Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (8)

8

Гришата никога нямаше да си прости това, че цял влак, пълен с фашисти, е преминал под носа им, а през същото време той е стоял… пред огледалото! Той, който през последните няколко години нито веднъж не беше се поглеждал в огледалото, дори когато се налагаше да се обръсне! Защото до преди няколко дни в отряда го бръснеше Ристе берберчето от Прилеп, което бе тръгнало с тях след една акция на летище Марно поле.

Ех, как глупаво се бяха стекли обстоятелствата в тоя горещ кошмарен следобед!

В родния си Пловдив Гришата бе влязъл с момчетата вечерта на осми септември, облечен в изтърканото зеленикаво яке, излъскано на дясното рамо от каишите на автомата, прокъсано на няколко места. И първите два-три дни никому не минаваше през ума, че това яке вече не подхожда на човек като него, комуто е възложено да оглави сформиращата се народна милиция в един такъв град като Пловдив.

После, като мина вихрушката и нещата влязоха в своето ново корито, другари му подметнаха:

— Вземи поне една офицерска куртка!

Лесно беше да се каже „вземи“. А когато най-сетне намери половин час, за да потърси в големия интендантски склад, оказа се, че на такива широки и прешироки плещи не приляга нито една от готовите куртки.

А днес го заведоха в една къща, пълна с кафези — канарчета, щиглеци, гугутки — какво ли нямаше в тях. Там живееше някакъв майстор-крояч, който шиел по мярка на висшите пловдивски офицери.

Кроячът с огромните си лапи приличаше повече на масажист и в първия миг, когато у дома му нахълтаха трима-четирима чорлави младежи, не на шега се поуплаши. В последните години имал навика да поиграва чат-пат покер със самия генерал. Но като разбра, каква е работата, разтопи се от любезност, дори намери хубав плат за яке. Оставил го при него командирът на летището, но едва ли щял да си го потърси — чуло се, че бил избягал с един „Юнкерс“ заедно с германците и сигурно сега не му е до якето… Пък ако някой ден цъфне — „Аллах керим!“… плата не е откраднат, я!

— Ами за чий дявол са ти толкова птичета? — попита Гришата, докато кроячът опъваше цял мушамения метър върху раменете му пред голямото трикрило огледало, в което можеше да се види и анфас, и в два профила.

При този въпрос майсторът прекъсна да мери, вдигна големите си длани:

— Птиченцата… как да кажа… Нямам ни дете, ни коте, затуй! Пък ако нещо преча…

„И ти си прав!“ — помисли Гришата.

— Гледай си още толкова, ако искаш! — каза гласно. — Стига да има с какво да ги храниш…

— Ще се намери. Колко му е птичето гърло? — Той прибра метъра и погледна своя нов клиент. — Поп Кирякови, не знам дали знаете, имат едно куче, колкото теле. Залае ли — йерихонска тръба… И знаете ли колко може да изяде? Три кила месо… или едно легенче попара с мляко!

— Може, ама яде ли толкова?

— От къде? Преди войната — да, ама сега, хеле откак дойдоха германците…

— И какво стана с кучето? — поинтересува се Гришата.

— Подари го на германците! — обясни кроячът.

— Значи не че няма храна, у едни има, а у други, които по-рано имаха, вече няма!

— Горе-долу, така излиза…

Когато напусна дома на крояча и се отправи към вилиса, Гришата узна за случилото се на гарата. И това бе станало само преди шест-седем минути, когато той гледаше в трикрилото огледало широкото си, белязано на дясната буза лице… Идваше му да изкачи стъпалата обратно и да пусне един цял откос с шмайзера по това опустяло огледало, да го начупи на хиляди мънички стъкълца… Но каква полза?

— Сигурен ли си, че си чул това? — запита Гришата възрастния човек, който сега крачеше до него по перона.

Беше комендантът на гарата и сега двамата разглеждаха щетите.

— Как да не съм сигурен! — засегна се възрастният. — От комендантството я чух с ушите си като извика: „Влакът е пълен с фашисти!“

Лицето на коменданта, довчерашен железничар, се беше състарило само за няколко минути. Той бе потиснат и смутен до отчаяние, долната му устна потръпваше навремени като на питомен заяк.

— Интересно! — промълви Гришата.

„Коя ли ще е пък тази девойка?“

— Възстановихте ли връзката със София? — бързо попита той.

— Не още! — отвърна комендантът и устната му отново потрепна.

— Не още! — троснато повтори Гришата. — А какво чакате? Камбана ли да бие?

Но необичайната гълчава и тропот на множество стъпки откъм площадчето пред гарата го накара да се отправи бърже нататък.

Преди минута колата на Дамян рязко бе спряла там и той и тримата му другари излетяха от вратите тъй бързо, като че някой ги бе изритал навън.

Но когато четиримата енергично се втурнаха към гарата, дулата на два автомата, насочени към тях, ги заковаха на място.

— Стойте! — извика един остриган до кожа младеж от охраната на гарата. — Шмайзерите оставете в колата! Хайде!

— И друго двайсет! — промънка Дамян недоволно и даде знак на другарите си да се подчинят.

— Я елате насам! — сопна им се остриганият и, като посочи с поглед към перона, подкани ги недружелюбно: — Ха де!

Дамян и другарите му бързо се отправиха нататък — това в края на краищата съвпадаше и с техните намерения.

С Гришата и придружителите му се срещнаха близо до колоната, където лежеше още убитият войник, покрит с две казармени платнища.

— Какво има? — изпречи се отпреде им Гришата.

Дамян изпита чувството, че някой търкулна пред тях скала.

— Виждам, че нищо радостно няма! — отвърна с укор той. — А трябваше да спрете влака!

— Много рано се сещате! — тръсна широките си рамене Гриша. — Да бяхте съобщили утре!

— Как? — учуди се Дамян и ядно дръпна показалеца на лявата си ръка. — Един час преди влака не ви ли е достатъчен?

— Какъв час?

— Един час, а може би и повече… Изпратена е тук радиограма!

— Не сме получили!

Дамян въздъхна. Очите му бяха попаднали върху недалечната купчина, покрита с платнище. Напълно излишна жертва, проляти за цял живот майчини сълзи… съвсем напусто. И изрече с горест:

— Изглежда, че тука никой нищо не получава!

В следния миг вече гласът му беше друг:

— Преди колко време тръгнаха?

— Има-няма, черек! — намеси се комендантът на гарата, устната му затрепера.

— Какъв черек? — вдигна в недоумение вежди Янчо.

— Черек, не знаеш ли… Ще рече четвърт час! — поясни старикът.

Но Дамян сякаш не го чу.

— Значи не са далеч! — каза на своите.

И тъкмо се обърна, понечи да се втурне към колата, пред него застанаха двамата от железопътната охрана, които бяха ги подкарали отначало.

— Вие какво? — учуди се Дамян.

— Чакай! — сухо изрече Гришата. — Ти още си арестуван!

— Намерихте все пак някого да арестувате! — мрачно забеляза Дамян.

Той бързо извади от джоба на якето си сгънат на четири лист и го тикна пред лицето на Гришата, почти докосна белязаната му буза.

— Ето… Чети… Праща ме Виктор!

— Прощавай, братле! — каза Гришата, още като чу името. — Да беше започнал с това…

 

 

Прашният сумрак все не идваше да смени горещия летен следобед. От тепетата в града се спущаше топла въздушна лавина, която стягаше гърлото и караше езика час по час да облизва устните, напукани и спечени от жегата.

Дамян запали мотора.

До отворения прозорец Гришата се беше надвесил към него и закриваше с раменете си всичко, което се намираше отляво.

— Слушай, почакай барем да ти дам хора! — увещаваше го той. Белегът придаваше като че ли още по-загрижен израз на лицето му.

— Кога да чакам? — отвърна Дамян и прехапа месестата си устна. — Скъпа ми е всяка секунда!

Въздишката на Гришата изпълни сякаш цялата кола.

— Та те са цяла глутница! И войска на всичко отгоре! Чакай малко, чакай!… Майна-а — извика към един от своите хора. — Бързо събери всички там!

— Няма време, няма! — извика, обзет от нетърпение Дамян. — Не се бой, и ние не сме вчерашни!… Хайде, пази се!

— Щом е тъй… върви! — съгласи се неохотно Гриша.

Едва тогава забеляза новото кожено яке на момъка и без да ще, се загледа. След няколко секунди трепна и блъсна вратата.

Колата литна.

— Пращам хора след тебе-е! — сподири ги гласът на Гришата. — И аз ще дойда, след като се свържа с Виктор…

„Пък… заловим ли гадовете — навря се в главата му мисъл, — ще го попитам туй… откъде…“

Но се осъзна, изруга сам себе си, очите му се сведоха към вехтото зеленикаво яке, по което лъщяха, като пътечки, оставени от охлюв, следите от каишите на автомата.

Като дете в приюта за кръгли сираци от войните Гришата, току-речи, всяка вечер ходеше в таванската стаичка на дядката, който купуваше с каручката зеле и хляб, да му разказва за Ботевата чета. Измежду всички сираци, дядката май обичаше най-много него. И разправяше, разправяше… А Гришата… колко пъти той сам се бе виждал, облечен в бялата рубашка със зелени ширити…

— Какво чакате? — сопна се изведнъж на момчетата от охраната. — Викайте голямата пожарна кола и… бърже след тях!

 

 

На излизане от града опелът с четиримата се движеше с такава скорост, че ако имаше криле, сигурно би хвръкнал нагоре. Но макар до вечерта да оставаше още време, някаква сива мътилка отведнъж се спусна над тях, сякаш небето искаше да ги похлупи. Силните фарове светнаха, за да я разсекат на две, и към стъклото литнаха изведнъж безброй папатаци и мухички, неразлъчни спътници на Марица, която, заобиколена от малки, вонливи блатца, береше душа в тия горещи седмици.

В края на града пътят изкачваше неголяма гърбица и преди нея отдалеч им се мярна човек, с окачен на врата автомат и вдигнати нагоре ръце.

Щом наближиха, фаровете го посребриха и той заприлича на статуя, изваяна край пътя.

— Хайде пак проверка! — недоволно просъска Стефан, дебеловратият.

— Е, няма що… — въздъхна Янчо. И захапа последното парче пестил, което бе скътал в единия от джобовете си.

Огнян радистът не каза нищо, само изпухтя.

Дамян тури десния крак на спирачката, натисна леко, намали скоростта.

Милиционерът, с тъмен каскет с обърната назад козирка, свали едната си ръка, а с другата даде знак: ха така те искам, намалявай, намалявай!

Дамян забави още, доближи момъка, после отведнъж натисна педала на газта, колата дръпна, стори скок напред…

— Стой! — изрева милиционерът. — Сто-ой! — Не очакваше, че могат да го измамят. Тепърва трябваше да сваля пушката.

Когато изпразни пълнителя по отлитащата кола, те вече преваляха гърбицата. Два куршума подсвирнаха, пробиха мушамения гюрук на опела.

— Не ми се вярваше, че ще стреля! — проговори за изненада Огнян.

Янчо и Стефан мълком се спогледаха.

Радистът мушна показалеца си в една от дупките на чергилото.

Дамян не отместваше поглед от пътя.

— Нека малко да се проветрим! — каза той с равен глас, като че нищо не беше се случило. — Няма по-ужасна смърт от задушаването…

— Да, ама на чуждо дупе… сто тояги са малко! — възрази усмихнат дебеловратият.

— Бях сигурен, че няма да улучи… — обясни Дамян. — На какви хора раздадохме пушки… с по две леви ръце!

Никой не му отвърна.

Стефан притеснено захвана да разкопчава копчетата на яката си. Помисли: „Веселият самоубиец!… Да ни бере греха Виктор!“

 

 

В тази минута и Виктор мислеше за тях.

„Добре че се яви Дамян! Стефан не е глупав, но е като куче — хвърлиш ли му шапка или топчица, ще ти я донесе в ръката… Ама ако трябва да мисли къде и как да я намери… отпиши я!“

„Янчо?… Той малко с рефлексите не е както трябва… иначе… момче и половина! Трябва непременно да го пратим в Голямата земя — малко спорт, малко друго… ще го оправят братушките тъй, че… ще има и ние да му позавидим, ако не за друго, затуй че… дървото се вие, дордето е младо…“

Резкият звън на телефона огласи кабинета му.

Виктор подскочи и сграби слушалката, като че мислеше да я краде.

— Да-а, слушам! — прогърмя гласът му. — По-силно говори!

Гришата, както бе обещал на Дамян, веднага щом оправиха прекъснатата телефонна връзка, му съобщаваше за случилото се в Пловдив.

Опрян с лявата ръка върху облегалката на стола, Виктор слушаше напрегнат.

— Да продължат преследването до дупка! — извика накрая, но мембраната избъзука и той мигновено отдалечи слушалката. — Да изпълнят на всяка цена задачата!… Какво?… Той е малко див петел… Хубаво че не ги е претрепал… Добре, добре, бягай и ти!

Оттатък Гришата само това чакаше, тозчас прекъсна разговора.

Виктор внимателно остави замлъкналата слушалка върху вилката и се тръшна на стола. Въздъхна.

— Ну, и что?

Този въпрос го върна към действителността, преди още да беше събрал мислите си.

Той сякаш едва сега си спомни, че не е сам, и някак виновно погледна към гостите си.

Бяха трима генерали, двама от които в съветски униформи, с многобройни разноцветни лентички на гърдите.

Единият — много едър, с невесело, но дружелюбно лице и пагони на генерал-полковник беше Иван Василиевич, а другият — набит и мургав генерал-майор от авиацията, с черни, арменски очи.

Българският генерал, с отпуснат, ленив израз на лицето, имаше на гърдите си кръст за храброст.

Въпроса бе задал Иван Василиевич.

— Онези типове са минали през Пловдив… — обясни унило Виктор. — Станала е престрелка, но са успели да се отскубнат!

Той се замисли, но бързо се оборави, тури длани пред себе си върху бюрото, както правят децата, когато учителката преглежда ноктите им. И продължи по-уверено:

— Очаква се нашата кола да изпревари в най-скоро време влака и в някоя от гарите момчетата да го напъхат в глуха линия… Ако не им се удаде, ще взривят самата ж.п. линия!

— Очаква се… — измърмори генерал-полковникът. — Много работи се очакват… Очаква се и нашата десантна група от Бургас да им пресече пътя… Но дали ще успее?

Последвалата въздишка беше достойна за огромното му тяло.

— Дали ще я свършат, камарада Виктор? — Той поклати глава. — Някаква нищожна повреда на мотора може да осуети цялата акция.

Иван Василиевич се изправи изненадващо леко. Тръгна из кабинета с ръце в джобовете, навел глава в размисъл.

Мигновено станаха и другите двама офицери.

— Дамян ще успее, другарю генерал-полковник! — убедено каза Виктор. — Аз познавам момчето като…

Тутакси замълча. Искаше да каже „като собствен син“, но го възпря мисълта, която на млади години съвсем не го оставяше равнодушен. Той имаше четири дъщери и нито един син. Вярно, едната от тях, Лена, която жандармеристите убиха, беше не по-малко смела от който и да било мъж, но все пак… все пак сравнението не подхождаше.

Иван Василиевич отново седна на стола и като обърса няколкото капки, оросили челото му, каза убедено, сякаш разговаряше сам със себе си:

— Едно ми се струва ясно като бял ден: че някой облечен във власт човек им е помогнал… Или най-малкото, затворил си е очите, не им е попречил. Шега ли е това, да композираш цял влак, да го натовариш…

Българският генерал извади от табакерата си, украсена с вензела на Цар Борис ІІІ, дебела цигара, запали я и заговори с тон на несъмнено превъзходство:

— Извинете, господин генерал полковник! Мене ми се струва, че вие, човек предимно на прямите решения, както всички ние военните, не взехте под внимание едно тънко обстоятелство…

— Извинете, какво имате пред вид? — прекъсна го Иван Василиевич.

Българският генерал потърси с очи пепелник, но не можа да намери и изтърси пепелта върху едно празно листче в края на масата. И продължи мисълта си:

— Понастоящем в Берлин все още се намират нашите дипломати… Ние не можехме да не помислим за това, че ако възпрепятствуваме заминаването на немците от тук, осъждаме нашите на задържане в Берлин.

— Какви „наши“ са те? — рязко го прекъсна Виктор. Той хвърли върху генерала поглед, в който се четеше и възмущение, и гняв, и изненада.

— Та тия „ваши“ сигурно сами няма да поискат да се завърнат в отечественофронтовска България! — намеси се и генерал-майорът с арменските очи.

Привидно спокоен остана само Иван Василиевич.

— Значи тъй… — заговори той накрая. — Да пуснете по живо, по здраво цялата тази компания от военни престъпници, вие наричате „зачитане на някои тънки обстоятелства“?

Българският генерал вдигна неопределено рамене.

— Аз ще ви обясня в какво се състои работата, другарю генерал полковник… — каза унило Виктор, превъзмогнал първоначалната си възбуда. — Нова България не е преживяла още дори десет дни…

— И какво от това? — опита се да го прекъсне българският генерал.

Но Виктор дори не го удостои с поглед, продължи да обяснява на Иван Василиевич:

— Действува инерцията на старите възгледи, на отживелите представи… Както се казва, мъртвият дърпа живия…

От гърдите му се отломи тежка въздишка.

Настъпи неловко мълчание, през което Виктор успя да погледне многозначително генерал-полковника, без да бъде забелязан.

Иван Василиевич тутакси разбра: в новообразуваното отечественофронтовско правителство бяха намерили място и хора, които не мислеха като него и Виктор… Ясно, всичко бе повече от ясно!

В кабинета влезе лейтенант Рубашкин, адютантът на генерал-полковника. В ръката си държеше син канцеларски плик.

Иван Василиевич нетърпеливо го подкани с ръка към себе си.

— Дайте, Рубашкин!

Някое време той чете депешата, после тури плика в джоба си и съобщи спокойно:

— Десантната група на майор Светланов е пред Поповица!

Той се надвеси над картата, разстлана върху бюрото на Виктор.

— Ето тук!

Сега под огромното му тяло бюрото изглеждаше като детски чин.

— А това означава — продължи Иван Василиевич, — че нашите хора всеки миг ще излязат на Истанбулското шосе.

— Аз съм предупредил и моите момчета за срещата! — каза обнадежден Виктор.

— Да-а, камарада Виктор, уж правим всичко, а проклетият влак все пак си върви…

Генерал-полковникът, опрян с длани върху бюрото, откъсна за секунда очи от картата.

— Не ни остава нищо, освен да помислим върху другата идея!

— Вече май нямаме избор, камарада Жано. Да опитаме, а?

— Ще опитаме! — кимна руснакът.

И, като се обърна към белоликия, вечно усмихнат момък, изкомандува:

— Лейтенант Рубашкин, слушайте добре!

 

 

Влакът се задъхваше в равна Тракия, по долината на успокоената вече Марица.

В салон-вагона се намираха само посланикът, генерал Шнекенбургер и полковник Фердинанд Тушев. Министърът бе излязъл преди малко.

— И тъй, полковник — говореше в същото това време генерал Шнекенбургер на застаналия „мирно“ Тушев, — добрият стратег трябва винаги да поставя себе си на мястото на своя противник!

— Явол, хер генерал! — отвърна с напевния си немски полковник Тушев.

— И като е тъй, трябва да очакваме самолети!

Тушев трепна.

— Като две и две четири! — отсече генералът. — Дори може би те вече са във въздуха!

В очите на полковника се запали страхливо пламъче.

— Ето! — продължи Шнекенбургер, забивайки молива в някаква точка на картата. — Можете ли да четете картата? — И подметна саркастично: — Ах, да, забравих… Вие сте все пак строеви офицер! — Дори придружи думите с характерния си смях, приличен на лай-лай на пудел.

Тушев се наведе над картата под острия поглед на Шнекенбургер.

Малко преди това се бе завърнал министър Пешев и сега не пропусна възможността да се намеси:

— Господин генерал? — обърна се той към немеца. — Какви шансове ни остават, ако сме разгадани… ако русите, както вие предполагате, са изпратили вече свои самолети след нас?

Шнекенбургер като че изобщо не го чу. Той продължи да терзае полковник Тушев:

— Е, ориентирахте ли се най-сетне?

— Да, господин генерал! — кимна пообидено Тушев.

— Слава богу!

И, вероятно разбрал, че е попрекалил, направи с молив зигзагообразно движение върху картата и поясни:

— По това отклонение ние трябва да завием!

Тушев извърна учуденото си лице към него.

— Но то води встрани от нашата цел, господин генерал! — възрази той.

— Именно! — изрече тържествуващ Шнекенбургер и удари с молива по картата. — Тъкмо това трябва… това е необходимо! Това, което споделихте вие, ще си помисли и онзи офицер от авиацията, комуто е заповядано да ни открие.

Лицето му бе станало още по-бяло — по него нямаше ни най-малка сенчица от страх.

Генерал Шнекенбургер стана от стола си, приближи се до опънатия в креслото посланик и заговори само на него:

— Как бих действувал аз, господин посланик, ако бях на мястото на руския генерал?

— Простете, господин генерал! — заговори зад гърба му обиденият Тушев. — Дори да допуснем, че направим завой и стигнем благополучно до тази малка гаричка… А по-нататък как?

— Адолф! — извика високо Шнекенбургер, обърна се и се тръшна в креслото.

Лицето му сега изразяваше безкрайна досада.

Оберлейтенантът се появи след три-четири секунди, като че бе стоял зад вратата да подслушва.

— Намерихте ли календар, Адолф?

— Явол, хер генерал!

— Е, какво? — Шнекенбургер се надвеси напред?

— Залезът на слънцето в този географски пояс през втората десетдневка на септември е в 18 часа и 46 минути, хер генерал! — сякаш изстреля оберлейтенантът.

Генерал Шнекенбургер погледна ръчния си часовник и многозначително съобщи:

— Още два часа и десет минути… Добре, че и времето посред бял ден се здрачи! Бог мисли за нас!… Върви Адолф!

Тушев направи стъпка към масата и отново чинно прибра десния си крак.

— Струва ми се, че ви разбрах, господин генерал! — каза той, угоднически усмихнат. — Това е гениална идея! Честна офицерска дума!

— Пет пари не давам дали сте разбрали или не! — изрече рязко и махна пренебрежително с ръка Шнекенбургер. — Вземете веднага мерки, полковник, но не както досега! Трябва да направим завой по тази странична линия!… Тук, на тази гаричка!… — Генералът прочете през лупата: — Мале-во… ще дочакаме да настъпи нощта… Разделете влака, разхвърляйте вагоните, локомотива, маскирайте платформите с оръдията… Забранете най-строго всякакво движение около линиите… Ясно ли е всичко?

— Явол, хер генерал! — отрапортува и тракна токове полковникът.

— Хайде, изпълнявайте!

Тушев изопна късото си тяло, отново козирува и се обърна кръгом.

Острите, оловно-воднисти очи на генерал Шнекенбургер го изпратиха чак до вратата.