Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (39)

Глава 39

Хората на шерифа водеха със себе си двама огромни мъжаги и водолаз. Стиснаха им ръцете, казаха им, че за тях е удоволствие да работят заедно, и се заловиха за работа.

Прогонена на терасата, Мел гледаше как водолазът се прехвърля през перилата, а после изчезва във водата. За нула време, според нея, той отново се показа.

— Нещо като хладилна камера — каза той. — Само дето някой си е направил труда да я омотае с тежка желязна верига. По дяволите, сигурно тежи цял тон.

Шерифът му подаде стоманени ножици и той отново се гмурна. Мел очакваше, че скоро ще изскочи пак над водата, но той потъна като че ли за цяла вечност. Виждаше как Камелия крачи нетърпеливо по палубата с ръце на гърба. Изглеждаше толкова не на място с костюма си, колкото и едно обикновено глухарче на „Таймс скуеър“. Вятърът разроши внимателно пригладената му тъмна коса и Мел се засмя. Камелия беше хубав, макар че вероятно дори не го осъзнаваше. Но беше готова да се обзаложи, че Клаудия го знае. Също така си помисли, че Клаудия сигурно е щастлива жена. Жена с късмет.

Най-после, водолазът изплува над водата, като се бореше с два пъти по-дълга от него ръждясала желязна верига. Двамата мъже се надвесиха, хванаха веригата, после с помощта на стоманените куки и другите си инструменти издърпаха камерата на повърхността. Камелия веднага коленичи, макар да знаеше, че може завинаги да съсипе безупречните си тъмносиви панталони, и помогна да я прехвърлят над перилата.

Най-сетне, тя беше на палубата. Мъжете стояха и я гледаха. Синя пластмасова хладилна камера, с множество петна ръжда и запечатана с водоустойчива жълта лепенка. Бързо махнаха лепенката и повдигнаха капака.

— Господи! — Чу Мел Камелия да ахва и всички бързо направиха по крачка назад, запушили носовете си с длани.

— За Бога, сложете капака на мястото му — задавено извика шерифът, извади клетъчния си телефон и се обади на прокурора да изпрати катафалка.

— Да, това си е труп, точно така — чу го Мел да казва. — Но на кого, или по-скоро на какво, е трудно да се каже. На този етап на разлагане би могъл да бъде и на куче.

Камелия изкачи няколкото дървени стъпала, за да отиде при Мел. Тя протегна ръка към него.

— Това не може да е истина — прошепна тя, ужасена. — Такива неща обикновено не се случват на хубави и добри жени като мен. Това е истински кошмар и става все по-лошо и по-лошо.

Камелия я прегърна и с двете си ръце. Чувстваше с гърдите си меката й нежна плът, чувстваше как тялото й трепери, вдъхваше аромата на парфюма й, който ухаеше на лято и цветя.

— Ще направят аутопсия — каза той. — В този момент не можем да кажем чий е трупът, но съм готов да се обзаложа, че е тялото от библиотеката.

— Ура за Агата Кристи! — прошепна тя в ухото му. — Сега остава само да намерим проклетия иконом.

Той неохотно я освободи от прегръдката си.

— Да се махаме оттук — каза и й подаде коженото яке. — Имам нужда от по-свеж въздух от този тук, както и от едно по-силно питие.

Тя го хвана под ръка и двамата забързаха към колата. Този път шофираше той. Като стигнаха моста, срещнаха катафалката, придружена от полицейска кола, в която седеше фотограф. Изчакаха ги да минат, преди самите те да прекосят моста.

— Ще искат да говорят с теб по-късно — каза й Камелия и тя кимна.

— Ще говоря с тях, ако не се опитват да намекват, че имам някаква вина — отвърна уморено тя.

 

 

За разлика от Хейнсвил, Чарлстън беше истински. Той беше част от историята: грациозен, елегантен, джентълменски. А „Омни“ на „Чарлстън Плейс“ беше доста голям и изискан хотел, който се извисяваше над по-старата, с историческо значение, част на града. Подовете му бяха от мрамор, а полилеите му блестяха като в доброто старо време. Барът на хотела също беше много добър. Камелия си помисли, че напоследък май прекарват по-голямата част от времето си в барове.

— Искаш ли да завършиш дните си като мам’зел Доротея? — запита я той с усмивка, когато Мел се качи на едно от високите столчета и си поръча коктейл „Космополитън“, като помоли, ако имат, да налеят френска водка. И, разбира се, те имаха.

— Съмнявам се мам’зел Доротея някога да е имала такъв следобед, та да я накара да пие. Предполагам, че е започнала да пие по други причини. Тя очевидно е дама. Живее в едно от тези огромни имения. Или поне е живяла, преди да пропилее всичките си пари за алкохол.

— Случва се и на най-добрите — каза той, като отпи от малцовото уиски, което беше с цвета на нейните очи. И защо, по дяволите, не можеше да забрави това? Изпи го, кажи-речи, на една глътка и си поръча друго. Обеща си утре вече да пие чиста водка. Днес беше видял достатъчно, че да преобърне стомаха и на най-издръжливия човек, а уискито го затопляше приятно. Погледна крадешком Мел с крайчеца на окото си.

— Тази вечер ще правиш ли нещо специално, лейди?

Тя се обърна към него. Явно мислеше над думите му. Той затаи дъх.

— Ами… — каза тя бавно — мислех да лежа дълго във ваната, после да изям купа овесена каша…

Той отвори широко уста и тя се засмя.

— Просто се пошегувах. Не, нямам никакви планове. Ти какво имаш предвид?

— Вечеря? Но не набързо, този път. В някое приятно място, подходящо за дама от Юга.

Тя отново се засмя звънливо — този приятен звук, който той започваше да свързва с жените на Юга.

— Сигурно ме бъркаш с мам’зел Доротея — каза тя. — Тя е южняшката дама.

— Да, и никога не би позволила на човек да го забрави. Видя ли я само как се справи с Риана Феърлънд? Като графиня със слугата си.

— Предполагам, че изглежда твърда, но има добро сърце — каза Мел, после добави: — Сигурно е много специална, щом Ед я обича.

— Той избира само най-добрите жени — каза Камелия тихо. После, за да скрие смущението си, поръча още едно питие. — Още за теб?

Тя поклати глава и се плъзна долу.

— Може би ще е по-добре да отида да се излегна във ваната. За да мога да изляза на вечеря с теб.

Той я обгърна с поглед: бяла раздърпана тениска, къса черна пола, старото кожено яке, преметнато през рамо… Но той би я извел на вечеря, както и да изглежда.

— Според мен изглеждаш направо страхотно — каза той, изпълнен с копнеж, и я чу да се смее, докато излизаше, с издадена напред и нагоре брадичка.

 

 

Не беше лесно да направиш резервация в „82 Куин“, но Камелия беше чувал, че този е най-добрият ресторант, затова използва служебното си положение. Чакаше във фоайето на хотела вече половин час, разтревожен да не би да закъснеят, копнеещ за всяка секунда от тази нощ. Не знаеше какво да очаква, затова, със сигурност, нищо не планираше. Щеше да остави нещата да следват естествения си ход.

Мел излезе с устрем от асансьора, закъсняла, както винаги. Докато вървеше към него през мраморното фоайе, Камелия беше готов да се закълне, че всички мъже обръщат глави след нея. Тя вървеше уверено, без дори да забелязва чувствата, които предизвиква, облечена в тази тясна черна рокля и тези високи обувки. Беше като същество от друг свят, като златно момиче. Той никога не беше познавал някоя като нея, никога не беше виждал подобна жена. Изправи се и поклати глава.

— Изглеждаш зашеметяващо. — Хвана дланта й и я поднесе към устните си.

— Е, детектив Камелия, благодаря ти. — Тя се засмя. — Сигурно е от роклята — прокара ръце по хълбоците си и подръпна надолу краищата на плата.

Той побърза да извърне поглед от дългите й, голи, загорели крака. Исусе, нима щеше да стане романтик на стари години, какви са тези мисли, които му минават през ума? Нима може да се каже за нечии крака, че са „целунати от слънцето“? И при това беше четирийсет и шест годишен, женен мъж с четири деца! И, на всичкото отгоре, беше ченге, а тя… Беше забравил какво точно е Мелба във връзка с този случай, освен това, че беше с него, за да му помогне да открият какво е било миналото на Ед. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че тя е влюбена до уши във Винсънт.

Оправи вратовръзката си, приглади косата си назад с онзи вече познат й жест на филмова звезда, който, кой знае защо, я караше да се хили глупаво, после й подаде ръка. Все още смеейки се, тя я пое и двамата излязоха засмени на улицата, където спряха такси. Камелия беше изключително щастлив — като тийнейджър.

„82 Куин“ беше претъпкано с хора, които се тълпяха в антрето, пиеха питиета в бара и чакаха да се освободят маси. Чуваха се откъслеци от разговори и весел смях. Но Камелия и Мел бяха заведени веднага в очарователен вътрешен двор, ограден с червени тухли, където им пазеха маса, поставена под ароматен розов храст. На масата бяха запалени свещи.

— На Ед би му харесало тук — каза Мел, като че ли на себе си, и се огледа.

— Той вероятно знае за това местенце. — Камелия пое менюто, предложено им от келнера.

— Това е градът, който го е осиновил. И, слава на Бога за това — добави Мел.

Попита я какво би желала да пие. Тя избра в „Перие жу фльор де Шампан Розе“, защото харесваше розовия му цвят, както и вкуса му.

— Шампанското е толкова… Не знам, не мога да намеря точната дума, но е… подходящо за празници, създава настроение — каза тя и отново му се усмихна с широката си, лъчезарна усмивка. — А това е любимото и на Райли.

— Райли има любимо шампанско?! На седем години!?

Тя се засмя.

— Разбира се, че има. Винаги й давам да опита от моята чаша. Така, предполагам, любопитството няма да стане причина за провала й по-късно — в пубертета. Една глътка не би й навредила, в никакъв случай. Тя много обича и хайвер. „Белуга“, ако може да избира, но и „Севруга“ не отказва. — Мел отново се засмя. — Ако не беше Ед, тя нямаше да е опитвала хайвер. Аз не мога да си го позволя. О! — Добави, като си спомни каква е цената и на шампанското. — Ние харчим много пари, Марко Камелия. Не можеш да си позволиш шампанско със заплатата си на ченге.

— И ти не можеш да си позволиш шампанско с твоя камион.

Те се засмяха и, още веднъж, тя протегна ръка през масата и хвана неговата.

— Знаеш ли какво? Аз наистина те харесвам. Искам да кажа, че отначало направо те мразех. Реших, че се мислиш за Ал Пачино в някоя полицейска роля, а аз — русокосата заподозряна, за която просто си сигурен, че е извършила мръсната работа.

— О? — Той се усмихна. — А сега какво мислиш?

— Мисля… — Тя го гледаше съсредоточено: изпъкналите му скули, твърдата му брадичка, строгата линия на устните му, не по-малко строгото изражение на очите му. Дълбоки, тъмни, нежни кафяви очи, които в момента я гледаха леко развеселено. — Мисля, че си моят герой — прошепна. — Ти ще намериш онзи, който е стрелял по Ед. Дължа ти благодарност, Марко Камелия.

Той поклати глава.

— Не, още нищо не ми дължиш, Зелда, извинявай, Мелба Меридю. Още не съм го заловил. Освен това — сви рамене той, — аз съм само ченге, което си върши работата. И не съм ничий герой.

— О, разбира се, че си — каза тя. Стана, заобиколи масата и го целуна по устата. А това, помисли си шокиран Марко Камелия, ще ми даде повече сили дори от бутилката шампанско.

— Господи! — Възкликна и допря пръсти до устните си. — Защо направи това?

Тя отново зае мястото си срещу него и се засмя.

— Защото, скъпи мой Марко, аз те обичам. Обичам те за това, че си честен човек; за това, че си загрижен за другите, че имаш нежно и добро сърце. И за това, че си мой приятел.

Келнерът наля шампанско в чашите им и Камелия вдигна своята.

— Ще пия за това — каза той, разтърсен до дъното на душата си. Но нямаше начин да й каже какво изпитва той към нея.

— Приятели. — Мел също вдигна чашата си, докосна неговата и двамата отпиха. Тя въздъхна щастливо, сигурна, че Ед ще издържи, макар още да беше в кома. „Нито по-зле, нито по-добре“ — това бяха думите, които винаги чуваше, когато се обадеше в болницата.

— А сега, тост и за Ед — каза Камелия и те отново чукнаха чаши. — За неговото бързо възстановяване. И — добави той — да се сбъднат всичките ви мечти.

Очите на Мел се напълниха със сълзи, но тя нямаше да им позволи да потекат свободно този път.

— Благодаря — отговори простичко и после поръча супа от раци, пържени скариди, пържени картофи със сирене и лук. Убеди го да опита омарите, пълнени с по-малки раци, и агнешките пържоли, намазани с пикантен сос.

— За да мога и аз да опитам от онова, което ще си поръчаш ти — побърза да добави тя. После каза: — О, Боже, забравих, че не мога да ям много, когато съм с тази рокля.

— А аз мислех, че тя се разтяга. — Той, с известно съмнение, огледа извивките на тялото й.

— Е, не знам, може и да се разтяга. — Тя отново му се усмихна лъчезарно. — По дяволите, тази вечер май ще я изпробвам.

Досега не беше разбрал, че тя всъщност обожава храната. Всичко, което я беше виждал да яде — и при това, доста неохотно — беше бекон с яйца и кифлички. Но когато ставаше въпрос за истинска храна, това момиче можеше да погълне цял тон. Той се усмихна на ентусиазма й, докато тя ахкаше ту „О!“, ту „А!“ и си гребваше пълни лъжици от супата. Усмихна й се, когато тя си открадна два омара от неговите, просто за да ги опита, и изви очи към тавана, за да изрази одобрението си.

— Мислех, че живееш само на хляб и вода, образно казано. — Той леко й се присмиваше, но тя, изглежда, нямаше нищо против.

— Така си е. Но не и когато някой друг приготвя храната. А тази храна тук, мили мой Камелия, е приготвена превъзходно. — Тя вдигна поглед от чинията си. — Хайде, разкажи ми нещо повече за себе си.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че моята история не е така романтична като тази на Ед.

Тя сви рамене.

— А на мен неговата история никак не ми харесва. Ако моят живот беше такъв, щях да си мисля, че живея в ада.

— Но така се случва и във всички романтични истории. Бедните момчета успяват в живота, въпреки всички трудности. Не знаех, че подобни неща се случват и в истинския живот. Моят дядо нямал особен късмет. Дошъл в Съединените щати от Сицилия, получил работа във фабрика за шапки — и онези дни всички носели шапки. Делял стая с друг сицилианец, спестявал каквото можел. После неговият съквартирант казал, че семейството му имало спешна нужда от пари. Дядо ми му дал назаем всичките си пари. До последния цент. И никога повече не го видял. Оттогава вече нямал вяра на нито един сицилианец. Минали няколко години, но накрая все пак изпратил пари на баба ми, за да отиде при него. Живеели в едностаен апартамент в блок под наем в източната част на града. Тя също работела, помагала в местния магазин, чистела къщите на богатите, грижела се за децата им… Въобще правела каквото можела. Докато самата тя не си родила дете. Момче. Баща ми, Отавио Камелия. — Той направи пауза, защото тя му подаде една от своите пържени скариди.

— Хайде, опитай ги — настоя тя, докато държеше пред устата му вилицата, от която капеше сос. — Никога вече няма да ти попаднат толкова добре приготвени скариди.

Той взе вилицата и лапна скаридата. Усети и вкуса на червилото й, малко от което беше останало по вилицата, но това му достави удоволствие. Щеше да го помни цял живот.

— Още! — настоя тя. — Разкажи ми още нещо. За баща ти.

Той сви рамене.

— Няма много за разказване. Бил трудолюбиво дете, завършил гимназия, но като много други нямал възможност да постъпи в колеж, защото трябвало да изкарва пари. Сменил дузина работни места през годините. Оженил се за красиво италианско момиче, Кармела. — Той се усмихна. — На което се наложило да прекара целия си живот под името Кармела Камелия. Имали три деца — моя милост и две дъщери. Купили си малка къща в Бронкс, успели да ни отгледат, да ни изучат и да платят за две прекрасни малки италиански сватби. — Той отново сви рамене. — Аз се записах в полицията.

— Какъвто бащата, такъв и синът — каза тя, а очите й блестяха от интерес. Наистина й беше забавно.

Той кимна.

— Тогава срещнах Клаудия…

— Пуерториканската красавица.

Той отново кимна с усмивка.

— Съгласен съм с това описание. Останалото го знаеш.

— Не, не го знам. — Той я погледна изненадан. — Още не знам какви са мечтите ти — добави тя тихо.

Той извади бутилката от кофичката с лед и отново напълни чашите им.

— Не съм сигурен какви са мечтите ми. Но предполагам, че както става с повечето хора, те са погребани някъде под пластовете на реалността.

— Както стана с моите. — Той я погледна въпросително. — Винаги съм искала да бъда балерина — обясни му тя. — Бях тромаво дете, което беше винаги последно в класа по балет. Извисявах се като кула над другите деца, винаги поставях на пода грешния палец, дори не можех да се поклоня както трябва. — Тя въздъхна. — Чувствах се като великана от приказката „Джак и бобеното стъбло“. И все продължавах да раста и накрая не остана нито едно момче, което би могло да ми бъде партньор, камо ли да ме повдигне от земята. — Тя се усмихна широко и отпи от чашата си. — Харесва ми това шампанско — каза замечтано. — Не мислиш ли, че трябва да занесем и на мадам Доротея, да я поглезим малко, а?

— Мислиш ли, че би го предпочела пред бутилка бърбън?

— Може би не, но ще бъде един вид благодарност. Може би трябва да й занесем и малки френски пастички, да си направим чаено парти.

— Само че без чай.

Тя се засмя.

— Някак си не мога да си представя мам’зел Доротея да пие чай. — Тя обра с хапката си и последните остатъци от пикантния сос от чинията си и въздъхна доволно. — Това раят ли е или какво?

Той тъкмо щеше да изрази съгласието си с нея, когато звънна клетъчният му телефон. Тя направи недоволна гримаса.

— Реалността напомня за себе си — оплака се и го погледна тревожно. Той отговаряше само с „да“ и „не“ и накрая каза: „Ще се видим в единайсет и половина“. След това прекъсна връзката. Тя го гледаше в очакване.

— Шерифът. Аутопсията е довечера. Попита ме дали искам да бъда там.

Тя отпи голяма глътка шампанско и се опита да не мисли за съдържанието на синята хладилна камера, която бяха извадили от океана.

— Не съм сигурна, че ще мога да се справя и с десерт. — Гласът й звучеше едва чуто.

— Съжалявам. Разговорът не е подходящ за вечеря. И едва ли е най-подходящият завършек на една прекрасна вечер.

— Какво на света е съвършено, Марко? — Тя отново протегна ръка към него, но този път той стисна здраво нейната.

Дали не беше заради изпитото шампанско, не знаеше, но каза:

— За мен тази вечер беше съвършена. Най-доброто, за което мога да си спомня.

Мел си пое дълбоко въздух. Знаеше, че е на несигурна почва.

— Тогава значи паметта ти е много къса, детективе — каза тя и успя да се усмихне, макар и невесело. — Може би трябва да извеждаш Клаудия по-често, да й купуваш шампанско.

— Може би — съгласи се той. Но със съжаление, помисли си Мел. — Само че Клаудия предпочита червено вино. Тъмночервено „Кианти“ от Антинори е онова, което й купувам винаги за рождения ден.

— Радвам се. — Тя стисна ръката му и издърпа своята. — Трябваше да се уверя, че цениш онова, което имаш.

Погледите им се срещнаха.

— Да, ценя го. Повярвай ми, Мелба Меридю, ценя го.

Тя беше радостна, че не се беше изплъзнал и не я беше нарекъл пак „Зелда“. Марко Камелия беше приятен човек. Добър човек. Много привлекателен мъж. Но сърцето му би трябвало да принадлежи на друга, както и нейното — на друг.

— Приятели — каза му отново, когато той направи знак на келнера да донесе сметката.

— Винаги — отвърна й простичко.

И странно, но тя беше сигурна, че той говори истината. Предаността беше неотделима част от характера му, макар и скрита, като нежността и добротата му, под фасадата на грубото и сурово ченге.