Лора Паркър
Арабски нощи (20)

20

— Тя иска да отидем в Лондон — Хиацинта се усмихна самодоволно. — Иска да я придружим на посещение при лейди Осли, а на следващия ден при лейди Хепъл.

Тя размаха триумфално късото писъмце на мащехата си.

— Татко се познаваше с лейди Хепъл и често говореше за ботаническите забележителности в градината й. Тя притежава изключително редки растения. Розите й са между най-красивите в света. Ако не се лъжа, татко й донесе от Ориента нов сорт. Ще бъде прекрасно да се запозная с нея и да разгледам градините й. Да, прекрасно!

— Без мен — Лоръл скръсти ръце под пищната си гръд и удостои сестра си с мрачен поглед. — Това е поредната й хитрост. Почти две седмици не се обади, а сега изведнъж заявява, че има нужда от нас! Това е само номер, за да ни накара да повярваме, че е добронамерена към нас. Нашето присъствие трябва да потвърди, че подкрепяме усилията й за обществено признание.

Внезапно откъсната от приятните мисли за представяне в обществото, Хиацинта погледна недоволно свадливата си сестра.

— Не разбирам какво лошо има да ни представят в два лондонски салона. Ти самата непрекъснато повтаряш, че хората трябва да знаят, че съществуваме, преди да ни окажат честта да ни представят в обществото. Може би трябва да занеса на лейди Хепъл някое от татковите…

— Не мога да повярвам, че си толкова лековерна! — Лоръл скочи и обиколи няколко пъти утринната стая в Крийзъс Хил. — Това е или капан, или подкуп!

— Подкуп? И с каква цел? Ние ще продължим да се отнасяме към нея с досегашното пренебрежение и враждебност.

— О, само ако знаеше…! — когато Хиацинта въпросително вдигна вежди, Лоръл побърза да се извърне настрана.

Тя не каза на сестра си какво пишеше в откраднатото писмо. Хиацинта беше толкова ядосана от кражбата, че Лоръл се принуди да я излъже. Каза й, че е осъзнала греха си и е върнала петте писма неотворени. Шокиращите разкрития в писмото можеха да имат толкова съдбоносни последствия, че все още не смееше да посвети сестра си в тайната. Те й помогнаха да укрепи разклатената си гордост; всеки ден се утешаваше, че държи в ръката си средство, с което много скоро ще нанесе унищожителен удар на наглата мащеха.

Въпреки това в гърдите й бушуваше гняв. Тя бе загубила сестрите си като съюзнички точно в мига, когато имаше належаща нужда от тях. Отскоро тези глупави гъски говореха за мащехата си едва ли не с любов.

— Предателки! — промърмори тя.

Вярно, пъпките на Цинара бяха почти изчезнали, а Пеони най-после се бе отървала от въшките. А що се отнася до къпането, оказа се, че то имаше определени предимства. Собствената й кожа беше много по-гладка и красива. Освен това й харесваше да има камериерка и да я командва, да я държи в постоянна готовност — за съжаление малката глупачка все още не се беше научила да краде от кухнята допълнителни порции храна и да я носи в стаята й. Но всичко това не беше достатъчно да уталожи гнева и възмущението, които я обземаха при всяко споменаване на Вероника.

Не беше честно, че мащехата им беше в Лондон и получаваше покани, които всъщност бяха предназначени за нея и Хиацинта. Лоръл беше сигурна, че всички любезности, оказвани на Вероника, се дължат единствено на името Шрюсбъри.

— Да знаете какво научихме! — Цинара влетя в стаята с развети поли и тракащи токчета, следвана от Пеони и Алисън. Декемврийският студ беше зачервил бузите на момичетата.

— Къде бяхте? — попита Хиацинта, която не им беше позволила да излязат от къщи.

— В селото, да посетим викария — отговори задъхано Пеони.

— И да занесем дрехи за бедните, които ще им бъдат раздадени за Коледа — допълни Алисън и бузите й пламнаха още по-силно.

— О, това сега не е важно — прекъсна я нетърпеливо Цинара. — Да знаете какво научихме! Самият викарий беше така любезен да ни обърне внимание върху новината. Никога няма да се сетите: в един лондонски вестник са нашата мис и персийският посланик.

— Тя не е нашата мис — поправи я недоволно Лоръл. — Какво означава това, че тя е във вестника?

— Не тя, рисунката й — Цинара й подаде „Морнинг Пост“. — Вижте какво пише тук!

Лоръл изтръгна вестника и зачете заглавията.

— Само глупости за парламента, за кралски едикти, акции, селскостопански новини и отплаващи кораби. Нищо за нея!

— Трябва само да обърнеш и ще го видиш! — Пеони нетърпеливо затропа с краче.

Сестра й прелисти вестника толкова бързо, че скъса половин страница. Нещо привлече погледа й. Горе вляво беше нарисуван едър ориенталец с буйна брада, облечен в брокатена одежда, с тюрбан на главата. До него беше екипирана млада дама, но чертите й бяха неясни и никой не би я разпознал от пръв поглед. Лоръл прелисти и следващите страници, но не откри нищо интересно.

— В този вестник няма нищо за нея! — изсъска тя и го хвърли на пода.

Цинара веднага се наведе да го вземе.

— Защо не прочетеш какво пише под рисунката на персийския посланик? Снощи Мирза бил приет на частна аудиенция от краля — тя се покашля като пред официална реч. — Слушайте:

„Негово превъзходителство се върна в резиденцията си, пред която се бяха събрали толкова много хора, че слугите на негово величество не можаха нито да спуснат стълбичката, нито да отворят вратата. Едва след намесата на полицейски отряд, пътят на високия гост беше освободен. Тълпата три пъти извика ура за негово превъзходителство, когато посланикът слезе от каретата.“

— И какво от това! — лицето на Лоръл изразяваше най-дълбоко презрение.

— Има още:

„При завръщането на негово превъзходителство, на «Мансфийлд Стрийт» бяха поканени сър Гор Осли и мистър Мюрие. За вечеря имаше пилаф…“

— Цинара прескочи няколко реда. — Ето го:

„Между най-честите забележителни посетители на резиденцията е виконтеса Шрюсбъри, която някога е живяла в Бушир, Персия.“

Видяхте ли!

— Дай да видя! — Лоръл отново грабна вестника и прочете статията ред по ред.

Пеони се промуши под ръката й, за да покаже снимката.

— Жената до Мирза е нашата мис. Не позна ли палтото, което си купи от мадам Соти?

— Искам и аз да видя! — Хиацинта проточи глава над рамото на сестра си и прочете цялата статия. От време на време възкликваше възмутено: — Да се явява в обществото на един езичник! Да свързва името ни с този, с този…

— Вестникът го определя като знатна личност — отговори с усмивка Цинара. — Според мен е много красив.

— Той е дивак — изсъска Лоръл, макар че рисунката показваше млад мъж с внушителна фигура и много симпатично лице. Представи си как щеше да изглежда самата тя редом с персийския посланик — естествено много по-добре от мащехата си!

В гърдите й се надигна дива ревност. Никога нямаше да прости на Вероника, че я беше бламирала пред сестрите й заради лошото свирене на пиано и заради апетита й. Но още по-лошо беше, че мащехата й, а не тя, се ползваше с привързаността на лорд Синклер. Сега пък жалката авантюристка от колониите беше завладяла интереса на един изискан джентълмен… какво, като беше чужденец — изглеждаше толкова красив и екзотичен!

Това вече беше прекалено! Всички унижения и неудобства, целият гняв, насъбран през последните седмици, се извисиха в кресчендо на чувствата, когато изкрещя:

— Стига толкова! Тази авантюристка изнесе името на татко в пресата! Ще й дам да се разбере! Имам начин да я спра. Ще има да се чудите.

— Какво имаш предвид? — попита недоверчиво Цинара.

— Нали няма да сториш нищо лошо на нашата мис? — попита тревожни Пеони.

Лоръл, разбрала, че бе разкрила твърде много от съкровените си чувства, извърна глава.

— Децата не бива да се месят в работите на възрастните. Хиацинта, аз размислих — обърна се тя към голямата си сестра. — Отиваме в Лондон. Още днес.

 

 

— Така е с повечето от приятелките на Алмина — лейди Хепъл удостои най-малката си дъщеря с нежна усмивка. — Йожени Фаунсуърт е сгодена за най-големия син на лорд Авърли, Джейн Симпсън ще се сгоди за наследника на Карадайн; другите момичета обаче трябва да побързат да си намерят подходящи кандидати.

— Аз и дъщерите ми ви благодарим за съвета, лейди Хепъл — каза Вероника и хвърли бърз поглед към Лоръл, която седеше до нея с чаша чай в едната ръка и голямо парче сладкиш в другата.

— Но това е съвсем естествено! — лейди Хепъл огледа опустошената табла и попита доста по-сдържано: — Още една чаша?

Обичайният четвърт час беше отминал отдавна. Изненадващото предложение на сина й да покаже на мис Хиацинта най-новите растения в оранжерията не позволи на гостите да си отидат. Лейди Хепъл нямаше друг избор, освен да нареди на прислугата да донесе освежителни напитки и да предложи чай и сладкиши. За съжаление запасът от подходящи теми бързо се изчерпваше.

— Лейди Абът, вие споменахте, че не сте запозната с лондонските нрави. Моля ви по всички въпроси, които засягат дебюта на младите дами, да се обръщате към мен. Аз представих две от дъщерите си с голям успех, а Алмина ще бъде лебедовата ми песен — тя се усмихна нежно на миниатюрната си дъщеря, която седеше спокойно до нея със скръстени в скута ръце.

— Възхитена съм! — Вероника кимна одобрително към младото момиче.

От светлорусите коси, събрани на тила, през очите, толкова светлосини, че изглеждаха като нарисувани, до мъничките крачета в копринени обувчици, Алмина Хепъл представляваше идеалната дъщеря, каквато желае всяка майка. Картината се помрачаваше единствено от самодоволната усмивка на устните на младата дама, която очевидно съзнаваше предимствата си и им се наслаждаваше.

— Омъжили сте двете си дъщери за две години! — продължи Вероника, обърната към гордата майка. Все още не знаеше как трябваше да гледа на нея — като на благодетелка или на конкурентка? — Аз не се надявам на толкова бърз успех.

— О, недейте така! Щом тази ужасна война свърши, ще има достатъчно подходящи джентълмени — лейди Хепъл се приведе и зашепна доверително: — Междувременно считам за свой дълг да ви дам един добър съвет: представяйте през сезона само една дъщеря. Ако са повече, хората ще си помислят, че бързате. Една година е предостатъчно време да се намери добър кандидат. Изборът на подходящ съпруг е сериозна работа.

— Нашата скъпа мащеха е много по-напред от нас по отношение на изгодната женитба — обади се Лоръл и захапа следващото парче сладкиш. Слугата в розова ливрея, който поднасяше таблата, я гледаше смаяно. — Би могло да се каже, че е направо блестяща в тази област.

— Осмелявам се да твърдя, че майките трябва да бъдат пример за своите дъщери — лейди Хепъл се усмихна несигурно.

Според нея мис Лоръл имаше твърде свободно поведение за момиче, което още не е дебютирало. Дързостта й беше по-голяма дори от любовта й към сладкишите. Досега беше изяла цели три парчета!

— Трябва да ви призная, скъпа контесо, че се тревожа единствено за Фернлоу. Милият ми син често ме докарва до отчаяние. Представяте ли си, не иска и да чуе за женитба! Твърди, че бил женен за науката, и аз го разбирам. Никой не се грижи за розите ми по-добре от него. Но съм на мнение, че трябва да си намери жена, която да се грижи за него… Той обаче възразява, че досега не бил срещнал жена, която да споделя страстта му към природата. Често ми повтаря, че би оценил високо спътница в живота, готова да тръгне на пътешествие с него, да обиколи света… А аз му обяснявам, че никоя истинска дама… — лейди Хепъл се изчерви толкова силно, че бузите й изпъкнаха некрасиво на фона на бронзовокафявата тафтена рокля.

— Напълно сте права, лейди Хепъл. Нито една дама не би се чувствала добре в пустинята, при диваците — усмивката на Лоръл бе размазана от сметаната, полепнала по устата й. — Трябва да ви кажа, че нашата скъпа мащеха е замесена от съвсем друго тесто, лейди Хепъл. Хора като нея буквално разцъфтяват в чужди страни. Още едно поколение и вече няма да се различават от езичниците.

— О, не бива така! — изохка лейди Хепъл. — Изобщо нямах предвид това.

— Но е вярно. Не прочетохте ли вестника? Скъпата ни мащеха предпочита компанията на персийския посланик пред цивилизованите забавления, които предлага Лондон — тонът на Лоръл беше сладък като захарната глазура на току-що изядения сладкиш. — Чух, че онзи човек имал харем; освен това слугите му носели ден и нощ криви саби и заплашвали да обезглавят всеки, който не окаже дължимата почит на повелителя им. Предполагам, че мащехата ни одобрява варварските обичаи, защото е израснала в онази далечна страна — в погледа, отправен към Вероника, пламтеше омраза. — Кажи, моля те, онзи човек и на четири очи ли е толкова впечатляващ, колкото изглежда в обществото?

Бедната домакиня простена задавено, бързо вдигна чашата до устните си и изсипа част от чая върху роклята си. Когато Алмина й предложи салфетката си, за да се избърше, Лоръл хвърли към мащехата си поглед, в който се четеше увереност в победата.

Вероника почти не забелязваше грубостта на доведената си дъщеря, защото беше изцяло заета с любовната си мъка. Не я беше грижа, че злобното момиче я излагаше пред доброто общество по всички правила на изкуството, макар да знаеше, че беше длъжна да си осигури подкрепата на лейди Хепъл. Мислите й бяха другаде.

Две седмици! И нито дума! Никакво писмо, нито картичка, нито дори едно-единствено цвете. Ни вест, ни кост от вечерта, когато не дойде да я заведе на опера. Единственото възможно заключение беше, че я е напуснал.

Никой от приятелите му не го бе виждал, нито чул за него. Имаше само две обяснения за изчезването му. Бе възвърнал паметта си и отново изпитваше презрение към нея. Или любовната нощ бе задоволила напълно желанието, пламнало от ревност към Мирза Хасан, и вече не искаше да има нищо общо с нея.

Все още не можеше да реши коя от двете версии е по-лошата. И двете будеха у нея желанието да се скрие някъде и да плаче до изтощение.

— Интересно ми е какво прави Фернлоу — отбеляза Алмина, когато майка й отново се овладя. — Нищо не е по-скучно от ботаническите поучения на скъпия ми брат. Бедната Хиацинта ще умре от скука, ако я е набелязал като жертва.

— Лъжете се, мис Алмина! — Хиацинта се появи на вратата, следвана от Фернлоу Хепъл. — Прекарах прекрасен половин час сред прекрасните ви рози, лейди Хепъл. Великолепно… и много поучително!

В гласа на Хиацинта имаше нещо, което накара Вероника да вдигне глава. Изпитателният й поглед се отправи към джентълмена, който беше предизвикал тази промяна. Среден на ръст, по-скоро крехък, синът на лейди Хепъл беше облечен в прости черни одежди. Редки светли къдрици обрамчваха сериозното, но приятно лице на младия мъж, който предпочиташе света на растенията пред популярния конен спорт. Достойното му лице не беше достатъчно одухотворено, но това не беше чудно, защото най-възвишената му цел беше да отгледа съвършената розова роза — поне така се изразяваше майка му.

Вероника не пожела да чака, докато домакинята се изправи първа, и стана.

— Време е да си вървим. Благодаря ви, лейди Хепъл, вие сте олицетворение на търпението. Знам, че се задържахме доста по-дълго от обичайното…

— Бъдете сигурна, че ми беше безкрайно приятно, лейди Абът — въпреки това лейди Хепъл изглеждаше облекчена, че гостите си отиват. — Трябва да дойдете пак… някога.

— С удоволствие — на куково лято, каза си ядосано Вероника. Запъти се към вратата, следвана от Лоръл, и чу как Фернлоу каза на Хиацинта:

— Прекарах изключителен следобед, мис Хиацинта! — очевидно не се притесняваше, че младата дама е по-висока от него. — Много ще се радвам, ако ми изпратите записките на баща си за сортовете от Ориента.

— Не знам по-достоен човек, на когото татко би ги поверил — Хиацинта се изчерви като ученичка. — За съжаление трудно ще разчетете многобройните бележки, които е правил по полетата…

— Разчитам на помощта ви, ако стане нужда.

— Но разбира се, сър!

След всичко, което лейди Хепъл бе казала за сина си, Вероника имаше чувството, че интересът му към Хиацинта беше искрен. Освен това — брачни съюзи се сключваха въз основа на много по-малка общност от любовта към ботаниката.

Прозрението, че тя нямаше никакво понятие от любовта и брака, я прониза като светкавица. Пред къщата на семейство Хепъл на „Баркли скуеър“ духаше силен вятър и сипещите се от небето снежинки танцуваха в бързо падащия мрак.

Любопитството и жаждата за приключения я бяха направили лекомислена в леговището на Хинд Див. Съчувствието я подтикна да сключи брак с мъж, когото уважаваше и ценеше, но никога не би се омъжила за него при други обстоятелства. Фалшиво разбраното чувство за дълг я накара да остави сина си, за да подреди бъдещето на пет неблагодарни момичета, които щяха само да спечелят от нейната намеса. А оправданието й, че беше потърсила убежище в преградките на мъжа, когото би трябвало да мрази, можеше да бъде само пристъп на лудост!

Не, това беше лъжа! Тя не го мразеше, тя изпитваше към него… не, не биваше да дава дефиниция на чувствата, които изпитваше, защото тогава наистина щеше да полудее.

Когато кочияшът отвори вратичката, Вероника извърна глава. Една сълза се отрони от окото й и потече по бузата.

— Ще повървя малко — каза тя, сякаш говореше на себе си, и забърза по осветената от фенерите улица. Може би снежният, ветровит следобед щеше да я успокои.

 

 

— Ти си глупачка! Злобна малка глупачка! — извика ядно Хиацинта, след като Лоръл й описа подробно какво се беше случило в салона на лейди Хепъл.

— Нямаш причини да ми се караш — отговори сърдито Лоръл и се настани удобно на седалката. — Направих го за нас.

— За нас? Не ти ли е ясно каква си я свършила? Като разрушаваш доброто й име, скандализираш семейството ни! Ще видиш, че вече никой няма да ни кани!

— Преувеличаваш — отговори с осъзнато превъзходство Лоръл. — Щом забележи, че обществото не може да я търпи, скъпата ни мащеха ще изчезне от Лондон и тогава ние много скоро ще заемем полагащото ни се място. Тя не означава нищо за нас.

— Господи, ти не разбираш! — изкрещя вбесено Хиацинта. — Ти си неграмотна и имаш единствено нахалството си. Винаги съм казвала, че необузданият ти темперамент изключва и без това ограничения ти ум. Сега виждам, че съм била напълно права. Ако глупавата ти намеса накара лейди Хепъл да ми затвори вратата на дома си, никога няма да ти простя. Мащехата ни може да не е от нашата класа, но е щедра и ни помага във всичко — тя закима възбудено. — Не можеш ли да разбереш, че не бива да хапеш ръката, която те храни?

— Спести си проповедите! Не аз съм тази, която има тайни. Не аз прелъстих лорд Синклер под собствения му покрив и не аз се правя на много важна, макар да съм уличница!

— Какво говориш?

— Най-после ще ме изслушаш. Знам неща… неща, които онази крие от нас!

— Питам се откъде си ги научила. Още ли подслушваш зад вратите? Крадеш ли, лъжеш ли или се криеш по ъглите и шпионираш? Много похвални качества за изискана млада дама!

— Не се тревожи за поведението ми. Искаш ли да знаеш какво знам? Скъпата ни мащеха има извънбрачно дете!

Хиацинта зяпна смаяно и очите й изскочиха от орбитите.

— Велики боже! Кажи, че не е вярно!

— Има син на име Джейми — потвърди Лоръл. — В едно от писмата, които дойдоха от Португалия, прочетох всичко за него. Хлапето е на половин година и живее с бавачката си в Лисабон. Взех пощата й.

Хиацинта примирено затвори очи и облегна глава на стената.

— Край! Това означава край на всичко!

— Означава край за нея — Лоръл се усмихна самодоволно. — Само си представи какво ще стане, когато дамите от висшето общество научат, че виконтеса Шрюсбъри е родила копеле!

— Но това значи… — Хиацинта шумно пое въздух. — Ние имаме брат!

— Глупости! Момчето е плод на извънбрачна връзка. Сигурно е наполовина персиец. Писах на мистър Симънс да ни достави доказателства.

Хиацинта отново отвори очи и в погледа й блесна злоба.

— Проклета малка глупачка! Толкова трудно ли проумяваш? Мащехата ни има син на шест месеца — това означава, че се е родил точно девет месеца след сватбата й с татко и има пълното право да поеме наследството на Шрюсбъри.

Усмивката на Лоръл замръзна. Едва сега осъзна зловещите последствия от прибързаната си постъпка.

— Не е възможно! Ако искаше титлата, тя трябваше просто да се яви в Лондон с детето на ръце и да поиска наследството.

— Сигурно има причини да го крие — промърмори Хиацинта.

— Нали ти казвам! Хлапето е извънбрачно. Ако я изобличим…

— Млъкни най-сетне, Лоръл! Трябва веднага да спрем разследването, преди нещата да излязат извън контрол. Кого още си посветила?

— Никого — Лоръл изпитваше срама на човек, който си е направил шега и установява, че стрелата се е обърнала срещу самия него. — Всъщност… май го споменах бегло в едно писмо до лорд Шрюсбъри.

— Какво? — изпищя Хиацинта и скочи от седалката. — Не разбираш ли, че той е човекът, който ще загуби най-много и вероятно ще поиска да изобличи мащехата ни като майка на незаконно дете, нарушила светостта на брачните клетви. Браво, сестричке! Направила си и последната крачка към окончателното ни унищожение!

Лоръл, която имаше чувството, че е паднала в гнездо на оси, изду бузи и срещна гневния поглед на сестра си със същата враждебност.

— Ето как се отплащаш за усилията ми! Много хубаво! Никога не бях помисляла, че собствените ми сестри ще се обърнат срещу мен. Направих го за нас, за нас! Ако не беше хвърлила око на онзи Фернлоу, щеше да останеш при нас и да видиш как онази търсеше благоволението на лейди Хепъл за наша сметка. Да, сега ми е съвсем ясно. Аз съм единствената, която се грижи за интересите на семейството!

Хиацинта залепи на сестра си толкова силна плесница, че шумът отекна оглушително и стресна кочияша и лакея, които седяха на капрата; но двамата си казаха, че сигурно е дошъл от друга посока. Все пак в каретата се возеха две млади дами!

 

 

Вероника беше благодарна, че я бяха поканили на персийско кафе, което беше много по-затоплящо и възбуждащо от обичайния английски чай. Измокрена от снега, който падаше на парцали, тя беше близо до сълзи, когато на „Пал Мал“ до нея спря голяма карета. Мъжете, които пътуваха в нея — Мирза Хасан и сър Осли, великодушно я поканиха да се присъедини към тях. Слава богу, защото водата вече беше проникнала през кожените й обувки.

Тя не си спомняше как бе обяснила самотната си разходка. Май им беше казала, че е излязла на покупки и се е заблудила. Но спасителите й бяха толкова ужасени от измръзналите й ръце и бузи, че не обърнаха внимание на обясненията и набързо я увиха в палтото на сър Осли и коженото пътническо одеяло на Мирза.

Естествено сър Осли галантно предложи да заобиколят и да отведат дамата вкъщи — но Мирза настоя първо да минат през резиденцията му, която била наблизо и където дамата можела да се стопли. Вероника прие с благодарност. В градската къща на Шрюсбъри я чакаха само петте момичета, с които в момента не искаше да се среща. Щом влязоха в резиденцията на Мирза, внимателните слуги свалиха палтото, шапката и обувките й и ги отнесоха за почистване и подсушаване.

Мирза покани гостите си в салона и тримата се разположиха удобно на възглавниците. Вероника въздъхна облекчено. За първи път от две седмици насам се чувстваше наистина добре. За щастие на мъжете беше необходимо само присъствието й. Домакинът беше много разговорлив и описваше в ярки краски многобройните излизания в града, които предприел след приема при краля, след като вече не се чувствал обвързан със самоналожения си домашен арест.

— Лондонските къщи са великолепни, но много си приличат — обясняваше в най-добро настроение той. — Затова собствениците им са постъпили много умно, като са сложили имената си над вратите. Всяка къща е на четири етажа, за да може прислугата да живее под един покрив с господарите. При нас това не се среща дори в столицата на шаха. Според мен е практично оборите и навесът за колите да се намират в един двор. Но не харесах огромните кръгли стъклени фенери, които висят над входовете на железни куки, защото заслепяват очите. Писах на негово величество шахиншаха, за да му съобщя учудващия факт, че в Лондон зимното слънце остава невидимо и ден и нощ горят лампи.

Непрестанното му учудване от английското време винаги разсмиваше гостите му.

— Магазините също са практични — продължи да разказва Мирза. — Казаха ми, че хората умеели да показват само със знаци какъв е занаятът им. Но се натъжих, като видях колко много пияни, луди и крадци има в големия град.

— Какво ви наведе на тази мисъл, Ваше превъзходителство? — попита видимо учуден сър Осли.

— Ами например фактът, че всички магазини са затворени и че самият собственик посреща клиентите. В моята родина стоките се предлагат под открито небе, всеки минувач може да ги разгледа и пипне.

— Сигурно и по персийските пазари има крадци — отбеляза един от гостите.

— Естествено. Но ако хванат някого да краде, му отсичат ръката — за да запомни завинаги греха си.

При споменаването на отсечената ръка Вероника си спомни защо беше така потисната.

— Сигурно не всеки, който губи ръката си, е бил хванат да краде — лорд Синклер например.

Живият поглед на Мирза спря върху лицето й с почти неприятна настойчивост.

— Лорд Синклер е достоен мъж с много заслуги. Естествено е да има много врагове. Често се случва великите хора да станат жертва на завистта.

Вероника разбра: посланикът знаеше какъв е бил Девлин, но никога нямаше да го признае открито.

— В последно време не съм виждала лорд Синклер — продължи тя с надеждата забележката й да прозвучи достатъчно небрежно, за да не направи впечатление в общия разговор.

— Лорд Синклер в момента не е в града, лейди Абът — Вероника се обърна толкова бързо към сър Осли, че той се видя принуден да добави: — Преди десетина дни замина за Франция. Мислех, че знаете.

— Не — Вероника извърна глава и за миг затвори очи, защото имаше чувството, че някой е забил нож в сърцето й.

Девлин не беше в Лондон! Не беше в Англия! Беше изчезнал от живота й! Без да каже дума. Нещо се пречупи в нея, телесната й топлина се изпари и тя отново се разтрепери.

— Дамата мръзне — каза някой от гостите.

Мирза плесна с ръце, един слуга дотича и метна на раменете й още една великолепна кожа. Вероника я прие не защото имаше нужда от нея, а защото въпреки шока, който беше преживяла, съзнаваше, че всички очи са отправени към нея. Ако веднага не измислеше нещо, за да отклони вниманието им, гостите щяха да разберат истината: че лорд Синклер я бе изоставил.

Тя си наложи да се усмихне и вдигна глава.

— Типично за лорд Синклер… Даже собственото му семейство не знае, че е отпътувал. Сигурно всички войници постъпват по този начин, когато ги изпращат във враждебната чужбина.

— Аз останах с впечатлението, че се касае по-скоро за лични дела, милейди — сър Осли й кимна окуражително. — Бъдете спокойна, нашият приятел ще се върне здрав и невредим. Той е умна глава. И безстрашен, не мислите ли и вие така, Ваше превъзходителство?

— Потвърждавам в името на Аллаха — кимна Мирза, устремил замислен поглед към Вероника. — Но стига сме притеснявали дамата с приказките си за врагове и военни действия. Дълг на всеки смел джентълмен е да поддържа доброто настроение на красивата дама.

Той се обърна към госта, който седеше от дясната му страна, офицер от леката пехота.

— Полковник, разкажете ми повече за онова мъничко нещо, което наричате джобен часовник. Видях, че всеки човек в Англия носи такъв часовник, все едно едър или дребен. Искам непременно да си купя часовник, за да се науча и аз колко е важно да спазвам часовете за хранене и уговорките с приятели. Макар че, позволете ми да кажа, според мен строгото спазване на часовете не е полезно нито за тялото, нито за духа.

Вероника продължи да слуша внимателно и да се усмихва, понякога дори вмъкваше по няколко думи, когато се обръщаха към нея — но през цялото време имаше чувството, че огънят, който я изгаряше от една година, е угаснал. Нито пухкавите кожи, нито ароматизираните въглени в мангалите, с които я бяха заобиколили, дори благосклонната усмивка на знатния персиец не бяха в състояние да я събудят за живот.

Когато след час донесоха сухите и чисти обувки и наметката й, тя изпита облекчение, че ще избяга от компанията на Мирза. Беше истински късмет, че той я намери на улицата и я покани в дома си. Без това посещение тя нямаше да разбере къде е изчезнал Девлин. Вече знаеше, че трябва окончателно да погребе надеждите и мечтите си. Какъвто и претекст да беше използвал за пътуването си, тя знаеше истинската причина. Сега трябваше бързо да приведе в изпълнение новия си план. Щом Джейми пристигнеше в Англия, болката от загубата на Девлин щеше да стане поносима.

Когато се настани в каретата на Мирза, тя безмълвно се присъедини към оценката му, че Англия е студена и мрачна страна, в която човек никога не се стопля истински.

 

 

— Очакват ви в предния салон — съобщи Бершъм, когато Вероника влезе в къщата на Шрюсбъри.

— Твърде съм уморена, за да се занимавам с момичетата. Кажете им, че ще сляза за вечеря. Тогава ще им позволя да ме тормозят, колкото си искат.

— Момичетата не са сами — обясни Бершъм с тон, който я накара да се обърне изненадано. — Мистър Симънс е при тях.

— Адвокатът?

— Да, милейди.

— Значи са измислили нещо ново да ме поставят в неудобно положение — промърмори тя. — Е, добре.

Вероника влезе с твърди крачки в салона, за да се изправи пред неприятеля.

— Добър вечер, Хиацинта, Лоръл, мистър Симънс — поздрави тя тримата, които седяха сковано около масата за чай. — Ако това е поредният опит да ме примамите в засада, ще се ядосам много. Затова ви призовавам да говорите по същество, преди да съм ви посочила вратата.

Хиацинта скочи и застана пред нея с израз на дълбоко отчаяние. Дългото й лице беше бледо и потно и за учудване на Вероника тя дори закърши ръце.

— Аз… ние имаме да ти кажем нещо. Лоръл е направила нещо… ужасно.

Интересно, помисли си бегло Вероника, конското лице на Хиацинта можело да изглежда почти красиво, когато изразява човешки чувства.

— Аз не знаех нищо и щях да й попреча. Въпреки нашата… въпреки моята предишна враждебност, моля те да ми повярваш… че щях да я спра.

— Съмнявам се — изрече остро Вероника — В какво ме обвинявате този път? Че харча парите за домакинството за скъпи накити?

Хиацинта хвърли бърз поглед през рамо и продължи:

— Имаме основание да предполагаме… Лоръл има основания да смята… по-точно, тя е откраднала едно от писмата ти…

— В името на Аллаха! — спонтанният вик на Вероника накара Хиацинта да отскочи назад.

— Позволете! — мистър Симънс стана и се приближи. За разлика от Хиацинта, която беше бледа като смъртник, неговото лице пламтеше. — Ще бъдете ли така добра да седнете и да ме изслушате, лейди Абът?

— Надявам се, че няма да останете твърде дълго, и не виждам необходимост да седна — Вероника хвърли поглед към Лоръл, която беше замръзнала на мястото си като дебела Медуза. Хлапачката нямаше понятие, че след шока, който бе преживяла при Мирза, мащехата й нямаше да се стресне от жалките й интриги.

— Вижте… — започна отново мистър Симънс, — ако позволите да взема думата, милейди! Мис Лоръл Абът ме помоли да направя известни проучвания, които се оказаха доста… деликатни — червенината му е болестна, каза си неволно Вероника. — Няма ли все пак да седнете, мадам? Е, добре, тогава съм принуден да продължа. Става въпрос за детето — за вашия син, ако трябва да бъда съвсем точен, който живее в Португалия… — Вероника шумно пое въздух и адвокатът млъкна стреснато.

— За това ли сте правили проучвания? — невярващият поглед на Вероника се премести от адвоката към Хиацинта.

— Наистина ли имаш син? — пошепна момичето.

— Да, имам — Вероника се усмихна, изненадана от лекотата, с която бе направила признанието.

— Знаех си! — Лоръл скочи и се изстъпи пред мащехата си. Почти красивото лице се разкриви от презрение и злоба и се превърна в грозна гримаса. — Искаш да ни отнемеш наследството! Прозрях мръсния ти план!

— Ако беше така, щях да доведа Джейми в Лондон. Но аз не желая да ви обезнаследя.

— Не ти вярвам! Никога няма да ти повярвам! — Лоръл крещеше така силно, че от устата й хвърчаха слюнки. — От самото начало бях убедена, че ни мислиш злото! Знаех го!

Тя се обърна към другите:

— Не ви ли казах, че е дошла да ни открадне богатството на татко? Когато копелето й вземе наследството, ще загубим всичко — дори Крийзъс Хол!

— Ти си истеричка — отговори спокойно Вероника, но не можа да прикрие презрението в гласа си. Хиацинта и мистър Симънс я гледаха с такъв ужас, че тя разбра: беше загубила цялото уважение, което с такава мъка беше извоювала през последните седмици.

— Аз няма да го допусна! Няма! — Лоръл, която се задушаваше в гнева си, се хвърли към Вероника, но тя умело избягна нападението. Веднага след това момичето профуча покрай нея и изскочи навън.

— Къде отиваш? — извика подире й Вероника, за първи път разтревожена.

— Това не те засяга. Не можеш да ме спреш — отговори упорито Лоръл.

В продължение на един дълъг миг Вероника размисли дали трябва да извика слугите, които да хванат наглата хлапачка и да я заключат в стаята й. Ала преди да доведе мисълта докрай, разбра, че нямаше никаква полза от такава стъпка. Само след няколко дни цял Лондон щеше да говори за случилото се в дома й.

— Ще опитам да я вразумя — изграчи мистър Симънс и след кратък поклон се измъкна от стаята.

— Е, дано успее — изфуча гневно Хиацинта.

— Не вярвам — възрази глухо Вероника.

Скоро новият слух щеше да плъзне по града, подправен с предположения, спекулации, завистливи подмятания и неистини, и да нарасне до пикантна скандална история. Все едно дали й харесваше или не, тя щеше да си спечели славата на най-скандалната дама в Лондон.

— Какво ще правим сега? — попита едва чуто Хиацинта. Тонът й издаваше, че за първи път не знаеше накъде да тръгне.

Вероника се усмихна криво.

— Ще направим онова, което прави половината Лондон… ще прекараме Коледата у дома.