Лора Паркър
Арабски нощи (9)

9

Едва затворила вратата след себе си, Вероника потъна в мрака. Светлината на свещта стигаше само на няколко стъпки пред нея. Оттатък светлия кръг цареше пълна тъмнина. Страхът я скова и тя спря. В този миг в другия край на коридора се появи слабо сияние. Позна мършавата фигура на иконома. Втурна се към него и с облекчение забеляза, че не беше сам, а с някаква жена.

— Какво става? — попита тя и неволно се усмихна на огромната нощна шапка, която носеше Бершъм.

— Не мога да кажа, милейди — той посочи двойната врата в края на коридора. — Това са покоите на негово благородие.

— Бяхте ли вътре? — попита тя, когато пъшкането се усили.

— Лично негово благородие зарези вратите — обясни жената, която очевидно беше по-добрата половина на старата прислужническа двойка. — Моят Джем ще се опита от другата страна.

— Няма ли втори ключ?

Бершъм й показа връзката.

— Нямаме право да влизаме вътре без нареждане на господаря.

— Право ли… — прекъсна я силен вик и тя посегна към ключа. — Аз имам право.

Икономът и жената размениха уплашени погледи. Но болките на мъжа зад заключената врата бяха по-наложителни от съпротивата на слугите.

— Той е болен. Или ранен. Няма от какво да се страхуваме — каза тя, за да си вдъхне кураж. Имаше богат опит с болни. Въпреки това, когато пъхна ключа в ключалката и го завъртя, ръката й трепереше силно.

В помещението, тъмно и студено като гробница, миришеше на болест, на урина и повръщано, но неприятната миризма я облекчи. Предположението й се потвърди. Той беше болен.

— Стойте тук! — тя вдигна свещника и решително влезе в стаята. — Лорд Синклер?

Погледът й претърси помещението, за да открие човешка фигура в някой тъмен ъгъл. Вратите на старомодния гардероб зееха отворени. В тъмнината зад тях забеляза неясните очертания на мъж, който изведнъж размаха ръце.

— О, Аллах, сложи край на болката!

Вероника се стресна до смърт. Не се учуди на поведението му, а на факта, че беше проговорил на персийски. Пристъпи по-близо, докато той продължаваше да си говори на невероятна смесица от персийски, хинди и непознати арабски диалекти.

— Лорд Синклер? Болен ли сте? — Вероника извиси глас и сама се учуди на силата му.

Сякаш улучен от думите й, той се строполи на леглото, изви гръб и се удари в таблата. Лицето му се разкриви ужасяващо под новия пристъп на болка. Разнесе се животински рев.

Викът беше толкова силен, че Вероника отстъпи крачка назад. Може би се бе излъгала. Може би той не беше болен, а луд и имаше пристъп!

Никога не беше общувала с луди, но знаеше, че са непредвидими и опасни.

От устните му се изтръгна съскане и той се замята като обезумял. Мускулите на тялото му се сковаха, сухожилията на ръцете и тила изпъкнаха. Когато Вероника посегна към камата в джоба си, мъжът извика сърцераздирателно:

— О, Аллах, смили се! Вземи живота ми!

Отчаяният вик прогони страха й и я изпълни със съчувствие. Скри оръжието и безшумно се приближи до леглото. Спеше ли той? Възможно ли беше да сънува кошмар? Не, кошмарът не причиняваше такива адски болки.

— Лорд Синклер? — изрече думите съвсем тихо, тъй като беше чувала, че рязкото събуждане понякога убивало говорещите насън.

Мъжът обърна лице към нея. Очите му останаха затворени. Черната коса беше разбъркана, с широките ръкави приличаше повече на плашило, отколкото на аристократ. В мрака чертите му изглеждаха странно сиви и набраздени — тя не можа да прецени дали от възрастта или от болка. Този мъж изобщо не приличаше на англичанин. Наистина ли беше новият виконт Шрюсбъри?

Изведнъж спящият задиша така силно и бързо, сякаш дробовете му заплашваха да се пръснат.

Вероника бързо остави свещта, хвана го за раменете и го раздруса. Опасността да го убие не можеше да е по-лоша от сегашното му състояние.

— Събудете се, сър! Сънувате — когато той не отговори, тя повтори думите на персийски: — Събудете се, бура сахиб! Сънувате.

Сковаността изчезна, той се отпусна във възглавниците. След дълга пауза, през която тя не смееше дори да диша, очите му се отвориха. Тъмни и празни от болка, очните ябълки се раздвижиха неспокойно и тя реши, че трябва да продължи.

— Успокойте се! Това са нерви!

Мъжът рязко обърна глава в посока към гласа. Когато срещна погледа му, тя прошепна ужасено:

— О, Аллах!

Златнокафявите очи, които не можеше да забрави, които всеки ден я пронизваха като ножове и всяка нощ светеха в сънищата й, се бяха върнали от света на мъртвите! Очите на Хинд Див!

Безволна да се съпротивлява, тя се върна в спомените си в далечната родина — в друго легло, в друго затъмнено помещение. Очите я мамеха, дразнеха и изкушаваха; предизвикаха я и я тласнаха към първото безумно деяние в спокойното й съществуване.

Студеният, влажен Лондон изчезна и помещението се изпълни с аромат на тамян и екзотични парфюми. Зазвуча музика — меките тонове на арфата, волната мелодия на тамбурата…

— Не! — обзета от паника, Вероника закри очите си с ръце. Това беше невъзможно!

— Какво има, милейди?

Въпросът, зададен на прозаичен английски, я върна рязко в действителността. На входа стояха Бершъм и жената на стария слуга. Светът се върна в обичайното си русло. Въображението й бе изиграло лош номер. Това не беше Хинд Див. Това беше лорд Синклер, новият виконт.

— Нищо лошо — отговори успокоително тя.

„Нищо лошо.“ Думите отекнаха в съзнанието й. Ала пулсът и куражът не искаха да повярват на разума. Те галопираха надалеч, тласкани от шока, докато краката й трепереха под напора да избягат.

От леглото се чу стон и тя се обърна.

— Невъзможно — повтори беззвучно тя и се принуди отново да погледне болния. Трябваше да види очите му, за да знае истината. Вдигна свещта и смело пристъпи към него.

Спря на достатъчно разстояние, за да не може да я достигне с ръка, и се вгледа в него — плаха и бдителна като антилопа на горска поляна. Колкото повече го гледаше, толкова по-несигурна ставаше.

Всъщност тя не бе видяла лицето на Хинд Див. Зад рисунките на чита може би се криеха съвсем други черти. Разликите бяха огромни. Кожата на Хинд Див беше станала бронзова от пустинното слънце. Когато приближи свещта и сенките се отдръпнаха, тя видя, че беше сбъркала — този мъж не приличаше на Хинд Див. Устата, разкривена от болка, нямаше нищо общо с устата на мъжа, който я беше целувал. В спомена си виждаше гарвановочерна дълга коса, а лорд Синклер беше късо подстриган и точно по средата на главата му минаваше широка сребърна ивица.

В стремежа си да отрече очевидното тя прибавяше към първата оценка нови и нови извинения и аргументи. Много англичани, най-вече армейски офицери, посещаваха Персия. По-талантливите от тях бързо научаваха диалекта на местните племена. Затова не беше необикновено, че той знаеше няколко думи персийски. Мъжът, който лежеше пред нея и виеше от болка, не приличаше по нищо на силния, ослепително красив ориенталец, който беше останал в спомените й. Цветът на очите беше случайност. Той нямаше нищо общо с мъжа, който беше отнел девствеността и събудил страстта й.

Беше почти убедена в това, когато той отвори очи и срещна погледа й. При вида на кафявото злато отново я обхвана паника. Възможно ли беше да сбърка този поглед с друг, след като веднъж го е видяла? Кой беше този мъж?

За нейно учудване той пръв отмести очи.

— Ох, пери, защо си дошла да ме правиш на глупак?

Сънуваше ли? Не можеше да знае.

— Аз не съм фея, бура сахиб — тя протегна ръка и леко помилва влажното му чело. — Ето, докосвам те! И двамата сме действителност — щом беше истински, той не можеше да е Хинд Див, прибави на ум тя.

— Какво мъчение… — той преглътна тежко. Когато я погледна отново, зачервените очи минаха покрай нея и се отправиха към отвъдното. — Никой не може да ми помогне!

— Ако Аллах иска, ще опитам — тя не знаеше защо продължаваха да говорят на персийски; но езикът явно го утешаваше.

Когато той се опита да се надигне на лакът, тя разбра, че болките наистина бяха непоносими: движенията му бяха невероятно бавни и тромави.

— Трябва да бягам! — думите бяха изречени толкова тихо, че тя не беше сигурна дали наистина ги е изрекъл.

— Да бягате? — очевидно кошмарът продължаваше да го държи в плен. — Това е вашият дом.

— Лъжи! — изпотен и треперещ, той рухна в постелята.

Вероника изпита желание да го утеши и нежно сложи ръка на рамото му. Усети корави мускули и кости под пламтяща кожа.

— Аз не лъжа. Треската ви е объркала.

В очите му блесна светлина и угасна като свещ. Животът му трепкаше като пламъче под напора на вятъра.

— Ако наистина искаш да ми помогнеш, пери, ще сложиш край на болката. Даже да струва живота ми, моля те, сложи край на мъките ми!

Безнадеждността на молбата му беше разтърсваща.

— Милейди?

Вероника се намръщи и се обърна към вратата, където стояха Бершъм и прислужницата.

— Лорд Синклер е болен, Бершъм. Има силна треска и е в делириум — обясни тя. Следващите й думи бяха отправени към жената: — Трябват ми гореща вода и сапун. Кажете на младите дами в стаята ми да си легнат. Кажете им също, че ни е събудил болен. Вие, Бершъм, елате да ми помогнете!

— Веднага, милейди.

— Арак! — прошепна дрезгаво виконтът.

Бершъм погледна стреснато мятащия се в леглото мъж.

— Иска алкохол — отвърна остро Вероника и едва сега усети, че в стаята миришеше силно на вино. — Да не би да се е напил до безсъзнание?

Бершъм отговори тактично, като човек, който знае, че зависи от новия си господар:

— Днес негово благородие опита всичко, което предлага избата.

— И то по много — промърмори Вероника, която вече бе видяла бутилките на пода. Дори да страдаше от прекаляването с алкохола, това не обясняваше треската. Причината беше друга и тя трябваше да я открие. — Ризата му е мокра от пот. Трябва да я сменим, защото ще настине.

— Права сте, мадам.

Ала когато икономът започна да разкопчава ризата, Синклер замахна срещу него.

— Махни си ръцете!

Бершъм хвърли несигурен поглед към виконтесата.

— Ако го държите за раменете, може би ще се справя.

Преди да разкопчеят първото копче, виконтът се надигна с гневен рев и така блъсна Бершъм, че старецът падна на колене. С лявата си ръка улови китката на Вероника и я привлече толкова близо до себе си, че тя усети горещия му дъх на лицето си.

— Значи се върна, бахия — за да ме убиеш!

Господи, гласът му! Пет удара на сърцето — докато чу вика на Бершъм „Ах, милейди!“ — Вероника вярваше, че той ще ги убие. Не се съмняваше, че е в състояние да го стори. Макар че беше трескав и трепереше, хватката му не бе загубила силата си. А изразът на лицето му — измъчен от болката, съвсем близо до следващия пристъп на лудост! Не разбра как бе сложила ръка на бузата му и защо — за да заглади ужасното изражение или да го заличи.

Той потръпна под докосването й, но не се отдръпна.

— Никога не бих те убила — пошепна тя и плъзна пръсти по дълбокия белег на челото му. — Няма смъртен, който да убие Хинд Див!

При тези думи той се сгърчи като от удар.

— Ти знаеш! — това бе едновременно въпрос и потвърждение.

Пусна я, но тя не се помръдна, впила поглед в златните очи с гъсти черни мигли.

Хинд Див беше жив!

Прозрението я удари с такава сила, че тя политна да падне. Бершъм веднага се втурна да я подкрепи.

— Добре ли сте, милейди?

— Да, разбира се — отговори тихо тя и погледът й се върна върху мъжа в леглото.

Той й беше обърнал гръб и вдигаше десница, за да закрие лицето си. Едва сега Вероника забеляза, че дясната ръка липсваше. От ръкава стърчеше кочан, увит в окървавени превръзки.

— Велики боже! — изплака ужасено тя.

— Негово благородие е загубил ръката си във войната — обясни делово Бершъм.

Лорд Синклер потрепери и се обърна към говорещия. При това размаха ръце и за малко не улучи Вероника в лицето.

— Лъжец! Дяволско изчадие! Проклет да си! — той размаха отново осакатената си ръка и очите му засвяткаха от гняв. — Ти ми я взе, ти, адово изчадие! — изсъска на персийски той. — Цената на моята съпротива! Ти я отряза!

В гласа на лорд Синклер имаше толкова омраза и гняв, че Бершъм се отдръпна ужасено.

— Какво каза той, милейди?

Вероника поклати глава.

— Той смята… о, нищо! — не можеше да обясни, че обезумелият от болка мъж я смята за своя мъчител.

Сигурно е бил заловен от враговете си, както бе казал пълномощникът на Източноиндийската компания. После е избягал и изведнъж се озова в Лондон. Каква игра на съдбата!

Когато заговори, гласът й прозвуча учудващо спокойно. Подаде му камата си с дръжката напред.

— Вие сте на сигурно място. Избягахте от враговете. Аз ще облекча страданието ви, но трябва да ми вярвате, бура сахиб. Вземете това оръжие, за да се чувствате по-добре.

Вълнение набразди лицето му и дълбокият, назъбен белег на челото изпъкна още повече. Той вдигна бавно ръка и докосна ръкава й.

— Мисля, че нямам сила да ти окажа съпротива — обърна й гръб и заключи: — Прави, каквото искаш.

Вероника погледна нощницата си, където счупените нокти на лявата му ръка бяха оставили кървави следи. Хиляди въпроси напираха в съзнанието й. Какво беше станало с него, след като се разделиха в онази нощ преди повече от година? Как бе успял да стигне до Англия? Наистина ли беше новият виконт?

Също така бързо осъзна какво означаваше появата му в новия й живот. Но сега не можеше да мисли за това. Той дишаше тежко, сякаш се готвеше за следващата атака на болката. Този човек беше изправен пред лудостта!

— Какво ще правим сега, милейди?

Вероника вдигна глава. Напълно бе забравила Бершъм.

— Продължаваме.

Докато Бершъм го събличаше, лорд Синклер не се помръдна. Вероника стоеше до него и се питаше какво щеше да се случи, ако пациентът я познае. Но и този въпрос можеше да почака, докато дойдеше в съзнание — ако това изобщо се случеше…

Това е Хинд Див! Винаги когато я спохождаше тази мисъл, тя бързаше да я прогони.

С бързи, сръчни движения разряза старата, изпокъсана превръзка на ранената ръка.

— Всемогъщи боже! — изохка тя, макар да не бе изненадана от гледката.

От лакътя до отрязаното място ръката беше покрита със стари и нови рани. От почти зарасналия белег в края на разреза капеше кръв. Сигурно беше удрял ранената ръка в стена или друга твърда повърхност. Беше я помолил да сложи край на болката му. Може би преди това се бе опитал сам, като животно, което инстинктивно притъпява болката според природата си. Това бе влошило още повече състоянието му. Нищо чудно, че беше в агония. Трябваше веднага да предприеме нещо срещу отока.

Хвърли поглед към прозорците със спуснати завеси.

— Още ли вали сняг?

— Вероятно, милейди — отговори изненадано икономът.

— Някой да донесе от улицата голяма кофа сняг. Трябват ми чист лен за превръзки и чаршафи. Бързо!

 

 

Събуди го познатата миризма на тамян. Видя я на светлината на единствената свещ и се усмихна. Тя седеше в кресло с висока облегалка и бе отпуснала глава на гърдите си. Не можеше да види лицето й, но разкошната червена коса, свободно нападала по раменете и гърба, му беше позната.

Беше я сънувал, мечтаеше да я види. Не често, но когато болката ставаше непоносима, тя се явяваше в трескавите му сънища.

И сега не се опита да протегне ръка към нея. Тя никога нямаше да дойде достатъчно близо до него, за да я докосне. Но можеше да я гледа, крехка и самотна в мрака, и се задоволяваше с това — защото не заслужаваше повече.

Само да можеше да си спомни коя беше тя!

Помнеше някои неща и те го караха да трепери. Грозни остатъци от бегли сънища!

Той простена и тя се раздвижи. Прехапа устни, засрамен, че я бе събудил. Сега щеше да изчезне. В гърдите му пламна съжаление, примесено с гняв. Нямаше сили да я спре.

Тя стана. Днес носеше траур и сърцето му заби по-силно. Дали беше дошла да му каже, че животът му свършва?

Изчака я да се приближи. Не смееше да заговори от страх, че шумът ще сложи край на прекрасното видение. Тя се наведе над него и червената коса докосна лицето му. Въздействието беше моментално. Мускулите на бузата му се сковаха. Ей сега щеше да пролее сълзи. Затвори бързо очи, примигна няколко пъти с надеждата да ги спре. Не искаше тя да си отиде. И тя остана — по-близо от преди.

— Имате ли болки?

Болки ли? Нали тя беше при него! В сърцето му имаше само благодарност и тя нарастваше лавинообразно.

Смая се от докосването на ръката й — много по-действителна от собственото му дишане. Зъбите му затракаха.

— Треската премина. Затова мръзнете — обясни тя и се отдалечи.

Изчезна.

Той затвори очи. Разочарованието беше толкова горчиво, че го усети в устата си.

— Огънят е угаснал — гласът й дойде някъде много отдалеч.

Онова, което се случи после, със сигурност беше сън! Тя легна до него в леглото. Усети топлината на тялото й, когато се притисна в гърба му и сложи ръка на кръста му.

— По-добре ли е така?

По-добре от всичко, което беше преживял досега! Но не можа да произнесе нито дума. Обгърна го мрак. Ако това беше смърт, щеше да я посрещне с радост.

Докосна ръката, която притискаше сърцето му, и пошепна:

— Благодаря ти, Аллах.