Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (30)

Глава 30

Мел беше ходила в полицейския участък само веднъж досега — когато Камелия я беше завел, за да я разпита. От това, което виждаше сега, не мислеше, че някога би поискала да се озове пак там. Сиви стени, стоманени шкафчета, износени и разнебитени столове, евтини маси, които служеха за бюра, хартиени чашки за кафе, кутии с понички, дебели папки с документи, пронизителен телефонен звън, викове и команди, плачещи роднини, ясно доловимо напрежение и много груби на вид мъже в сини униформи и с оръжие, което много я плашеше. Знаеше, разбира се, че благодарение на тях животът е по-сигурен, но предпочиташе да стои по-далеч от тази негова страна. Камелия я хвана за лакътя и я въведе в малка стаичка, вече заета от красив латиноамериканец с телосложение на тежкоатлет и влажните черни очи на Казанова. Само че не приличаше на Казанова, защото беше извънредно делови.

Той разтърси ръката й и зае отново мястото си пред компютъра. Започна без заобикалки да й задава въпроси и да изкарва на екрана частични образи на мъжко лице, докато Мел описваше нападателя си.

— Съжалявам, че не съм ви от голяма полза — извини се тя нервно. — Така е, защото просто не съм сигурна в онова, което съм видяла. По-скоро си мисля, че съм видяла нещо.

— Направете каквото можете, мадам — отговори той. — И не се тревожете, аз ще се опитам да запълня останалото.

И така, Мел разгледа отделните образи много внимателно. Да, точно така изглеждаше челото му — като на булдог, издаващо жестокост, закриващо наполовина очите му. Тесни очи, помисли си тя, но това можеше да е резултат от усилието му да фокусира ясно образите в онази тъмна и бурна нощ. Не, не знаеше какъв цвят са. И така нататък.

Тя ахна, когато той най-после й показа завършения цялостен образ. Това беше убиецът. Пое си дълбоко въздух, за да спре напъна за повръщане, който изведнъж почувства и започна нервно да кърши ръце и да хапе устни, за да спре сълзите. Не беше сигурна дали са сълзи на страх или на радост от факта, че сега имат кого да търсят.

— Може и да не е съвсем точен — каза тя, все още с тревогата, че може да е объркала нещо. — Но мисля, че това е човекът, когото видях.

— Образът е достатъчно добър, мадам. Ще го минем и през националния компютър и ще видим какво ще излезе.

— Благодаря ви — каза тя и тръгна към вратата. — Много ви благодаря.

Толкова много искаше да излезе оттам, че почти тичаше, но Камелия още не беше свършил с нея. След срещата с компютърния експерт трябваше да седи в друга сива стая без прозорци и да слуша, докато експертът по лингвистика й пуска различни магнетофонни ленти, всичките на мъже, които говорят с чуждестранен акцент. Кафето в хартиената чашка имаше такъв вкус, все едно че беше престояло в машината цяла седмица и дори поничката с крем, предложена й от Камелия, не можеше да я изкуши.

Сигурно бяха на тринайсетата лента, главата й бучеше и тя мислеше, че нищо няма да излезе, когато един глас я накара буквално да подскочи. Уверен глас, който говореше без запъване, но с онзи дрезгав и гърлен акцент…

— Това е. — Тя беше толкова развълнувана, че стана от стола. — Точно така звучеше и неговият глас. О, слава Богу, най-накрая направих нещо както трябва.

— Украинец — информира я експертът. — От района близо до Черно море. Доста бандити живеят в онзи район, напускат Русия през Босфора и Турция, придобиват нова самоличност и идват в Съединените щати да търсят политическо убежище. Като много други граждани.

— Ужасно! — каза Камелия. — Ще добавим това към другата информация, която имаме за него, и ще видим какво ще излезе.

Най-после излязоха оттам — навън, на слънчевата светлина. И поеха с пълни гърди от въздуха, натежал от изгорели газове, който в Ню Йорк минаваше за „чист въздух“. Въздъхнаха от облекчение и поеха обратно към Пето авеню, за да вземат багажа на Мел. А оттам се отправиха към летището.

Камелия вече беше виждал жилището на Ед. Лично беше претърсил всяко кътче и не беше открил нищо. Поне нищо лично, което би могло да ги заведе до убиеца. Нито дори да им подскаже какъв е мотивът за планираното убийство. Той я изчака долу, във фоайето, докато си мислеше, че единственият възможен засега мотив е борбата за сделката за закупуване правото да бъде изградено скъпото малко летище на „Пето“. Екипът му работеше върху това, но досега не бяха успели да проникнат под многото лъжливи пластове, които криеха истинската самоличност на купувачите. Разследването вече включваше щатската полиция и ФБР и ако им се дадеше достатъчно време, той знаеше, че ще намерят отговора.

Асансьорът спря и Мел излезе с лице с порозовели бузи, защото го беше измила набързо със студена вода, за да премахне от него пушека и миризмата на един чужд свят. Не се усмихваше, защото, макар и за малко, щеше да изостави Ед. Тревогата, стаена в погледа й, извикваше у Камелия желанието да я защитава от всичко.

Тя тръгна към него на своите неестествено високи токчета. Когато го хвана под ръка, той се засмя, защото тя беше доста по-висока от него.

— Да вървим — каза тя решително.

Тръгнаха към летището с полицейската кола на Камелия. Пуснаха сирената, за да стигнат навреме за следобедния полет за Нашвил.