Лора Паркър
Арабски нощи (15)

15

Девлин все още не можеше да повярва, че бе позволил да го заведат на църква. Първо, не беше особено религиозен, макар че на бойното поле се беше научил да се бои от бога, и второ, изпитваше дълбоко отвращение, когато ставаше обект на любопитство. Точно това се беше случило. Между първия псалм и проповедта броят на вярващите се беше удвоил. Без съмнение колебаещите се бяха скочили от леглата си, щом бяха чули новината, че новият виконт Шрюсбъри е дошъл на църква. Постоянният поток закъснели енориаши препълни божия храм.

Тъй като мястото на семейство Шрюсбъри, отделено с фина решетка, се намираше под ъгъл спрямо редиците от пейки, вярващите имаха чудесна възможност да огледат новите му членове. Девлин много искаше да вдигне шапката, за да скрие лявата половина на лицето си, защото погледите, които непрестанно усещаше, го вбесяваха. Макар че положената в скута ръка оставаше невидима, присъстващите със сигурност бяха разбрали, че дясната му ръка липсваше. Още рано сутринта се бе случило нещо, което провокира любопитството им.

Лордът стисна устни. Сутринта, когато излизаше от стаята за закуска, насреща му се появи най-дебелата между сестрите Шрюсбъри, която тайно в себе си наричаше „камилата“. Раменете й бяха загърнати в шала, който беше купил за Вероника.

Тя му се усмихна очарователно, показа трапчинките си и благодари със силни думи за великолепния подарък. През цялото време се загръщаше в шала и показваше пищната си гръд. Девлин неволно се запита какви ли прелести от женската анатомия щеше да му покаже, ако й се бяха паднали кутиите с копринената ризка или чорапите.

Тя го удостои с многозначителен поглед и рече:

— Много ми се иска да знам какво донесохте на новата ни мащеха. Тя е истинско чудо, уверявам ви! Понякога ми се струва, че има свое дете, с което се е упражнявала. Но това е невъзможно, нали? Толкова добра майка на доведените си дъщери, а толкова неопитна в тази област!

Веднага му стана ясно, че думите й бяха фалшиви; но не можа да си отговори защо му бе казала всичко това. Малката изпусна кърпичката си — прастар женски трик — и тогава му стана ясно: тя кокетничеше.

Тъй като беше невъзможно да не реагира, той се наведе да вдигне кърпичката и да й я върне. Тогава Лоръл забеляза куката на ръката му. Изненадата на лицето й беше истинска, но в следващия миг тя измяука като попарена котка и се свлече в безсъзнание на пода. Девлин веднага разбра, че припадъкът беше изкуствен и му се дощя да се изсмее. Ако малката знаеше каква гледка представляваше, сигурно щеше да се откаже завинаги от тези номера. Твърде ядосан, за да й предложи помощта си, той се отдалечи. Много добре беше забелязал, че малката измамница внимаваше да не си удари главата, докато падаше.

Голямата й сестра, дракон с конско лице, която в момента седеше от лявата му страна, се появи точно навреме, за да помогне на сестра си. Нямаше съмнение какви бяха чувствата й към него. Беше толкова скована и гледаше така строго, че той развеселено се запита как ли ще реагира, ако докосне рамото й. Сигурно щеше да го удари с ветрилото си. Другите три сестри седяха в каретата като отровни гъби и не го изпускаха от поглед. Дори персийският посланик нямаше да бъде подложен на толкова щателен оглед, каза си ядно Девлин.

Единственият член на компанията, който се чувстваше по-зле от него, беше дамата отдясно. През последния час Девлин бе открил, че лейди Абът Притежава приятен тъмен глас, по-подходящ за селски песни, отколкото за църковни хорали, но му харесваше. И тя беше нервна като него — издаваха я ръцете в прости ръкавици, които постоянно се движеха, и зъбите върху долната устна. Очевидно и тя като него не обичаше да се излага на показ.

Той я погледна и тя отговори на погледа му. Беше готов да се закълне, че търси подкрепата му, макар че не казваше нито дума. Погледът му се опита да й вдъхне кураж. Скоро службата щеше да свърши. Ще се справим, каза си той и смръщи чело.

Тя беше виновна, че беше дошъл на църква. След глупавата случка с Лоръл, лейди Абът го посрещна на горния етаж със съобщението, че въпреки желанието му, не възнамерява да замине с него за Лондон. Вече не помнеше какво й беше отговорил; но последва дълъг, изтощителен дебат, който влоши настроението му.

И двамата се държаха глупаво — тя му крещеше, той й отвръщаше с крясъци. Когато повика Бершъм да събере багажа й, тя заяви, че Бершъм може да напълни сто куфара, но тя няма да тръгне с него и толкова. Тогава той й заяви, че ще заповяда на слугите да я отнесат в каретата, ако не се качи доброволно.

Събрала цялото си възмущение, тя му отговори, че е възрастна жена, омъжена и овдовяла, и може да прави каквото си иска — дори то да не отговаря на представите му. Не искала да отиде в Лондон и това изобщо не го засягало. Той я прониза с мрачен поглед и отново заплаши при нужда да я вразуми насилствено.

Грозна сцена, неловка и излишна. Добре, че накрая се бяха появили трите млади сестри Шрюсбъри, за да кажат, че искат да отидат на църква.

Тогава се прояви бързият ум на лейди Абът и той неволно й се възхити. Тя изпрати момичетата да оправят тоалетите си и им нареди да седнат в каретата, която той бе заповядал да докарат пред къщата, за да ги отведе обратно в Лондон. Кочияшът покорно изпълни нареждането й да ги закара на църква в Уфтън Нервет.

Все пак последната дума щеше да бъде негова!

В гърдите му се надигна смях. Забеляза погледа й, но този път не посмя да го задържи. Преди да се качи в каретата, изненадан от решението си да я придружи, той нареди на Бершъм бързо да опакова вещите й. Кочияшът щеше да вземе багажа, докато господарите седяха в църквата. Скоро щеше да пристигне втора карета, която да върне момичетата в Крийзъс Хол. Лейди Абът щеше да разбере за плана му едва щом седнеше в пътническата карета. След това трябваше да не я изпуска от очи, докато не стигнеха в Мейфеър.

Девлин се усмихна. Доставяше му огромно удоволствие да я дразни. Когато забравяше да играе ролята на безлична вдовица, лицето й се оживяваше и ставаше почти красиво. А целувката й! Колко топли бяха устните й върху неговите! Колкото повече мислеше затова, толкова повече се убеждаваше, че двамата се познаваха от по-рано. Но ако е така, защо тя не искаше да му каже?

Девлин сведе глава към празния си ръкав. Нямаше никакво намерение да повтори глупавата си постъпка от снощи, когато скъса роклята й. Тя не изглеждаше много ядосана; но дори той беше наясно, че размахването на опасната кука нямаше нищо общо с романтиката. Предстояха им три часа насаме в каретата, преди да пристигнат в Лондон. Повече от достатъчно за дискретен флирт. Само при мисълта за това кръвта му се затопли и слабините му се напрегнаха.

Девлин се раздвижи недоволно върху тясната пейка. Моментното обкръжение беше неспособно да потуши огъня в мислите и физическите му реакции.

След безобразно скучната и изтощително дълга проповед последва неизбежното опрощаване на греховете и най-после службата завърши с общо песнопение. Облекчен, Девлин забеляза, че Вероника също като него нямаше намерение да поздрави дългата редица от съседи и познати, които чакаха до входа на църквата. Тя размени няколко думи с викария, след което се запъти право към каретата. Правейки се, че не чува изненадания шепот, той тръгна след нея, като кимаше на всички страни, но не се спря при никого. Със задоволство забеляза двата куфара, вързани на покрива. Кочияшът отвори вратичката и Вероника бързо се настани на меката седалка. Девлин влезе след нея и вдигна стълбичката.

— Какво правите? — попита възмутено тя. — Момичетата също ще дойдат!

— Само през трупа ми — заяви Девлин. — Към Лондон! — извика той на кочияша и затръшна вратичката.

Вероника зяпна изумено.

— Веднага отворете вратата! Щом дойдат момичетата, си отиваме право вкъщи!

— Бершъм ще се погрижи за тях. Не виждате ли, че си имат друга работа! — Девлин посочи с глава към църквата. Алисън разговаряше с викария, Пеони и Цинара стояха от двете й страни, Хиацинта беседваше с няколко възрастни дами. Само Лоръл бе забелязала тръгването на каретата и я изпрати с мрачен поглед.

Когато й стана ясно, че няма полза да протестира, Вероника се отпусна на седалката и заяви възмутено:

— Това е отвличане!

Мъжът насреща й небрежно вдигна рамене.

— Наричайте го, както щете. Най-важното е да дойдете с мен в Лондон.

— Вече ви казах, че не искам. Ако не заповядате на кочияша да спре, ще скоча в движение.

Той се наведе към нея.

— Предупреждавам ви, че съм готов да седна отгоре ви, за да предотвратя тази безумна постъпка.

Устните й потръпнаха издайнически.

— Вие сте жалък негодник!

— Не го оспорвам.

Учудена от себе си, тя си призна, че се наслаждаваше на битката; но нямаше да си прости, ако му позволеше лека победа.

— В Лондон не можете да ме държите като затворница. При първия удобен случай ще изчезна!

Той посегна към едно от пътническите одеяла от подплатено с кожа кадифе и го разгъна.

— Имам нужда от компанията ви за една или две вечери. Наистина ли времето ви е толкова скъпо, че не можете да прекарате една вечер с мен в служба на краля? Толкова ли не можете да ме понасяте?

— В служба на краля? Какво бих могла да сторя аз за негово величество?

Той се наведе и зави коленете й с одеялото.

— И вие сте като другите жени! Щом се спомене монархията и веднага наострят слух.

— Предполагам, че това трябваше да прозвучи като унищожителна оценка — за съжаление аз не разбирам намека ви и моля за обяснение — той вдигна одеялото към талията й и тя потръпна. — Аз ще го направя — възпротиви се тя, когато ръцете му се плъзнаха по хълбоците й и продължиха към гърдите.

Девлин я пусна, облегна се назад и кръстоса крака.

— Жените са готови да се примирят с всички неудобства, за да подсигурят издигането си в обществото.

— Естествено нито един мъж не е готов да извърши геройство в името на своя крал! Никога не би напуснал родината си, за да завладява чужди страни, никога не би поел риска да бъде улучен от куршум или пронизан от сабя, никога не би поставил на карта живота си за нещо толкова опасно, каквото е националната гордост!

Девлин изръмжа нещо неразбрано и нахлупи шапката си над очите, защото светлината го заслепяваше. По-добре да не вижда и Вероника.

Доволна, че е имала последната дума младата жена се отпусна на седалката. Не беше глупава. Бе видяла багажа си на покрива и знаеше какво я очаква. Но беше ужасно любопитна да преживее Лондон от гледната точка на един виконт. Беше й хрумнало, че въпреки отказа му да й помогне, можеше да се запознае с полезни хора. Най-важната й задача беше колкото е възможно по-скоро да отведе пред олтара поне една от сестрите Шрюсбъри — дълг, който ставаше още по-спешен поради новините от Лисабон.

Най-после получи четири писма от Аги! Облекчението, което изпита, докато ги четеше, бе толкова голямо, че ги сложи под възглавницата си и спа с тях. Днес бяха до сърцето й в корсажа.

Джейми расте бързо и даже дебелее, бе писала Аги. Гласът му можел да се мери само с апетита му. „Пие повече мляко от двамата близнаци на предишното ми място“ — обясняваше старата й бавачка.

Сърцето й беше пълно с копнеж. Не можеше да понесе дългата раздяла. Беше готова да пренебрегне даденото обещание и да отплава веднага за Лисабон… а после?

Всеки ден си повтаряше, че рано или късно в Англия ще научат, че е родила син в Португалия, и страхът й нарастваше. Вярно, че бе успяла да скрие бременността си и раждането от офицерите на Уелингтън, но никой не можеше да предвиди какви слухове щяха да стигнат до родината. Трябваше да напусне Англия, преди да я изобличат като измамница.

— Замислихте се…

Лорд Синклер беше свалил шапката си и я наблюдаваше с дълбокия, съсредоточен поглед на Хинд Див.

— Време е да се опознаем по-добре. Знаете ли, сега ми хрумна, че не знам малкото ви име.

Тя не му повярва, но нима можеше да крие нещо толкова обикновено като името си?

— Вероника.

Той се усмихна.

— Сигурно баща ви го е измислил. Необичайно име за англичанка, но трябва да призная, че ви подхожда.

Вероника се изчерви. Той й бе направил комплимент! Не биваше да го приема твърде сериозно. Майка й беше много загрижена за очебийния цвят на косата й.

— Аз също не знам името ви.

— Девлин.

— Девлин? Подходящо име за джентълмен! — тя му хвърли подигравателен поглед. — Доколкото знам, означава смел, рицарски — което във вашия случай е съмнително.

— Съмнително? — мъжът насреща й вдигна въпросително черните си вежди.

— Всъщност името ми харесва. Оставя отворена вратичка за различни тълкувания.

Той се усмихна развеселено.

— Не ми се ще да чуя тълкуванията ви. Нима се съмнявате, че съм смел, дързък и рицар като всеки друг мъж?

Преди да е успяла да се сдържи, тя го огледа от глава до пети. После бързо се извърна към прозореца.

— Моята оценка няма да ви хареса.

Девлин изпита желание да я сграбчи за раменете и да поиска обяснение. Как смееше да пуска такива забележки! Ала не посмя да я докосне, тъй като щеше да последва нещо съвсем друго.

— Какво име бихте избрали за наследника на семейното име?

— Какво? — Вероника го погледна стреснато.

— Как бихте нарекли сина си?

— Но аз нямам…

Защо бе заговорил точно по тази тема — най-опасната, най-неприятната? Дали беше открил тайната й? Не, невъзможно! Нямаше да попита така откровено, ако подозираше за съществуването на наследника на титлата си. Но от Хинд Див можеше да се очаква всичко.

Тя се извърна към прозореца, за да скрие смущението си.

— Защо питате?

Страхът в гласа й учуди Девлин, но като видя как трепереше брадичката й, изпита съчувствие. Много скоро го последваха и други, не толкова почтени емоции. Тази жена беше невероятно загадъчна, будеща съчувствие и заедно с това неустоимо привлекателна.

— Говоря за разни неща, за да минава времето, мадам — отвърна небрежно той. — Когато човек е загубил паметта си, му е трудно да води лек разговор.

Загубил паметта си! Вероника примигна. Тревогата й беше неоснователна. Не можеше да открие тайната й, защото нямаше спомени, които да свърже с евентуалните слухове за детето й. Прогони съмненията си и отговори откровено:

— Щях да го кръстя Джейми, на баща си.

— Джейми. Хубаво име, силно… носили са го двама английски крале.

Вероника поклати глава.

— Не съм мислила за синята кръв. Тя не ме интересува. Аз съм дъщеря на Джеймс Фортнъм от Бушир в Персия.

— Персия… — Девлин повтори думата бавно и видя как пръстите й трескаво стиснаха платнената чантичка.

Защо не смееше да му разкаже за семейството си? Хищническият му инстинкт веднага бе подушил ранимостта й и събуди интереса му към тази тема. Тя криеше нещо — нещо, което се отнасяше до него и което според нея той не биваше да знае.

— Ето откъде знаете персийски. Вероятно баща ви е бил офицер от индийската армия?

— Не. Търговец от Източноиндийската компания.

— Аха. Да не би случайно да имате нещо общо с английската фирма „Фортном и Мейсън“? — тя кимна с готовност, но отново му хвърли подозрителен поглед изпод червеникавите мигли. — Имате ли много роднини в Англия?

— Вероятно, но не близки роднини.

Той не се интересуваше толкова от отговорите, колкото от израза на лицето й. Устата й беше великолепна, голяма и зряла като праскова.

— Сигурно ви е трудно — сама, толкова далече от родината.

— Родителите ми починаха.

Видя мъката й и понечи да каже, че ще пази свято тайните й, все едно какви са; но веднага отхвърли тази смешна идея. Никога не се беше вълнувал от чувствата на други хора. Искаше нея, не тайните й! Желанието заплашваше да го надвие.

— Познавахме ли се в Персия?

— Не съм срещала човек на име Девлин Синклер — отговори уклончиво тя.

Не беше попитал това! Значи бяха стари познати, но подозрителността й пречеше да му се довери. Умният тактик винаги знаеше кога да нападне и кога да отстъпи.

— Как се запознахте с лорд Абът?

Вероника не отговори. Загледана в силното лице с гордо изражение, тя мислеше за целувката от предната вечер и беше готова да повярва, че пронизващият златен поглед беше предназначен единствено за нея.

Глупачка! Това беше абсурд! Какво щеше да й даде той, ако го окуражеше? Само мъка и болка. Чрез женитбата си беше влязла в неговата класа, но в нея имаше много неща, които той никога нямаше да приеме. Ами Джейми? Дали щеше да й повярва, че му е родила син, след като не можеше да се опре на собствената си памет? Защо да й вярва? Но дори да й повярва — каква полза от това? Дори да преценеше, че тя не е просто уличница и синът й не е копеле, обществото никога нямаше да ги приеме. Не, и за двамата беше по-добре, ако и той като другите я смяташе за обикновена буржоазка, издигнала се чрез женитбата си, или за авантюристка, примамила в капана умиращ възрастен мъж.

— Източноиндийската компания се обърна към мен с молба да се погрижа за лорд Абът, който беше тежко болен. Не е необичайно един болен възрастен мъж да си въобрази, че се е влюбил в гледачката си. Някои са достатъчно глупави да й направят предложение. Надявам се, че това ви е достатъчно, защото разговорът ме уморява — тя се загледа през прозореца, стиснала ръце с такава сила, че кожата на пръстите й побеля.

Девлин видя, че устните й бяха посинели от напрежение, и съжали за посоката, която беше взел разговорът. В никакъв случай не искаше да я засегне, но го направи. Очевидно женитбата й беше вдигнала голям шум и тя страдаше от клюките. Въпреки обичайната си тактичност Бершъм му бе разказал, че момичетата Абът я посрещнали с груба враждебност. Сигурно си мислеше, че й той ще се отнася с предубеждение към нея, защото е с буржоазен произход. Колко се лъжеше! Според него тя му беше повече от равна — достойна спътница!

Мрачният му поглед се отправи навън, без да забелязва нищо съзнателно. Валеше силен дъжд. Пламенното желание да я люби го правеше непохватен. Инстинктът му подсказваше, че в миналото е бил доста по-сръчен, когато е трябвало да завоюва някоя представителка на красивия пол. Засега обаче близостта и проклетият парфюм подлагаха на жестоко изпитание самообладанието му.

— Забранявам ви да слагате този парфюм в мое присъствие!

— Моля? — Вероника се обърна изненадано към него. Мислите й, за разлика от неговите, бяха много далече от тясната, неудобна карета.

— Не желая да усещам този парфюм. Специфичната композиция ме дразни.

— Дразни ви?

— Да, обърква ме, гневи ме, пречи ми. Това достатъчно ли е?

— Разбирам.

Той се обърна предпазливо към нея.

— Наистина ли?

Той флиртува, каза си тя, учудена и зарадвана. Но не можеше да си позволи да реагира. Отдръпна се по-далече от краката му, защото нямаше да понесе дори най-лекото докосване.

— Защо не вземете кон и не препуснете напред, след като присъствието ми ви е неприятно?

— Конете не обичат, когато ездачът държи юздата така несръчно като мен.

Преди да е успяла да се сдържи, тя хвърли поглед към десния му ръкав.

— Не можете ли… — гневното му изражение я накара да замълчи. На мястото на първата мисъл се появи втора, родена от смайването и страха. Той нямаше право да й говори, сякаш бяха… интимни. — Е, добре, ще запазя мнението си за себе си. Но ще използвам парфюма си когато и където искам.

Девлин не издържа.

— След като очевидно не проумявате същността на мъчението ми, ще си послужа с малка демонстрация.

Хвана ръцете й и я вдигна от седалката. Настани я в скута си и нареди строго:

— Искам да чуя истината: ще се откажете ли от женските номера, ако знаете как ми действа интересът ви?

— Никога няма да се откажа да бъда самата аз, без да ме е страх от последствията — отговори сърдито тя. Сърцето й биеше толкова силно, че той със сигурност го чуваше.

Девлин не чуваше ударите на сърцето й, но видя пулсирането на вената на шията й. Екзотичният парфюм, който излъчваше кожата й, го изпълни със сладката болка, която се появяваше винаги в нейно присъствие. Докато се взираше в лицето й, толкова близо до неговото, и се бореше с желанието да свали проклетата шапка и да разпусне абсурдно червените къдрици, той разбра, че тя е лежала в прегръдката му много преди снощната вечер и го е целувала със същата страст, която и днес усещаше под сдържаната фасада. Какво значение имаше, че не искаше да му каже кога, къде и защо? Тя беше тук, в ръцете му, и не се съпротивляваше. Все пак беше вдовица. Това означаваше, че няма основание за фалшив срам или момичешко смущение.

— Желая те, Вероника. Виждам, че и ти ме желаеш. Какво би могло да ни попречи?

Тя се скова в прегръдката му. Той притисна бедрата й към своите и тя усети движенията на силните мускули. Той беше действителен като никога досега, мъж от плът и кръв — не фантом, не плод на въображението й. Нямаше нищо общо с пленителния завоевател, който упояваше жертвите си. Тя видя отражението си в погледа му, усети желанието в прегръдката му и си каза, че не бива да му отговаря — тогава устните му завладяха нейните.

В този момент каретата се разлюля и се наклони на една страна, сякаш внезапно се беше отклонила от пътя. След страхливото цвилене на конете последва дрезгавият рев на кочияша, придружен от силно плющене с камшика. Каретата остана на две колела, вътрешността се размести, Вероника полетя към вратата и Девлин се стовари върху нея. След секунди каретата, сякаш обърната от невидима ръка, се върна в нормалното си положение и се понесе с такава бързина по паважа, че оста се счупи и Вероника извика уплашено. Девлин я прегърна здраво, но не можа да предотврати удара — тя политна напред и блъсна глава във вратичката. Пред очите й избухнаха звезди, после се разстла черен мрак. Чу някой да вика името й — все по-глухо и по-глухо, сякаш пропадаше в кладенец.

Девлин изруга ядно и се надигна от пода на каретата. Обърна се и надникна през отворената врата. Валеше все така силно. На известно разстояние забеляза неясните очертания на две коли. Чу крясъците на кочияша и лакея на Шрюсбъри, които се опитваха да освободят конете от заплетения впряг.

— Пред нас е станала катастрофа — обясни той. — Ранена ли сте?

Като не получи отговор, Девлин се обърна рязко и видя Вероника на пода в краката си. На челото й имаше размазана кръв. От ъгълчето на устата също се точеше тънка струйка кръв.

Бързо, с прецизност, издаваща дългогодишен опит в установяването на смъртта на бойното поле, той сложи пръсти под бузата й, за да напипа пулса. Сърцето й биеше много бързо. Въздъхна облекчено и изпрати кратка молитва към небето. Когато клекна до нея, каретата изскърца заплашително. Ако се съдеше по наклона, бяха изгубили едно колело. Това не го разтревожи особено. Много по-страшно беше, че Вероника не се помръдваше. Развърза внимателно панделките и свали шапката й. Мушна ръка под раменете й и я облегна на гърдите си.

— Лошо ли сте ранена, милейди?

Тя отвори очи и той прочете в тъмните дълбини объркване и силна болка.

— Вие ли сте, сахиб? — промълви тя на персийски.

— Кой трябва да съм, бахия? — попита той със смръщено чело.

Вероника се разтрепери, устните й се отвориха, примигна. Той забеляза съвсем точно кога дойде на себе си — със съзнанието се върна и сдържаността, която беше може би най-съществената й черта.

— Вие сте… лорд Синклер…

Изгубеният шанс причини болка и на двамата. Очевидно тя не искаше да каже това — а той нямаше ни най-малка представа как би могъл да й помогне.

— Загубихме едно колело — той попипа внимателно главата й с лявата си ръка. Копринено гладката кожа беше леденостудена.

— Ранена ли сте?

Тя поклати глава.

— Само се ударих.

Не й повярва, защото се опита да се отдели от него и от гърлото й се изтръгна стон.

— Не се движете — опипа предпазливо ръцете, после тялото до кръста. — Боли ли? — питаше всеки път и тя отговаряше задъхано: „Не!“

Без да бърза, провери долната част на тялото й и седалището. Накрая каза:

— Опитайте се да раздвижите краката — проследи как тя вдигна първо десния, после и левия си крак и се усмихна облекчено. — Може би сте права — раняването не е тежко.

Никак не му хареса обаче, че подутината на челото й непрекъснато нарастваше и устните й кървяха.

— Да не се е разхлабил някой зъб?

Вероника обходи с език устната си кухина и поклати глава.

— Прехапала съм си езика.

Измореният кочияш провря глава през вратичката.

— Всичко наред ли е, милорд, милейди?

— Горе-долу сме добре. Няколко драскотини, това е всичко. Как стана злополуката?

— Да ги вземат дяволите! — кочияшът погледна през рамо. — Стана сблъсък на пътя пред нас, милорд. Един файтон закачи пощенската карета. Опитах се да ги избегна, кълна се. Но карахме твърде бързо. Едно колело се откъсна… Паважът е мокър, хлъзга се и…

— Идете да видите дали можете да помогнете. И аз ще дойда — Девлин погледна загрижено Вероника. — Или да остана при вас?

— Съвсем не. Аз съм добре, наистина — гласът й звучеше по-бодро и тя дори се усмихна. — Нищо важно не пострада, само достойнството ми.

Той я огледа внимателно. Никак не му се искаше да я освободи от прегръдката си.

„Какво би могло да ни попречи?“ Тя не бе отговорила на въпроса му, но нито времето, нито мястото бяха подходящи да продължат по темата.

Настани я внимателно върху наклонената седалка и посегна към пътническото одеяло, за да я завие.

— Не мърдайте! Скоро ще се върна.

Девлин излезе от пострадалата карета и, без да обръща внимание на леещия се дъжд, се запъти към двете коли, които бяха спрели насред пътя и препречваха оживеното движение: масивна карета и висок състезателен екипаж. Много от пътниците, които не можеха да се придвижат, слизаха от колите и помагаха, с каквото могат.

Кочияшът на Шрюсбъри го пресрещна на половината път.

— Лоша работа, милорд. Кочияшът на екипажа паднал от капрата и получил тежка рана.

— Има кой да се погрижи за него — Девлин тръгна обратно. — Тъй като загубихме колело, ще попитам дали някой може да вземе лейди Абът.

— Не е нужно, милорд. Изпратих лакея да се осведоми. Ще мине доста време, преди движението да се възстанови. Времето е лошо… кой знае кога ще разчистят…

— Ще видим.

Девлин се върна бързо при каретата. Не се притесняваше, че при този студ и влага чакането щеше да бъде крайно неприятно. Дрехите му вече бяха мокри от декемврийския дъжд. Престоят в каретата щеше да се превърне в мъчение. Отвори вратичката и се качи.

Вероника седеше на наклонената седалка, вдигнала крака на отсрещната.

— Ударила съм си глезена. Нищо сериозно — добавих усмивка тя, но болката в очите остана.

Девлин разбра: и тя като него мислеше за минутите преди злополуката. Седна внимателно до нея и опря лакти на коленете си, сякаш беше уморен.

— Трябва да чакаме. Едното колело е счупено.

— Значи сме имали късмет — заяви сериозно тя. — Чух как кочияшът каза, че някой бил тежко ранен.

— Ранен е глупакът, който се опитал да изпревари пощенската карета с лекия си файтон. Проклет идиот! — Девлин протегна ръка и обхвана брадичката й. Завъртя я на едната страна, после на другата — докато се убеди, че цицината на челото беше единствената следа от падането. Прегърна я и положи главата й на гърдите си. — Наистина имахме късмет. Голям късмет!

Младата лейди се облегна с готовност на широките му гърди и усети трепет, който не се дължеше само на нервите й. Колко твърди бяха мускулите му, колко беше топъл и силен, докато тя беше студена и слаба. Изглеждаше съвсем спокоен, докато тя беше готова да се разридае. А най-лошото беше, че не можеше да му разкрие чувствата си.

— Студено ли ви е? — той вдигна одеялото на раменете й и го мушна зад гърба й. — Така по-добре ли е?

Вероника отдели глава от рамото му. Прочете въпроса в погледа му и в следващия миг устните му завладяха нейните.

Дъхът му беше влажен и горещ. Меките движения на езика, който внимателно си пробиваше път, я накараха да затаи дъх. Желанието й беше твърде силно, за да се съпротивлява. Сключи ръце на тила му и се отдаде на удоволствието от целувката. Беше толкова приятно да се почувства смела като него. Постепенно му предложи езика си, той я прегърна силно и я сложи в скута си.

В продължение на минути се целуваха с нарастващо опиянение. Мълчанието се прекъсваше само от въздишки и тихи стонове. Той я милваше нежно и не й позволяваше да се отдели от него. Ръката му намери гърдите й под наметката и тя затрепери. Отдаде се на прегръдката му, обзета от желанието чувствата, в които до този момент не беше съвсем сигурна, да траят вечно. Когато я притисна към слабините си, тя усети желанието му и вкуси отново от насладата на една забранена, отдавна отминала нощ.

След минути — или след часове? — Девлин се отдели неохотно и помилва бузата й. В замъгления от страст поглед се четеше въпросът, на който тя не смееше да отговори. Бавно, съвсем бавно, той облече този въпрос в думи.

— Какво си ти за мен?

Тя обърна глава и потрепери от болка.

— Щом ти не си спомняш, аз не мога да ти кажа.

— Не можеш или не искаш?

Тя се отдръпна и яркочервените къдрици погъделичкаха лицето му.

— Значи трябва сам да открия истината.

Той притисна главата й под брадичката си и зарови лице в косата й. Великолепната червена грива миришеше на цветя и имаше вкуса на рая. Този път тя не се престори, че не се познават. Една от особеностите на жената беше да се прави на тайнствена във всичко, което засягаше сърцето. Изведнъж му стана ясно, че това наистина беше от областта на сърцето. Всичко останало можеше да почака, дори безумното желание, което го изгаряше. В този момент за първи път от много време насам изпитваше вътрешен мир.