Лора Паркър
Арабски нощи (5)

5

— Да не съм се заблудила? — Вероника се взираше като замаяна в петте двойки враждебно святкащи очи. Момичетата я приеха в утринната стая, където беше полутъмно. Чантата й беше пълна с лакомства и играчки за малките деца, които беше очаквала да види. — Казано ми бе, че дъщерите на лорд Абът са още деца…

— А на нас бе казано, че тук ще пристигне дама — Хиацинта измери с презрителен поглед измачканото и прашно пътническо облекло на мащехата си. — Очевидно всички сме станали жертва на грешна информация.

Вероника се опита да се приспособи към новите обстоятелства. Букетчето на Шрюсбъри явно не се състоеше от ангелчета. Момичетата бяха млади дами и, ако се съдеше по най-голямата, умееха да си служат с думите. Студеният, строг поглед на Хиацинта остави у нея чувството, че момичето е по-голямо от нея. Трябваше веднага да промени начина си на поведение.

Усмихна се сияещо, доколкото позволяваше умората от пътуването.

— Изненадата невинаги е неприятна. Надявам се, че след като се опознаем по-отблизо, ще се разбираме чудесно.

— Съмнявам се — отговори все така хладно Хиацинта. — Както предполагахме, вие стоите много под нас, а ние сме много над вас — изправена в целия си ръст, тя беше по-висока от мащехата си поне с десет сантиметра. — Дори само пристигането ви с пощенската карета показва ужасяваща липса на стил. Сигурно камериерката ви ще пристигне с каручка.

— Нямам камериерка — отговори откровено Вероника.

— Нямате камериерка? — повтори изумено Лоръл и мащехата й се изчерви.

— Всяка дама има камериерка — заяви Алисън, сякаш с тези думи можеше да спаси ситуацията.

— Всяка дама — подкрепи я Лоръл, подчертавайки втората дума.

В главата на Вероника отекна глухо бучене.

— Пътуването беше безкрайно уморително. Дойдох тук, за да се запозная с…

Хиацинта я прекъсна с властен жест, наслаждавайки се на превъзходството си.

— Причината за идването ви не ни интересува ни най-малко. Ако имахте поне малко чувствителност, щяхте да дойдете в Англия веднага след смъртта на баща ни.

Задоволството й нарасна, когато неканената гостенка пребледня.

— Писах ви, за да ви обясня защо закъснението ми беше неизбежно.

— Вие го казвате — Хиацинта смръщи носле. — Искам веднага да разберете, че мястото ви не е тук. В тази къща никой няма да ви смята за член на семейството.

— Камо ли пък за втора майка! — подкрепи я буйно Лоръл.

— Никога! — извикаха в хор останалите.

Вероника сведе глава. В сърцето й се бореха гняв и смущение. Не очакваше да я приемат с отворени обятия, но враждебността на петте момичета й причини гадене. От кухнята се носеше миризма на печено и пресен хляб, от която й прилоша още повече. От няколко дни не беше яла почти нищо, но в момента това не беше важно. Трябваше й единствено малко спокойствие, за да събере мислите си.

Тя се огледа за нещо, което да я разсее малко, и забеляза огъня, запален извън помещението, в което се намираха.

— О, огън! Прекрасно! — запъти се право към него, без да поглежда настрана. Какво като не я бяха поканили да се стопли! Не я беше грижа дали момичетата щяха да я последват. Трябваше да избяга поне за малко от колективното им неодобрение.

Когато влезе в съседното помещение, сестрите заговориха една през друга:

— Червена коса!

— Нима индийците имат червена коса?

— Индийците не, но мелезите!

Те не се стараеха да шепнат и думите им стигаха безпрепятствено до ушите на Вероника. Тя не се обърна нито веднъж. Спря само за малко, за да остави шапката си на масичката; свали от раменете си тежката афганска наметка от овча кожа и я разпростря върху тесния диван, преди да застане пред камината. Протегна ръце към весело пламтящите пламъци и горещината я поздрави като стар приятел. Точно от това имаше нужда сега!

Тя се обърна с усмивка и видя, че момичетата стояха на известно разстояние от нея.

— Не мислите ли, че първо трябва да се опознаем? Няма ли да ми разкажете нещо за себе си?

— Не виждам причина да го сторим — изсъска Хиацинта.

— Тогава аз ще ти назова една — Вероника разтри силно измръзналите си ръце. Нямаше намерение да започне с условията, които ги обвързваха, но обстоятелствата я принуждаваха да го стори; а може би беше най-добре още от самото начало да са наясно. — Тържествено обещах на баща ви да бъда ваша настойница, докато всички се омъжите — още отсега се съмняваше, че Хиацинта ще си намери мъж. — Или поне докато се появят подходящи кандидати.

— Нима искате да повярваме, че татко ви е направил доброволно своя виконтеса? — Хиацинта се изсмя злобно. — Вие нямате нито стил, нито маниери. Външността и езикът ви издават повече от ясно, че сте от буржоазен произход. Нечувано!

Сякаш беше чула паролата, Лоръл притисна ръка към пищната си гръд и извика театрално:

— Бедният татко! Стар и немощен, съвсем сам в онази чужда страна…

Цинара направи крачка напред и обвинително посочи Вероника.

— Признайте: вие сте принудили баща ни да се ожени за вас.

— Ако изобщо е имало венчавка — изрече Хиацинта със самодоволно назидателен тон.

Вероника забеляза, че останалите две момичета следяха сблъсъка с парещ интерес, но не се намесваха в атаките. Може би поне те щяха да я изслушат?

— Честно казано, предложението за женитба дойде като гръм от ясно небе! Първата ми реакция беше да откажа.

— Не ви вярвам! Лъжете! — лицето на Цинара пламна от възмущение и пъпчивата й кожа стана още по-грозна. — Защо му е било на татко да моли за ръката ви?

— Вие сте отровили баща ни! — с пламтящ поглед и вълнуваща се гръд Лоръл пристъпи напред. Очевидно се вживяваше в драматичната си роля и вярваше в способностите си на актриса. Спъна се в подгъва на роклята си и щеше да падне. Само гневът я задържа на крака. — Когато е бил твърде слаб, за да ви окаже съпротива, сте го принудили да се съгласи с коварния ви план за женитба!

— Мръсница! — изсъска Цинара.

Най-сетне Хиацинта се усмихна. Коварно присвиване на тесни, неизразителни устни.

— Ако поне малко почитате паметта на баща ни, ще се махнете оттук и няма да се появите никога вече! — тя погледна наляво и надясно, кимна на сестрите си и излезе от стаята.

Останалите побързаха да я последват.

— Край на първа сцена — обобщи тихо Вероника и стисна ръце толкова силно, че кожата се напука и потече кръв. Без да обръща внимание на болката, тя се довлече до високото кресло и се отпусна благодарно върху меката тапицерия.

Очевидно лорд Абът й беше изиграл злобен номер!

— Но каква ли е била целта му? — промърмори невярващо тя.

Нима е смятал, че тя по-скоро ще се съгласи да се омъжи за него, ако й каже, че има малки деца, за които може да се грижи като майка, а не вече пораснали момичета? Те бяха много по-големи, отколкото на портретчетата, и ужасно невъзпитани!

Тя си беше представяла децата на виконта като млади лебеди — чисти, грижливо облечени, кротки и с отлични маниери. Вместо това бе посрещната от деца на забогатели търговци на риба — точно такова беше държанието им. Очевидно само най-голямата се беше измила, преди да се облече. А прическите им… но сега не беше време да мисли за тях. Първото впечатление, което бяха оставали у нея, не предвещаваше нищо добро. Предстоеше й много работа. Щом лорд Абът ги беше оставил на нейните грижи, значи трябваше да ги превъзпита.

— О, Аллах! — простена тя.

Две големи дъщери, след това Алисън, после две подрастващи. Какво да прави с тях? Намерението й беше… всъщност какво значение имаше това сега? Малки деца или дебютантки, много скоро щеше да се отърве от грижата за тях.

— Мис, милейди?

Вероника се наведе и погледна към вратата. На прага беше застанала тънка жена на средна възраст в безлично облекло и кършеше ръце.

— Дано не ви преча, милейди — продължи тя и направи реверанс. — Аз съм мис Доротея Уилоу, гувернантката.

— Ах, мис Уилоу! — бедничката, каза си неволно Вероника. Мършавото същество пред нея очевидно се боеше и от собствената си сянка. Беше повече от ясно, че не бе съумяла да се справи с властните млади дами от семейство Абът. — Какво мога да направя за вас?

Гувернантката напразно се опита да издържи на погледа й.

— С ваше позволение, милейди, искам да подам оставката си.

— Какво? В никакъв случай, мис Уилоу! Имам нужда от всеки съюзник в тази къща. Моля, останете!

Позата на гувернантката издаде отговора й. Нещастната жена беше преживяла достатъчно.

— С ваше позволение, милейди, настоявам да си отида. Младите дами вече са на възраст, когато…

Вратата зад гувернантката се отвори, появи се икономът.

— Желаете ли екипажът да ви чака на входа, милейди?

Вероника вдигна учудено едната си вежда.

— Защо?

— Казаха ми… — възрастният мъж размени поглед с гувернантката. — … че мадам желае да се оттегли в пощенската станция в Уфтън Нервет.

Момичетата Абът бяха дали втория залп. Вероника се изправи решително.

— Точно обратното! Моля, наредете да отнесат нещата ми в спалнята. Все ми е едно в коя стая ще ме настаните, искам само да си почина и да се освежа след дългото пътуване.

Икономът погледна през рамо към отворената врата. В коридора чакаха двама слуги с багажа й. Мястото й в тази къща беше заложено на карта. Последната искра от силата й пламна в справедлив гняв. След първия шок беше твърде изненадана и уплашена, за да се защити срещу нахалните хлапачки, но вече беше господарка на мислите си и нямаше намерение да отстъпва.

Вероника се изправи в целия си ръст от пет стъпки и два цола.

— Нов ли сте в къщата, мистър?

Икономът се обърна рязко и я измери с изненадан поглед.

— Не, мадам!

— Тогава днес ще се откажем от формалностите, тъй като е денят на пристигането ми. Моля ви обаче да не бъркате непринудеността ми с липса на знания за управлението на домакинството. Аз съм виконтесата, а вие — икономът!

Гневният й глас очевидно стресна възрастния мъж.

— Тъй вярно, милейди!

— Получихте нарежданията ми. За момента това е всичко.

Новата господарка повдигна влажните поли на роклята си от индийски муселин и закрачи към вратата. Запъти се към голямата стълба, избягвайки да поглежда към слугите в голямата зала. Беше твърде гневна, за да рискува сблъсък с невинните хора, ако още някой се осмелеше да оспори авторитета й. Единствената й опора беше здравият гръбнак, а опитът й подсказваше, че и той няма да й помага вечно.

Спря на половината стълбище и се обърна към мъжете и жените в залата:

— Мис Уилоу, вие ще ми правите компания за чая! Трябва да ми дадете време да помисля. Засега няма да уволнявам никого и никой няма позволението ми да подава оставка. Моля, предайте на госпожиците, че също ги очаквам за чая.

Мис Уилоу се изчерви до корените на косата си.

— Не исках да бъда неучтива, милейди, но…

На горния етаж се чу шумно трополене, последвано от лудешки викове.

— Божичко! — извика Вероника. — Какво беше това?

— Младите дами са склонни към необузданост, милейди — обясни икономът с въздишка, която издаваше дълъг, болезнен опит.

— О, така ли? — устните на младата виконтеса се опънаха в решителна линия. — Значи им е нужен човек, който да ги обуздае.

— Точно така, милейди! — старият иконом я изгледа многозначително под рунтавите си вежди.

Но този човек няма да бъда аз, добави на ум Вероника, докато се изкачваше по стълбите. До този момент мразеше всяка секунда от пребиваването си в Англия. Нямаше намерение да остане под този покрив нито минута по-дълго от необходимото. Беше й ясно, че трябваше веднага да отиде в Лондон и да се срещне с адвоката, който щеше да я освободи от задължението да се грижи за дъщерите на лорд Абът.

 

 

Сладък, тръпчив аромат на тамян и пикантен мирис на наситенооранжев шафран са парфюмирали въздуха. Земното съвършенство на великолепния пръстен избледнява пред ясното турскосиньо на небето. Прастарите хълмове, приведени от времето, оформени от безвременни ветрове, почиват под ласката на топлото слънце. Клоните на сиви дървета набуг с повърхностни корени са отрупани с тъмносини плодове, подобни на сливи. В долината са посадени безкрайни редици финикови палми, чиито зелени листа се хранят от бистрата река, слязла от планините.

В далечината — горички от портокалови дървета и обширни площи с райски ябълки, засадени в самия край на пустинята.

Денят внезапно преминава във вечер, мракът се спуска като тъмносин бисер над хоризонта и загръща небето в тъмно покривало. Хладната нощ кани за почивка…

Движение в сенките, златни котешки очи блестят в тъмнината. Гъвкави мускули под дебелата петниста кожа на арабски ловен леопард с човешко лице. Не животно, но не и човек. Лицето е възхитително, ужасяващо, омагьосващо, екзотично лице с пронизващ поглед, обещаващ никога неизживени приключения… същество от приказките, събудило се за нов живот.

Целува я… каква сладост! Прегръдката му обещава вечно блаженство. Но цената! Цената!

Кръв на чаршафа. Червена като вино, изляло се от преобърната стомна. Изтича от раните на съществото, паднало върху нея.

 

 

Вероника се надигна в леглото, поемайки мъчително въздух. По бузите й се стичаха сълзи. Очите и бузите й пареха, всичко останало беше леденостудено. Огънят беше угаснал, цареше пълен мрак. В първия момент не разбра къде се намира. Ароматът на тамян и подправки беше изчезнал. После си спомни. Родината беше много далеч, а тя лежеше в легло, миришещо на гнило и влажна вълна. В помещението се усещаше миризма на прах и дим. Господи, тя беше в Англия! Тежко й! Родината беше сън…

Хинд Див е мъртъв.

Отпусна се на възглавниците и здраво стисна очи. След толкова време споменът за него трябваше да е избледнял. Нямаше смисъл да тъгува за мъжа, който я беше използвал и захвърлил. Сълзите на бузите й бяха от умора и тревога.

Сложи ръка върху корема си, където до преди четири месеца растеше синът му.

— О, Джейми, ти си всичко за мен!

С всеки час, който изтичаше, убеждението й, че не е трябвало да идва тук, се затвърдяваше. След неприятния шок, който бе преживяла при първата среща с дъщерите на лорд Абът, вече не искаше да има нищо общо със семейство Шрюсбъри.

Гърдите й бяха стегнати с желязна верига. Опита се да намери изход от създалото се положение, но не й стигаше въздух. Опита се да седне в леглото, за да диша по-леко, но беше твърде слаба дори да се раздвижи.

Първият пристъп на кашлица я връхлетя при вдишване. Изгори гърлото й и очите й се напълниха със сълзи. Опипа в мрака за чашата, която беше оставила до леглото, но водата не донесе облекчение. Зави й се свят и тя се отпусна отново на възглавниците, борейки се да си поеме дъх, с потно лице, макар че крайниците й трепереха от студ. Не биваше да се разболява, в никакъв случай! Не биваше да губи време, трябваше веднага да си замине, да се върне в Лисабон, а после…

Отново се закашля. Вторият пристъп атакува дробовете й.

Когато кашлицата стана непоносима, тя потърси кибрита и запали една свещ. Винаги носеше със себе си билки и микстури за спешни случаи. Щеше да вземе лайка, анасон и настойка от майоран. Ала когато стъпи на пода, трябваше да се хване за леглото, за да не падне.

— Болна съм — пошепна тя, защото не можеше да говори високо. Не, не, не биваше да се разболява! Нямаше време за болести.

Беше просто уморена, ужасно уморена. Да се върне в леглото и да спи! След седмица или две, когато всичко се уреди разумно, ще се върне при двамата, които обичаше повече от всичко на света — и да забрави, че някога е била виконтеса Шрюсбъри и омъжена. Направи крачка към леглото и пропадна в черен мрак.

 

 

— Да повикаме ли лекар?

— В никакъв случай. Нали чу. Тя иска само спокойствие.

Вероника отвори очи. Две женски фигури, сложили кърпички пред лицата си, стояха до леглото й. Кога бяха дошли? От колко време стояха тук и я гледаха? Не можа да си спомни. От време на време беше чувала гласове до леглото си, а една добра душа редовно я хранеше с бульон.

— От три дни е трескава. Ами ако умре?

— Няма да ни направи тази услуга.

— Лоръл!

— Знаеш какво имам предвид. Освен това мис Уилоу се грижи за нея. Да си вървим, че може и ние да се заразим. Може пък дамата да е дошла точно с тази цел — да ни зарази с някоя екзотична треска! Велики боже! Ами ако умрем?

— Възпаление на сливиците — пошепна с мъка Вероника. Гърлото й беше толкова възпалено, че едва поемаше въздух.

— Тя каза нещо? Какво чу?

Хиацинта се наведе над болната.

— Не ви разбрахме.

— Възпаление на сливиците — повтори с дрезгав глас Вероника.

— Аха! — Хиацинта се изправи. — Каза, че имала инфекция на сливиците. Тази болест обикновено не е смъртоносна.

— Болестта ни дава отсрочка. Претърсих нещата й, но не открих нищо. Ау! Защо ме щипеш? — попита ядосано Лоръл.

— Дръж си езика зад зъбите, момиче! Да се махаме оттук! — заповяда Хиацинта — Ами ако те чува?

— Даже и да е чула нещо, ще забрави. Има много висока температура — отговори небрежно Лоръл. — Ако е обърнала богатството, което й е завещал татко, в бисери, не ги е донесла със себе си. Между нещата й не намерих нито едно скъпо бижу, нито една красива рокля. Единствената награда за усилията ми бяха петте кутийки с турски локум от „Фортном и Мейсън“. Любимата ми марка! Взех си едничко. Тя със сигурност няма да забележи.

Гласовете се отдалечиха и светлината изчезна Вероника се зарадва. Не, тя нямаше да умре. Освен това не беше обезпокоена, че бяха претърсили багажа й. Точно обратното! Устните, напукани от треската, се изкривиха в усмивка. Вече знаеше, че несъщите й дъщери прибягваха до непочтени средства, за да постигнат целта си. За щастие недовършеното писмо до Аги беше скрито под дюшека.