Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (42)

Глава 42

„Зелда, Зелда, ти ме изостави… Винаги съм се питал дали ще си отидеш — точно така, както и се появи в живота ми, като ме оставиш с мъката ми отново сам. Защо? Мое златно момиче, моя джорджийска прасковка, сладка моя… къде си… Господи, колко ми липсваш! Може би съм умрял. Сигурно е така и затова не можеш да стигнеш при мен… Но аз те познавам, знам колко си решителна и упорита. Ти ще ме намериш дори в отвъдното. О, Боже мой, никога не съм мислил, че ще използвам тази дума, особено когато се отнася до мен… Тук е тъмно, толкова тъмно през цялото време. Може би вече съм в гроба, погребан…“

Студена пот изби по кожата му. Сестрата, която тъкмо беше в стаята, хвана ръката му и тревожно измери пулса, провери какъв е ритъмът на сърцето, кръвното налягане, провери още дали банките са пълни.

— Няма съмнение, че има мозъчна дейност — каза тя на глас.

„Значи не съм мъртъв — помисли си Ед и изпита облекчение. — Още не. Имам още време. Още време, за да й кажа, че я обичам, че я желая, че не мога да живея без нея. Точно сега не мога да падна на едно коляно, но моля те, омъжи се за мен, Зелда… Толкова отчаяно искам да чуя гласа ти, мила моя… Да те чуя да казваш… Да.“

Отнякъде долетя пронизителен телефонен звън. Чу тихите стъпки на сестрата, лекото шумолене на памучната й престилка, едва доловимия шепот на гласа й. После тя се върна.

— Не съм сигурна, че трябва да правя това — каза тя и колебанието й беше очевидно, — но онази ваша млада любима е много убедителна… Пък и какво, предполагам, че няма да ви навреди.

Тя допря нещо студено до ухото му и той чу гласа на Зелда.

— Ед, аз съм тук, в Чарлстън, скъпи. Не съм те изоставила, не се тревожи. И знаеш ли какво, скъпи? Сега знам всичко, много повече, отколкото знаех преди. Сърцето ме боли за теб. Мам’зел Доротея е чудесна. Тя ти изпраща своята любов. Разказа ни цялата история. И, Ед — гласът й изневери и тя направи пауза, за да се успокои, — искам да ти кажа колко много се гордея с теб. И колко много те обичам. О, скъпи, чуваш ли ме? Трябва да повярвам, че ме чуваш. Не мога да си позволя да мисля, че не си там. Чакай ме, Ед. Ще бъда при теб… утре… Обичам те. И винаги ще те обичам.

Сестрата отдръпна слушалката от ухото му — неговата жизненоважна връзка с Мел — и една сълза се плъзна по хлътналата му сега буза.

— О, мили Боже! — каза сестрата бавно, изумено. — О, мили Боже! Той я чу! Той я позна!

Ед отново я чу да стъпва тихо с обувките си с гумени подметки. Само че този път тя тичаше. Той долови вълнението в гласа й, когато извика лекаря. „Благодаря ти, Боже — каза си той и още една сълза се плъзна изпод затворените му клепачи. — И на теб благодаря, Зелда, че съм още жив. И ти обещавам, че ще те чакам, скъпа. Поне до утре…“

Сънуваше, че пак е в Чарлстън, но с Мел и мам’зел Доротея. Всички бяха отново млади или, в случая с Доротея, по-млади… Зелда, която по онова време не беше част от живота му, сега беше с него в съня му. Тя беше неговият ангел пазител.

Той видя брат си отново.

Беше в първата си година в „Дюк“, заслужил скъпоценната стипендия, която едва стигаше да покрие таксите. Ако искаше да яде или да има място, където да спи, трябваше да работи. „Нищо в живота не идва даром“ — беше казал, изпълнен със страхопочитание, когато беше пристигнало писмото, в което се съобщаваше, че е приет. За дете от планините, където амбицията не се простира по-далеко от това да имаш собствено парче земя и да успееш да изхранваш семейството си, той беше постигнал успех. Или поне беше поел по пътя на успеха.

Не беше лесно. Но той не беше предопределен за лесен успех. Нищо в живота му не беше леко и гладко.

Беше работил на полето цялото онова лято. Беше изкарал достатъчно да си купи два чифта дънки, няколко тениски, пуловер и топло яке и чифт нови ботуши за първата зима в колежа. Бяха му останали още двайсет и пет долара, с които трябваше да преживява, докато си намери подходяща работа в Дъръм, където се надяваше да изкарва достатъчно за храна и квартира. Беше на седмото небе, докато не дойде време да се сбогува.

Мам’зел Доротея му подаде запечатан плик. Изведнъж той изпита нежелание да я изостави.

— Вземи това и тръгвай, глупаво дете — каза тя и го целуна бързо по бузата — нещо, което никога не беше правила. Те никога не даваха външна изява на привързаността си, това беше тяхно неписано правило. Бяха приятели, съдружници в играта, наречена живот, и побеждаваха останалите играчи, когато можеха. И двамата се хранеха оскъдно. Той — защото така нареждаха обстоятелствата, а тя — защото такъв беше изборът й. Никога не знаеха дали накрая ще излязат победители. Или ще загубят.

В автобуса на път за Дъръм той отвори плика. Вътре имаше четиристотин долара. Повече пари, отколкото беше виждал в живота си. Знаеше, че трябва да е продала нещо ценно, за да получи толкова пари, и внезапно изпита тревога за нея. Тревожеше се как ще се справя тя без него, отново сама. Нямаше да има кой да й помогне да си легне в леглото, когато прекали с пиенето. Да се погрижи да й е топло и да яде от време на време. Едва устоя на желанието да спре автобуса и веднага да се върне у дома. Но знаеше, че тя само би го отпратила отново.

Беше едва в първата година, когато научи, че са намерили Доротея, сама и в безсъзнание, заключена в красивата стара къща. Била в това състояние два дни, преди да я открият. Един електротехник трябвало да получи достъп до къщата, за да отстрани повреда в електрозахранването. Като не успял да накара собствениците да му отворят, се обадил в полицията. Научи също, че е в болницата и че не се очаква да живее. Адвокатът на семейството му каза, че трябва да побърза да отиде при нея, ако иска да я види жива.

Дълбоко нажален, Ед прекоси кампуса, за да отиде до църквата на университета. Кулата с камбаната се извисяваше двайсет и един етажа по-нагоре. Беше построена в готически стил, от солидни камъни, прозорците бяха извити в горния си край и покрити с цветни стъкла. Тя, все пак, му предлагаше някаква утеха. Той коленичи и се помоли за живота на мам’зел Доротея Джеферсън Дювал. Като се изключи майка му, тя беше единствената жена, която беше обичал. Не можеше да си представи живота без нея. Бъдещето му изглеждаше мрачно.

Вървеше по алеята пред църквата на път за стаята си, когато видя брат си. Шокът го принуди да замръзне на място. Мич беше с група мъже, всичките облечени в костюми и с вратовръзки, всичките с дипломатически куфарчета в ръце. Брат му имаше вид на преуспял човек, беше облечен официално, но, както винаги, залиташе. Очите му бяха очите на подлец, каквито винаги са си били, въпреки че на лицето му беше изписана усмивка. Той потупваше по гърбовете останалите мъже, изпълнен с приятелски чувства, но Ед знаеше, с онзи свой стар инстинкт, че той замисля нещо лошо. Мич винаги се държеше приятно, когато искаше нещо. Освен в нощта, в която беше убил семейството си.

Изведнъж Ед изпита ужасен страх и се скри в сянката зад църквата. „Сега е моментът — каза му някакъв вътрешен глас. — Можеш да го проследиш да го убиеш… да отмъстиш за майка си и баща си, за братята и сестрите си.“

Но как би могъл? Не беше видял Мич да подпалва колибата им, още не знаеше със сигурност дали е виновен. Знаеше обаче със сърцето си. То беше сигурно.

Не, не можеше да го направи. Отново изпита ужасен срам. Прибра се в стаята си, като все гледаше да се движи в сянката, за да не види никой болката му.

Магнолиите бяха цъфнали, когато на следващия ден се върна в Чарлстън. Всички дървета бяха в бяло и розово и приличаха на букета на младо момиче. В градините изобилстваха лилии и техният сладък аромат се смесваше приятно със соления морски въздух. Никога нямаше да забрави този ден и неговата атмосфера. Беше се помъчил да избута спомените за Мич в някакъв далечен и тъмен ъгъл от подсъзнанието си, а сега те отново изплуваха. Реши да не мисли за брат си и отиде да види мам’зел.

„Мам’зел, когато те видях да лежиш на онова тясно болнично легло, толкова крехка и дребна на вид, се запитах как, въобще, е възможно да оцелееш. Беше толкова слаба, изглеждаше така премръзнала и самотна, толкова безпомощна. Аз взех дланите ти в своите и ти заговорих. Казах ти колко много те обичам, точно както сега Зелда прави с мен. Казах ти: «Не ме изоставяй, мам’зел Доротея. Аз съм егоист. Имах нужда от теб, за да се грижиш за мен. Имах нужда от теб, за да се върна у дома. Имах нужда от теб, за да се гордееш с мен и за да знам, че има за какво да се боря, да стана човек. Да постигна успех. За теб. Моята баба.»«

Той седя дълго при нея. После го повикаха на телефона и отиде да види семейния адвокат, Бърнард Хоторн. Този мъж изглеждаше дори още по-възрастен и от мадам Доротея. Бил адвокат на баща й. Ед обаче нямаше да се учуди, ако научи, че е бил адвокат и на баба й. Фирмата, която беше много стара, със сигурност е обслужвала и дядо й, и прадядо й. Имаха кутии и кутии, пълни с прашни стари книжа, на които пишеше: »Джеферсън“ и „Джеферсън Дювал“. Старият Бърнард му каза, че сега работят за семейството от вярност към него, а не за пари, защото на мам’зел вече не й били останали никакви.

— Всичко, което й е останало — каза той на Ед, — е голямата къща. И онези от мебелите и вещите, които още не е продала. О, и онази стара и порутена къща на плажа. Но тя не струва нищо или поне така ми казаха.

Той хвърли поглед на книжата пред себе си и Ед разпозна едрите и разлети букви на Доротея. Със същия почерк бяха написани писмата, които всяка седмица получаваше от нея.

— Освен това, мам’зел вече прехвърли собствеността над плажната къща на вас. — Хоторн изгледа Ед над върха на очилата си. — Мой дълг е да ви информирам, че, като собственик, отсега нататък вие ще плащате всички данъци по собствеността, плюс разходите по поддръжката, ако искате да си я запазите. Макар че, както вече казах, съмнявам се тя да има някаква стойност в този момент. Може би само земята струва нещо. И тъй като е далеч от шосето и не се намира в район, популярен сред туристите и почиващите, не е вероятно да успеете да я продадете. — Той сви рамене и без това слабият му глас заглъхна съвсем, когато затвори папката — Мам’зел също така посочва вас като изпълнител на завещанието. Дава ви власт също като на адвокат и сега вие се намирате в такова положение, че трябва да вземете решение какво ще правите с къщата „Джеферсън“. Също така, трябва да се погрижите и за старата дама. Ед мълчеше.

— Знам, че е трудно — каза Хоторн. — Вие сте още студент и нямате доходи. Съжалявам за това, мистър Винсънт, но такава е волята на мам’зел.

Ед се замисли. Той много искаше да се погрижи за своята благодетелка. Но как?

— Предлагам да продадем мебелите и другите вещи на търг и да обявим къщата за продан, макар точно сега да не се търсят къщи с историческа стойност. В тях обикновено трябва да се вложат доста пари, а младите хора не искат да имат проблеми с дървесни червеи, гнили дъски и стари мазилки. Те искат всички удобства. — Хоторн отново въздъхна, като че ли със съжаление. — Надявам се нещата да се променят някой ден, но… — Гласът му отново заглъхна и той се облегна назад, потънал в мислите си.

Ед му благодари, каза че, разбира се, ще се погрижи за мам’зел Доротея и го помоли да обяви и къщата, и мебелите, за продан. Реши да запази малкото вещи, с които, знаеше, мам’зел не би искала за нищо на света да се раздели.

Отиде пак в болницата и държа ръката на мам’зел в продължение на няколко часа, от време на време й говореше, обещаваше й бутилка първокачествен бърбън, когато се събуди, обещаваше й разходка на слънчевата светлина до Батъри, разказваше й за цъфналите магнолии и аромата на белите лилии. После отиде до Хезърд Пойнт, за да разгледа собствеността си.

Плажната къща, построена в готически стил, украсена с кули, беше толкова порутена, колкото и къщата имение, макар и да не беше и наполовина толкова величествена. Всичко в нея беше повредено: гредите, верандата, покривът. Стъклата на всички прозорци бяха счупени, а онова, което някога е било алея, сега беше пътека от натрошени камъни и високо избуяли плевели. Но гледката, която се разкриваше пред очите ти, беше удивителна — безкрай от спокоен син океан чак до още по-синия хоризонт. Малки, също разнебитени, стъпала водеха до заливче, около което сега растеше висока трева. Някога бащата на мам’зел е държал там яхтата си.

Ед обиколи собствеността си с чувството, че е крал. Благодарение на своята приятелка, той имаше дом. Доротея не го беше забравила и сега той нямаше да забрави за нея. Беше негов ред да стане благодетел.