Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (36)

Глава 36

Тя му липсваше — о, как му липсваше… ароматът й, тази хладна секси миризма, която би разпознал дори пред парфюмерийния щанд на „Блумингдейл’с“, съблазнителна смес от аромата на собствената й нежна плът, лилии, жасмин и лято… Ароматът на узряла праскова… Усмихна се, като си помисли… „Къде отиде ти? О, Зелда, къде отиде? Надявам се, че не си отишла там, не и в Хейнсвил… Не мога да понеса мисълта за това, мисълта, че си там… Онова място, където животът ми се обърка, откъдето никога няма да бъдат изтрити срамът и вината ми…“

Мислите му отново се върнаха към онази ужасна нощ. Рожденият му ден. Нощта, в която Майкъл Хейнс поиска да купи бащината му земя. Нощта, в която Мич прокле баща им за отказа му да я продаде. Беше си помислил, че Мич ще удари баща им, той беше толкова ядосан… Но беше по-лошо от това, о, много по-лошо…

Тео се беше измъкнал незабелязано от колибата и тичаше надолу по пътя, а раницата подскачаше на гърба му и го удряше по раменете. Дъхът започна да не му достига, вероятно заради силния вятър. Задъхваше се, залиташе и се хващаше за клоните на дърветата, за да се задържи на крака. Вятърът стенеше и огласяше цялата гора, която като че ли беше оживяла. Тя се тресеше и трепереше, когато вятърът чупеше огромни клони или пък изтръгваше из корен някое дърво.

Изпита огромно облекчение, когато най-после излезе на открито място и започна да слиза по поляната, която водеше към Хейнсвил. Сега започна да бяга по-бързо, с наведена глава. Бягаше равномерно под дъжда, вятърът духаше в гърба му и така му помагаше, като че ли знаеше за спешната му задача.

Беше изминал две мили, когато видя светлината на автомобилни фарове да прорязва нощта. Дали Майкъл Хейнс не водеше Мич у дома? Като не искаше да го хванат, той се скри в гъстите брези край пътя. Стройните им стволове се люлееха силно под напорите на вятъра, а златистите им листа почти напълно го покриха. Той не смееше да диша, когато колата го наближи. Надничаше иззад скривалището си, полузаслепен от фаровете. Когато превозното средство мина покрай него, видя, че това е камион пикап и в него има двама мъже. Не познаваше камиона, не познаваше и мъжете, но предположи, че са от сезонните работници. Чудеше се за къде ли са тръгнали. Пътят свършваше във фермата Соригейт, която беше собственост на Хейнс, но не беше вероятно да са се запътили натам по това време на нощта. Другото възможно място беше неговият дом.

Предупредителен сигнал беше изпратен от мозъка му към краката му и само след секунда той тичаше в посоката, от която беше дошъл. Тичаше бързо по средата на тесния път, забравил за силния дъжд, борейки се с вятъра.

Почти беше стигнал до дома си, когато го видя. Ярък червен пламък, озаряващ сивото, ниско надвиснало, небе.

— Не! — извика диво той. — Моля те, Господи, не…

После отново затича. Залиташе, подхлъзваше се, падаше. Беше отчаян. Стигна до просеката в гората и видя мъжете да наливат още бензин в пламъците. Колибата експлодира. Той викаше. Непрекъснат, мъчителен вик. Видя ясно силуетите на мъжете, когато те се обърнаха. Чу дрезгавите им викове, изразяващи единствено тревога. Видя единия да вдига карабината си и да се прицелва.

Парализиран от шок, той нададе пронизителен писък на страх и мъка, преди инстинктът да му подскаже да избяга дълбоко в гората.

Познаваше гората като задния си двор, беше пребродил всеки инч, знаеше всичките й тайни и скривалища. Намери малката пещера, където той и сестрите му бяха играли някога на криеница. Успя да напъха високото си кокалесто тяло в отвора, стиснал дланите на двете си ръце над главата. Криеше се като животно, преследвано от ловци. Беше висок шест фута, но беше още четиринайсетгодишно дете, ужасено и само в света. Страхът го караше да трепери силно, неудържимо. Едва можеше да диша в тясното пространство. Завладя го дълбоко отчаяние, докато чакаше убийците на семейството му да намерят и него. И тогава едно име изникна ярко като пламъците — толкова ярко, като че ли го видя изписано: Мич. Брат му не беше един от мъжете, които бяха подпалили пожара. Но той знаеше със сигурност, че Мич има нещо общо с това.

Вече чуваше как мъжете тичат из гората, те стъпваха върху клонките и ги чупеха. Чуваше тихите им проклятия, когато се спъваха, чу и думите им.

— А, майната му на тоя! — изпсува единият.

— Който и да е бил, няма да се осмели да каже нищо на никого — каза другият близо до него.

— Цялото семейство загина. Свършихме си работата — съгласи се първият. — Да се измитаме.

Мъжете тръгнаха към камиона си. Чу се, макар и слабо, ревът на двигателя и после камионът изчезна в нощта. Скован от шока, Тео едва успя да излезе от скривалището си. Изтича обратно до просеката и втренчи поглед в димящите останки на колибата. Това беше всичко, което беше останало от неговото семейство. И Мич.

По лицето му се стичаха сълзи — едри като дъждовните капки. Риданията го задавиха, завладя го силен срам. Беше избягал, беше се скрил в гората, докато семейството му умираше. Макар да беше видял как избухва колибата и да знаеше, че нищо не би могъл да направи, това не намаляваше нито болката, нито срама. Трябваше да се опита да им помогне. Трябваше да удуши мъжете, да им счупи вратовете, да ги стъпче с крака. Да, трябваше да ги убие. А сега щеше да убие Мич. Дълго време седя върху пъна на дървото, което баща му беше отрязал миналата година. Мислите му бяха отчаяни, черни, изпълнени с насилие. Сърцето му се беше свило от мъка. Представяше си как ще отиде в града, ще намери Мич и… ще го убие.

Когато зората изгря, той се надигна уморено от мястото си и тръгна към все още димящите развалини.

— Господ да прости, мамо, татко — прошепна. — Господ да прости, Джеърд и Джес, Онър и Грейс. Сега вие сте на небето и сте в безопасност, далеч от всичко това. Господ ще се погрижи за вас. А аз ще се погрижа за Мич.

Беше готов да се закълне, че в този момент чу гласа на майка си — спокоен, разумен, ясен. Тя му казваше, че не трябва да убива Мич. Че ако го убие, той също ще бъде убиец, а тя не иска той да цапа ръцете си с кръв. Вдигна глава, огледа се в учудване. Но майка му, разбира се, не беше там. Гласът, който уж беше чул, беше гласът на собствената му съвест.

Имаше само едно нещо, което трябваше да направи. Взе малкия вързоп, в който бяха новата му риза и дънките, подарък за рождения му ден, и тръгна през гората към върха на планината. Не можеше да види върха, защото беше обвит в мъгла, но дъждът беше спрял и слаб лъч слънчева светлина се опитваше да пробие облаците.

От другата страна на планината беше Южна Каролина. Той възнамеряваше да остави толкова голяма територия между себе си и Тенеси, брат си Мич и Майкъл Хейнс, колкото е възможно. Предполагаше, че убийците са прави. Хората ще приемат, че цялото семейство е загинало в пламъците. Той никога вече нямаше да види брат си.