Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (2)

2

Дамян стоеше на тротоара до самия вход и „пукаше“ пръстите на ръцете си.

Това беше научил от хлебаря бай Таско, при когото работи няколко години — като ученик в горните класове. Рано сутрин ще измесят клисавия хляб, прибъркан с картофи, соя и царевичак, а после бай Таско дълго ще трие ръце, дорде и последното масурче тесто не падне в нощвите. Тогава, докато пресмяташе наум колко хляба може да хвърли във фурната срещу получените вчера купони, хващаше пръстите си и — … пук! пук! пук! — всички до един, дордето очите му дойдат на фокус.

Дамян продължи с „пукането“ и по-сетне, в казармата — в часа по словесно или по време на караула, подпрял ложето на манлихерката в земята. И в първия, и във втория случай имаше едно занимание повече от другите. И му се струваше, че времето минава къде-къде по-бързо.

Сега, уж вече животът му бе тръгнал в по-други релси, пък за кой ли път вече отново подръпваше палеца, сетне показалеца, средния, безимения, кутрето… Стигнеше ли до кутрето, в спомените му изплуваше баба Дамяна, дето с цялата си немотия, не връщаше нито един несретник гладен. Кажи-речи, тя, баба му, беше отгледала и него, от нея бе запомнил за цял живот приказката: „Палецът рекъл: «Хайде да ядем!»… Показалецът: «Какво ще ядем?»… Средният: «Каквото дал господ!»… Безименият: «Ха да крадеме!»… Но кутрето: «Аз ще кажа!»… Аха! Хванали го и го били, били, затуй останало таквоз мъничко…“

Притворил очи, Дамян се усмихна в ума си. Не, не че обичаше да мечтае със затворени очи! Но сега към гледците му, зачервени от безсънната нощ, се стрелваха като златни карфици лъчите на последното лятно слънце — затуй, за да ги предпази, той спущаше клепачи. После се обръщаше с рамо към жарещото кълбо и чакаше.

Което си е право, не му беше скучно да чака пред това здание. Наистина, сега имаше и такива граждани, които биха предпочели да са в ада, в самата геена огнена, вместо да се мяркат около тая ограда, но… тяхна си работа! „Всяка коза за своя крак!“, както казваше народът. Той, Дамян, си беше спокоен и попукваше с пръсти, в очакване да го пуснат вътре. Палецът… показалецът…

В тия септемврийски дни на 1944 година тук, в хотел „Славянска беседа“ се помещаваше Оперативният щаб на отечественофронтовското правителство.

Целият столичен град бе потопен в чудна революционна романтика. Пред Щаба трябваше да има ред, а цареше безредие, насам-натам сновяха хора (в униформи, в полууниформи, в цивилни дрехи), богато окичени с ленти, препасани с колани, въоръжени с цялото пъстро оръжие на няколко армии. И беше трудно да се разбере кой е свой и кой чужд.

Дамян продължаваше да стои на тротоара и — за кой ли път вече — чупеше пръсти и зяпаше. Този часови сигурно нещо не е в ред… Възможно ли беше хем да го викат, хем да го държат отвън… Че не си клатеха краката, това беше ясно, но… Ако беше заради него, ех, чакал час-два — нищо. Не можеше да каже, че му е додеяло. Та тук минаваха толкова интересни птици… Ето следващите!

Пред входа спря раздрънкан щаер. От него чевръсто изскочиха петима-шестима въоръжени младежи. Между тях веднага се хвърляше в очи един сух, изпечен мъж на средна възраст, с брич и зеленикава ловджийска винтяга. Широка червена лента препасваше лявата му ръка. От пръв поглед можеше да се предположи, че е техен командир или предводител. Но ако човек се взреше по-внимателно, щеше непременно да забележи, че той единствен нямаше оръжие, а шмайзерите на младежите бяха насочени към тесния му гръб.

Всички шумно се втурнаха през отворения вход, преди още някой да ги провери.

— Никой не им поиска пропуски! — сподели гласно Дамян с възрастния мъж, спрял се до него, за да изпрати с поглед групата.

— Пропуски ли! Ех, и вие, момко! — сякаш издекламира старикът. — Дребнава формалност за младата революция! Та тя, не виждате ли, кипи като вино!

— Кипи? Революцията?!

— Кипи, да-а! Кипи и още как!… Като младо вино!

„Сигурно е пенсионер-учител…“ — помисли си Дамян. И поощрен от това, стремително се насочи към вратата.

Но тозчас един нагизден с оръжие часови го спря.

— Ти къде? Нали веднъж те върнах?

— При Виктор! — отвърна решително Дамян. — Колко пъти искаш да ти обяснявам? — И придърпа надолу пешовете на куртката си. — Обеща уж да се свържеш, пък…

— Много ти е малък чинът, а направо… при Виктор! — вдигна в недоумение рамене часовият.

— Не си наясно с чиновете, драги! — отвърна Дамян с едва забележима усмивка, скрита в крайчеца на устните му. — Ефрейторът, батинка, е най-голямото началство в казармата. Това и баба знае!

Онзи продължи да го оглежда от глава до пети, като че се канеше да го наеме за надничар.

— Сега да се разберем! — отсече накрая. — За какво ти е Виктор?

— На него ще обясня, казах ти… — отвърна с досада момъкът. — А ако искаш да знаеш, той ме е търсил. — И се опита да отпъди слънчевите стрели.

— Е… — примири се часовият. — Щом като е тъй…

Той повика с пръст някакво момче, облечено в лятна офицерска куртка без пагони.

— Герго, заведи го при дежурния!

— Реши се най-сетне!

Дамян и момчето влязоха в хола.

— Ей го другарят Волгин… дежурният! — каза момчето и посочи минаващия край тях висок необръснат мъж, надянал офицерска амуниция направо върху цивилното си облекло. — Спри го, де!

Дамян избърза и препречи пътя на дежурния.

— Трябва да вляза при Виктор! — каза той, впил очи в сърдитото му, раздразнено лице.

— За чий дявол ти е Виктор? — попита мрачно Волгин.

— Кажете му, че го търси Дамян! Той ще ви разбере.

— Почакай в дежурната! — отсече Волгин. — Ей там!

Забелязал подлучената му физиономия, Дамян не изпита никакво желание да му противоречи.

В следния миг при дежурния се изправи нова група въоръжени хора. Те мъкнеха със себе си едра, кокалеста жена в раздърпана до неприличност рокля.

„Явни белези на пролетарско насилие!“ — пошегува се в ума си Дамян.

Но когато отново се вгледа, той забеляза, че това е мъж, преоблечен в женски дрехи.

 

 

Тук всички нишки водеха към едно-единствено място — два етажа по-горе.

Широката хотелска стая служеше не само за спалня, но и за кабинет, за заседателна, та дори и за кухня, ако се съдеше по изпоцапания от загоряло мляко котлон в единия от ъглите.

Но мъжът, който седеше зад бюрото, очевидно твърде рядко се досещаше за котлона — той съвсем нямаше вид на човек, свикнал да си угажда. Слабото му лице бе осветено от две големи очи с открит, добродушен израз, които го правеха да изглежда прекалено благороден за тоя пост, който изискваше не само човечност, но и суровост, и дори мъничко жестокост.

Сега той говореше по телефона, при това на безупречен руски език:

— Разбирам, камарада Жано!… Но най-лошото е, че в тази посока и телеграфът, и всички телефонни връзки са прекъснати… Да, да, сега ги възстановяваме… Опитахме, как не! Опитахме с радиовръзка. Само че в Ихтиман не можахме да се свържем, а в Пазарджик нашите хора са на митинг… Да, да… Безусловно, камарада Жано! Ще сторим всичко, каквото е по силите ни!

Виктор остави слушалката. Видът му бе невесел и мъничко потиснат. Запали цигара и притисна силно с две ръце слепоочията си, сякаш искаше да изцеди оттам някаква драгоценна мисъл.

Тъкмо тогава в стаята влезе Волгин. Лицето му сега бе радостно възбудено.

— Момчетата пипнали Преславски! — викна той още от вратата.

Новината като че ли не направи никакво впечатление на Виктор.

— Къде? — попита той напълно равнодушен, забил очи в мастилницата с разперен орел.

Лицето на дежурния придоби загадъчен израз.

— В Банкя. Измъкнали го от едно мазе.

Виктор отново хвана главата си между дланите.

— Пълна идиотщина! — изпъшка той и удари с юмрук по бюрото.

Но в следващия миг съзря гримасата върху лицето на Волгин и през въздишка поясни:

— Мислех за друго… Седни, де!

Дежурният се отпусна в най-близкото кресло. Слънчевата светлина, навлязла през прозореца, го прерязваше на две почти равни половини.

— След малко момчетата ще го доведат… — поясни той, поизстинал към новината. — Едва преди пет минути разбрахме кой е, що е… В рокля се навлякъл, женката му врачанска!

Виктор се облегна назад, сякаш не бе чул последните думи. Лицето му подсказваше, че се мъчи да си припомни нещо.

— Слушай, Волгин — запита накрая, — да ме е търсил един млад човек?

— Какъв точно? — запита дежурният.

— Такъв един… шарен! — сгълча го Виктор. — Младеж като младеж… Дамян Петров се казва… Висок, с войнишки дрехи. Още някакви отличителни белези да искаш?

Дежурният втренчено го погледна.

— Кога е трябвало да-а…

— Още сутринта трябваше да се яви!

Волгин се почеса неуверено по дългия врат.

— Май че имаше такова нещо… — смънка той колебливо и скочи от креслото. — Но къде ли се дяна?

Подир няколко секунди дългите му крака прескачаха по две-три стъпала надолу към дежурната стая.

 

 

Всъщност Дамян бе престоял там само няколко минути. Едва-що се беше разделил с Волгин, когато в стаята влязоха двама младежи и го помъкнаха надолу към ареста.

— Почакай тука, докато си намислиш оправданието! — просъска по-ниският, с дебел и як като дънер врат.

— Да нямаш грешка? — възпротиви се Дамян.

— Няма грешка! — каза другият и тръсна огромната си, черна коса на ситни къдри. — Нали трябва да докладваме за „ваше благородие“?

— Слушайте! — възрази Дамян. — Сам Виктор е пратил да ме извикат!

— Само ти си му в акъла на Виктор! — захили се дебеловратият и показа без да ще кухината от избитите си предни зъби. („Ето, значи, защо съскал!“) — Стой и чакай, щото-о…

Дамян си помисли: безсмислено беше да се противи. Вдигна безпомощно рамене и се упъти към близкия ъгъл.

В сутерена беше тъмно, задушно, вонеше на чесън, на лоша ракия и на прокиснало. Гъмжеше от различни хора — едни разговаряха, други гледаха унило пред себе си.

До стената двама опърпани мъже хвърляха зарове. Просто чудно беше как ги разпознаваха в полумрака. До тях брадясал младши офицер с откъснати пагони и синя гривна около дясното око пушеше мрачно цигара.

Момъкът го отмина и спря на единственото свободно местенце наблизо — малко, колкото да разстелеш носна кърпа. И тъкмо се опита да поседне, видя познат съкварталец.

— О-о, Пешо, какъв вятър те довея тука?

Едрият мъж, когото назова, бе седнал по турски върху скъп касторен балтон.

— Чорбаджията, верицата му проклета! — захвана да се оплаква той, бъркайки в носа си.

— Ще си одраскаш мозъка — подхвърли Дамян.

Едрият не го разбра и продължи да разказва:

— Не беше ми платил за цели четири месеца… Дори за пет… — И почна да брои на пръсти.

— Като е така, той трябваше да е тука, не ти!

— Да, ама щом американците удариха по Софията, синковецът се качи на автомобила и драсна… После се мярна един-два пъти и пак се запиля нанякъде… Отивам тая заран да нагледам парното в дома му и що да видя: вратата счупена!

— Ясно! — кимна Дамян и се опита да приседне. — Затуй ти реши да вземеш заплатите си в натура! Така ли?

— Ами как? — погледна го учудено съкварталецът. — Нали ужким на тузовете трябва да им вземем парата до рупче? Та за един балтон… употребяван.

Той отново пъхна малкото си пръстче в носа.

— Казах ти! Ще си одраскаш мозъка! — подигра го пак Дамян. — Не отива на такъв балтон!

В това време вратата на ареста рязко се отвори, на прага се появи силуетът на младежа с дебелия врат.

— Пешо Маркулийски! — викна той.

— Аз! — сепна се човекът с балтона.

— Хайде!

Дамян скочи преди него и бързешком се запромъква към добеловратия.

— Слушай, батенце, после Виктор ще има да те сапунисва!

— Да не мислиш, че съм от Волуяк? — засъска насреща му другият и се изпъчи важно. — Досега са се обадили барем десетина братовчеди, двама вуйчовци и три лели на Виктор… Един излъга, че били воювали заедно в Испания… А онази там твърди, че му е балдъза!

Той посочи с показалец застаналата наблизо едра натруфена жена. И преди да му обърне гръб, подхвърли с ирония:

— Знам ги аз такива роднини… от бялата кобила!

— Балдъза! — обади се един от комарджиите. — Който има балдъза, има два…

Дамян безучастно вдигна рамене. Като се обърна, видя, че дамата го вика с показалец.

Престори се, че не забелязва знака й. Но тя дискретно му извика:

— Другарче, елате да ви обясня!

— Не горя от желание… — отвърна Дамян, като се приближи до нея.

— Той ме вкара тук за отмъщение! — сподели интимно тя и посочи нататък, дето беше се появил дебеловратият.

— Познавате ли го? — попита заинтригуван момъкът.

— Кой ли му обръщаше фнимание! Искаше да ме обладава, пък аз му отрязах квитанцията! — Тя махна пренебрежително с ръка към вратата.

— Така му се пада! — възнегодува артистично момъкът. — Да си позволи с момиче като вас…

— Намерил черква да се прекръсти! Ний за едната чест живеем!

— Бях сигурен, че изпитва някакви чувства към вас… Още като видях как ви гледаше… — Дамян реши да я поощри, за да минава по-неусетно времето.

Дамата се хвана.

— Той пътуваше по панаирите — заразправя тя с охота. — Заедно с фокусника Никдимкос… Сядаше между публиката, уж че му е непознат, нали разбирате… Пък онзи го хрантутеше.

Захабеното й от помади и евтина пудра лице направи многозначителна гримаса.

— Виж го ти! — „учуди се“ Дамян.

— Елате да поседнем, де! — каза дамата с по-друг глас и нежно го дръпна за ръкава. — Вие изглеждате възпитано момче.

Дамян я последва, като прескачаше крака и тела на излегнати или седнали хора. Когато минаха под мъждукащата крушка, уплетена с телена мрежа, момъкът забеляза, че дамата е обута в коркови обувки „танк“ и че на ръката й се червенее широка лента с надпис „ОФ“.

— Все пак не ми се вярва така без нищо да ви напъха тука! — подхвана отново разговора той.

— Дружала съм била с германци! — каза обидено тя и, като придърпа интимно Дамян, седна направо върху цимента. — Но какви германци бяха те? Единият, Ханс, беше бавариец… И най-важното: не му позволявах да ме докосне с пръст… Тъкмо да се изправим пред олтаря и го помъкнаха към Източния фронт…

— Не може да бъде! Такова коравосърдечие!

— Кълна ви се! Да знаете само колко плакахме и двамата. А аз му обещах: „Ханзи, казвам му, и в среднощ да почукаш, ще ме намериш!“

Дамян състрадателно поклати глава.

— Това се казва вярност!… Истинска Пенелопа или… Чо Чо Сан!

— Да знаете пък той какво ми каза!… „Гретхен, миличка, единствена моя…“

— Защо Гретхен? — попита изненадан момъкът.

— Аз се казвам Ганка, затуй… „Гретхен, миличка, единствена моя, ако загина за Фатерланда, за фюрера, знай, че твоето име последно ще спомена!“

— Мъж!

— Такъв беше… Но ето ти го един ден идва с писмо…

— Ханс?

— Не, Руди. Дойде с писмо от Ханзи… Същият като него, само че още по-напет, червенокос и с много, много лунички… Дори и по гърба… Но и той не беше истински германец… Напразно ме обвинява този чукундур! — Тя погледна злобно към вратата, отдето беше излязъл дебеловратият.

— Как така не беше истински германец? — попита я Дамян озадачен.

— Судект.

— Судет! — поправи я Дамян, леко усмихнат.

— Тъй, де… И тъкмо да се оженим, повлякоха и него…

Тежка въздишка се отрони от дълбоката й пазва.

Той поклати глава с привидно съчувствие.

— Не ви е било писано да ви засвирят „Сватбения марш“! Та-а-та-а — та-ръм-пам-пам-па-а!

— Да, бе, да, бе… Малшанц!… После дойде Франци… Франя Кокеза, хърватин.

— Третият! — подсвирна Дамян.

— Не, четвъртият — отвърна тя, като захвана да брои на пръстите си. — Третият беше Вили… Никога няма да го забравя… Да, Вили.

— Вили чий?

— Вили. Австриец от Бургенланд… Пак с писмо. Нямаше къде да пренощува и… хъка-мъка…

— Вие сте по-великодушна от председателката на дружеството „Всех скорбящих — радост!“ — забеляза широко усмихнат Дамян.

— Та мога ли да го изгоня, кажете!

— Дума да не става! Какво щеше да си помисли за нашето гостоприемство? — този път с привидно съчувствие изрече момъкът, като едва-едва се сдържаше да не прихне с глас. — А тази червена лента кой ви даде?

— Сама си я сложих! — призна дамата. — Аз съм си с властта!

— Винаги с властта! Това е майсторлъкът!

Тя го стрелна с недоумяващ поглед.

— Че ние ако не сме унижени и оскърбени, кой? Само ни експлоатират! — В тоя миг очите й покорно го гледаха, дирейки съчувствие.

— Съвършено точно! — Дамян благославяше здрачевината, която скриваше в тая минута израза на лицето му. — Хей богу, вие, госпожице, ще ме разплачете! Ах, горката!

— Дамян Петров! — извика някой наблизо.

— Аз!

Дамян скочи и бързо, доколкото беше възможно, се упъти към изхода, като внимаваше да не настъпи някого.

До вратата го чакаше Волгин, дежурният, с кисело лице.

— Ти пък слива ли имаше в устата! — заговори той полусърдито, полуизвинително. — Хайде!

 

 

— Какво ще пийнеш? — попита Виктор, като оглеждаше с любопитство момъка.

— Може един чай… — отвърна Дамян след кратко колебание и почна да пука пръстите си.

— „Чай — эта не водка, много не выпиеш!“, казват братушките…

Виктор придърпа напред стола си и, облакътен върху бюрото, отведнъж почна да мъмре Дамян.

— А ти, сине майчин, защо не им каза, че аз съм те повикал?

— Как да не им казах?! — отвърна с досада и леко раздразнение момъкът. — Тъкмо три пъти… Първия път — преди още да ме натикат в дежурната стая. И като им казах, веднага почнаха да ми бъркат по джобовете… Оръжие търсят.

— Барем намериха ли?

Дамян вдигна длани.

— От къде? Аз от тебе чакам!

— О-о-о! Аз да не би да имам арсенал?

— Имаш! Имаш да ми връщаш един пистолет, драги мой!… Ако знаеш само как го задигнах от фелдфебела! Цял ден съм го дебнал да влезе в нужника и да окачи на дъските поясока си с кобура…

— Използуваш значи моментните човешки слабости? — изгледа го насмешливо Виктор.

— Добре, че навреме офейках! — продължи с увлечение момъкът. — Четворица са пребили от бой за тоя пистолет… Барем да бях си го задържал!

— Не бери грижа! — успокои го Виктор. — Пистолет само да искаш! Имам цяла колекция…

— Да, ама… ще ми се автоматичен!

— Пуснали го под одъра…

— На заем брашно — тъпкано се връща! Не си ли чувал?

— Добре, добре… — усмихна се Виктор. — Ще ти дам да си избереш!

После отведнъж лицето му стана сериозно.

— Можа ли да се видиш с вашите? — запита.

Момъкът скочи от стола.

— Да не би пак нещо? — попита с тревога.

— Бъди спокоен! — вдигна ръка Виктор. — Едва вчера успях да издиря баща ти. Добре, че избягал навреме от лагера!

— Казаха ми и тъкмо почнах да го търся, ти си наредил да дойда веднага. — И добави засмяно: — Пък то защо било? За да ме натикате в гълъбарника!

— Че какво? — възрази сериозно Виктор, като сипваше чая. — Кога друг път ще ти се удаде случай да попаднеш в такова отбрано общество? Министри, дипломати, придворни дами… Един от тях знае девет езика! — Той помисли малко, държейки неподвижно чайника над своята чаша, и запита: — Сашка знае ли английски?

— Като леди! — отвърна Дамян и посегна към единствената лъжичка, за да разбърка чая, който най-сетне Виктор му наля.

Оставил чайника, домакинът го изчака, взе лъжичката от ръката му и поясни:

— Трябва ни една млада жена… За строго секретна задача… Тя е тъкмо за тая работа: изискана, с маниери… Пък и може да се разчита на нея. Има ли начин да я видим?

— Преди да дойда тук, намерих бележка. Днеска заминавала за Пловдив.

Виктор отведнъж вдигна лице, погледна момъка право в очите.

— За Пловдив? Сигурен ли си?

Момъкът захвана да тършува из джобовете си.

— Да не си мислиш, че в казармата съм забравил буквите?

— Не, но ми е чудно, какво ще търси там. Точно днес.

— Днес или утре, какво значение има? — недоумяваше Дамян. — Няма я у мене бележката, но предполагам, че отива нататък заради баща си. Може би се страхува за него.

— И таз хубава! — учуди се Виктор и пое от момъка празната чаша, която той бе пресушил на един дъх. — Че кой ще закача бай Спиридон? Та той, кажи-речи, е наш човек!

— Той е наш човек, ама… нали знаеш какъв е синът му?

— Виж какво, Дамяне, ние тези работи не ги бъркаме! — каза строго Виктор и постави длан върху бюрото. — Ако не знаеш, запомни! И в най-доброто стадо може да се намери шугаво яре… Има случаи и то, да не повярваш: единият брат полицай, другият — нелегален, наш другар… Така че…

Очите му загледаха разсеяно, явно беше се замислил за нещо важно.

— С какво е заминала? — попита ненадейно.

— С влака.

Виктор стреснато го прониза с поглед.

— Как така с влака? Не може да бъде!

— Защо да не може? — погледна го учуден Дамян. — Ти днеска нещо май… Съмняваш се, дали съм прочел точно бележката, а сега пък — влака… не можело да бъде! Нали е точно за това влак — за да се пътува с него?

Виктор стана, заобиколи бюрото и се заразхожда из стаята, сложил ръце в джобовете на панталона.

— Там е работата — заговори бавно, — че никакъв влак не е заминавал днес за Пловдив… Освен…

Той внезапно млъкна, спря неподвижен насред стаята.

— Освен? — рипна от стола си Дамян. Ръката му насмалко не бутна мастилницата с орела. От едната чашчица се разля виолетово мастило.

— Не! — тръсна глава Виктор, сякаш да отбрули неприемливата мисъл. — Какво ще търси наше момиче в тоя влак? Освен ако…

— Няма ли да кажеш най-сетне какво е станало? — не изтрая момъкът.

Виктор въздъхна и отново се върна на мястото си зад бюрото.

— Ама че безобразна история! — изпъшка той.

Пред очите на Дамян само за минутка невидими бръчки бяха изплели ситна мрежа върху лицето му, което бе станало сериозно и загрижено.

Виктор започна да мачка ухото си и каза кратко:

— Фашизирани елементи са успели преди няколко часа да забягнат от Софийската гара. Цял влак задигнали, с подправени документи!

— Как така… цял влак! — гласно разсъди Дамян. — Това не е велосипед, да го задигнеш!

— Ей тъй, на! — Виктор допи последната глътка от изстиналия си чай, като преди това разклати утаената на дъното захар. — Кому можеше да мине през ума такова нещо? Та това направо е… — Той помълча, дръпна навътре погледа си, очевидно искаше да си припомни нещо. — Научихме цели четири часа след потеглянето. И най-неприятното е, че с влака са побягнали и няколко важни птици от германското разузнаване… с много ценни архиви.

— Така… под носа ви? — изпусна се Дамян.

— Под носа ни…

Комендантът вдигна юмруци.

— Да се изяде човек! — Той пое голяма глътка въздух и я изпусна като тежка въздишка. После отново се замисли и започна да разсъждава гласно: — Най-чудното от всичко обаче е туй: какво търси там Сашка!

— Какво търси… Не е отишла току-така… Навярно брат й нещо… — промълви намръщено момъкът.

— Сигурно е тъй… — излезе от мислите си Виктор и кимна. — Подмамена е да се качи във влака и докато разбере кое-що…

Той отново стана, притътра стола с котлона по-надалеч, в ъгъла. После отведнъж се обърна — по лицето му премина бързо, като птица, някаква щастлива сянка и се скри.

— Слушай, Дамяне, подир десетина минути една наша кола ще тръгне да догони влака… Работа тъкмо за тебе, а? Какво ще кажеш?

— Тръгвам! — отвърна с готовност Дамян. — Аз сам щях да те помоля за това.

Виктор го погледна строго.

— Само не забравяй едно, чичовото: не те пращам да гониш фусти! — И многозначително вдигна показалец. — Изпуснеш ли ги, никой няма да ти прости!

Дамян отвори уста да възрази, но засегнат млъкна. Явно, не беше време за спорове.

— Сега ти трябват едни по-прилични дрехи… — заговори Виктор с друг глас.

— Съжалѐ боку! — отвърна тъжно момъкът. Все още не му беше разминало, затуй че Виктор се опита да го скастри и то без да има защо. — Трябва да ти кажа, едничките нови панталони, които съм имал през живота си…

— Тези ли са? — прекъсна го комендантът.

— Не са. Ония бяха тъмносини, „чарлстон“… На Великден ми дожаля да ги обуя, пък за Коледа ми омаляха… Щях да се изям от яд!

— Тук ще те облекат горе-долу по мярка! — успокои го Виктор. — И то безплатно! Е, не като в „О бон гу“ и не с „чарлистон“, но все пак…

— Не се казва „чарлистон“, а „чарлстон“! — реши да му го върне за одеве момъкът.

— Все тая! — махна с ръка Виктор. — Важното е да те стегнат и да потегляш… Инак с тия парцали няма да имаш за две пари авторитет!

— Не държа много! — възрази Дамян. — По дрехите посрещат, а по ума изпращат! — И запука пръстите си.

— Тъй де… барем посрещането да ти подсигуря! — скъпернически се усмихна Виктор и погледна джобния си часовник, с поизтрити римски цифри. — Да-а, имаме още няколко минути… Пък ще ти трябват и помощници!

— Помощници са нужни, само че… да не е онзи с дебелия врат! — Дамян вдигна очи към него. — Такъв хубав бой ще му хвърля, ако ми падне…

— Няма да го уплашиш! — изрече сухо Виктор. — Свикнал е! — Мрежата от бръчки отново беше обвила лицето му. — В полицията са избивали зъбите му с чук, един по един… Щото отказал да говори…

Дамян енергично стана от стола. Чаят, който Виктор му бе налял повторно, така си остана недопит в чашата.