Лора Паркър
Арабски нощи (4)

4

Англия, ноември 1809 година

Буйният огън в камината гонеше студа на ранния, доста рядък за областта снеговалеж към най-далечните ъгълчета на стаята за закуска в Крийзъс Хол, известното с необичайното си име семейно имение на Шрюсбъри. Разположен на около двадесет и три мили от Лондон, Крийзъс Хол беше на достатъчно разстояние от елегантното градско общество. Що се отнася до сестрите Абът обаче, беше им все едно дали домът им е на двайсет или на сто и двайсет мили от столицата, тъй като и без това нямаха особена полза от близостта на Лондон. Редиците възвишения, зелените поляни и скучният селски живот им бяха омръзнали до смърт. Копнееха да дебютират в обществото и усърдно правеха планове за бъдещето. За съжаление официалният дебют беше невъзможен — те нямаха почетна дама, която да ги представи и да ги направлява през целия лондонски сезон, където често се случваха непредвидими събития. Никой не вярваше, че ще се намери такава дама. Безкрайното им самочувствие и липсата на здрава ръка бяха развили у момичетата дързост и необузданост и вече никой от роднините и добрите приятели от женски пол не искаше да общува с тях.

Лейди Уелси, далечна леля, която бе направила грешката да ги покани на чай, се изрази най-ясно от всички.

— Букетчето на Шрюсбъри? По-добре ги наричайте бурените на Шрюсбъри!

Персоналът, командван строго от иконома Бершъм, отдавна се беше научил да не се мярка много пред очите на младите дивачки. Тази сутрин обаче всички слушаха онова, което си говореха дамите. Даже гувернантката мис Уилоу, настанила се пред огромна табла със закуски, беше наострила уши и не хапна почти нищо. Защото тази сутрин сестрите обсъждаха скорошното пристигане на новата си мащеха.

Мис Хиацинта Абът ръководеше дискусията. С дълги крайници и доста тромава, тя се отличаваше с тясно конско лице, неблагоприятно подчертано от разделената на път тежка тъмна коса.

— Аз няма да говоря с нея. Няма да й кажа нито една думичка! Защо изобщо да й обръщаме внимание? Не мога да си представя защо татко се е омъжил за гледачката си.

— Хубава гледачка! Татко е мъртъв. Сигурно тя го е отровила. Ще й го кажа в лицето — заяви мис Лоръл Абът, докато сладко си хапваше печени бъбречета. Необузданата й любов към сърнешко, чаени сладки и пудинг беше превърнала благословеното й с безупречен тен лице в пълна луна, а издутините на тялото й заплашваха да спукат стегнатия корсет.

— Не мога да повярвам, че е била толкова подла. Татко никога не би се оженил за жена, способна да… — мис Алисън Абът, средната сестра, не можа да се доизкаже.

— Само лошото влияние е могло да накара баща ни да се обвърже с жена, която му отстъпва по ранг и произход и… — четиринадесетгодишната мис Цинара, най-опърничавата между сестрите, спря за малко, набоде енергично парче бъбрек на вилицата си и го вдигна към устата си. — Тя не е достойна за него.

— Може би… може би е по-добра, отколкото си я представяме — мис Пеони, най-малката, се огледа с очакване да намери съюзници.

— О, ти си готова да вземеш страната на змията, която е ухапала Клеопатра! — Цинара отвратено блъсна чинията си. Любимият бъбрек остана недокоснат.

— Коя е Клеопатра? — попита с леко заекване Пеони.

— Няма значение, миличка — Лоръл взе една препечена филийка и я огледа за червеи, защото беше убедена, че злобната готвачка нарочно ги слага в брашното. Вероятно и тя носеше вина, защото беше прибързала да обвини готвачката в кражба; но в сметките имаше суми, които превишаваха многократно потребностите на петте млади дами.

— Струва ми се доста странно — отбеляза тихо Алисън. — Защо е чакала цяла година, преди да пристигне?

— Може би е тъгувала за татко и не е посмяла да предприеме това дълго пътуване — отговори мъдро Пеони, единствената от сестрите, която все още тъгуваше за починалия баща. Всъщност те почти не го познаваха.

— Да, но това не й попречи да изпрати бедния татко в Англия като парче осолено месо — изсъска Цинара.

— Сигурно е свършила парите, които й е дал татко, и сега се надява ние да я издържаме — Лоръл не се побоя да изрече гласно най-голямата грижа на сестрите. — Сигурно е хвърлила око на богатството на Шрюсбъри.

— Това би й подхождало — Хиацинта се огледа нервно. — Какво друго може да се очаква от една индийка!

— Тя не е индийка — Лоръл се изсмя надменно. Мащехата им беше писала няколко пъти на семейния адвокат и момичетата вече знаеха някои неща за нея. — Англичанка е.

— Да, но от какво семейство? — Хиацинта също беше прочела писмата. — Търговци! — само думата я накара да потрепери. — Помнете думите ми: с идването на тази жена в дома ни ще замирише на магазин.

— Без съмнение е очаквала чрез женитбата да се издигне в обществото — отбеляза Лоръл.

— Може би си въобразява, че е нещо повече от нас — извика Алисън.

— Сигурно — подкрепи я Лоръл. — Ако ние не нанесем първия удар, скоро ще ни принуди да танцуваме по свирката й. Трябва да й попречим.

— Но как? — Пеони се почеса по главата и сестрите й побързаха да се отдръпнат.

— Пак ли имаш въшки? — попита загрижено Алисън.

— О, не — отговори бързо Пеони, макар че не беше готова да се закълне. Малката обичаше оборите и често я нападаха въшки.

— Всъщност твоето място не е тук — намеси се презрително Цинара. — Малката сестра на Ленора Паркинсън прекарва дните си в детската стая и отива при другите само когато изрично й наредят. Веднага се качи горе!

— Няма пък! Не можеш да ме принудиш! — извика сърдито Пеони.

Цинара я заплаши с вдигнати юмруци.

— Мога, и още как!

— Сестрички, престанете, моля ви! — Хиацинта почука с вилица по чинията си. — Не е ли достатъчно, че трябва да се занимаем с бъдещата си мащеха?

— Знаете ли, мисля, че намерих начин да се справим с нея — Лоръл огледа масата и като видя ужасените лица на сестрите си, засия. — Ще помолим новия виконт да ни стане настойник.

— Но ние изобщо не го познаваме — възрази Алисън.

— Това е чиста формалност. И без това ни е далечен роднина. Не забравяйте, че не е женен! — Лоръл се наведе над масата и разкри пищните си прелести, подчертани още повече от дълбоко изрязаната рокля. — Значи е отворен към женското изкуство на убеждаването!

— Неженен джентълмен с титла и богатство няма право да занемарява задълженията си към осиротелите си роднини — подкрепи я Хиацинта.

— Трябва обаче да обмислим как да действаме — намеси се Алисън, третата в редицата на дораслите за женитба сестри.

Макар да съзнаваше, че няма шанс да хване на въдицата си непознатия виконт, тя не се притесняваше. Новият свещеник в селото, мистър Чарлс Репинпън, беше оставил в сърцето й незабравимо впечатление. Ако не се лъжеше, сериозният, красив млад мъж, син на баронет, беше задържал погледа й секунда повече, отколкото изискваше благоприличието, когато преди една седмица ги представиха официално след божествената служба. Хората разправяха, че разполагал с хиляда фунта на година! Но тя щеше да запази тази малка тайна за себе си — а сестрите й нека си мечтаят за непостижимия виконт.

— От онова, което знаем, новият виконт страда от старческо слабоумие — заяви Цинара, винаги готова да намери косъм в супата.

Лоръл се усмихна с обичайното си самодоволство.

— Той е най-много на тридесет години. Казаха ми, че е способен офицер, уволнил се от армията в Калкута само преди няколко месеца.

— Наистина ли е войник? — извика с блеснали очи Пеони. — Колко обичам джентълмени с червени униформи!

— Щял да пристигне в Лондон в края на месеца — заключи триумфално Лоръл.

— Откъде знаеш всичко това? — попита недоверчиво Цинара.

— От вестниците — отговори неопределено Лоръл.

В действителност новините бяха от писмата на адвоката, които тя беше задържала за себе си. Съзнаваше, че къщата е пълна с конкурентки и ако иска да спечели, трябва да действа безогледно. Макар и млада, животът я беше научил да се бори, за да постигне своето.

— Джентълмен, който дълго време не е поддържал контакти с обществото, има нужда от опитна в светските дела жена, която да води домакинството му с необходимата за новия му ранг представителност.

— За какво домакинство говориш? — не разбра Пеони.

— Говоря за тази къща и за всички друга имоти на семейството — Лоръл започна да брои на пръсти. — Имаме дори къща в Лондон и той сигурно ще предпочете да живее в столицата, вместо на село. Затова предлагам веднага да отидем в Лондон и да го посрещнем, както подобава.

— Да, да! — отговориха сестрите с рядко срещано единодушие.

— Ще си купим нови шапки! И обувки! И рокли!

— Първо ще си поискаме годишната издръжка — отсече Лоръл, за да върне сестрите на земята. Сега имаха нужда от разумни действия.

Макар че Хиацинта, като най-голяма от момичетата, отговаряше за сестрите си, тя прекарваше по-голямата част от времето си в голямата градина, оставена от баща им, и се грижеше самоотвержено за растенията му. Отговорността за финансите беше предоставена на Лоръл. Наскоро тя бе писала на адвоката за годишната им издръжка, която обикновено получаваха след прибирането на реколтата през есента, ала не получи ясен отговор. Вместо това мистър Симънс й съобщи, че новата виконтеса щяла да пристигне много скоро и „лично да уреди този въпрос“. Това означава, повтаряше си мрачно Лоръл, че ще загубим и малкото, с което разполагахме досега.

— Значи се разбрахме — Хиацинта кимна с рядък за нея израз на задоволство. — Отиваме в Лондон да посрещнем новия виконт.

Лоръл, която наблюдаваше подозрително Алисън, тъкмо размишляваше дали не би трябвало да подкрепи по-малката си сестра в предпочитанията й към бледи цветове — с надеждата да скрие естествената й красота.

— Смятам, че много бързо ще убедя новия носител на титлата, че бракът с една от осиротелите му племенници е правилният… не, единственият почтен начин да ни вземе под крилото си.

— Искаш да кажеш, че той трябва да се ожени за теб! — изсмя се Цинара. — Обаче Хиацинта е по-възрастна от теб. Нейно е задължението да му разясни какви задължения има към нас.

— О, не! — Хиацинта махна пренебрежително. — Нямам никакво намерение да се изложа пред него като крава за продан!

Пеони запляска въодушевено.

— Ако Лоръл се омъжи за новия виконт, няма да напуснем Крийзъс Хол, нали?

— О, що се отнася до вас… Когато стана новата господарка на Крийзъс Хол, ще ми е крайно неприятно четирите ми сестри непрестанно да ми се мотаят в краката. — Лоръл показа трапчинките си с такова задоволство, сякаш бракът вече беше сключен. — Щом се омъжа, ще се погрижа да ви намеря добро място за живеене. Може би в къщата на татко в Единбърг.

— Само да посмееш! — извикаха в един глас сестрите.

— Там става такова течение…

— Няма нито едно удобно легло…

— Да не говорим за способни прислужници…

— Няма отопление!

Когато влезе икономът, крясъците бяха преминали в сбиване между сестрите и по стаята хвъркаха ястия и съдове. Бершъм не се притесни особено, тъй като често беше ставал свидетел на подобни сцени.

Хиацинта го забеляза първа и почука с вилица по чинията си, за да въдвори тишина.

— Какво има, Бершъм?

Достойният иконом дори не трепна, когато една закъсняла сладка се пръсна на рамото му.

— Млади дами, пощенската карета е била забелязана на входната алея.

Лоръл хвърли на масата вилицата, с която се готвеше да убоде Цинара.

— Пощенската карета ли казахте?

— Да, мис — Бершъм хвърли бърз поглед към тапета, за да установи дали щеше да успее да изчисти капещия мармалад.

— Ние ще се погрижим — Хиацинта се изсмя злобно и забърза към вратата. Останалите момичета я последваха, преобръщайки столове по пътя си. Всяка се блъскаше да мине първа през вратата, при което се скъса един ешарп и провиснаха два подгъва.

Стигнаха навреме до прозорците на предната зала, за да видят как голямата черна карета зави към парадното стълбище. Кочияшът спря тежкото возило с грозни ругатни и силно теглене на юздите. Под железните подкови изскърца чакъл, животните затропаха неспокойно и от ноздрите им изригнаха бели кълба дим. Повече от необикновена гледка за сестрите, които никога не бяха използвали обществено превозно средство!

— Забележително — промърмори Хиацинта и се отдръпна назад, защото не искаше пътниците да я видят. — Бершъм, попитайте онзи тип как смее да спира тези чудовища пред входа на дома ни!

Когато икономът се запъти към изхода, пощальонът скочи от капрата.

— Крийзъс Хол! — извика кочияшът с тон, който подхождаше повече за казарма. — Една минута почивка! Един пасажер слиза — добави той, отвори вратичката и спусна стълбичката.

— О, небеса! — Цинара подскачаше от вълнение. — Обзалагам се, че е тя!

Възбудена до крайност от тази възможност, Лоръл изтърси:

— Нечувано! Новата ни мащеха пристига в Крийзъс Хол с пощенската карета!

Пътниците слязоха един след друг от каретата, за да се поразтъпчат в студеното утро, и петте сестри се струпаха на прозореца, за да не пропуснат нещо.

— Тази ли е? — попита нетърпеливо Цинара, като видя през дантелените завеси жена в напреднала възраст.

— Не можем да знаем, преди да ни се представи — отговори Хиацинта, но и тя огледа внимателно жената в кафяв костюм и скромна шапчица, под която се виждаше широко, безлично лице.

— Индийките са кафяви — отбеляза Цинара.

— Не прилича на дама — пошепна замислено Алисън.

— Всички казват, че Индия не е място, където се раждат красавици — рече доволно Лоръл. — Трябва да очакваме някоя странна птица.

Убедени, че са отгатнали правилно, сестрите не огледаха другите пасажери. Двама мъже — един фермер и един офицер. Четвърта и последна слезе млада жена, толкова дребна, че едва стигаше до рамото на офицера, който галантно й подаде ръка. Носеше черна шапка и наметка от овча кожа, сякаш съшита от непохватен овчар, за да го предпазва от зимния студ, докато е на открито.

Кочияшът свали от багажника две малки пътни чанти и един огромен куфар и ги остави пред стълбата. После със същия рязък тон подкани пътниците да се качват. Пред прага остана само младата дама с кожената наметка.

— Нима… това е тя? — попита Пеони, която се мъчеше да види нещо между раменете на сестрите си.

— Невъзможно — отвърна Алисън, впила поглед в новодошлата.

— Но тя е млада — извика възмутено Лоръл. — Очебийно млада!

— По-млада дори от… — започна Цинара, но не довърши.

Хиацинта мълчеше, но и тя беше смаяна като сестрите си. Кръглите й очи се взираха изпитателно в невероятното същество, което вървеше с дружелюбна усмивка към Бершъм, носейки в едната си ръка пътна чанта с герба на Шрюсбъри.

* * *

— Ей сега ще влезем в Уфтън Нервет, мадам — каза младият офицер и се наведе към прозореца на каретата. — Крийзъс Хол е съвсем близо, от другата страна на реката. Вероника вдигна глава и той й намигна окуражително. — На служба ли ще постъпите там? Може би като гувернантка?

Младата жена извърна глава, възмутена от снизходителното му пренебрежение. Досега упорито беше отблъсквала опитите му да я въвлече в разговор. Сигурно беше подкупил кочияша, за да му каже къде отива младата дама. Но така и не научи причината за пътуването й, тъй като тя не беше казала на никого. В каретата пътуваха още местен фермер и една жена, които не бяха разменили с нея нито дума — това беше много по-добре. Вероника не виждаше причина да се представи пред непознатите като виконтеса Шрюсбъри — особено след като беше взела решение да се откаже от титлата.

Когато вдигна кожената завеска на вратичката, тя забеляза няколко селяни, увити в дебели наметки, които приличаха на вързопи. Някои спираха и се заглеждаха след минаващата карета. Тя ги проследи с поглед, докато дъхът й замъгли дебелото стъкло и гледката изчезна. Най-учудващото откритие на това пътуване беше климатът. Засега.

Когато преди две вечери каретата спря за нощувка в една пощенска станция, тя излезе навън и се загледа смаяно в мъничките бели снежинки, които се сипеха от небето. Беше чувала, че в Англия вали сняг, но никога не го беше виждала. Възхитена, затанцува под снежинките и дори се опита да ги задържи в шепата си. Но много скоро й стана студено и снегът загуби очарованието си.

Родена и отраснала в климат, при който цветята цъфтяха през цялата година и където единствените два сезона бяха сушата и мусоните, тя страдаше ужасно от зимния студ. Страдаше от мъчителни болки в ръцете и краката, мокър сняг и вятър влизаха безпрепятствено през всички процепи и фуги на каретата. Пътническото й облекло не беше достатъчно топло за този адски студ. Само обещанието, дадено пред лорд Абът, я бе довело дотук — обещание, което през последната година напразно се бе старала да забрави.

Имаше ли достатъчно смелост да роди детето си под покрива на семейство Шрюсбъри? Да измами целия свят? Никога нямаше да си отговори на този въпрос, тъй като случайността отново се намеси в живота й и напълно промени хода му.

Корабът им влезе в пристанището на Лисабон през пролетта, само няколко дни преди завладяването на града от Наполеоновата армия. Вероника и Аги трябваше да прекарат следващите месеци като недоброволни гости на французите. Армията на лорд Уелингтън ги освободи едва към края на лятото. Тъй като щеше да роди много скоро, тя предпочете да остане в града, още повече, че лично Уелингтън беше обещал да достави тялото на лорд Абът в Англия с цялата необходима почит.

В средата на август, под знака на лъва, се роди момченце с черна коса и тъмносини очи със странен златен отблясък. Оттогава Вероника често си повтаряше, че Хинд Див е я дарил с една последна магия: беше й оставил син.

Аги, която непрестанно й даваше съвети какво да прави и как да живее, беше пропуснала най-важното усложнение: прекрасното й синче. Ако се беше родил в Англия, всички щяха да го признаят за син и наследник на лорд Абът. Един ден щеше да носи титлата виконт Шрюсбъри и да живее в семейното имение — измама, която Вероника не можеше да преживее. Затова взе решение никой в Англия да не узнае за съществуването на малкия Джейми — беше нарекла момчето на баща си.

Младата жена прехапа треперещите си устни. Все още не можеше да повярва, че беше намерила сили да остави Джейми и Аги сами в Лисабон. Но нямаше друг избор, защото, първо, не желаеше да излага бебето на риск и второ, трябваше на всяка цена да избегне въпросите, които присъствието му неизбежно щеше да породи. Светът щеше да нарече сина й копеле и тя беше длъжна да го опази от този позор. По-добре да го лиши от защитата на бащиното име и да го отгледа тайно от света. Един ден щеше да събере сили и да му разкрие истината за обстоятелствата около раждането му. Още отсега се питаше как би могла да обясни на едно дете двойствената натура на баща му, известен на света с името Хинд Див? Не, засега щеше да мълчи.

Любовта, макар и родена от измама, все пак беше любов. Съкровената обич и привързаност, които я изпълниха, когато за първи път видя момченцето си, бяха все така силни. Докато беше жива, щеше да го защитава със зъби и нокти и нямаше да допусне никой и нищо да го нарани.

Но първо трябваше да изпълни обещанието си.

Макар и забъркана в нечисти сделки и извършила непростими грехове, тя беше честна и надеждна. Беше обещала на лорд Абът да се погрижи за малките му момичета. Трябваше да намери възможност да изпълни обещанието си, дори ако това означаваше да се лиши от собствен живот. Пътуването до Англия беше неизбежно.

Вероника с мъка потисна една отчаяна въздишка. Не можеше да постъпи по друг начин. Сега нямаше право да мисли за нищо друго, освен за срещата с новото си семейство.

Изведнъж пощенската карета се отклони от главния път и кочияшът изрева:

— Следваща спирка Крийзъс Хол!

Младата жена бързо се наведе и дръпна кожената завеса. Беше очаквала изискано господарско имение; внушителните размери на просторната, представителна къща, която се издигаше над група голи дървета, направо й отнеха дъха. На три етажа, с множество пушещи комини по продължение на покрития със сняг покрив, Крийзъс Хол беше образец на внушителна архитектура сред разпрострелите се гори. Сребърна река се виеше през долината и завършваше пред голямата къща като кристално езеро. Ако виконтът беше още жив, сега двамата щяха да живеят тук заедно.

Тази мисъл я изненада отново, когато каретата направи зашеметяващ завой и се затъркаля с безумна скорост право към сградата. Тъй като беше свикнала да управлява домакинството на баща си с петима слуги, а къща с подобни размери несъмнено изискваше много по-голяма прислуга, тя изпита искрено облекчение, че нямаше да носи този товар.

Когато кочияшът спря конете и голямата черна карета се разлюля застрашително, преди да застане на място, всички пътници побързаха да слязат, за да се поразтъпчат. Вероника нарочно изчака да остане последна, опитвайки се да поизчисти праха от пътуването. Първото впечатление беше много важно. Лондонският адвокат на Шрюсбъри й беше писал, че при пристигането на кораба в Портсмут ще я очаква карета. Но силната есенна буря пред френския бряг принуди кораба да хвърли котва в разположения по̀ на запад Фалмът, Корнуел, където за нейно голямо разочарование не можа да се намери нито една частна карета.

— Всичките ги взеха морските офицери, които слизат на сушата през зимата — обясни й собственикът на станцията. — Днес ще мине пощенската карета. Ако почакате няколко дни, ще ви намеря частна карета.

Тъй като не искаше да губи време, Вероника се качи на пощенската карета и стоически изтърпя цели двеста мили.

Накрая тя все пак се опря на ръката на младия офицер и слезе от каретата, опитвайки се да си вдъхне смелост.

— Желая ви всичко добро, мис — офицерът стисна окуражително лакътя й и бързо се качи отново в каретата.

Без да обърне внимание на дръзкия жест, тя посегна към пътната си чанта и се запъти към възрастния мъж в ливрея на иконом, смръщил неодобрително продълговатото си лице. Усмихна му се и поздрави:

— Добър ден. Аз съм Вероника Фортнъм…

— Кой е дошъл, Бершъм?

Вероника стреснато вдигна очи и видя на стълбището висока млада дама с лавандуловосиня рокля, която изобщо не отиваше на лицето й.

— Добро утро — поздрави учтиво тя и смело продължи пътя си.

Когато стигна до първото стъпало, зад младата дама застанаха още четири. Облеклото им издаваше, че не принадлежат към прислугата, но и петте бяха доста… немарливи. Вероника беше готова да се обзаложи, че до преди малко са си разменяли юмруци, но бързо изключи тази възможност. Нито една не беше прилично сресана, роклите им бяха замърсени и измачкани. Дали пък не бяха слугини, облекли старите дрехи на господарките си, за да направят по-добро впечатление на новата виконтеса? Но откъде знаеха за пристигането й?

Несигурна как трябваше да се представи, тя избра най-прекия път.

— Аз съм Вероника Абът, вдовица на починалия лорд Абът.

— Мили боже! — извика дебелото момиче. — Наистина е тя!

— Новата ни мащеха? — попита най-малката.

Без да се обърне директно към нея, най-високата от младите дами вдигна поглед и махна на кочияша.

— Тръгвайте, какво чакате! — заповяда тя с дълбок алтов глас.

Очевидно пощенските коне разбраха, че нареждането се отнасяше за тях, защото веднага препуснаха. Младата дама изчака, докато трополенето на каретата затихна, и погледна пронизващо новодошлата.

— Аз съм Хиацинта Абът, най-голямата дъщеря на лорд Абът. Можете да влезете. Засега…