Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (18)

Глава 18

Приемната на петдесетия етаж на „Винсънт Тауърс“ на „Мадисън“ беше просторна и дискретно обзаведена в меки пастелни нюанси на сивото, а секретарката беше стройна и русокоса, в подходящ за обстановката сив костюм. Сега Мел пожела да се беше облякла както трябва за случая, вместо да навлича набързо старите си и удобни дрехи. Но пък толкова много бързаше да отиде до Ню Йорк и да го предупреди.

— Съжалявам, но мистър Винсънт не приема никого без предварителна уговорка.

Секретарката беше учтива, но престана да й обръща повече внимание, когато телефонът звънна. Вдигна слушалката и й обърна гръб.

„Ах, как не!“ Като преметна чантата си през рамо, Мел прекоси помещението само на три огромни бързи крачки и влезе през свързващата врата, която водеше към вътрешната стая, явно светилището на мистър Винсънт. Но не, озова се в дълъг коридор, от двете страни, на който имаше остъклени офиси, от които, докато вървеше, я следваха изненадани погледи. Висока двойна врата заемаше цялата отсрещна стена. Чуваше стъпките на секретарката, която явно тичаше след нея и й крещеше да се измита оттук. Тя обаче отвори двойната врата и влезе с уверена стъпка вътре.

Ед Винсънт стоеше сам до прозореца и гледаше оживеното движение долу, което пълзеше бавно и безшумно по „Мадисън авеню“. Обърна се рязко и втренчи изненадан поглед в младата жена с късата руса коса и изумително дългите крака, която носеше много къса пола, ботушки до глезените с много висок ток, износено черно кожено яке.

Гласът на Мелба прозвуча необичайно висок и тънък, когато тя заговори бързо-бързо, преди някой да може да я спре:

— Мистър Винсънт, дойдох чак от Лос Анджелис, за да ви кажа това. Скъпи, някой се опитва да ви убие. — Той продължаваше да я гледа втренчено, сега вече шокиран. — Просто си помислих, че трябва да знаете — добави тя, когато осъзна колко налудничаво звучат думите й за него.

В този момент секретарката се втурна вътре, следвана от охраната.

— Съжалявам, мистър Винсънт, но тя просто се вмъкна, сигурно е някаква откачалка…

Той вдигна ръка.

— Всичко е наред. Моля, оставете ни.

Мел си пое дълбоко дъх, защото изведнъж я достраша. Ед Винсънт беше по-млад и по-привлекателен, отколкото беше очаквала. И по-едър. Висок и със суров вид, с дълбоко поставени, ясносини очи под черните вежди, гъста тъмна коса, с остри, груби черти на лицето, къса брадичка. Беше добре облечен в консервативен тъмен костюм и синя риза. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше: богат, постигнал успех, уверен в себе си мъж. „Голяма работа, господар на тези грамадни офиси в невероятната манхатънска сграда, която цялата притежава.“

Ед изчака вратите да се затворят зад тях. В очите му светеше весело пламъче, когато каза:

— Може и да сте права. Сещам се за доста хора, които биха предпочели да ме няма наоколо.

Мел триеше нервно пръстите на единия си крак в глезена на другия, като пазеше равновесие подобно на тромав дългокрак щъркел. Изведнъж се почувства много несигурна и се зачуди защо ли беше дошла тук. Той май й се подиграваше. Оглеждаше я от върха на русата й коса до върха на черните й износени ботушки. Виждаше се, че не й вярва.

— Вярно е! — настоя тя. — Бях във вашата плажна къща в Южна Каролина. Срещнах убиеца. Чух го да говори за вас. Той щеше да убие и мен…

Ед Винсънт протегна ръка, сякаш за да спре думите й.

— Радвам се да се запозная с вас, мис…

— Меридю. Кълна се, не съм луда. Наистина го видях, видях трупа във вашата библиотека…

— Окей, окей — кимна той. — Е, след като сте изминали целия този път от Лос Анджелис, за да ми кажете това, най-малкото, което мога да направя, е да ви заведа на обяд. Можем да говорим и там.

Не й се вярваше, идиотът май я сваляше, канеше я на обяд…

— Нима не чухте какво ви казах!? — Тя удари с юмрук по бюрото, за да подчертае думите си. — Бях там. В онзи „Психо палат“, който наричате ваш дом…

Ед се усмихна при това нейно описание.

— Добре. Сега вярвам, че сте били там.

— Е, слава Богу, че поне това повярвахте. — Мел се хвърли в голямото зелено кресло, което беше поставено зад бюрото му. Дългите й, голи, загорели крака стърчаха пред тялото й, защото нямаше къде да ги дене. — Скъпи — каза тя, почувствала известно облекчение, — мислех, че никога няма да се добера до вас. — Улови развеселения му поглед и побърза да добави: — Не обръщайте внимание на обръщението „скъпи“. Там, в Юга, се обръщаме така към всеки. Просто сме си такива.

Стомахът й изкъркори доста силно. Не беше хапвала нищо, откакто й поднесоха вечеря в самолета снощи.

— Сега, като се замисля, нямах време да закуся тази сутрин…

Ед й подаде ръка и нежно й помогна да стане. Беше висока колкото него и, за секунда, двамата останаха така, кръстосали погледи като шпаги. Мел отново си пое дълбоко въздух. „Уоу, този мъж наистина е нещо.“ Помисли си това като предупреждение към самата себе си. „По-добре гледай къде стъпваш, скъпа…“

Помощниците и секретарките му се бяха строили пред вратата, но тя не благоволи дори да ги погледне.

— Довиждане, скъпи! — извика им весело. После извика и на лъскавата секретарка в приемната: — Чао, скъпа! — докато минаваше, подпряла се на ръката на Ед Винсънт. Понякога отмъщението наистина е сладко.

— Имате ли нещо против да отидем пеш до ресторанта? Денят е прекрасен. — Ед отново я хвана за ръката и я поведе през тълпата пешеходци по „Мадисън“.

„Слава Богу, че не ми предложи да се кача в някоя лимузина“ — помисли си тя. Наистина щеше да се покаже като „голяма клечка“. Денят наистина беше прекрасен, ярък и слънчев, макар и студен.

— Виждате Ню Йорк в най-добрия му вид — каза Ед Винсънт, развеселен от това, че тя изглежда като разпусната вакханка всред елегантните жени, облечени в шлифери и шалове, по „Мадисън“. Вървеше с широки крачки до него, загоряла от слънцето калифорнийка, като чужденка тук, с голи крака, с вдигната глава, без да забелязва погледите, втренчени в нея. Със сигурност беше различна и точно затова той беше заинтригуван, макар тя да изглеждаше малко смахната. Освен това със сигурност беше ходила в плажната му къща — само жена би я описала така: „Психо палат…“ Той отново се усмихна, като се сети за описанието й.

Износеното кожено яке и босите й крака й костваха няколко коси погледи на присъстващите в „Четирите сезона“. Тя се огледа с неудобство и видя само облечени от „Бил Блас“ елегантни жени, които обядваха, придружени от не по-малко елегантни господа.

— Чувствам се не на място тук.

— А не бива — каза той безгрижно. — Вие вероятно сте наполовина на техните години.

— Бих искала да е така — каза тя със самоуверена усмивка. — Пред вас седи трийсет и две годишна жена, самотна майка със седемгодишна дъщеря. Тя е любовта на моя живот.

— Това е наистина възхитително. Спомням си, че аз самият бях светлината в живота на моята майка. Чувството беше много приятно.

— Майка ви още ли е с вас?

Той се усмихна на оптимистичния й начин на изразяване. Беше толкова типично за жителите на Калифорния.

— За съжаление, скъпа, не е.

— Съжалявам. — Тя сведе поглед и започна да върти парченце хляб между пръстите си. — Съжалявам също и че зададох този въпрос. Не исках да надничам в личния ви живот. — После отново му се усмихна. — Тази работа с обръщението „скъпи“ май е заразителна, а?

Ед Винсънт беше различен от онова, което беше очаквала. Имаше нещо в погледа му, някаква тревога, стаен спомен за не толкова благополучни времена и унижение, които бяха оставили отпечатък върху цялото му лице. Въпреки богатството и успеха си, той със сигурност не беше „угоен, самодоволен котарак“. Тя се зачуди какво ли е било миналото му.

По време на обяда, с който изпиха и бутилка вино, тя му разказа своята история. Каза му и за разговора, който беше подслушала и в който убиецът беше споменал неговото име като бъдеща жертва.

— Каза, че следващия път няма да пропусне — каза тя, стаила дъх от нетърпение да види дали той ще й повярва, или не. — Трябва да ми повярвате! — Тя хвана настоятелно и здраво ръката му през масата. — Бях там. Това наистина се случи.

— Защо не отидохте в полицията?

— Отидох. Те също не ми повярваха. Дори приятелката ми Хариет не ми повярва, че полицията ли ще го направи? И лекарят не повярва. Каза, че това е следствие от мозъчното сътресение и объркването и че може би съм го сънувала. — Тя сви рамене. — Затова се върнах в плажната къща заедно с Хариет. Исках сама да проверя. Вратата беше заключена и не можахме да влезем, но надникнахме през прозорците. Нямаше труп в библиотеката. „Виждаш ли — каза ми Хариет, — че си сънувала.“ Но, мистър Винсънт, кълна се, че е вярно — каза тя настоятелно. — Видях онова, което видях. Убиецът се опита да ме накара да го преведа с камиона си през моста. Беше насочил пистолета си в мен. Знам как изглежда, познавам гласа му, акцента му… Не бих могла да съм сънувала всичко това. — Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. — И така — каза тя бързо, като в заключение, — казах ви го. А сега трябва да хвана полета в шест за Лос Анджелис.

Грабна чантата си, но в бързината разпиля съдържанието й по пода. Ед коленичи и започна да прибира купа от червила, тетрадки, бележки, снимки, химикалки и ключове, стари списъци за пазаруване, квитанции и чифт слънчеви очила. Каза й:

— Наистина сте изминали целия този път, за да ме предупредите?

— Да. Но вие се оказахте едно голямо момче. И сега ще ви оставя да се погрижите сам за себе си. Вече сте предупреден.

Той се засмя толкова сърдечно, че хората се обърнаха да ги погледнат. Импулсивно, Мел се протегна и хвана ръката му през масата.

— Знам, че сигурно звуча като гласа на съдбата, но, мистър Винсънт, скъпи, вие трябва да се пазите, да се защитавате.

Пръстите й бяха гладки и топли. Тя беше висока и стройна, с изключително дълги крака, и притежаваше сексапил, към който той не можеше да остане безразличен.

— Ако обещая да направя точно това, ще ми помогнете ли да намеря убиеца?

Тя нададе стон.

— Знаех си, че има някаква уловка в този обяд. Аз изпълних дълга си, а сега е време да се върна у дома…

— Само вие знаете как изглежда убиецът — напомни й той.

Тя се замисли над това.

— Окей, ще ви помогна. Но помнете, че съм жена, която работи, а също и майка. Живея в Лос Анджелис. Не мога просто да зарежа всичко и да си играя на детектив.

— Ще наемем частен детектив.

Той я държеше за ръката, когато излизаха от ресторанта. Силната му ръка под лакътя й я караше да се чувства малка и закриляна, вместо висока и малко непохватна жена, каквато всъщност беше. До тротоара спря една лимузина.

— Къде отиваме? — запита изведнъж станала подозрителна.

— Бил ще ви откара до летището. Аз трябва да се върна в офиса. Да наема онзи частен детектив.

Сега той май й се присмиваше, затова тя каза остро:

— Не забравяйте, това е сериозно.

— Няма да забравя. Имам нужда от вашия телефонен номер и адрес. За да ви осведомявам как върви работата.

Тя извади евтин бележник от безпорядъка в чантата си и му ги написа.

— Ето. — Откъсна листа и му го подаде. — Това са моите координати.

— Мелба Елоиз Меридю — прочете той. Погледна я и се усмихна. — Скъпа — каза й, — ти си като излязла направо от романите на Фицджералд. Трябвало е да те кръстят Зелда.

— Ха, Зелда, наистина! — Подсмръкна тя в знак на пренебрежение.

— Ще се обаждам, Зелда — каза той, когато затвори вратата на колата.

Тя се обърна да го погледне, когато колата потегли. Той все още се смееше.

— Зелда. — Тя се ухили и се сгуши на удобната и мека кожена седалка, докато колата я носеше към летище „Кенеди“. А на лицето й имаше доволна усмивка. Е, поне не я беше нарекъл Скарлет.