Лора Паркър
Арабски нощи (12)

12

Лондон, 12 декември

Мирза Абдул Хасан Ширази, посланик на негово величество шах Фат Али, владетел на Иран и пратеник на небето, боледуваше.

Английските му съветници бяха на мнение, че болестта му е предизвикана от носталгия, както и от усилията да се приспособи към студения остров и хладния прием на англичаните. Нито деликатните ласкателства, нито обещаните забавления не бяха в състояние да го задържат по-дълго далече от леглото. Посланикът прекарваше дните си в пристъпи на сърдечна слабост, придружавани от треска — състояние, което не биваше да се протака, защото можеше да стигне до ушите на господаря му и тогава… Тъкмо тази грижа бе довела Девлин в едно лондонско предградие, за да проведе разговор на четири очи със сър Гор Осли.

Тъй като беше събота следобед, двамата се бяха заключили в тапицираната със зелено кадифе библиотека под предлог, че ще играят шах, и седяха пред дъска с изкусно изработени фигури от слонова кост, подарък на Осли от един индийски раджа.

— Не можем да си позволим дипломатически скандал — крал Джордж беше назначил Осли за официален домакин на посланика. — Както знаете, Ширази отказва всички покани, които налагат да напусне резиденцията си. Очевидно чака да го представят официално на негово величество. Тъй като кралската резиденция е далече от Лондон, досега успявахме да отлагаме определянето на датата на аудиенцията. Естествено хората започнаха да говорят. Някои радикални вестници вече писаха, че забавянето е само хитрост, за да държим посланика под домашен арест. И като че ли това не е достатъчно, болестта значително намали желанието му да се забавлява. Ако се разпространят слухове, че е много потиснат, това ще има катастрофални последствия за договора между Англия и Персия. И Бонапарт ще ликува.

Девлин посегна към една фигура и кимна разсеяно. Договорът между персите и французите, подписан през 1807, не се задържа и половин година. Шахът отново прояви интерес към съюз с Англия и беше естествено Бонапарт да се притеснява.

— Казват, че в Лондон е пълно с френски шпиони, чиято единствена цел е да сеят раздори между съюзниците на Англия — Осли му намигна. — Надявам се тази вест да заглуши поне малко недоволството ви от поста, който заемате.

— Точно обратното — отвърна сухо Девлин. — Мисля, че ще бъда по-полезен на Англия — а и на себе си, ако се върна в Индия.

Като видя как Синклер бе преместил фигурата си, Осли смръщи чело.

— Някога бяхте безценна помощ за тайния комитет. За съжаление този вид заслуги не получават публично признание; но аз съм убеден, че сте изпълнили дълга си към родината.

— Ако можех да си спомня за какви услуги говорите, щях да се почувствам поласкан — Девлин му направи знак да играе.

— Веднага. — Лордът посегна към една пешка. — Значи паметта ви е все така… празна?

— Почти! — Девлин бе установил, че гневът, който често придружаваше болките в главата, оставаше под контрол, когато не прекаляваше с алкохола. Но това не беше от нещата, които би могъл да довери на Осли. — Не ми е приятно да играя ролята на куче пазач, което само лае и не хапе. Бих предпочел отново да работя за тайния комитет.

Осли се намръщи още повече.

— О, драги, нали не помните какви са били задачите ви!

— Нима не са били рутинни за един опитен войник?

— Бих казал, че задачата ви бе уникална — Осли замислено въртеше пешката между пръстите си. — Вие вършехте колкото деликатна, толкова и необикновена работа. Всичко се пазеше в абсолютна тайна. За съжаление вече сте… белязан от раняванията си.

Девлин потърка с отсъстващ вид десния си ръкав над мястото, където стърчеше куката.

— Никой не желае да ми обясни какво толкова съм направил, та са ме измъчвали така жестоко и едва не съм загубил живота си. Дейността ми остава в пълна тайна. Справедливо ли е това според вас?

Осли премести фигурата върху мраморната дъска, без да коментира. Той беше дипломат и знаеше как да заобикаля щекотливите въпроси.

— Прави ми впечатление, че когато е особено мрачен, Мирза търси разговор с вас. Вие споделяте предпочитанията му към източната музика и поезия. Вашият персийски е толкова гладък, че той даже изрази съмнение дали сте англичанин.

Девлин вдигна рамене.

— И това е загадка. С учудване установявам, че думите идват в съзнанието ми, когато имам нужда от тях. Разбирам без усилие какво ми се говори и реагирам.

Осли кимна. Синклер владееше арабските и индийските езици много по-добре от него.

— Мирза се поболя от тревоги. Всеки ден пристигат куриери от Мохамад од-Долех и Амин од-Долех, които настояват да ускори завръщането си. Опасява се, че всеки ден в Англия разгаря гнева на Али Шах срещу него.

— Възможно е — отвърна Девлин и бързо направи ход. — Посланикът загуби вуйчо си точно от такъв пристъп на шахския гняв. Доколкото си спомням, пуснаха бедния човек във врящо олио.

Осли отвратено смръщи нос.

— Половин дузина посланици от най-различни страни чакат от няколко месеца кралят да ги приеме. Никой от тях обаче не стои настрана от забавленията, които предлага Лондон. Хасан също има нужда от развлечения — той се усмихна и премести фигура, която размени срещу една от пешките на Девлин. — Бих казал, че трябва да му осигурим женска компания.

Девлин изненадано вдигна глава.

— Нима очаквате да играя ролята на сводник?

— О, не! — Осли подръпна брадичката си и лицето му помрачня. — Мирза очевидно е склонен към прибързани клетви. Дал е обет за въздържание, докато не изпълни поставената от суверена му задача. Крайно неприятно за нас! Няколко вечери в операта; последвани от интересни „разговори“ с момичетата от балета, щяха да му отравят настроението.

Девлин се усмихна и отново сведе поглед към шахматната дъска.

— Шахът е поискал такъв обет, защото се е опасявал от подобни забавления. Когато мъж в разцвета на годините си даде обет за въздържание, той има силен мотив да стигне по-скоро до целта.

Осли избухна в смях.

— В британската армия подобни обети не функционират. Ние плащаме на проститутки, които пътуват с войниците и поддържат доброто настроение на мъжете… Въпреки това… обяснението ви е разумно. Но дори ако Мирза удържи на клетвата си, от това не следва, че трябва изцяло да се откаже от удоволствието на дамската компания. Често е давал израз на предпочитанията си към английските дами. Според мен е впечатлен преди всичко от деколтетата на нашите красавици. Би било прекрасно да намерим елегантна английска дама, красива и стилна, която да се съгласи да прекара поне една вечер с важния гост. Естествено трябва да е омъжена. Достатъчно млада, за да радва окото, духовита, за да води забавен разговор, и най-важното — да не се плаши от ориенталските му привички.

— Високи изисквания…

— Но необходими. Чух, че една дама от Бат припаднала, като видяла брадата на Мирза. Не мога да очаквам нищо от такива глупави гъски, които не знаят нищо друго, освен да припадат — Осли се приведе, за да разгадае тактиката на противника си, тъй като току-що бе загубил пешка. — Знаете ли, най-добре би било дамата да говори малко персийски. Посланикът напредва бавно с английския и една умна жена ще съумее да го накара да се старае повече.

Девлин не беше сигурен дали да заговори за плана, който се оформяше в главата му.

— Мисля, че познавам някого…

— Великолепно! Мистър Грант, председателят на Източноиндийската компания, и представителят му, мистър Астел, ще вечерят с Мирза следващата седмица. Ще се радваме да поканим и вас, и вашата дама.

— Не съм казал…

Осли вдигна властно ръка.

— Това не е молба, а заповед, полковник Синклер.

Девлин въздъхна, за да скрие гнева си, и отговори:

— Тъй вярно, сър, но не мога да организирам нещата от днес за утре. Първо трябва да замина за провинцията. И не мога да обещая, че дамата ще се съгласи. Тя е вдовица и гледа куп деца.

— Прекрасно! — Осли се облегна назад с доволна усмивка.

Когато след два часа излезе на „Бонд стрийт“, следван от каретата на Шрюсбъри, Девлин се усмихваше. Е, може би беше преувеличено, но се чувстваше окрилен — имаше цел, каквато му липсваше болезнено през последните няколко месеца. Нямаше никакво значение, че целта не беше особено почтена — тя му даваше отличен претекст за нова среща с лейди Абът, а той копнееше за такава среща, макар да не си го признаваше.

Когато научи, че тя е събрала възпитаниците си и е заминала почти веднага след разговора им в салона, той остана безкрайно изненадан. Оттогава беше минала цяла седмица. Онова, което бе казал за доведените й дъщери, беше съвсем сериозно; но не бе помислил, че тя ще побърза да изпълни изискването му всички да напуснат къщата. Предполагаше, че дори да не остане под неговия покрив, тя все пак ще продължи да живее в Лондон.

— Проклетите жени!

Вместо това дамата бе побързала да се оттегли в Крийзъс Хол. Ако беше останала в Лондон, той щеше да намери дузина причини и места за нова среща. Но как да отиде чак в Съри, без да изглежда, че я е последвал? Не можеше да си го позволи. До днес. Без да знае, Осли му бе дал чудесен повод да замине.

Когато мина покрай един моден салон, Девлин спря. На витрината беше изложена смарагдовозелена рокля, прозрачна като було. Само най-смелата между смелите би се осмелила да облече такъв модел. Представи си Вероника Абът в дръзкия тоалет и спря да диша.

Дама със стил — бе поискал Осли. Лейди Абът нямаше представа от стил и мода, точно обратното! Ако се съгласеше да помага, трябваше да я облече от главата до петите. Да избере най-добрите дрехи, да отговори на персийските предпочитания към разкоша. Естествено тя не можеше да свърши това сама. Имаше нужда от помощ.

Без да се притеснява, че не беше обичайно сам мъж да влиза в моден салон, той отвори вратата и без да поздрави приличалата собственичка, посочи роклята на витрината.

— Опаковайте я.

Жената веднага разбра, че непознатият трябва да изпълни важно поръчение, и се усмихна снизходително.

— О-ла-ла, господинът има отличен вкус! Нов тоалет за любимата, може би?

Девлин не се и опита да бъде любезен.

— Имате ли и други неща? — направи широк жест с ръка и огледа просторния салон. — Трябва ми всичко необходимо.

— Но разбира се! Позволете, мосю…

— Синклер — отговори твърдо той и се наведе над кутия с перли. — Лорд Синклер.

Този мъж бърза, повтори наум собственичката, но се вижда, че има вкус. Избра много внимателно бельо, шал, чорапи и накит за коса с перо. Когато свършиха, до вратата бяха натрупани поне десетина пакета.

— Желая ви весела Коледа, лорд Синклер! — извика подире му модистката, толкова зарадвана от щедростта му, че забрави фалшивия си френски акцент. Защото — какво чудо! — този горд аристократ й бе връчил чек за цялата сума. Нечувано!

— Коледни подаръци! Естествено! — Девлин махна на кочияша, чувствайки се много горд със себе си. Вече можеше да потърси лейди Абът с чиста съвест. Начинът, по който тя щеше да реагира на предложението му, щеше да му покаже какъв е характерът й.

 

 

— Много се радвам, че съм си отново вкъщи — Алисън се усмихна плахо и продължи да сплита сребърни конци в широка панделка за новата шапка, която Вероника й бе поръчала в Лондон. Шапката не беше толкова красива като първата, но тя умееше да прави украси и имаше особена причина да измисли нещо необикновено. — Никъде не е така хубаво на Коледа като в нашата малка църква.

— Откога обичаш да ходиш на църква? — попита подигравателно Лоръл.

— Откакто дойде новият викарий — Цинара се усмихна коварно. — Алисън е възхитена от него.

— Духовник? — учудването на Лоръл беше истинско. — Не мога да си представя, че едно младо момиче може да харесва човек, който ще прекара живота си в грижи за другите. Душевният пастир е лишен от всички качества, които са задължителни за добрия съпруг — тя започна да брои на пръсти: — Очарование, елегантност, остроумие и естествено да разполага с добро състояние.

— За чие състояние говорите? — попита Вероника, когато влезе в утринната стая.

За разлика от първите дни двете големи сестри вече не я посрещаха с открита враждебност. След връщането в Крийзъс Хил се отнасяха към нея с равнодушието, което проявяваха към прислужниците. Не я заговаряха, преди тя да попита нещо.

Тази сутрин момичетата си размениха обичайните скрити погледи, преди да предоставят думата на Хиацинта, която по изключение беше весела.

— Лоръл тъкмо ни обясняваше какви качества трябва да притежава добрата партия.

Вероника кимна.

— Много ми е интересно да разбера какво имате предвид под добра партия.

— Естествено ти не можеш да знаеш — Лоръл се усмихна надменно. — Изисканите дами се омъжват само за джентълмени от своя кръг. Избират мъже, чийто доход допълва задоволяващо зестрата им, чието възпитание и произход предпазва родословното дърво от скандали, от позор или от месалианс.

Вероника не реагира на убождането.

— Намерихте ли вече такава партия?

— Алисън я намери! — възбудената Пеони заекваше повече от обикновено. — Влюбена е във викария.

— Какво говориш! — Алисън се изчерви и сведе глава. — Ако кажеш на някого, ще те…

— Е, какво ще направиш? Ще се скриеш и ще проливаш сълзи, нали? — Лоръл изпухтя презрително. — Да знаеш, че ако се омъжиш за новия викарий, ще плачеш цял живот! Нима не разбираш, че духовниците прекарват цялото си време с бедняците и раздават имуществото си! Все едно да се омъжиш за търговец!

Вероника отново отмина с мълчание злобния намек. Беше дошла при момичетата с конкретна цел.

— И как ще намериш образцовия джентълмен, който да е достоен за теб?

Лицето на Лоръл се разведри.

— Ще го намеря в Лондон по време на сезона.

— Искам да ми обясните… — Вероника се настани в едно кресло — … какво всъщност представлява сезонът.

Сестрите заговориха една през друга. Всяка бързаше да каже, каквото знаеше.

— По това време на годината най-изисканите и богати семейства се връщат в Лондон и организират много забавления…

— Тогава откриват парламента…

— Сезонът започва, когато студовете са отминали и лисиците имат малки.

— Някои семейства остават в провинцията до март.

— Други се прибират в града веднага след Коледа.

— Организират се най-различни забавления: балове, соарета, чайове. Операта…

— Официални вечери, концерти…

— Театрите работят…

— Танцови забави, спортни състезания…

— Всяка вечер има бал! — заключи тържествено Лоръл.

Вероника смаяно местеше поглед от една сестра към друга. Само споменаването на сезона бе отприщило емоциите им.

— Значи това е важно, за да си намерите добри съпрузи?

— Но, мис, това е единствената възможност да се потърси добра партия!

— Завързват се връзки…

— Обявяват се годежи…

— Естествено, трябва да си дебютантка — подчерта Хиацинта.

— Какво означава това?

— Младите дами, навършили седемнайсет години, биват представяни в двора. Преди да им е оказана тази чест, не излизат в обществото, не посещават вечери и приеми.

— Всички ли млади дами трябва да бъдат представени? — попита учудено Вероника.

— Поне онези, които се надяват да си намерят подходящи съпрузи — отговори кратко Хиацинта.

— Ти също ли си била представена?

На бузите на момичето избиха трескави червени петна, устата му се изкриви.

— Не.

— Нито една от нас не е дебютирала — допълни мрачно Лоръл. — Необходим е човек, който да ни представи. Смятам, че след като лорд Синклер е вече тук, има надежда.

— Аз не бих разчитала на него — промърмори Вероника.

Подигравателното изражение на лорд Синклер, което я преследваше по целия път до Крийзъс Хол, не й излизаше от ума. Той не пожела дори да я изслуша, когато тя заговори за представянето на момичетата. Сигурно и през ум не му минаваше, че е негово задължение да представи младите дами от семейството в двора.

„Той не те помни!“ Всеки път, когато мислеше за това, шокът спираше дъха й. Болката беше по-силна, отколкото можеше да се очаква. Бащата на сина й беше жив, но изобщо не се интересуваше от нея.

Очите й се напълниха със сълзи. Стана бързо, защото ей сега щеше да се разреве като хлапачка.

— Аз… нещо ми влезе в окото — отвори бързо вратата и избяга навън. — Извинете ме! — извика през рамо и изчезна.

Спря едва на следващата стълба и притисна юмрук до устните си, за да спре неудържимото хълцане. Отчаяният й поглед откри отворената врата на музикалния салон. Едва успя да влезе, когато самообладанието я напусна. Свлече се на пода до вратата и заплака, като че беше дошъл краят на света.