Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (49)

Глава 49

На другото крайбрежие, в Маями, Марио де Сото натисна бутона за край на разговора на своята „Нокия“. Той беше висок и доста едър мъж, около осемдесет паунда, винаги добре избръснат, с тесни очи и тъмна коса, тук-там прошарена. Гледаше намръщен през прозореца на кабинета си. Голямата къща имение в италиански стил имаше изглед към океана. Ако се интересуваше от гледката, от това място би могъл да види просторните зелени ливади, които обграждаха къщата и редиците високи кралски палми, които определяха границите на имота му, както и синьо-зеления Атлантически океан, който се простираше до още по-синия хоризонт. Но Марио не гледаше това. Умът му беше зает с други неща.

Беше направил добра сделка. Едно от условията му за участие в сделката — елиминирането на Ед Винсънт — трябваше да бъде изпълнено до определена дата. Беше дал дума. А сега обещанието му беше нарушено и той беше много, наистина много, ядосан.

Не беше трудно да наеме убиец. Въпросът беше в качеството. Гус Араманов, бившият Джордж Артенски, беше наистина нещо качествено. Беше най-добрият. Само че този път той се беше провалил, а сега времето изтичаше. Ако Ед Винсънт не умреше скоро, трябваше да се направи нещо по въпроса.

Алберто Ричи току-що беше разговарял по телефона с Марио — тихо и спокойно, както винаги. Беше му казал, че е по-добре да се погрижи за проблема. Не беше употребил израза „в противен случай“, но Марио схвана смисъла. Ако не го направеше, със сделката беше свършено. Нещата следваха определена схема, или по-скоро — верига. Ричи даваше обещания на инвеститорите, той самият обещаваше на Ричи, а наемният убиец даваше обещания на него. Всичко, на всеки етап, би могло да се обърка. И се беше объркало. Благодарение първо на проклетия ураган, а после — на треперещата ръка на Араманов.

Набра служебния номер на наемния убиец на Западното крайбрежие за втори път и закрачи неспокойно по студения мраморен под, заслушан в сигнала. Никой не отговаряше. Вече два дни никой не вдигаше телефона. Ядосан, набра домашния му номер.

— Жилището на Араманов — каза напевно и високо гласът на Лайла. Икономката й имаше свободен ден, но тя и без това обичаше да отговаря на телефона.

— Търся Гус. — Тонът на Марио беше нетърпелив, груб.

— Опитайте в офиса. — Лайла май беше изненадана. Гус никога не даваше домашния си номер на познатите си от бизнеса.

— Вече опитах там. Два дни опитвам.

— О! Дали не мога да му предам съобщението ви? Да му кажа да ви се обади? — Сега Лайла беше несигурна. Имаше нещо заплашително в тона на този човек. Той не викаше, но нещо в гласа му я плашеше.

— Кажете му да се обади на Марио. Веднага, мисис Араманов.

Марио приключи разговора и се върна при прозореца. Този път забеляза гледката, но той я възприемаше по различен начин. Не виждаше яркочервените и пурпурните бугенвилии, които се изкачваха по розовите стени на къщата му, а виждаше електрическата ограда и жиците, които бяха нейният връх. Не виждаше слънцето, което блестеше като златно кълбо над синьо-зеления океан, а масивните железни порти и къщата на охраната, двамата въоръжени с „Узи“ мъже, винаги в готовност за стрелба. Не виждаше приятно хладния, тъмносин и безкраен воден басейн и безупречния червен тенис корт, а виждаше поставените на много места видеокамери и детекторите, скрити в храстите, тренираните за нападение добермани, които обикаляха из владението му. Марио де Сото виждаше един затвор.

Естествено, имението в Маями беше различно от затворите, в които беше прекарал известно време. Тук поне разполагаше със свой собствен главен готвач. Но напоследък беше загубил апетита си и ядеше главно печени зеленчуци и от време на време парче риба. Вече не пиеше. Откакто, преди три години, едва не беше умрял от масиран инфаркт. Позволяваше си само чаша мляко, винаги с пакет царевични пръчици. Никога не можеше да им устои и това не беше някакъв странен остатък от детството му. Тогава нямаше възможност да яде царевични пръчици.

Имаше още шофьор и черен „Мерцедес SI900“, както и червено „Ферари“ и тъмносин „Бентли“. Но вече рядко излизаше навън.

Имаше и приятелка — руса, красива, обсипана с бижута и ухаеща приятно. Тя винаги носеше дрехи на „Версаче“ и сексапилно бельо. Но на него вече не му ставаше.

Марио беше загубил апетита си не само към храната, а и към живота. Допреди няколко седмици, когато при него се отби Алберто Ричи.

Алберто беше в бизнеса с недвижими имоти и оперираше посредством компанията „Кайман Айлъндс“, известна още като „Чудовището“. Той беше на път да сключи страхотна сделка за място за летателни средства на Пето авеню, но беше срещнал упорита съпротива. Ед Винсънт.

Марио беше направил първите си големи пари точно в областта на недвижимите имоти. И първият му престой в затвора беше именно за измама на инвеститорите в същата сделка с недвижим имот. Но той все пак излезе като победител, и то само две години след това. И с добре скрита и набъбнала банкова сметка. Беше вършил и други неща, за които никак не му се искаше да говори. Имаше и много хора, които биха искали да го видят мъртъв.

Но Алберто Ричи беше чист и искаше да продължи да живее по същия начин: без измами, без убийства… Поне не такива, които да могат да се свържат с него. Ричи беше уважаван член на обществото и на новата и млада съпруга това се харесваше. Те водеха бурен обществен живот. Той използваше други хора за мръсната си работа. И този път не беше по-различно.

Де Сото беше направил повече от изгодна сделка с Ричи. Щеше да притежава двайсет процента от собствеността на Пето авеню, при това при намалени финансови ангажименти. А в замяна трябваше да го освободи от съперника му.

Точно мисълта за „състезание“ и „съперник“ му доставяше най-голямо удоволствие. Беше се смял до припадък над думите, избрани от Ричи, над начина му на изразяване. Отмъщението само падаше в ръцете му. Всичко се нареждаше идеално за него. Ед Винсънт беше единственият човек на планетата, който знаеше нещо, което щеше да го прати зад решетките завинаги — но само ако го познаеше. Но Ед Винсънт със сигурност не познаваше Марио де Сото.

Той неспокойно излезе от голямата къща и остана една минута, с ръце зад гърба, с тъмните очила да скриват присвитите му очи, да оглежда собствеността, която беше купил благодарение на плодовития си на идеи престъпен ум. Мъжът, който обикаляше къщата заедно с двата добермана, го поздрави, а в следващата секунда неговият помощник застана до него.

Помощникът беше разтревожен. Марио не беше излизал никъде от седмици, не беше добре. Той забърза след него.

— Мистър Де Сото, къде отивате, сър?

Като продължаваше да не му обръща внимание, Марио се качи в хеликоптера. Закопча се с колана и сложи каската с необходимите приспособления на главата си. Помощникът бързо отстъпи назад, когато перките започнаха да се въртят. И Марио се издигна нагоре и встрани, поел път към Бахамите.

Като гледаше отгоре своята обширна собственост, разположена до океана, той мислеше за това, колко малко радост му носи тя. И какво голямо удоволствие ще му даде сделката с „Чудовището“. Но това щеше да стане само ако изпълнеше своята част от уговорката.