Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (37)

Глава 37

— Аз не пролях нито сълза, когато ми разказа какво е сполетяло семейството му онази нощ — каза мам’зел Доротея. — Не плаках и когато ми разказа какво се е случило после. Бях голяма егоистка. Родителите ми ме бяха разглезили. Никога пет пари не давах какво мислят останалите. Живеех така, както на мен ми харесва. Но този млад непознат докосна някаква струна в сърцето ми. Или поне в онова, което беше останало от него.

Тя гледаше замислено съдържанието на чашата си, като че ли в него търсеше отговора на въпроса, защо историята на Тео Роугън й се беше сторила толкова тъжна.

— Той беше толкова млад — каза тя най-после. — Толкова млад, че предизвикваше съжаление. Толкова слаб, почти умиращ от глад. О, не слаб като мен, която, мога да кажа, бях извънредно слаба, защото така исках. Тоест, предпочитах да пия, отколкото да ям. А той беше толкова галантен. Млад джентълмен. — Тя замълча за момент, после добави с нежност в гласа: — Помислих си, че това можеше да е синът, който никога не бях имала. Момчето, което щеше да осмисли живота ми. После отново го огледах хубаво от главата до петите. И пак помислих, че би могъл да бъде мой син. И така, мили мои, това беше началото на нашия съвместен живот.

 

 

Ед чувстваше тялото си като мъртва тежест…

„Мъртво. Каква ирония. Тялото ми е мъртво, но умът ми работи. Непрекъснато си спомням случки от миналото. Живеех живот на скитник, непрекъснато пътувах, скачах на товарни влакове, понякога нарушавах законите, крадях храна от други скитници, като се навъртах покрай техните биваци. Бях слабо, недохранено момче, но изглеждах по-голям за своите четиринайсет години. Лъжех за възрастта си, разбира се, винаги казвах, че съм на шестнайсет, и никой не подлагаше на съмнение това. Приемах всяка работа, която успявах да намеря: берях памук или тютюн, работех в полето. Животът ми беше по-лош и от този на баща ми. Той поне притежаваше парчето земя, на което работеше. Аз бях още по-долу, евтина работна ръка. Нямах висока стойност за никого. Освен че винаги можеха да разчитат на още един гръб, превит в полето. Мразех този живот, но не виждах как мога да се измъкна. Докато не се появи Доротея Джеферсън Дювал и не ме спаси.“

 

 

Почти година, след като прехвърли билото на планината и навлезе в Южна Каролина, той стигна Чарлстън в една много студена и дъждовна нощ. Температурата беше доста под нулата. Беше облечен само в дънките си, които, точно както беше предвидила майка му, сега се виеха около глезените му; в износената фланелена риза, също получена на последния му рожден ден, и мазната и мръсна вече мушама, която някога беше принадлежала на баща му.

Беше януари и черните поля се простираха безлюдни и безплодни под корицата скреж. Нямаше работа и Тео вървеше, гладен и премръзнал, само с пет цента в джоба си. И стигна до красивия град Чарлстън.

Никога не беше виждал подобно място. Светлината струеше през високите прозорци на прекрасните къщи и заливаше тротоарите, по които имаше малки квадрати, където растяха дървета. Витрините на магазините блестяха, сякаш златни, а такова нещо той беше виждал само при редките си посещения на киното в Хейнсвил. Добре облечени хора изпълваха тротоарите и влизаха в ресторантите, откъдето се носеха различни аромати, които го подлудяваха и го караха да чувства още по-остро глада. Лъскави автомобили се носеха по шосето в нощта и сигурно, както с копнеж си помисли той, с тях хората се прибираха в уютните си и топли домове.

Този град беше всичко, за което беше мечтал, и дори повече. Красив, богат, бляскав и… чувствен. С него, той беше сигурен в това, усещаше го, не можеха да се сравняват нито Париж, нито Лондон, нито дори Рим със своите прекрасни антични сгради. Разбира се, неговата преценка едва ли беше вярна, защото той нямаше база за сравнение — Чарлстън всъщност беше първият град, който виждаше. Но беше сигурен, че ако беше богат, щеше да иска да живее тук, в една от тези прекрасни къщи.

Всяка беше боядисана в пастелни цветове и беше скрита зад високи стени и порти с железни решетки, които образуваха сложни плетеници. А зад тях можеха да се видят градини, в които растяха магнолии и стари огромни дъбове. Къщите имаха и задни четвъртити дворчета с шадравани, които мълчаха през зимата, но щяха да подновят песента през лятото и да изпълнят въздуха с благодатна влага.

Тео изчака ресторантите да затворят и започна да рови в кофите за боклук, като се бореше за тази привилегия с уличните котки, които също търсеха храна. Изгълтваше лакомо останките от вечерята на другите хора и глозгаше кокалите от пържолите, за да хапне поне трохи месо, а когато намереше в боклука боб или ориз, за него това беше истинско угощение. Беше още гладен, когато отново тръгна по вече смълчаните улици — слаба сива сянка, която пешеходците дори не забелязваха.

Сигурно беше около полунощ, когато стигна до района, известен като Батъри. Просторните ливади стигаха чак до морето и по тях растяха на групички могъщи дъбове, издигаха се стари паметници и древни оръдия. Вятърът беше леденостуден и той трепереше под черната мушама. Спомни си как братята и сестрите му се тълпяха около камината, протягаха крака към огъня, в който се печаха кестени, как спореха и се удряха, но незлобливо, весели и сплотени като малки кученца в дървената си колибка. В този момент Тео изпитваше такава мъка и толкова силен копнеж по стария си дом и семейството си, че коленете му омекнаха. Той се отпусна на замръзналата трева, наведе глава и потъна в мъка и отчаяние. Нямаше за какво да живее.

Почти вкочанен от студ, най-после се размърда и се отдалечи от водата, за да намери заслон, където да се скрие от вятъра. Отдалечи се на север от Батъри и попадна в района на най-богатите къщи. Те бяха тъмни и мълчаливи, щастливите семейства, които живееха в тях, спяха в топлите си и удобни легла. Завистта оставяше горчив вкус в устата му, въпреки че беше готов да замени, който и да е от тези богати домове за малката дървена колиба, за да може да върне живота на семейството си, да бъдат пак всички заедно и в безопасност в планините Грейт Смокиз.

Спря пред голяма къща, боядисана в странния за него розов цвят. През прозорците не струеше светлина, но той забеляза малка странична врата, която беше открехната. Видя също, че тя води към малък вътрешен двор, и бързо пристъпи вътре. Високите стени спираха вятъра и той се спря за минутка, за да напълни добре дробовете си с въздух и за да свикнат очите му с малко по-пълния мрак тук. Той беше момче, расло сред природата, беше свикнал да върви през пресечена местност нощем и можеше лесно да намери пътя си в тъмното, дори по-лесно, отколкото някои хора денем.

Мина предпазливо покрай замръзналия шадраван и през ниска дървена врата, вградена в тухлената стена, и се озова в занемарена градина. Въпреки че беше зима, можеше да се види, че доста отдавна тук никой не е работил. Лозите задушаваха камелиите, останали без листа розови храсти простираха бодливите си клонки по пътеката, а живият плет, който някога е ограждал цветните лехи, сега ги беше завладял целите. Бодлива зеленика се виеше нагоре по стените на къщата и по множеството статуи на нимфи и ангели, почти скривайки ги от хорските очи. Той видя друга сграда в далечния край на градината. Стените й бяха така плътно покрити с мръсотия, че не беше възможно да забележи, преди да влезе в нея, че е изградена изцяло от стъкло.

Когато очите му свикнаха с черния непрогледен мрак, той видя останките на отдавна мъртви растения: изсъхнали портокалови, лимонови, смокинови и прасковени дръвчета. Разбра, че се намира в нещо като оранжерия, която обаче отдавна не е била отоплявана. Имаше дълга маса от дървени греди, отрупана с големи глинени саксии и гърнета, в които са били засаждани семената и отглеждан разсадът. В подобни съдове баща му беше отглеждал разсада за доматите. На масата имаше и стари торбички със семена, както и дебели платна, с които разсадът е бил завиван. Той не се поколеба. Покатери се върху масата, зави се с платната така, че дори носът му не се подаваше навън, и се сви, за да може тялото му да задържа по-добре топлината. Беше си намерил убежище за през нощта.

Докато температурата падаше и ледът се разпростираше все повече по стъклата на заслона му, той имаше чувството, че може би ще се срещне за втори път със смъртта. Зимата щеше да го убие, макар Мич и Майкъл Хейнс да не бяха успели. Смъртта щеше да му прави компания тази вечер и той щеше да я приветства.

 

 

Събуди се едва когато колебливите лъчи на зимното слънце постоплиха малко вкочанените му крака. Изпъна силно тялото си в цялата му дължина с ръце, прострени над главата, изненадан, че е още жив. И първата му мисъл беше, че отново е гладен.

— Господи, едър си, който и да си! — Женски глас проряза тишината остро като пистолетен изстрел.

Тео стреснато отметна завивките си и втренчи поглед в жената, която седеше срещу него в зелен градински стол. Много светли очи, потънали в дълбоки тъмни сенки, го гледаха спокойно. Посребрялата й коса беше силно опъната назад и разкриваше напълно скулестото й набръчкано лице. Беше много слаба, ръцете й приличаха на крилцата на врабче, а стъпалата й бяха много малки и напъхани в стари ботуши. Изглеждаше толкова раздърпана, колкото беше и той, в коженото си палто, което имаше вид, като че ли някога беше принадлежало на много по-едра жена, и обгръщаше крехката й фигура като някоя бедняшка мантия. Празна бутилка от бърбън стоеше изправена на пода до краката й.

Той въздъхна облекчено. Беше скитница като самия него и търсеше временен подслон и топлина. Почувства съжаление, когато я погледна. Не можеше да се досети каква е възрастта й, но разбираше, че е прекалено стара, за да живее такъв живот. Би желал да й помогне, но не можеше да помогне достатъчно и на себе си.

— Съжалявам, мадам, ако съм ви изненадал — каза той, като си спомни, че трябва да бъде учтив с по-старите от него така, както и с по-богатите от него.

Тя се изсмя гърлено. Звукът беше толкова ужасен, че косата му настръхна, и едва по-късно той разбра, че тя се смее.

— Мисля, че по-скоро аз те изненадах, млади момко. Лъжа ли се, или долавям акцента на планинец?

Тео почувства как се изчервява. Този негов акцент, който не можеше да преодолее, непрекъснато му създаваше проблеми още откакто беше напуснал дома си. Не му беше ясно защо хората го разбираха толкова трудно, докато не осъзна, че те говорят различно. Тогава се опита да ги имитира. Той се плъзна бързо на пода, напъха краищата на ризата си в панталоните, прокара длани през гъстата си черна коса и тя щръкна, подобно гребен на петел.

— Не те видях, като влязох снощи. Съжалявам, иначе щях да те оставя сама. Нямаше да нарушавам съня ти.

Тя отново се засмя.

— На моята възраст, човек не се тревожи чак толкова много за съня си. Има само едно нещо, което да очаквам — онзи дълъг, вечен, последен сън.

Те се гледаха дълго и мълчаливо и нито един от двамата не разбираше онова, което виждаше. Той мислеше, че тя очевидно е толкова бедна, колкото и той, но пък говореше като образована жена. А тя мислеше, че той прилича на грубо младо животно, слабо и диво.

— Ние си приличаме, ти и аз — каза тя най-после, като разгада болката и страха, стаени в очите му. — Но по различни причини. — Тя слезе тромаво от градинския стол и Тео побърза да й помогне. Трепна, когато я докосна. Дланта й беше леденостудена, лилава, безкръвна, а дъхът й миришеше на бърбън.

— Къде се криете, мадам? Мога ли да направя нещо, за да ви помогна?

— Можеш ли да се сетиш за нещо? — Тя вдигна поглед към него. Беше нисичка и крехка като сестра му Грейс.

Той отново се изчерви объркан.

— Не, не мога, мадам. Нямам нищо, което бих могъл да ви предложа. Освен ръката си, за да ви помогна да вървите по улицата.

Тя кимна замислено.

— Много възпитано, наистина. Благодаря ти, но мога да се справя и сама. — Тя тръгна бавно към вратата на оранжерията като се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. — Сигурно си гладен — каза, когато стигна до нея.

— Предполагам, мадам. Да, гладен съм. — Стомахът на Тео изкъркори силно, когато тя му припомни, че на света съществува и храна. — Но ще намеря нещо, рано или късно.

— Чакай тук. Нали няма да избягаш?

Тя затвори след себе си стъклената врата, по която имаше и счупени стъкла, толкова внимателно, като че ли беше направена от венециански кристал. Тео остана на мястото си, без да помръдне дори сантиметър, и продължи да клати глава учудено. Един естествен повик на тялото му го върна обратно в реалността и той намери закътан ъгъл в градината. Закопча мръсните си стари дънки, намери метална кофа, пълна с вода, и наплиска лицето си. Дори не трепна. През целия си живот се беше мил със студена вода, дори с ледена вода като тази — през зимата. Приглади косата си и оправи дрехите си, докато не стана толкова спретнат, колкото би могло да бъде момче, което е спало с дрехите си в продължение на няколко месеца.

Възрастната жена се върна след няколко минути. Буташе стара детска количка, която някога е била великолепна. Бляскавите й, боядисани в морскосиньо, железа и мека кремава дамаска са били много удобни за някое бебе на богато семейство. А сега в нея имаше пресни хлебчета, чинийка с масло и каничка с много горещо кафе, от чийто аромат краката на Тео се подкосиха.

— Къде докопа всичко това? — Страхуваше се, че го е откраднала.

— О, хората тук ме познават. — Тя му се усмихна. — Понякога ме съжаляват. Мислят, че имам нужда да се поохраня малко. Но младите хора като теб имат по-голяма нужда от храна. — Тя бутна количката към него.

И отново зае мястото си в зеления градински стол. Загледа го как налива кафе в двете порцеланови чашки.

— Искате ли захар и сметана, мадам? — Гледаше я въпросително.

— Имаш приятни маниери. — Тя намести старото си кожено палто да пада елегантно от раменете й, като че ли то беше скъпо палто от норка. — През целия си живот съм пила само черно кафе. Благодаря ти, но няма да променям навиците си сега. Макар докторите да казват, че трябва да го направя. Но какво знаят те, старите глупаци? Винаги ги питам, защо, след като знаят толкова много, те също умират?

Тя отпи от кафето, май без да забелязва, че е ужасно горещо. Тео току-що беше изгорил езика си.

— Подай ми парченце хляб, младежо, и малко масло.

Той никога досега не беше виждал малко сребърно ножче, а това беше и със сложни гравюри.

— Прекалено е красиво, за да бъде използвано за нещо — каза той и започна да го върти из ръцете си.

— Помни това, което ще ти кажа, млади човече. — Тя го погледна право в очите. Нейните бяха толкова ясносини, че изглеждаха почти прозрачни, по-бледи дори от зимното небе. За миг повярва, че ако гледа много дълго и упорито в тях, ще може да види душата й. Потрепери, защото през главата му мина мисълта, дали тя не е вещица. — Помни — каза тя отново, — че нещо, което е красиво, е дори още по-красиво, ако може да бъде полезно.

Цяла минута Тео размисля над думите й. Може би беше права.

— Не е ли време да се представиш?

Тя си седеше наперено, отпиваше от кафето си и топлината му беше предизвикала лека розовина по сбръчканите й бузи. Тео остави хапката, която току-що беше топнал в маслото. Беше най-вкусното нещо, което беше вкусвал от може би година и не му се искаше да го изпуска дори за секунда. Но не беше забравил добрите си маниери, а също и факта, че точно тази старица му беше донесла закуската.

— Аз съм Теодор Роугън, покойник, от района на град Хейнсвил, в източната част на щата Тенеси.

— Никога не съм го чувала. Но не мисля, че много хора знаят за него. Хейнсвил — не звучи като името на голям град.

— Не е голям, мадам — съгласи се Тео.

— Е, добре, а аз съм Доротея Джеферсън Дювал, роднина на известния президент по майчина линия. И на креолите Дювал по бащина линия.

— Така ли, мадам, тоест, мисис Дювал. — Тео беше учтив, но всъщност нямаше търпение да продължи със закуската си.

— Мадмоазел — поправи го тя остро. — Мадмоазел Джеферсън Дювал. Запомни това, Тео Роугън.

— О, ще го запомня, мадмоазел Джеферсън Дювал — побърза да се съгласи той.

— Довърши си закуската — нареди му тя и отново отпи от кафето си. — А после ще поговорим.

 

 

„След това всяка нощ спях в оранжерията, спомни си Ед. И всяка сутрин мам’зел Джеферсън Дювал идваше със старата бебешка количка, в която имаше хляб, масло и горещо кафе. Престанах да я питам откъде ги взема, къде прекарва времето си или къде спи всяка нощ. Тя никога не говореше за себе си, докато споделяхме закуската си, но ми задаваше много въпроси. Бях по-изненадан и от нея, когато усетих, че й разказвам за Мич и за убийството на моето семейство. За това, колко се срамувах, че не съм се опитал да ги спася. И за това, колко много ми се искаше да убия брат си.“

 

 

Мам’зел Доротея, която здраво държеше в двете си малки длани с изпъкнали сини вени чашата, отново напълнена с бърбън, сега отпи поредната глътка. Проницателният поглед на бледите й очи срещна този на Камелия.

— И така, аз го запитах: „Защо не го уби?“ И знаете ли какво отговори той? „Защото тогава и моите ръце щяха да бъдат изцапани с кръв.“ Така каза. „А мама не би одобрила това.“ Казах му, че отговорът му е много разумен, и после го запитах: „И какво, по-точно, ще правиш с живота си, който така щастливо е бил пощаден?“

Ръката й трепереше силно и затова тя много внимателно постави обратно вече празната чаша на изцапаната антична масичка.

— „Искам да стана човек със стойност — каза ми той. — Истински човек.“ А аз си помислих, че съм точно тази, която може да му помогне да осъществи мечтите си.

Тя се облегна назад на възглавничките, а лицето й, подобно на череп, остана в сянката — толкова слабо забележимо, че все едно тя не беше там. Като призрак от миналото на Ед, помисли си Мел.

— Уморена съм — прошепна мам’зел Доротея. — Утре отново ще настъпи ден. Елате да ме видите тогава…

Тя вече спеше, когато двамата излязоха тихо от стаята и я оставиха сама с аромата на гардениите и с ромона на шадравана. И с мечтите, които е имала в прекрасното си минало.

Камелия затвори безшумно тежката врата. „В място като това“, — помисли си — „човек бързо се научава на правилата.“

 

 

Докато слизаха по стъпалата към колата, Камелия хвърли бърз поглед на Мел. Тя не беше произнесла нито дума, докато мам’зел Доротея разказваше историята си. Нито веднъж не я прекъсна, не проля нито една сълза. Но той долавяше напрежението в сковаността на врата й, в здраво стиснатите й юмруци, в строгата извивка на устните й. Прегърна я през раменете.

— Ще се разплачеш ли?

Тя се обърна да го погледне, после поклати глава. Уморена усмивка повдигна леко кранчетата на устните й.

— Бедният Ед — прошепна. — Бедното някогашно момче. Как въобще е оцелял?

— Не би могъл без мадам Доротея.

— Слава Богу! Много съм й благодарна — каза Мел тихо. Но също както беше и с мам’зел сърцето я болеше за момчето, което се беше превърнало в мъжа, когото тя толкова много обичаше.