Лора Паркър
Арабски нощи (18)

18

Той се приближи бавно, докато топлината на тялото му я обгърна в студеното и мрачно помещение. Не говореше, тъй като не знаеше какво да каже, за да внесе смисъл в ставащото. Не можеше да избяга от себе си. Водеха я чувства, съчетани с дълбоката вътрешна потребност да промени отношенията им. Сега нямаше никакво значение дали беше смела или напълно оглупяла. След няколко минути щеше да узнае дали връзката им се е променила — дали е преместила центъра на равновесието и е създала контрапункт на нощта, за която той, за разлика от нея, не си спомняше.

Девлин, който знаеше какво му предлагаше тя, но упорито търсеше причините, се колебаеше дали да я докосне. Чувстваше се несигурен след вечерта, когато тя беше в центъра на вниманието на десетки мъже, високопоставени личности, които умееха да общуват с жените по-добре от него. Цели мъже, не сакати. В този момент беше готов да ги намрази всичките.

Тя не можеше да знае, че докато през последните часове беше седял до нея безмълвен като евнух, се възхищаваше все по-силно от умението й да забавлява един разглезен светски лъв като Мирза. Естествено, тя не подозираше, че няколко пъти беше затварял очи, за да се наслади на парфюма й. Той събуждаше в паметта му гледки на екзотични места, които оставаха в сянка, възбуждащи мигове и отчаяни часове, безформени в спомена му, но много силни. Позволи си да си представи всички възможни ситуации, които никога нямаше да станат действителност. В мисълта си призоваваше мига и в същото време беше дълбоко убеден, че той няма да настъпи. Или поне не тази вечер.

Но сега не беше в състояние да обърне гръб на жената, чиято близост го измъчваше, дразнеше и трогваше още от първия миг, когато бе влязла в живота му. Може би тя щеше да го спре — да спре и двамата, преди да извършат непоправима грешка.

Сложи ръка на кръста й и я привлече към себе си. Тя се разтрепери, но не оказа съпротива.

— Мадам, вашата смелост ме накара да онемея. Но искам да помислите какво правите. Още не е късно.

— Не съм ви помолила да ме последвате — пошепна тя толкова тихо, че шепотът би прозвучал високо.

— Наистина ли? — той се усмихна в мрака, сложи ръка на рамото й и го притисна леко. — Защо тогава ме предизвикахте без нито един поглед? Защо ми показахте пътя без жестове?

Тя склони глава и притисна буза до ръката му.

— Вероятно съм направила точно това.

— Безстрашието не е равно на смелост. Смелият познава опасността, но се чувства задължен да продължи. Помислихте ли за опасността?

Защо привеждам аргументи срещу собственото си желание, запита се изненадано той.

Вероника се обърна в ръцете му, благодарна на мрака, който скриваше погледа му.

— Не може ли жената да бъде смела като мъж?

— О, боже! — задъханото възклицание изрази блаженството на мъж, намерил жената от сънищата си. — Ако ми позволите, ще ви помогна да станете още по-смела!

Вероника изпита сладка тъга, пламенната му молба извика сълзи в очите й. Заради него беше направила неща, които промениха живота й завинаги. Но той не го знаеше.

Не, не! Тя поклати глава, за да прогони неприятните мисли. Тази нощ беше само нейна и тя си пожела смелостта да й стигне за следващите часове.

— Какво да направя?

Девлин не знаеше какво ставаше в нея, но подозираше каква е причината за раздвоението й. Тя трепереше под докосването му — леко, но не можеше да се овладее. Леля му я смяташе за неопитна… смелостта й предвид тази възможност събуди в сърцето му безименна нежност.

Той я притисна до себе си, докато бузата й легна на гърдите му и телата им се сгушиха едно в друго. Когато свали мрежичката от косата й, тя неволно разтърси глава и червените къдрици се разсипаха по гърба й. Танцуващите кичури ухаеха на ориенталска градина. Девлин се наведе до ухото й и пошепна:

— Не се страхувай, бахия. Няма да сторя нищо, което ми отказваш.

Устните му се плъзнаха по бузата й и намериха устните в нежна целувка. Срещата на устните им засили треперенето й. Устата му бавно се отвори и желанието, което се опитваше да овладее, нахлу мощно в слабините му. Колко беше сладка! Топлата й уста имаше вкус на напоените с мед фурми, които им бяха поднесли за десерт. Това беше достатъчно колебливите му чувства да се превърнат в пламтяща страст.

Когато отворената му уста се плъзна по устните й и езикът му очерта контурите им, нервите й завибрираха от копнеж и желание. Горещата целувка стопи страха, гнева, отчаянието и желанието и сля всички тези чувства в жажда да се люби с него, толкова силна, че не би допуснала нищо да я лиши от това блаженство.

Вдигна ръце и ги мушна между неговите, за да обхване гърба му. Усети го под пръстите си толкова силен и твърд, че го сравни със скала на сигурността, на която можеше да довери всичките си грижи.

Вероника чу как той изръмжа доволно; но звукът бързо заглъхна, когато устните им отново се намериха в безброй пламенни целувки.

Чувствата се удряха в бариерата, която в продължение на година беше градила срещу съмненията, позора и измамата. Хинд Див бе възкръснал за нов живот, но дали за да я спаси или да я прокълне — тя не знаеше. В този момент не я беше грижа. Искаше само да знае дали чувството, родено от срама и след една нощ, за която тя нямаше вина, може да се сравни с другото чувство, родено от волята, желанието и копнежа, което днес окриляваше страстта й.

Ами ако се лъжеше?

Вратата на съвестта не се затваряше, съмненията продължаваха да я измъчват. В гърдите й се надигна бунт и тя изпита разкаяние. Ами ако след минута той вдигнеше полите й и тя откриеше, че страстта й е измама? Ако след час я оставеше със съзнанието, че отново е била излъгана?

От гърлото й се изтръгна кратък вик, тя отдели уста от неговата и се опита да се освободи. Той я пусна без възражения.

Дишайки тежко, сякаш беше бягала цели километри, Вероника направи няколко крачки назад. Той не каза нищо, а тя беше твърде изплашена от поведението си, за да измисли някакво обяснение.

— Страх те е — изрече нежно той.

— Да! — отговорът й беше бърз, отчаян шепот.

— Всека жена има право да промени решението си.

Думите прозвучаха примирено, но тя се почувства, сякаш беше стъпила върху пропаст и не можеше да се придвижи нито напред, нито назад — заплашваше я опасност да бъде разкъсана на две, ако не вземеше решение.

— Толкова ли е лесно за теб?

— Лесно? — думата прозвуча тихо, но с такава пламенност, че тя забрави съмненията в истинността на страстта му. — Или ти искаш да е лесно?

Вероника поклати глава, без да помисли, че огънят в стаята й е угаснал и фигурата й бе само тъмно очертание пред прозореца.

— Сама не се разбирам.

— Аз също — и в неговия глас прозвуча същото объркване.

За съжаление не беше способна да разсъждава разумно, макар че беше спешно необходимо. Той се приближи отново до нея и сложи ръка на кръста й; след това докосване тя каза тъкмо онова, което не искаше да каже.

— Имаше един мъж… някога…

При тази изповед Девлин се скова.

— Той ме заслепи — гласът й трепереше и той повярва, че е от срам. — Не биваше да оставам сама с него, трябваше да съм по-внимателна…

— И той се възползва от ситуацията?

— Да.

В гласа й имаше нещо, което можеше да се определи като усмивка; но той знаеше, че е невъзможно. Тя се отдръпна и той я освободи от прегръдката си. Колкото и да му беше трудно, не искаше да я държи против волята й.

Едва когато се отдалечи на безопасно разстояние, тя продължи:

— Нямаше насилие, но въпреки това стана без мое съгласие, защото във виното имаше опиум.

Девлин усети как косъмчетата на тила му настръхнаха. Историята звучеше толкова познато. Нещо… но какво…

— Била си упоена и изнасилена…

Лицето й се вкамени.

— Изнасилване е тежка дума.

— И тежка простъпка — настоя той.

Тя попипа пламтящите си бузи.

— Иска ми се да беше толкова просто. Съжалявам, но не мога да го обясня. Всъщност не се съпротивлявах. Бях любопитна… ужасно любопитна — думата заглъхна в съжалителна въздишка.

— Но той е парализирал волята ти… — думите бяха изречени безизразно, без балсама на съчувствието.

— Да — тя го погледна втренчено. — Нямах избор.

— Според мен жената винаги трябва да има избор!

Загледана в силуета му, тя се запита дали беше искрен. Беше употребил думата „жена“, не „дама“. До женитбата си тя не беше дама — или поне не в смисъла, в която я употребяваше доброто общество. Дали той знаеше колко много означаваше за нея тази разлика? Или причината беше, че несъзнателно говореше за изличения спомен, когато беше играл ролята на прелъстител?

— Защо мъжът се държи по този начин към жената?

— Може би се бои от нея. Или е искал да я накаже. Или я е смятал за друга, различна от онази, за която се е представила — Девлин вдигна рамене. — Не мислете, че искам да защитя онзи мъж…

— Вероятно не — отговори замислено тя. Беше дошло време да се увери.

Тя се приближи към него и се опита да разгадае израза на лицето му в мрака. В очите му горяха пламъци, това се виждаше много ясно, но лицето беше в сянка. Мигът на истината, каза си тя, за който ще отговарям в деня на страшния съд.

— Мъжът живееше в Багдад. Наричаха го Хинд Див.

— Името ми е известно.

— Така ли? — Вероника изпита чувството, че ей сега ще я улучи светкавица, толкова силни бяха тръпките, които разтърсиха цялото й тяло.

— Понякога го чувам насън — гласът му прозвуча отдалече, макар че стоеше съвсем близо до нея. — Същество от плът и кръв с лице на чита. Мислех, че е родено от объркания ми разум — мрачното му изражение не оставяше съмнения, че разумът функционира. — Не знаех, че мъж с това име наистина е съществувал.

— Много хора смятаха, че той не е човек — обясни Вероника. — Твърдяха, че е магьосник. Някой вярваха, че е дух, други го наричаха дявол.

— Как се запозна с него?

— Изпратиха ме да го убедя да изведе лорд Абът от Багдад, когато дойдоха французите. Той не поиска пари, а друга награда.

— Девствеността срещу живота!

Нейната невинност срещу три човешки живота? Не беше разглеждала въпроса от тази страна.

— Не сме сключвали такова споразумение… в началото.

Девлин направи крачка към нея и намали разстоянието наполовина.

— Не е чудно, че не вярваш на мъжете. Затова не вярваш и в своята привлекателност. Платила си твърде скъпо.

— Аз ли съм привлекателна? — боейки се, че ще избухне в сълзи, Вероника избухна в смях. — Не си играй с мен. Аз съм безлична. Най-обикновена жена. Като глинено гърне, на което никой не обръща внимание. Познавам…

— Не, ти не познаваш стойността си — той помилва нежната й буза. — Запали една свещ, милейди!

Вероника изпълни нареждането. Запали свещта с главня от камината и примигна стреснато от внезапната светлина. Ала помещението беше голямо и единственото пламъче не нарушаваше интимността на тайните кътчета.

Когато се обърна към Девлин обаче, той изглеждаше напълно променен. Трепкащото пламъче на свещта подчертаваше контурите на лицето. Сенките заостряха двете бръчици от смях, които ограничаваха устата като следи от брада. Те изпълваха дълбоките орбити на очите с черно, сякаш бяха нарисувани с въглен. Това не беше лорд Синклер, а фантастичният Хинд Див.

— Моля… — прошепна задавено тя и се извърна, треперейки от страх.

— Какво има? — попита лорд Синклер. Дълбокият глас отекна като призрачен шум във високия таван.

Без причина в очите й нахлуха сълзи, макар че абсурдните моменти обикновено я караха да се смее. Но нито едно от тези чувства не беше пряко свързано с нея. Чувствата идеха от друг източник и я притесняваха. Топлият, твърд натиск на ръката му беше единственото истинско нещо в този миг.

— Вероника?

Тя вдигна глава; за да го увери, че всичко е наред; но думите застинаха в устата й, когато срещна погледа му. Лицето на лорд Синклер отново изглеждаше съвсем реално с всичките му човешки контури и сенки. Изведнъж тя се засрами, засрами се от готовността си да се люби с мъж, когото всеки разумен човек би определил като враг.

Девлин забеляза кълновете на съмнението в погледа й, но не се отказа от първоначалното си намерение.

— Ела тук, милейди! — улови ръката й, заведе я пред огледалото в ъгъла, вдигна свещника и освети лицето й. — Моля те, кажи ми виждаш ли безинтересни черти. Отречи, че имаш розови бузи, че очите ти блестят!

Вероника сведе поглед. Усещането за сила и власт, когато се видя във вечерната рокля, изчезна бързо. Също както блясъкът на роклята й помръкна в полумрака на стаята, самочувствието й бързо намаляваше.

— Нищо не виждам.

Той обхвана брадичката й и заговори на персийски:

— Умният търговец излага на показ блестящи стоки, за да задоволи желанието на тълпата. Истинските скъпоценности обаче са скрити от погледите на небрежните минувачи, които не оценяват какво купуват. Добрият търговец ги предлага само на истинските познавачи.

Докато говореше, той бавно обръщаше лицето й наляво и надясно, накланяше го под различни ъгли, осветяваше закръглените бузи и пълната уста, подчертаваше блестящите очи.

— Погледни се, бахия, и познай истината! Ти и само ти държиш в ръцете си ключа към най-голямото си богатство. Днес аз успях да хвърля само един поглед върху него. Това важи и за другите мъже, които присъстваха на вечерята — хвана я за раменете и я обърна към себе си. Чертите й все още бяха засенчени от недоверие, но той откри и нещо друго: може би първите трепети на надеждата. — Съмняваш ли се в онова, което си видяла в очите на Мирза? Съмняваш ли се в онова, което виждаш в моите очи?

— Да! — пошепна прегракнало тя, защото изпитваше страх.

Но той само се усмихна и отвърна:

— Лъжкиня!

При този отговор тя се изчерви. Когато затвори очи, за да избегне предизвикателството му, той втренчи жаден поглед в медноцветните ресници, полегнали върху меките бузи. Под светлината на свещите косата й беше като пламък, като ангелска коса. Защо все още се смяташе за безлична?

Девлин се усмихна. Вероятно в присъствието на желаната жена всеки мъж се държеше по същия начин.

— Сигурен съм, че винаги си знаела истината, която аз изрекох на глас. Но не понасяш шумната тълпа, която търси лесна плячка и не умее да спре, за да види истински ценното.

— Да — прошепна съвсем тихо тя, без да смее да го погледне.

Той се наведе и целуна миглите й.

— Аз спрях и избрах теб. Дойдох при теб, за да взема ценната вещ, каквато си ти.

Вероника отвори очи и в тях имаше въпрос, на който Девлин не можеше да отговори, тъй като самият той искаше да попита нещо. Помилва с един пръст долната й устна и я разтърка.

— Какво търсиш, бахия?

Вероника видя желанието в лицето му и престана да се съмнява в искреността му. Но това не можа да изличи страховете й. Нищо по-лесно от това да унищожи и нея, и всичко, което й беше скъпо — значи и този момент.

Тя сведе очи, за да избяга от скритата истина в погледа му.

— Това е лудост, милорд. Не е редно да сме тук заедно.

— Наистина не е редно — пръстът му се плъзна по енергичната брадичка, мина по шията и спря в основата. — Но ние не говорим какво трябва и какво е почтено. На този свят сега сме само аз и ти. И никой не може да ни укори.

— Светът…

Девлин сложи пръст на устните й, за да й попречи да говори. Когато видя упорството в погледа й, избухна в тих смях.

— Светът е навън. Тук си само ти — той свали пръст от устата й. — Ти и аз. За теб ще бъда всеки и всичко, което желаеш.

Вероника неволно се усмихна.

— Мислех, че аз съм рядка и скъпоценна стока, а ти си купувачът. Не би ли трябвало аз да съм всичко, което търсиш?

И той се усмихна с лека подигравка — както някога Хинд Див.

— Вече го намерих! — ръката му помилва пищната гръд над дълбокото деколте. — Аз искам теб. А какво искаш ти?

За съжаление не можеше да отговори честно. Отмахна ръката му — първа крачка към отделянето от него; но вместо това се приближи и той посегна да я прегърне. Тя притисна глава до гърдите му и чу силното биене на сърцето му, като ударите на прибоя в бурна нощ. Смелата жена, която го беше поканила в стаята си, беше изчезнала. Ако разкриеше чувствата, които дебнеха при всяка среща с него, беше загубена. Не биваше да иска онова, което сърцето й нашепваше редом с ударите на неговото сърце. Тя искаше повече от тялото му — искаше любовта му. А това беше абсурдно.

Сега трябваше да го отпрати, да го прогони от стаята си и от живота си. Вместо това го прегърна по-здраво, надявайки се, че няма да си отиде. Лудост! Трябваше да намери начин да запази поне част от себе си, в противен случай щеше да се предаде напълно.

Девлин усети как тя се вкопчи в него, притисна се до гърдите му като уплашено дете в тъмнината. Но той не искаше да му се отдаде само защото се страхува или се примирява. Един мъж бе взел онова, което тя имаше право да отдаде доброволно. Той искаше да бъде сигурен, че този път всичко щеше да стане изцяло по нейно желание.

Отдели я нежно от себе си и тя го погледна въпросително.

— Аз съм мъж, изгубил миналото си, ръката си и своите илюзии за живота. Мога да ти предложа само тази нощ — такава, каквато искаш да я имаш.

Вероника събра цялата си смелост, за да срещне погледа му, и когато успя, гласът й потрепери.

— Питаш какво искам? — той кимна и усмивката изчезна от лицето му. — Много е просто, милорд. Искам да разбера какво означава да съм с мъж по своя воля. Напълно доброволно.

Обяснението предизвика истински фойерверк в тялото му.

— Искаш да те любя?

— Не да ме любиш! — изрече отчаяно тя. Защо бе използвал тази дума? — Аз те желая — опита се да погледне настрана, за да се дистанцира поне малко от силата на желанието, което заплашваше да я надвие. — Всичко, което ти каза и направи, ме накара да повярвам, че ти също ме желаеш.

Девлин отново си позволи усмивка.

— Много сте скромна, мадам. Аз умирам от желание да ви прегърна и да ви целувам, докато забравите света и можете да мислите само за мен. След това ще се постарая да задоволя страстта ви и да постигна удовлетворение чрез вас.

Вероника трепна уплашено. Пак беше отговорил на персийски! Едва сега осъзна, че от доста време говореха на персийски. Затова се чувстваше като в сън… говореха на поетичен език с много красиви думи.

Отдръпна се малко от него и попита смело:

— Наистина ли ще ми доставите удоволствие, бура сахиб?

— С огромна радост, хубавице. Дори това да е последното, което ще сторя в земния си живот.

Връхлетя я нов прилив на смелост. Колко лесно беше да се престори, че делата са изкусни и красиви като езика, на който изразяваха желанието си. Във фантазията всичко беше възможно.

— Как ще започнем? — попита просто тя.

Девлин имаше нужда от няколко секунди, за да осъзнае настъпилата промяна. Изразът на лицето й не беше променен, но той го усети. Тя бе издигнала пред себе си стена. Щеше да дойде при него, но отдаването й нямаше да е пълно. Разбираше източника на страха й; но ако се сдържаше, нямаше да намери пълно удовлетворение. Ако искаше да е с него, трябваше да го направи напълно доброволно.

Прегърна я и плъзна пръсти по гърба й, за да прилепи тялото й към своето.

— Чуваш ли сърцето ми, бахия? Бие за теб. Можеш да промениш ритъма му само с една дреболия. Ако ме целунеш, ще усетиш как се ускорява и реагира на волята ти. Искаш ли да пробваш?

— Ами да… — погледът на Вероника спря върху устните му.

Нищо особено, каза си тя. Вече го беше целувала. Затвори очи и притисна устни към неговите.

Той не се помръдваше, не движеше устните си, предлагаше й само суха топлина. След секунди тя се освободи от прегръдката, леко разочарована, както издаваше изражението й.

— Ако не си доволна, по-добре опитай някъде другаде.

Вероника го погледна нерешително. Имаше начин — но тя не знаеше как да го направи. Досега я беше целувал винаги той — или поне той започваше, а тя се наслаждаваше на целувката, докато й се завиваше свят. Може би трябваше да повтори неговите действия, за да постигне подобен ефект.

Помилва лицето му и плъзна пръсти по тесните бузи към устните. Спря за малко там, потърка показалеца о долната устна, раздели устните му и потръпна от горещия му дъх. Надигна се на пръсти, замени пръста с устните си и покри устата му с отворената, влажна настойчивост на целувката си.

Този път той я притисна към себе си и тя усети с наслада допира до коравото мъжко тяло. Точно това искаше. Колко топъл, колко истински беше той, как я възбуждаха целувките му! Ръцете й се раздвижиха; помилва с върховете на пръстите си слепоочията му, притисна ги здраво и задълбочи целувката.

Чу как той простена от удоволствие и изпита задоволство. Колебливо отдели устата си, без да може да скрие бързото си дишане. Девлин избухна в тих смях, очевидно беше смаян от страстта й не по-малко от нея.

— Целувката на истинската жена е по-скъпоценна от рубини! — прошепна в косите й той. — Сега ще ти покажа, че аз мога да направя същото за теб.

Зарови пръсти в косата й и наклони леко главата й, за да я целуне, както на него му се искаше. Езикът му намери ръба на горната устна и се плъзна по него — веднъж, два пъти, три пъти. Накрая обхвана със зъби пълните й устни и ги засмука като зряла праскова.

Въздействието на целувката беше зашеметяващо. В съзнанието й се натрапиха няколко важни признания. Искаше да се люби с него, но нямаше представа как да го окуражи и как да отговаря на ласките му. Но най-силно беше желанието й веднага да се научи.

Девлин вдигна глава. Очите му блестяха.

— Разбираш ли сега? Удоволствието идва от двете страни. Всеки дава и взема.

Тя отговори на усмивката му, но още не бе напълно убедена.

— Постепенно започвам да разбирам. Но сигурно има и друго.

— Дамата става ненаситна — той обхвана тила й, плъзна устни по нейните, заблиза ги бавно и целенасочено, докато коленете й омекнаха от желание и трябваше да се хване за него.

Тя не помисли да се съпротивлява, когато той разкопча роклята й, свали я от раменете и разголи гърдите й. Обхвана ги с ръка и внимателно помилва зърната. Когато склони глава, за да ги вкуси, тя се надигна насреща му и простена задавено.

— Харесва ли ви, милейди? — попита той и отново целуна нежната кожа.

— Аз… да! — имаше чувството, че в тялото й се е разгорял буен огън.

Неспособна да остане неподвижна, тя се извиваше и въртеше под милувката на устните му, опитвайки се да стигне до източника на удоволствието, което я заливаше. Едновременно с това пламтеше от срам. Въпреки удоволствието беше смутена и объркана и се питаше дали той не се забавлява с реакцията й.

— Има още много неща. Ще позволиш ли да ти покажа?

Тя сведе замъгления си от страст поглед и отговори едва чуто:

— Моля те!

Той я прегърна, вдигна я и я притисна до гърдите си. Копчетата на жакета одраскаха голата кожа и я накараха да осъзнае какво правеше; той я целуна отново по най-нежния и най-сладкия начин, после я отнесе в леглото.

Положи я внимателно върху завивката и се отпусна до нея, като покри половината й тяло със своето. Видя, че очите й бяха широко отворени. В дълбините им имаше колебание и объркване, но зад тях пламтеше страст, която той трябваше да разпали. Ала не беше забравил какво беше казала за мъжа, който я бе прелъстил: че я е лишил от правото да даде съгласието си. Затова искаше днес да я направи сигурна в удоволствието и в многовариантната любовна игра между двама доброволни партньори.

Нежно сложи ръка върху очите й и зашепна:

— Не се страхувай! Обещавам, че няма да направя нищо против волята ти — целуна ъгълчетата на устата й и продължи: — Ти си господарката на нощта. Аз ще те следвам — пръстите му се плъзгаха по нежните й бузи. — Ти си това, което искам. Ако искаш доказателство за чувствата ми, погледни в очите ми.

Погледът й издаваше такава ранимост, че в бурното му желание властно нахлу жаждата да я закриля.

— Наистина ли? — пошепна тя.

Девлин знаеше, че нежността е най-убедителното доказателство, затова вдигна ръка и спря малко преди разголената гърда.

— Позволяваш ли да те милвам тук?

— Да — отговори веднага тя и се уплаши от собствения си глас.

— И така? — той заигра със зърното, докато то се втвърди и щръкна. Тъй като не изпускаше от очи лицето на Вероника, веднага забеляза как устните й оформиха безмълвен вик, а в очите й светнаха учудване и наслада. — Харесва ти. Усещаш ли удоволствието, което ти доставям?

Тя само въздъхна.

— Има и още, Вероника, още много.

С какво удоволствие би запалил дузина свещи, за да вижда всяка частица от тялото й, която възнамеряваше да докосва и гали, но сега не биваше да я плаши. Следващия път щеше да я съблече съвсем бавно и да се нарадва на красотата на тялото й. Сега искаше само да й отнеме страха от него.

— Толкова си сладка — сведе глава и помилва с език щръкналото връхче, преди да го вземе в устните си.

Усещането на устните му върху гърдите й беше толкова силно, че Вероника се обърна към него и бедрата й се опряха в мускулестия му крак. Бурята от чувства в тялото й събуди желанието да го прегърне и да го задържи вечно. И го направи — обхвана раменете му и голите й ръце се напълниха с топлината му. Онова, което правеше с нея, беше толкова странно и прекрасно, че тя желаеше блаженството никога да не свършва.

Когато той се отпусна върху нея с цялото си тяло, тя го прие с готовност. Всичко негово беше добре дошло — миризмата на сандалово дърво, която струеше от кожата му, лекото драскане на наболата брада по чувствителните й гърди, тежестта на дългото, мускулесто тяло, когато хълбоците му я обгърнаха. Нещо твърдо се отри между бедрата й и тя любопитно протегна ръка да го попипа, но веднага я отдръпна.

Девлин вдигна глава.

— Искаш ли да видиш как е създаден мъжът?

Вероника затвори очи и поклати глава.

— Сигурна ли си?

Съжалението в гласа му я накара да погледне в лицето му, познато и чуждо едновременно.

— Страх ме е.

Той се усмихна развеселено.

— А аз се страхувам от теб. Толкова си красива и имаш толкова сладък вкус на страст, че умирам от страх да не би да не те задоволя по най-добрия начин.

Тя се намръщи въпросително.

— Защо така?

Усмивката му стана по-широка.

— Мъжът, който желае една жена, е пленник на страстта и невинаги успява да я овладее. Когато ме целуваш, ставам твърд като камък. Когато ме милваш, съм готов да направя всичко за теб.

— Всичко? — Вероника се засмя недоверчиво.

— Искаш ли? — той посегна към ръката й. — Трябва само да ме докоснеш, да ме помилваш и ще знаеш, че е вярно — поведе ръката й към слабините си. — Отвори панталона ми и виж какво ми причиняват целувките ти.

За момент ръката й спря несигурно на колана, после разкопча първото копче и след него всички останали. Той се надигна леко, за да я улесни, и тя усети допира до голата му плът. Шумно пое въздух, но не се отдръпна.

Той я целуна отново с бавна целувка на нежна молба.

— Не се колебай да ме докоснеш. Аз съм само човек — пошепна до устата й той.

Само човек! Вероника се запита как е могла да мисли нещо друго за него, след като човешката му фигура беше учудващо реална. Внимателно помилва главичката на члена, после го обхвана в шепа и чу как той остро пое въздух.

— Да престана ли?

— Само ако искаш — отвърна задъхано той. — Но те моля да не го правиш. Опознай ме, направи ме част от себе си. Нищо няма да скрия от теб.

Докато тя го милваше плахо, той отново започва да я докосва и целува. Раменете, гърдите, корема. Навсякъде остави влажния отпечатък на устните си и кожата й лумна в пламъци. Ласките и целувките бяха зашеметяващи и тя престана да изследва тялото му, затвори очи и се отдаде на усещанията си. Сетивата й се напълниха с него, с вкуса му, с аромата и топлината му. Той проникваше през порите й и част от него щеше да остане завинаги в нея. Когато вдигна полите й и ги събра на талията, за да помилва голото дупе, тя повярва, че няма по-силна от тази интимност. Но това не беше всичко. Той мушна коляно между краката й и я вдигна, за да я намести върху бедрото си.

— Не се бой — пошепна в ухото й той. — Съвсем естествено е да искаш да те докосвам там.

Когато ръката му се плъзна между отворените й бедра и пръстите му намериха най-интимното й място, Вероника простена задъхано и се почувства най-безсрамната грешница на света. Бедрата й неволно се раздвижиха, за да приемат милващата ръка.

— Тялото ти е готово за мен, бахия. А ти готова ли си?

Тя го погледна и кимна.

— Отвори се за мен, сладост моя, знам, че можеш. Няма да те разочаровам… да… така е добре. Толкова си топла… влажна и готова за…

Вероника захвърли срама, приличието и страха. Забрави всичко около себе си, останаха само чувствата, които вълнуваха тялото й и сърцето й, които мъжът над нея събуждаше с ръка и уста, с тялото и с думите си. Той шепнеше в ухото й персийски думи, сладки и омайващи, думи на благодарност и окуражаване. Двамата лежаха гърди до гърди, тяло до тяло. Той вдигна отново бедрата й, намести се между тях и намери търсеното място.

Когато членът му проникна в утробата й, тя изхълца тихо и се надигна насреща му. Автоматично обхвана хълбоците му, за да го приеме в себе си. Но той не спря. Стигна някъде много дълбоко в нея и се изтегли назад, давайки й възможност да усети и най-малката промяна, след това отново се устреми навътре. Отначало се движеше съвсем бавно, като я наблюдаваше и се усмихваше, докато тя издаваше неразбираеми звуци на удоволствие. Навсякъде, където я докосваше, се появяваше ново чувство. Тя чуваше в ухото си бързото му дишане, усещаше опънатите мускули на гърба му под ръцете си и не преставаше да се учудва на силата и нежността на движението му. Накрая се отдаде без задръжки на прастария ритъм, единствен за всяка любовна двойка, и вълната я повлече към върха.

Там горе във висините двамата станаха едно. Телата и душите им се сляха. Нейните чувства бяха неговите, неговите бяха нейните.

Съвършеното сливане натежа в телата им. Радостната, настойчива възбуда поиска избавление. Когато я връхлетя необяснимата, бързо увеличаваща се вълна на екстаза, тя извика задавено и намери своето ехо в неговия отговор.

Не знаеше колко време бе минало, когато отново усети близостта на земята. Свещта беше догоряла, тишината на нощта се нарушаваше само от тихото дишане на мъжа, в чиито обятия лежеше съвсем гола.

— Ето какво било! Това ли е, което изпитват всички?

Девлин извърна глава и я погледна с радост и благодарност. Никога през живота си не беше изпитвал това, което изпитваше в този миг, и се съмняваше, че мъжете, които се хвалеха с богатия си опит, са изживели блаженството, което бе преживял. Ако тя бе открила в себе си способността да изпитва страст, той бе открил в сърцето си чувство, което беше много по-дълбоко и можеше да застраши самото му съществуване. Поколеба се дали да произнесе тази истина — по причини, които в момента не беше склонен да търси.

— Може да бъде прекрасно — изрече предпазливо той. — Казват, че мъжът го постига по-лесно от жената.

— Ах! — тази малка думичка се повтори в израза на лицето й: жаждата да знае повече се бореше с плахостта.

Той се отдалечи малко от нея и обхвана брадичката й.

— Както вече знаеш, бахия, уроците са лесни, а сръчността, която идва с упражнението, дава допълнителна наслада. Но чувството, то е рядко… — без да я изпуска от поглед, той изчака момента, в който тя го разбра. — Чувството участва в уравнението.

— Значи ключът е в чувствата?

— Как мислиш, дали това е само мъжко удоволствие?

— Не съм сигурна… — тя се надигна, за да види по-добре лицето му. — Тези чувства нови ли са за теб?

— Чувствата… — колебанието го спря да отговори; може би бе прибързал, като обеща да се остави да го води. Цената за сливането с нея беше абсолютната истина. — Кълна се, че са уникални, единствени по рода си във всичко, което съм преживял досега.

Тя скръсти ръце пред гърдите му и опря брадичка върху тях, за да приближи лицето си до неговото.

— Но ти имаш опит с жените. Как е възможно?

— Сигурна ли сте, че искате да знаете отговора, милейди?

— Да — прошепна тя, преди смелостта да я е напуснала.

Той помилва бузата й.

— Споменът е измамно нещо и не мога да се опра върху паметта си. Въпреки това мисля, че веднъж вече съм изпитал чувствата, които ме вълнуват сега — пак с теб…

Зениците й се разшириха и скриха тъмните дълбини на ирисите. Той бе шокирал и нея, и себе си — и изпитваше облекчение.

— Няма ли да ми кажеш дали е вярно?

Вероника се бореше със себе си. Да отговори ли или не? Извърна глава, втренчи поглед в мрака, но не можа да скрие напълно мислите си. Разкриването на истината щеше да предизвика безброй други въпроси, на които сега не можеше да отговори.

— Имам чувството, че съжалявате за загубената памет, милорд.

Девлин поклати глава.

— Съжалявам само, че с две ръце можех да те любя по-добре.

Тя се изчерви до корените на косите.

— О, не вярвам, че бих го понесла. Не вярвам, че може да има по-хубава любов от тази, която преживях…

Девлин вдигна поглед към тавана и въздъхна дълбоко. Тя не искаше да каже нищо за общото им минало. Макар и по природа нетърпелив, в този случай можеше да чака.

Обърна се по гръб и я претърколи върху себе си.

— За мен ще бъде безкрайно удоволствие да те любя пламенно и продължително, докато ме искаш.

Докато го иска? Знаеше ли какво й предлагаше? Предполагаше ли какъв ще бъде отговорът й? Винаги и вечно…

Думите напираха на устните й. Заслужаваше си да ги произнесе, защото точно отговаряха на чувството, което пламтеше в нея. Трябваше само да погледне в очите му — те изразяваха всичко онова, за което тя копнееше, с всепоглъщаща страст. Но той не бе казал нищо за любов, само за любене. А тя беше жена — дори смелостта на любовта имаше граници.

Вероника извърна глава и къдриците й помилваха лицето му.

— Значи предлагаш да остана с теб, докато си доставяме взаимно удоволствие в леглото?

Той не отговори веднага.

— Ако това ти харесва…

— Не — тя поклати глава и продължи с твърд глас: — Не. Ако продължа да се любя с теб по този начин, няма да мога да се любя с друг мъж.

Девлин шумно пое въздух.

— Кой е другият мъж?

— Няма друг. До днес изобщо не мислех, че някога ще има мъж в живота ми. Но ти събуди нещо у мен, за което съм ти дълбоко благодарна.

— Значи ли това, че един ден… няма да съм ти достатъчен?

Тя вдигна глава, изненадана от болката в дълбокия му глас.

— Ти си… всичко! Затова не искам да се обвържа с теб. Скоро ще повярвам, че съм влюбена, и тогава… — тя се изсмя, макар че думите й бяха абсолютно сериозни.

Той сведе глава, за да срещне погледа й.

— Толкова ли е лошо да си обвързана с мен?

Хвана я в собствения й капан!

— Не, никак не е лошо. Но аз нямам право да те обичам.

— Нямаш право? — попита замислено той и вдигна отрязаната си ръка. — Заради това ли?

— Не, разбира се! — тя улови ръката му й я поднесе към устните си. — Тя е част от теб и не те прави недостоен за любов. За мен няма разлика.

— Защо тогава?

— Не искам да ти бъда любовница — извърна глава и тихо продължи: — Моля те, не ме питай повече! — сгуши се на гърдите му и заключи: — Имаме само тази единствена нощ. Целуни ме и отново ми покажи как мога да те направя щастлив.

Очакваше, че той ще завладее устните и тялото й и ще забрави, но той изведнъж стана сериозен — много по-сериозен, отколкото през цялата вечер. Помилва я и приглади назад непокорните червени къдрици, нападали по лицето й.

— Ти имаш силата да откраднеш сърцето направо от гърдите ми и да го отнесеш далече-далече. Моля те, бахия, имай милост към мен!