Лора Паркър
Арабски нощи (13)

13

Дълго време в стаята се чуваше само сърцераздирателното сухо хълцане на младата жена. В същото време я измъчваше парещ страх, че някой можеше да я чуе.

През последните дни не беше на себе си. Какво й ставаше? За пореден път избухваше в сълзи — напълно безпричинно!

Вероятно й липсваше Джейми. Беше минал цял месец, откакто го бе оставила в Лисабон. Дали щеше да я познае? Ами ако му беше станала чужда? Ами ако не искаше да я прегърне? Всеки ден, докато пишеше задължителното писмо до Аги и молеше за подробности от живота на сина си, проливаше сълзи. Досега не беше получила отговор. Естествено, Ага имаше много грижи с малкия, а и не беше особено добра в писането. Но липсата на писма не беше единствената причина за мрачното й настроение.

Господи, колко несправедлив беше животът! Тя се бе примирила с факта, че ще отгледа дете без баща и беше подготвена за всички усложнения — само не за възможността Хинд Див да възкръсне от мъртвите.

Той не я познаваше! Не, естествено, че не! Какво като беше загубил паметта си! Безличната търговска дъщеря със сигурност не беше оставила в сърцето му трайно впечатление.

— Нарече ме гувернантка! Не мога да повярвам! — хълцаше задавено тя. Нетактичната забележка я бе улучила право в сърцето — нищо, че беше най-малката от грижите й.

Вероника стана, извади от ръкава си кърпичка и енергично избърса очите си. Какво я беше грижа за отношението му. Защо трябваше мнението на този мъж да е от значение за нея? Никога не се съобразяваше с оценките на мъжете. Още откакто бе навършила шестнадесет години.

— Непоносим негодник! — за съжаление това беше слаб отговор на унизителната истина, която трябваше да признае.

Дълбоко шокирана, тя откри, че притежаваше всички женски слабости, над които се беше надсмивала: гордост, суетност, жажда да й се възхищават. Естествено не беше влязла в салона с намерението да впечатли лорд Синклер, но трябваше да признае, че като жена се беше представила повече от жалко.

— Няма значение! Той няма значение за мен! — пошепна заклинателно тя.

Той не помнеше Багдад, не помнеше, че е бил Хинд Див, беше забравил малката жена, която се осмели да се пазари с него за живота на трима души и загуби невинността си. Какво значение имаше всичко това сега?

Тя стана и направи няколко крачки по стаята с надеждата, че движението ще спре сълзите й. Беше повече от странно, че двамата се бяха срещнали отново в тази „чужда“ страна. Повече от странно, че именно той беше новият виконт. Необяснимо, че тя се бе омъжила за неговия роднина. Очевидно всемогъщият беше изковал коварен план, за да ги измъчи.

Вероника седна на столчето пред пианото и се опита да събере мислите си. Много по-важно беше невъзможното споразумение, което бе сключила с него.

Жестоката карикатура, която лорд Синклер бе нарисувал на петте момичета, намиращи се под нейна опека, съдържаше много истина. На всичкото отгоре имаше наглостта да припише липсата им на възпитание на нейния пример. Много я заболя. Забележките му я вбесяваха, защото бяха верни.

Младата жена въздъхна дълбоко и най-сетне се успокои. И най-добрата възпитателка на света не можеше да превърне пет дивачки в скромни млади дами само за един месец.

— Какво има, мис? — Пеони провря глава през вратата.

Вероника не бе чула стъпките й по коридора. Бързо извърна глава и вдигна ръка пред лицето си, макар да знаеше, че не може да скрие зачервените си очи.

— Не се чувствам добре.

— Май подсмръкна? Да не би да плаче? — чу се гласът на Хиацинта зад вратата.

Вероника обърна глава и видя, че на вратата бяха застанали и петте момичета Абът. Сигурно точно на това се бяха надявали — мащехата им да признае поражението си и да избухне в плач. Сега щяха да си помислят, че всичко това е тяхно дело.

Последната сълза капна от брадичката върху ръката й — и събуди гнева й. Защо тези хлапачки си въобразяваха, че знаят какво мисли и чувства тя, след като се бяха отнесли с нея така, сякаш не беше способна на първото и не притежаваше второто?

— След като вече сте тук, оставете вратата отворена. Непоносимо е да стоя в едно помещение с вас.

— Какво означава това? — попита заплашително Хиацинта и излезе напред. — Искам да знам!

— Вие воните! — Вероника стана, готова да запрати истината в шокираните им лица. Нека и те да поплачат, както беше плакала тя!

Колко самодоволни изглеждаха големите! Само че те не знаеха онова, което за нея беше напълно ясно — че светът изобщо не го беше грижа за тях. За да го разберат, им липсваше разум. Разглезени, свръхпривилегировани, те бяха безхарактерни и не умееха да се държат възпитано. Още не подозираха, че тя беше готова да ги изостави, което щеше да ги обрече на заслужена гибел.

Думите тежаха на езика й, горчиви и жестоки, но тя не ги изрече. Лицата на Хиацинта и Лоръл, пламтящи от смешна и неоснователна гордост, я възпряха.

Въпреки възрастта си, те бяха само глупави, самодоволни деца. Колко сигурни се чувстваха! Това беше родната им страна, домът им и те си въобразяваха, че могат да разчитат на аристократичното си име. Изобщо не си помисляха, че щом тя ги напусне, са загубени.

„Ти носиш отговорност за тях“ — обади се отново съвестта й и тя потръпна неспокойно. Един месец не беше достатъчен да ги направи прилични млади дами — но може би щеше поне да заглади някои грапавини. Първо обаче трябваше да поеме командата.

— Мили момичета, вие не поддържате необходимата хигиена — думите й прозвучаха като спокоен и отмерен глас на разума. — От днес нататък ще се къпете два пъти седмично!

— Два пъти седмично? — изохка Цинара, сякаш й бяха поискали да скочи гола в заснеженото езеро с рибки.

Вероника направи крачка към нея и продължи спокойно:

— Всяка сутрин ще си миете лицето, врата и ръцете. Всеки втори ден ще сменяте бельото си.

— Това е чудовищно! Никой не се къпе толкова често!

Вероника спря пред Хиацинта.

— Това не е вярно. В Ориента жените изразходват много часове за личната си хигиена, за да са красиви и да миришат хубаво. В доброто общество не приемат млади дами, които миришат на свинарник.

— Свинарник? — Лоръл побесня от гняв. — Как смееш! Как…

— Свинарник! — решена да се справи, Вероника се обърна към нея. — Даже да се преобличаш по шест пъти на ден и да изразходваш литри парфюм, няма никаква полза. Никой мъж няма да пожелае да се доближи до теб, защото миришеш на гнило цвекло. Трябва да се отървеш от тази воня!

Лоръл промърмори нещо неразбрано и сведе глава. Засега устата й беше затворена.

Тогава малките направиха нещо непростимо. Разкискаха се. Вероника се обърна към тях и се усмихна. Най-после Цинара, Алисън и Пеони бяха нейни съюзници.

— Значи се разбрахме. От днес ще се упражнявате усърдно, за да се научите как се движат младите дами и как разговарят. Не желая да виждам как тичате по коридорите, нито да чувам крясъци в къщата или навън. Ще се държите прилично във всяка минута от деня и ще се стараете да уважавате околните.

— Не сме понита, които се учат да танцуват — изсъска Хиацинта.

— Права си, вие изобщо не сте толкова добре възпитани като понитата. Вие сте необуздани и диви, вие сте позор за съсловието си. Това трябва да се промени — тъй като желаеше след камшика да им покаже и сладкото, Вероника се усмихна. — Сигурна съм, че всички искате да бъдете представени в двора, нали?

— В двора? — Лоръл беше напълно съкрушена. — Наистина ли каза, че ще ни представят в двора?

— Какво трябва да направим? — попитаха в хор малките момичета, без да обръщат внимание на заплашително намръщената Хиацинта.

— Трябва да се стараете много, за да завоювате тази привилегия. Няма да ви е лесно — Вероника вдигна капака на пианото. — Коя от вас свири на пиано?

— Аз — отговори с готовност Лоръл.

— Всички свирим — намеси се Цинара. — Имахме учител, казваше се мосю Мале. Бившата ни гувернантка мис Хавършам го нае.

— Лоръл вземаше най-много часове — подхвърли Алисън.

Вероника видя как Цинара и Пеони си размениха тайни погледи и се закискаха, но премълча.

— Много добре. Изсвири ни нещо, Лоръл.

Лоръл показа трапчинките си.

— С удоволствие. Обичам Моцарт, знам и някои неща от Бетховен и Хайдн.

— Започни с Моцарт — Вероника седна до пианото.

Лоръл очевидно обичаше пианото, защото засвири с голямо въодушевление и изразителност. За съжаление пръстите й бяха загубили сръчността си. Често забравяше нотите, не вземаше правилно акордите и забавяше темпото. Предаваше грешно мелодиите, изоставяше цели тактове. Въпреки това, когато свърши, се обърна с триумфална усмивка.

— Може би познаваш Моцарт, но свириш ужасно — засмя се Вероника. — Трябват ти упражнения, момиче, сериозни упражнения.

Лоръл изпухтя презрително.

— Откъде можеш да знаеш ти как звучи Моцарт?

Виконтесата я бутна от столчето, седна пред пианото и изсвири същия етюд с правилно темпо и с една-единствена малка грешка.

Когато свърши, тя се надигна и кимна доволно.

— В Персия също има учители по пиано. Ако някоя от вас се научи да свири като мен, ще получи сто фунта, за да си купи дрехи от мадам Соти.

— О! — извикаха в хор четири от петте сестри.

Хиацинта се нацупи още повече.

— Аз нямам нужда от нови рокли, а и не желая да приема великодушието ти. Нямаш никакво право да харчиш богатството на Шрюсбъри като своя собственост!

Вероника измери високата млада жена пред себе си със същия пренебрежителен поглед, който толкова често беше получавала от нея.

— Не ти ли омръзна да говориш все едно и също?

Хиацинта се изчерви — лоша реакция, защото лицето й пламна като от копривна трепка. Доволна, че двете главни противнички бяха принудени да минат в отбрана, Вероника реши да завоюва тотална победа.

— Лоръл, и ти ли ще ми запратиш обратно в лицето тази проява на великодушие?

Лоръл, която изобщо не можеше да си представи, че би отблъснала предложение за нова рокля, избягна неодобрителния поглед на голямата си сестра.

— Според мен няма разлика кой плаща, след като парите са наши по закон.

Ала когато Вероника й обърна гръб, Лоръл я дари с унищожителен поглед. Мащехата им бе успяла да я унижи! Щеше да намери начин да си го върне. Тази жалка буржоазка трябваше да разбере с кого си имаше работа. Засега щеше да се въздържа и да чака удобния момент.

— Аз ще се упражнявам първа — извика Пеони, но Цинара я изпревари и се настани на столчето. Като видя, че маневрата й заплашва да се изроди в караница, Вероника въздъхна. Ако не станеше чудо, тя беше загубена!

— Ще направя разпределение на часовете. Утре ще го имате — тя погледна Хиацинта, но не получи очаквания отказ за участие в упражненията.

 

 

— По дяволите! Не ми скуби косата!

— Търкай здраво — нареди Вероника на стреснатото младо момиче, което миеше главата на Лоръл. Беше направила специална смес от камфор и боракс, за да отстрани мазната помада, която момичето всеки ден втриваше в косата си, вместо да я мие.

Малко по-нататък седяха Цинара и Пеони и от време на време хълцаха жално. Газта, с която ги бяха натъркали, за да убият въшките, капеше по кърпите, с които бяха увили раменете си.

Две перачки се опитваха да срещат сплъстените гъсти коси на Алисън и Хиацинта, които вече бяха привършили с първата баня.

— Ей! Ще ми откъснеш косата! — Хиацинта удари с лакът момичето, което се мъчеше да я среши. — Глупава гъска!

— Това ще ти струва един фунт — отбеляза с неутрален тон Вероника. — Дотук си лишена от четири фунта. Ако продължаваш така, няма да ти останат пари за панделки, камо ли за фуста. Щом не ти харесва, среши се сама.

Хиацинта скръсти ръце.

— Искам само да я накарам да внимава. Ако ще ми става камериерка, трябва да придобие чувствителност.

Това беше доказателство, че Хиацинта беше склонна да приеме предложението й да има собствена камериерка. Вероника кимна доволно.

Трябваше по-скоро да намери опитна прислуга. Досега момичетата се бяха задоволявали да повикат някого да ги облече или си помагаха взаимно. След всичко, което беше видяла, й стана ясно, че в Англия се отнасяха към персонала по-добре, отколкото в Персия, и тя не беше склонна да търпи капризите на сестрите. Затова беше измислила наказанието с лишаване от един фунт при проява на грубост спрямо прислужничките.

Следващият час мина поносимо.

Цинара влезе във ваната едва след като я заплаши, че ще я затвори за цял месец в детската стая. Кой би помислил, че тринадесетгодишната дама е убедена, че ще се удави в петдесет сантиметра вода?

Когато всички бяха изкъпани и седяха пред нея увити в хавлии, тя отвори пътната си чанта с герба на Шрюсбъри и извади най-различни шишенца и бурканчета.

— Сега ще ви раздам мехлемите. Трябва да ги нанасяте на лицата си сутрин и вечер, докато настъпи подобрение.

Алисън отвори едно шишенце и го подуши подозрително.

— Какво е това?

— Мехлем от бадеми, лимонов сок и розова вода. Получих го вчера от „Фортном и Мейсън“. Ако се мажеш всеки ден, кожата ти ще стане мека и розова. Само след две седмици ще има видимо подобрение.

Тя отвори друго шишенце и намаза лицето на Цинара.

— Това е смес от лимонов сок, разбит белтък и мед. Изсушава пъпките и предотвратява появата на нови.

— Цинара без пъпки! — извика през смях Пеони и моментално получи плесница от сестра си.

— Един фунт! — Вероника вдигна едната си вежда и продължи: — Ето ви и лосиони, с които ще масажирате крайниците след всяка баня. Всяка има своя аромат. Хиацинта, за теб мащерка. За Лоръл лавандула, за Алисън маточина, за Цинара розмарин, а за Пеони лимонов балсам. Някой път ще ви покажа как можете сами да си направите такъв лосион.

Лоръл я огледа недоверчиво.

— Защо го правиш?

— Искаш да знаеш защо съм любезна, учтива и ви помагам? За да ви дам пример. Сега ви моля да се облечете красиво за вечеря, защото ще имаме урок как да се държим на масата.

 

 

Когато се настани начело на голямата маса в трапезарията, Вероника изпита прилив на гордост. Насреща й седяха пет изкъпани, ухаещи момичета със светнали лица и сресани коси. Леката миризма на боракс и камфор беше необходимо зла. Според нея бяха сложили добро начало. След вечеря щеше да си вземе книга и чаша шери и да се заключи в стаята си. Осем часа в компанията на опърничавите хлапачки беше преголямо изпитание дори за човек с нейното търпение.

— Започваме със супата — тя кимна на прислужника, който държеше супника, и той започна да поднася.

— Какво е това? — Хиацинта погледна изненадано бистрата супа в чинията си. — Защо е толкова течно?

Цинара блъсна чинията с отвратено изражение.

— Няма да го ям!

Лоръл хвърли поглед към масата за сервиране, където чакаха седем купички със сребърни капаци.

— Къде е йоркширският пудинг със сос, който поръчах?

Вероника спокойно посегна към лъжицата си.

— Вчера си позволих да проверя седмичното меню, както изискват задълженията ми на домакиня. Открих твърде много тежки сосове, ястия със сметана и огромни количества месо. Избрах кестени с бульон от гълъби и пресен хляб за първо, след това няколко филийки нетлъсто говеждо с червено цвекло и аспержи, а за десерт — пресни праскови от оранжерията и стилтънско сирене.

— Няма ли пудинг? — извикаха възмутено малките момичета.

Решена да обуздае темпераментните хлапачки, Вероника продължи с обясненията:

— Учудвам се, че си търпяла това разхищение, Хиацинта. Даже да бяхме двойно повече, не бихме могли да се справим с толкова много храна. Намалих поръчките наполовина. Спестените пари ще отидат за по-добри цели.

— Ти ще ни оставиш да умрем от глад и ще заграбиш парите от домакинството! — извика злобно Лоръл.

— Ще ви е по-лесно да обуздавате апетита си, като си мислите за наградата, която ви очаква: стройна фигура и красива кожа.

— Защо наказваш всички? — попита злобно Цинара. — Ние не сме дебели като Лоръл.

— Аз не съм дебела! — изпищя Лоръл. — Завиждате ми, защото имам бюст, докато вие сте гладки като дъски за гладене!

— Кой завижда на крава? — изфуча в отговор Цинара.

Вероника, която бе повярвала, че е преодоляла най-лошото, се парализира от ужас, когато Лоръл отиде до масичката за сервиране и вдигна капака на супника. Едва когато се обърна, тя разгада намерението й и скочи.

— Не! Няма да…

За съжаление закъсня. Лоръл метна супника към сестра си. По-голямата част от супата се изля върху масата, но замахът беше достатъчен — плисналата вълна опръска всички сестри.

Момичетата се разкрещяха едно през друго, повече от възмущение, отколкото от страх да не се изгорят, и хлебчетата, приготвени за супата, полетяха като камъни към Лоръл.

Дотук с чистите лица и измитите коси. Всички, освен Лоръл, бяха опръскани със супа от кестени.

Точно в този момент Бершъм, който бе останал в Лондон, отвори тържествено вратата на трапезарията.

Стресната от внезапната му поява, Вероника извика:

— Какво ви доведе тук, Бершъм?

С кротък глас, който прозвуча в ярко противоречие с дивата сцена, икономът съобщи:

— Пристигна лорд Синклер, лейди Абът.

В трапезарията влезе слуга, натоварен с куп пакети, вързани с пъстри панделки. Следваше го Девлин Синклер, нахлупил на главата си шапка с кокарда.

— Желая на всички весела Коледа и…

— Подаръци! — щом видяха пакетите и чуха поздрава на лорд Синклер, момичетата се хвърлиха напред и изтръгнаха пакетите от ръцете на слисания слуга.

Вероника толкова се уплаши, че не можа да се овладее. Устата й остана отворена, първо от див ужас, после от смайване… сърцето й заби като безумно.

Грабна тежкия сребърен черпак, който бе паднал на масата до нея, и го размаха срещу доведените си дъщери.

— В името на Аллаха! — изкрещя ядно тя. — Ако не престанете веднага, ще ви напердаша! Аллах ми е свидетел!