Лора Паркър
Арабски нощи (11)

11

Вероника се питаше дали не беше направила грешка. През последните дни беше вярвала, че тя, а не той, избягва срещата; но когато миналата вечер лорд Синклер се върна вкъщи едва след като тя бе заспала, а на сутринта излезе, преди да е станала, положението се изясни. Той също избягваше да се срещне с нея.

Това прозрение — съчетано с щедра порция шери от масичката за напитки в трапезарията, й вдъхна смелост да се натрапи на господата в салона, за да не го изпусне отново. Но сега, докато стоеше и го гледаше, не й хрумваше нито една разумна причина за обяснение на поведението й. Той я гледаше като че беше някакво вредно насекомо!

— Питам още веднъж: какво означава това нахлуване?

Вероника по навик направи реверанс.

— Исках да се срещна с вас по две причини.

— Никой, с когото искам да се запозная, не би се натрапил така невъзпитано — той изглеждаше студен и пренебрежителен като портретите на предците си по стените на Крийзъс хол.

Вероника бързо отмести поглед. Плахостта се бореше с естественото й отвращение от хората, които използваха високото си положение, за да унижават достойнството на другите. Вярно, по външен вид можеше да я сбърка с гувернантка; но тя нямаше да му позволи да се отнася с нея като с прислужница. Междувременно беше осъзнала какво изисква новото й положение.

— Дори да не сте склонен да признаете роднинството ни, имайте предвид, че аз съм виконтеса Шрюсбъри и имам право да влизам по всяко време в стаите на дома си — за да потисне нервността, която я караше да трепери, тя се отпусна на дивана. — Ако ще воюваме, поне да бъдем учтиви. Освен ако не предпочитате прислугата да коментира словесните ни сблъсъци.

Зад гъстите черни мигли пламна чувство, което й напомни за дива котка от джунглата, забелязала плячка. Той посегна зад себе си и завъртя ключа. Щракането на ключалката отекна като гръм в ушите й. Двубоят започна.

— Е, мадам — изрече той с измамна отзивчивост. — Коя сте вие всъщност?

Вероника си позволи да го погледне втренчено, без да отговори. Защо се правеше, че не я познава? Беше се подготвила да посрещне гневното му учудване и да го обезвреди с обвинения; но с гъвкавостта си на хищник той бе заел позицията на нападател и я бе накарал да се отбранява. Типично за Хинд Див!

Сърцето й биеше нервно, погледът й шареше неспокойно по стаята, но решението й се затвърди. Без съмнение той имаше причина да отложи сблъсъка. Това беше игра, която тя също владееше.

— Преди да се занимаем с други въпроси, ще позволите ли първо да се осведомя за здравето ви?

Девлин рязко се обърна към камината.

— Това не ви засяга!

Изненадана от отстъплението му, тя продължи по темата.

— Може би не, макар да имам чувството, че съм участвала в оздравяването ви. Можете да сигнализирате поне облекчение, че пристъпът не се повтори.

— За какво говорите?

Лицето й пламна от гняв.

— Вероятно не сте обърнали внимание на скромните ми способности, лорд Синклер, но те облекчиха страданията ви, когато се срещнахме за първи път. Но в крайна сметка вие самият сте нещо като алхимик, който има обичай да смесва виното с всякакви други напитки.

Лицето му помрачня още повече.

— Нямам ни най-малко понятие за какво говорите.

Вероника примигва. Дали това не беше някакъв нов трик, за да я примами в капан? Или искаше да я засрами, като я накара да си признае, че е била прелъстена от него? Каква злоба…

Тя скри треперещите си ръце в гънките на полата, твърдо решена да не изпада в позицията на пожертваната пешка. Знаеше, че той е майстор на шаха, но нямаше да се предаде.

— Много добре. Да говорим за събития, които не са станали толкова отдавна. Помните ли как влязох в спалнята ви? Как крясъците ви събудиха цялата къща? Спомняте ли си как си поговорихме и аз…? — учудването в погледа му се увеличаваше с всяка дума и тя започна да се пита каква всъщност беше целта му. — Помните ли?

Той се извърна настрана и се наведе към кутията с пури на масичката. Подчертано бавно отряза връхчето на една пура, след което вдиша глава и я прикова с блестящия си поглед.

— Мадам, ако не съм изгубил малкото разум, който има място в черепа ми, съм готов да се закълна, че никога не съм ви виждал.

Вероника претърси изражението му за подигравка, но не откри и най-малкия намек, че я лъжеше. Липсваше характерният блясък в очите на лъжеца, самодоволният поглед на измамника.

— Искате да повярвам, че не си спомняте нищо? Нищичко?

Той погледна в противната посока.

— Вследствие на раняванията си имам някои… дупки в паметта — срещна отново погледа й и тя разбра истината. Той нямаше представа какво е било в миналото му.

Стъписана от разкритието, тя сведе глава и изпита чувството, че губи почва под краката си. Можеше ли да му вярва? Хинд Див беше майстор на коварните игри и опитен измамник. Но ако беше вярно, че е загубил паметта си и няма спомен за нея, значи нямаше от какво да се опасява.

А може би се лъжеше и той изобщо не беше Хинд Див!

Тя затвори очи и се опита да си припомни чертите му. Ако нарисува черни ивици по хлътналите му бузи и подчертае коравата брадичка с гъста черна брада, дали ще се получи нещо?

— Къде сме се срещнали за пръв път?

— Къде ли? — в погледа й светна бдителност.

Той се приближи до нея. Очите му… беше готова да се закълне, че вече ги е виждала.

— Казахте, че се познаваме — мускулите на брадичката се напрегнаха и изпъкнаха. — Къде сме се срещнали?

Обзе я паника и гърлото й пресъхна. „Спокойно, момиче.“ Почти повярва, че бе чула гласа на баща си. Той често я предупреждаваше да размисли внимателно, да не допуска грешки от прибързване. Не беше късно за отстъпление. Тайните й бяха запазени. Неговата слабост беше нейно предимство.

Тя се настани по-удобно на дивана.

— Преди да отговоря, бих искала да ви задам един въпрос — той само я гледаше. — Често ли ви измъчват тези… дупки в паметта?

Девлин реагира на въпроса физически. Никой не се беше осмелявал да го попита така директно.

— Засегнах ви — тя изрече думите спокойно, с овладян тон. — Простете ми! Не знаех, че сте толкова чувствителен.

— Чувствителен?

Девлин не откъсваше поглед от нея. Искаше му се да беше внимавал повече, когато адвокатът му разказа надълго и нашироко историята на новата виконтеса; но тъкмо тогава се бореше отчаяно с изчезналите си спомени и битката завърши с безумна болка, така че едва успя да се добере до Мейфеър. Значи тя е влязла през нощта в стаята му! Наистина ли се бе пъхнала в леглото му? Не изглеждаше лекомислена. Точно обратното. Очевидно при най-малкото смущение се криеше в черупката си. Тук имаше неясни неща и той изведнъж пожела да ги открие.

Вече не бързаше да се отърве от нея. Седна спокойно насреща й с незапалената пура между пръстите на лявата ръка.

— На колко сте години?

— На двадесет и една.

— Двадесет и една!

Той я огледа внимателно. Ако се съдеше по малкото, което можеше да се различи под кафявата, лошо ушита рокля, фигурата й беше младежки стегната. Лицето не правеше особено впечатление, но сигурно щеше да е много приятно, ако не показваше така открито вълнението й. Колко ранима беше! Долната устна беше като зряла ягода между перлените зъби. Какво бе накарало това трогателно птиче да се омъжи за човек, три пъти по-стар от него?

Отговорът дойде бързо. Парите, естествено. Мистър Симънс беше изяснил обстоятелствата около втория брак на лорд Абът. Тя бе взела умиращия заради парите му. По правило такива жени бяха авантюристки, изтънчени изкусителки със скандална слава, които използваха суетността на застаряващите мъже. Тази млада дама обаче беше изключение от правилото. Веселите лунички по нослето й придаваха очарование, интелигентността в красивите очи беше още едно качество в нейна полза. Но като цяло й липсваше шлифовката или красотата, която възбуждаше низките инстинкти на мъжа. Къде точно се криеше очарованието й?

Девлин се отпусна в креслото си и за миг затвори очи.

— Разкажете ми повече за онази паметна вечер.

Без да подозира какви подозрения беше събудила в главата му, Вероника разказа какво се беше случило, както го бе преживяла. Пропусна само два важни факта, за да не раздразни любопитството му: че според нея той е убитият Хинд Див и че двамата бяха разговаряли на персийски.

— Това ли е всичко?

— Какво още искате да знаете?

Той видя изчервяването й. Значи не искаше да споменава, че беше влязла в леглото му. Споменът беше толкова замъглен, че той не посмя да спомене тази интересна подробност. Тя изглеждаше толкова невинна, че сигурно щеше да падне в несвяст. О, не, момичето насреща му явно се радваше на добро здраве.

След продължително мълчание, докато от една цепеница със съскане изтичаше смола, той заговори бавно.

— Страдам от главоболие. Понякога не съм… господар на себе си — не можа да продължи. Трудно му беше да намери подходящите думи.

— Дупки в паметта и пристъпи — това ли е всичко? Има ли и други симптоми?

Девлин се усмихна на себе си. Тя схващаше бързо и веднага се опираше на току-що чутата информация, за да го накара да й разкрие повече — без съмнение се надяваше да използва тези нови знания за собствените си цели. Имаше право да не й вярва, макар че изпитваше силно желание да й се довери. Ето върху какво почиваше коварството й — върху привидната готовност за помощ, зад която се криеше фалш на змия.

Той стана, направи три крачки към нея и размаха пред лицето й дясната си ръка. Ръкавът, закопчан с безопасни игли, почти докосна лицето й.

— Сигурно не ви е убягнало, че съм сакат.

Вероника се поколеба. Той стърчеше пред нея като бог на отмъщението. Златните очи бяха единственото живо нещо в призрачно бледото лице.

— Знаете отговора ми. Лично превързах раните ви.

Отговорът й предизвика гняв. След като напразно се опита да отвори безопасните игли, той свали жакета и разголи отрязаната си ръка. Наведе се, докато погледът му застана на едно равнище с нейния, и посочи разголената ръка.

— Уплашихте ли се? Изпитахте ли отвращение? Погледнете и това! — докосна белега, който прорязваше челото му. — Не ме лъжете! Ще го прочета в очите ви.

Вероника погледна първо осакатената ръка, после белега, накрая прикова тъжен поглед в очите му.

— Гледката ми причинява известна неловкост, но тя не може да се сравни с онова, на което вие сте подложен всеки ден.

Девлин не можеше да се отърве от неприятното чувство, че се държи непочтено. Тя бе отговорила искрено. Не й вярваше, защото беше загубил паметта си. Чудно му беше само как това крехко птиче не допускаше никой и нищо да го извади от спокойствие.

Без да подозира какво ставаше в ума му, тя протегна ръка и докосна ставата му. Възпалената рана бързо зарастваше.

— Силни ли са болките?

Той се дръпна, сякаш тя бе забила нокти в раната.

— Спестете си съжалението!

Дали причината за тази реакция бе в повишената му чувствителност или е начало на поредния пристъп? Дали пак щеше да почне да бушува? С надежда, че е първото, Вероника отговори:

— Вие поискахте от мен негримираната истина. Ако не желаете да говорим за недъга ви, не биваше да го споменавате.

Девлин й обърна гръб. Облече бързо жакета си и скри ръката си, размишлявайки как можеше да използва в своя изгода онова, което бе научил за нея. Когато отново се обърна, имаше идея. Попипа белега на челото си и обясни:

— Някои лекари смятат, че ударът, който е разцепил черепа ми, ме е превърнал в луд… Какво ще кажете?

— Имате късмет, че сте жив и сте запазили разума си.

— Откъде можете да знаете дали разумът ми не е пострадал? Ами ако в миналото съм бил съвсем друг човек?

— Да, може би се лъжа — тя знаеше какъв е бил в миналото, но не можеше да му помогне да си върне спомените. — Трябва да призная, че лудостта би обяснила някои неща… особено липсата на любезност и такт… грубото държание, войнствеността!

Девлин изръмжа нещо неразбрано и се отпусна отново в креслото. Погледът му се скри под полуспуснатите мигли. Даже да беше най-фалшивото същество в цяла Англия, той не си спомняше откога не беше водил словесна престрелка с дама. Повечето избягваха погледа му, а когато забележеха сакатата му ръка… Толкова неловко им ставаше от външността му, че бързаха да се скрият някъде. Лейди Абът беше съвсем различна. Необикновената й реакция го възбуди. Нямаше да я пусне да си отиде.

— Ако ще си говорим още, бихте могли да ми направите една услуга: налейте ми чаша порто.

Вероника се надигна безмълвно и изпълни нареждането.

Докато тя се занимаваше с напитката, той я наблюдаваше изпитателно. Изведнъж в главата му се появи нова мисъл. „Аз я желая.“ За първи път от месеци — или години? — в слабините му пламна недвусмислено желание.

Изведнъж тя вече не беше безличната сива мишка отпреди малко. Погледът му се плъзна по тялото й, откри стройната талия, красивата закръгленост на бюста, когато се наведе, заоблените хълбоци, които се очертаха под роклята. Вече бе забелязал пълните устни и ужасно му се прииска да забие зъби в тях.

Двамата се познаваха, бяха се срещали два пъти. Тя бе казала това в началото на разговора им. Дали се бе обидила, че той не можеше да си спомни? Или той беше забравил, че някога я е познавал много добре? Тази представа не го напускаше. Някъде дълбоко в него светеше споменът за впечатляващите червени къдрици… и за неуважението, с което му говореше.

В мъглата на съзнанието му се оформи неясен спомен, но паметта отказа почти веднага. Вместо това главата му забуча глухо — първият предвестник на болката.

Тя се обърна, за да му подаде чашата, и той усети нещо ново.

— Какво е това?

— Най-обикновена рокля — отговори объркано тя.

— Говоря за парфюма ви — той се приведе и жадно подуши въздуха, но тя се отдръпна стреснато. — Какъв е?

— Ах, парфюмът ми ли? — тя попипа смутено бузата си, после и тясната златна обица. — Сама го създадох. Есенция от циприн.

— От цветовете на къната? — Девлин беше много изненадан. — Откога англичанките носят такива… — той вдъхна бавно необичайния аромат, който предизвикваше в паметта му разнообразни видения за прелъстяване, едно от друго по-възбуждащи. — Замайващ аромат!

В продължение на един дълъг миг Вероника видя в очите му желание. Желанието на Хинд Див.

— Миризмата ми напомня…

Тя спря да диша. Лицето му се разкриви от напрежение. Дали щеше да си спомни? Месеци наред не беше използвала любимия си парфюм, защото Джейми се сърдеше. Днес обаче, за да си вдъхне кураж, размаза малко от ароматната помада на китките и в свивката на шията си. Ако той си спомнеше…

— Не мога. Нищо не се появява — промълви безпомощно той, ала изражението му показа, че продължава да рови в паметта си.

— Може би през последните дни сте го усетили по коридорите — обясни тя с надежда да отклони вниманието му от далечния спомен.

— Не, това е… — той я погледна втренчено, сякаш се надяваше да получи отговора от нея. — Много отдавнашно…

— Не е чудно — отбеляза с привидна небрежност Вероника и побърза да даде още банални предложения: — Билките и ароматните масла се използват за много цели. Знаете ли, че камфорът пази дрехите в скрина от молци? Карамфиловото масло е толкова силно, че премахва лошата миризма в отходните места. Смятам да запаля тамян във всички почистени помещения, за да прогоня упоритата мириша на гнило…

— Не свързвам парфюма ви с билки!

Мрачният му поглед я спря. Не биваше да продължава да го дразни. Върна се до давана и отново седна.

Девлин замислено отпи глътка порто. Проклетата му памет! Защо не можеше да си спомни? Едно обаче беше ясно: парфюмът не подхождаше на скромната и плаха млада жена, която седеше до него. Екзотичният аромат беше невероятно изкусителен. Ниските му инстинкти никога не се лъжеха. Очевидно имаше насреща си достоен противник, макар и от женски пол. Все едно кой щеше да победи, защото единственото, което го интересуваше, беше да я вкара по-скоро в леглото си.

— Казахте, че имате две причини да се запознаете с мен.

— Точно така — Вероника се усмихна, защото отново се почувства на сигурна почва. — Първо, трябва да поговорим за петте дъщери на лорд Абът…

— Ох! Олеле! Изгаси го! Веднага!

След ужасените викове по стълбата изтрополиха шумни стъпки.

— О, Аллах! — Вероника скочи и се втурна към вратата.

Отвори вратата на салона тъкмо навреме, за да види как Лоръл се носи към изхода с нещо като горяща факла в ръка. Алисън тичаше след нея с отчаяно протегнати ръце.

— Тя е моя! Не е редно да вършиш такива неща!

Щом стигна до вратата, Лоръл се изсмя злобно.

— За съжаление няма друг изход. Ще трябва да я изхвърля — тя замахна и с учудваща сила хвърли горящия предмет на улицата.

Алисън изплака отчаяно и го проследи с мътен от сълзи поглед.

— Какво става тук? — попита строго Вероника, щом стигна до момичетата.

— Спасих всички ни — отговори гордо Лоръл и посочи навън.

Вероника протегна глава през отвора на вратата и разбра какъв беше полуизгорелият предмет на улицата.

— Шапката на Алисън — произнесе глухо тя и се обърна към виновницата.

— Трябваше да я изхвърля, защото можеше да запали цялата къща — Лоръл погледна триумфално към лорд Синклер, който бе излязъл в преддверието да види какво става. — Аз спасих всички!

— Как така шапката се подпали?

— Лоръл я хвърли върху свещта — изхълца Алисън. Очевидно загубата я бе накарала да забрави плахостта си. В сълзите, които пълнеха хубавите й очи, святкаха звезди. — Това беше най-хубавата шапка, която някога съм имала!

— Ако беше внимавала малко повече къде оставяш нещата си, това нямаше да се случи — изсъска Лоръл, без да откъсва поглед от джентълмена на вратата. — Не съм ли права, лорд Синклер?

— Аз внимавах. Ти я премести!

— Я не лъжи! Не съм я докоснала…

— Напротив, ти я хвърли върху свещта — намеси се Пеони, която бе приближила с тихи стъпки, и обясни: — Щом Алисън й обърна гръб, Лоръл веднага сложи шапката на главата си.

— Опита се да я върне на мястото й, преди Алисън да е забелязала, и я изпусна върху свещта — допълни Цинара, която слизаше с подскоци по стълбата.

— Не е така! Тя го направи нарочно! — извика Пеони.

— Глупава малка гъска! — Лоръл замахна и удари на Пеони оглушителна плесница. Ударът отекна в преддверието като изстрел.

Вероника сграбчи нахалницата за рамото, макар да й се щеше да запуши уши, защото Пеони пищеше като набучена на кол.

— Ако я докоснеш още веднъж, ще се разправяш с мен!

Естествено Лоръл не й остана длъжна. Избухна караница, в която пронизителните момичешки гласове се извисиха до непоносимо кресчендо.

— Вън! Веднага! Всички! — гласът на лорд Синклер отекна като гръмотевица.

Само след миг се възцари тишина.

— Е? — сестрите вече тичаха по стълбата като подгонен дивеч.

Когато момичетата изчезнаха в стаята си, Девлин се обърна към Вероника, изпълнен с леден гняв.

— А вие, мадам, ще дойдете с мен! — обърна се и влезе отново в салона.

Тя го последва, чувствайки се като глупачка. Как можа да допусне такава караница в негово присъствие!

— Много съжалявам, че трябваше да се запознаете с момичетата по този начин. Обикновено не са… — подигравателното вдигане на веждите му я накара да млъкне, преди да е изрекла тактичната, но колосална лъжа.

Девлин я изгледа пренебрежително.

— Ако тези маниери са пример за вашето влияние, значи не сте подходяща за техен настойник.

Макар че намекът не й хареса, тя не реагира. Засега трябваше да избягва тази тема.

— Имам намерение да се освободя от това задължение.

— Без съмнение и двете страни ще спечелят.

— Признавам, че не съм подходяща. Би било добре грижата за момичетата да бъде поета от човек с техния произход и положение в обществото — помълча малко и заключи: — Човек като вас!

Девлин я погледна втренчено.

— Предпочитам да ме вържат за опашката на някоя камила и да ме влачат петдесет мили през джунглата.

Усмивката й угасна бързо.

— Прав сте. Момичетата създават големи неприятности.

— След онова, което видях, започвам да мисля, че е трябвало да ги удавят още при раждането!

Вероника шумно пое въздух.

— Но е истина — той се изсмя презрително. — Всички заедно нямат достатъчно качества, за да се получи поне едно що-годе прилично женско същество. Благодаря на провидението, че не ми възложиха отговорността за тях!

Не това искаше да чуе! Трябваше да приложи друга тактика.

— Желанието на баща им беше поне една от големите сестри да се омъжи колкото може по-скоро. Бихте могли да ми помогнете. Има ли ергени между офицерите, които ви посетиха днес?

Девлин я зяпна, като че имаше насреща си създание на дявола. Защо търсеше съпрузи на момичетата? Сигурно беше замислила някоя нова хитрост! Умните жени бяха известни с това, че започваха с някакъв аргумент и веднага след това се обръщаха в съвсем друга посока.

— Ако ми позволите, ще бъда откровен. Нямам намерение да си помръдна пръста, за да им намеря съпрузи. Не мога да обременя нито един от приятелите си с тази орда дивачки!

Ядосана от подигравката му, тя отговори хапливо:

— Ще позволите ли и аз да бъда откровена? Като приехте наследството, вие обрекохте момичетата на бедност. Би могло да се каже, че честта ви задължава да се ожените за едно от сирачетата.

Устремил поглед към върховете на ботушите си, той изрече провлечено:

— О, мадам, по-скоро бих се оженил за вас.

— За мен?

Девлин неволно се възхити на искреното й учудване. Колко добре играеше наивката! Да се ожени за нея, как ли пък не!

— Това е само пример — обясни той. — Вярвам, че сте твърде заета с доведените си дъщери, за да си търсите нов обожател.

Вероника изпита желание да го удари.

— Точно така, ако възнамерявате да направите предложение на една вдовица!

Развеселен от възмутения й тон, той потисна усмивката си. Ето го най-после темпераментът, за който загатваха червените коси! Избликът й му хареса, а буйната черна коса събуди желание да зарови пръсти в нея.

— Вие сте виконтеса, а се обличате като гувернантка, видяла и по-добри времена. Какво е това смешно нещо?

Той посегна бързо и тя не можа да му попречи. Свали бонето от главата й, кокът падна и по раменете й се посипаха пламтящи къдрици. Тя видя как очите му се разшириха и в погледа му светна желание.

— Никога не бях срещала толкова… непохватен човек — изфуча тя като разярена тигрица.

Той хвърли бонето в краката й и скръсти ръце под гърдите.

— Повярвайте, аз съм най-обикновен човек.

— Въпреки това се надявате, че ще ви възразя — отговори с хапещо презрение тя.

Арогантността му беше чудовищна! А усмивката направо безсрамна.

— Имате пълното право да се освободите от непоносимото ми присъствие.

Вероника извърна поглед. Беше я поставил натясно. Онази нощ се бе случило същото и тогава постигнаха споразумение. Този път обаче не й хрумна как да прокара мост към съгласието.

Наведе се да вземе бонето си, но той я изпревари; вдигна го от пода и й го подаде с величествен жест. Тя посегна с два пръста, внимавайки да не го докосне.

Девлин естествено го забеляза и бързо дръпна бонето.

— О, моля ви… нима толкова бързо се отказахте от победата?

Вероника срещна развеселения му поглед със здраво стиснати зъби. Може би разказът му за загубената памет трябваше да я изкуши да прояви недискретност? Или истинската му същност от време на време избиваше на повърхността? „Чакам да видя кога ще ме учудиш“ — бе казал Хинд Див. Сега трябваше да бъде умна и да мисли бързо!

Вероника скръсти ръце под гърдите и заговори колкото можеше по-спокойно, макар че сърцето биеше лудо в гърдите й.

— Бихте ли се съгласили да въведете двете най-големи момичета в обществото, ако за един месец успея да ги науча да се държат прилично?

Усмивката му беше всичко друго, но не и приятна.

— Ако успеете да ги промените дори съвсем малко, мадам, бих могъл да си помисля — той застана толкова близо до нея, че тя бе принудена да вдигне глава. — Чуйте ме добре: не вярвам, че това чудо ще се случи! Докато не се научат да се държат прилично, нито вие, нито малките змийчета сте добре дошли в дома ми!

Вероника неволно вирна брадичка. Позата й издаде колко беше засегната.

— Дайте ми един месец! А дотогава ви желая приятно пътуване към ада!

Тя излезе с високо вдигната глава и усмивката на Девлин замръзна на устните му. Как бе допуснал последната дума да е нейна? Никога досега не беше позволявал това на жена!

— Тя ми говореше, като че сме равни — промърмори замислено той.

Макар да не му харесваше, че е виконт, не можеше да позволи такава очевидна липса на респект. Наистина ли малката си въобразяваше, че му е равна? Всъщност тя беше овдовялата виконтеса, а това я поставяше дори по-високо от него. Може би точно затова беше очаквала той да си спомни първата им среща.

Защо не можеше да си спомни?

Дори след като изслуша обясненията й за събитията отпреди няколко дни, той нямаше ни най-малка представа какво трябва да си спомни. Ала погледът на кадифенокафявите очи издаваше, че тя знаеше нещо, което той не знае. Нещо, което можеше да използва срещу него, нещо, от което трябваше да се опасява. Как трепереше, когато се приближаваше до нея! Неволно се запита дали лекото треперене на долната й устна, когато погледите им се срещаха, е съзнателно. Той също усещаше нещо забележително: гореше от желание като седемнайсетгодишен хлапак.

Това беше ужасно неприятно, защото сигурно щеше да му проличи.

Възхищаваше го начинът, по който тя вдигаше ръка към устните си или подръпваше тъничката златна обица с перла. Смутеният жест, момичешки и същевременно женствено изкусителен, му напомни съвсем ясно, че беше мъж — и то мъж, отдавна лишен от утешителната женска близост.

По дяволите! Не можеше да каже дали лейди Абът му харесва или се чувства привлечен от нея; но не можеше и да твърди, че е напълно нечувствителен към нея, защото тялото му достатъчно ясно доказваше противното. Какво да прави сега?

— Да, какво? — прошепна той, докато звънеше за иконома.

Можеше да прелъсти вдовицата тук, в лондонската си къща, макар че вероятно щеше да се окаже по-сложно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Какво да прави с нея, след като привлекателността на новото угасне? Не, по-добре да не мърси гнездото си! В Лондон имаше предостатъчно жени, по-красиви, по-интересни, по-изкусителни от това врабче. Това беше каприз, който щеше да премине. Със сигурност. Трябваше просто да задоволи потребностите си.

— Милорд?

Девлин направи крачка към влезлия иконом.

— Наредете да впрегнат. Трябва да изляза. Искам да ви попитам още нещо, Бершъм: какво знаете за новата виконтеса? Била ли е известна на пазара за женитби, преди да хване в мрежите си лорд Абът?

— Милейди е чужда в Англия, милорд. Лорд Абът се запознал с нея при последното си пребиваване в Багдад и двамата се венчали в Бушир.

— Какво? — промърмори слисано Девлин. — Оженили са се в Персия?

— Да, милорд. Лейди Абът е родена в колониите. Работила е в Източноиндийската компания.

— Откъде знаете?

— Тя ми разказа — Бершъм си позволи рядка усмивка. — Персоналът се отнася към нея с огромно уважение, милорд. Като си спомня как ви помогна, когато бяхте зле — наистина забележително. И как разговаряше съвсем спокойно на чуждия език…

— Невъзможно! — Девлин не беше в състояние да скрие учудването си.

— Лейди Абът каза, че в треската си сте говорили персийски — Бершъм погледна господаря си и потръпна от лошо предчувствие. — Извинете, милорд, мислех, че помните какво се случи.

— Не — Девлин втренчи зъл поглед в бонето, което все още стискаше в ръка. Изведнъж го обзе забележителна нова мисъл.

Значи подозрението му беше вярно! Двамата имаха нещо общо, но то беше много по-далечно от случилото се преди три дни. Дъщеря на човек от колониите! Сигурно са се срещали там. Само да знаеше къде и кога!

Както винаги, когато напрягаше мозъка си, в слепоочията нахлу болка. Реагира, като смачка в здравата си ръка простото ленено боне, обточено с дантела. Усети аромата на парфюм, примамлив като древната страна, в която беше произведен. Загадката на лейди Абът бе изкусително близо. Тя дразнеше подсъзнанието му като екзотичния аромат, който струеше от бонето. Под перушината на това сиво-кафяво птиче се криеше дух на демон.

В сърцето му се надигна нещо ново, неизпитвано поне от година. Ловна треска! Той вече не беше войник, който трябваше да застреля взетия на прицел неприятел, нямаше вкус към дипломацията и политиката; но още не беше загубил усета си към шанса. Имаше възможност да проникне в тайните на младата жена, в чийто поглед беше ключът към паметта му. А той много искаше да си я върне.

За първи път от много месеци насам Девлин се усмихна искрено.