Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (3)

3

В една от стаите на Съветското посолство, превърната сега в команден пункт, зад отрупано с книжа тежко дъбово бюро седеше генерал-полковник Иван Василиевич.

Той беше пристигнал в София преди няколко дни с трофейна кола „Крайслер“ направо от фронта, придружен от адютанта си, лейтенант Ваня Рубашкин — двайсет и двегодишен светлолик момък с момчешки черти.

Сега Рубашкин влезе почти на пръсти в тихия кабинет, носейки в ръка стъклена ваза. Като внимаваше да не разсее своя началник, той почти безшумно напълни вазата с вода и постави в нея голям букет от жълтеникави и бели гергини. Вече няколко дни наред жени, младежи и девойки от крайните столични квартали отрупваха входа на посолството и будката на часовия с грамади цветя, току-що откъснати свежи цветя, кои от кои по-красиви и по-благоуханни. Тия цветя радваха Ваня Рубашкин и му спомняха за майка му… Тя бе позната в махалата с туй, че още едва дочакала да се запролети, засаждаше в двора какви ли не щеш цветя… Откак бе останала вдовица, Ваня и цветята представляваха най-ценното й богатство.

Мислейки за майка си, адютантът успя да свърши всичко незабелязано и го обзе радостно чувство, че не смути генерала дори за секунда. Но когато се измъкваше на пръсти от стаята, настигна го познатият строг и същевременно бащински топъл глас:

— Рубашкин!

— Аз, другарю генерал! — отрапортува Ваня и се изопна, а на лицето му цъфна неразделната светла усмивка.

— Пак сияеш! — свъси с усилие вежди Иван Василиевич.

— Всъщност, макар и никога да не го беше казвал, генерал-полковникът бе избрал своя адютант от пръв поглед. И то тъкмо заради тая неразлъчна усмивка, в която имаше нещо напълно детско.

— Защо другарю генерал-полковник… — смънка смутено лейтенантът, без да променя войнишката си стойка.

— Защо? — мъчеше се да съхрани по-дълго навъсеното си изражение генералът. — Въпросите задавам аз!

— Тъй вярно!

— Я ела, ела тук!

Рубашкин, пообъркан, приближи бюрото и отново се изопна в очакване въпросите на генерала. Никога не вършеше нищо против устава, а ето че… Старшината от неговия взвод на фронта Федя Даниленко би казал в тоя случай: „Май си пикал на криво!“ И най-неприятното за Ваня Рубашкин бе, че винаги, когато старшина Даниленко подхвърляше нещо такова, той, коскоджамити лейтенант, се изчервяваше като момиче… Добре, че тука Даниленко го няма, макар понякога да му домъчняваше и за него, и за останалите.

— Заповядайте, другарю генерал-полковник! — каза стегнато, по войнишки лейтенантът, все още лутайки се в лабиринта на мислите си. „Какво ли може да е сбъркал?“

Иван Василиевич обърса лицето си с ръка, сякаш за да изтрие от него умората, после измъкна изпод книжата един обикновен лист, изписан от край до край с виолетово мастило.

— Познаваш ли този почерк? — запита той, като втикна листа под самите очи на лейтенанта.

Ваня Рубашкин погледна листа само за секунда и смутено кимна.

— Отговаряй, когато те питат! — сряза го Иван Василиевич.

— Тъй вярно, другарю генерал-полковник… Почеркът познат… Маминият почерк…

— А-а, тъй… въздъхна генералът и почна да разтрива с три пръста слепоочията си. — А чия майка пише, моята ли?

— Съвсем не, другарю генерал!

— Да-а-а… Ето, че нещата почват да се изясняват…

Иван Василиевич си спомни, че на времето и той близо цяла година не писа на майка си от Испания и горката Даря Василиевна дълго го мислела за убит и всеки ден палила свещи в буренясалото гробище край селото. Но той не показа с нищо, че е вършил същите грехове, извади от джоба си кутия „Казбек“ и дълго си избира папироса, като че всички не бяха еднакви. А накрая щракна със запалката си.

— Така-а-а… Точно така… Вашата майка пише, другарю лейтенант Рубашкин Иван Артемиевич, нали?

— Тъй вярно, другарю генерал-полковник!

— А пише на мене!

Иван Василиевич всмукна дима така страстно, както пеленаче смуче нянка. И като го изпусна бавно, продължи:

— И ето сега аз, генерал-полковника, трябва да се червя, че съм възпитавал лошо лейтенанта… Какво ще кажете на това?

— Виноват, другарю генерал! — изрече смутено Рубашкин и захапа долната си устна. (Сигурно щеше да му излезе херпес, винаги, когато се притесняваше за нещо, червената пъпчица избиваше на долната му устна!)

Иван Василиевич дръпна още веднъж-дваж, но вече не така страстно, както първия път, сетне натисна папироската с мукавения мундщук в пепелника и си помисли: „Ех, тия лекари, как понякога се престарават! Не оставят на човека дори един порок! Последния…“

Но устата му изрече друго:

— Кога й писа за последен път?

Рубашкин изкриви бялото си лице в необичайна гримаса, помисли близо минута.

— Май че… бяхме още на Днестър… — каза накрая и потопи очи в земята.

— Браво, браво!… Добър син! — мрачно поклати бялата си глава Иван Василиевич.

— Няма повече да правя така, другарю генерал-полковник! — обеща Ваня с тон на искрено разкаяние.

А още начаса, тъкмо когато Иван Василиевич вдигна очи нагоре, лицето му отново грейна.

— Муцуната ти пак сияе! — упрекна го генералът, едва сдържайки лицето си намръщено.

— Сам знаете, другарю генерал… — заговори виновно лейтенант Рубашкин. — Аз дълго време не мога да преживявам… Просто навик…

Иван Василиевич отново го скастри:

— Аз пък никак не мога да свикна с твоите навици… И не съм длъжен, разбра ли?

— Тъй вярно!

Мина цяла минута в неловко мълчание.

Старият генерал отново започна да пише нещо, а на Ваня бе неудобно да го прекъсне.

След като стърча дълго така, накрая момъкът почти шепнешком изрече:

— Разрешете да взема писмото, другарю генерал-полковник!

— Вземи го и върви! — вдигна очи Иван Василиевич.

А в следващата секунда гласът му настигна лейтенанта на вратата:

— И веднага сядай да пишеш, ей!… Иначе — карцер! Да си знаеш!

— Слушам, другарю генерал-полковник!

Усмихнат, Рубашкин се измъкна бързо от стаята.