Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (22)

Глава 22

За Ед не беше лесно да говори за семейството си. Всъщност той беше правил това само веднъж досега. Пред друга жена.

Ед беше най-малкият от шест деца, роден в гористите предпланински хълмове на планината Грейт Смоуки в Тенеси, в двустайна дървена колиба с ламаринен покрив. Дървените греди бяха облепени с импрегнирана със смола дебела хартия отвън, а отвътре — с тапети и вестници.

В първите четиринайсет години от живота си Ед не се беше отдалечавал на повече от петнайсет мили от дома си. Старият пикап „Додж“ на баща му едва изминаваше разстоянието до Хейнсвил всяка събота, натоварен с пресни зеленчуци, които семейството му отглеждаше за пазара. Местните хора говореха, че баща му е способен да отгледа всичко на малкото си, но изключително плодородно, парче земя, но той едва свързваше двата края — успяваше да запази покрива над главата си и да осигури прехрана на многобройното си вечно гладно семейство, което би предпочело по-често да хапва месо, а не картофи.

Пъстървата и костурът, които ловяха в потока, не бяха достатъчни да задоволят вечния глад на шестте подрастващи деца, които ядяха зеленчуковите гозби просто защото нямаха избор. Често ги изпращаха в гората да търсят гъби, къпини, боровинки и орехи, които да обогатят семейната трапеза.

Също като тримата си братя и двете си сестри, Ед беше слабичко момче, почти недохранено, винаги нащрек, винаги с карабина в ръка, готово да застреля я някоя катеричка, я някой пъдпъдък или кълвач — каквото и да е, което да разнообрази яхниите, които майка му вечно бъркаше на печката.

Някога красива жена. Елин беше толкова слаба, че костите й се очертаваха под прозрачната плът. Всяка кост изпъкваше, сухожилията й, дебели като въжета, също изпъкваха и говореха за изтощение от тежката работа. Малките й повехнали гърди бяха изхранили шест деца, бързо последвали едно след друго, загрубелите й ръце бяха успокоявали треската им, галили горещите им чела, когато бяха болни. Беше им пяла приспивни песни, макар и уморена от тежкото ежедневие, беше им се усмихвала, когато ги целуваше за „лека нощ“, и винаги им обещаваше, че, един ден, животът ще стане по-добър за тях.

— И тогава ще ти купя нова рокля, мамо — обещаваше най-малкият, Ед.

— И, без съмнение, щях да й обещая и диамантен пръстен — каза Ед сега — само ако знаех за съществуването на диамантите. Но бях глупавичко дете, не бях чувал за тях.

Всичките шест деца приличали на майка си: тесни лица с изпъкнали скули, дълбоко поставени сини очи под гъсти черни вежди, уши, прилепнали към главата, здрави бели зъби, които нямали нужда от зъболекар благодарение, както казвал баща им, на диетата, състояща се само от зеленчуци, и на тяхната крава, която давала малко мляко, както и на няколкото мършави кокошки, които снасяли някое и друго яйце. Пържолите били непознати за тях, сварената птица — нещо, което хапвали рядко, и затова този случай дълго се помнел.

Всичките шест деца имали разкошната черна коса на майка си — права и гъста като житото в лятна ливада. И всичките говорели с планинския акцент на Тенеси, който бил толкова неразбираем, че звучал като чужд език.

Тичали боси от пролетта до есента и ходилата им били загрубели като тези на индианците, а кожата им — загоряла от слънцето. Косата им обикновено ставала с два-три нюанса по-светла, защото никога не носели шапки. През септември те неохотно отивали отново на училище, обули груби, шити на ръка, обувки, от които петите им загрубявали и по пръстите им излизали мазоли. Само Ед и най-големият му брат, Майкъл, нямали търпение да тръгнат отново на училище, но по съвсем различни причини. „Моите двама интелектуалци“, ги наричала майка им и с усмивка ги гледала как усърдно превиват гръб над учебниците по география, история и математика. Нито Ед, нито Майкъл знаели какво е „интелектуалец“, но всеки си имал свой собствен мотив да учи. И двамата искали нещо повече от живота от това сурово съществуване, изпълнено с лишения.

— Тогава не разбирах, че съм лишен от много неща — каза Ед на Зелда. — Когато си дете, не разбираш много неща. Смяташ, че животът на всички е като твоя. Ако не познаваш друг начин на живот, как би могло нещо да ти липсва? Но вярвах, че някъде, някак си, съществува и по-добър живот. И не си представях малка къща с три спални с вътрешна тоалетна и красива ограда в Хейнсвил. Не за това копнеех. Мечтата ми беше много по-смела. Вече бях влюбен в идеята да пътувам и да преживея различни приключения. Не знаех как, но знаех, че един ден ще изскокна като птичка от клетката си. Клетката бяха онези зелени хълмове. Представях си, че ще полетя около света като реактивен самолет. Че ще обядвам в Париж и ще се разхождам в лондонските паркове, че може би дори ще стисна ръката на някого от кралското семейство. — Ед се усмихна. — Нищо не изглежда невъзможно, когато си само на дванайсет години.

Братът на Ед, Мич, беше различен. Имаше по-тесни очи, полускрити зад силно изпъкналите му скули, което му придаваше вид на индианец от племето Чероки. Очите му, както на всички други, бяха сини на цвят като тези на майка им, но във всичко друго той приличаше по-скоро на баща си. Беше по-едър и по-плещест, със здрав врат и квадратна челюст. Беше онзи, който е по-различен от останалите в малката общност на семейството. Беше напълно съзрял още преди да навърши петнайсет години. Естествено, и той носеше отпечатъка на недоимъка, изострените черти на гладуващите, нямаше блясък в очите му. Но беше изключително бърз с карабината.

Тайно от всички, майка му си мислеше, че някой го е подменил при раждането. Защото при Мич всичко беше различно, Макар да си казваше, че го обича колкото и другите, тя не го разбираше. У него ясно се забелязваше жестокост. Доставяше му удоволствие да убива животни дори ако не бяха годни за ядене. Обичаше да измъчва братята си. Използваше това, че тежи повече и че е по-силен, за да се бори с тях. Въпреки писъците и протестите им, той ги поваляше на земята. А със сестрите си се заяждаше, докато не се разплачеха. Биеше другите деца в училище и в църквата, след церемонията избягваше в гората и караше семейството си да се срамува от него. Веднъж дори беше заловен от председателя на общината в гората да вари алкохол, пиян като свиня.

— Мич пет пари не даваше какво мислят другите — каза Ед на Зелда. — Беше дебелоглав и живееше така, както му се иска. Искаше да вземе всичко, което животът му предлага. Ако се случеше нещо лошо, то винаги се свързваше с него. Обичаше да бъде лош. На бедната ни майка дори й се струваше, че той специално търси злото. И, независимо колко здравата го налагаше татко, той не се променяше. На седемнайсет, Мич беше доста по-висок от татко. Лесно би могъл да го убие само с един замах на силните си ръце или с един-единствен изстрел на карабината. А беше и отличен стрелец. Да живееш с Мич, беше като да живееш върху кратера на вулкан. Никога не знаеш кога може да изригне. Но татко толкова се гордееше с факта, че притежава пет акра земя и че не притежава никого — тоест, че не се смята господар на хората. Бяха му необходими двайсет дълги години, за да събере четиристотинте долара, необходими му, за да купи това парченце земя.

— Мич иска прекалено много — каза баща им един ден на Ед докато двамата пътуваха към Хейнсвил в стария ръждясал пикап, за да закарат продукцията на съботния пазар. — Мич не би се задоволил да бъде фермер, макар земята да е вече наша.

— Упоритата и тежка работа е единственият отговор, момчето ми — каза той на Ед, докато двамата караха надолу по хълма в мъгливата утрин. Мъглата се стелеше равномерно над блестящите поточета и над гладките скали, над поляните, където растяха диви цветя, над които прелитаха черни пеперуди, разперили крилца, за да ги стопли ранното утринно слънце. Стелеше се и над пътя, по който личаха дълбоките бразди, оставени от каруците, както и над по-тесния път, който водеше към местния град, отстоящ на петнайсет мили.

— Но запомни думите ми, на Мич не му харесва да работи. Още по-малко — да работи упорито. Иска да има всичко, и то още сега. Независимо какво ще му струва да го има.

— Ето, такова беше детството ми. Така израснахме ние. — Ед нарочно говореше весело, но Мел долови нотката на отчаяние, дълбоко скрита у него.

Тя каза приглушено.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Няма нужда да изпитваш съжаление. Не съм единственото дете, което е отраснало в бедност.

— Но си успял да се измъкнеш от бедността.

— Дълго време след това. — Той направи пауза. — Дълго, дълго време — каза той тихо и в гласа му се долавяше толкова силна тъга, че Мел се уплаши да зададе въпросите, които напираха на устните й. Вместо това се наведе към него и го целуна нежно. Толкова леко и нежно, че той почти не усети. Докато той беше все още замислен и замаян от жеста й, тя запали колата и потегли бавно по магистралата обратно към Санта Моника.

— Утре рано сутринта трябва да се върна в Ню Йорк — каза Ед, но личеше, че никак не му се иска. Погледът му срещна нейния.

Тя кимна.

— А аз трябва да помогна на мистър и мисис Бартън Фокс да се преместят от Енсино в „Шърман Оукс“. Господи, колко напрегнат е животът. — Тя го целуна отново, този път — по бузата. — Скъпи — каза му с дяволита усмивка, — наистина ми харесва да си играя на детектив, когато в играта участваш и ти. — В следващата секунда беше излязла от колата и дори бе затворила вратата. Когато той вдигна поглед, тя вече му махаше за „довиждане“.

Ед я гледаше как взема входните стъпала само с един гигантски скок. После тя се обърна и отново му махна от вратата. Той потегли с усмивка на уста.

Срещаха се много пъти след това. Той просто не можеше да остане далеч от Санта Моника. Имаше малък частен самолет и всеки петък след работа летеше дотам. Излизаха на вечеря, водеха Райли на мачовете на „Лейкърс“, както и на тези на „Кингс“ и мръзнеха на студения хокеен стадион, ядяха хотдог и се заливаха в смях. Изглежда, те непрекъснато се смееха. А Райли стискаше ръката на Ед толкова силно, все едно никога нямаше да го пусне. Нито една от тях двете не искаше да го изгуби… Дори Лола му се умилкваше и повече не го хапеше.

— Но ми остана белег от първия път — казваше Ед със смях. Мел го водеше на всичките си любими места, запозна го с всичките си приятели, макар че никога не срещна нито един от неговите.

— Нима нямаш приятели? — запита го веднъж тя.

— Не много — призна той. — Аз съм предпазлив.

— Чудя се защо — каза тя озадачена, а той погледна с онзи свой странен поглед, който беше някак отдалечен и издаваше скрита болка… В такива мигове тя не знаеше за какво мисли той.

— Може би някой ден ще ти разкажа — беше всичко, което той каза. После смени темата и заведе нея, Хариет и Райли в хотел „Бел Еър“ за великолепна вечеря на открито в неговия четвъртит двор. И никога вече не заговори за миналото си.