Лора Паркър
Арабски нощи (14)

14

Ужасяващо! Непростимо! Невероятно!

— Господи, наистина ли щях да ги набия… с това? — Вероника се взираше като замаяна в импровизираното оръжие в ръцете си. Гласът й бе глух, лицето й трепереше. — Трябваше да го направя…

Не можеше да разбере защо виконтът остана бездеен, вместо да ги напляска всичките, както заслужаваха — включително и нея. Цветенцата на Шрюсбъри бяха изтръгнали подаръците от ръцете на объркания слуга, преди да е успяла да им попречи, направиха бързи реверанси, промърмориха някакви благодарствени думи и избягаха с плячката си. Перспективата да получат по някой нов парцал победи страха от виконта.

С ъгъла на окото си Вероника забеляза, че лорд Синклер вървеше към нея. Изискано облечен, с цивилен панталон до коленете от фино жълто-кафяво платно и виненочервен жакет. Нима беше положил толкова усилия да се облече само заради посещението си в Крийзъс Хол?

Зави й се свят, но замайването премина много бързо, когато видя издайническия метален блясък в края на дясната ръка. Рязко вдигна глава и срещна гневния му поглед. Побиха я тръпки, но беше готова да приеме укорите му, защото ги заслужаваше.

— Това ли е пример за новия ви авторитет? — изсъска ядно мъжът. — Каква беше тази орда диви котки?

Вероника сведе глава, защото не беше в състояние да отговори на обвинението и презрението в очите му.

— Моля ви, не ги наказвайте. Няма да го допусна. Не можете дори да ги затворите на хляб и вода, макар че го заслужават… заслужават дори по-голямо наказание — но те са само деца. Не могат да проумеят какво вършат. Израснали са без майка, баща им почти никога не си е бил у дома — апелът й завърши с въздишка.

— Нима ги защитавате? Може би ще ги превъзпитате с този черпак? Знаете ли, мадам, вашето домакинство се отличава с необикновен… стил — тонът му издаваше напрежение. Сякаш му струваше усилие да не се задуши от гняв.

— Необикновен?

Само защото беше заплашила доведените си дъщери с черпак за супа? Защото масата беше залята със супа от кестени? Защото не можеше да си представи по-ужасен и по-недостоен миг от онзи, когато той влезе? Тъкмо когато беше започнала да обмисля плана си една от дъщерите на Шрюсбъри да бъде представена в двореца по време на горещо желания сезон! Сега този план беше осъден на провал.

Катастрофата беше пълна, а унижението по-голямо, отколкото можеше да си представи. Преди усилията й да започнат да дават плод, тя бе претърпяла провал. Тогава в дълбините на отчаянието й се надигна чувство, което бързо стигна до устните й. Погледна го право в очите и избухна в луд смях.

В първия момент в погледа му светна учудване, но той бързо потисна емоциите си.

— Мадам, трябва ви питие!

Улови енергично ръката й и я поведе към един чист стол.

— Седнете! — Посегна към чашата й, но виното беше смесено с кестенова супа и не можеше да се пие. — Донесете вино, Бершъм! Най-доброто червено вино в избата!

Когато икономът излезе забързано, Девлин стисна до болка ръката на все по-силно смеещата се, почти истерична Вероника и я бутна да седне.

— Успокойте се, мадам. Трябва да си поговорим.

 

 

Вероника пи малко повече вино, отколкото възнамеряваше; ала призракът на Девлин Синклер, който следеше всяко нейно движение, я плашеше повече, отколкото си признаваше. Когато изпи първата чаша по негова заповед, той й наля още два пъти, без да каже дума. Не й убягна, че самият той не пи нито капка.

Този път поне не е сложил упойващо средство, каза си тя и отново се изкиска. И нямаше да я сбърка с красавица, заради която всеки смъртен би се изкушил да си открадне парче от рая. Не и докато по роклята й изсъхваха петната от кестеновата супа. Тя сложи ръка на устата си, готова отново да избухне в смях.

Девлин вдигна едната си вежда.

— По-добре ли се чувствате?

— О, да! — благодарение на виното виждаше ситуацията в розова светлина. Макар да не откъсваше поглед от нея, лорд Синклер изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото гневен. Тя беше почти готова да се закълне, че в погледа му имаше усмивка. Почти.

— Винаги ли викате Аллах в моменти на гняв?

Вероника стана засрамено. Надяваше се да не я е чул. За човек, забравил почти цялото си минало, беше странно да забелязва всяка подробност от настоящето.

— Баща ми използваше този израз.

Изражението му издаде, че би поговорил повече по тази тема, но каза само:

— Някой път трябва да ми разкажете за този джентълмен.

Не, ако можеше да го избегне!

— Много съжалявам за подаръците ви, лорд Синклер. Благодарствените думи не са в състояние да изразят чувствата ми.

Колко сухо прозвучаха думите й — сякаш наистина беше гувернантка. При това изобщо не се чувстваше скована. Трябваше да стисне зъби, за да не му се усмихне обожаващо.

— Макар че до Коледа остават още осем дни, момичетата сигурно вече са отворили подаръците си и скоро ще ви благодарят. Повярвайте ми, те невинаги действат така… необмислено.

— Необмислено? — думата се плъзна по езика му, сякаш беше чужда и неразбираема. — Така ли оценявате поведението на тази орда побеснели зверчета, които се нахвърлиха върху мен?

— Да, поведението им беше непростимо — Вероника размаха ръце и едва сега забеляза, че чашата й беше почти пълна. Няколко капки червено вино капнаха на килима.

— Достатъчно за днес! — Девлин протегна ръка и й отне чашата с желязната кука. Докосването на студения метал до кожата й я изненада и тя се отдръпна стреснато. При това движение почти цялото вино се изля на килима. Лордът изруга полугласно и остави чашата на масичката.

Вероника се взираше като омаяна в протезата му. Понечи да попита защо е избрал това грозно нещо, но лицето му изведнъж се затвори и тя не посмя да зададе въпроса си директно.

— Трябва ви превръзка за окото — изрече смело тя и закри с ръка дясното си око. — О, да, и бутилка ром! — развеселена от идеята си, тя се изкиска.

Девлин смръщи чело.

— Добре, съгласен съм, но престанете да пиете.

Макар и учуден от смелостта й, той не се гневеше. Повечето му познати и особено непознатите правеха всичко, за да не срещат погледа му и никога не споменаваха куката. А тя не само го гледаше, но и се шегуваше с недъга му. Естествено причината беше в изпитото вино. Седеше насреща му зачервена и щастлива, невероятно пряма. Макар да не беше безупречно красива, у нея имаше нещо повече от красота… Накратко, той я намираше възхитителна.

Седна срещу нея, решен да приведе плана си в действие.

— Значи, без да искам, съм доставил удоволствие на малкото ви семейство.

Вероника кимна малко тромаво, защото вече не беше съвсем сигурна дали главата стоеше здраво на раменете й. Защо го мислеше за строг и твърд? Напротив, той беше много мил, макар че не приличаше на модните романтици. Ако не се мръщи така, съвсем ще заприлича на Хинд Див, реши тя.

— Повечето мъже дори не подозират как се променя жената, когато един джентълмен я удостои с вниманието си.

Ако очите не я лъжеха, лицето му се отпусна и на устните заигра усмивка. Може би не съвсем любезна, но привлекателна.

— Доколкото разбирам, това означава, че съм ви преценила погрешно — обясни тихо тя, решена да признае заблудата си.

— Толкова ли много означават за вас панделките и дантелите?

— За едно младо момиче няма по-прекрасен подарък от нещо екстравагантно, с което да се похвали пред приятелките си.

— Разбирам — той потърси подходящите думи. — За съжаление всички тези подаръци бяха предназначени за вас.

— За мен? — Вероника наклони глава, убедена, че не е чула правилно. — Вие… сте ми донесли подаръци?

Погледът, с който го дари, събуди в сърцето му неловкост — благодарността й изглеждаше съвсем искрена. Това не беше въздействието, което искаше да постигне. Благодарност, истинска благодарност, привързаност, но и задължение… не искаше благородни чувства. В основата на великодушието му беше най-чист егоизъм.

— Донесох подаръците с определена цел.

— Определена цел? — стана му неловко, като видя как блясъкът в очите й угасна. Около тъмния ирис се появи синьо-зелена линия. — Искате да кажете, че подаръците трябва да ме задължат?

— Точно така — изборът на думите не го интересуваше. Трябваше да й каже истината.

Той посегна към голямата кутия, която при влизането си бе оставил настрана, и й я подаде.

— Имам късмет, че главният подарък все пак остана за дамата, за която беше предназначен!

Вероника погледна втренчено пакета, но не посегна да го вземе. Красива кръгла кутия, вързана с лавандуловосиня панделка и украсена с теменужки.

— От смъртта на баща си не съм получавала подаръци — не искаше да произнесе тази мисъл гласно; но в момента й беше трудно да разграничи какво трябваше да мисли и какво да говори. Тя поклати глава. — Не мога.

— Нали преди малко казахте, че нито една жена не може да устои на кутия, вързана с панделки?

Като погледна в златнокафявите очи, тя не видя студения сарказъм от последната им среща, а искреното желание да го приеме. И още нещо, което в момента не можеше да определи. Взе кутията, сложи я в скута си и наведе глава.

— Е, добре!

Той остана изправен пред нея и продължи да я гледа втренчено, докато желанието й да го накара да отстъпи стана непоносимо. Нямаше да му позволи да разбере какво означаваше близостта му.

— Няма ли да я отворите?

— Нали е за Коледа…

— Искам да я отворите веднага!

Макар да беше замаяна от виното, не й харесваше да я командват. Фактът, че той се опитваше да я сплаши, за да постигне целта си, събуди бунтовния й дух.

— Но аз нямам подарък, с който да ви се реванширам за коледната щедрост.

Девлин я изгледа мрачно. Онова, което го бе довело тук, нямаше нищо общо с коледната щедрост.

— Престанете да се държите като глупава хлапачка и отворете кутията!

— По Коледа не бива да се ругае — упрекна го тихо тя и развърза панделката. — Ругатните развалят радостта от празника!

Като отвори капака и вдигна смарагдово зелената рокля, в стаята се възцари тишина. Коприната засвети в стотици отблясъци.

— Господи! Но това е… — напълно объркана, тя стана и го погледна.

— Значи ви харесва? — не искаше гласът му да прозвучи разочаровано — но си беше представял по-друга реакция, не само страхопочтително мълчание. Все пак решението му да я облече от главата до петите беше доста необичайно за лондонски аристократ. Тя можеше поне да му даде да разбере дали изборът му беше още по-идиотски от нахалството да й избере дрехи.

— Какво задължение трябва да поема срещу този подарък? — едва изрекла тези думи, когато разумът й подсказа възможния отговор. Огледа отново прозирната роба и подозрението й се потвърди.

Лицето й пламна.

— Не е онова, което си мислите, ако съдя по физиономията ви — Девлин изглеждаше напълно сериозен. — Покупката беше спонтанна, на минаване. Не знам защо, но веднага помислих за вас. За косата ви… за цвета на лицето… — тя вдигна вежди и той млъкна смутено.

Устремила поглед към образцовото средство за завоюване на женската благосклонност, Вероника изтече сухо:

— Значи ви е напомнила за мен… — на устните й се появи усмивка. — Сигурно сте били много по-пиян, отколкото аз днес.

— Не съм пил нито капка! — отговори честно Девлин.

Макар че копнееше за чаша уиски. От сърце съжаляваше, че се беше впуснал в тази глупост. Но още по-лошо беше да отлага решението.

— Роклята е обвързана с покана. За вечеря. Следващата седмица. Дипломатическа вечеря в Лондон. Вероятно ще скучаете — след всяко кратко изречение лицето му изразяваше плах въпрос.

— Разбирам — Вероника, чието сърце биеше бавно, но със силни удари, внимателно сгъна роклята и я сложи обратно в кутията. — Много ви благодаря, лорд Синклер, но не мога да приема толкова скъп подарък от джентълмен.

— Я не се превземайте! — изсъска ядно той. — Това не е любовен дар. Нали сме роднини.

Макар че в момента не се чувстваше като пред роднина. В краткия миг, когато тя бе притиснала роклята до гърдите си, той си я представи в балната роба, отдолу почти гола, и в устата му загорча. Модистката му бе обяснила, че под толкова фина материя се носят само къса ризка и чорапи. Тъй като бе купил и тези неща, вече знаеше, че те нямаше да скрият почти нищо. За миг се запита как ли щяха да реагират цветенцата на Шрюсбъри на интимните подробности от дамското бельо в кутиите, уж предназначени за тях, но побърза да прогони тази неприятна мисъл.

— Нужна ми е дама за вечерта. А може би и за няколко вечери. Омъжена дама с ум в главата и достатъчно образована, за да не ме излага.

— След случилото се тази вечер съм безкрайно учудена, че тази личност съм именно аз.

Мъжът отхвърли възражението й с пренебрежителен жест.

— Не мога да ви държа отговорна за поведението на момичетата. Те са живели с вас не повече от година.

— По-точно около месец — отговори тя и тъй като не можеше да отговори на въпроса в очите му, побърза да завърже панделката. — В Лондон сигурно има много дами, които…

— В Лондон не познавам никого — години наред бях на военна служба извън страната.

— Дъщерята на някой приятел…?

— Хлапачка с жълто около устата, която ще изтълкува поканата като начало на сериозно ухажване? Никога!

— Сестра, братовчедка, неомъжена леля, която…

— По-скоро ще си пръсна черепа!

Вероника, която се забавляваше отлично, се ухили.

— Очевидно сте обмислили много внимателно поканата си.

— Във всяко отношение — излъга той, защото от момента, когато спомена пред Осли за плана си, мислеше единствено за нея. — За съжаление вие сте единствената ми надежда, мадам!

— Колко галантно формулирано! Възхитена съм. Това ласкателство буквално ме довърши.

— Стига шеги, мадам! Ясно ми е, че не желаете да ми помогнете — той посегна към кутията и пъхна куката в панделката.

Вероника видя как брадичката му потрепери и веднага съжали, че толкова бързо бе отблъснала красивата рокля; но сега не можеше да му го признае. Ако той не помнеше миналото, тя си спомняше всяка подробност. След случилото се помежду им не можеше да приеме нищо от него; но поканата я наведе на една идея.

— Имам предложение, което вероятно ще реши проблема ви. Доколкото знам, не е обичайно дамите, които още не са представени в двора, да излизат в обществото; но се надявам, че правилото не е толкова строго. Не може ли Алисън да ви придружи? Тя е красива, освен това намирам, че е много общителна — когато не е под влиянието на големите си сестри. Да, Алисън е най-подходяща. И ако случайно привлече интереса на някой подходящ ерген…

— Стига! — в погледа, който й хвърли, имаше такова отвращение, че Вероника потрепери. Не можеше да знае дали се отвращаваше от предложението й или от наглото й твърдение, че знае какви са потребностите му. — Аз не съм сводник!

— Тогава не знам как да ви помогна.

Предателските сълзи, които беше проливала преди час, се върнаха. Опита се да ги задържи, като притисна пръсти към ъглите на очите си.

— Естествено аз съм готова да ви помогна, но нямам достъп до лондонското общество. А без него не мога да изпълня последното желание на лорд Абът. Господи, защо всичко се обърка? Как създадох т-тази…

— Плачете ли? — Девлин се приведе подозрително. — Не искам да плачете, мадам. Забранявам ви!

— Вие сте дявол! — избухна Вероника. Виното и възмущението й вдъхнаха смелост. — Невъзпитан и недружелюбен… никога не се съобразявате със слабостите на другите! Не се учудвам, че нямате нито приятели, нито жена. Коя жена би се съгласила да живее с човек като вас?

Девлин захвърли кутията, направи крачка към нея и я хвана за раменете.

— Наистина ли мислите, че само вие можете да общувате с човек като мен?

— Много вероятно. Но се заклевам, че не си струва усилията.

— Значи имате поне малко кураж — на лицето му се появи усмивка.

О, небеса — точно тези думи беше казал при първата им среща! Също както тогава тя си пожела да беше дорасла до лъжата в очите му.

— Не ме е страх от вас — изсъска тя, защото — също както тогава — се уплаши.

— О, Аллах! — промърмори той и я привлече към себе си. Странен израз се появи в очите му, когато я притисна до гърдите си и пошепна на персийски: — Как само нарушихте душевния ми мир! Оголвам се да открия каква тайна се крие зад погледа ви.

Шокът да усети устните му върху своите продължи само една секунда и бе изместен от дивото желание да открие дали действителността на целувката му е същото сладко мъчение като спомена за нощта с Хинд Див.

Не се разочарова. Топлината на ръцете, която я обгърна, нежната милувка на езика — нищо от това не беше въображение. Учуди се, че си бе позволила да се съмнява в преживяното. Необузданото, буйно същество, което се стремеше към приключения, се появи отново — този път обаче не с любопитството на незнаещата. Днешният копнеж беше изпълнен със спомена от преживяното. Женското й сърце знаеше към какво да се върне. Този гневен и нагъл чужденец беше първият и единственият й любим. Връзката им не беше прекъсната. Само да можеше да си спомни… или тя трябваше да му каже.

Девлин рязко вдигна глава — твърде бързо според нея. Замаяна — от учудване и топлина, Вероника вдигна очи към него. Страстта, която пламтеше в златните очи, й беше позната. Отново се видя срещу Хинд Див, повелителя на неочакваното, владетеля на тайните, които тя беше затворила в сърцето си.

Това не трая дълго. Пред очите й желанието и учудването бързо се превърнаха в объркване и враждебност.

— В името на Аллаха! Какво беше това безумие? — той говореше гневно, сякаш тя го бе тласнала към нещо глупаво.

Гореща червенина, която нямаше нищо общо с виното, заля челото й.

— Само целувка, бура сахиб!

Отговорът й очевидно го изненада.

— Защо говорите персийски?

Вероника потърси отговор в лицето му. Наистина ли не помнеше нищо? А тя помнеше всеки миг, прекаран с него: топлината на кожата му върху нейната, силата на тялото му… За миг се изкуши да изкрещи истината в лицето му. Но не, тя не можеше, не биваше да му помага да си спомни — защото връщането на паметта можеше да я унищожи.

Бързо отмести поглед.

— Аз ви питам същото.

— Аз… — отговорът очевидно го затрудняваше.

На лицето му изведнъж се изписаха бдителност и нещо като страх. Хинд Див беше многолико същество: самодоволен, смел, нагъл, презиращ, ироничен, чувствен — но никога не се страхуваше, не допускаше да го наранят. След това разбра. Този мъж беше станал друг. Не знаеше нищо за предишното си Аз. Протегна ръка и помилва бузата му.

— Няма значение.

Нежното й докосване го отрезви.

— Не! — блъсна я и куката му се закачи в ръкава й.

Тя политна назад и роклята се разпра. Вероника се погледна и потрепери. Деколтето й беше разголено! Трябваше веднага да се покрие.

Когато разбра какво е направил, Девлин се изчерви от срам. Тази жена го смущаваше — най-вече с властта, която имаше над него. Защо не можеше да обуздае чувствата си? По-добре да не я беше докосвал. Остатъкът от достойнство, който беше спасил от разрушения си живот, беше много трудно извоюван и доста оскъден. По-добре да се отвращава от него, отколкото да го съжалява.

— Отивам си. Ако имате поне малко разум, ще се приберете в стаята си и ще заключите вратата.

Вероника скръсти ръце под гърдите и вирна брадичка.

— И защо?

Желанието да я обиди помрачи погледа му, който се плъзна бавно по тялото й. Той навлажни устни и отговори, натъртвайки на всяка дума:

— Малко ми трябва, за да ви хвърля на килима и да ви любя. В сегашното си състояние нямате сили да се съпротивлявате!

Цветът се отдръпна от бузите й и той разбра, че е улучил.

— Непоносимо!

— Помнете какво ви казах и стойте далече от мен!

Бесен, че трябва да отстъпи, той й обърна гръб. Трябваше веднага да се отдалечи от нея, да не я гледа, да не вдъхва аромата й, да забрави вкуса на устните й. О, Аллах, как я желаеше! Кръвта течеше в жилите му като огън.

Спря на вратата и изсъска заповеднически:

— Ще забравите какво се случи!

— Разбира се — надвита от чувствата си, тя знаеше, че трябваше да се държи далече от него. Наведе се и вдигна кутията, която той бе захвърлил на пода.

— Вземете си я.

Девлин направи рязък жест със здравата си ръка.

— Ще ви трябва. Утре заминаваме за Лондон.

— Аз няма да тръгнах вас.

— О, напротив! — без да я погледне, той излезе и затръшна вратата.

 

 

Шумът отекна оглушително под тясното стълбище, където се криеха Лоръл и Хиацинта. Въпреки студа и тъмнината, те се бяха промъкнали в задната част на къщата, за да подслушват ставащото в библиотеката от вратата за слугите.

Хиацинта блъсна Лоръл, която се беше навела и гледаше през ключалката.

— Какво чу?

Лоръл се изправи и пошепна унило:

— Ще я отведе в Лондон.

— А ние ще останем тук, така ли?

— Така изглежда — мракът скри завистта в очите й.

— Слава богу, че ще се махне! — Хиацинта изпухтя презрително. — Косата ми още мирише на боракс. Цялото тяло ме сърби от лосионите й. Ако си въобразява, че ще ядем онези гадости… Какво? — изсъска тя, когато Лоръл я ощипа по ръката, за да я накара да млъкне.

— Сега имаме по-големи грижи от глупавите й яденета!

— Защо? Казаха ли още нещо?

— Ти не разбираш ли? Двамата ще пътуват заедно и тя може да му наговори какво ли не. Ще го настрои срещу нас и какво ще правим тогава? — Лоръл беше видяла повече от достатъчно. Тялото й трепереше като в треска. Лорд Синклер бе целунал мащехата им! Чувството й за приличие беше дълбоко наранено и не й позволяваше да разкрие истината. Ала гледката се запечата дълбоко в съзнанието й и я накара да се почувства малка и нищожна. Планът й да завладее виконта все още не съдържаше нищо конкретно, докато проклетата й мащеха напредваше с бързи крачки.

— Само като си представя, че тази безлична, луничава буржоазка… — Лоръл стисна устни, неспособна да обуздае мислите си.

Отварянето на кутиите с подаръци не беше донесло желаната радост. Тъй като кутиите не бяха надписани, Пеони намери в своята копринена риза с дантели, а в кутията на Алисън имаше розови чорапи. Хиацинта стана притежателка на красиво избродирани ластици, Цинара се сдоби с накит за коса с розови пера, а самата тя — с индийски шал. Всички подаръци, освен шала, бяха предназначени за омъжена жена — или за любовница. Вече знаеше защо. Лорд Синклер бе казал, че всички подаръци са били за Вероника.

— Мръсница! — изсъска Лоръл.

Подаръци за новата любовница на лорд Синклер! Как можа да се случи това? Кога се бяха намерили? Лоръл си заблъска главата да намери отговора и изведнъж се сети: двамата със сигурност се познаваха от по-рано.

— Естествено! Когато се прегърнаха, заговориха на някакъв дяволски език… Със сигурност се познават от Персия!

— Прегърнали са се? — пошепна слисано Хиацинта. — Какво говориш?

— Нищо — Лоръл стисна устни.

Откакто беше станала млада жена, тя копнееше за обществено признание и страдаше от неясно, подплатено с гняв усещане, че има сили, които й отказват това право, а тя не е в състояние да се бори. Току-що бе станала свидетелка на сцена, която потвърди подозренията й. В гърдите й пламна луд гняв срещу мащехата.

— Трябва да я спра! Ще намеря начин да я отстраня!

Тихо цвърчене накара Хиацинта да сграбчи ръкава на сестра си.

— Какво беше това?

Лоръл я бутна сърдито.

— Сигурно плъх.

— Плъх! — изкрещя Хиацинта и ужасено се прилепи до стената.

Лоръл затисна устата й.

— Тръгвай с мен! Ще изпратим писмо в Лондон. По-точно няколко писма.

Осъдена на безделие в провинциалната пустош, Лоръл се бе научила да пише изискани писма и сега реши да използва силата си. С таланта си да измисля остроти и да подхвърля злобни намеци тя забавляваше и ужасяваше приятелките си през краткото време, когато беше ходила на училище. Само за половин час написа писма до семейния адвокат и до един далечен роднина в горната камара. След това писа до гвардейската кавалерия, за да се осведоми за новия виконт. Не знаеше какво точно се надяваше да научи от отговорите — беше се представила като мила млада дама, загрижена и изпълнена с неясни подозрения към двамата нови хора в живота й. „Искам да се уверя — завършваше тя, — че няма нищо, дори най-малката дреболия, което да оправдае опасенията ми. Защото имам малки сестри, а новият виконт и мащехата ни не са нито женени, нито кръвни роднини.“

Тя запечата готовите писма и се обърна към Хиацинта.

— Позвъни за слугите! Отдавна мина време за вечеря, а ние не сме хапнали нищо. Трябва да се подкрепя.

На звъна се отзова Бершъм.

— О, скъпи Бершъм! — извика ласкателно Лоръл. Интригата беше повдигнала духа й и тя умираше от глад. — Искаме вечеря. Нищо тежко, само малко пуешко, студена шунка с яйчен сос и няколко парчета сладкиш.

— Лейди Абът вече определи менюто за вечеря — отговори Бершъм, който очевидно се чувстваше неловко. — Ще помоля да ви направят една табла.

— Не ме е грижа какво е поръчала онази! Искам да ям онова, което ви казах. Донесете ми го!

Лицето на стария иконом придоби измъчено изражение.

— Не мога да се противопоставя на нарежданията на господарката…

Лоръл размени поглед с Хиацинта, която се изправи войнствено пред стария човек.

— Чуйте ме добре, вие, покорен стар идиот! Тя няма да остане дълго господарка на тази къща! А щом си отиде, ще си имате работа с мен. Разбрахме ли се? — погледът й падна върху таблата в ръката му. — Какво носите?

— Писма за лейди Абът — отговори Бершъм.

— Веднага ми ги дайте! — извика Лоръл и в бързането си настъпи сестра си по крака. — Веднага, казах! — тъй като старецът очевидно се колебаеше, тя грабна писмата от таблата.

— Лейди Абът отдавна чака тези писма — изрече ужасено Бершъм. — Затова ги донесох от Лондон.

— Ние ще се погрижим да ги получи — отговори убедително Хиацинта и Бершъм наведе глава. — Мис Лоръл ще й ги занесе още сега в стаята й.

Лоръл изследваше петте писма в ръката си с внимание, което нито сестра й, нито икономът биха определили като нормално любопитство. Като забеляза, че я наблюдават, тя им обърна гръб.

— Какво още искате? Вървете си!

— Ще предам на милейди, че ей сега ще получи писмата си — каза Бершъм и неохотно се оттегли.

Едва излязъл, Хиацинта се втурна към сестра си.

— Откъде са писмата?

— Не знам — Лоръл ги прегледа отново. — Печатът е от военен пост в Лисабон.

— Лисабон ли? Но тя идва от Персия!

— Така твърди тя. Винаги съм я смятала за лъжкиня и измамница. Ще отворя писмата и ще науча истината.

— Не бива! — извика ужасено Хиацинта. — Тя ще забележи!

— Какво ме е грижа? — Лоръл се обърна със злобна усмивка към голямата си сестра. — Ще направя всичко, за да спася семейството от алчността на една авантюристка! И ти няма да ми попречиш. Ако посмееш, ще ти отмъстя, както аз си знам!

Смаяна от злобния изблик на сестра си, Хиацинта не смееше да се помръдне.

— Не го прави!

— О, разбира се, че ще го направя! — Лоръл изпъна рамене. Най-сетне съдбата се бе показала благосклонна към нея. Тези писма бяха истинска вкусна хапка. Облиза се и извика: — Дано Бершъм по-скоро донесе храната. Умирам от глад!