Елизабет Адлър
В един удар на сърцето

Глава 1

Полетът беше красив. Над Манхатън се беше спуснал синьо-сив здрач. Светлините на града блещукаха като току-що родени звезди и оформяха очертанията на улиците, които изглеждаха като павирани със злато. Светлините даваха представа и за неспирното улично движение. Малкият, само с един двигател, „Чесна Скайлайн 182“ отговаряше с такава готовност на докосванията на дланите му, че Ед се чувстваше така, сякаш имаше криле на гърба си. „Реактивните самолети да вървят по дяволите“ — помисли си, когато започна да се носи ниско над блестящите кули на Манхатън и да се снишава над летище „Ла Гуардия“. Ето затова обичаше летенето. То ти дава усещане за свобода, възможност да избягаш за час-два от полуделия, бясно препускащ свят, възможност да се преструваш, като малко дете, че наистина можеш да летиш.

Не беше очаквал, че ще има път към Ню Йорк тази вечер, но телефонното обаждане беше спешно. Той беше в преговори за имот в Манхатън, имот от голяма важност, а някой беше твърдо решен да му попречи да го купи. Кой, по-точно, се канеше да разбере сега. Още тази вечер.

Усмихна се, когато малкият самолет докосна почти нежно земята, подскочи леко един или два пъти, а после се понесе плавно към хангара. Ед изпитваше към своя сребрист самолет такива чувства, каквито някои хора изпитват към състезателните си коне. След полет, на него му се искаше да го потупа по гърба, да го наметне с одеяло. Ех, и ако можеше да му даде да си похапне овес…

Присмиваше се сам на себе си, когато самолетът спря напълно. Измъкна се от седалката. Погали с обич облегалката, излезе от кабината, а после се сети, че е забравил куфарчето си вътре. Тъкмо щеше да се върне, когато чу, че някой го вика по име. Сигурно беше Джери, механикът. Очакваше го, защото той беше човекът, който се грижеше за неговия „Чесна“, проверяваше дали всичко е в изправност. Сега трябваше да се увери, че самолетът е в най-добрата си форма за полета към Чарлстън утре. Дотогава щеше да се е погрижил за бизнеса си тук.

— Мистър Винсънт?

— Да? — каза той и скочи на земята. Усмихваше се, когато се обърна с лице към човека.

Но погледът му беше насочен право в дулото на автоматичен пистолет „Сигма“.

И после целият свят се превърна в едно-единствено червено петно.

Глава 2

— Мисля, че няма да оживее.

Ед Винсънт чу много ясно думите — кристално ясно като звън. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае, че говорят за него. Навсякъде го болеше. Агонизираше от болка, докато сваляха носилката от хеликоптера на „Спешна помощ“. Чу как тихо се отварят автоматичните врати, докато бутаха носилката в линейката, чу гласа на сестрата от „Бърза помощ“, която изреждаше обстоятелствата, при които е бил прострелян. Чу я да описва общото му състояние, командите, които лекарите буквално крещяха: „Има ли пулс? Ритъмът на сърцето падна до тридесет и шест… Бързо, ще го изпуснем!“

Почувства как раздират дрехите му. И остана да лежи гол, като риба на сухо, под горещата струя светлина. Струваше му се, че очите на целия свят са приковани в него.

„Тялото ми може и да е немощно, но си е мое собствено“ — помисли си той и се усмихна вътрешно, защото беше неспособен да помръдне дори устните си. Чувстваше лицето си под кислородната маска замръзнало, ръцете и краката му бяха като натежали от олово, тялото му сякаш не съществуваше. Докато някой не започна да дълбае дупка в едната му страна с нещо остро като меч. И той нададе рев от болка. Но сигурно е прозвучал слабо като хленч, защото мускулите на гърлото му също отказваха да функционират.

— Само ще те интубираме, ще поставим тръба в белите ти дробове, за да изтеглим събраната в тях кръв — каза нежен, успокояващ женски глас, съвсем близо до ухото му.

Е, какво, по дяволите, е станало с обезболяващите, искаше му се да извика в отговор. Но не можеше да произнесе нито думичка.

— Как се казваш? — извика му някой друг. — Отвори си очите, погледни ме…

Нима очите му не бяха отворени? Виждаше лицата, надвесени над него, погледите, втренчени в лицето му, чувстваше ръцете, които го докосваха, чуваше гласовете им. Просто не можеше да отговори.

— Кръвното налягане пада, губим го…

Гелът, който размазаха по гърдите му, беше студен. Помисли си, че някой трябва да им го каже, за да го затоплят малко, да не е такъв шок за неговия организъм. А следващото, което усети, беше как сърцето му изскача от гръдния кош, докато тялото му се извива в дъга. Отново. И отново.

— Какви са данните от мониторите? — запита някой.

„Какво значение има? — помисли си той уморено. — Аз вече нямам търпение да видя светлината в края на тунела. Светлината, която приветства мъртвите.“

Беше толкова уморен. Знаеше, че ще си отиде от този свят. Беше вече на път. Почувства как тялото му се извива още веднъж в дъга, но сега гласовете не бяха така ясни. Ако можеше да се помръдне, щеше да свие безразлично рамене. Беше си поживял добре. Колкото се можеше най-добре. Поне през последните няколко години. Не би могъл да се оплаче. Нямаше съпруга, нито деца, никакво семейство. Всъщност нямаше много неща, за които би искал да живее. Освен, може би, още една вечеря в любимия му италиански ресторант. Или за един последен уикенд в старата къща на брега, сам с природните стихии, изправил се на яхтата, която с усърдие стягаше през годините.

Обичаше това място в каквото и да било време — в тихата пролет, когато мъглата се стелеше гъста и млечнобяла; в горещия месец август; в топлите и мързеливи нощи на късното лято; през зимата, когато цареше самота и сивота. Винаги имаше усещането, че е намерил рая приживе. Досега, когато беше на път да види какво е след смъртта…

— Опитай отново! — нареди суров, строг глас и надвика всички останали. И отново през тялото му премина ток.

„Защо просто не се откажете, а? — искаше да им каже. — Точно сега ми е много трудно да направя усилие, да продължа да живея… Много по-лесно е да се плъзна в тунела, искам да видя онази бяла светлина… Може би ще видя лицето на Бога, най-после, точно така, както все ни казваше свещеникът, когато бяхме деца и ходехме в онази малка баптистка църква, край която растяха сенчести кестени. Църквата, скътана в подножието на планината в източния край на щата Тенеси…“

— Няма пулс! — извика някой друг.

„Разбира се, че няма. Аз умирам.“ И той се отпусна. Нямаше за какво да живее. Или за кого.

Почувства раздираща болка, когато му инжектираха стимулант директно в сърцето. Искаше му се да запищи.

— Още един път! — дойде командата и тялото му отново подскочи.

Зелда. Името изплува в паметта му в мига, когато токът прониза тялото му. „Какво ли се е случило със Зелда? Къде е тя сега? Те стреляха по мен. А сега ще преследват нея.“

— Отново има пулс. — Гласът на сестрата издаваше триумф и погледите на всички се насочиха към монитора, където просветваше зелената линия, която ту се издигаше нагоре, ту спадаше надолу, което показваше, че сърцето му отново бие.

С огромно усилие, Ед отвори очи.

— Трябва да изляза оттук — каза той с нисък, гърлен шепот.

Глава 3

Детективът от отдел „Убийства“ Марко Камелия стоеше в единия край на стаята за спешна помощ и наблюдаваше битката между живота и смъртта. Доколкото можеше да види от мястото си, смъртта щеше да победи. А това щеше да направи работата му по откриването на извършителите на престъплението много, много по-трудна. Ех, само ако можеше Ед Винсънт да се изтръгне от лапите й, да отвори очи и да им каже кой го е застрелял, щеше да бъде чудесно.

Камелия беше на четирийсет и шест, слаб и жилав сицилианец, среден на ръст, с гъста тъмна коса и кафяви очи, които изглеждаха почти черни, когато беше ядосан, но то се случваше много често. Привлекателен, макар и не по обичайния начин. Беше гладко избръснат, но кожата му беше синкаво тъмна на брадичката — там, където брадата обикновено е най-гъста. Винаги носеше една и съща, безупречна „униформа“ — тъмен костюм, бяла риза и сиво сребриста вратовръзка.

Камелия беше започнал работа в полицията още на двайсет, току-що излязъл от колежа „Куинс“, когато и се ожени за любимата си от гимназията, Клаудия Романос, пуерториканска красавица, която го виждаше, през очите на любовта, като втори Арнолд Шварценегер. Тя го обожаваше. Както и четирите им деца, две момчета и две момичета, които говореха испански и италиански, както и разговорен американски. Семейството им беше като едни миниатюрни Съединени щати.

Въпреки че беше семеен, Марко Камелия имаше репутацията на женкар. Беше му добре известно какво говорят хората за него. Жилаво ченге, борец, човек, който все си търси белята. Беше очернян и разследван два пъти — и двата пъти за убийство по време на изпълнение на служебния дълг, извършено точно в мига, преди другите да го застрелят, но и двата пъти беше доказано, че е постъпил правилно. Беше добро ченге и… това е. Не оставяше нито един камък — или куршум — непреобърнат и нито един убиец не можеше да му се изплъзне. Поне досега.

Камелия съжаляваше за Ед Винсънт. И му се възхищаваше. Той беше почтен гражданин и вършеше добри дела с парите си. Помагаше на много благотворителни организации, на деца, болни от СПИН. Подпомагаше специализираните училища и общежития за обществено онеправданите и на множество рехабилитационни центрове, както и на изправителни училища, което беше повече от добро, защото много от децата биваха предпазвани да кривнат от правия път. И те, след време, щяха да бъдат много благодарни на Ед Винсънт за неговата загриженост. Той беше също така много здрава опора на полицията, на закона и реда, а това беше от голямо значение за момчетата от полицейското управление в Ню Йорк.

Четирийсет и четири годишният Винсънт беше и малко загадъчен за околните. Въпреки успехите, личният му живот не беше достояние на околните. Всичко, което се знаеше за него, беше, че е южняк, от Чарлстън, че е наследил голямо богатство. Или поне така съобщаваха медиите. Беше вложил богатството си в недвижима собственост и сега имаше истинска империя, върхът на която бяха построените от него два небостъргача в Манхатън, наречени „Винсънт Тауърс“. На Ед Винсънт не му липсваше ум. Знаеше как да печели пари, как да сключи добра сделка. И все пак хората го смятаха за джентълмен. А такива не бяха останали много в бизнеса напоследък.

Като предприемач в областта на недвижимата собственост, Винсънт нямаше равен на себе си със своя бляскав стил в обществото и сдържан характер. Бизнесът му беше обществено достояние. А личният му живот си беше точно това — негов личен. Никога не даваше интервюта, никога не говореше за миналото си, никога не канеше представителите на медиите в жилището си, издигнато на покрива на един от неговите небостъргачи на „Пето авеню“. Говореше се, че нито един човек, дори най-близките му приятели, никога не били допускани в частния му дом, в къщата му на плажа в Северен Чарлстън, нито в тази в Южна Каролина.

Точно оттам беше долетял Ед тази вечер, пилотирайки собствения си самолет „Чесна“ до летище „Ла Гуардия“, където и бил прострелян.

— Четири куршума в гърдите — извика дежурният лекар и повдигна тялото на Ед, за да потърси местата, откъдето куршумите са излезли. — Струва ми се, че единият се е забил в лявата белодробна артерия, оттам и вътрешният кръвоизлив и деформираният бял дроб. Не са улучили черния дроб, но има друга рана — точно над сърцето. Трябва да го откараме до операционната веднага. Отворете го и вижте какво точно е засегнато.

Камелия мрачно си помисли, че това не звучи добре. Всъщност единственото хубаво нещо, което се беше случило на Винсънт беше, че хеликоптерът на „Бърза помощ“ беше допуснат незабавно на летището и беше откарал бързо жертвата до най-добрата болница в Манхатън. Ако Винсънт можеше да бъде спасен, единствено времето и квалифицираната медицинска помощ бяха на негова страна. Но Камелия се съмняваше. Човекът беше на път.

Вкарваха някаква тръба в него. Нямаха време за анестезия, просто го разрязаха и бутнаха това нещо в него. Сърцето на Камелия се сви и му прилоша. Винсънт приличаше на мъртвец, а Господ беше свидетел, че Камелия беше виждал достатъчно мъртъвци, за да знае как изглеждат.

И тогава, дяволите да го вземат, ако не беше така — жилавото копеле надигна глава и проговори.

— Трябва да изляза оттук.

Това бяха думите, които едва промълви.

Камелия пристъпи напред, нетърпелив да започне разпита, но незабавно беше избутан встрани от сестрата.

— Не ни се пречкайте! — извика тя. — Какво ви става на вас, полицаите, че не можете да почакате?

— Съжалявам, съжалявам. — Той вдигна примирително ръце нагоре и отстъпи назад, за да могат да закарат Винсънт до операционната. Докато го гледаше. Камелия си помисли, че това е било последният му шанс и той го е пропуснал. Нямаше начин Ед Винсънт да излезе от болницата. Никога нямаше да може да му каже кой е стрелял по него пред хангара на летище „Ла Гуардия“. Нито пък щеше да му каже защо. И на Камелия щеше да му се наложи сам да открие.

Глава 4

Доктор Арт Джейкъбс, най-прочутият кардиолог, влезе забързано в залата за спешна помощ, повикан от дежурния лекар, който беше работил с него и знаеше, че е добър приятел на пациента. Заради него, доктор Джейкъбс напусна партито, на което се забавляваше.

В безупречен смокинг, Арт Джейкъбс беше съвсем не на място в гъмжащата от хора зала за спешна помощ, с окървавени наранени тела и разтревожени, разплакани и ужасени роднини. Петдесет и шест годишен, висок, леко оплешивял, винаги спретнат и елегантен, той носеше онова, което беше останало от косата му, на дълга сива опашка, която падаше под яката му.

Сведе поглед надолу към приятеля си, докато дежурният лекар го осведомяваше за сериозността на положението на Винсънт. Намести очилата си, като си мислеше колко ужасно е да видиш едър мъж като Ед Винсънт, да лежи така пребледнял на масата в зала като тази.

— Идвал ли е в съзнание, откакто е тук?

— За около две секунди. Каза, че трябва да се измъкне оттук — отговори му дежурният с горчива усмивка.

— Не мога да кажа, че го обвинявам. Кой ще оперира?

— Имаме късмет. Франк Оренбах е горе.

Джейкъбс кимна Познаваше Оренбах, знаеше, че е добър и способен хирург.

— Аз ще асистирам — каза той и тръгна към стаята, в която хирурзите се миеха и преобличаха. — Това е всичко, което мога да направя за теб, Ед. Освен да се моля — добави мрачно.

Арт Джейкъбс познаваше Ед от петнайсет години и смяташе, че двамата са добри приятели. Ед изпращаше цветя на съпругата му за рождения й ден. Обядваха заедно поне веднъж в месеца в старомодния малък италиански ресторант в Гринуич Вилидж, който Ед толкова харесваше. Той се беше запознавал с приятелките на Ед, както и с някои от многобройните му бизнес партньори или просто познати. Но нито веднъж не беше поканен в жилището му на върха на небостъргача на Пето авеню.

Ед беше странен, що се касаеше до жилището му, но Арт приемаше това. Човекът просто пазеше личния си живот като светиня, а в наше време, когато медиите пъхаха носа си навсякъде, той не можеше да го обвини. И, доколкото знаеше, никой — нито една жена дори — не беше посещавала личния рай на Ед — къщата му на плажа. Докато останалите богаташи се събираха в летните си имения в Хамптънс, Ед Винсънт прекарваше дълги уикенди в уединение, ловеше риба от старата си 40-футова яхта „Европа“ или рисуваше на бюрото си, или пък просто си почиваше в компанията на вятъра и чайките. На него му харесваше така и Арт му се възхищаваше, че пази свободата и независимостта си.

И много му се искаше да може да му помогне сега.

Глава 5

Детектив Камелия не беше стигнал доникъде. Нямаше свидетели на стрелбата. Само механикът, който трябваше да се погрижи за „Чесна“-та беше чул изстрелите и беше излязъл тичешком от хангара. Каза, че му се е сторило, че някакъв „Пикап“ тъкмо потегля, но бил изпаднал в паника и затова не запомнил дори цвета и марката, камо ли номера.

— Какво искате да ви кажа? — извика в безпомощност той. — Ед Винсънт лежеше на земята, кървеше, кръв имаше навсякъде или така ми се струваше, нима сте очаквали от мен да запиша номера? Веднага отидох до телефона, за да извикам линейка задник такъв!

Камелия повдигна вежди и механикът си спомни с кого разговаря. Сведе глава и се извини.

— Нали знаете как става. — Той сви рамене. — Бях разтревожен. Работех за него. Харесвах го като работодател и като човек. Много жалко, че се случи точно на него.

— Прав сте. И сте постъпили правилно — каза Камелия, за да го успокои с надеждата, че може да си спомни нещо по-късно. Често свидетелите си спомняха повече, отколкото първоначално смятаха, че знаят. Нещо можеше просто да изскочи от подсъзнанието му. Например, че пикапът е бил бял „Шеви“ или „Додж“. И че шофьорът е бил бял, или пък черен, или латиноамериканец. Всичко беше възможно. Можеше само да се надява.

Хангарът и районът отвън, където циментът беше оцветен от кръвта на Винсънт, бяха заградени с жълтата полицейска лента. Камелия не разбираше как е възможно човек да загуби толкова много кръв и да е все още жив. Дори едър мъж като Ед Винсънт. Предположи, че по този въпрос може да се каже само едно — че умът и волята винаги стоят над материята. Силата на волята, противопоставена на силата на тялото. Трябваше да се отдаде дължимото на човека, че е още в страната на живите.

Детективите все още претърсваха щателно района, съдебният лекар също изпълняваше дълга си. Търсеха косми, тъкан, гилзи, мазни следи от автомобилни гуми, случайно изтекъл бензин от резервоара на пикапа. Малки късчета, които можеха да се окажат всичко необходимо, за да се подреди загадката, която да се опитат да разрешат.

Докато ги наблюдаваше, Камелия понякога пожелаваше да си беше избрал тази част от работата. Беше завършил полицейската академия. Можеше да получи каквато работа си пожелае, но тогава вече имаше съпруга и две деца и, освен това, обичаше действието, както и другарството с колегите, което съществуваше в офиса. Харесваше му дори тона, че го закачаха приятелски — подвикваха му: „Ей, Камил!“ — а после се засмиваха високо и весело, докато жилавият сицилианец ги погледнеше гневно с тъмните си искрящи очи. Такъв беше животът му. И на него му харесваше. Чувстваше се част от нюйоркското полицейско управление — така, както учените от лабораторията, винаги работещи в уединение, никога не биха могли.

Беше се издигнал по-нагоре в йерархията, след като дълги години беше карал патрулна кола в Бронкс. Тогава наистина му беше трудно, помисли си сега. Нищо не би могло да се сравни с онези тежки дни. С благодарност се прекръсти. Като Ед Винсънт, имаше късмет, че е още жив. И го знаеше.

След патрулната кола беше работил в отдела по експлозивите, след това в отдела по порока и наркотиците и накрая — в отдел „Убийства“. Беше преминал през различни ситуации. Беше видял почти всичко. И никога нищо не сънуваше нощем. Не, никога не смесваше работата с личния си живот. Когато се прибереше у дома късно, Клаудия вече спеше. Той си лягаше, а тя се сгушваше в него, обгръщаше го с тялото си и той никога не мислеше за нищо друго, освен за това, колко хубаво ухае тя и се питаше загрижен какво ли би искала, как се чувства. Беше щастлив човек. По-щастлив, като си помислеше сега, от този богат мъж на операционната маса.

Детектив Джонас Макадо очерта кръг на цимента около едната външна гума и фотографите го заснеха, като грижливо отбелязаха мерките и разположението й. Макадо вдигна една гилза с пинцети и я пусна в малък найлонов плик.

— Тази е третата — каза той на Камелия. — Една ни липсва.

— Изглежда, единият куршум е улучил корпуса. — Камелия надникна в направения по поръчка сребрист самолет и цяла дълга секунда се любува на тъмносивите кожени седалки. Помисли си, че интериорът прилича на този на скъп спортен самолет. — Най-вероятно не са го улучили с този изстрел — каза той. — Значи куршумът трябва да е забит в корпуса. А трябва да има поне още една гилза, освен тази. Продължавайте да търсите, Макадо. Имаме нужда от нея.

Той въздъхна и продължи да наблюдава подновеното търсене. Всичко, с което разполагаха досега, бяха три 40-милиметрови гилзи и информацията, че е бил забелязан „Пикап“, който тъкмо потеглял от мястото на престъплението. Не беше една от добрите нощи в полицейската му работа. Тази щеше да е от трудните. А когато това засягаше човек с такава важност като Винсънт, щеше да има много шум, когато медиите разберяха. Междувременно, пазеше се строго мълчание, докато не бъдеше открит и информиран най-близкият сродник на жертвата. Проблемът беше, че досега никакъв роднина не се беше появил. Рано или късно, щеше да се наложи да кажат на пресата. Ако, разбира се, онези шумни копелета не разберяха първи.

Глава 6

„Винсънт Тауърс“ на Пето авеню беше импозантна сграда от светъл неполиран травертин и се извисяваше със своите петдесет етажа над шосето. От прозорците й се разкриваше красивата гледка на близкия, станал известен, парк. Елегантно облеченият портиер прие разтревожен вид, когато полицейските коли спряха пред сградата. Полицаите определено не бяха част от всекидневния живот на „Винсънт Тауърс“.

Забърза към тях, нетърпелив да им помогне да отстранят възникналата пречка или, ако не е по силите му, поне да ги предупреди да не се задържат много във фоайето. Но изражението на лицето му се промени, когато Камелия му показа заповедта за обиск и го осведоми, че е имало инцидент, в резултат на който мистър Винсънт е в болница.

Стените на асансьора бяха облицовани със светло дърво, а огледалото отразяваше сериозните лица на мълчаливите мъже, докато се изкачваха гладко и бързо към горните етажи. После вратите се плъзнаха безшумно встрани и те се озоваха във фоайето на жилището на Винсънт.

Портиерът стоеше близо до Камелия и наблюдаваше всяко негово движение, докато той обикаляше стаите, оглеждаше бедния декор, семплата спалня, безупречната баня. Помисли си, че жилището изглежда като типична ергенска бърлога, макар че „бърлога“ едва ли беше подходяща дума. Тук спокойно би могъл да живее и монах.

Портиерът дишаше буквално във врата му и Камелия каза с въздишка:

— Всичко е наред, господине, можете да ни оставите вече. Няма да открадна сребърните прибори.

„Ако въобще има такива“ — помисли си той, все още изненадан от това, колко аскетично живее Винсънт. Такъв богат човек! Може би парите не бяха всичко на света, все пак.

Асансьорът повторно спря на етажа. Дойдоха „подкрепленията“ на Камелия — мъже в сини униформи, които имаха строг делови вид и излъчваха сила и издръжливост. Членовете на изследователския екип също бяха там. И, разбира се, фотографите.

— Нищо не е пипано — каза им той. — Направете снимките, преди да започнем да обръщаме това място с краката нагоре. И искам всеки отпечатък на мястото му. Окей?

Изчака фотографът да си свърши работата и тогава започна своята — от спалнята.

Леглото беше застлано с току-що изпрани и изгладени чаршафи — Камелия провери просто за да се увери. Нямаше и прашинка в стаята, но нямаше и много комфорт. Камелия с радост си помисли за своята удобна и топла спалня. Клаудия я беше обзавела така, че да прилича на любовно гнездо — с лампи с абажури, които хвърляха мека светлина, и дебели пухкави килимчета. Имаше и весели пъстроцветни възглавнички. Нищо от това не можеше да се намери тук. Винсънт очевидно не харесваше такива дреболии.

Банята беше облицована с бляскави бели плочки, вратите, които водеха към душа, бяха от дебело стъкло, никъде не се виждаше друг цвят, освен белият. Луксът беше сведен до минимум. Не беше в стила на Камелия, но кой можеше да каже какви са богаташите? Онзи, който казва, че са различни от останалите хора, сигурно ще се окаже прав.

По вратите, които водеха към душа, нямаше капчици вода. Нямаше и отворена паста за зъби. Нямаше никаква бъркотия в или около мивката. Куп обикновени бели хавлии бяха наредени в шкафчето, а на полицата — обикновена четка за зъби и нов калъп сапун, лишен от какъвто и да било аромат. Да търсиш следи за замисляно убийство тук, беше все едно да търсиш снежна топка в глетчер.

Камелия се обади на портиера по домофона.

— Кой почиства апартамента на мистър Винсънт? — запита той.

— Служба, която чисти по домовете, сър. Идват всеки ден.

— Значи са били тук тази сутрин?

— Не, сър, още не. Но бяха тук вчера.

— Благодаря. Един от моите хора ще слезе след малко долу. Дайте му името на фирмата. Той ще говори точно с човека, който почиства жилището на мистър Винсънт.

— Да, сър. — Сега портиерът беше извънредно делови. Камелия предположи, че го е ужасявала единствено мисълта за мъжете в сини униформи, застанали в неговото елегантно фоайе. Е, такива дреболии нямаха значение. Тази работа беше много по-сериозна, отколкото няколко разгневени богаташи. Ед Винсънт беше почти мъртвец.

Камелия отвори чекмеджетата и набързо прегледа оскъдното им съдържание — обикновените неща, каквито всеки мъж държи в банята си: електрическа самобръсначка, резервни четки за зъби, презервативи… Запита се дали допълнителните четки за зъби са за жените, които остават да преспиват.

След това прегледа съдържанието на огромния вграден гардероб в коридора, който лесно би побрал повечето вещи на неговите деца. Не обичаше да рови така из нещата на другите хора, мразеше да наднича в личния им живот, но такава беше работата му. А той щеше да я свърши така, както трябва. Този път обаче старанието не го доведе доникъде.

От научния отдел му казаха, че има съвсем малко отпечатъци в жилището, защото е добре почистено. Не бяха намерили нищо съществено, въпреки че бяха преровили всички джобове на дрехите, както и всяко чекмедже на шкафовете. Камелия беше силно изненадан как е възможно един човек да живее без въобще да разхвърля вещите си. Нямаше нищо и в хладилника, дори бутилка шампанско, каквато обикновено се намираше в кухните на богатите ергени. Умът му не го побираше. Ако не бяха дрехите, той щеше да е готов да се закълне, че тук никой не живее.

— Благодаря ви, момчета — каза той, когато членовете на екипа се качиха в безшумния асансьор. После се върна и започна да изучава малкия сейф, вграден в стената. За да го отвори, му трябваше специална заповед и човек, който да свърши тази работа. Взе клетъчния си телефон, за да се опита да уреди и двете.

Мислеше за малкия, удобен и изчистен до блясък дом в Куинс. Там беше приятно да се живее, но се нуждаеше от боядисване и дребни ремонтни работи след четирите деца. Но беше истински дом. А това тук беше просто убежище, което да те предпази от буря. Пещера.

След това се обади на Клаудия просто за да й каже „здравей“ и да я попита с какво се занимава в момента. Не че искаше да контролира живота й, просто обичаше да знае къде са членовете на семейството му. А Клаудия вярваше, че с тези разговори той се разтоварва от напрежението на работата. „Вечният детектив“ — така го наричаше тя и се засмиваше тихо. Смехът й беше нежен като коприна.

Тя би намразила това място, ако живееше в него, помисли си Камелия, докато чакаше асансьора. И с право. То беше по-малко дом, отколкото някоя безлична хотелска стая и той се запита какъв ли човек е Ед Винсънт. Кой всъщност е той.

Глава 7

Сега Ед знаеше, че съществува място, което се намира между живота и смъртта. Наричаше се „преддверие на ада“ и беше най-гадното място на света. Можеше да разочарова всеки. Намираше се на половината разстояние между небето и земята. Приличаше повече на ада, с всички тревоги и проблеми на живота, а нямаше мира и спокойствието на смъртта. Как се осмелиха да ми причинят това.

Той се мяташе в тясното болнично легло и дежурната сестра побърза да отиде при него. Този пациент беше излязъл само преди три часа от операционната. Състоянието му беше критично. Провери дихателната тръба, дренажите на гърдите му и тръбите, които вкарваха лекарства и храна направо във вените му. Погледа монитора една минута, после обърна отново поглед към пациента. Беше жив, все пак, въпреки че дишането му беше тежко и неравно и по звук приличаше на работещ двигател на трактор.

Той беше висок шест фута и четири инча, с широки рамене, як човек със суров вид, но точно сега видът му беше далеч от нормалния за него. Тя беше виждала този чудесен и красив мъж по телевизията, на откриването на „Винсънт Тауърс“ в Манхатън.

Сестрата погледна часовника си. Беше полунощ. Дежурният лекар щеше скоро да направи обиколката си. Щеше да го придружава, без съмнение, личният лекар на мистър Винсънт, Арт Джейкъбс. Провери какво е състоянието и на другия си пациент в реанимационното отделение — една жена, която беше получила масивен инфаркт същата сутрин и й бяха направили байпас. Всяка сестра в това отделение се грижеше за двама пациенти. Жената беше извадила късмет — щеше да живее. Но първият й пациент, мистър Винсънт, може би нямаше да има такъв късмет.

Точно сега, нямаше какво друго да направи за никого от двамата. Върна се в стаята за сестрите, където мониторите заемаха цяла стена и показваха настоящето състояние на всеки пациент, взе си диетична кола от хладилника и с благодарност се отпусна в едно от креслата. Нощта щеше да бъде дълга.

 

 

Същото си мислеше и Ед Винсънт. Всъщност той мислеше, че това най-вероятно щеше да бъде най-дългата нощ в живота му. Може би животът му щеше да премине като на филмова лента пред очите му. Беше чувал, че така става с удавниците в миговете, преди животът да ги напусне. Но не се ли очаква точно това в момента на смъртта? Господи, ирония на съдбата е как всички поговорки и народни мъдрости нахлуват в мозъка ти, когато въобще не се знае истината за онова, което се случва всъщност, защото още никой не се е върнал от отвъдното, за да разкаже какво има там.

„Зелда — помисли си той, обхванат от агония. — Ах, Зелда, ти, лудетино, моето златно момиче с дяволитото лице.“ Никога не беше срещал жена като нея. Тя беше весела и пряма. Със Зелда, всяко място се превръщаше в рай. Всяка храна беше истинско угощение. Всяка среща беше рандеву. Тя имаше способността да превръща в събитие всяка обикновена случка. Представяше си я как си мие зъбите — сигурно дори това обикновено действие при нея беше като сцена от филм.

— Каква си ти всъщност? — беше я запитал той веднъж, объркан, но весело засмян.

— Бих искала да знам — отговори тя извънредно сериозно. — Не мога да намеря собственото си „аз“. Когато го намеря, ще ти кажа.

Беше се появила в живота му направо от нищото. Тогава той мислеше, че е повърхностна, глупава. И все още мислеше така, до известна степен, но сега точно нейната непосредственост и повърхностност харесваше. Обичаше седемгодишната й дъщеря Райли. Харесваше дори малкия й териер, който всеки път, когато го видеше, го захапваше за глезена.

Зелда беше уникална. Всъщност истинското й име не беше Зелда. Само той я наричаше така, заради акцента й, който издаваше, че е жител на Джорджия, заради нейния сладък южняшки чар. „Ти си като излязла от роман на Фицджералд — беше й казал при друг случай със смях. — Трябвало е да те кръстят Зелда.“ Тя се беше засмяла заедно с него и оттогава това беше името, с което той нежно се обръщаше към нея. Само той го знаеше. Само той знаеше и какво означава. А тя го наричаше „скъпи“. Беше много изненадан, когато, при първата им среща, се обърна към него с: „Мистър Винсънт, скъпи“. Тогава му се извини и каза да не й обръща внимание, че е от Юга, а там наричат „скъпи“ всекиго и че тя просто си е такава. О, какво не би дал сега, за да я чуе да го нарече така поне още веднъж.

Тя живееше на номер 139 на „Аскът стрийт“, Санта Моника, Калифорния, в стара къщичка във викториански стил, изградена от ръчно дялани дъски. Къщичката се намираше на обсипана с листа странична уличка. Жилището й беше толкова малко, че когато го видя за първи път, то го накара да си спомни за неговото рождено място — къща само от две стаи в полите на планината Грейт Смоуки.

— Хай, Зел — казваше той обикновено, когато й се обаждаше от Ню Йорк. — Как е моето момиче днес?

— Заета съм — понякога го срязваше тя. — Тук времето е чудесно, а аз тъкмо давам на Райли овесената й каша.

Той се засмиваше и си я представяше как стои със слушалка, прикрепена между рамото и ухото, за да може да разбърква кашата. Както и онова, което вреше в другите тенджери. Разбира се, в тези моменти тя не хранеше момиченцето си с овесена каша. Зелда не обичаше да готви. Въпреки това настояваше Райли да яде домашно приготвена храна, която да включва и пресни зеленчуци, всяка вечер.

А неделите й винаги бяха свободни, за да може да ги посвети на Райли. Дори той не беше включен в програмата й в тези дни. Дните на Райли бяха само на Райли и те двете правеха онова, което тя иска. Което обикновено означаваше домашно приготвени палачинки с мляко за закуска, после да карат ролкови кънки по булевард „Венис“, след това — обяд набързо и може би посещение на кино. После — вечеря, но някъде навън и по-късно от обикновено, на което той беше поканен няколко пъти от самата Райли, а това беше голяма привилегия.

Какво дете беше тя само! Ако той въобще някога имаше късмет да има собствено дете, щеше да пожелае то да е като Райли, с нейните червени къдрици, големи кафяви очи, точно като тези на майка й, и прекрасната усмивка, която веднага те правеше неин роб, въпреки че й липсваха няколко зъбчета. Той дори й беше казал веднъж, че може би ще е грешка да остави новите си зъби да поникнат, защото така е много красива.

— Много благодаря — беше отговорила тя, а въздухът свиреше леко, когато излизаше през дупките между зъбките й. — Но не мисля, че ще мога да се целувам много добре без предните си зъби.

— Целуване!? За какви целувки става въпрос? — Зелда беше обхваната от такъв силен гняв, че Ед и Райли й се бяха присмели за това.

„Добри времена бяха тогава“ — беше си помислил той. Толкова добри времена! Колко жалко, че не беше ги записал на видеолента. Тогава си мислеше така: „Виж какво, човече, наслаждавай се на мига, използвай всяка минутка. Това може да е всичко, което някога ще имаш в живота.“

Той отново се размърда неспокойно в тясното легло и чу тихите стъпки на сестрата да се приближават, почувства хладните й пръсти на китката си — явно мереше пулса му. Чу я да казва:

— Добър вечер, доктор Джейкъбс.

После неговият лекар и приятел отговори:

— Как е нашият пациент, сестра?

— Все така, сър. Макар че е малко неспокоен.

— Как е, Ед?

Арт Джейкъбс се надвеси над него. Ед усети одеколона му и си помисли, че сигурно е бил навън за вечеря, защото беше облечен в обичайния за него елегантен италиански костюм. Арт беше най-запаленият по модата в медицинския свят и всички сестри тичаха след него. Точно така беше срещнал и съпругата си. Беше добро момче. Беше един от най-добрите лекари, отдаден на работата си. Толкова много искаше да му проговори поне още веднъж.

Не. Нямаше да е за последен път. Трябваше да излезе оттук. Зелда беше в опасност, те щяха да я убият. И Райли — също. Трябва да намери Зелда. Да я защити…

Доктор Джейкъбс изправи гръб. Потупа по ръката стария си приятел.

— Ще се справиш, стари приятелю — каза той. — Раните са сериозни, но ти трябва да победиш.

Отстъпи назад, изненадан, когато Ед отвори рязко очи. И втренчи поглед в неговите. Доктор Джейкъбс се наведе над него.

— Какво има, Ед? Виждам, че много искаш да ми кажеш нещо. Виж, ако натисна малко тръбата, която в момента е в гърлото ти, ще можеш да говориш. Опитай се да ми го кажеш, човече. Кажи ни кой направи това с теб.

— Зелда. — Гласът на Ед беше просто гърлено гъргорене.

— Зелда ли го направи? Зелда коя? — Арт натискаше трахеотомичната тръба, но полза нямаше.

Ед нададе стон на разочарование и яд, когато почувства, че отново изпада в предишното си състояние. О, Господи, не и онзи тунел! Не сега! Беше почти смешно — когато искаше да напусне този свят, не можеше. А когато не искаше, изглежда, го търсеха от отвъдното. По дяволите, той нямаше да влезе пак в онзи тунел сега, макар да виждаше светлината пред себе си…

— Бързо, той има нужда от добутамин. — Доктор Джейкъбс беше изключително делови, докато инжектираше стимуланта директно в сърцето на Ед. — Исусе, Ед — прошепна той, — няма да те изпусна сега, не и след всичко това.

Но знаеше, че няма сигурност за състоянието му.

Глава 8

— Как е той, докторе? — Броцки, младото дежурно ченге, застанало пред вратите на отделението, крачеше с големи крачки напред-назад. Изглеждаше не на място с униформата и оръжието си в този тих, миришещ на антисептици, коридор. Беше тук с надеждата, че Ед Винсънт ще излезе от комата, преди да умре, и ще му каже кой го е застрелял. — Има ли шанс да се събуди?

Джейкъбс закопча сакото си, марка „Армани“. Оправи вратовръзката си и се зачуди как да му каже истината. Все пак, Ед като че ли вече беше в друг свят. Името, което беше произнесъл, можеше и да няма значение. Но трябваше да изпълни дълга си.

— Мистър Винсънт отвори очи за минута. Изглежда, искаше да ми каже нещо. — Направи пауза, като си спомни безумния, втренчен поглед на Ед. — Аз го попитах кой го е извършил?

— Господи! И какво каза той?

— Зелда. Само това. Зелда.

Арт искрено се надяваше, че постъпва правилно, но нали точно това искаше да му каже Ед. Както и да е, сега вече беше изпълнил дълга си. Ако тази жена, Зелда, го беше простреляла, ченгетата щяха да я намерят и за Ед поне щеше да е отмъстено.

Докато се отдалечаваше с мисълта, че може би за последен път е видял приятеля си жив, ченгето вече беше на телефона, за да съобщи новините на детектив Марко Камелия. Колелата на машината на правосъдието вече се бяха задвижили.

 

 

Камелия беше в болницата само след броени минути. Както и представителите на медиите, които бяха научили, че името на Ед е сред пациентите им, и бяха пристигнали като понесени от вятъра. Те бяха плъзнали навсякъде из мястото. Репортерите от таблоидите си бяха направили истински бивак отвън и правеха опити да се прокраднат вътре, а тези от телевизията снимаха безличната болнична фасада, като че ли тя имаше някаква важност. Стрелбата по Ед вече беше гореща новина.

Офицер Броцки чакаше Камелия, много самонадеян и с важен вид. Та нали той се беше добрал до сведението!

— Мистър Винсънт не се е събуждал, откакто е произнесъл това име, сър. Зелда.

Камелия разочаровано изхъмка.

— Доктор Джейкъбс го попитал кой го е направил. И отговорът му бил…

— Знам. Знам. Зелда — Камелия уморено си помисли, че младостта и ентусиазмът понякога са изпитание за човешкото търпение.

Зелда. Зелда го е направила. Тя го е застреляла. Така е казал Винсънт на приятеля си доктор Джейкъбс. Но когато Камелия беше разговарял по телефона с доктор Джейкъбс, той му беше казал, че не знае за никаква Зелда. Освен това, беше добавил той, Винсънт може да е халюцинирал и не трябвало да приемат това твърде на сериозно. Защото бил в кома, мозъкът му не можел да синхронизира минало и настояще. Той бил в някакъв въображаем свят, кой можел да каже къде.

И все пак, Зелда беше единственото име, излязло от устата му. Единствената следа, по която Камелия можеше да продължи.

На следващата сутрин се качи в полицейската кола и се отправи към офиса на Ед, където имаше среща с Рик Естевез, помощник на Ед и, както той сам го увери, негова дясна ръка.

 

 

„Винсънт Тауърс Мадисън“ се врязваше в небето — кула от стъкло и груб варовик, който напомняше музея „Гети“ в Лос Анджелис, само че без горския пейзаж. Аркади от бамбук и растения в саксии вътре омекотяваха ехото. Те бяха подредени в правилни геометрични редици, което зарадва окото на Камелия, макар той да не беше един от „модернистите“. Изненадващо голям брой незаети хора седяха край малките масички отвън и пиеха кафе под зелените чадъри, като че ли бяха в парк, а клиенти влизаха и излизаха от многобройните бутици.

Ако не друго, Винсънт имаше добър вкус, помисли си Камелия, докато асансьорът го изкачваше безшумно до петдесетия етаж, където беше офисът на Ед. Секретарката беше истинска красавица, стройна и елегантна, с дълбоки сини очи, които изглеждаха премрежени от сълзи, пролети наскоро. Възможно ли беше да е плакала за Ед Винсънт, запита се той, изненадан от такава преданост. Не, сигурно приятелят й й върти някакви номера. Тя избърса една сълза и го поздрави, каза, че го е очаквала, и му предложи чаша кафе, която той отказа.

— Вие сте разтревожена — каза Камелия, с което потвърди очевидното.

— Да, сър. Всички сме. — Тя бързо преглътна сълзите. — Мистър Винсънт е не само добър шеф, той е много добър човек. Обзалагам се, че в този офис няма човек, чиято семейна история той да не знае. На по-голямата част от нас е помагал по едно или друго време, по един или друг начин. Това не се случва много често, не и в Ню Йорк — добави, след което го поведе по коридора и отвори двойните врати, които се намираха в дъното му.

Рик Естевез беше латиноамериканец, вероятно кубинец, предположи Камелия. Среден на ръст, с набито и яко телосложение, елегантно облечен в сив костюм, гъста посребрена коса, постоянен слънчев загар, наситени тъмни очи, които бързо изгледаха Камелия от горе до долу. Нищо чудно, че беше дясната ръка на Винсънт — мистър Естевез беше наблюдателен и притежаваше бързи реакции. И не само това, той седеше в голямото зеленото кожено кресло, което според Камелия беше на самия Ед Винсънт, поставено зад онова, което сигурно беше бюрото на Ед.

„Интересно — помисли си Камелия, след като двамата си стиснаха ръцете и той седна срещу Естевез, който отново потъна в зеленото кресло. — Той, изглежда, се чувства невероятно удобно тук. За човек, седнал на мястото на шефа си.“ А при това, шефът му още не беше мъртъв. „Ммм — помисли си Камелия отново, — питам се…“

— Донеси кафе, Лорийн, ако обичаш — каза Естевез и секретарката кимна, което означаваше: „Да, сър.“

— Много работоспособно и усърдно момиче. — Естевез посвети цялото си внимание на Камелия. — Но пък, ако не беше така, тя нямаше да работи за Ед Винсънт.

— Той много държи на усърдието и добре свършената работа, така ли? — Камелия прерови джоба си за „Уинстънс“. После си спомни къде се намира. Скръсти ръце на гърдите си и започна да наблюдава Естевез, който, от своя страна, наблюдаваше него.

— Да, така е. — Естевез се усмихна и показа, както Камелия забеляза, два реда перфектни бели зъби. — Предполагам, че затова днес е там, където е — на върха. — Той въздъхна. — И където се надяваме да бъде и утре, и завинаги, амин. Това беше ужасен шок за нас, детективе — добави той и се наведе напред, хванал се с две ръце за ръба на бюрото, без да отделя поглед от лицето на Камелия.

— Мога да си представя.

Лорийн се върна с табла, на която имаше две малки порцеланови чашки за кафе, подходяща купичка със захар, малка каничка, от която нагоре се извиваше тънка струйка пара, и още една, в която имаше мляко. Изчакаха я да налее. Камелия си пусна три бучки захар, но не сипа от млякото. Естевез пиеше кафето си черно. Лорийн излезе и Камелия започна атаката си без никакво предупреждение.

— Вие сигурно предполагате кой е извършил това, мистър Естевез. Все пак, вие сте човекът, който стои най-близо до мистър Винсънт.

Ако и да беше засегнал някое по-нежно място, Естевез не го показа и Камелия си помисли, че или е много добър играч, или е невинен. Междувременно, той беше много по-подозрителен, отколкото неизвестната Зелда. Бизнесът си е бизнес, а алчността и завистта бяха силни мотиви за убийство. Особено когато залогът беше толкова висок.

— Признавам, че познавам Ед по-добре от всички. — Естевез отпи от горещото черно кафе и направи лека гримаса на неодобрение. — Ах, кога ще се научат да го правят както трябва! — въздъхна той. После отново погледна Камелия право в очите. — Но грешите, ако мислите, че ми е доверявал каквото и да било. Ние не общувахме извън бизнеса. Никога не съм вечерял с него, освен ако не е била делова вечеря. И никога не съм посещавал дома му.

— Някой от домовете му — поправи го Камелия. — Разбрах, че притежава и плажна вила близо до Чарлстън. — Той също отпи глътка кафе. Според него то беше доста добро, но пък, с толкова много захар, всичко би имало добър вкус.

— Да, той притежава няколко жилища — съгласи се Естевез. — Не, не съм бил в нито едно от тях.

— Но, що се касае до бизнеса, знаете всичко, което има да се знае?

Естевез кимна.

— Колкото е разумно. Знам толкова, колкото който и да е шеф се доверява на помощника си.

Камелия също кимна — можеше да разбере това. Човек като Ед Винсънт никога не би доверил някому цялата история на своя живот, всички подробности по бизнеса си, всичките си сделки. Винаги би държал нещо в тайна, за да може да манипулира по-успешно сделките си.

— Щастието е за Ед успешна сделка — каза Естевез. — Нов небостъргач „Винсънт Тауърс“ беше — буквално — неговата мечта. Следващият трябваше да бъде истински супернебостъргач. Доста архитекти бяха готови да се сбият за проекта и твърдяха, че знаят точно какво иска той… Че могат да направят мечтата му реалност. Докато някой не сложи прът в колелото на работата.

Камелия настръхна.

— На коя работа?

— Това е поверително, нали разбирате. — Естевез огледа слънчевия офис, като че ли вътре можеше да има скрити шпиони. — Ед беше въвлечен в голяма сделка с недвижими имоти, която се запече. Искаше да му дадат разрешително да построи място за летателни средства до склада на Пето авеню. Увериха го, че ще получи такова разрешение и че сделката ще бъде одобрена. После, само след два дни, се появи анонимен съперник, който получи приоритетни права, защото бил платил по-висока цена, и то преди нас. Сделката стана оспорвана и, както можете да си представите, Ед беше разтревожен и напрегнат. Особено след като не знаеше самоличността на съперника си.

— Не знаеше кой се съревновава с него?

— Вярваше, че е предприемач отвъд океана, някъде от Хонконг или от Саудитска Арабия може би. Както и да е — сви рамене той, — адвокатите на отсрещната страна твърдяха, че и те не знаят кой точно е купувачът. Факт е обаче, че на масата пред нас беше поставено съвсем определено предложение. Или поне така ни казаха.

— Искате да кажете: мислите, че продавачите са ви лъгали?

Естевез помисли секунда-две.

— Не, не мисля, че са ни лъгали за анонимния купувач. Просто не знаят кой е. Но мисля, че някой ни лъже за това, че е направено сигурно предложение.

Камелия отново отпи от чашката си с кафе.

— Значи мислите, че онзи, който е стрелял по Винсънт, е съперник в бизнеса?

— Може би. — Естевез отново се облегна назад, ръцете му бяха скръстени на бюрото пред него, погледът — вперен, нетрепващ, в Камелия. За секунда, Камелия, с чувство за неудобство, се зачуди кой провежда разпита тук, сетне се съвзе и запита, както се надяваше, неочаквано:

— И така, коя е Зелда?

Широките черни вежди на Естевез се вдигнаха нагоре в знак на изненада.

— Зелда? Нямам представа.

— Не знаете дали е била приятелка на мистър Винсънт?

— Никога преди не съм чувал това име. Но почакайте минутка… — Той вдигна ръце нагоре. — Да проверим в книгите на Ед.

Той извади дебела адресна книга, подвързана със зелена кожа, от единственото, разположено в средата, чекмедже на бюрото, и започна да разглежда имената, записани под буквата „зет“.

— Зелда, Зелда, Зелда… ммм, не, нищо, няма нищо тук. Разбира се, може да е записана с фамилното си име. Но това ще означава да прегледаме цялата книга.

Камелия протегна ръка.

— Аз ще се погрижа за книгата, сър.

— Добре, но… — Естевез се колебаеше.

— Опитваме се да открием кой се е опитал да убие мистър Винсънт — каза Камелия, като подчертаваше всяка дума. Погледна часовника си. — Всъщност, който може би го е убил. Мистър Винсънт не изглеждаше добре, когато го видях последния път.

— Исусе! — Естевез бързо побутна адресната книга към него. — Господи, човече, не говорете така. — За секунда, неговата самоувереност се пропука и Камелия забеляза неподправена болка в черните му очи.

— Ед Винсънт е добър човек — каза Естевез и този път гласът му доловимо трепереше. — Той ме нае на работа, въпреки че бях емигрант от Куба и търсех тук убежище. Взе ме направо от улиците на Маями. Нямах нито стотинка в джоба си. Седяхме един до друг на пейка в парка и гледахме океана. Той ми купи чашка кафе и аз му разказах историята на моя живот: това, че баща ми е бил производител на цигари, че съм получил добро образование, че всъщност съм завършил бизнес колеж. Как съм останал в Куба през тези дълги, бедни и безрадостни години, защото семейството ми не искало да се мести. Дори когато отнеха бизнеса на баща ми, той мислеше, че един ден ще му разрешат да го поднови. Той вярваше в Господ и в честта и отказваше да признае, че за чест не може да се говори, когато управниците са до един крадци. Но дойде денят, когато разбрах, че трябва да замина. Тогава вече имах съпруга и две деца. Трябваше да изкарвам прехраната, да им предложа нещо по-добро от онова, което вече имаха.

Погледът на тъмните му очи срещна този на Камелия.

— Знаете ли какво означава да оставиш остарелите си родители и да знаеш, че никога вече няма да ги видиш? — Той сбърчи чело и поклати глава. — Болката е жестока, неописуема, вината — толкова силна, че не може да бъде преодоляна или приглушена. Но в следващия миг погледнах изпитите лица на синовете си и баща ми видя това. „Животът принадлежи на младите, Рикардо“ — каза ми той. — „Вървете с мир.“ Качихме се на една от онези ужасни лодки, на които не можеш да се довериш, че ще прекосиш океана. Но ние успяхме и Америка, Господ да я благослови, ни прие. Но нямаше много места, на които да искат да вземат кубински емигрант на работа, и бях изпаднал в отчаяние, когато срещнах Ед онзи ден в парка. После отидохме в близкото кафе и дълго време останахме там. Но знаете ли какво, детективе? Ед не ми каза нищо за своя живот. Нито една дума за своето минало. Говори само за бизнеса си и за амбициите си. Предложи ми работа, намери ми апартамент в Ню Йорк, плати за дрехите ми и за самолетните билети. И най-накрая, плати дори колежа на децата ми. Така че, виждате ли, детектив Камелия, макар да знам какво мислите — че може би аз съм стрелял, определено грешите. Аз обичам Ед Винсънт. Бих искал да съм на негово място, прострелян, а той да е жив и здрав. — Естевез разпери широко ръце. — Всичко, което съм, всичко, което моето семейство има, дължим на този човек.

Камелия се размърда на мястото си — все едно че се чувстваше неудобно. Не очакваше такава искреност, такова разголване на душата, но се радваше, че Естевез му помогна да си изясни някои неща. Нямаше съмнение, че всяка негова дума е истина, и той го уважаваше за способността му да бъде толкова искрен.

— Можете ли да ми кажете за нещо друго, което да ви се е сторило необичайно, нещо, което се е случило напоследък, освен за тази сделка и за анонимния купувач? — Той просто зададе въпроса, без да знае какво да очаква, и зачака търпеливо, докато Естевез мислеше.

— Има само още едно нещо, което забелязах, когато преглеждах документите последния път. Преди около месец, Ед прехвърли голяма сума от наличните пари на компанията на Мелба Елоиз Меридю. За мен това беше истински шок, особено след като никога не бях чувал за тази жена. — Той сви рамене. — Но пък аз наистина знам много малко за личния живот на Ед.

— Колко пари?

— Както знаете, „Винсънт Пропърти Дивелъпърс“ е частна компания. Наличните пари се разпределят така: седемдесет процента стават притежание на Ед. Двайсет процента — за мен. А останалите десет процента се разпределят между работещите. Ед мислеше, че така не само купува лоялност, но и че всеки получава равен дял. — Той се усмихна и отново показа перфектните си зъби. — Такъв си беше Ед, детективе.

— И все още е такъв, надявам се — каза Камелия. — И точно каква беше сумата, която беше прехвърлена на Мелба Меридю?

— Трийсет процента.

Камелия втренчи поглед в него, повече от изненадан — шокиран. После се изправи на крака, благодари на Естевез, каза, че може да се наложи отново да поговорят, и се сбогува с него.

Тръгна си с дебелата адресна книга под мишница с ясното съзнание, че ще му трябва цяла нощ, за да я прелисти. И с информация, която вероятно не водеше доникъде и нямаше да му е от полза. Нямаше да е от полза и за бедния мистър Винсънт.

Глава 9

В седем на следващата вечер, Ед Винсънт беше все още жив. Беше в самостоятелна стая, свързан с банка и монитор. Тръби се вливаха във вените му. Но сега имаше още нещо. На главата му беше прикрепен шлем, който изтегляше насъбралата се в мозъка му течност. Сърдечният му ритъм се изписваше на монитора, поддържан от различни машини, но пулсът му се колебаеше и беше слаб като този на врабче.

Детектив Камелия крачеше из дългия, празен, излъскан до блясък коридор пред стаята на Ед. Двайсет крачки в едната посока, двайсет — в другата, с ръце, скръстени на гърба, с наведена глава, като роднина на кралска особа на погребение.

Не се очакваше Ед да изкара нощта, но Камелия искаше да е там, в случай че отново дойде в съзнание. Искаше да му се удаде възможност да го попита сам за Зелда. На него му звучеше като „работа на сърцето“, като сценарий, движен от жена.

Беше прегледал всяко име в адресната книга, но не беше срещнал името на тази жена. Не се споменаваше и Мелба Елоиз Меридю. Странно, че телефонният номер на Зелда го нямаше в книгата на Ед. Нито пък този на Мелба. Та нали точно там един мъж обикновено записва телефонните номера на любовниците си!

Камелия поглади наболата си брадичка и втренчи поглед в сгъстяващия се здрач. Дали беше възможно загадъчният анонимен купувач да е пожелал смъртта на своя съперник? Това беше голяма международна сделка. Бяха заложени билиони долари. Човек никога не знае. Но досега всички усилия да установят самоличността на загадъчния купувач се бяха оказали напразни. Не съществуваше взаимопомощ между Съединените щати и определени държави от Далечния и Средния Изток, както и с някои от Латинска Америка. В такива случаи, съществуващата завеса беше непроницаема. Той отново въздъхна. Животът не беше лесен. Не и този на детектива. И със сигурност не на горкото копеле, което лежеше на болничното легло.

 

 

Ед чуваше ударите на собственото си сърце. То биеше така бавно, че той със страх чакаше следващия тежък удар, питайки се дали въобще ще последва. Упоен с морфин, който трябваше да намали болката му, той изпитваше нещо като фалшиво спокойствие, в което едва усещаше тялото си. За него съществуваха само ударите на сърцето му.

Витаеше някъде между състоянието на пълно съзнание и периодите, когато съществуваше единствено пълен мрак и абсолютна тишина — топло чувство, топло като кръвта, която биваше тласкана във вените му от многобройните машини. Имаше и още един пласт под черния мрак — скрита част от нещо, което не присъстваше във всекидневния му живот. Поне дълго време не се беше появявала… Не и от времето, когато беше момче и беше заровил тези спомени дълбоко, дълбоко…

Сега той мислеше за миналото, макар и с нежелание. Задаваше си въпроса, дали това означава животът ти да премине пред очите ти в последните секунди.

„О, Господи! — помисли си той. — Не искам да си спомням за това, всичко трябва да остане заровено в миналото… Искам да бъда отново в своята «Чесна», моят вироглав стоманен летящ кон, да летя отново към Зелда… О, Господи, Зелда, защо, защо… Защо?!“

 

 

Камелия отпи още глътка от горчивото кафе от картонената чашка. Почувства познатата киселина да пари в стомаха му и хвърли чашката в кошчето за боклук. Запита се колко ли такива кафета беше изпил за двайсет и шестте години, в които работеше като ченге. Дали щеше да има нещастието да завърши живота си на студената мраморна маса в моргата, а патологът да разпори стомаха му и да види, че той прилича на ръждясала стара метална вана, с кафеникави петна ръжда и с дълбоки белези от разяждането. Исусе, трябваше веднага да откаже кафето. И щеше да го направи, ако то не му се услаждаше толкова много.

Униформеният полицай, който седеше пред интензивното отделение, полагаше всички усилия да остане буден. Беше още двайсетгодишен младеж и точно сега главата му клюмаше тежко на гърдите. Камелия се усмихна. Не го обвиняваше. Дежурствата в болницата бяха досадна подробност от полицейската работа.

Извади Интердент и провери състоянието на венците си. По дяволите, трябваше по-скоро да намери време да отиде на зъболекар. Венците го боляха. Вратата се отвори и едната от сестрите излезе. Униформеният полицай веднага скочи на крака, разбудил се на секундата.

Камелия току-що беше намерил още едно болно място посредством Интердента.

— Как е той, сестра? — смотолеви неясно той.

Тя му хвърли унищожителен поглед и той побърза да прибере клечката за зъби.

— Мистър Винсънт е все още в кома, детективе. Не можем да общуваме с него. Точно сега, животът му се поддържа от множество апарати. Можем само да се надяваме на подобрение.

Камелия кимна.

— Благодаря ви, сестра. — Май можеше със същия успех и да си седи у дома.

— Хей, Броцки — каза той на униформения, — почини си малко. Вземи си чашка кафе и поничка. Посъживи се малко. Ще остана тук, докато се върнеш.

Лицето на младежа грейна.

— Благодаря, сър. Оценявам жеста. Тук нещата се развиват малко бавно и ми се доспива.

Камелия го гледаше как се отдалечава с големи крачки. Униформата изглеждаше прекалено голяма за слабичката му фигура, а бледо оранжевата му коса беше лизната на едно място и не се поддаваше на вчесване. Изглеждаше много млад. Камелия въздъхна. Сега полицаите не бяха подбирани така, както по негово време. Тогава всички бяха високи над метър и осемдесет сантиметра, бяха едри и с тежко телосложение. С изключение на него, разбира се.

Той зае мястото на Броцкн пред интензивното отделение. Скръсти ръце на гърди, отметна глава назад и втренчи поглед в тавана. Замисли се за Ед Винсънт. Запита се защо ли той предпочита да живее в уединение, защо не споделя с никого личния си живот. И защо никога не говори за миналото си. Дали имаше какво да крие?

Надолу по коридора, вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Камелия извърна глава. Една жена вървеше бързо по дългия, блестящ от чистота коридор. Всъщност тя не вървеше, а подтичваше. Беше висока, стройна и непохватна и тромава като тийнейджърка в обувките си с високи токчета. Късо подстригана златисто руса коса, огромни разтревожени очи, дълги загорели крака и много къса пола. Определено не беше нюйоркчанка. Той се изправи, когато тя се приближи.

— Това ли е интензивното? Къде е Ед Винсънт? — Тя намести каишката на дамската чанта на рамото си и подръпна надолу късата си пола. Дишаше тежко. Изглеждаше уморена и не съвсем спретната.

— Защо искате да знаете, мис?

— Вие лекар ли сте? — Тя го хвана за ръката и го погледна умолително. — О, слава Богу, трябва да говоря с вас. Само ми кажете, че Ед ще се оправи. Кажете ми, че ще живее, докторе. Моля ви.

Камелия хвърли поглед на лявата й длан. Не видя венчален пръстен. Всъщност тя въобще не носеше бижута, а дрехите й бяха обикновени.

— Аз не съм лекар.

Коленете й се огънаха и тя почти се строполи на земята. Той й помогна да седне на стола, където жената с благодарност се отпусна, с наведена глава.

Като си мислеше, че тя може да припадне, той побърза да й донесе чаша вода. Сигурно му е роднина, помисли си, подавайки й картонената чашка. Или предана служителка. Със сигурност беше загрижена.

— И коя по-точно сте вие, мис…?

Тя вдигна нагоре дългите си златисти мигли и го погледна с огромните си и нежни топло кафяви очи.

— Аз съм Зелда — каза тя.

Глава 10

Камелия прикри изненадата си и замръзналата си усмивка с лека кашлица.

— Детектив от отдел „Убийства“ Марко Камелия.

Тя втренчи поглед в него.

— Убийства! Ед не е мъртъв, нали? О, Господи, моля те! — Тя скочи на крака, изтича покрай него и отвори стъклената врата, която водеше към интензивното отделение.

Сестрата изви глава встрани, за да проследи как непознатата притичва покрай нея, след което също скочи на крака.

— Хей, почакайте минутка… — извика разгневено тя. Но Зелда беше вече до леглото на Ед.

Лицето на Ед й изглеждаше като лице на непознат — студено, бледо, без обичайната брада. Очите му бяха затворени и, за такъв огромен мъж, той изглеждаше ужасно крехък и уязвим.

„Смъртен“ — помисли си Зелда, коленичи до леглото му и внимателно взе ръката му в своите. Сърцето й беше като студена оловна буца в гърдите. Ритъмът му беше толкова слаб, че тя едва можеше да диша. Това, на екраните, можеха да бъдат нейните линии, които падат все по-ниско и по-ниско. Тя умира с него…

— Млада госпожо, трябва веднага да излезете оттук! — нареди сестрата с гневен шепот и я сграбчи за ръката. Тя като че ли не чу, беше втренчила поглед в пациента.

— Нали ти казах, вироглаво копеле такова — каза Зелда и преглътна сълзите си. — По дяволите, Ед Винсънт, може би следващия път ще ме послушаш.

Марко Камелия направи знак на сестрата да я остави сама.

— Аз съм тази, която се грижи за нещата тук, детективе — изсъска гневно в отговор сестрата. — Вие безпокоите пациента ми. Неговото състояние е изключително критично и той трябва да почива. — Тя хвърли тревожен поглед на мониторите, защото, макар и минимални, върховете и спаданията бяха по-добри, отколкото накъсаните зигзагообразни линии, които се появиха сега. — Вижте само какво му причинява тя. — И сестрата изтича да повика лекаря.

Камелия стоеше и наблюдаваше. Имаше бурна реакция и всеки можеше да я види. Ед Винсънт реагираше на присъствието на своя убиец. Зелда. Ръката на Камелия, поставена на рамото й, беше твърда и тя извърна глава, за да го погледне. Лицето й беше бледо, измъчено, а зениците на очите й бяха разширени, както става при хората, които са в шок. Той каза:

— Вече трябва да го оставим да почива.

Погледът й проследи този на Камелия, отправен към подскачащите линии на мониторите. Тя се изправи непохватно на крака и остана за момент така, загледана в мъжа, който лежеше неподвижно на леглото. После се наведе и нежно го целуна по бузата. Целувката беше лека като перце, както отбеляза Камелия. И точно тогава дежурният лекар се втурна в стаята, повикан от сестрата.

— Какво, по дяволите, става тук? — Той говореше тихо, но въпреки това гневът му беше ясно доловим. — Коя сте вие? Не, не ми казвайте, а излезте веднага!

Камелия побърза да изведе Зелда от стаята и я избута, без да й позволи да се задържи дори секунда, когато тя се извърна да хвърли един последен поглед на Ед Винсънт. Хрумна му, че Зелда наистина изглежда като жена, която е разтревожена. Тя очевидно се интересуваше в голяма степен от Ед Винсънт. До такава степен, че по-скоро би го убила, отколкото да го загуби, предположи той. И такива неща се случват по света. Трябваше да има реклама — такава, каквато използват за наркотиците: домашно насилие и убийства. Да, доста добра работа ще свърши, помисли си уморено той.

Зелда се отпусна на стола пред вратата, като че ли краката й не можеха да я държат повече.

— Защо? — запита тя, втренчила празен поглед някъде надолу по коридора. — Защо искат да го убият?

Камелия отбеляза наум, че тя използва местоимението „те“.

— Точно това бихме искали да знаем и ние. И точно затова ще ви отведа за разпит.

Тя вдигна поглед към него, без нищо да разбира.

Асансьорът спря на етажа и младият униформен полицай закрачи към тях.

— Броцки, бих искал да прочетете на мис Зелда нейните права.

— Сър? — Лицето на Броцки представляваше карикатура. Нямаше го само петнайсет минути, а „Камил“ вече четеше правата на непозната жена пред интензивното отделение. Беше пропуснал всичко.

— Хайде, по-бързо! — изкомандва Камелия, смръщил вежди.

— Да, сър. — Жената стоеше като вкаменена от изненада, изцъклила поглед, докато Броцки й четеше правата.

— Какво става? Какво означава това? — Тя изгледа Камелия объркана.

— Ще ви отведем на разпит за опит за убийство на мистър Едуард Винсънт. — Камелия беше много делови. Беше хванал виновника, усещаше го. Винсънт беше споменал името й и ето, че той я държеше в ръцете си.

— Да не сте си загубили ума!?

Големите й кафяви очи мятаха мълнии. Тя се извисяваше над неговите петдесет фута и осем инча и Камелия си представи, с неудобство, че на тези токчета тя сигурно е над шест фута.

— Току-що пристигам, долетях от Лос Анджелис! — извика тя. — Дори не знаех, че са стреляли по Ед, докато не видях новините по телевизията… Исусе! — Гласът й поомекна, когато най-сетне проумя какво й се случва. — Не може да мислите, че аз съм го извършила!

— Ние само искаме да ви разпитаме, мис Зелда. — Камелия беше спокоен, говореше сухо. — Може би, за начало, ще ни кажете пълното си име.

Погледът й се местеше от входа на интензивното отделение към края на дългия коридор. Като реши, че тя може да се опита да им избяга, Броцки застана между нея и асансьора.

— Мелба Елоиз Меридю — каза тя най-после с глас, тих като въздишка. И Броцки почти чу колко силно и учестено заби сърцето на Камелия, който най-сетне проумя, че може би е хванал не този, когото трябва.

Но Камелия си спомни за трансфера на голямо количество акции.

— Мисля, казахте, че името ви е Зелда — каза рязко той.

Сълзите отново изпълниха очите й и тя ги остави да потекат по бузите й.

— Това е името, с което само Ед ме нарича. Неговото галено име за мен.

— Така, както някои хора се обръщат галено към домашните си любимци — каза Броцки с намерението да помогне, но когато Камелия го изгледа строго, твърдо реши занапред да си мълчи.

Камелия знаеше, че е хванал когото трябва, усещаше го. Мотивът съществуваше, беше някъде там — само ако можеше да го формулира. Прехвърлянето на толкова много пари… Парите са в основата на всичко. Парите и сексът — обикновено това излизаше наяве и той беше сигурен, че този случай не е изключение.

— Мис Меридю, защо просто не дойдете с мен и ще поговорим за това. Разбирате, че не ви обвинявам в нищо. Просто искаме да ни кажете някои подробности от личния живот на мистър Винсънт.

— Имам ли нужда от адвокат?

Не беше чак толкова глупава, колкото Броцки очакваше, съдейки по нелепата й външност.

— Ако вие искате той да присъства, да, разбира се.

— Но аз искам да ви помогна. Ще направя всичко. Нямам какво да крия… — Тя хвърли умолителен поглед към затворените врати на интензивното отделение. — Само ми позволете да го видя още веднъж, да му кажа довиждане…

Гласът й издаваше дълбоки чувства и за секунда неумолимостта на Камелия се пропука. Тя, изглежда, истински страдаше, беше толкова уязвима, че той се запита как е могъл да я подозира в такова ужасно и гнусно престъпление. Но от опит знаеше, че виновните могат да бъдат толкова очарователни и убедителни, колкото и невинните, а, на всичкото отгоре — че те са и по-умни.

— Страхувам се, че лекарят няма да разреши, мис Меридю. Може би по-късно…

Той я хвана за лакътя и я поведе към асансьора, но тя неочаквано се изскубна и се завъртя обратно.

— Довиждане, Ед! — извика достатъчно високо, че да събуди и мъртвец. — Довиждане, скъпи. Ще се върна. Чакай ме.

В интензивното отделение и лекарят, и сестрата станаха свидетели как Ед леко повдигна ъгълчетата на устните си, когато ехото от думите й изпълни стаята. Линиите на мониторите станаха големи като пирамиди и заподскачаха бързо по екраните.

— Човек лесно би могъл да си помисли, че това беше усмивка — каза лекарят, изпълнен със странни чувства.

Провери параметрите на пациента си, повдигна единия му клепач и освети слабо зениците му. Положението беше все същото. Ед Винсънт все още беше в кома. Гримасата на лицето сигурно беше просто съвпадение.

 

 

„Ти ме намери, Зелда. Дойде навреме. Не си отивай, бейби! — искаше да извика той след нея. — Може и да не успея да дочакам завръщането ти… Остани, Зелда. Моля те, остани. Разкажи ми какво си правила, откакто се видяхме за последен път, разкажи ми за Райли и за кучето… Говори ми отново за нашата първа среща…“

Глава 11

Доктор Арт Джейкъбс беше на благотворителна вечеря в „Уолдорф“. Помощите щяха да бъдат предоставени на сърдечната хирургия. Той познаваше Алберто Ричи точно толкова, че да го поздрави, когато го види. Двамата се бяха срещали няколко пъти все на благотворителни събития. Съпругите им участваха в едни и същи комитети — такива неща. Но тази вечер, когато Ричи отиде при него и му каза: „Как си, Арт?“, Арт беше доста изненадан.

— Добре съм, Алберто — отговори той. — Всичко наред ли е при теб? — Обикновено, когато хората го търсеха на такива събирания, то беше, за да получат безплатно някой и друг медицински съвет.

— Всичко върви като по вода, благодаря, Арт. Разбрах, че в момента имате важен пациент. Ед Винсънт?

— Да. Бедният Ед. Той ми е добър приятел.

— Ще се оправи ли?

Джейкъбс сви рамене.

— Засега се държи. Засега.

— Някакви шансове да се възстанови?

— Винаги има шанс. Но се съмнявам, защото положението му е наистина сериозно. И все пак — сви отново рамене той, — Ед се държи в продължение вече на два дни, което означава, че е доста издръжлив. Човек никога не знае.

— Е, да се надяваме — каза Ричи и двамата се разделиха, като си кимнаха за довиждане.

И за какво ли беше всичко това, запита се Арт. Защо ще иска Алберто Ричи да знае как е Ед? Доколкото той знаеше, двамата никога не се бяха срещали. Той още веднъж повдигна рамене. Може би обикновено любопитство. Опитът за убийство заемаше всички първи страници. А сега Ричи ще може да казва на всичките си приятели, че разполага с информация направо от първоизточника. Ед Винсънт имаше шанс за живот. Но не голям.

Глава 12

— Ще ви кажа как започна всичко.

Мелба беше в малката стая без прозорци в полицейската сграда в центъра на Манхатън. Тя седеше силно изправена на неудобния дървен стол, беше кръстосала крак върху крак, с което разкриваше съблазнителна гледка. Сега изглеждаше доста по-нащрек отпреди, макар и все така разтревожена. Камелия си мислеше, че тя е красива, но по странен начин. Имаше нещо в начина, по който външните ъгълчета на очите й с цвят на мед бяха извити нагоре, в дългата й и грациозна шия, в сладките й пълни устни.

Е, поне не плаче, помпели си той и й подаде чашка кафе. Извади пакет цигари „Уинстън“ от джоба на сакото си, изтръска една навън и й я предложи. Тя поклати глава.

— Не, благодаря ви.

Той мълчаливо я гледаше как отпива от кафето си. Не й вярваше ни най-малко. Трийсет процента бяха доста голямо количество акции. Чудеше се какво точно Ед Винсънт й беше оставил в завещанието см.

„Той чака — мислеше си Мелба. — Той ме чака да му кажа, че аз съм го направила. Мисли си, че ме е хванал натясно.“ За секунда й се прииска да беше запалила цигара, защото така щеше да има какво да прави с ръцете си. После си каза, че трябва да престане да нервничи.

Тя го погледна, погледна го истински за първи път. Той беше красив, макар и със сурова красота: права, намазана с брилянтин черна коса, широко, леко набръчкано, чело, черни очи под тежки черни вежди, твърда брадичка. Тялото му също беше в добра форма, мускулесто и стегнато. Беше истинско ченге.

За миг, тя почувства нереалността на ситуацията — струваше й се, че играе роля във филм. А после реалността я връхлетя с такава сила, все едно някой я удари в стомаха. Тя погледна детектива право в очите и си припомни, че е тук, за да защити Ед. Той имаше нужда от нея.

— Казах на Ед, че някой иска да го убие. — Тя постави несигурно чашката кафе на дървената маса. — Казах му.

— О? И къде, по-точно, му казахте това, Зелда?

Тя го изгледа остро и Камелия разбра, че е направил грешка.

— Зелда е името, с което само Ед Винсънт може да ме нарича. То е запазено единствено за него. Казах му го преди три месеца — каза студено тя. — Още първия път, когато го срещнах.

Камелия разхлаби сребристата си вратовръзка и изчака думите й да стигнат до съзнанието му. Само три месеца, а той й беше дал трийсет процента от акциите си… У нея трябва да има нещо. Дръпна силно и продължително от цигарата, макар съпругата му да му беше забранила да пуши, после я остави в пепелника, а Зелда/Мелба замаха с ръка, за да разпръсне дима.

— Извинете, не знаех, че димът ви дразни.

— Трябва да знаете повече неща за хората, детективе — каза тя с тон, който изразяваше неодобрението й. — Пушенето убива.

Също и куршумите от 40-милиметров полуавтоматичен пистолет, помисли си той, но не каза нищо. Започнаха да отпиват от кафетата си в пълна тишина.

— Може би ще е по-добре да започнете от самото начало — предложи й той.

Тя кимна.

— Окей, но началото е някъде във времето, преди аз да го срещна. — Тя постави лакти на бюрото и се наведе напред към него. Погледът на подутите й от плач очи не се отделяше от неговия. — Чувствах се толкова виновна — прошепна тя, отново под влияние на силната мъка. — Чувствах, че мога да предотвратя това. Ако само бях положила повече усилия, ако бях по-убедителна… Но Ед не искаше да ме чуе.

Камелия се облегна назад. Щеше да я остави да продължи с тази история, щеше да изслуша каквото има да му казва.

— Това започна късно през октомври — каза Зелда. — Приятелката ми Хариет Саймънс и аз основахме компанията година преди това. Компанията ни се казва „Мувинг он“^[1] и се занимава с преместването на хората от едно жилище в друго. — Тя се усмихна скромно — Всъщност компанията се състои просто от един 48-футов камион и малък офис в стар склад на Венис бийч, Калифорния. Камионът беше чисто нов — добави тя и в гласа й се долови съжаление. — Получих малко наследство от леля Хестер и го използвах за това. Бях много запалена по тази идея. Нашата първа голяма поръчка беше дадена от изпълнителен директор, който се премести със семейството си от Бевърли Хилс в Северна Калифорния. Шофирахме през цялата страна, свършвахме работата навреме. Понякога вечеряхме заедно след работа, ако имаше какво да отпразнуваме. Една вечер Хариет получи натравяне. От омарите, предполагам. И свърши вечерята в болница. Казаха, че трябва да остане там поне три дни и затова аз реших, че трябва сама да карам камиона. Имахме нужда от него в Лос Анджелис, нали разбирате, за друга работа по-късно същата седмица. Беше валяло през целия ден. Тропическа буря, така казаха по телевизията. Нямаше да позволя на нито една дъждовна капка да ме забави или да попречи на работата ми, трябваше да се върна. И така, потеглих… О, Господи, сега си го спомням толкова ясно, като че ли се е случило вчера…

Глава 13

Мел шофираше внимателно по тесния път. Мракът беше черен, непрогледен, вятърът ревеше и клатеше заплашително високите стени на камиона. По шосето имаше нападали клони, вятърът беше довял и множество други боклуци. Дъждът валеше силно и на една страна, на вълни, които се удряха със сила и заливаха предното стъкло на автомобила й. В такъв момент шофирането беше въпрос на предугаждане и инстинкт. Каза си, че е проявила лудост с предприемането на това пътуване, защото прогнозата за времето беше от ясна по-ясна — възможно беше да се развие ураган. Но бизнесът си е бизнес и тя трябваше да се върне в Лос Анджелис.

Като трепереше от студ в мократа си тениска и много й се искаше да си беше взела поне пуловер, тя прокара тревожно ръка през разбърканата си руса коса. Струваше й се, че е на път от цяла вечност вече. Можеше да се закълне, че трябваше да стигне до изхода за магистралата преди половин час, но ориентацията не беше от силните й страни. Беше се загубвала само на две преки от дома си.

Не беше минала покрай нито една сграда повече от половин час и възможността да се загуби всред бурята я ужасяваше. Трябваше отдавна да се е върнала обратно, но пътят беше прекалено тесен за големия камион. Реши, че веднага щом стигне до следващия град, ще намери мотел и ще пренощува. Лос Анджелис можеше и да почака. Чаша кафе, сандвич и топло легло й звучаха като дар божи.

Внезапно, пътят свърши. Точно навреме, тя натисна спирачките и големият камион се подчини. Пред нея имаше тесен мост. Чуваше се ревът на океана — като басова нотка в тънкия пронизителен писък на вятъра. Изненада се, че е близо до океана. Прекалено близо. Не виждаше края на моста, но виждаше белите гребени на вълните под него. Прекалено близо под него.

Нямаше място, за да обърне камиона и да се върне. Можеше да остане тук и да се удави в надигащите се вълни или да рискува да пресече моста.

Подкара предпазливо към моста. Стискаше здраво кормилото, а камионът се люлееше при всеки напън на вятъра. „Мили Боже, какво правя тук, да не съм си загубила ума. Само идиот би се загубил и би се опитал да мине по моста, когато вилнее ураган.“ Големият камион буквално преплува последните няколко метра, после се подхлъзна по наводнения път. Мел вдигна потните си длани от кормилото. Поне беше на твърда земя, макар да беше покрита с трийсет сантиметра вода. Отвори прозорчето и подаде глава, за да погледне назад. Водата вече заливаше моста, който беше почти изцяло под нея. Вече не можеше да се върне и назад.

Пътят се извиваше плавно нагоре и след няколко минути тя беше на по-суха земя. Шофираше през гора, а вятърът ревеше в клоните на дърветата. И тогава видя пред себе си къща. „Благодаря ти, Господи! — прошепна тя. — Най-сетне знак за цивилизация.“

Самотната, изолирана къща беше без кули и веранда, тъмна и призрачна. От прозорците не струеше гостоприемна светлина, от комина нагоре не се извиваше дим, не лаеха кучета.

По гърба на Мел полазиха тръпки. Беше гледала „Психо“, но това тук сигурно беше по-лошо и от „Бейтс мотел“. Инстинктът й подсказваше, че трябва веднага да се върне в камиона и да продължи по пътя, по който беше дошла. После видя колата, паркирана под дърветата. Съвсем нормален на вид „Форд Торъс“. Като си каза, че момчетата от филма „Психо“ не караха нормални Фордове, тя тръгна, залитайки през дъжда и вятъра, към входните стъпала.

После отново се поколеба. Беше сама, а къщата беше на мили от другите населени места, не знаеше кой може да живее там. Можеше да е Норман Бейтс. Като потръпна още един път, тя изтри с длан дъждовните капки от лицето си. Ако сега се върнеше, щеше да се удави при прекосяването на моста. Или пък някое дърво щеше да падне върху камиона. Или пък прекъсната телеграфна жица. А и вятърът можеше да преобърне камиона… „На това му викат от трън, та на глог…“

Тя натисна звънеца с премръзналите си пръсти.

Глава 14

Мел повторно натисна звънеца. Потрепери и започна да удря с длан по вратата. Все още никой не отговаряше. Тя натисна дръжката. За нейна изненада, вратата се отвори.

Къщата тънеше в абсолютна тъмнина. Нито лъч светлина.

— Ало? — Гласът й странно отекваше. — Има ли някой тук? — Тя зачака, после отново извика. Гласът й беше тънък и трепереше. Тишината сякаш се сгъстяваше още повече. Заопипва стената за ключа на осветлението, намери го, натисна го и премигна, когато светлината изпълни помещението.

Пред нея, стълбище водеше към галерията, която се извиваше над антрето. Имаше само една голяма стая, оскъдно обзаведена с разнебитени стари мебели. Изглеждаше така, сякаш никой не живееше там, и тя предположи, че вероятно къщата се използва само през лятото като място, откъдето по-лесно се стига до плажа. На груба дървена холова масичка имаше красива бронзова статуетка, с доста зловещ вид — котка, хванала в устата си ужасена малка птичка. И каменна купа, пълна с желирани бонбони.

Изведнъж почувствала глад, тя си взе пълна шепа и ги изяде. От нея на пода, покрит с дъски, капеше дъждовна вода. Тя се замисли какво би могла да направи. Ако собственикът я намереше тук, можеше да я хвърлят в затвора за нахлуване в чужд имот. Само че тя не беше влязла с взлом, защото вратата беше отворена. Примирено сви рамене. Какво пък, по дяволите, тя беше жертва на бурята и собственикът сигурно би могъл да й прости.

Като видя отражението си в огледалото, се замисли за секунда за външния си вид. Изглеждаше ужасно. Евтината червена боя, с която на тениската й беше изписано „Мувинг он“, се беше разтекла и сега вече надписът сигурно се беше изписал и на гърдите й. Носът й беше почервенял от студ, тениската беше прилепнала по тялото й като втора кожа, а прогизналите й работни ботуши жвакаха, когато отиде до прозореца, който гледаше към океана.

Пелена от дъжд замъгляваше гледката, но се чуваше ревът на водната маса, която заливаше скалите долу. Тя потръпна. Някак си, бушуващите отвън стихии правеха тишината, която цареше в къщата, още по-пълна и по-зловеща.

Внезапен шум накара сърцето й да подскочи. Тя замръзна на място, като едва смееше да диша. Дали някъде не се беше затръшнала врата? Къщата потрепери като човек под напора на вятъра и тя чу как дъските изстенаха. Каза си, че това е само вятърът. И все пак, много й се искаше Хариет да е с нея, за да могат заедно да се посмеят на това.

Върна се предпазливо в антрето и отново извика „ало“, въпреки че сигурно щеше да получи инфаркт, ако някой й беше отговорил. Господи, колко мокра беше! Имаше нужда от душ, за да изчисти мръсотията от себе си. Видя вратата от другата страна на антрето, отвори я и запали осветлението.

В нея бяха втренчени тъмните очи на мъртвец. Главата му представляваше кървава маса, под него имаше локва кръв, кръв и плът бяха разпръснати наоколо…

Знаеше, че сигурно веднага е започнала да пищи, но звукът излизаше от гърлото й по-скоро като вой. Искаше да побегне, но като че ли се беше вкоренила в пода — не можеше да помръдне от ужас.

После светлината угасна.

Паниката се вля и потече като разтопена лава във вените й. Тя побягна. Право в ръцете на някакъв мъж.

Дулото на пистолет се вряза болезнено в ребрата й. Без да спре, за да помисли, тя заби юмрука си в корема му, чу го как изпусна въздух, и усети, че той отстъпи назад. Тя се подхлъзна по пода. И пак побягна. Бягаше, бягаше… Бягаше, за да спаси живота си. Навън в нощта.

Вятърът я запрати в стената на къщата, дъждът валеше на потоци. Не можеше дори да види камиона си. О, Господи, той скоро ще я настигне…

Превита на две, тя започна да слиза, залитайки, по входните стъпала. Но вятърът я събори на земята. Дъхът й спря, в устата й влезе дъждовна вода. Чувстваше се като пребита. Задъхваше се, отпусна се за малко на земята, после започна да се влачи по корем в обгръщащия я мрак.

„Трябва да успея, просто трябва… Заради Райли… О, Господи, трябва да успея да му избягам…“

А после се озова под камиона, мокра като морж и все още задъхана. Подсмърчаше и хълцаше от страх. Изпълзя от другата страна, изправи се с мъка и започна бясно да дърпа дръжката на вратата. Сигурно е заключена… Обаче не си спомняше да я е заключвала.

Вратата се отвори рязко и почти я събори на земята.

— О, благодаря ти, Господи, благодаря ти — прошепна тя и влезе в кабината. — Благодаря ти…

А после една ръка запуши устата й.

 

 

И револверът отново се заби в ребрата й.

— Затваряй си устата! Само един звук и ще те убия! Ясно?

Дланта му миришеше на цигари. Завладя я страх. Повдигна й се и тя започна да се бори за въздух. Инстинктивно, той махна ръката си, за да й позволи да си поеме дъх, и тя използва тази секунда, за да се хвърли към него. Заби нокти в лицето му, бръкна с пръсти в очите му…

— По дяволите! — Чу се зловещ пукот, когато юмрукът му се заби в ребрата й, и Мел се свлече бавно на земята.

Той изгледа гневно тялото й, свито на кълбо. Очите го боляха. В тях започваха да се събират сълзи. Притисна длан към лицето си и почувства кръвта там, където ноктите й се бяха забили дълбоко в плътта. Искаше да я убие веднага, но все още имаше нужда от нея.

Извади скъпия „Ериксон“ от джоба си и набра номера на Марио де Сото. Като по чудо, връзката беше безупречна. Обясни му, че Ед Винсънт не е дошъл, а той е попаднал в центъра на ужасен ураган. Каза, че Де Сото не трябва да се тревожи, защото ще пипнат Винсънт следващия път. Че Винсънт все едно е вече мъртъв. Не спомена нито жената, която беше изникнала изневиделица, нито мъртвия кубинец.

— Ставай! — Помогна грубо на Мел да се изправи и я избута на шофьорското място — Трябва да ни изкараш оттук! — И насочи пистолета, марка „Сигма“, в слепоочието й.

Мел втренчи поглед право пред себе си. Главата й се въртеше, скулата я болеше толкова силно, като че ли беше разцепена на две. Нямаше надежда, че ще успее да избяга. Трябваше да прави това, което той й казва. Като трепереше силно от страх, пъхна ключа в таблото. За нейна изненада, двигателят веднага запали.

Револверът, леденостуден, отново беше допрян до слепоочието й.

— Окей — каза той. — Да вървим.

Тя подкара големия камион по алеята, а после — по ливадата, която водеше към моста.

„Мостът! О, Господи, той сигурно е вече под водата. Няма да успеем да прекосим и той ще ме убие, знам си… О, Райли… Моя скъпа дъщеричке…“

Чу как чистачките изскърцаха по изненадващо сухото предно стъкло. Дъждът спря така внезапно, като че ли някой беше превъртял рязко кранчето. Вятърът също беше отслабнал. Нямаше и вълни. Виждаше се само надигналата се черна маса вода. Мостът беше под нея, само перилата стърчаха отвън и маркираха местоположението му. Сега небето беше чисто и ставаше все по-ясно. Чуваше се дори песента на птичките… „А дали нямам халюцинации…“

Спомни си, че някъде беше чела какво представлява окото на тайфуна. Дори бурята да върлува, в „окото“ цари затишие, а птичките, които са били „хванати“ от тайфуна и пренесени на стотици, понякога на хиляди, мили, изведнъж откриват, че са в напълно непозната територия. Затишието трае, докато тайфунът не ги подхване отново и не ги отнесе дори още по-далеч. Или пък не загинат. Тя също можеше да загине.

Подкара камиона към надигналия се тъмен океан. Нямаше начин да се предугади колко дълбока е водата и дали мостът е все още цял. Беше чисто самоубийство.

Мъжът, който държеше пистолета, го притисна още по-силно към слепоочието й.

— Карай! — каза той.

Глава 15

— Предполагам, че сте успели да преминете, — каза Камелия отчетливо, като търкаше незапалената цигара между пръстите си и тропаше нетърпеливо с крак. Дали тази Зелда/Мелба не си правеше майтап с него? Както и да е, поне умееше да разказва увлекателно.

Мел улови скептичния му поглед и го изгледа гневно в отговор.

— Благодаря на Бога, да — отговори тя скромно. После, с неочакван плам и гняв, каза: — По дяволите, аз си изливам душата пред вас, детективе. Искате ли да чуете каквото имам да ви казвам, или не?

Той се усмихна, като забеляза как лицето й порозовя от гняв.

— Може би искам.

— О! — Изгубила търпение, тя се облегна назад. Гледаше го право в очите. — Онзи мъж беше допрял пистолет до главата ми! — каза тя, като говореше много бавно и много отчетливо, отделяйки всяка дума — все едно че говореше на дете. — Не исках да умра. Исках да си бъда у дома, с детето си. Исках да продължа да работя с Хариет, да помагам на различни семейства да се преместят в новото си жилище. Исках да живея!

Тя продължаваше да го гледа право в очите, а той я гледаше студено в отговор.

— Извиних се наум на леля Хестер, която беше дала парите за този мой прекрасен камион, и подкарах напред. Право в едно дърво.

Камелия подсвирна тихо от възхищение.

— Много умно — каза. — Никога не съм си представял, че една жена може да разсъждава толкова добре — добави много тихо, като че ли на себе си. — Повечето жени, които познавам, биха се тревожили, че ще одраскат камиона.

Мел сложи лакти на масата и подпря глава, защото силно я болеше. Беше прекалено изтощена и много разтревожена, та да иска да спори с него по какъвто и да било въпрос.

— Когато се свестих, бяха изминали два дни. Бях в болница. А до леглото ми седеше Хариет и ме гледаше така, сякаш ме питаше: „Ще се оправиш ли?“

 

 

Лицето на Хариет изплува пред погледа й, когато той най-сетне се фокусира. Чувстваше се, сякаш е под вода, всичко й изглеждаше замъглено и неясно. Но премигна два-три пъти и видя Хариет. Нейната най-добра приятелка и партньорка в бизнеса, Хариет Симънс, беше в началото на трийсетте. Тя твърдеше, че е бивша актриса, но всъщност в нищо не беше „бивша“. Дребничка, много слаба, но с плътен и сериозен глас, тя все още се обаждаше всеки ден на агента си и се надяваше да получи голямата роля на живота си.

На Хариет беше идеята да нарекат фирмата си „Мувинг он“. Тя каза, че името отива не само на начина на живот на техните клиенти, но също и на техния, защото те винаги се местели от една незадоволителна работа на друга. Защото целият живот бил непрекъснато местене и нагаждане. Само че истината беше, че Хариет още никъде не се беше нанесла. Тя продължаваше да се явява на всяко прослушване и кастинг, все още четеше „Върайъти“ и „Холивуд рипортър“ така задълбочено, като че ли бяха Библията.

Мел си помисли, че единственото ново за нея нещо в момента е тревожното изражение, изписано на лицето й. А това означаваше много, защото Хариет не се плашеше лесно.

— Добре ли съм? — запита Мел с гърлен глас, който й се стори чужд.

— Разбира се, че си добре! — По лицето на Хариет се изписа огромно облекчение, когато добави, като подчертаваше всяка дума: — Особено за идиот, който е блъснал новия си камион в първото срещнато дърво.

— Е, имаше буря — обясни едва чуто Мел.

— Тук си от два дни — отговори Хариет. — Имаш фрактура на черепа, счупена кост на скулата, мозъчно сътресение…

Мел постави длан на лицето си, почувства превръзките и изведнъж си спомни всичко.

— Хариет… — Тя хвана настойчиво приятелката си за ръката. — Той се опита да ме убие… Онзи мъж наистина се опита да ме убие… Вече беше убил онзи мъж, когото намерих в библиотеката… О, Господи, трябва да се измъкна оттук, трябва да кажем на полицията…

Вече беше слязла наполовина от леглото, когато Хариет я хвана за раменете и я накара отново да легне.

— Остани там, където си, дете — каза тя твърдо — Както казват във филмите, „никъде няма да ходиш“. Не още, поне.

Мел я изгледа гневно, без да разбира нищо.

— Нима не чу какво ти казах? Онзи мъж имаше пистолет, беше го опрял до слепоочието ми… Затова се блъснах в дървото…

По лицето на Хариет се изписа първо недоверие, после — загриженост. А после изражението й подсказа, че през главата и е минала мисълта, че може би — само може би — това не са халюцинации на жена със сериозна травма на главата, а истина.

— Започни от самото начало — каза тя, делова, както винаги. И Мел така и направи.

Разказа й историята от А до Я, а после я разказа още веднъж, защото си спомни още някои подробности, като например червената локва кръв под мъртвото тяло, синкаво жълтеникавата подута плът, спомни си как светлината изведнъж изгасна, как мъжът я удари, как я беше накарал насила да мине по скрития под водата мост…

— Почти бих могла да ти повярвам — каза Хариет, когато Мел спря да говори. — Само че в камиона не е било намерено друго тяло. Никакъв мъж. Никакъв пистолет. Била си сама. Спасителният екип едва е успял да те измъкне от разбитата кабина. Погледни на нещата така. Мел — добави тя извънредно сериозно, — имаш късмет, че си жива, затова забрави цялата тази история, която прилича на лош сън. Просто си объркана заради сътресението на мозъка, което си получила.

— По дяволите, не съм го сънувала това! — Мел беше вече скочила от леглото и сега тършуваше из гардероба, където беше и чантата й, също извадена от камиона. Захвърли болничния халат, облече набързо бельото си и напъха краката си в маратонките. Обърна се към Хариет, която я гледаше с отворена уста.

— Окей, да вървим — каза тя.

— Но къде отиваме? Ти не си добре, ударена си лошо, трябва да се лекуваш. Току-що се събуди след мозъчно сътресение. Лекарят ще ме убие, ако ти позволя да излезеш от тази стая. Всъщност аз веднага ще го извикам, още сега, на минутата…

— Добре, извикай го. — Мел вече беше в коридора и тичаше, макар и доста непохватно, по излъскания линолеум. — А аз се махам оттук.

Сграбчила чантичката си, Хариет хукна след нея.

— Но къде отиваме?

Мел се извърна леко. Изгледа я унищожително и каза:

— В полицията, разбира се.

Като че ли нямаше какво да предприемат.

Лекарите се противопоставиха, но Мел настоя и я изписаха. Двете с Хариет взеха кола под наем и отидоха в полицията.

 

 

— Сигурна съм, че няма нужда да ви казвам какво се случи там — каза сега тя на Марко Камелия.

— Казали са ви, че сте луда?

Тя се наведе по-близо до него през масата и втренчи поглед в очите му.

— И вие ли мислите така?

Той сви рамене.

— Мисля, че ми разказахте много добра история, мис Зелда.

Погледът й стана отново гневен.

— За вас съм Мелба.

— О, извинете ме. Мис Мелба. И така? Какво ви казаха ченгетата, ако не, че сте луда?

Раменете й се отпуснаха и тя втренчи озадачен поглед в масата.

— Казаха ми, че никой не е загинал в бурята. Че никакви тела не са били намерени. Че всъщност нищо не се е случило в района, с изключение на няколко пътни произшествия като моето.

Казах им къде според мен се намира онази плажна къща, и че там определено има труп. Те казаха, че знаят за това място, че къщата е на Ед Винсънт, който е магнат по отношение на недвижимата собственост. После ми направиха голяма услуга, като му се обадиха. Отговори икономката. Тя каза, че всичко е в ред, че няма тела, нито кръв. И че макар мистър Винсънт да идвал обикновено през уикенда, този път, заради бурята, не дошъл. Че не е бил там онзи ден. Нито тя. И че въобще никой не е бил там.

Глава 16

Докато двете с Хариет излизаха от полицейското управление в Чарлстън, Мел се чудеше дали наистина просто не е сънувала, или пък това не е било лош номер на обърканото й съзнание. Все пак, нали беше подкарала камиона право към дървото…

Когато се върнаха в наетата кола, тя се отпусна уморено на седалката и затвори очи. После, изведнъж, отново усети мириса на застоял тютюн — същата неприятна миризма, каквато имаха дланите на убиеца. Почувства отново студения метал до слепоочието си и го чу да казва: „Карай…“ с гърления си акцент.

Очите й отново се отвориха широко и тя се поизправи на седалката.

— Сънищата не карат спомените да нахлуват в съзнанието ти, не си спомняш миризмите, не си спомняш чувствата. Не съм сънувала. Не бих могла.

Излезе, опънала дългите си крака, от малката кола и притича разстоянието до шофьорското място.

— Аз ще карам — каза и имаше нещо в начина, по който го каза — усещаше се страх и настоятелност — което накара Хариет да освободи мястото на шофьора още преди да е успяла да запита дали е безопасно да шофира жена, наскоро претърпяла мозъчно сътресение и лекувана в болница.

— Кажи ми, че това е просто някаква игра, че си сънувала всичко, и нека си отидем у дома — помоли тя, когато Мел се включи в движението, което излизаше северно от Чарлстън. — Къде отиваме сега?

— Къде, мислиш? — Мел натисна педала за газта, когато повечето коли останаха зад тях, и двете поеха по пътя край плажа. Тя бързаше, трябваше да види сама, със собствените си очи. Трябваше да докаже сама на себе си, че това наистина се е случило.

Но когато мостът изникна пред тях, тя натисна рязко спирачките. Той отново беше изцяло над водата, но настилката му беше напукана и повечето знаци липсваха. И имаше нов знак, на който пишеше с големи букви: „Внимание! Мостът е непроходим до втора проверка!“

— Е, това е — каза Хариет замислено. Нещата не зависеха изцяло от тях, пък и на нея никак не й се искаше да търсят жертви на убийство.

— Не, не е. — Мел отново постави крак на газта и подкара към хлъзгавия мост. — Минах по него и при по-лоши обстоятелства. Сега поне мога да виждам пътя пред себе си.

Хариет не смееше да диша. Постави едната си ръка на дръжката, за да може да изхвръкне начаса, а с другата закри очите си. Мел обаче изкусно заобикаляше леките издутини по асфалта и дупките.

— Само не ми казвай, че ще трябва да минем оттук и на връщане. — Обикновено силният глас на Хариет сега беше слаб, изтънял. — Не мисля, че бих могла да го понеса.

— В противен случай, ще трябва да преплуваш разстоянието. Това е единственият начин да отидем и да се върнем. О, погледни, ето го. Виждаш ли, Хар, била съм права.

Но триумфалната нотка в гласа на Мел изведнъж заглъхна. Къщата, която преди приличаше на тази от филма „Психо“, сега имаше безупречен, спокоен вид. Послушният океан играеше весело край скалите, а слънцето ярко грееше. Въобще не приличаше на мястото на Норман Бейтс.

— Искаш да кажеш, че това е въпросната къща? Къщата на ужасите? — Хариет се засмя облекчено. — Господи, очаквах Дракула или нещо подобно.

Но Мел беше вече навън и изкачваше стъпалата. В следващата секунда стоеше на верандата и натискаше звънеца. Хариет също излезе от колата, подпря се на нея и започна да гледа какво прави Мел. Чакаше.

Нищо не се случи. Къщата беше празна. Този път вратата беше заключена.

— По дяволите! — изръмжа Мел и опита отново. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Хариет се изкикоти нервно.

— Е, наистина, мис Южняшка Красавице, не мисля, че майка ти би одобрила това.

Но Мел вече заобикаляше верандата, надничаше през прозорците и закриваше очите си с длани, за да вижда по-добре.

— Ето, това е! — извика тя и замаха нетърпеливо и настоятелно на Хариет. — Това е стаята, библиотеката. Точно тук видях тялото, спомням си съвсем ясно…

Хариет надникна през прозореца. На нея обстановката й се струваше абсолютно нормална. Всичко си беше на мястото, нямаше локви кръв.

— Е, и къде е тялото, Мел? — запита тя най-накрая. — Къде е убиецът? Кой е той?

— Не знам. — Мел поклати глава, напълно объркана. — Знам само, че не съм луда. И че това ще ме накара да полудея, ако не открия какво е.

Тя седна на стъпалата на верандата, подпря лакти на коленете си, обхвана главата си с ръце и втренчи поглед в алеята, която в онзи ден беше изминала пълзешком и откъдето беше отвлечена. Спомни си как убиецът я беше вкарал в кабината на камиона, как се беше борила с него, как го беше одрала по лицето, как беше забила пръсти в очите му… как той я беше ударил жестоко и грубо по лицето, как тя се беше свлякла на пода на кабината, замаяна от болката. Но не толкова замаяна, че да не чуе думите му.

— Той се обади по телефона — спомни си тя. — След като ме удари, се обади на някого. Каза му, че Ед Винсънт не е тук, но че ще го пипне следващия път. — Огромните й очи бяха станали кръгли и тревожни и тя сграбчи Хариет за раменете. — Чуй ме, Хариет. Повярвай ми. Ед Винсънт е в списъка на този убиец. И ако не го предупредя, той ще е следващият, когото ще намерят мъртъв в библиотеката.

— Да запиша ли думите ти? — запита Хариет с усмивка, защото почти й беше повярвала.

— Да, точно така, скъпа. — Мел вече беше обратно в колата. — По-добре е да запомниш думите ми. Същото ще трябва да направи и Ед Винсънт.

— Къде отиваме сега? — Хариет затвори очи, когато наближиха повредения мост. Този път Мел почти не намали и те практически прелетяха над него.

— Да телефонираме на Ед Винсънт в Ню Йорк — каза Мел весело. — Сигурна съм, че той ще ми повярва.

Глава 17

— И какво? Повярва ли ви? — запита Камелия.

Мел барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото. Огледа стаята — малка и гола, с един-единствен прозорец, маса, два стола и дебел слой прах. Беше толкова погълната от историята си, че почти беше забравила къде се намира.

— Може ли един бъдещ затворник да получи чаша диетична кола тук? Моля — добави тя с известно закъснение.

— Разбира се — Камелия се изправи. Оправи сребристата си вратовръзка и приглади косата си, оформена в прическа Ал Пачино, докато прекосяваше стаята. Помоли униформения полицай, който стоеше отпред, за чаша диетична кола.

— Нека са две — добави Камелия и отново затвори вратата.

Мел успя добре да го огледа. Гледаше като мъж, а не просто като ченге — и то като ченге, което мислеше, че тя е застреляла любовника си. Този тук беше май привърженик на модата. Ако не беше ченге, тя можеше да го вземе и за редовен посетител на светски партита.

— Сигурно сте женен — каза, като продължаваше да барабани по бюрото.

— Защо казвате това?

Той се облегна назад в своя по-удобен стол и преметна лениво единия си крак върху другия.

— Нито едно ченге, което живее само, не би се обличало елегантно като вас — изгладена риза, леко колосана, изгладени панталони, лъснати обувки.

Той се усмихна.

— Аз сам си лъскам обувките.

— Е, бъдете благодарен на Бога за това.

При тези думи той се засмя. Наведе се към нея през масата и хвана ръката й.

— Престанете с това движение на пръстите — каза. — Всеки би си помислил, че сте нервна.

— Кой, аз? — Тя вирна предизвикателно брадичка. — Не съм нервна, просто се опитвам да открия истината.

— Като мен.

— Като вас. — Погледите им се срещнаха и тогава, просто защото не можеше да устои, тя се разплака. Сълзите започнаха да се стичат по лицето й. Господи, плачеше като дете, защото сърцето я болеше. Ед лежеше на онова болнично легло, Ед беше сериозно ранен, Ед умираше…

— Не мога, не мога да го понеса — хълцаше тя, все още седнала с изправен гръб. — Не мога, не мога да го загубя.

Камелия се изправи. Извади носна кърпичка от джоба си и й я предложи. Тя погледна първо кърпичката, после — него. Някакво нервно кикотене, а може и да беше кихане, наруши хълцанията й.

— Точно това имах предвид, когато споменах, че сте женен — каза тя. — Чиста носна кърпичка. Всеки друг на ваше място щеше да ми предложи книжна кърпичка.

Офицер Броцки почука на вратата, после влезе, като в двете си ръце държеше по една диетична кола.

— С кофеин — каза той на Камелия, който му хвърли унищожителен поглед.

Броцки обхвана с поглед плачещата блондинка, чистата бяла носна кърпичка, усети напрежението във въздуха и като измърмори: „Съжалявам, извинете ме, сър“, побърза да излезе.

— Наистина ли го обичате толкова много? — Камелия отвори кутийката и й я подаде. — Не го познавате чак толкова отдавна.

— Достатъчно отдавна. — Тя отново хлъцна. И каза: — Но не чак толкова отдавна, колкото ми се иска.

Камелия наклони стола си назад, като го придържаше само на задните крака. Седеше, преметнал крак върху крак, скръстил ръце и я гледаше мълчаливо. У нея имаше нещо толкова уязвимо, нещо, което извикваше неговата галантност и той почти беше готов да й повярва. После си напомни, че тя е тук, защото Ед Винсънт беше казал, че тя се е опитала да го убие. Погледна неравно подрязаната й руса коса, честните й очи с цвят на уиски, широката трепереща уста. Също и дългите крака и изключително късата пола, която му напомни за Шарън Стоун в „Първичен инстинкт“. А никой, спомни си също, не беше по-порочен от нея в тази роля. С покашляне, което показваше, че е объркан, той изправи стола си и отново взе нещата в свои ръце.

— Значи това направихте? — запита рязко. — Телефонирахте му, искам да кажа.

— Опитах се, Господ ми е свидетел, опитвах безкрайно дълго. Но офисът на Ед беше като крепост с цяла армия секретарки и помощници, които твърдо заставаха между мен и шефа си. Казваха, че мистър Винсънт не приема телефонни обаждания и, дали не бих била така любезна, да предам на тях съобщението си? — Мел повдигна рамене, после поклати глава. — Как бих могла да оставя съобщението на тях? Сигурно щяха да помислят, че съм някоя откачалка. Помислих си: „Ама и този е един. Прави се на голямата работа. Много е важен и не може да разговаря с простосмъртните.“ И почти бях готова да оставя нещата така — добави тя сериозно, — но после си спомних, че Ед Винсънт е в опасност.

Камелия я наблюдаваше внимателно и чакаше да му каже какво се е случило после. Тя беше отметнала глава назад, затворила очи — като че ли се беше потопила в собствените си мисли и преживяваше историята отново.

— Затова взех самолет до Ню Йорк — каза тя най-после.

Глава 18

Приемната на петдесетия етаж на „Винсънт Тауърс“ на „Мадисън“ беше просторна и дискретно обзаведена в меки пастелни нюанси на сивото, а секретарката беше стройна и русокоса, в подходящ за обстановката сив костюм. Сега Мел пожела да се беше облякла както трябва за случая, вместо да навлича набързо старите си и удобни дрехи. Но пък толкова много бързаше да отиде до Ню Йорк и да го предупреди.

— Съжалявам, но мистър Винсънт не приема никого без предварителна уговорка.

Секретарката беше учтива, но престана да й обръща повече внимание, когато телефонът звънна. Вдигна слушалката и й обърна гръб.

„Ах, как не!“ Като преметна чантата си през рамо, Мел прекоси помещението само на три огромни бързи крачки и влезе през свързващата врата, която водеше към вътрешната стая, явно светилището на мистър Винсънт. Но не, озова се в дълъг коридор, от двете страни, на който имаше остъклени офиси, от които, докато вървеше, я следваха изненадани погледи. Висока двойна врата заемаше цялата отсрещна стена. Чуваше стъпките на секретарката, която явно тичаше след нея и й крещеше да се измита оттук. Тя обаче отвори двойната врата и влезе с уверена стъпка вътре.

Ед Винсънт стоеше сам до прозореца и гледаше оживеното движение долу, което пълзеше бавно и безшумно по „Мадисън авеню“. Обърна се рязко и втренчи изненадан поглед в младата жена с късата руса коса и изумително дългите крака, която носеше много къса пола, ботушки до глезените с много висок ток, износено черно кожено яке.

Гласът на Мелба прозвуча необичайно висок и тънък, когато тя заговори бързо-бързо, преди някой да може да я спре:

— Мистър Винсънт, дойдох чак от Лос Анджелис, за да ви кажа това. Скъпи, някой се опитва да ви убие. — Той продължаваше да я гледа втренчено, сега вече шокиран. — Просто си помислих, че трябва да знаете — добави тя, когато осъзна колко налудничаво звучат думите й за него.

В този момент секретарката се втурна вътре, следвана от охраната.

— Съжалявам, мистър Винсънт, но тя просто се вмъкна, сигурно е някаква откачалка…

Той вдигна ръка.

— Всичко е наред. Моля, оставете ни.

Мел си пое дълбоко дъх, защото изведнъж я достраша. Ед Винсънт беше по-млад и по-привлекателен, отколкото беше очаквала. И по-едър. Висок и със суров вид, с дълбоко поставени, ясносини очи под черните вежди, гъста тъмна коса, с остри, груби черти на лицето, къса брадичка. Беше добре облечен в консервативен тъмен костюм и синя риза. Изглеждаше точно такъв, какъвто беше: богат, постигнал успех, уверен в себе си мъж. „Голяма работа, господар на тези грамадни офиси в невероятната манхатънска сграда, която цялата притежава.“

Ед изчака вратите да се затворят зад тях. В очите му светеше весело пламъче, когато каза:

— Може и да сте права. Сещам се за доста хора, които биха предпочели да ме няма наоколо.

Мел триеше нервно пръстите на единия си крак в глезена на другия, като пазеше равновесие подобно на тромав дългокрак щъркел. Изведнъж се почувства много несигурна и се зачуди защо ли беше дошла тук. Той май й се подиграваше. Оглеждаше я от върха на русата й коса до върха на черните й износени ботушки. Виждаше се, че не й вярва.

— Вярно е! — настоя тя. — Бях във вашата плажна къща в Южна Каролина. Срещнах убиеца. Чух го да говори за вас. Той щеше да убие и мен…

Ед Винсънт протегна ръка, сякаш за да спре думите й.

— Радвам се да се запозная с вас, мис…

— Меридю. Кълна се, не съм луда. Наистина го видях, видях трупа във вашата библиотека…

— Окей, окей — кимна той. — Е, след като сте изминали целия този път от Лос Анджелис, за да ми кажете това, най-малкото, което мога да направя, е да ви заведа на обяд. Можем да говорим и там.

Не й се вярваше, идиотът май я сваляше, канеше я на обяд…

— Нима не чухте какво ви казах!? — Тя удари с юмрук по бюрото, за да подчертае думите си. — Бях там. В онзи „Психо палат“, който наричате ваш дом…

Ед се усмихна при това нейно описание.

— Добре. Сега вярвам, че сте били там.

— Е, слава Богу, че поне това повярвахте. — Мел се хвърли в голямото зелено кресло, което беше поставено зад бюрото му. Дългите й, голи, загорели крака стърчаха пред тялото й, защото нямаше къде да ги дене. — Скъпи — каза тя, почувствала известно облекчение, — мислех, че никога няма да се добера до вас. — Улови развеселения му поглед и побърза да добави: — Не обръщайте внимание на обръщението „скъпи“. Там, в Юга, се обръщаме така към всеки. Просто сме си такива.

Стомахът й изкъркори доста силно. Не беше хапвала нищо, откакто й поднесоха вечеря в самолета снощи.

— Сега, като се замисля, нямах време да закуся тази сутрин…

Ед й подаде ръка и нежно й помогна да стане. Беше висока колкото него и, за секунда, двамата останаха така, кръстосали погледи като шпаги. Мел отново си пое дълбоко въздух. „Уоу, този мъж наистина е нещо.“ Помисли си това като предупреждение към самата себе си. „По-добре гледай къде стъпваш, скъпа…“

Помощниците и секретарките му се бяха строили пред вратата, но тя не благоволи дори да ги погледне.

— Довиждане, скъпи! — извика им весело. После извика и на лъскавата секретарка в приемната: — Чао, скъпа! — докато минаваше, подпряла се на ръката на Ед Винсънт. Понякога отмъщението наистина е сладко.

— Имате ли нещо против да отидем пеш до ресторанта? Денят е прекрасен. — Ед отново я хвана за ръката и я поведе през тълпата пешеходци по „Мадисън“.

„Слава Богу, че не ми предложи да се кача в някоя лимузина“ — помисли си тя. Наистина щеше да се покаже като „голяма клечка“. Денят наистина беше прекрасен, ярък и слънчев, макар и студен.

— Виждате Ню Йорк в най-добрия му вид — каза Ед Винсънт, развеселен от това, че тя изглежда като разпусната вакханка всред елегантните жени, облечени в шлифери и шалове, по „Мадисън“. Вървеше с широки крачки до него, загоряла от слънцето калифорнийка, като чужденка тук, с голи крака, с вдигната глава, без да забелязва погледите, втренчени в нея. Със сигурност беше различна и точно затова той беше заинтригуван, макар тя да изглеждаше малко смахната. Освен това със сигурност беше ходила в плажната му къща — само жена би я описала така: „Психо палат…“ Той отново се усмихна, като се сети за описанието й.

Износеното кожено яке и босите й крака й костваха няколко коси погледи на присъстващите в „Четирите сезона“. Тя се огледа с неудобство и видя само облечени от „Бил Блас“ елегантни жени, които обядваха, придружени от не по-малко елегантни господа.

— Чувствам се не на място тук.

— А не бива — каза той безгрижно. — Вие вероятно сте наполовина на техните години.

— Бих искала да е така — каза тя със самоуверена усмивка. — Пред вас седи трийсет и две годишна жена, самотна майка със седемгодишна дъщеря. Тя е любовта на моя живот.

— Това е наистина възхитително. Спомням си, че аз самият бях светлината в живота на моята майка. Чувството беше много приятно.

— Майка ви още ли е с вас?

Той се усмихна на оптимистичния й начин на изразяване. Беше толкова типично за жителите на Калифорния.

— За съжаление, скъпа, не е.

— Съжалявам. — Тя сведе поглед и започна да върти парченце хляб между пръстите си. — Съжалявам също и че зададох този въпрос. Не исках да надничам в личния ви живот. — После отново му се усмихна. — Тази работа с обръщението „скъпи“ май е заразителна, а?

Ед Винсънт беше различен от онова, което беше очаквала. Имаше нещо в погледа му, някаква тревога, стаен спомен за не толкова благополучни времена и унижение, които бяха оставили отпечатък върху цялото му лице. Въпреки богатството и успеха си, той със сигурност не беше „угоен, самодоволен котарак“. Тя се зачуди какво ли е било миналото му.

По време на обяда, с който изпиха и бутилка вино, тя му разказа своята история. Каза му и за разговора, който беше подслушала и в който убиецът беше споменал неговото име като бъдеща жертва.

— Каза, че следващия път няма да пропусне — каза тя, стаила дъх от нетърпение да види дали той ще й повярва, или не. — Трябва да ми повярвате! — Тя хвана настоятелно и здраво ръката му през масата. — Бях там. Това наистина се случи.

— Защо не отидохте в полицията?

— Отидох. Те също не ми повярваха. Дори приятелката ми Хариет не ми повярва, че полицията ли ще го направи? И лекарят не повярва. Каза, че това е следствие от мозъчното сътресение и объркването и че може би съм го сънувала. — Тя сви рамене. — Затова се върнах в плажната къща заедно с Хариет. Исках сама да проверя. Вратата беше заключена и не можахме да влезем, но надникнахме през прозорците. Нямаше труп в библиотеката. „Виждаш ли — каза ми Хариет, — че си сънувала.“ Но, мистър Винсънт, кълна се, че е вярно — каза тя настоятелно. — Видях онова, което видях. Убиецът се опита да ме накара да го преведа с камиона си през моста. Беше насочил пистолета си в мен. Знам как изглежда, познавам гласа му, акцента му… Не бих могла да съм сънувала всичко това. — Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. — И така — каза тя бързо, като в заключение, — казах ви го. А сега трябва да хвана полета в шест за Лос Анджелис.

Грабна чантата си, но в бързината разпиля съдържанието й по пода. Ед коленичи и започна да прибира купа от червила, тетрадки, бележки, снимки, химикалки и ключове, стари списъци за пазаруване, квитанции и чифт слънчеви очила. Каза й:

— Наистина сте изминали целия този път, за да ме предупредите?

— Да. Но вие се оказахте едно голямо момче. И сега ще ви оставя да се погрижите сам за себе си. Вече сте предупреден.

Той се засмя толкова сърдечно, че хората се обърнаха да ги погледнат. Импулсивно, Мел се протегна и хвана ръката му през масата.

— Знам, че сигурно звуча като гласа на съдбата, но, мистър Винсънт, скъпи, вие трябва да се пазите, да се защитавате.

Пръстите й бяха гладки и топли. Тя беше висока и стройна, с изключително дълги крака, и притежаваше сексапил, към който той не можеше да остане безразличен.

— Ако обещая да направя точно това, ще ми помогнете ли да намеря убиеца?

Тя нададе стон.

— Знаех си, че има някаква уловка в този обяд. Аз изпълних дълга си, а сега е време да се върна у дома…

— Само вие знаете как изглежда убиецът — напомни й той.

Тя се замисли над това.

— Окей, ще ви помогна. Но помнете, че съм жена, която работи, а също и майка. Живея в Лос Анджелис. Не мога просто да зарежа всичко и да си играя на детектив.

— Ще наемем частен детектив.

Той я държеше за ръката, когато излизаха от ресторанта. Силната му ръка под лакътя й я караше да се чувства малка и закриляна, вместо висока и малко непохватна жена, каквато всъщност беше. До тротоара спря една лимузина.

— Къде отиваме? — запита изведнъж станала подозрителна.

— Бил ще ви откара до летището. Аз трябва да се върна в офиса. Да наема онзи частен детектив.

Сега той май й се присмиваше, затова тя каза остро:

— Не забравяйте, това е сериозно.

— Няма да забравя. Имам нужда от вашия телефонен номер и адрес. За да ви осведомявам как върви работата.

Тя извади евтин бележник от безпорядъка в чантата си и му ги написа.

— Ето. — Откъсна листа и му го подаде. — Това са моите координати.

— Мелба Елоиз Меридю — прочете той. Погледна я и се усмихна. — Скъпа — каза й, — ти си като излязла направо от романите на Фицджералд. Трябвало е да те кръстят Зелда.

— Ха, Зелда, наистина! — Подсмръкна тя в знак на пренебрежение.

— Ще се обаждам, Зелда — каза той, когато затвори вратата на колата.

Тя се обърна да го погледне, когато колата потегли. Той все още се смееше.

— Зелда. — Тя се ухили и се сгуши на удобната и мека кожена седалка, докато колата я носеше към летище „Кенеди“. А на лицето й имаше доволна усмивка. Е, поне не я беше нарекъл Скарлет.

Глава 19

Мел каза на детектив Камелия:

— Ед наистина нае частен детектив. Той говори с полицията в Чарлстън и с лекарите от болницата. В полицейския рапорт се казвало, че камионът ми се подхлъзнал и се ударил в дърво, което паднало върху покрива на камиона и напълно го съсипало. Докладът от болницата потвърдил, че съм пострадала по време на тайфуна и че съм имала фрактура на черепа и мозъчно сътресение, което причинило смущения в паметта и объркване на мисловния процес. Плюс пукната кост на скулата. Но после частният детектив отиде в плажната къща със специален лазер, който изкарвал наяве „невидимите“ или „скрити“ следи от кръв. Той ми каза, че това били следите, останали след почистването на кръвта, които се появявали като флуоресцентни бели петна. И лазерът показал петна от кръв по килимчето в библиотеката. Имало още следи, които водели към гаража. Тогава Ед разбра, че наистина съм видяла мъртвец. И също така откри, че липсват пари от сейфа му, вграден в стената. Частният детектив заключи, че било просто обир, в който явно нещо се объркало — единият от крадците застрелял другия и избягал с парите — и че нямало заговор за убийството на Ед. Ед не пожела да каже на ченгетата за това, защото не искаше да замесва и мен. Каза ми, че е загрижен за мен, защото аз съм можела да идентифицирам убиеца. Каза още, че може би аз, а не той, е в опасност.

Въпреки съмненията си, Камелия си помисли, че тя вероятно не лъже.

— А сега ще ми разрешите ли да видя Ед? — помоли го тя.

Глава 20

Мел седеше в края на леглото на Ед. Камелия й беше дал само десет минути. Десет минути за остатъка от живота му. Тя си спомняше какво се беше случило, след като частният детектив беше завършил разследването. Това са лични неща, беше казала тя на Камелия. Връзката между нея и Ед не засягаше полицията. Но сега свободно си спомняше за следващата им среща, която сякаш се беше състояла преди цяла вечност. Ето че Ед беше на болнично легло и умираше, краят беше близо… А само месеци преди това връзката им беше още в самото начало…

 

 

Тя и Хариет седяха на предната веранда на малката къщичка в Санта Моника и пиеха студена „Милър Лайт“ направо от бутилките. Почиваха си след два напрегнати и тежки дни. Току-що се бяха прибрали у дома и бяха все още в „работните си униформи“ — черни къси панталонки, потни бели тениски, смачкани черни къси чорапи и ботуши. Съвсем нов 48-футов сребрист камион с яркочервен надпис „Мувинг он“ от двете му страни беше заместил стария. Беше паркиран на отсрещната страна на шосето.

Мел обичаше този камион като собствено дете — е, не чак толкова, но почти. Той беше продукт на нейния ум, на нейното тяло и на нейната упорита работа. И на застрахователната компания, която неохотно беше изплатила застраховката.

— Не е ли това просто най-съвършеният камион, Хариет, скъпа? — Мел погледна приятелката си с доволна усмивка.

Днес, с помощта на камиона, те бяха помогнали на ексцентрична старица да се премести от скъпото си самостоятелно жилище в по-малък апартамент в жилищен блок. Жената се беше оплаквала през цялото време — цената била прекалено висока, защо пък да имало нужда от такава голяма каравана и толкова много хора, била сигурна, че можела да получи същото обслужване на по-ниска цена на друго място. С изопнати нерви, те си бяха свършили работата и я бяха оставили, все още мърмореща, с оправено легло, чисти хавлии и сапун в банята, със зареден хладилник, с топло кафе и цветя на масичката в хола. Тяхна запазена марка.

— Тази стара кучка нито веднъж не ни каза „благодаря“. — Хариет въздъхна уморено. — О, извинявай, Райли, забравих, че и ти си тук.

Седемгодишната дъщеря на Мел, Райли, се засмя — сърдечен, весел като бълбукащо поточе, звук, който винаги заразяваше околните. Тя лежеше в хамака, опънат между две греди. Лола, малък черно-бял териер, се беше свил на гърдите й, затворил блажено очи, защото Райли нежно го галеше.

— Всичко е наред. Чувала съм и по-лоши думи — отговори тя спокойно.

— Не, не си. — Мел беше възмутена — В тази къща не се ругае.

— Само когато мислиш, че не те чувам. — Райли им се усмихна и показа две дупки там, където доскоро бяха предните й зъби. — Гости — добави тя, втренчила поглед в черното БМВ, което току-що беше спряло на мястото за паркиране пред къщата.

— Никого не очаквам. — Мел подпря краката си на перилата на верандата и започна да си вее с длан. Отпи още една глътка от студената бира. Ветровете духаха откъм пустинята и беше горещо като в ада. Дори в седем и трийсет вечерта.

— Най-вероятно е онази стара кучка, която идва, за да се оплаче от още нещо — изкикоти се Райли.

Лола скочи от гърдите й и изтича на предните стъпала. Териерът втренчи поглед, напрегнат като струна, в мъжа, който слезе от БМВ-то.

— Това ли е охраната? — Ед Винсънт стоеше на тротоара с ръце в джобовете. — Как си, Зелда?

— Зелда? — Въпросителният поглед на Хариет срещна този на Мел. — За кого говори той?

— О! О, Господи! — Мел припряно бутна бутилката бира зад стола си и скочи на крака. Придърпа надолу черните си къси панталонки и напразно се опита да приглади потната си тениска.

Ед се усмихна, като видя силната й изненада. Знаеше, че каквото и да чувства тя, то ще се изпише по лицето й и че, каквото и да иска да каже, ще го изплюе веднага, на секундата. Нямаше никакви преструвки при Мелба Меридю. Макар и да криеше бирените бутилки зад стола си.

— Хубав е новият ти камион — каза той и се усмихна, като си представи Мел зад кормилото. Беше доста забавна картина.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Просто минавам. Реших да спра и да изведа на вечеря моя партньор в престъплението. Ако ми позволи, разбира се.

— Уоу! — Райли слезе от хамака и внимателно го огледа. — Среща, мамо?! — Мел й хвърли унищожителен поглед и Райли се изкикоти весело.

— Какво иска да каже с това „партньор в престъплението“! — запита тихо Хариет.

— Мелба е партньор на моя частен детектив. — Ед се наведе да погали кучето, което, съответно, направи опит да ухапе дланта му. Той бързо я отдръпна.

— Не обръщайте внимание на Лола, така тя поздравява хората. — Райли му се усмихна сърдечно. — Лора никога не хапе до кръв. Не и ако наистина не мрази човека.

— Това проклето куче е просто невъзпитано — каза Хариет. — И, Мел, майка ти би трябвало да се засрами от теб. Къде са маниерите ти? Няма ли да поканиш госта вътре?

— О… Да, разбира се. — Мел изведнъж стана нервна. — Райли, вземи кучето. Няма ли да влезете, мистър Винсънт? Това е Хариет Симънс, моя приятелка и партньорка в бизнеса. И моята дъщеря, Райли.

— Ще излезеш ли на вечеря с него, мамо? — запита Райли. — Той ти зададе въпрос, а ти винаги ми казваш, че трябва да отговарям, когато ме питат. Същото се отнася и за теб.

— О, о… — Мел дари Ед със сконфузена усмивка. — Окей. Да, предполагам, че да. Благодаря. Искам да кажа… е, предполагам, че трябва да се преоблека…

— Наистина добра идея, мамо — потвърди сухо Райли. — А сега — каза тя, поемайки нещата в свои ръце, — бихте ли искали студена напитка, мистър Винсънт? Диетична кола или лимонада?

Мел отиде да вземе набързо един душ, като остави Ед с Райли и Хариет. Той се огледа доволен. Домът на Мел беше приятна смесица от красиви антики, най-вероятно останали от предвоенната робовладелска плантация на семейство Меридю, и евтини мебели и джунджурии. В ъгъла беше поставено старо и огромно детско креватче, а морският бриз развяваше леките кремави завеси.

Букети от различни цветя изпълваха веселите жълти и оранжеви глинени вази; неизяден сандвич в чиния беше оставен на перваза на прозореца, а учебниците и тетрадките на Райли бяха пръснати по старата маса от борово дърво във веселата, декорирана в бяло и синьо, кухничка. Дървеният под беше одраскан на много места, а слънчевата светлина правеше лекия слой прах ясно забележим. Жилището изглеждаше удобно, място, в което с радост се живее. Идеалното място, помисли си той доволен. Типично за Зелда.

Прахът влезе в носа му и той кихна, после прие лимонадата, предложена му от Райли, която продължи настоятелно да го разпитва къде живее и какво прави в Лос Анджелис.

— Дори изпълнена с гордост майка не би могла да ви разпита по-подробно — каза му после Хариет с усмивка.

Ед се разположи удобно на големия диван и изчака Мел да се появи в рокля, която на него му приличаше на „ушита“ от черни ластични бандажи, които просто бяха прикрепени един към друг. Прилягаше по-плътно и от ръкавица. Беше с ниско изрязано деколте, къса, впита. Изумителна.

— Такава е най-последната мода — обясни му Мел, доловила погледа му. Издърпа нагоре линията на деколтето и надолу — полата. — Стегната е като корсет, но пък те кара да изглеждаш добре на подходящо за това място. Предполагам, че трябва да „търпя за хубост“ и да й се наслаждавам, докато мога, защото тя е толкова преходна.

— Искаш да кажеш, че когато хубостта си отиде, остава нещо като безформена наденичка?

Той се смееше весело и тя се усмихна в отговор.

— В някои дни и това описание е подходящо. Както и да е, тази рокля ти дава предимство. Заради нея, сега ми приляга описанието „жена, която излиза евтино“. Не бих могла да изям нищо повече от половин чиния супа и малко салата…

— В противен случай, роклята експлодира и ти оставаш само с онова, което наричаш „наденичка“ — довърши Райли вместо нея с онзи свой заразителен смях, който много допадна на Ед. — Не мислиш ли, че мама прилича на лесна жена? — запита тя, уж тихо, Хариет, обаче всички в стаята я чуха.

— Благодаря ти за доверието, дете. — Мел целуна дъщеря си по червените къдрици и й каза „довиждане“.

Глава 21

— И така, къде отиваме? — запита тя, като се разположи на просторната предна седалка на паркираното БМВ.

Ед сви рамене.

— Лос Анджелис е твоят град, не моят. Къде би искала да отидеш?

Тя му хвърли кос поглед и се замисли кое ли място би го накарало да остане доволен. Изглежда толкова елегантен и красив, помисли си още тя, макар и облечен уж небрежно в кашмирен пуловер, памучни панталони и обувки, тип мокасини. Изведнъж, по необясним импулс, реши да го заведе в „Серенада“, забавно малко местенце в мексикански стил, където тя беше редовен посетител, както и много други хора — писатели и актьори, както и обикновени жители на града. Заведението беше винаги оживено, цените — поносими. Сервираха ужасна смес, която наричаха вино „Маргарита“, която тя тайно обожаваше.

Сега поръча две такива питиета и му се усмихна.

— Ще ти хареса — увери го, когато той повдигна вежди. — Освен това, тук не сервират концентрати.

Той се засмя.

— Тогава, предполагам, ще бъде по-добре, ако това питие ми хареса. И тъй като въобще не съм запознат с мексиканската кухня, може би ще е по-добре ти да избереш и храната.

Нейната широка усмивка, леко извита му напомни за Райли. И майката е като дъщерята — веселостта им е заразителна, помисли си той.

— Харесва ми да съм тук с теб.

— Този път сме на мой терен — каза тя. После, като си спомни за „Четирите сезона“ и дамите, които обядваха там, както и лимузините с шофьори, които ги чакаха отвън, добави: — Не ми харесва, че трябва да ти го кажа, но това тук е действителността, скъпи.

Той кимна.

— Знам, бил съм тук.

— Така ли? — Тя беше наистина изненадана. — Мислех, че си наследил огромно богатство, че си бил доброто момче, което се е посветило на семейния бизнес и други такива, че си бил призван да умножиш семейните милиони и дори да ги превърнеш в билиони, тъй като си гений по маркетинг.

Той се усмихна скромно.

— Не беше съвсем така.

— Не? Е, тогава ми кажи как е било.

— Първо ти — каза той.

И тя му разказа за живота си — че е родена като Мелба Елоиз Меридю от „Меридю Оукс“, стара плантация в Джорджия, че имала майка, която се мислела за съвременната Скарлет, и баща, който пиел много и определено не бил Рет Бътлър.

— Всичко това продължи само пет години — информира тя Ед. — Толкова време беше необходимо на татко да пропилее всичките пари на семейството. Тогава мама взе нещата в свои ръце. Тя заложи плантацията, изпрати татко в лечебно заведение и ни премести да живеем в малко жилище в Атланта. Даде ме в частно училище, което всъщност не можеше да си позволи, и, все още в ролята на дама от Юга, си намери работа като продавачка в „Браун Джорданс“. Всъщност тя се справяше доста добре там. За разлика от мен, във всичко имаше стил. Изкачи се дори до поста шеф на дизайнерите. И беше доволна от успеха си, колкото и скромен да беше той. А аз успях някак си да завърша училище и започнах работа като сервитьорка, за да си плащам таксата за колежа. Татко така и не се върна у дома. Той се възстанови от алкохолизма, но изчезна нанякъде. Не получихме вест от него докато не ни уведомиха от полицията, че е загинал в автомобилна катастрофа някъде в Монтана. Мама не можеше да си представи какво би могъл да прави един джентълмен от Юга в дивата пустош на Монтана, но не беше изненадана да чуе, че имало две причини за катастрофата. Едната била нивото на алкохола в неговата кръв, а другата — американският лос, в който се ударил. — Тя отпи от виното „Маргарита“ и направи лека гримаса, с която доста добре изрази горчивината, все още стаена у нея. — Не мога да си обясня защо харесвам това питие — оплака се тя.

— Нито пък аз — съгласи се той с нея и също отпи от чашата си. — Е, и какво се случи после с майка ти?

— О, тя си живее чудесно и сравнително комфортно, макар и не в лукс, в жилище под наем в „Чапъл Хил“, Северна Каролина. Играе бридж — много е добра — и води усилен обществен живот. И макар никога през живота си да не е сготвила каквото и да било, непрекъснато ми изпраща стари южняшки рецепти. А аз живея от „Пауър Барс“ и диетична кола! Тя все още играе ролята на красавица от Юга, макар, предполагам, сигурно е трудно да бъдеш южняшка красавица в Чапъл Хил, Северна Каролина. Жилището й никак не прилича на плантацията „Меридю Оукс“.

Тя се засмя, като все още мислеше за майка си, а Ед каза:

— Тя си има характер.

— Наистина. И аз много я обичам. А сега е твой ред, мистър Винсънт.

— Ммм. — Той изведнъж реши, че храната и музиката заслужават повече внимание — Може би по-късно. Първо искам да погледнеш това.

Мел взе писмото, което той й подаде, и бързо го прегледа. Беше докладът на частния детектив, в който се казваше, че лазерът е открил следи от кръв, макар тя да е била старателно почистена.

— Значи сега ми вярваш! — извика Мел победоносно, радостна, че въпреки всичко не е сънувала в онази зловеща нощ. Макар че, като се замислеше, май за Ед и нея щеше да е по-добре да го беше сънувала.

— И преди ти вярвах. Но това тук е доказателство, макар все още да не знаем какво е станало с тялото.

— И какво ще правим сега?

Тя го гледаше с очакване. Като че ли беше сигурна, че той знае всички отговори. А той никак не искаше да разбива илюзиите й на пух и прах.

— Ти си тази, която може да идентифицира убиеца. Мисля, че си в опасност.

Мел почти се задави с виното.

— Аз? Ами ти? Той пропусна веднъж, но съм сигурна, че пак ще опита. Както и да е, кой е той? — Тя изгледа подозрително Ед изпод полуспуснатите си клепачи. Той все още не й беше казал нищо за миналото си и тя започваше вече да си задава някои въпроси. — Кажи ми защо някой ще се опитва да те убие.

— Никой не иска да ме убие. Частният детектив вярва, че е било опит за обир. Единият крадец застрелял другия и избягал с парите. От сейфа липсват сто хиляди.

— Сто хиляди! — Очите й щяха да изскочат от орбитите и той весело се засмя.

— Когато си бил толкова беден, колкото аз съм бил, ти харесва да имаш малко пари под ръка. Просто за всеки случай.

— Малко пари!? Ха! И останалите от нас би трябвало да имат такъв късмет.

— Не е само въпрос на късмет — напомни й той.

— Знам, знам, упорита работа и други такива… Вярвам ти, но хиляди хора не биха ти повярвали. Не и когато започваш като наследник на милиони.

— Колкото до милионите…

— Да?

— Ще говорим за това по-късно — каза той и се нахвърли на чинията, пълна с фасул и ориз, пилешки дреболии и зелен сос, от който главата му се замая леко. Пое си дълбоко въздух, за да намали усещането от лютивия сос. — Няма нужда от пистолет, това тук е истински убиец.

Тя не обръщаше никакво внимание на храната.

— Но някой иска да те убие. Чух го да казва това по телефона.

— Сънувала си, скъпа. — Той й се усмихна. — Всичко, което знаем, е, че крадецът е бил истински експерт. Или поне е бил експерт в отърваването от трупове и почистването на кръвта. Дори сейфът бил заключен отново, както и входната врата. Дъждът и прогизналата почва са станали причина да бъдат заличени всички следи от автомобилни гуми и стъпки. Така че, както казват, Зелда, скъпа, това е. Е, защо не вземеш да опиташ малко от тази убийствена храна?

— Няма нищо по-глупаво на света — каза тя, като си бодна малко с вилицата — от мъжете. Особено от богатите мъже. А и ти все още не си ми разказал онази история.

— Ще ти я разкажа — обеща той. — По-късно.

 

 

— Аз ще карам — каза тя, когато излязоха от ресторанта. — Никога досега не съм карала БМВ и освен това искам да те заведа на едно специално място.

Той седна на мястото до шофьора и тя потегли рязко в посока към Санта Моника, после пое по магистралата, която се виеше край океана, минаха през Малибу, накрая тя направи U-образен завой и спря на едно разклонение на магистралата, съвсем близо до океана. Натисна бутона и прозорците се плъзнаха надолу. Луната беше бледа и не хвърляше никаква светлина върху тъмните вълни, но лекият им плисък в брега се чуваше тихо там, където бяха спрели. В колата нахлу и студеният нощен въздух.

— Мир и тишина — въздъхна тя и отпусна глава на хладната черна кожена седалка. Обърна леко глава и погледът й срещна този на Ед.

— А сега ми разкажи за детството си — каза му тихо.

Глава 22

За Ед не беше лесно да говори за семейството си. Всъщност той беше правил това само веднъж досега. Пред друга жена.

Ед беше най-малкият от шест деца, роден в гористите предпланински хълмове на планината Грейт Смоуки в Тенеси, в двустайна дървена колиба с ламаринен покрив. Дървените греди бяха облепени с импрегнирана със смола дебела хартия отвън, а отвътре — с тапети и вестници.

В първите четиринайсет години от живота си Ед не се беше отдалечавал на повече от петнайсет мили от дома си. Старият пикап „Додж“ на баща му едва изминаваше разстоянието до Хейнсвил всяка събота, натоварен с пресни зеленчуци, които семейството му отглеждаше за пазара. Местните хора говореха, че баща му е способен да отгледа всичко на малкото си, но изключително плодородно, парче земя, но той едва свързваше двата края — успяваше да запази покрива над главата си и да осигури прехрана на многобройното си вечно гладно семейство, което би предпочело по-често да хапва месо, а не картофи.

Пъстървата и костурът, които ловяха в потока, не бяха достатъчни да задоволят вечния глад на шестте подрастващи деца, които ядяха зеленчуковите гозби просто защото нямаха избор. Често ги изпращаха в гората да търсят гъби, къпини, боровинки и орехи, които да обогатят семейната трапеза.

Също като тримата си братя и двете си сестри, Ед беше слабичко момче, почти недохранено, винаги нащрек, винаги с карабина в ръка, готово да застреля я някоя катеричка, я някой пъдпъдък или кълвач — каквото и да е, което да разнообрази яхниите, които майка му вечно бъркаше на печката.

Някога красива жена. Елин беше толкова слаба, че костите й се очертаваха под прозрачната плът. Всяка кост изпъкваше, сухожилията й, дебели като въжета, също изпъкваха и говореха за изтощение от тежката работа. Малките й повехнали гърди бяха изхранили шест деца, бързо последвали едно след друго, загрубелите й ръце бяха успокоявали треската им, галили горещите им чела, когато бяха болни. Беше им пяла приспивни песни, макар и уморена от тежкото ежедневие, беше им се усмихвала, когато ги целуваше за „лека нощ“, и винаги им обещаваше, че, един ден, животът ще стане по-добър за тях.

— И тогава ще ти купя нова рокля, мамо — обещаваше най-малкият, Ед.

— И, без съмнение, щях да й обещая и диамантен пръстен — каза Ед сега — само ако знаех за съществуването на диамантите. Но бях глупавичко дете, не бях чувал за тях.

Всичките шест деца приличали на майка си: тесни лица с изпъкнали скули, дълбоко поставени сини очи под гъсти черни вежди, уши, прилепнали към главата, здрави бели зъби, които нямали нужда от зъболекар благодарение, както казвал баща им, на диетата, състояща се само от зеленчуци, и на тяхната крава, която давала малко мляко, както и на няколкото мършави кокошки, които снасяли някое и друго яйце. Пържолите били непознати за тях, сварената птица — нещо, което хапвали рядко, и затова този случай дълго се помнел.

Всичките шест деца имали разкошната черна коса на майка си — права и гъста като житото в лятна ливада. И всичките говорели с планинския акцент на Тенеси, който бил толкова неразбираем, че звучал като чужд език.

Тичали боси от пролетта до есента и ходилата им били загрубели като тези на индианците, а кожата им — загоряла от слънцето. Косата им обикновено ставала с два-три нюанса по-светла, защото никога не носели шапки. През септември те неохотно отивали отново на училище, обули груби, шити на ръка, обувки, от които петите им загрубявали и по пръстите им излизали мазоли. Само Ед и най-големият му брат, Майкъл, нямали търпение да тръгнат отново на училище, но по съвсем различни причини. „Моите двама интелектуалци“, ги наричала майка им и с усмивка ги гледала как усърдно превиват гръб над учебниците по география, история и математика. Нито Ед, нито Майкъл знаели какво е „интелектуалец“, но всеки си имал свой собствен мотив да учи. И двамата искали нещо повече от живота от това сурово съществуване, изпълнено с лишения.

— Тогава не разбирах, че съм лишен от много неща — каза Ед на Зелда. — Когато си дете, не разбираш много неща. Смяташ, че животът на всички е като твоя. Ако не познаваш друг начин на живот, как би могло нещо да ти липсва? Но вярвах, че някъде, някак си, съществува и по-добър живот. И не си представях малка къща с три спални с вътрешна тоалетна и красива ограда в Хейнсвил. Не за това копнеех. Мечтата ми беше много по-смела. Вече бях влюбен в идеята да пътувам и да преживея различни приключения. Не знаех как, но знаех, че един ден ще изскокна като птичка от клетката си. Клетката бяха онези зелени хълмове. Представях си, че ще полетя около света като реактивен самолет. Че ще обядвам в Париж и ще се разхождам в лондонските паркове, че може би дори ще стисна ръката на някого от кралското семейство. — Ед се усмихна. — Нищо не изглежда невъзможно, когато си само на дванайсет години.

 

 

Братът на Ед, Мич, беше различен. Имаше по-тесни очи, полускрити зад силно изпъкналите му скули, което му придаваше вид на индианец от племето Чероки. Очите му, както на всички други, бяха сини на цвят като тези на майка им, но във всичко друго той приличаше по-скоро на баща си. Беше по-едър и по-плещест, със здрав врат и квадратна челюст. Беше онзи, който е по-различен от останалите в малката общност на семейството. Беше напълно съзрял още преди да навърши петнайсет години. Естествено, и той носеше отпечатъка на недоимъка, изострените черти на гладуващите, нямаше блясък в очите му. Но беше изключително бърз с карабината.

Тайно от всички, майка му си мислеше, че някой го е подменил при раждането. Защото при Мич всичко беше различно, Макар да си казваше, че го обича колкото и другите, тя не го разбираше. У него ясно се забелязваше жестокост. Доставяше му удоволствие да убива животни дори ако не бяха годни за ядене. Обичаше да измъчва братята си. Използваше това, че тежи повече и че е по-силен, за да се бори с тях. Въпреки писъците и протестите им, той ги поваляше на земята. А със сестрите си се заяждаше, докато не се разплачеха. Биеше другите деца в училище и в църквата, след церемонията избягваше в гората и караше семейството си да се срамува от него. Веднъж дори беше заловен от председателя на общината в гората да вари алкохол, пиян като свиня.

 

 

— Мич пет пари не даваше какво мислят другите — каза Ед на Зелда. — Беше дебелоглав и живееше така, както му се иска. Искаше да вземе всичко, което животът му предлага. Ако се случеше нещо лошо, то винаги се свързваше с него. Обичаше да бъде лош. На бедната ни майка дори й се струваше, че той специално търси злото. И, независимо колко здравата го налагаше татко, той не се променяше. На седемнайсет, Мич беше доста по-висок от татко. Лесно би могъл да го убие само с един замах на силните си ръце или с един-единствен изстрел на карабината. А беше и отличен стрелец. Да живееш с Мич, беше като да живееш върху кратера на вулкан. Никога не знаеш кога може да изригне. Но татко толкова се гордееше с факта, че притежава пет акра земя и че не притежава никого — тоест, че не се смята господар на хората. Бяха му необходими двайсет дълги години, за да събере четиристотинте долара, необходими му, за да купи това парченце земя.

 

 

— Мич иска прекалено много — каза баща им един ден на Ед докато двамата пътуваха към Хейнсвил в стария ръждясал пикап, за да закарат продукцията на съботния пазар. — Мич не би се задоволил да бъде фермер, макар земята да е вече наша.

— Упоритата и тежка работа е единственият отговор, момчето ми — каза той на Ед, докато двамата караха надолу по хълма в мъгливата утрин. Мъглата се стелеше равномерно над блестящите поточета и над гладките скали, над поляните, където растяха диви цветя, над които прелитаха черни пеперуди, разперили крилца, за да ги стопли ранното утринно слънце. Стелеше се и над пътя, по който личаха дълбоките бразди, оставени от каруците, както и над по-тесния път, който водеше към местния град, отстоящ на петнайсет мили.

— Но запомни думите ми, на Мич не му харесва да работи. Още по-малко — да работи упорито. Иска да има всичко, и то още сега. Независимо какво ще му струва да го има.

 

 

— Ето, такова беше детството ми. Така израснахме ние. — Ед нарочно говореше весело, но Мел долови нотката на отчаяние, дълбоко скрита у него.

Тя каза приглушено.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— Няма нужда да изпитваш съжаление. Не съм единственото дете, което е отраснало в бедност.

— Но си успял да се измъкнеш от бедността.

— Дълго време след това. — Той направи пауза. — Дълго, дълго време — каза той тихо и в гласа му се долавяше толкова силна тъга, че Мел се уплаши да зададе въпросите, които напираха на устните й. Вместо това се наведе към него и го целуна нежно. Толкова леко и нежно, че той почти не усети. Докато той беше все още замислен и замаян от жеста й, тя запали колата и потегли бавно по магистралата обратно към Санта Моника.

— Утре рано сутринта трябва да се върна в Ню Йорк — каза Ед, но личеше, че никак не му се иска. Погледът му срещна нейния.

Тя кимна.

— А аз трябва да помогна на мистър и мисис Бартън Фокс да се преместят от Енсино в „Шърман Оукс“. Господи, колко напрегнат е животът. — Тя го целуна отново, този път — по бузата. — Скъпи — каза му с дяволита усмивка, — наистина ми харесва да си играя на детектив, когато в играта участваш и ти. — В следващата секунда беше излязла от колата и дори бе затворила вратата. Когато той вдигна поглед, тя вече му махаше за „довиждане“.

Ед я гледаше как взема входните стъпала само с един гигантски скок. После тя се обърна и отново му махна от вратата. Той потегли с усмивка на уста.

 

 

Срещаха се много пъти след това. Той просто не можеше да остане далеч от Санта Моника. Имаше малък частен самолет и всеки петък след работа летеше дотам. Излизаха на вечеря, водеха Райли на мачовете на „Лейкърс“, както и на тези на „Кингс“ и мръзнеха на студения хокеен стадион, ядяха хотдог и се заливаха в смях. Изглежда, те непрекъснато се смееха. А Райли стискаше ръката на Ед толкова силно, все едно никога нямаше да го пусне. Нито една от тях двете не искаше да го изгуби… Дори Лола му се умилкваше и повече не го хапеше.

— Но ми остана белег от първия път — казваше Ед със смях. Мел го водеше на всичките си любими места, запозна го с всичките си приятели, макар че никога не срещна нито един от неговите.

— Нима нямаш приятели? — запита го веднъж тя.

— Не много — призна той. — Аз съм предпазлив.

— Чудя се защо — каза тя озадачена, а той погледна с онзи свой странен поглед, който беше някак отдалечен и издаваше скрита болка… В такива мигове тя не знаеше за какво мисли той.

— Може би някой ден ще ти разкажа — беше всичко, което той каза. После смени темата и заведе нея, Хариет и Райли в хотел „Бел Еър“ за великолепна вечеря на открито в неговия четвъртит двор. И никога вече не заговори за миналото си.

Глава 23

Мел беше в болницата, седеше до него и не сваляше поглед от лицето му. Ед усещаше, че тя е там, долавяше аромата на парфюма й и си мислеше: „Слава Богу, че поне едно от сетивата ми все още функционира…“ С голямо усилие на волята, той протегна ръка към нея.

Мел гледаше как ръката му пълзи, мъчително бавно, по белия болничен чаршаф към нейната. Тя я взе в своите две топли длани, сведе глава и я целуна. Той знаеше, че тя е там… Ед знаеше!

Застанал на прага, Арт Джейкъбс осъзна, че е свидетел на истинско чудо.

— Тя може да остане — каза той на сестрата. — Всъщност, може да остане толкова дълго, колкото иска.

 

„Ти си тук — мислеше Ед, — най-после ме намери. Моля те, не отдръпвай ръката си. Докато ме държиш, ще знам, че все още съм в земята на живите. Усещам пулса на кръвта ти. Може би тя ще накара моята отново да изпълни кръвоносните съдове, ще накара старото ми сърце отново да затупти… Моето сърце винаги тупти два пъти по-бързо, когато ти си до мен. Още от онзи първи път, когато те видях. Това е сантименталност, знам. Но ако човек не може да бъде сантиментален на смъртното си легло, кога би могъл? Бих искал отново да ме целунеш, искам да почувствам сладките ти устни върху моите, искам да те държа в прегръдките си, Зелда, да те любя…“

„Спомням си първия път. Поканих те в Ню Йорк за уикенда. Исках да те посрещна на летището. Чаках те на изхода, а ти вървете по дългия коридор и се оглеждаше неспокойно, търсеше ме. Изражението ти подсказваше, че се страхуваш да не би да не съм там… Когато ме видя, като че ли някой запали свещи в очите ти. Ти просто засия. Помислих си, че изглеждаш чудесно… Като златно момиче. Само дето носът ти беше зачервен. «Не ме целувай, или ще се заразиш», предупреди ме ти и извърна глава. Като че ли не те бях извикал в Ню Йорк с единствената цел да те целувам. Господи, можеш да бъдеш много опърничава, когато пожелаеш… И така, аз те хванах за ръката и те държах и в лимузината през целия път до Манхатън. Ти беше така силно впечатлена от Винсънт Тауърс на «Пето», че настоя да вървим пеш около сградата, за да я разгледаш от всички страни. Разгледа фоайето от ъгъл до ъгъл и каза: «Уоу, това място сигурно ти е струвало цяло състояние. И си го построил съвсем сам!» Аз проявих скромност. «Е, не съвсем…», отговорих.

Ти беше дори още по-впечатлена, когато влязохме в асансьора и аз натиснах бутона «М» за моя мансарден апартамент. Очите ти бяха широко отворени и изразяваха безгранично учудване… Понякога приличаш толкова много на Райли, че не знам коя от вас двете е детето, ти или тя…

Когато влязохме в апартамента, ти изтича до прозорците, които заемаха цяла една стена, и видя Манхатън, проснат в краката ти… «Сентръл Парк», каза ти, възхитена, а аз така отчаяно копнеех да те прегърна. Но не исках да си помислиш, че съм те извикал в Ню Йорк само за да те съблазня… Макар че, разбира се, точно това исках да направя. Но имаше и нещо повече. Знаех го дори тогава…“

 

Той почувства, че тя се отдалечава от него. „О, бейби, не отдръпвай ръката си… Моля те, не си отивай… О, Зел, имам нужда от теб, сега повече, отколкото преди… Страхувам се да остана без теб, Зел, не искам да умра…“

Отново почувства познатия аромат на парфюма й, когато тя се наведе над него, почувства меките й устни върху своите, както и солените й сълзи. „Тук съм, скъпи“, чу той тихия й шепот. „Никога няма да те оставя. Детектив Камелия ще трябва да ме издърпа със сила оттук. Само че аз съм по-едра от него.“ Тя се засмя през сълзи със своя жизнерадостен и заразителен смях, който развеселяваше и най-сериозните й мигове. Ако можеше, щеше да въздъхне от щастие, но машината дишаше вместо него… „По дяволите тези машини! Трябва да се измъкна оттук!“

Тя говореше нещо. Той се напрегна, за да долови думите й, прошепнати тихо, толкова тихо, все едно че говореше на себе си… Или си спомняше нещо…

— Влязох в апартамента — говореше Мел — с очакването… Не знам за какво, може би да видя султански палат. Искам да кажа, пространството беше огромно и имаше само няколко стари мебели. Маса, два стола, стар килим, диван, който изглеждаше така, сякаш беше купен от оказион. Предполагам, че челюстта ми е увиснала от изумление, защото ти се смееше. Казах: „Не знаех, че току-що си се нанесъл.“ „Всъщност, живея тук от пет години — каза ти. — Това е.“ „Ммм, определено не си от хората, които умеят да вият гнездо“ казах аз. И се засмях заедно с теб, докато разглеждах спалнята ти. Беше такава, каквато очаквах, след като бях видяла другите стаи. Легло, стол, лампа. Господи, ти наистина се придържаше само към най-необходимите неща. Като се изключи хай-фи уредбата. Никога не бях виждала нещо като нея. „Най-последният модел“ — каза ми ти гордо и постави в нея компактдиск на „Чет Бейкърс“. Песента беше „Отдавна и отдалеко“. Никога няма да я забравя, защото тя стана нашата песен… Отидох до прозореца. Светлините на „Пето“ бяха ослепителни. Валеше сняг. Ти застана до мен. Не ме докосна, но се чувствах така, сякаш го беше направил, защото между нас се усещаше напрежение, някакви вълни, вибрации… Усещах присъствието ти толкова осезателно, че, кълна се, косата ми се наелектризира. Никога дотогава не се бях чувствала така, никога.

Мел погледна с тъга Ед, толкова неподвижен, толкова мълчалив в бялото болнично легло, поддържан жив от апаратите.

— Надявам се, че ти също си спомняш, скъпи — каза тя с тъга, но и с копнеж. — О, надявам се, че си спомняш, любов моя…

„Спомням си: Гледах те и запомнях всяка подробност, за да те виждам дори когато не си при мен. Предполагам, че точното описание за теб би било «дяволито гаменче», но то предполага някой с дребна фигура, а ти беше едра като валкира. Спомням си, мислех, че никога няма да мога да прокарам ръка през косите ти, защото тя беше ниско подстригана, беше дълга само два инча, с изключение на кичурите, които влизаха в очите ти. Спомням си и огромните ти очи с цвят на мед, в които сякаш се разтварях, когато погледът ти срещнеше моя. Обожавах дългите ти извити златисти мигли, които те караха да изглеждаш толкова наивна, като ангелче. И носа ти харесвах. Прав и доста дълъг, малко арогантен, ако искаш да знаеш истината, но прилягаше на костната структура на лицето ти. И устата ти, о, Господи, твоята уста е специална, наистина ми харесва, макар устните да бяха напукани тогава. Пълни и пухкави. «Уязвими», беше думата, която ми хрумна тогава. «Хайде да излезем», каза ти точно когато се канех да те взема в прегръдките си… «Искам да се разходя по „Пето авеню“ в снега.» И така, аз изведох моята гостенка от Калифорния навън, в снежната буря…“

— Божествено! — спомни си Мел с усмивка. — Истински рай. Снегът покриваше косите ни и дори се заплете в брадата ти. Конете пред „Плаца“ имаха малки бонета и бяха наметнати с одеяла. Из въздуха се носеше аромат на печени кестени „Истинска магия“, казах ти аз, а ти се засмя: „Само ти можеш да мислиш така, погледни към уличното движение.“ Колите пълзяха, почти допрели страни. Виждахме ядосаните лица на шофьорите и чувствахме тяхното разочарование, но това не ни засягаше. „Излезте и се поразходете в снега като нас!“ — извиках им аз през смях. А ние като че ли бяхме заградени от вълшебен кръг, извън който нищо не съществуваше. Дори непретенциозната вечеря в малкото заведение на Източна четирийсет и девета улица, със замъглените от парата прозорци и миризмата на бекон, бургери и горещо кафе, беше чудесна. Снегът, посипал косите ни, се разтопи, докато си хапвахме от препечената шунка, швейцарските ръжени хлебчета и пиехме кафе, което почти изгори гърлата ни.

„Имах намерение да те изведа на вечеря на някое елегантно и фантастично място, където сервират изискана храна и шампанско, а на масата има ваза с цветя. Да те впечатля с добрия си вкус и с факта, че метр’до’телът ме познава. Обаче нямах никакъв шанс… А ти пет пари не даваше, харесваше ти да се разхождаш в снега, ти на практика танцуваше по тротоара на онези ужасно високи, смешни обувки. И настоя да вечеряме в онази малка кръчма…“

— Разглеждахме всички витрини без изключение по обратния път — каза Мел със смях. — „Сакс“, „Гучи“, „Бергдорф“, а аз си правех планове какво ще си купя, когато фирмата ми най-после ми донесе малко пари. А ти ми каза, че ще ми купиш каквото пожелая… И аз трябваше да ти напомня, че моята майка южнячка определено не би одобрила това. Е, със сигурност не би одобрила и онова, което се случи после…

„Разтопихме се в асансьора, не снегът, а ние“, помисли си той, „този път — в прегръдките си. Не можехме да почакаме дори да стигнем до апартамента. Когато спрях да те целувам за секунда, ти каза: «Ами, ако някой влезе?» «Да влиза,» казах аз, «пет пари не давам.» И ти се разсмя толкова силно, че не можах да подновя целувката…“

— Все още се целувахме, когато вратите на асансьора се отвориха — спомни си Мел. — Някак си успяхме да излезем от него, без да се отделим един от друг. Господи, толкова много искахме да се любим, кръвта ни беше толкова гореща, че бихме могли да разтопим всичкия сняг на света… Ти разкопча палтото ми и аз измъкнах ръцете си от ръкавите, като го оставих да падне там, където бяхме в момента. После започнах да разкопчавам твоето палто. „Искам те гол!“ — извиках радостно, хвърлих палтото на земята и се разсмях. „Не още“ — каза ти. И отново пусна плочата на „Чет Бейкърс“… Искаше да ме съблазниш с нежна музика и приглушена светлина… И каза: „Трябва да ти предложа чаша шампанско и да ти подаря букет рози.“ „Забрави“ — прошепнах аз. А после очите ми щяха да изскочат от орбитите. „Какви рози?“ — запитах удивена. Ти ме хвана за ръката и ме заведе в спалнята. А там навсякъде имаше рози. Бели рози, жълти рози, бледорозови рози, прасковено жълти рози… За двата часа, през които бяхме навън, спалнята ти беше променена в цветарски магазин. „Просто си помислих, че обстановката е малко спартанска“ — каза ти сякаш да се извиниш. И тогава разбрах, че те обичам.

„А аз знаех, че те обичам“, спомни си Ед. „Когато видях изражението на очите ти при вида на розите, бях много щастлив. У теб имаше възторг и учудване, после се появи безкрайна нежност… «Как успя да го направиш?», запита ти и поклати глава в недоумение. А аз просто свих рамене. «Сега си в Ню Йорк, бейби», казах и се усмихнах широко, като глупак. «А ти си неговият крал!», извика ти и ме прегърна. Което, като се има предвид, че беше висока колкото мен на онези обувки, успя да направиш много лесно. Всъщност не знам кой кого повали на земята: ти — мен или аз — теб. Толкова се разгорещихме, че направо разкъсахме дрехите си и ги оставихме там, на пода. И втренчихме погледи едни в друг. Ти беше точно такава, каквато си те представях — тънка талия, гладки бедра, съблазнителна извивка на хълбоците, сладък златист венерин хълм и дълги изкусителни крака. И високи пълни гърди, които, знаех, щяха да са нежни като сатен на допир, само да ги обгърна с дланите си…“

Мел се усмихваше.

— Аз също те оглеждах отгоре до долу и обратно. После пак — отгоре до долу и обратно. Ти беше в идеална форма, мускулест и готов за мен… О, Господи, и то колко готов… Не можех да откъсна очите си. Нямаше как, пак се засмях, защото не можех да се преборя със смеха си. Защо винаги се смея тогава, когато не трябва, точно тогава, когато всичко беше толкова напрегнато… толкова секси… „А хората говорят, че размерът няма значение“ — спомням си, че казах. И отново се засмях.

Ед също си го спомни. Спомни си, че и той се беше засмял гръмогласно, когато я стисна в прегръдките си и двамата паднаха по гръб на леглото, все така засмени. Той отново я целуна — устата й беше сладка и сочна като ягода.

„Ръцете ти бяха здраво преплетени на тила ми и притискаха устата ми към твоята. «Още, моля те», шепнеше ти, когато се откъсвах, за да си поема въздух. А аз се засмивах и се подчинявах.“

— Аз те чувствах, чувствах онази най-хубава част от теб, притисната между бедрата ми, твърда като бейзболна бухалка и гореща. Исках те, Ед. О, желаех те толкова силно, колкото никой друг мъж в живота си. Исках да ме погълнеш, да ме обгърнеш, да влезеш в мен и така да заявиш на целия свят, че съм твоя. Исках всичко. Чувствах как топлината на тялото ти прониква дълбоко в мен, как горещи тръпки заливат цялото ми тяло. Целувките ти бяха нежни като крилете на пеперуда, толкова сладки, толкова любящи, че от щастие се извисявах до небесата.

„Ти беше единствена по рода си, Зелда“, спомни си и Ед. И за негова изненада, тялото му също си спомни каква беше на допир плътта й, как ухаете косата й, колко гореща и страстна беше тя… „Ти отметна глава във върховия момент. «О, Господи!», извика и после твоят вик се смеси с моя.“

Мел си спомни, че отвори очи, защото изпитваше нужда да го види.

— Аз погледнах лицето ти, все още разкривено от страстта — прошепна тя, — и бях във възторг, че всичките тези емоции са породени от мен и са предназначени за мен… За нас. Тялото ти ми тежеше, но не исках дори да се помръдна. Бяхме хлъзгави от потта, подобно на двойка сумо борци. Дори сега си спомням как стаята миришеше на рози и секс — този вълшебен аромат на нашата любов. Никога няма да го забравя, Ед, никога…

Сълзите й закапаха по лицето му, когато тя го целуна и реалността отново я връхлетя. Погледът й отново видя само болничното легло. За миг се беше върнала назад в миналото и това минало й се струваше тяхната реалност. Това тук не може да е истина, каза си тя измъчена. Не може Ед да лежи тук, свързан с тези апарати, които поддържат живота в него…

— Ти няма да умреш! — каза тя и хвана здраво, настоятелно, ръката му. — Чуваш ли ме, Ед Винсънт, глупак такъв, няма да те оставя да умреш!

„Чувам те“, помисли си той и вътрешно се усмихна. „Ако някой може да ме накара да остана жив, това си ти, бейби. Само ти. Макар да ми е много трудно… Сега е времето за изпитания. Или ще спечеля, или ще изгубя…“

— Още тогава поисках да ти кажа, че те обичам — каза Мел. — Но не се осмелих. Искам да кажа, не можеш просто да заявиш на един мъж, че го обичаш, макар този мъж току-що да те е възнесъл до небесата. Беше чудесно, но не исках да си помислиш, че се стремя да спечеля нещо от това.

„А аз те гледах. Очите ти бяха затворени и се питах за какво ли мислиш. Надявах се да ми кажеш, че ме обичаш. Аз не се осмелявах да ти го кажа, за да не те уплаша и да не те накарам да избягаш… Не знаех какво чувстваш. Не знаех дали за теб не съм само едно нощно приключение. Тогава ти отвори очи и каза: «Трябва да внимаваш какво правиш с това нещо. Може да те вкара в много беди…»«

— Не трябваше да се шегувам — каза Мел. — Сега го знам, но тогава бях уплашена от дълбоките си чувства и от толкова много емоции. А ти се засмя толкова силно, че гърдите ти почти смачкаха моите и аз се засмях заедно с теб. Бях безпомощна. И почувствах, че отново ставаш твърд.

»Никога преди не се бях смял, докато правя любов“, спомни си Ед, че й каза тогава. „Просто ми се иска да те изям.“ „Хайде сега, не ми разказвай за всички онези преди мен“, каза ти твърдо с глас, който издаваше, че няма да търпиш никакви глупости. „Иска ми се да вярвам, че съм единствената.“ „Ти наистина си единствената“, казах ти аз. И наистина мислех така, Зелда. За мен, ти винаги ще бъдеш единствената. „Чудесно!“, каза ти. „Ти също си единствен за мен.“ И весело кискане излезе от гърлото ти, когато отново те целунах. „Значи сме в равни позиции“, казах аз. „Животът започва от днес. От този момент.“ Аз се повдигнах на лакти. Погледите ни се срещнаха. Отново бях в теб и тялото ти отговори. Ти каза, че това няма нищо общо с теб, с мозъка ти. Че тялото ти ме иска и няма да приеме „не“ за отговор. „Знаех си, че винаги си готов да задоволиш прищевките на една дама“, прошепна ти и погали с длани голите ми хълбоци, с което отново ме накара да се засмея, макар да проникнах още по-дълбоко в теб. О, Зелда, Зелда, онази нощ не биваше никога да свършва…

— Това беше нашето начало — каза Мел тъжно. — Кой би си помислил, че ще се случи това?! Но те няма да могат да те отнемат от мен. Ще намеря тези копелета и ще ги убия. Кълна се, Ед, ако умреш, ще ги убия със собствените си ръце.

„Още една причина да не умирам“ помисли си Ед с въздишка. „Не мога да ти позволя да станеш убийца заради мен…“ Искаше да й каже да не бъде толкова неразумна, но, да кажеш на Зелда да не бъде неразумна, беше, все едно да кажеш на канарче да не пее.

 

 

Застанал на прага на болничната стая, детектив Камелия чу последните думи на Мел и разбра без никакво съмнение, че напразно я е обвинявал и подозирал. Тъй като тя не знаеше за присъствието му, той я беше чул да казва истината.

Тя се обърна и го видя. Лицето й беше изпито заради недоспиването. Беше готова да се строполи от умора, изтощена от борбата на Ед със смъртта. Сърцето на Камелия се сви.

— Какво ще кажеш за чашка кафе? — запита я той.

Глава 24

Камелия седеше срещу Мел Меридю — известна като Зелда — в задушното и топло заведение на ъгъла до болницата. Още една безсънна нощ нямаше да се отрази добре на външния й вид. Кожата й беше загубила приятния си цвят на узряла праскова, който му беше направил впечатление, когато я видя за първи път. Сега изглеждаше без блясък, сива и с големи сенки, като от нараняване под очите. Болеше го само като я гледаше.

— Изглеждаш като самия дявол — каза й направо, без да се замисли. — Не можеш да продължаваш така. Искам да кажа, без да се храниш, без да спиш. Запитай се каква полза за него от това!

Мел вдигна поглед от чашката си с кафе и втренчи изненадан поглед в него. Дойде келнерът.

— Какво да ви донеса? — Той не беше особено учтив, но беше делови, защото винаги бързаше, пестеше време — като всички нюйоркчани. Погледна въпросително Мел, но тя просто поклати глава и отмести поглед.

Камелия каза:

— Дамата ще хапне бъркани яйца с бекон и препечени хлебчета със сусам. А аз ще взема пушена сьомга и сирене крема. И нека хлебчетата да са добре препечени. Нали?

— Не съм гладна — запротестира уморено Мел.

— О, напротив, гладна си. Просто си забравила, че на света има и храна, това е всичко. Трябва отново да започнеш да се храниш. — Камелия й се усмихна, но тя не му отговори със същото. Лицето й остана безизразно. — Чуй — каза й той нежно, — знам какво си мислиш. Че не е моя работа. Но Ед Винсънт вече е моя работа. И точно сега аз имам повече нужда от теб, отколкото той.

Изведнъж усетила паника. Мел блъсна стола си назад и сграбчи чантата си, готова да побегне.

— Не трябваше да го оставям.

— Той няма да умре, защото ти не си до него. Всъщност той може и да не умре. Не си ли се замисляла за това, мис Мелба?

— Мел — поправи го тя автоматично. Отпусна се уморено на стола и добави, като че ли той трябваше да го знае: — Винаги съм мразела името си. Мелба Елоиз Меридю. Сладко и захаросано като сладкишите, които приготвят в Джорджия. А аз бях едро и тромаво дете. Доста далеч от представата на моята майка за нежна южняшка красавица. — Неочаквано, тя се усмихна. — Винаги й казвах, че мъжете ще бягат от мен и особено след като чуят името ми.

Сега тя не го изпускаше от поглед, но долната и устна трепереше.

— И какво искаше да кажеш с това, дали съм се замисляла, че той може и да не умре? За какво, по дяволите, мислиш, че се боря, защо всяка минута прекарвам до леглото му, държа ръката му, говоря му, окуражавам го да се бори, защо го моля да се събуди и да ме погледне?

— Само едно ще ти кажа: ако се събуди и те види, ще получи шок от вида ти. Ще каже: „Коя, по дяволите, е тази старица, седнала до леглото ми… Къде е моята южна прасковка?“

Смехът на Мел звънна и огласи цялото помещение и Камелия се усмихна облекчено.

— Наистина ли изглеждам толкова лошо?

Той кимна.

— Наистина.

Тя въздъхна, когато келнерът постави пред нея бърканите яйца с бекон.

— Ами, така става, когато не си истинска красавица. Едно обикновено момиче може да се преструва, че е красиво, като използва червило и руж. — Тя погледна яйцата и изведнъж осъзна, че умира от глад, затова си гребна доста щедро с вилицата. — И откога си женен?

Той отхапа от хлебчето си, намазано със сирене крема.

— От двайсет и шест години вече. Предполагам, колкото твоя цял живот.

— Аз съм на трийсет и две.

— А аз — на четирийсет и шест. — Той забеляза, със задоволство, че яйцата й харесват. Не знаеше защо изпитва съжаление към нея, но наистина му беше жал. Тя беше различна от жените, които обикновено срещаше. Да започнем, например, с това, че беше необичайно честна и искрена, а в неговата работа нямаше много такива. Винаги беше открита, ранима, като например сега — с този мъж, Ед Винсънт. Господ е свидетел, че Ед сигурно е направил нещо, с което да предизвика някой да го подреди толкова зле, но Камелия беше готов да се закълне, че е било свързано с бизнеса му. Може би с онази сделка, която се е провалила. Парите и сексът бяха в дъното на всяко зло. Беше открил този дребен факт по време на своята двайсет и шест годишна работа в полицията.

— Имаш ли деца? — Тя държеше лента препечен бекон в пръстите си и си гризваше от него. Беше най-доброто, което беше вкусвала от дълго време, както й се струваше — от седмици.

— Четири. — Тъй като изпитваше гордост от факта, че е баща, той й изреди техните имена — Джани, Дариа, Джулио и Мария. — Те са нещо средно между италианци и пуерториканци — добави той.

— Обзалагам се, че имаш техни снимки. — Тя се усмихна, когато той бързо извади портмонето си, което се намираше във вътрешния джоб на якето му.

— Този е най-големият, Джани. Той е старши във фирмата „М.И.Т.“. Дариа работи като помощник продукция в „Тудей шоу“. Джулио — по-известен като Джулс — е първокурсник в „Раджърс“. А това е моето „бебе“, Мария. Тя е на шестнайсет и все още не знае какво иска да прави с живота си.

Мел разгледа внимателно снимките. Не като повечето хора, които просто ги прехвърлят от ръка в ръка.

— Всички от семейството ти изглеждат доста добре. Имаш право да се гордееш с тях, детективе.

— Марко — поправи я той.

Погледите им се срещнаха и дълго не се отделиха. Мел си мислеше, че не го разбира, но инстинктивно го харесваше. Камелия си мислеше, че тя не е от неговите среди, че никога преди не е познавал жена като нея. Тя го вълнуваше — дълбоко и, неясно защо, тревожно.

— А аз имам дъщеря, Райли. — И тя извади портмонето си от чантата и му показа нейна снимка. — Тази е правена миналата година. Сега й липсват два предни зъба. — Тя се усмихна като си спомни широката усмивка на Райли. О, Господи, та тя дори не й се беше обадила още. Хариет сигурно е полудяла от тревога.

— Прилича на теб. Хубаво момиченце.

Мел направи лека гримаса.

— Благодаря, любезни господине, но не мисля, че „хубаво“ е дума от моя речник.

Той се замисли миг-два.

— Ами, тогава, може би трябва да добавиш към речника си думата „красиво“, мис Мелба.

След тези думи между тях се възцари тишина. След малко му каза с усмивка:

— Детектив Камелия, мисля, че флиртуваш с мен.

Той се усмихна, удивен от факта, че май се забавлява по време на служба.

— Имам правило — никога не флиртувам с омъжени жени.

Тя поклати глава.

— Аз не съм омъжена. Никога не съм била. Когато разбрах, че съм бременна с Райли, разбрах също, че момчето не е достатъчно добро да бъде баща на моето дете. Той и без това нямаше да остане с нас. — Тя сви рамене. — И затова му казах „довиждане“. Реших сама да отгледам детето си. Да поема пълна отговорност. В наше време много жени постъпват така, нали знаете — обясни тя, като видя шокираното изражение на Марко. — По-добре е, отколкото да преследваш мъж, който няма никакво желание да става баща.

Той кимна.

— Предполагам, че си права. Но аз просто съм старомоден.

— Как изглежда съпругата ти? — Тя протегна ръка към него, но не го докосна. Взе неговото хлебче и си отхапа без никакво притеснение. — Ммм, доста е вкусно.

— Ето, вземи другата половина. — Той побутна чинията към нея и направи знак на келнера да им донесе още кафе. — Клаудия? Великолепна е. Освен че е хубава, тя е много добра жена.

Очите й сякаш му се присмиваха над ръба на чашката с кафе.

— Продължавай. Ти си луд по нея, нали? Обзалагам се, че е красива, разкошна.

Той сви рамене, скромно усмихнат.

— Как иначе, мислиш, щях да се сдобия с деца, които изглеждат така? Определено видът им не е резултат на гените на семейство Камелия.

— Но са наследили здравия ти разум. Както и любезността ти. — Тя изяде хлебчето. — Обзалагам се, че сексът с теб също е чудесен.

Той се задави с кафето си и тя се засмя.

— Всичко е наред, Марко, аз съм вече възрастна, можеш да ми кажеш.

— Окей, да, великолепен е. И, кълна се в Господ, никога досега в живота си не съм го споделял с никого.

— Е, надявам се, че си го казал поне на Клаудия.

Тя е невъзможна, помисли си той и се засмя. Мел гледаше замислено трохите в чинията си.

— Сексът с Ед също беше страхотен — каза тя тихо. — Не знаех, че може да бъде такъв… как да кажа… така изпълнен с любов. Аз наистина го обичам, Марко.

— Знам. Повярвай ми, знам. Нито една съпруга, която е венчана в църква, не би стояла така неотлъчно до леглото на съпруга си. И се извинявам, че дори за миг помислих, че си виновна.

Не й каза, че е дочул последните думи, които беше прошепнала, на своя смъртно ранен любовник. Изпитваше вина дори като си помислеше за това. Но тези думи му помогнаха да я опознае така, както, в противен случай, не би могъл. Сега знаеше коя е тя, каква е. А това значеше много.

— Казах ти, че имам нужда от помощта ти.

— Ще направя всичко, знаеш го. — Тя извади гилза червило от чантата си и намаза устните си без помощта на огледало.

— Това е истинско изкуство.

— Години практика. Не че ще има някаква разлика, като се има предвид, че в момента приличам на дяволско изчадие.

— Съжалявам, че го казах.

Тя сви рамене.

— Вероятно е истина. Не съм се оглеждала в огледало, откакто дойдох тук. Както и да е, прав си, когато Ед дойде в съзнание, аз трябва да съм красива. Или поне да изглеждам възможно най-добре.

— Трябва само да изглеждаш както обикновено, и той вече ще е щастлив.

— Значи мислиш, че ще дойде в съзнание, Марко? Сериозно.

Огромните й топли кафяви очи го гледаха така настоятелно, че той виждаше страха, скрит в тях.

— Аз не съм лекар, Мел, и мога да ти кажа само това — всеки друг мъж на негово място щеше вече да е мъртъв. Четири патрона от полуавтоматичен „Сигма 40“, изстреляни от такава близост биха повалили дори бик. Но той е силен, борец по природа. Вярвам, че има шанс.

Тя кимна, стиснала здраво устни, за да сдържи сълзите си.

— Благодаря ти за тези думи — каза тихо. Наистина харесваше този мъж. Със сигурност беше здрав, издръжлив, груб, но пък такава му беше работата. Съчувствието не беше част от изпълнението на служебния му дълг и тя разбра, че то вероятно е присъщо на италианците. Тя отново протегна ръка през масата и този път хвана неговата.

— Приятели? — запита го.

— Приятели — съгласи се той и срещна спокойно погледа й.

Глава 25

Камелия довърши кафето си. Прочисти, малко нервно, гърлото си и отново стана напълно делови.

— Частният детектив на Ед ми изпрати по факса своя доклад, в който ясно се казва, че в къщата е станал някакъв инцидент. Потвърди онова, което Ед ти е казал за липсващите пари. Сто хиляди в брой не са малка сума, така че сега някой си живее добре с тях.

Мел го гледаше с празен поглед, като че ли нищо не разбираше.

— Но кой?

— Аз се надявах, че ти ще можеш да ми кажеш.

Тя изстена.

— Нима отново се връщаме на квадратче едно? Като мен главната заподозряна?

— Не. Ти не си го извършила, но искам да ми помогнеш да намеря виновника. Нека започнем от тялото в библиотеката.

— Също като в роман на Агата Кристи. — Този път Камелия я погледна безизразно и тя добави: — Нали знаеш, авторката на криминални романи. При нея, не знам как става, но винаги има труп в библиотеката.

— И винаги икономът е убиецът.

Те се засмяха заедно и за миг Мел отново изпита въодушевление. Щом можеше да се смее, значи имаше надежда… Надежда за Ед… „О, Ед, Ед, ще направя всичко, за да ти помогна… всичко…“

— Убиецът, мъжът, който те е нападнал…

— По-скоро онзи, който щеше да ме убие — напомни му тя.

— Да, знам, че е било тъмно, че е валял пороен дъжд, че вятърът е виел като бясно псе и че не си могла да го разгледаш добре. Но сигурно си спомняш нещо. Каквото и да е. Хайде, Мел, мисли.

Тя се облегна назад, затвори очи, а Марко направи знак на келнера отново да напълни чашките им с кафе.

Мел се концентрираше върху спомените на сетивата си — какво беше почувствала, когато той я беше докоснал, каква беше миризмата на тялото му, какъв беше гласът му…

А Марко си мислеше за това, колко невинна изглеждаше тя — като малко дете, макар че това едва ли беше най-подходящото описание. А дали не беше? С тези дълги крака, с примамливите си устни… Тя отвори рязко очи и го погледна. О, Господи, тези очи, дълбоки и кръгли като езера… По дяволите, той не беше поет, но нямаше други думи, с които да ги опише!

— Мисля, че беше чужденец — каза Мел. — Говореше гърлено. Като шпионите от филмите за Джеймс Бонд. И сигурно пуши много, защото миризмата на тютюн се беше просмукала в кожата на дланите му. Щях да повърна, когато запуши устата ми и затова той отдръпна ръката си — за да мога да си поема въздух. И аз забих пръсти в очите му, почувствах как ноктите ми се впиха в плътта му. Лицето му не беше тлъсто, а по-скоро едро, вратът му беше много здрав. Аз съм висока, но той беше доста по-висок от мен, може би шест фута и четири инча, наистина едър мъж. Дланта му покриваше лицето ми от ухо до ухо. — Тя въздъхна и отново се облегна назад. — Това е всичко, което си спомням — каза сериозно и отпи глътка от горещото кафе. — Наистина не можах да го разгледам добре. Беше тъмно в къщата, беше тъмно и навън, също и в кабината на камиона, макар че… чакай малко.

Тя отново затвори очи и потрепери, като си спомни за мига, в който за малко не се беше простила с живота си. Имаше рязък и силен лъч светлина, когато беше насочила камиона към дървото, защото от него се отразяваха светлините на фаровете. Пистолетът беше все още насочен в слепоочието й и дори сега усещаше ясно студенината на дулото. Студенината на смъртта.

Марко гледаше как сълзите се стичат по бузите й. Очите й бяха все още затворени. Той едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си още на мига, просто да я притисне към себе си и да й каже, че всичко е наред, да не се тревожи, защото той ще се погрижи за нея. Господи, какви мисли му минаваха през главата! Той беше ченге, професионалист. Побърза да отпие солидна глътка от горещото кафе и изгори езика си, но се зарадва, защото това му помогна да се завърне по-бързо в действителността.

Мел си спомни, че точно когато беше натиснала здравата педала на газта, беше хвърлила кос поглед към мъжа, който искаше да я убие…

— Приличаше на булдог — каза тя тихо, почти шепнешком, когато споменът изплува в съзнанието й. — Ниско чело и леко изпъкнало. Тесни очи, стиснати здраво устни, гладко избръснат, гъста тъмна коса. Беше облечен в костюм и носеше вратовръзка. Спомням си, мислех си, че убийците не носят вратовръзки…

Тя въздъхна и пак отпи от кафето.

— Това е всичко.

Камелия кимна.

— Достатъчно е, за начало. Ще говориш с човека, който изгражда компютърен образ по описание. Ще му кажеш всичко, каквото си спомняш. Ще доведем и експерт по лингвистика, който ще ти пусне няколко записа, за да се опиташ да идентифицираш акцента му.

— Добре. — Тя кимна, нетърпелива да помогне.

— И така, кажи ми, Мел, какво точно знаеш за Ед Винсънт?

Очите й отново се уголемиха и тя започна да премигва, за да спре сълзите.

— Ами, предполагам, това, което и ти знаеш. Искам да кажа, всички знаят кой е Ед Винсънт. — После се засмя. — Освен мен, предполагам. Аз, изглежда, бях единствената, която не е знаела, че той е нюйоркският гуру в областта на недвижимите имоти, богат, красив и… И, о, толкова мил и любезен. Той е добър човек, Марко, ако това е, което искаш да знаеш. Не мога да повярвам, че някой има причина да иска да го убие.

— И все пак някой го иска мъртъв.

Изведнъж Мел се разтревожи и скочи на крака.

— Трябва да се върна в болницата.

— Успокой се, успокой се, никой няма да може да се добере до него в болницата. Има полицаи отпред двайсет и четири часа в денонощието и още един до асансьора. Освен това имаме патрулна кола и пред сградата.

Тя отново седна и въздъхна измъчено.

— Защо ме питаш какво знам за Ед?

— Ами, например, да започнем с това, кой е той?

Тя поклати глава озадачена.

— Не разбирам.

— Откъде е, какво е семейството му, какъв е бил животът му, преди да стане богатият и известен Ед Винсънт? Бях сигурен, че ти ще знаеш.

— Знам, че е бил беден. Наистина беден. По медиите се разпространява митът за него — че е наследил огромно богатство. Каза ми, че е отгледан в двустайна дървена колиба в предпланините на Тенеси. Близо до Хейнстаун, или нещо подобно. Той се гордеел с факта, че баща му притежава онова парче земя. Родителите му били фермери. Имал петима братя и сестри.

— Братя и сестри, ха? — каза Камелия замислено. — Ед не ми прилича на човек, който би изоставил бедните си братя и сестри, когато самият той е спечелил много пари. Какво мислиш?

Мел с изненада установи, че той е прав.

— Той обаче никога не ги е споменавал по име, никога не ми е говорил искрено за тях, освен за един. За най-големия си брат, Мич. Нямам представа, къде живеят сега братята и сестрите му и дали понякога ги вижда.

— Семействата винаги се разпадат — каза Камелия, после с горчивина добави: — Случва се и на най-добрите.

— Да, но Ед не е такъв. Искам да кажа, не е човек, който дълго таи лоши чувства. Той е от хората, които обичат да дават, да помагат дори на непознати. Участва в много благотворителни дела. Не мога да повярвам, че просто би зарязал семейството си, особено когато знае колко бедни са те.

Камелия каза извънредно сериозно:

— Тогава, предполагам, на мен остава да открия отговорите на загадката. Хейнстаун, Тенеси, идвам — добави той с усмивка. — Само че първо трябва да го открия на картата.

— Може би беше Хейнсвил — каза тя. — Можеш да се обзаложиш, че ще бъде само малка точка на картата — добави тя. После осъзна, че Камелия ще разбере подробности от живота на Ед, подробности, които той беше скрил дори от нея, щеше да разбере какъв е животът му — живот, който тя се беше надявала да сподели с него. — Бих искала да дойда с теб — добави с тъга.

— Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш? — Камелия нарочно си даваше вид, че това не го интересува, докато отпиваше от кафето си. Мили Боже, мислеше си в същото време: ето я и нея, вероятно единствената жена на света, която би могла да го съблазни само като пърха с тези дълги златисти мигли или пък като му се усмихне с тези пълни, пухкави устни. И му предлагаше да предприеме пътуването с него! Без да иска, започна да си представя мотелски стаи, обзаведени в народен стил, тъмни безоблачни нощи с множество звезди, росни утрини и топло разхвърляно легло. Пое си дълбоко дъх и изпи кафето си на една дълга последна глътка, след което направи знак на келнера за още.

Мел изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Не мога да оставя Ед. Той може… — Не смееше дори да си помисли: „Той моме да умре.“ Нямаше да го остави да умре. — Ед има нужда от мен — каза пламенно.

Камелия най-после възвърна разсъдъка си, отмени поръчката за още кафе и помоли за сметката.

— По-добре да те свържа с компютърния специалист и с експерта по лингвистика, за да видим дали ще можем да узнаем нещо със сигурност за убиеца — каза той с дрезгав глас. — А аз ще отида до Хейнсвил, за да разбера нещо за миналото на Ед. — Бутна стола си назад, изправи се и протегна ръка. — Сключихме ли сделка?

— Да — каза тя и с усмивка му показа свита длан с вдигнат палец.

Глава 26

Отново Броцки беше дежурен и крачеше с широки крачки по коридора пред стаята на Ед. „Изглежда — помисли си Мел, прекалено млад, за да бъде ченге, с този перчем, като лизнат от крава, и с тези розови бузи. Изглежда и отегчен до смърт, можа би не точно това е очаквал от работата си в полицията.“ Но неговото присъствие успокояваше страховете й, че най-лошото може да се случи, докато тя е някъде навън. Това, че Броцки е в болницата, означаваше, че все още има кого да пази, че Ед е все още жив.

— Изглеждате като човек, който има нужда от глътка свеж въздух и чашка кафе — каза му тя с усмивка. — Знаете ли — защо не си починете малко, а аз ще охранявам.

Бебешко сините очи на Броцки се присвиха, а устните му бяха здраво стиснати.

— Съжалявам, мадам, но аз съм тук, за да изпълня дълга си — каза той сковано.

— О… Добре. Съжалявам. — Изведнъж Мел изпита чувството, че отново е заподозряна, и мина бързо покрай него. Ръката й беше на бравата, когато усети присъствието му зад гърба си. После дланта му покри нейната, с което й попречи да отвори вратата. Изненадана, тя се обърна и го погледна.

— Съжалявам, мадам — каза отново Броцки, — но мистър Винсънт вече има един посетител. Той изрично помоли да не ги безпокоят.

Мел сбърчи чело, но после потръпна от лошо предчувствие.

— Искате да кажете, че сте пуснали някого вътре, насаме с него? — Гласът й стана писклив от тревога. Можеше да е убиецът или някой, който иска да му навреди по някакъв начин.

— Вътре е бизнес партньорът на мистър Винсънт, мадам — каза Броцки търпеливо, но дланта му все още покриваше нейната и тя разбра, че няма да я отдръпне, докато тя не отстъпи назад. — Мистър Естевез е от хората, които са включени в списъка на детектив Камелия и можем да допускаме до мистър Винсънт.

Мел започваше да губи търпение.

— Е, надявам се, че сте проучили мистър Естевез — каза тя накрая, все още под влияние на неудобството, което изпитваше.

— Да, мадам, разбира се.

Лицето на Броцки беше така спокойно, толкова много искаше да й внуши, че няма от какво да се страхува, че Мел беше готова да се засмее. Само че това беше сериозно. Тя погледна с копнеж към вратата.

— Защо той иска да остане насаме с Ед? Не мисля, че биха могли да разговарят.

— Това е работа на мистър Естевез, мадам.

— О, за Бога, наричайте ме Мел — каза тя с дълбока въздишка. — Имате ли нещо против да поседна на стола ви за минутка?

Въпреки кофеина, изтощението започваше да я побеждава. Чувстваше, че може да заспи на секундата дори на твърдия стол, ако не беше тревогата, че мистър Естевез е насаме с Ед. А тя беше отвън, охраняваше вратата и се молеше не той да е убиецът. После си спомни думите на детектив Камелия, че Естевез е persona grata, значи всичко беше наред. Лека усмивка заигра на устните й, когато си помисли за детектив Марко Камелия. Той беше като герой от филм, тъмнокос, мургав, мъжествен, с добро сърце. Беше също така мъж, на когото нежността не беше непозната, обичаше съпругата си, обожаваше децата си. Беше мъж, който се чувстваше привлечен от нея.

Вратата се отвори и висок, среброкос, изискан мъж пристъпи в коридора. Тя скочи на крака само за секунда и той се обърна, изненадан, към нея. Погледите им се срещнаха и те дълго се гледаха, после той каза:

— Мис Меридю, разбира се — и й подаде ръката си.

— Мистър Естевез — каза тя и пое ръката му. Дланта му беше студена, като че ли беше седял в присъствието на смъртта, и по гръбнака й отново полазиха студените тръпки на лошо предчувствие. Направи огромно усилие, за да не се втурне веднага в онази затъмнена стая, където блестяха мониторите на апаратите, просто за да се увери, че този мъж не го е убил. — Как е той?

— Все така. Не може да се разговаря с него. Говорих му за бизнеса, за любимия му ресторант, за хора, които и двамата познаваме… — Той поклати глава. — Но нямаше резултат. — Погледът му беше остър. — Може би вие ще постигнете повече, мис Меридю.

— Надявам се.

В неудобната тишина, която последва, те взаимно се преценяваха, като се оглеждаха от горе до долу. Естевез се питаше какво Ед намира у нея. А Мел знаеше, че той си задава точно този въпрос.

— Може ли да запитам къде сте отседнали, мис Меридю? — каза той най-после.

— Отседнала? — Мел го погледна с недоумение. — О! Не мърдам оттук.

Той повдигна вежди.

— Искате да кажете, че от болницата са ви дали стая?

— Не. Искам да кажа, че съм тук, с Ед.

Това обяснява тъмните кръгове под очите й, помисли си Естевез, не малко изненадан. Откри, че неочаквано и за самия него, тя успя да предизвика неговото съчувствие.

— Значи не сте спали. Това не е добре за вас, мис Меридю. Имате нужда от почивка. Мога да ви уредя хотелска стая. От болницата ще ви се обадят, когато има нужда от вас.

Тя поклати глава.

— Знам, че Ед няма да умре, докато съм тук с него — каза тя твърдоглаво. — Аз няма да му позволя — добави решително.

Естевез въздъхна. Разбираше това чувство — че докато тя е там и му дава от своята сила и жажда за живот, той няма да умре.

— Много бих искал това да беше истина — каза той тихо. — За нещастие, мила моя, накрая ние всички сме в ръцете на медицинската наука. Лекарите, сестрите, апаратите, лекарствата — само те го поддържат жив.

— Неговото тяло, искате да кажете. Но аз съм тук заради духа му.

Мел почувства, че очите й отново се напълват със сълзи. Изтощението я завладя, краката й се подкосиха и тя се отпусна на стола. Офицер Броцки й хвърли само един поглед и бързо отиде за чаша вода.

— Толкова съжалявам, мис Меридю. — Естевез приклекна до нея и поднесе хартиената чаша до бледите й устни. — Това е ужасно за вас, но искам да знаете, че аз и моето семейство също скърбим. За нас ще бъде удоволствие да ви поканим да останете в нашия дом, докато сте в Ню Йорк.

„Заради мен ли го прави? — запита се Мел. — Или заради Ед?“ Не знаеше нищо за този човек, нито за семейството му. Само това, че е бизнес партньор на Ед и че Камелия го одобрява. Изкушаваше се: щеше да бъде толкова лесно да се отпусне на меко легло, да се остави на грижите на друг, да й носят горещ чай, да взема студен душ, да бъде с хора, които също обичат Ед… Но после си спомни.

— Благодаря ви, мистър Естевез, това е много любезно предложение, но аз съм добре. А когато наистина не мога повече, просто ще отида до апартамента на Ед и ще си полегна за малко. Ще се чувствам по-близо до него в дома му.

Естевез повдигна вежди.

— Апартаментът на Ед? Имате ключ?

— Ед ми даде един. — Тя се усмихна, като си спомни. — А аз му дадох ключ за моята къща в Санта Моника. Нещо като размяна, макар, предполагам, Ед да не спечели много от нея.

Естевез си спомни за разточителния подарък — многото акции, прехвърлени на нейно име. А сега и ключ от апартамента. Тази странна млада жена или е майсторка на измамите, или означава за Ед много повече, отколкото беше предполагал.

— Както искате. — Той й кимна сериозно, после й стисна ръката и, с лек поклон, й каза „довиждане“.

„Джентълмен — помисли си Мел, докато го гледаше как бързо се отдалечава. — При това, красив джентълмен.“ Нейната майка южнячка със сигурност би го харесала.

Междувременно, тя самата се чувстваше като смъртта. Но Ед беше този, който лежи в болничното легло, прикрепен към различни апарати. Тя отвори вратата и надникна вътре.

Ед изглеждаше все така блед, изпит, подпрян на възглавниците, със затворени очи. Дихателната тръба беше все още в устата му, бяха обръснали гърдите му там, където бяха прикрепени електродите. Брадичката и бузите му също бяха обръснати. „Странно — помисли си тя, — как малките неща в живота продължават да имат значение, когато самият живот ти се изплъзва.“ Тя тихо приседна в края на леглото и взе студената му длан в своята. Разтри я леко в безполезен опит да засили кръвообращението в нея.

Ед започна неспокойно да се мята и Мел се отдръпна, когато сестрата побърза да провери апаратите и банките, които поддържаха живота на Ед. На Мел й се искаше тя да е тази, която се грижи за него. Отчаяно искаше да прави всичко за него. Да го къпе, да го храни, да го прегръща. Щеше да го глези така нежно, както би глезила едно бебе.

— Той е неспокоен — каза сестрата, с което подчерта очевидното.

Мел долови неодобрението в погледа й, затова отклони своя. Нямаше да позволи на сестрата да я изхвърли навън. Нямаше начин. Щеше да остане тук толкова дълго, колкото е необходимо, да държи ръката му, да му внушава да остане жив. Ако отдръпнеше ръката си от неговата за повече от пет минути, той можеше да умре.

— Наистина, той трябва да остане сам, за да си почине както трябва — измърмори многозначително сестрата. Но доктор Джейкъбс беше дал разрешението си жената да остане, така че тя нищо не можеше да направи по въпроса.

 

 

„Тя стои при мен — помисли си Ед. — Господ да я благослови. Ами Райли? Тя сигурно усеща отсъствието на майка си. Аз нямам право да я задържам тук…“ Чаршафът тежеше като че ли е цял тон върху краката му, затова той се размърда неспокойно. „Райли — помисли си. — Ти можеше да си моето малко момиченце, мое собствено дете. Може би дори щеше да си имаш малко братче или сестриче, което да ти прави компания. Само ако бях помолил майка ти да се омъжи за мен… И защо не го направих? Обичам всичко у нея, външния й вид, смеха й, детето й, кучето й… Щях да я помоля веднага, още сега, ако тази тръба не беше в гърлото ми и можех да си отворя проклетата уста. Щях да й кажа: «Зелда Меридю, обичам те и искам да станеш моя съпруга…»«

Но трябваше първо да й обясни някои неща за себе см. За да знае тя съвсем точно кой е той. За кого се омъжва. Да познава реалността, която се крие зад фасадата на манхатънския предприемач. Беше близо до смъртта на два пъти и преди. Първия път всичко беше планирано, макар и не от него. Втория път смъртта изглеждаше неизбежна. Беше оцелял и двата пъти, но не знаеше дали ще оцелее и сега.

Глава 27

Измина дълго време, преди Ед да престане да се мята наляво-надясно, а всяка секунда й се струваше като часове… дни… седмици.

— Налага се да ви помоля да излезете за малко — каза ледено сестрата на Мел. — Има неща, които трябва да свършим, а и лекарят скоро ще мине на визитация.

Мел знаеше, че сестрата е права. Тя не трябваше да е тук, за да види доколко Ед е загубил достойнството си: как му сменят катетъра, как му правят изследвания, как обтриват тялото му с гъба… Същото тяло, което я беше любило толкова страстно.

Изпълнена със скръб, тя изтича в коридора, без да забележи новия млад полицай, който охраняваше вратата, макар той да я видя доста добре. Като успя да се съвземе и успокои, тя отиде до монетния телефон и набра собствения си номер.

— Ало? — Гласът на Райли беше изпълнен с неизречени въпроси.

Каквото и да се случеше, независимо колко зле се чувстваше, гласът на дъщеря й винаги изпълваше Мел с особено щастие — щастие, което нищо не можеше да наруши. В това се състоеше красотата да бъдеш родител, помисли си тя с благодарност. Райли винаги щеше да си остане нейното съкровище.

— Здравей, миличко, мама е.

— О, мамо, чакахме да се обадиш.

— Съжалявам, скъпа, бях толкова заета, че забравих… Не съм забравила теб, просто…

— Знам, мамо, всичко е наред, наистина. Ед добре ли е?

Думите и гласът й изразяваха такова разбиране, като на възрастен човек, че Мел без малко щеше да се разплаче. Но не искаше онова, което се е случило на Ед, да принуди Райли да порасне по-бързо, да се изправи лице в лице с неща, за които още не й е време. Не още. Та тя беше само на седем.

— Ед е добре, скъпа, държи се. Знаеш колко е голям и силен, нали?

— Знам, мамо. Но в новините по телевизията съобщиха, че все още е в кома. Това означава ли, че не може да разговаря с теб?

Мел въздъхна дълбоко и тежко.

— Страхувам се, че да.

— Но, мамо, мислиш ли, че Ед те чува? Че чува онова, което му казваш? Защото искам да му предадеш нещо от мен. Кажи му, че го обичам. Че когато е по-добре, може да идва с нас в неделя, когато пожелае. Че неделите вече няма да са само за нас. Ще му кажеш ли?

Мел виждаше така ясно дъщеря си, като че ли тя стоеше пред нея: със слушалка, притисната към ухото, едното й пръстче навива неспокойно кичур коса, а кафявите й очи са широко отворени и пълни с тревога. Райли току-що каза, че обича Ед толкова много, че ще сподели с него неделите, които си бяха само нейни. Това беше много важен момент, нещо, което със сигурност щеше да каже на Ед, нещо, което ще го накара да се усмихне… Може би Райли щеше да успее да направи това, което тя все не успяваше.

Сълзите отново я задавиха, докато отговаряше на Райли, че със сигурност ще предаде думите й на Ед само след няколко минути, когато се върне в стаята му.

— Обаждам ти се от болницата, скъпа — каза тя. — Трябва да знаеш, че много ми липсваш. Не ми харесва да съм далеч от теб, миличко.

— И на мен също, мамо. — Гласът на Райли звучеше приглушено и на Мел се стори, че дочува слабо ридание.

»О, Господи — помисли си тя отчаяно, — нямам право да постъпвам така с нея, трябва да съм у дома с детето си. Но как бих могла да оставя Ед? Не мога, не мога… И все пак, не мога да взема Райли тук, за да седи денонощно с мен до леглото на един умиращ.“

— В училище всичко наред ли е, скъпа? — запита тя, за да върне разговора отново към по-спокойна тема.

— Да. Освен това, че Джейсън Мейсън ме побърква. Непрекъснато се влачи подир мен и ми изпраща глупави бележки в час. Дори се опитва да седне до мен по време на обяда — добави Райли, изпълнена с възмущение, с което накара Мел да се засмее.

— Сигурно е влюбен, мъничката ми. Просто не може да устои на блестящите ти кафяви очи и великолепни червени къдри.

— Мразя „великолепните си червени къдри“. Ще накарам фризьорката да ми изправи косата и да я боядиса руса. Тогава ще изглеждам като обикновено калифорнийско момиче.

— О, разбира се. Ще приличаш на момичетата от „Спасители на плажа“. Ще бъдеш точно такава, каквато всяка майка иска дъщеря й да бъде. Благодаря ти много, миличко, това никак не ми харесва.

Райли се засмя щастливо, а Мел отново въздъхна — този път от облекчение.

— Грижи се добре за себе си, малката ми, чуваш ли — каза тя с усмивка. — Липсваш ми, обичам те и ти обещавам, че скоро ще бъдем пак заедно. Хариет там ли е?

— Благодаря, мамо, и аз те обичам. Да, Хариет е тук, подслушва всяка дума. — Райли отново се засмя, после, внезапно станала сериозна, добави: — Няма да забравиш да предадеш думите ми на Ед, нали?

— Няма да забравя, скъпа. А когато ги чуе, той също няма да ги забрави.

— Обичам те, мамо! — извика Райли и после Хариет взе слушалката.

— Е? — запита тя.

— Жена, която казва всичко с малко думи, както разбирам — отговори Мел.

— Искаш да задам пълен въпрос? Когато много добре знаеш какво искам да кажа? Нашето семейство е малко и сплотено, така че бъди мъдра и ми дай отговора. И по-добре да бъде добър.

— Още е жив. Това е. — Настъпи тишина и Мел заговори бързо-бързо, за да я запълни, а и за да осведоми Хариет за всички подробности.

— Не ми харесва — беше заключението на Хариет и дълбоко в душата си Мел беше съгласна с нея. — Искаш ли да дойда при теб, за да ти бъда морална опора? — запита Хариет.

— Благодаря, но една съсипана жена е може би всичко, което би могъл да понесе сега. И, повярвай ми, наистина приличам на развалина. Не мисля, че съм спала и час, откакто съм тук.

— Тогава по-добре е веднага да се озовеш в леглото. — Гласът на Хариет беше станал остър и издаваше колко много е разтревожена. — Не правиш нито на Ед, нито на себе си, услуга, като изчерпваш силите си.

Умората внезапно обгърна Мел като гъста мъгла и тя осъзна, че онова, което й казаха Хариет, Естевез и Камелия, беше истина. Не можеше да продължава така. Тя се плъзна по стената, на която се беше облегнала, докато не стигна почти до пода, а ръката й, която стискаше слушалката, започна да трепери. Сънят май щеше да я обори, въпреки желанието й, и то точно сега.

— Грижи се за Райли вместо мен, Хар.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Остани, колкото се налага. Обичаме те, Мел.

Мел остави слушалката. Беше толкова уморена, че дори не можеше да плаче. Като по чудо, успя да се изправи на крака и да закрачи като автомат по дългия, празен и тих сив коридор. Дори не видя ченгето до вратата, нито сестрата, която се въртеше край леглото на Ед. Отиде право при Ед, взе студената му длан в своята и се наведе по-близо до него.

— Райли ти изпрати съобщение, Ед. Каза да ти предам, че много те обича. И, Ед, тя особено много иска да знаеш, че можеш да споделяш нейните недели с мен, когато пожелаеш. Не е ли чудесно, скъпи? Райли те обича. Аз също.

Тя втренчи поглед в лицето му. Нито едно мускулче не помръдна, никакъв знак, че е чул думите й. Сърцето й се сви. Уморено излезе от стаята, прекоси коридора, взе асансьора, едва-едва излезе от болницата и взе такси до апартамента на Ед на Пето авеню.

В апартамента атмосферата беше като в дом, който е изоставен завинаги. Нямаше рози, не звучеше музика, не я очакваше вълшебна и радостна вечер. Отпусна се на леглото му. Думата „сън“ дори не можеше да опише правилно състоянието, в което изпадна. Тя потъна в абсолютен мрак и безвремие, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, в забрава. Сигурно и Ед се чувства така, сигурно той е на същото това място, помисли си тя. И после вече нищо не съзнаваше.

Глава 28

Звънът на телефона най-после стигна до съзнанието на Мел. С все още здраво стиснати очи, тя протегна ръка и започна да го търси. Не беше на обичайното си място и, объркана, тя се застави да отвори очи, като ги закри с длан, защото светлината на нощната лампа беше прекалено ярка за нея в този момент. Това обаче не беше нейната нощна лампа. И леглото не беше нейното. Телефонът — също…

И изведнъж си спомни всичко: „О, Господи, сигурно се обаждат от болницата… О, Господи, Ед, чакай ме, идвам…“

Адреналинът й се покачи и й помогна да стане бързо от леглото. Огледа се като подивяла наоколо, за да види телефона. Нямаше такъв. Но продължаваше да звъни. „О, Господи, Господи, Ед, мили, скъпи, любими…“

Чак сега си спомни, че Ед никак не обичаше да има телефон в спалнята му. Не постави апарат там, като казваше, че няма нужда някой да го буди посред нощ, че бизнесът може да почака да се наспи… Но от болницата не можеха да чакат! Втурна се бързо към хола, видя телефона, грабна слушалката… И той престана да звъни.

Исусе! Отпусна се безжизнено на дивана. Ръцете й трепереха. Захапа здраво долната си устна. Не биваше сега да се поддава на тези чувства, не сега. Това беше важно, жизненоважно. Трябваше да събере ума си. Да, трябваше да се обади в болницата. Веднага.

Телефонът отново започна да звъни. Тя вдигна слушалката още на първото позвъняване.

— Мел? Там ли си?

Тя изпусна рязко дъха си, който дотогава сдържаше.

— О, Господи, това си ти, Камелия. Какво има? Нима…?

Той я разбра и довърши мисълта й вместо нея.

— Състоянието на Ед е все същото. Тревожа се за теб. Никой не те е виждал и чувал от двайсет и четири часа.

Двайсет и четири часа… И тя беше далеч от Ед през цялото това време! Всичко би могло да се случи… всичко. Но не беше. Тя сложи длан на бясно препускащото си сърце, защото много искаше то да се успокои.

— Звъня ти непрекъснато през последните три часа. Тъкмо се канех да дойда и да разбия вратата. — Сега Камелия заговори с един тон по-тихо. — Не ме плаши повече така.

Мел притисна силно слушалката към ухото си.

— Всичко е наред. Искам да кажа, че аз съм добре. Спях. Предполагам, много дълбоко.

— Обзалагам се, че сега се чувстваш като нов човек.

В гласа му се долавяше усмивка, която накара и нея да се усмихне.

— Бих искала да беше така — каза тя тъжно. — Може би като взема душ и изпия чаша кафе…

— Защо не изпиеш тази чаша кафе с мен? Искам да поговорим за някои неща.

— Разбира се. Да, разбира се. — Тя улови отражението си в огледалото, направи гримаса и добави: — Дай ми един час.

— Има едно малко и уютно заведение на Четирийсет и девета улица, между Пето авеню и „Мадисън“. Ще се срещнем там.

 

 

Мел влезе бързо през вратата и се озова в уюта на малкото помещение. Същото онова заведение, в което тя и Ед бяха вечеряли в онази вълшебна снежна нощ — първата нощ, в която се бяха любили. Дива, всепоглъщаща, зрелищна, забавна и много еротична любов. Мисълта за нея извика усмивка на лицето й. Онова любене щеше завинаги да остави отпечатък върху тялото й, а подсъзнанието й щеше завинаги да скъта чувствения спомен за него.

Камелия не беше единственият мъж, който се обърна и я изгледа. Имаше нещо у нея, както беше застанала там, на прага, с развята от вятъра къса руса коса. Нещо в начина, по който беше застанала — толкова висока и изправена, толкова стройна и елегантна. И така дяволски секси, че на Камелия му спря дъхът. Което го накара да премисли два пъти онова, което имаше да й каже.

— Ето те и теб. — Тя му се усмихна, широка усмивка, която го накара да почувства бодване. Беше се върнало златистото й бляскаво излъчване и тя отново приличаше на узряла праскова от щата Джорджия. Той предположи, че това е резултат от дългия и пълноценен сън. Точно както би било при едно дете.

Той стана, задържа стола й, за да седне, а после отново се настани на мястото си и направи знак на келнера за кафе. Масата беше малка, мястото — претъпкано. Тя се подпря на лакти, все още усмихната. Лицето й беше толкова близо до неговото, че Камелия би могъл да я целуне. Но не за това, предполагаше се, трябваше да мисли той.

— Изглеждаш по-добре — каза той предпазливо.

Тя кимна и току-що измитата й коса потрепна като жива.

— Сънят и душът винаги ми помагат да се възстановя — съгласи се тя. — Не се чувствам великолепно, но все пак — много по-добре.

Камелия мислеше, че тя изглежда великолепно, но нямаше намерение да спори с нея. Освен това от нея лъхаше едва доловим аромат на рози или може би на жасмин. Със сигурност не беше добре познатият му Arpege на Клаудия, помисли си виновно, но му харесваше. Той отново нададе, мислено, стон. Може би трябва да помоли да възложат случая на Ед на негов колега. Приглади ненужно с длан и без това безупречната си тъмна коса, оправи сребристата си вратовръзка, разбърка захарта в кафето си, поръча шунка, сирене и ръжен хляб за себе си и яйца с бекон и кифлички — за нея. Тя се засмя, каза му, че се грижи за нея като баща, а той й се усмихна в отговор и каза:

— Да, разбира се, аз съм таткото за всички, такъв е Марко Камелия.

— Не това обаче се съобщава в днешния брой на „Поуст“ — каза тя, внезапно станала сериозна. — Прочетох го в таксито на път за тук. Там пише, че си едно от най-добрите ченгета в Ню Йорк, че ако някой може да залови човека, стрелял по Ед, това си ти.

Той замислено разбъркваше кафето си.

— Надявам се да са прави — каза най-после.

Досега не бяха открили никакви следи, нищо, което да ги подсети кой може да е замесен. Или защо са стреляли по Ед. В сейфа на Ед в къщата на брега имаше само пари — двеста хиляди долара, за да бъдем по-точни. Камелия предположи, че Ед вероятно е прав, че когато си бил много беден, имаш нужда да чувстваш сигурността на „зелените гущерчета“.

Сърцето на Мел прескочи един удар. Беше се чувствала толкова сигурна в Камелия, а ето, че сега той говореше така, сякаш нещо се беше объркало. Тя сграбчи нетърпеливо ръката му през масата и се взря тревожно в очите му.

— Какво искаш да кажеш? Нима това, че няма да успееш да заловиш онзи, който е стрелял по Ед? Защо? Със сигурност някой го познава, знае кой го е извършил?

— Съществува и въпросът, защо са стреляли — каза той тихо. — Поставили сме каруцата преди коня, Мел. Моето предчувствие е, че трябва да подходим различно, за да открием истината. Първо трябва да проучим миналото на Ед и едва тогава ще стигнем до убиеца.

Думата „убиец“ я сряза право в сърцето.

— Ед още не е мъртъв — отговори тя пламенно.

— Тази сутрин лекарят ми каза, че състоянието му е много по-стабилно. Още не е излязъл от комата, но се държи.

Мел беше чула същото по телефона само преди половин час.

— Това добра новина ли е? — запита тя, изпълнена със съмнения, защото беше очаквала повече — да чуе, че е буден, че е питал за нея.

— По-добра е от другата. — Камелия успя да измисли само това. — И ни дава време.

Келнерът остави двете поръчки на масата, запита дали биха желали нещо друго, напълни отново чашите им с кафе и се отдалечи.

— Двайсет и четири часа са дълго време, прекарано в сън. Сигурно умираш от глад — каза Камелия, макар самият той изведнъж да усети, че не е гладен. Но се радваше на това, как тя лакомо поглъща храната, как с всяка хапка се връщаше към живот. Вече не приличаше на сивата жена с виолетовите сенки под очите, която беше вечеряла с него в заведението на ъгъла до болницата. — Май те водя все в най-изисканите заведения — каза той и отхапа от сандвича си с шунка и сирене.

— Историята на моя живот — каза тя с дяволита усмивка. — Предполагам, че не съм типът жена, която мъжете водят в „Льо Сирк 2000“. Може би има нещо общо с начина, по който се обличам, ботушите и всичко друго.

Тя протегна крака си, за да види той ботушките й до глезена, обсипани с мъниста, и с много високите токчета, които добавяха цели четири инча към и без това впечатляващата й височина. Босите й крака все още имаха лек тен от калифорнийското слънце. Беше облечена в черно кожено яке, наметнато върху бяло ластично потниче, а под него — къса пола в ярки, калифорнийски, цветове.

— На мен ми изглежда добре. — Той отмести поглед и пак отхапа от сандвича си.

— Вкусен е, а? — Тя го дари с онази своя широка усмивка — същата, която те предизвикваше да се усмихнеш заедно с нея. — Като се има предвид южняшкият ми произход, би трябвало да се обличам по-добре. Или поне така казва Хариет.

— Докато говорим за Юга, открих къде е Хейнсвил. Хейнсвил — позна от втория път. Беше права и за това, че е просто миниатюрна точица на картата, макар от онова, което чух, днес да е проспериращо градче. Там провеждат курсове по голф, има и много други забавления. Градчето се е превърнало в малък курорт, така казват.

Мел повдигна учудено вежди.

— Мислиш, че Ед има нещо общо с това?

Камелия сви рамене и пак отхапа от сандвича си.

— Ами, той винаги така прави, затова предположих, че има нещо общо. Но се свързах с тамошната полиция и ми казаха, че градчето се развива благодарение на мъж на име Хейнс.

— Ха. Това можеше да се очаква. — Мел изяде яйцата с бекон и си отхапа от неговия сандвич.

„Като че ли се познаваме отдавна“ — помисли си Камелия, докато я гледаше.

— Ченгетата не знаеха нищо за Ед Винсънт, дори никога не били чували за него.

— Това също можеше да се очаква — съгласи се тя. — Той не обича славата.

Камелия се замисли за минута над думите й, усмихна се, после каза:

— Окей, но Ед ти е казал, че е от Хейнсвил, че е отгледан там. Сигурно трябва да е ходил на училище там. Тогава защо, питам се, го няма в регистрите?

Мел го погледна, изпълнена със съмнение. Дали историята, която Ед й беше разказал, беше лъжа? Сърцето й се сви. После си каза: „Не, той никога не би ме излъгал.“ Но изведнъж разбра, че животът на Ед е много по-сложен от онова, което се вижда на повърхността.

— Може да е наследил огромно богатство все пак — каза Камелия тихо. Бутна чинията си към нея, но Мел изведнъж беше загубила интереса си към храната. — Може просто да не е искал ти да мислиш за него по този начин.

Мел поклати глава със стиснати устни и сбърчено чело.

— Не е вярно. Аз вярвам на Ед.

— Значи някой друг от градчето Хейнсвил лъже.

Погледът на кафявите очи на Камелия срещна нейния над масата, внезапно станал остър. Тя удари с юмрук, от което чашките подскочиха. Част от кафето се разля по безупречните му тъмносиви панталони.

— По дяволите! — извика тя. — Хайде тогава да отидем дотам и да разберем истината!

Глава 29

Мел беше в болницата и държеше ръката на Ед. Гледаше го втренчено, без да отмести поглед нито за секунда, внушаваше му да отвори очи, но чудото не се случи и тя, със свито сърце, въздъхна тежко.

— Снощи спах в твоето легло, скъпи — каза тя, докато разтриваше леко дланта му, молейки се той да отговори на докосването й. — Спах в него без теб. Без нашата магия. Без нашата любов, която да ме топли. Паднах в бездънната пропаст на съня и докато падах, си мислех: „Така се чувства Ед. Той също е в такова дълбоко място, където цари мрак. Може би ще го срещна там, където и двамата ще сънуваме.“ — Тя тъжно поклати глава. — Но нямаше сънища, а просто… забрава. И ти ли се чувстваш така, Ед? Какво има там? Просто… нищо?

„Не — искаше да извика той. — Не, не, не… Знам, че си тук, искам да ти кажа, че те обичам, но, странно, не мога… Просто не ме оставяй, бейби, не се отказва от мен. Не ги оставяй да ме изпуснат отвъд. Все още съм тук, жив…“

— Тази сутрин ми показаха скенерова снимка на мозъка ти — прошепна тя. — Обърнаха ми внимание, че той все още е добре кръвоснабдяван, че още има мозъчна дейност, че си тук с мен. Никога няма да се откажа от теб, скъпи. Твоя съм завинаги, осъзнах го сега. Липсваш много и на Райли. Казах ли ти, че тя те обича, че иска да си с нея дори в неделите? О, Господи — тя се засмя кратко, приглушено. — Сигурно започвам да губя разсъдъка си, защото не мога да помня дори едно денонощие. Може би имам нужда от онова чудодейно лекарство, което изкарва наяве дори най-старите спомени…

„Просто си спомняй за мен, скъпа… Помни как се обичахме, само за това те моля…“

— Ед — каза тя, отново станала сериозна, — детективът, който търси мъжа, стрелял по теб, казва се Марко Камелия, направи запитване в родния ти град — помниш ли, ти ми каза, че си роден в Хейнсвил… — Тя прехапа устни, защото си помисли, че той не си спомня, а и как ли би могъл?

„Спомням си Хейнсвил… О, спомням си го много добре.“ Изведнъж го заляха горещите вълни на паниката, която накара сърцето му да забие лудо…

— Ед, от тамошната полиция са отговорили, че не знаят за никакъв Ед Винсънт. Казали, че никога не си живял там. Някой лъже, Ед, но знам, че не си ти. Детектив Камелия мисли, че е някой, който е свързан със стрелбата. Трябва да отида с него до Тенеси, до твоя роден град. Ще открия корените ти, Ед, скъпи, и тогава ще разберем и истината.

„Не отивай! — искаше да извика — Не отивай там… О, Мел, моля те, не отивай…“

Мониторът започна да пиука. Мел го погледна, разтревожена, а сестрата дойде тичешком. Този път беше друга сестра. Сменяха се с всяка смяна. Тази беше по-нежна, с по-добро сърце.

— Той е добре — увери тя Мел. — Само е малко разтревожен. Поне отговаря по някакъв начин.

— Значи това е положително? — Мел все още беше уплашена.

— Да. Той ще се оправи, няма за какво да се тревожите.

— Тогава, просто ще поседя тук с него, без да му говоря, докато се успокои. — Тя отново хвана ръката му и започна нежно да я гали. Сега обаче Ед лежеше неподвижно като мъртвец.

Не можеше да прогони спомените. Миналото побеждаваше настоящето и му ограбваше бъдещето. Някога животът изглеждаше толкова прост… Когато беше само малко момче с големи мечти… „Не отивай, Зелда — замоли я наум той, — моля те, не отивай там…“

 

 

Беше на четиринайсетия му рожден ден, когато за първи път се докосна до смъртта. Само за тази единствена година преживя толкова много, че от момче се превърна в мъж. Беше висок вече шест фута, гръдният му кош беше широк и здрав, а вратът му — як като на възрастен мъж. По детски мършавото му тяло беше натежало. По ръцете му се бяха образували нови мускули от усилната работа в полето и цепенето на дърва за огнището. Краката му се движеха пъргаво и леко като на боксьор от непрекъснатите упражнения по изкачването и слизането от планинските склонове.

Майка му, Елин, обаче знаеше, че селскостопанската работа не е за него. Носът му беше вечно забит в книгите, умът му — зает с неща, които бяха далеч от техния малък свят. Беше му купила подарък за рождения ден — нова риза от „Хейнс Хабердашъри“ в Хейнсвил, тъмносиня и на карета, която щеше да подхожда на цвета на очите му, и чифт дънки, които сега бяха прекалено дълги, но само след два месеца щяха да се скъсят до над глезените му. Тя знаеше още, че на следващия му рожден ден, когато щеше да завърши училище, той ще я напусне. Щеше да се отправи към широкия свят, за който винаги беше копнял.

— Честит рожден ден, синко. — Баща му, Фарар, го тупна леко по рамото.

Жестове, които изразяваха обич, като прегръдки, целувки и други подобни, не бяха част от суровия живот на планинците. Те бяха сдържани хора. Тупването по рамото, което получи от баща си, срамежливата прегръдка, с която го дари майка му, усмивката й и жестът, с който приглади косата му назад, бяха достатъчни, за да стоплят сърцето му.

Като най-малък син, вечно той износваше дрехите. Първо ги носеше най-големият, Мич, а после Джеърд и Джес, и те ставаха на дрипи, докато стигнат до него. Дори здравият плат на дънките беше протрит на коленете и на задните части, затова майка им подсилваше тези места с кръпки. Не че това правеше Ед най-лошо облеченото момче в училище. Имаше и деца от по-бедни семейства. Майка им поне поддържаше дрехите им винаги чисти, въпреки че в къщата нямаше вода.

Тя переше в метално корито на задната веранда. Двете й дъщери, Грейс и Онър, й помагаха — едната ги придържаше на металната пластина, докато другата въртеше дръжката, за да ги изцедят. После ги простираха на въжето, за да изсъхнат на вятъра, а по-късно ги сгъваха грижливо, за да бъдат готови за гладене.

В онзи ден, тъй като беше понеделник, трябваше да перат, но им пречеше дъждът, който се изсипваше от надвисналите оловно сиви облаци. Вятърът се беше усилил и беснееше между високите върхове на боровете и брезите, разтърсваше клоните и караше листата преждевременно да падат по неравната земя. Тя много се изненада, когато чу шума от кола, изкачваща се по хълма. Зачуди се кой ли е излязъл в такова време — вятърът заплашваше да пречупи клоните на дърветата, а дъждът валеше толкова силно, че поляните се бяха превърнали в кални тресавища, в които гумите затъваха.

И тримата — Ед, баща му и майка му — се втурнаха към прозореца, когато колата най-после изкачи хълма и спря в набраздения им двор. Елин веднага разпозна тъмнозеления джип.

— Какво ли иска сега Майкъл Хейнс?

— Познай — отговори лаконично Фарар.

— Но ти вече му каза „не“. — В гласа й се долавяше тревога. И огромно безпокойство. Хейнс искаше да купи земята им. Съпругът й вече на два пъти му беше казвал, че земята не се продава, но Хейнс не беше от хората, които приемат „не“ за отговор. Смяташе, че когато пожелае нещо, трябва да го има. Това правило не беше отказало да действа през целия му живот и той не виждаше причина сега да е по-различно.

Майкъл Хейнс притежаваше града Хейнсвил, който беше прекръстил на свое име. Негова собственост бяха бензиностанцията, магазинът за бакалски стоки, за плодове и зеленчуци, за зърно и овес, както и „Хейнс Хабердашъри“, откъдето Елин беше купила ризата и дънките. Негови бяха още аптеката, бръснарницата, работилницата за ремонт на автомобили. Негова беше дори изградената от червени тухли сграда на кметството, за която гражданите всяка година му плащаха наем. Влиянието на Хейнс обаче се простираше далеч извън рамките на неговия собствен град. Той също така притежаваше цялата земя около Хейнсвил, някъде около две хиляди акра. Даваше я под аренда на мъже, които бяха прекалено слаби и изнемощели от непосилната работа, с която едва успяваха да изплатят годишния си данък. Само един човек печелеше винаги в Хейнсвил и това беше Майкъл Хейнс.

Сега искаше тяхната земя. Чудеха се защо, докато управителят на магазина, Мюл Чамплин, не пошушна клюката в ухото на Фарар. Мюл искаше да получи и работата като ковач на селото, но не успя, защото повечето хора сами подковаваха конете си, тъй като не можеха да си позволят таксите на Мюл. Както и да е, Мюл му каза, че Хейнс и една предприемаческа компания планират да построят нова общност с център от магазини и игрище за голф, както и евтини панелни жилища. Мюл му каза и защо имат нужда от неговата земя. Тя щяла да бъде центърът на игрището за голф.

— Добър вечер, мистър Хейнс — каза Фарар с ръце, пъхнати в джобовете на гащеризона, като се люлееше напред-назад на петите си. Сигурен знак за това, че беше нервен, както Ед добре знаеше.

— Идвам при вас с последното си предложение. — Хейнс стоеше на паянтовата веранда, без да забелязва дъжда, с ръце, скръстени на гърдите. Беше едър мъж, по-едър дори от осемнайсетгодишния Мич, който кръжеше отзад, наострил уши, за да чуе диалога.

— Чудя се защо толкова много искате земята ми, мистър Хейнс. — Фарар пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си.

— Много просто. — Погледът на Хейнс се премести върху Мич. — Искам да разширя фермата си. Купих цялата съседна земя. Твоите акри ще завършат парцела ми. И съм готов да ти дам добра цена.

Елин скръсти ръце на гърди, несъзнателно подражавайки на Хейнс. Само че при нея това беше жест на самозащита. Този мъж я караше да се чувства неудобно.

— И какво по-точно е предложението ти? — каза Фарар. — Ако кажа, че ще я продам, точно колко ще получа?

Неразгадаемият поглед на черните очи на Хейнс срещна неговия.

— Предлагам ти повече от сто процента от печалбата, която земята ти дава сега. Много повече. Две хиляди долара.

Елин не смееше да диша. Това бяха много пари. Но Фарар вече бързо правеше наум своите пресмятания. Беше платил четиристотин долара. Щяха да са му необходими години, за да изкара две хиляди долара, но повечето от тях щяха да отидат просто за храна, за ежедневието. А междувременно земята щеше да си бъде негова и семейството му щеше да живее на нея, да има покрив над главата. Без фермата, той трябваше да се върне на наемен труд, да работи за Хейнс, за да си изкарва прехраната, а синовете му трябваше да работят редом с него, да споделят съдбата му. Проклет да е, ако, след като е работил упорито още от десетгодишен, се върне пак там, откъдето е тръгнал. Освен това, ако мълвата се окажеше вярна, земята му струваше много повече от две хиляди долара.

— А, благодаря ви за предложението, мистър Хейнс — каза Фарар. — Но смятам да запазя земята си.

Тлъстото лице на Хейнс почервеня от разочарование и гняв, но той успя да запази контрол над гласа си.

— Ще добавя още нещо към сделката. Ще взема момчето ти, Мич, в моята фирма. Да се учи, както се казва. Ще изучи бизнеса из основи, ще се научи как се управлява земята. Ще му плащам заплата, каквато се полага, и той вече няма да тежи на твоите ръце. Едно гърло по-малко.

— Да, но и един син по-малко, който да работи на моята земя. — Фарар поклати глава, което показваше, че решението му е твърдо и нищо не може да го промени.

Ед чу как Мич извика тихо, но яростно и му хвърли кос поглед. Тесните му очи сега бяха присвити от гняв, беше стиснал зъби толкова силно, че можеше да ги счупи. „Ти си знаел за това — помисли си той, много изненадан. — Обсъдил си го с Майкъл Хейнс, правил си планове как да отнемеш земята на татко.“ Почувства как болката от измяната стяга сърцето му. „Предател! — помисли си. — Значи си готов да търгуваш със семейството си, с правото си на първороден, за няколко хиляди долара и шанса да работиш с неморален човек като Майкъл Хейнс.“

Хейнс сложи ръце на хълбоците си и застана с разкрачени крака. Арогантен, изпълнен с презрение. Властен.

— Това ли е последната ти дума?

— Да, такава е последната ми дума, мистър Хейнс. — Както винаги, Фарар беше учтив.

Хейнс се обърна на пети. Слезе по стъпалата на разнебитената предна веранда, проправи си път през ужасната кал и проливния дъжд. А Фарар се извърна и застана лице в лице с Мич.

— Какво си мислиш, че правиш, като ходиш зад гърба ми при Майкъл Хейнс, за да правите двамата планове как да ми отнемете земята? Нашата земя. Земята на нашето семейство. Всичко, за което съм работил. Всичко, което имам, за да оставя на вас. Какъв син си ти?

Мич пристъпи гневно към баща си. Той се извисяваше над него, големите му длани бяха стиснати в юмруци. За секунда, Ед си помисли, че ще удари баща им, и затова пристъпи бързо между двамата. Гневът на Мич избухна.

— Ти току-що ми отне най-добрата работа, която един мъж може да намери. Моят шанс за по-различен живот. И то за какво? — Мич разпери широко ръце и огледа с яд околните дървета, от които капеше дъждовна вода, набраздения и разкалян двор, прогизналата земя. — За да бъда като теб? Да живея в нищета до края на живота си? Да превивам гръб до изнемога, за да спечеля достатъчно за какво? Да слагам храната на масата? За да можем едва-едва да се облечем? За образование? Ба! — Той се изплю презрително в краката на баща си. — Ето, това мисля за теб и за скъпоценната ти земя. Тя не струваше нищо, преди Хейнс да ти предложи парите. И сега не струва нищо. Нула. Набий си го в главата, татко!

Цяла минута той остана, втренчил убийствен поглед в очите на баща си, преди да се обърне на пети и, като Майкъл Хейнс, да се отдалечи в дъжда. Само че, за разлика от Майкъл Хейнс, Мич нямаше зелен джип, с който да отиде до града и майка му се запита къде ли би могъл да отиде в нощ като тази.

Тя погледна предпазливо съпруга си. Раменете му бяха отпуснати, като че ли върху тях тежеше ново и много по-тежко бреме. Тя го съжали заради жестокостта на сина им.

— Всичко е наред, татко. — Ед отчаяно искаше да прегърне баща си, но сдържаността го спираше. — Думите на Мич нищо не означават. Той просто е разочарован заради работата, това е всичко.

— Разочарован? — В погледа на Фарар имаше само тревога, когато срещна този на Ед. — Странно, но аз имам чувството, че не е само това. Смятам, че Мич би продал душата си на дявола, за да може да бъде с Майкъл Хейнс.

Когато си легнаха онази вечер, Мич още не се беше върнал.

— Сигурно пие в кръчмата в Хейнсвил — отбеляза тъжно Елин.

— Той се интересува от Мери Хана Джеймс, не от алкохола — каза Ед, с което се опита да отвлече мислите на майка си от кръчмата.

Сестра му Грейс изсумтя презрително.

— Той преследва и двете — и алкохола, и момичетата.

— По-вероятно е да е с Майкъл Хейнс, за да планират следващия си ход. — В гласа на Фарар се усещаше тревога и умора, както и мъка заради предателството на сина му. — Той няма да се върне тази вечер, за да не застане отново лице в лице с мен.

Когато момичетата се прибраха в единствената спалня, Ед впери тревожен поглед в тавана. Дъждът барабанеше по ламаринения покрив, вятърът ревеше и се пъхаше под вратите и в пролуките на прозорците, внасяше студ в стаята. Елин отвори вратичката на старата желязна камина и разбърка въглените, за да се разгори жаравата, след което добави още едно-две дървета.

— Ето — каза тя доволна и отново затвори вратичката, — тази вечер поне ще ни е топло.

„На всички, освен на Мич“ — помисли си Ед, докато лежеше, стоплен, завит уютно в одеялото, на койката, вградена в шкафа близо до камината. Елин спеше с дъщерите си в спалнята, а той, баща им и другите момчета — в главната стая. Другите скоро заспаха, но Ед лежеше буден и се тревожеше за Мич. Защо беше постъпил така? Мич нямаше нужда да продава правото си на първороден, като Еса, за да получи работа. Той беше умен, беше чел много, за да получи добро образование, беше истински гений по математика. Мич можеше да постигне всичко, да получи каквато и да е работа. И то не само в Хейнсвил.

Ед се обръщаше неспокойно от страна на страна, измъчен от онова, което Мич беше сторил на баща им. Когато не можеше да издържа повече, стана, обу старите си дънки и ботуши и наметна старата мушама на баща си. Поколеба се, като мислеше за това, колко кален и раздърпан ще бъде, когато стигне там, закъдето е тръгнал. Като осъзна, че видът му ще е жалък, той бързо пъхна новите си дънки и риза в торбичка. Щеше да се преоблече, когато стигне там.

Мина тихо покрай братята си и стигна до вратата. Тя изскърца, когато я отвори, но всички бяха дълбоко заспали, пък и ревът на вятъра заглушаваше всички други звуци.

Като се подхлъзваше и залиташе в калта, той започна леко да бяга по поляната. Отиваше в Хейнсвил. Трябваше да намери Мич, да се изправи срещу него, да се опита да го вразуми. Би помогнал на Мич с всичко, каквото може и по всякакъв възможен начин, но не можеше да му позволи да съсипе баща им и да разруши онова, което той беше постигнал, независимо колко властен и силен беше Майкъл Хейнс.

Глава 30

Мел беше ходила в полицейския участък само веднъж досега — когато Камелия я беше завел, за да я разпита. От това, което виждаше сега, не мислеше, че някога би поискала да се озове пак там. Сиви стени, стоманени шкафчета, износени и разнебитени столове, евтини маси, които служеха за бюра, хартиени чашки за кафе, кутии с понички, дебели папки с документи, пронизителен телефонен звън, викове и команди, плачещи роднини, ясно доловимо напрежение и много груби на вид мъже в сини униформи и с оръжие, което много я плашеше. Знаеше, разбира се, че благодарение на тях животът е по-сигурен, но предпочиташе да стои по-далеч от тази негова страна. Камелия я хвана за лакътя и я въведе в малка стаичка, вече заета от красив латиноамериканец с телосложение на тежкоатлет и влажните черни очи на Казанова. Само че не приличаше на Казанова, защото беше извънредно делови.

Той разтърси ръката й и зае отново мястото си пред компютъра. Започна без заобикалки да й задава въпроси и да изкарва на екрана частични образи на мъжко лице, докато Мел описваше нападателя си.

— Съжалявам, че не съм ви от голяма полза — извини се тя нервно. — Така е, защото просто не съм сигурна в онова, което съм видяла. По-скоро си мисля, че съм видяла нещо.

— Направете каквото можете, мадам — отговори той. — И не се тревожете, аз ще се опитам да запълня останалото.

И така, Мел разгледа отделните образи много внимателно. Да, точно така изглеждаше челото му — като на булдог, издаващо жестокост, закриващо наполовина очите му. Тесни очи, помисли си тя, но това можеше да е резултат от усилието му да фокусира ясно образите в онази тъмна и бурна нощ. Не, не знаеше какъв цвят са. И така нататък.

Тя ахна, когато той най-после й показа завършения цялостен образ. Това беше убиецът. Пое си дълбоко въздух, за да спре напъна за повръщане, който изведнъж почувства и започна нервно да кърши ръце и да хапе устни, за да спре сълзите. Не беше сигурна дали са сълзи на страх или на радост от факта, че сега имат кого да търсят.

— Може и да не е съвсем точен — каза тя, все още с тревогата, че може да е объркала нещо. — Но мисля, че това е човекът, когото видях.

— Образът е достатъчно добър, мадам. Ще го минем и през националния компютър и ще видим какво ще излезе.

— Благодаря ви — каза тя и тръгна към вратата. — Много ви благодаря.

Толкова много искаше да излезе оттам, че почти тичаше, но Камелия още не беше свършил с нея. След срещата с компютърния експерт трябваше да седи в друга сива стая без прозорци и да слуша, докато експертът по лингвистика й пуска различни магнетофонни ленти, всичките на мъже, които говорят с чуждестранен акцент. Кафето в хартиената чашка имаше такъв вкус, все едно че беше престояло в машината цяла седмица и дори поничката с крем, предложена й от Камелия, не можеше да я изкуши.

Сигурно бяха на тринайсетата лента, главата й бучеше и тя мислеше, че нищо няма да излезе, когато един глас я накара буквално да подскочи. Уверен глас, който говореше без запъване, но с онзи дрезгав и гърлен акцент…

— Това е. — Тя беше толкова развълнувана, че стана от стола. — Точно така звучеше и неговият глас. О, слава Богу, най-накрая направих нещо както трябва.

— Украинец — информира я експертът. — От района близо до Черно море. Доста бандити живеят в онзи район, напускат Русия през Босфора и Турция, придобиват нова самоличност и идват в Съединените щати да търсят политическо убежище. Като много други граждани.

— Ужасно! — каза Камелия. — Ще добавим това към другата информация, която имаме за него, и ще видим какво ще излезе.

Най-после излязоха оттам — навън, на слънчевата светлина. И поеха с пълни гърди от въздуха, натежал от изгорели газове, който в Ню Йорк минаваше за „чист въздух“. Въздъхнаха от облекчение и поеха обратно към Пето авеню, за да вземат багажа на Мел. А оттам се отправиха към летището.

Камелия вече беше виждал жилището на Ед. Лично беше претърсил всяко кътче и не беше открил нищо. Поне нищо лично, което би могло да ги заведе до убиеца. Нито дори да им подскаже какъв е мотивът за планираното убийство. Той я изчака долу, във фоайето, докато си мислеше, че единственият възможен засега мотив е борбата за сделката за закупуване правото да бъде изградено скъпото малко летище на „Пето“. Екипът му работеше върху това, но досега не бяха успели да проникнат под многото лъжливи пластове, които криеха истинската самоличност на купувачите. Разследването вече включваше щатската полиция и ФБР и ако им се дадеше достатъчно време, той знаеше, че ще намерят отговора.

Асансьорът спря и Мел излезе с лице с порозовели бузи, защото го беше измила набързо със студена вода, за да премахне от него пушека и миризмата на един чужд свят. Не се усмихваше, защото, макар и за малко, щеше да изостави Ед. Тревогата, стаена в погледа й, извикваше у Камелия желанието да я защитава от всичко.

Тя тръгна към него на своите неестествено високи токчета. Когато го хвана под ръка, той се засмя, защото тя беше доста по-висока от него.

— Да вървим — каза тя решително.

Тръгнаха към летището с полицейската кола на Камелия. Пуснаха сирената, за да стигнат навреме за следобедния полет за Нашвил.

Глава 31

Мел спа в самолета, спа и по време на дългото шофиране до Хейнсвил в наетия „Форд Експлорър“, сгушена удобно на задната седалка, с глава, отпусната върху ръцете, и завита с якето на Камелия, за да й бъде топло.

— Нима въобще не си се сетила да си вземеш чорапи или пуловер? — запита я Камелия, изненадан от това, че тя отново беше излязла босонога, с потничето и черното кожено яке. — Тук не е Калифорния, нали разбираш какво искам да ти кажа?

Да, тя разбираше. Сега. Беше студено и валеше.

— Струва ми се, че дори може да завали сняг — измърмори тя полузаспала и той въздъхна. Беше истинска калифорнийка, въпреки южняшкия си произход. Като се замислеше, това беше още една основателна причина тя да е с него сега, за разследването в Хейнсвил. Южняшкият й акцент можеше да допадне на местните хора повече от неговия неразбираем език, усвоен в квартала Бронкс. Разбира се, това не беше единствената причина тя да е с него в колата и той го знаеше.

Беше късно, но — нещо като самоналожено наказание — той не подкара направо към някой мотел, където би могъл да вечеря бавно и спокойно в нейната компания, а първо отиде в офиса на местния шериф.

Ниска сграда от червени тухли с тъмен, доста наклонен, покрив, стоеше здраво вкопана в земята на ъгъла на „Мейн стрийт“, точно срещу грандиозната сграда на кметството, порталът, на която беше подпрян от бели колони, обточени горе с червена, бяла и синя лента. Над портала имаше огромен метален кръг, на който се виждаше изображение на мъжки профил. Името „Майкъл Хейнс“ беше изписано с яркочервени букви над високите двойни врати.

— Няма съмнение кой притежава този град — каза сухо Камелия на Мел, която сега седеше и гледаше през прозореца на колата.

Градчето беше малко, на прозорците имаше сандъчета с цветя, оградите бяха боядисани в бяло, имаше строги надписи, забраняващи замърсяването на околната среда, напомнящи за необходимостта да почиствате улиците след вашето куче, дори да не си помисляте да паркирате на забранени места, както и съобщения за доста солени суми за нарушителите. Лампите на уличното осветление бяха имитация на железните филигранни лампи от началото на века — време, предположи Мел, когато този град се е състоял само от една улица, от двете страни, на която е имало дървени тротоари, и с единствен източник на светлина нощно време — луната. Пред кметството имаше кадифено мека поляна, в средата на която пък бяха идеално оформени лехи с цветя. Фасадите на магазините бяха боядисани в бяло, а вратите бяха с красиви инкрустации. Безупречните къщи, изградени от червени тухли и бели греди, имаха завеси с цвета на светло кафе, поставени на блестящи медни релси. И въпреки че беше само девет часът вечерта, по улиците не се виждаше жива душа.

— О, мили Боже, това тук като че ли е Степфорд — прошепна Мел възхитена.

— Или пък Дисниленд. — Камелия вече беше вън от колата и вървеше към офиса на шерифа. Тя забърза след него.

Двамата дежурни бяха едри и груби на вид, облечени в кремави ризи „Стетсън“ и униформи с цвета на пясъка. Пиеха кафе от чаши, на които беше изобразен профилът на Майкъл Хейнс. Те вдигнаха изненадано глави, когато Камелия влезе. Огледаха елегантния му сив костюм, сребристата му вратовръзка, както и целия му вид, който издаваше, че идва от големия град. По лицата им се изписа изражение на неодобрение, последвано от еднакво фалшиви усмивки.

— С какво можем да ви помогнем? — Запита по-високият, без да стане от стола. — Сър — добави и многозначително изсумтя.

Камелия имаше чувството, че ако не си от Хейнсвил, тук не те броят за нищо. Тогава в стаята се втурна Мел и той чу как краката на столовете изскърцаха по дървения под, след което и двамата едри мъже с червени вратове се изправиха на крака. Може и да беше различна от останалите, но все пак Мел беше жена и дори тези тук трябваше да отдадат дължимото на този факт.

Той извади полицейската си значка и видя как двамата трепнаха, като че ли искат да направят крачка назад.

— Детектив Марко Камелия — каза той спокойно, но знаеше, че ги е впечатлил. Едно нюйоркско полицейско управление беше на стотици мили разстояние от офиса на шерифа в Хейнсвил. — А това е мис Мелба Меридю, моя… хм, помощничка.

Мел му хвърли удивен поглед, на който той напълно съзнателно не обърна внимание. Тя разбра намека му, пъхна ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке и въобще направи всичко възможно, за да изглежда като ченге, макар че, като си спомни розово бузестия, с коса с цвета на морков, Броцки, който изглеждаше така, сякаш е още в гимназията, едва потисна смеха си.

— Да, ъъ, добре… и какво можем да направим за вас, детективе? — Те предпазливо се здрависаха с него.

— Доста е спокойно тук през нощта, а? — Камелия огледа набързо безупречната стая, в която всичко си беше на мястото, където нямаше прашни папки, пълни с документи, оставени тук-там по надрасканите бюра, където нямаше хартиени чашки с кафе, нито пък трохи от понички. И никакъв звук не нарушаваше тишината, освен неговият собствен глас.

— Хейнсвил е тихо и спокойно място.

— Където всички се подчиняват на закона, а?

— Да, сър. И ние се гордеем с това.

Погледът на сините очи на мъжа срещна този на топлите кафяви сицилиански очи на Камелия, без да трепне.

— Хм, искате ли чашка кафе, мадам? — Другият мъж направи елегантен жест към новата и модерна кафе машина.

— Не, благодаря ви.

Мел се засмя с лъчезарната си широка усмивка и Камелия беше готов да се закълне, че видя как коленете и на двамата се подкосяват. Те се отпуснаха отново на столовете си, като че ли бяха сразени от нещо. Камелия се усмихна.

— А аз бих изпил чашка кафе, пътят беше много дълъг.

Нито един от двамата не помръдна и той сложи и двете си ръце на тезгяха, без да се усмихва.

— Казах, че с удоволствие бих изпил чашка кафе — повтори той тихо, но имаше нещо в начина, по който го каза, което накара и двамата да скочат на крака.

— Да, сър. Ще влезете ли, моля, в офиса, за да поседнете. Джеб, виж дали не са останали малко сладки. Или от кифличките на Ма Джуълс. Мисля, че има още в кутията върху хладилника.

Плотът на тезгяха беше вдигнат, за да могат двамата да минат, стъклените врати, които водеха към офиса, бяха отворени, поднесоха им два стола и бързо поставиха пред тях две чашки кафе, захарница, която също беше с образа на Майкъл Хейнс, и две сметанки.

— Изискано — беше коментарът на Камелия. — Ние нямаме сервизи в управленията в Ню Йорк.

— Хейнсвил е място, в което идват много туристи, детектив Камелия — каза по-едрият от двамата. — И ние се стараем всичко да изглежда добре, красиво, дори в полицейския офис.

— До най-малката подробност — каза Мел, без да обръща внимание на кафето, което беше прекалено уморена, за да изпие. Не й беше, както се казва, до това. Питаше се тревожно как ли е Ед, и нямаше търпение да си тръгнат оттук, за да се обади в болницата. Но после си спомни, че сега е помощникът на Камелия и че Ед е причината да бъдат тук. Седна и започна да си води бележки.

— Аз съм шериф Даксбъри, а това е помощникът ми Хигис. А сега, сър, с какво хейнсвилската полиция може да помогне на едно нюйоркско управление?

Двамата седяха от другата страна на масата и изглеждаха, помисли си Камелия, неразличими като близнаци. Все още не бяха свалили шапките си, имаха светлосини очи и руси мустаци. Ако сменяха кремавите си ризи „Стетсън“ с черни, можеха да бъдат лошите герои от стар уестърн.

— Да сте чували за човек на име Ед Винсънт?

— Винсънт? — Даксбъри отговори от името на двамата. — Не, сър. Никой с такова име не живее постоянно тук, макар че имаме много туристи, които идват заради игрището за голф. Едно от най-добрите в Тенеси — добави той гордо.

Камелия кимна.

— Аз не играя голф. Ед Винсънт твърди, че е израснал тук, в двустайна колиба в предпланините. Имал голямо семейство, братя и сестри. Сега е на четирийсет и нещо. Живял е тук, преди мистър Хейнс да помогне за процъфтяването на града.

— Това име нищо не ми говори — каза Хигис озадачен.

— Ето негова снимка. Може би ще освежи паметта ви.

Мел наблюдаваше как всеки от двамата разглежда внимателно снимката. Сърцето й щеше да изскочи. Със сигурност трябваше да го познават. Как биха могли да не го забележат, макар да е бил дете? Той беше толкова висок, също като тях, Господи, та те трябва да са израснали заедно…

Даксбъри върна снимката на Камелия и поклати глава.

— Той да не е голяма клечка в Ню Йорк?

— Нещо такова. — Камелия отново постави снимката в портмонето си. — А вие никога не сте чували за него, а?

— Тук наоколо няма големи клечки, детективе. Предполагам, че Майкъл Хейнс е най-голямата клечка, която познаваме. Оттогава минаха десет или единайсет години. А снимката му все още е навсякъде. Нещо като символ. Каквито са били благородниците в стара Англия. Да, сър, Майкъл Хейнс не притежава благородническа титла, но със сигурност е Господарят на Имението тук. Без него не би имало Хейнсвил.

 

 

— Едва се сдържах да не кажа: „И кой би могъл да не го забележи?“ — каза Мел на Камелия, докато двамата тичаха под дъжда към колата. — От това място ме побиват тръпки. Дори не мога да си представя, че Ед е живял тук.

— Не е. Той е живял в стария Хейнсвил, преди той да стане Степфорд.

Камелия имаше много сериозен вид. Доникъде не беше стигнал. Трябваше да преосмисли тактиката си. По дяволите, беше си мислил, че ще е много лесно. Погледна Мел, свита на седалката до него. И тя изглеждаше обезкуражена като него.

— Онова, от което имаме нужда — каза той, — е по едно питие. А после и от храна.

— Да — каза тя едва чуто. — И на мен ще ми се отрази добре.

Клубът „Ин & Кънтри“ изглеждаше така, както и всичко друго в Хейнсвил. Примитивни червени тухли и стени, облицовани със застъпващи се бели дъски, свежозелени ливади, войнишки редици от цветя, които, помисли си Мел, сигурно са толкова уплашени, че се страхуват дори да отпускат цветчета в поройния дъжд, за да не ги унищожи някой като неспазващи закона.

Камелия плати за две стаи и двамата тръгнаха към бара, уютен със седалките си, покрити с червен плюш, с масивна каменна камина, в която весело горяха дебели пънове.

Поръчаха си питиета, тя — коктейл, той — бира. Седнали на високите столчета пред бара, всеки потънал в собствените си мисли.

Мел отпи от коктейла си. Младият барман го беше приготвил майсторски, точно както тя го харесваше, с водка „Белведере“. Това беше първото нещо, което й достави удоволствие този ден, и тя се усмихна. После отиде до телефона и се обади в болницата. А Камелия се обади по собствения си телефон в управлението. За нито един от двамата нямаше новини: Ед беше в същото положение, нито по-зле, нито по-добре, а в разследването нямаше никакъв напредък. Камелия изпи бирата си и си поръча втора. Гледаше мрачно в чашата си. Цветът на бирата му напомняше за цвета на очите на Мел и той крадешком й хвърли поглед. Тя отново имаше виолетови сенки под очите и се прозяваше. Изглеждаше много уморена и той въздъхна.

— Прекалено съм уморена, за да чувствам глад — каза тя и си взе шепа фъстъци. — Всичко, което искам, е легло, на което да заспя.

Той кимна.

— Може би утре ще имаме по-добър и по-успешен ден.

Тя нищо не каза, но Камелия знаеше, че и тя се надява на същото. Мел изпи коктейла си, слезе от столчето, целуна Камелия леко по бузата, каза му „лека нощ“ и беше прекосила половината помещение, преди той да се осъзнае.

— Хей — извика след нея, — в колко часа да те събудя?

— Да ме събудиш? О, когато ти станеш. Ти си шефът тук, Камелия. Аз съм просто твоят помощник. Помниш ли?

Той се усмихваше, докато я гледаше как бързо отива към асансьора. Искаше му се да беше останала за още едно питие. Въздъхна и си поръча още една бира, за да може отново да си спомни цвета на очите й. После, като се посъвзе, побърза да набере домашния си телефон.

Глава 32

Рано на следващата сутрин Камелия закусваше сам във весело обзаведената трапезария, заобиколен от растения в големи глинени саксии и кънтри музика. Сервираше му млада русокоса келнерка с широка и шумоляща червена пола и бяла престилка от органдин. Лицето й беше приветливо, а зъбите — перфектни и бели, както, изглежда, и на всички други в Хейнсвил. Той се питаше откъде ли си намират персонала.

— Оттук ли сте? — запита я, докато тя вземаше поръчката му.

— Разбира се, сър. Семейството ми живее тук вече в продължение на три поколения.

Той кимна.

— Тогава може би сте чували за Ед Винсънт?

— Винсънт? Не, не мисля, сър. Името не е местно и, повярвайте ми, аз знам всички имена в околността. — Тя се засмя и показа красивите си бели и равни зъби, с което му напомни за „Степфордските съпруги“ и го накара да се чувства неудобно.

— Е, тук всички сте много приятни и хубави — каза той и прие един брой на местния вестник, който тя му подаде, „Хейнсвил газет“. „Как другояче би могъл да се нарича?“ — помисли си той с горчива усмивка.

Прегледа го, докато се хранеше. Яйцата с бекон бяха приготвени точно както трябва и бяха много вкусни, но бирата, „Степфорд“, беше слаба и по вкус никак не приличаше на нюйоркската, с която той беше свикнал. Успя да я изпие, все пак, както и сладкото кафе, на което, за нещастие, му липсваше кофеин и което беше прекалено хладко за неговия вкус. След това отново се замисли за вестника. Провери карето с адреса. Там пишеше: „Вече петдесет години тук се отпечатват новините на Хейнсвил“. Даваше се адрес на Трета улица.

Той се изправи, когато пристигна Мел, която изглеждаше много по-свежа и по-енергична и съвсем не на място сред тези палми в саксии с черното си кожено яке, късата пола и ботушки с изумително високи токчета.

— Тази сутрин поне знам откъде ще започнем — каза той, вместо да я поздрави.

— Така ли? — Мел му се усмихна лъчезарно. — Окей, скъпи, да вървим. — Тя го хвана под ръка и двамата излязоха отвън. Отново в действие.

„Хейнсвил газет“ се помещаваше в може би най-старата сграда в града и всъщност изглеждаше така, като че ли прахът не беше почистван повече от петдесет години — тоест, през цялото време на съществуването на вестника.

Камелия обясни какво иска на сивокосата жена зад бюрото, която определено не приличаше на всички други в този град и не беше член на вълшебното царство Дисниленд, нарочно подбрано, за да приветства туристите. Тази имаше остър език, а и беше кисела на всичкото отгоре.

— Никога не съм чувала за този човек — каза тя и започна да преглежда хартиите, струпани на бюрото.

„Колко несъществена е славата“, помисли Мел с тъга. Никой тук дори не беше чувал за Ед. Никой не знаеше какво е постигнал, никой не знаеше какъв добър човек е.

Въпреки настояването на Камелия да прегледат старите броеве отпреди четиридесет години, откриха, че жената е права. Не се споменаваше семейство Винсънт.

— Нали Ви казах — рече отсечено тя, когато си тръгнаха, като кихаха заради праха, изумени от безпричинната й злоба.

— Струва ми се, че ако, Ед наистина е живял тук, най-доброто, което е можел да направи, е било да се измъкне — каза Камелия докато прекосяваха улицата, за да влязат в колата. Под чистачките имаше розов талон за глоба и той с раздразнение го взе. — Толкова за любовта и за доброто отношение към туристите.

Мел се изкикоти.

— Ти си ченге, можеш да оправиш глобата.

— Аз съм ченге, което се подчинява на закона — каза той студено. — Плащам си глобите.

Тя вдигна вежди и стисна здраво устни, за да не се засмее.

— Къде отиваме сега?

— Следвай ме — каза той и се качи в колата.

Пред кметството имаше място за паркиране, така че не ги заплашваше друг талон за глоба. Интериорът беше с толкова сложна украса, колкото и екстериорът — стените бяха облицовани с дъбова ламперия, подът беше покрит с мозайка от черни и бели мраморни плочки, издигаха се дорийски колони, блестяха множество златисти метални повърхности. Секретарката им каза къде е отделът по регистрите и те тръгнаха по безкрайния коридор на местната власт. Най-после го намериха и влязоха. Както очакваше Камелия, не видяха името Винсънт, когато прегледаха регистрите набързо. Но после се заеха сериозно с работата. Той прегледа имената на всичките предишни собственици на земя в областта и датата, на която бяха продали парцелите си на Майкъл Хейнс.

— Изглежда, всички тук са продали земята си на Хейнс — каза Мел накрая, изтощена.

— Освен един. Фарар Роугън. Неговата земя от пет акра е иззета заради неустойка, за сумата от един долар. Е, не мислиш ли, че е странно, след като всички други са получили по две хиляди долара?

— Какво, мислиш, се е случило с Фарар Роугън? — запита тя, без да се надява на отговор.

— Да разпитаме наоколо и да разберем — каза той.

Върнаха се в офисите на „Газет“. Сивокосата жена не изглеждаше никак доволна, че ги вижда. Никаква приветливост, топлота, белозъба усмивка, помисли си Мел и погледна часовника си. Много искаше пак да се обади в болницата, макар да беше говорила с лекарите сутринта. Отчаяно искаше да чуе и гласа на Райли. И на Хариет… Господи, как й липсваше целият й досегашен спокоен живот. Какво правеше тук, май гонеше диви патици. Трябваше да бъде с тези, които обича, дори това да означава да пътува непрекъснато между два града.

Жената трепна, когато Камелия й показа значката си.

— Не знаех, че сте ченгета — проплака виновно тя. — Разбира се, известно ми е името Роугън. Имаше нещастен случай, не си спомням точно какъв. Да, сър — добави тя, вече демонстрираща уважение, — ще ви покажа къде точно да погледнете в архивите.

Не й беше необходимо много време, за да открие вестника, който им трябваше. Ето го, там беше, изписано с огромни черни букви. Фарар Роугън и семейството му заемаха новините на цялата първа страница.

Глава 33

Размазаната снимка в „Хейнсвил газет“ показваше куп димящи развалини, а надписът гласеше: „Семейство Роугън загива в ужасен пожар.“ Под него прочетоха: „Пожар унищожи дървената колиба на Фарар Роугън. Загинали са всички членове на семейството — Фарар, съпругата му Елин, дъщерите им Онър и Грейс и синовете им Джеърд, Джес и Тео. Само един от синовете, Майкъл, се спасил, защото по това време бил в кръчмата в Хейнсвил. Не се знае как се е подпалила колибата, макар шерифът да казва, че може би пожарът има нещо общо със старата камина. Мич осведомил полицията, че майка им редовно я пали в такова студено време. Колибата се разгоряла толкова силно, че дори поройният дъжд не могъл да угаси пламъците. Службата за семейство Роугън ще се състои в мемориалната църква в събота сутринта в десет часа. Мич е поканил всички, които са познавали семейството му, за да му отдадат последна почит.

Майкъл Хейнс имал добрината да предложи на Мич, единствения останал жив син на Роугън, работа в собствената си компания.“

 

 

В съботния брой имаше друга снимка — на тълпа, свалила почтително шапки пред редицата от седем обикновени ковчези от борово дърво. Върху всеки имаше букет от бели лилии. Надписът под снимката съобщаваше, че цветята са подарък от Майкъл Хейнс.

— А сега къде отиваме? — запита Мел, когато за пореден път се върнаха в колата.

Отново беше започнало да вали. Капките се разбиваха в предното стъкло и образуваха струйки, с които чистачките трудно се справяха. Тя потрепери, защото изведнъж си спомни нощта, в която беше върлувал ураганът.

— В гробището на Хейнсвил — отговори Камелия. — Само за да се уверим, че всички от семейство Роугън са все още там, че Хейнс не е извадил ковчезите, за да продаде парцелите.

— Мислиш, че е чак толкова лош?

— Изгнил е до сърцевината, залагам живота си на това.

— И какво ли се е случило с Мич? Мислиш ли, че той има нещо общо със смъртта на семейството си? — Очите й се разшириха, когато внезапно й хрумна нещо. — О, Господи, не мислиш, че Мич е всъщност Ед, който е променил името си, защото…

— Защото ги е убил? — Камелия повдигна рамене, а колата влетя през вратите на гробището, чиито железни решетки образуваха сложи плетеници. Надписът отгоре гласеше: „Място за вечен покой“, което беше евфемизъм на „гробище“. От двете страни на портата имаше две идентични каменни колони. — Какво бих могъл да ти кажа, бейби? Какво искаш да чуеш? Онова, което според мен е истината?

Мел гледаше с празен поглед пред себе си. Ед? Нейният Ед, възможен убиец? Отпусна се назад. Стомахът й се сви, мозъкът й отказваше да приеме тази мисъл, цялото й същество се противеше.

— Не! — извика тя. — По дяволите, Марко Камелия, никога не би могъл да ме убедиш!

Той кимна.

— Окей, окей. Нека да изчакаме и да видим какво ще открием оттук нататък.

Тя остана мълчалива. Като стигнаха до обикновената мраморна плоча, слязоха от колата въпреки поройния дъжд и втренчиха погледи в надписа. Имената бяха гравирани, но златистият им цвят беше избелял отдавна и сега буквите едва се различаваха. Само „Роугън“ личеше съвсем ясно най-отгоре.

— Седем имена — каза Мел, като скришом преглътна сълзите си и се престори, че носът й тече. — И нито едно не е „Ед“. — Чувстваше се ужасно — беше й студено, беше мокра, беше безпомощна, изгубила надежда. Би искала да е на всяко друго място, но не и тук. С всеки друг, но не с Камелия, който й казваше неща, които не искаше да слуша. „Истината! — настояваше разумът й, но сърцето й отново я отхвърляше. — Не, не, не, никога! Моят Ед не е убиец.“

След това отидоха в офиса на шерифа. Даксбъри също не беше доволен, че ги вижда отново. Кимна с глава, когато го запитаха за трагедията, сполетяла семейство Роугън, и за техния оцелял син Мич.

— Всички познаваха семейство Роугън. Приятни хора — каза той замислено. — Освен сина им, Мич. Той се оказа с лош и упорит характер. Из града се говореше, че имал нещо общо с пожара.

— Със смъртта на семейството му, искате да кажете? — Камелия беше целият в слух.

— Само се говореше, но някои казваха, че имало и убийство. Но нищо не се доказа и той започна да работи за Майкъл Хейнс. Ужасно момче беше този Мич. Изигра и мистър Хейнс. Открадна всичко, върху което можа да сложи ръка. И изчезна оттук, като остави Хейнс да се оправя с кредиторите. Трябваше им време, но най-накрая го хванаха. Макар после да чухме, че отново се върнал в бизнеса. И то с пари в джоба си. Да, показа характер това момче Мич Роугън — повтори той и в гласа му се долови и възхищение.

 

 

Мълчаха по целия път обратно до хотела на Хейнсвил, всеки потънал в собствените си мисли.

— Съжалявам — каза Камелия, когато светлините на хотела изникнаха от тъмното. — Не исках да покажа Ед в лоша светлина. Само че, в момента, всичко случило се говори против него. Може обаче да е грешка, стечение на обстоятелствата. — Той разпери широко ръце, а после отново сви рамене. — Тогава ще призная грешката си и ще се извиня.

— Няма нищо — каза Мел тихо. Той обаче знаеше, че не е така и въздъхна мъчително.

— Изпий едно питие с мен — каза неочаквано и малко рязко. — Трябва да поговорим.

Тръгнаха към бара, измръзнали, мокри, уморени и малко неспокойни. Поръчаха същото, което бяха поръчали и преди — бира и коктейл „Космополитън“. Барманът, който както и преди ги посрещна с приветлива усмивка, приготви майсторски коктейла. Мел пак отиде до телефона и се обади в болницата. А Камелия се обади в управлението, за да докладва и да види дали те имат някакъв напредък.

Той слушаше внимателно, докато Мел отпиваше от коктейла си и си вземаше от фъстъците, поставени в купичка пред тях. Заради многото ходене насам-натам бяха забравили да обядват и сега тя умираше от глад. Чу Камелия да докладва информацията за Мич Роугън и да ги моли да я вкарат в компютъра. Гледаше го и се мъчеше да се досети какво му отговарят от другия край на жицата, но лицето му не изразяваше нищо и тя предположи, че отговорите им не са нещо съществено. Най-после той приключи разговора. Обърна се отново към бара и отпи голяма глътка от бирата, с което пресуши чашата. После си поръча още една.

— Чувала ли си някога за Джордж Артенски? — Тя поклати глава. — Националният компютър дал отговор на цялата тази картина. Мислим, че той е нашият човек.

Лицето й силно почервеня и тя притисна длан към сърцето си.

— Значи сте го хванали.

— Не още. Но имаме ясна представа, кой е той. Разбира се, досега сигурно си е направил още някоя фалшива лична карта и използва различно име, живее някъде другаде, вероятно си е създал изцяло нов живот. Но Артенски е работил като наемен убиец и съм сигурен, че е имало уговорка.

— Но защо? Защо някой ще иска да убива Ед?

Тя все още не разбираше, не искаше да приеме, че Ед може да не е милият, любезен и обичлив мъж, за когото го мислеше. Камелия реши този път да бъде по-мек с нея.

— Това е нещо, което все още предстои да открием. Междувременно, нашият човек не трябва да разбере, че го следим, за да не се скрие някъде. Искаме да си мисли, че му се е разминало.

— Е, а нима не е така? — отговори тя.

— Засега — призна Камелия. — Но не за дълго. Все още няма да излъчваме снимката му по телевизията, но тя ще бъде във всеки един полицейски компютър в страната и някой някъде ще го разпознае. И то съвсем скоро, можеш да се обзаложиш за това.

— Наистина ли мога, Марко?

Тя протегна ръка към него. Слабините му се свиха, прониза ги топла стрела. Том извърна поглед и отпи от бирата си.

— Наистина ли мога да съм сигурна? — добави тя умолително. Мислеше за това, че би се чувствала в безопасност, ако този наемен убиец е зад решетките. За това, че Ед също ще е в безопасност и вече няма да му трябва охрана пред вратата.

— Да, наистина. — Той стисна ръката й, после сръчно отмести своята, без това да е особено забележимо и да я обиди. — Искаме да го хванем жив. — Не й каза, че е така, защото искат от него да узнаят истината за онова, което се е случило, но пък, от друга страна, не се и налагаше.

Тя беше умна и така дяволски красива, даже когато дългата й шия беше наклонена, както сега, с отпусната надолу глава, с толкова бледа кожа, че изглеждаше направо премръзнала. Отчаяно искаше да протегне ръка, да я погали в основата на шията, там, откъдето косата й започваше да се спуска надолу, искаше да вдъхне аромата й… Исусе, та той беше ченге по време на служба, какви мисли, по дяволите, му минаваха през главата!? И все пак, защо иначе я беше довел тук? Отблъсна тези мисли към дъното на подсъзнанието си. Също като нея, и той не искаше да знае истината.

— А чувала ли си някога за мадам Доротея Джеферсън Дювал? — запита той. Тя отново поклати глава. — Аз също. Очевидно са получили телефонно обаждане от нея, от дом някъде край Чарлстън. Казала, че е спешно и че искала да говори с мен за Ед Винсънт. Но не искала да говори с никого другиго.

— Откъде е разбрала за теб?

— Вероятно ме е видяла по телевизията. Или е прочела за случая във вестниците. Както и да е, струва си да се срещна с нея. Ще отидем до Чарлстън утре, ще разгледаме плажната къща и ще говорим с тамошния шериф. И ще се отбием при мадам Доротея. Да видим какво има да каже.

— Окей. — Ставаше късно. Главата на Мел пулсираше от болка, носът й беше зачервен и олющен от вятъра, тя трепереше от студ. Сега искаше само да се мушне в леглото. Или да се върне в Ню Йорк при Ед. „О, Ед, скъпи, ще открия кой ти стори това, имай ми доверие… Знам само, че ти за нищо не си виновен…“ После каза: — Съжалявам, Марко, но няма да мога да вечерям с теб. Ще се обадя на рум сървис и ще ям в стаята си. Пилешка супа и печено сирене. Точно каквото мама ми даваше винаги, когато бях дете и не се чувствах добре.

— Добре. Лека нощ, бейби, наспи се добре.

Тя отново го целуна леко по бузата, но тази вечер не му се усмихна. Камелия въздъхна. Беше разбил на пух и прах мечтите й. Този сценарий беше много далеч и от неговите мечти за огрени от звездите нощи и за топли, смачкани чаршафи. Усмихна се. Намираше се в някакъв псевдо туристически град, беше ужасно тъмно и валеше като из ведро, а жената, която желаеше, го беше оставила сам. Щеше да вечеря сама в стаята си. Пилешка супа и печено сирене. Камелия искаше това да бъде достатъчно и за него, за да се почувства по-добре.

Глава 34

Бяха в самолета на път за Чарлстън. Почти нямаше място за краката и Мел практически седеше с колене, допрени до брадичката, със здраво затворени очи, с лице, порозовяло от треската. Няколкото пъти, в които отвори уста, беше, за да отговори на въпросите на Камелия как се чувства. Гласът й беше само дрезгав шепот.

Толкова за романтичната история, мислеше си Камелия с усмивка. Човек би могъл да каже, че това е Божието наказание за един съпруг, готов да изневери. Само дето не беше ясно защо трябва да страда тя, а не той. Помоли стюардесата за малко топъл чай и настоя тя да го изпие, а също така да започне да приема и таблетките против грип и настинка, които той беше купил на летището.

— Благодаря — прошепна тя мъчително.

— Вълшебен звук — отговори той сухо.

— И какъв е той?

— Твоят глас. Макар да звучи като стърженето на трион.

Тя се засмя, после отпи от чая. Беше почти горещ — такъв, какъвто го сервират в самолетите.

— Тъкмо започнах да те намразвам, знаеш ли?

Той улови косия поглед на влажните й кафяви очи.

— Защо? — запита я невинно. — Защото те заведох в Степфордвил, където ти осигурих всичко, което те предлагат? Че ти купих толкова коктейли, колкото пожела? Че се отнесох с теб като с дама?

— За това ти благодаря — прошепна тя дрезгаво, което я правеше дори още по-сексапилна — с онзи сексапил, който допадаше на него и на Ед Винсънт.

— За кое по-точно?

— За отношението.

Погледът й отново срещна неговия, после той, с неудобство, погледна встрани.

— За нищо — каза й, но предположи, че тя знае как се чувства той. Той кръстоса ръце и се замисли за Клаудия, любовта на живота му, майката на децата му, жената, която беше всичко за него на този свят. Какво правеше той на трийсет хиляди фута височина с друга жена? Какви мисли му минаваха през ума? Никога не беше разбирал хората, които изневеряваха, особено онези, които го правеха без причина. Никога не беше вярвал, че моментното физическо удоволствие може въобще да се сравнява с ужасната болка, която би причинило на този, който те обича и ти вярва. И все още не разбираше. Знаеше само какво чувства.

Чарлстън беше залят от слънчева светлина. Въздухът миришеше на море, небето беше синьо, а вятърът — странно нежен, с което повдигаше духа. Камелия направо полудя и нае открит автомобил „Крайслер“. И, с развети коси, щастливи като двама тийнейджъри, те поеха към покрайнините на града.

Домът „Феърлънд Нърсинг“ беше приют за стари и немощни хора, много скъп и с висока класа. Издигаше се царствено на върха на един хълм, приятна сграда с каменна фасада, от която се разкрива великолепна гледка към околността и покритата с чакъл алея, която образуваше пълен кръг, преди да стигне до внушителния портал. Високите двойни врати бяха отворени, за да влиза слънчевата светлина, и разкриваха излъскано антре, и двете стени на което бяха целите в прозорци. Камелия остана в колата, за да се наслади на гледката и да поразмисли.

— Не можеш да получиш такова великолепие в държавно учреждение — отбеляза той. — Това тук струва много пари. Нашата мадам Доротея сигурно си живее добре.

Влязоха вътре, отидоха до отсрещния край на антрето и почукаха на лъскавата синя врата с табелка „Офис“.

— Влезте — не каза, а по-скоро изпя думата, приятен южняшки глас.

Приятният глас принадлежеше на приятна на вид, средна на възраст, жена с облак сиви коси, прикрепени хлабаво отзад със синя кадифена лента. Тя беше ниска и сравнително закръглена, без грим, имаше розови като ябълки бузи и усмихнати зелени очи зад малките стъкла на очилата.

— Определено не е Степфордска съпруга — прошепна Мел.

— Защото сега сме в Риълвил^[2], а не в Хейнсвил — прошепна той в отговор. — Здравейте, как сте, мадам? Аз съм детектив Марко Камелия от управлението в Ню Йорк. — Той показа значката си и жената леко ахна, като че ли не беше очаквала това.

— О, но разбира се. Вие, полицаите, сте чудесни, толкова смели. Работата ви е вълнуваща. И сте винаги готови да рискувате живота си заради другите.

Камелия чу как Мел се задави в опита си да потисне смеха си, а после се закашля, смутена.

— Това е само по телевизията, мадам. Всъщност ние живеем доста спокойно. — Това не беше съвсем вярно, но той не беше от хората, които лесно приемат похвалите, които не са заслужили. Чу как Мел тихичко се киска, и побърза да каже: — Това е моята помощничка, мис Мелба Меридю.

Като си спомни ролята си, Мел пъхна ръце дълбоко в джобовете и прие, както се надяваше, вид на детектив — изправен гръб, издадена напред брадичка, стоманен поглед, строго изражение. Този път Камелия се засмя. С късата си пола и дълги крака, тя приличаше повече на момиче от шоу бизнеса, отколкото на член на полицията.

— Меридю? — каза жената замислено. — Спомням си имението „Меридю Оукс“ в Джорджия от времето, когато бях момиче и живеех там. Беше прекрасно място. Да предположа ли, че сте от Юга, мила моя?

Мел отвори широко очи.

— Разбира се, че съм южнячка — каза тя, учудена на това, колко малък е светът. — А имението „Меридю Оукс“ принадлежеше на моето семейство. Докато времената не станаха много трудни за нас.

Тя звучеше дотолкова като Скарлет, че Камелия си позволи още една усмивка, а тя го изгледа гневно.

— Е, мила моя, колко е прекрасно това, че ви срещам. И съжалявам да чуя, че сте имали трудни времена. Но нима това не се случва на всички ни? На всички стари семейства от Конфедерацията? А сега, по-добре е да ви се представя. — Изправи се и се показа иззад елегантното антично бюро, зад което седеше. — Риана Феърлънд. — Тя им стисна топло ръцете и ги покани да седнат. — С какво въобще бих могла да помогна на полицаи, дошли чак от Ню Йорк?

Тя им се усмихна в очакване и Мел откри, че автоматично се усмихва в отговор. Познаваше тази жена. Беше точно като майка й, южнячка до мозъка на костите си, умна и винаги нащрек зад тази сладка усмивка.

— Това място е чудесно, мис Феърлънд — каза Камелия, който реши да стопи леда с комплименти, за да бъде тя по-сговорчива, когато пристъпят към работата. — Гледката също е прекрасна. На семействата сигурно им струва скъпо да настанят роднините си тук.

— Разбира се, че е скъпо. — Тя му се усмихна, потупа косата си с длан и намести по-добре очилата си в стил „Джон Ленън“. — Има доста семейства, които пазят парите си в продължение на много поколения, както знаете. А има и такива, които са забогатели съвсем наскоро. — Нежният й, приятен за ухото, смях зазвъня весело в слънчевия офис, чийто под беше застлан с персийски килим. — Всички обаче са добре дошли тук, независимо дали парите им са отскоро или не. Не можем да си позволим да бъдем сноби. Все пак за мен това е бизнес.

Изражението й стана по-меко, а погледът — някак отдалечен и замечтан, когато каза:

— Невинаги е било така, знаете ли. Бихте ли си помислили, че аз, Риана Феърлънд, родена като благородничка южнячка, истинско дете на шестдесетте години, ще завърша живота си като управител на дом за стари хора? Аз съм завършила „Уудсток“ — добави тя гордо. — Рисунки по голо тяло, свободна любов, Акапулко Голд и тем подобни. Упс, може би не трябва да признавам това пред полицията, но пък това беше толкова отдавна. Всички постъпваха така тогава. Както и да е — усмивката й отново стана лъчезарна. — С какво мога да ви помогна, детективе?

— Мадам Доротея Джеферсън Дювал е една от вашите гости тук?

— Мадам Д? Да, разбира се, тя е тук. — На лицето й се изписа изражение, което показваше, че се забавлява. — Но в какво би могла да се забърка тя, та да е необходимо присъствието на хора от нюйоркското полицейско управление?

Мел успя да потисне кикота, който напираше в гърлото й, а Камелия, от своя страна, не й обърна внимание.

— Тя се е обадила в моето управление, мис Феърлънд. В отдела по убийствата — добави той тихо и чу как тя едва доловимо ахна.

— По убийствата? О, не… Как е възможно да се случи това? Искам да кажа, Доротея не е убила никого. Тя не е напускала това място от години.

— Никой в нищо не я обвинява, мадам — побърза да я успокои той. — Но мадам Доротея сама е телефонирала в управлението.

— Тя е телефонирала!? Но как е могла? Никой от гостите, ние тук ги наричаме гости, въпреки че, ако трябва да говорим точно, много от тях са по-скоро пациенти, които се намират под лекарски грижи, та, никой от гостите няма достъп до телефон, без да бъде наглеждан. — Тя потупа главата си с многозначително изражение. — Някои от тях са, да кажем, „не съвсем в ред“. Човек никога не знае на кого могат да се обадят по телефона. Моето предположение е, че Доротея е гледала прекалено много телевизия. Тя е една от най-старите ни гостенки. С нас е вече почти двайсет и пет години. — И побърза да добави шепнешком: — Бедната, дойде тук със сериозен алкохолен проблем, макар ние да успяхме да поправим нещата. Но сега тя е много, много стара. На деветдесет и три е, не знам дали знаете. Никога не сме предполагали, че ще изкара толкова дълго, но тя опроверга всички лекари.

Направи пауза, за да си поеме дъх, и Камелия побърза да се възползва от момента.

— А дали мадам Доротея… — Той се поколеба, защото не искаше да използва думата „луда“. — Умът й съвсем наред ли е?

— Да, това е повече от сигурно. Е, сега тя е малко мудна, умът й понякога блуждае. Не може да приемете всичко, което казва, за чиста монета, страхувам се. Оттук и моето скептично отношение към телефонното обаждане.

— Тя твърди, че познава човек на име Ед Винсънт.

— Разбира се, че го познава. Той плаща сметките й тук и често я посещава. — Усмивката й изчезна и тя добави: — До съвсем скоро, разбира се.

Мел втренчи поглед в нея, силно изненадана. Ед се е грижил за тази стара жена? Никога не беше споменавал за нея. Но, от друга страна, Ед беше щедър човек и обичаше да прави добро, грижеше се за много хора. Хора, за които тя нищо не знаеше. А и колко и какво знаеше тя за Ед, все пак? Задаваше си този въпрос объркана и смутена.

Лицето на Камелия беше напълно безстрастно, докато чакаше Риана Феърлънд да продължи. Изведнъж Риана започна да се досеща.

— Доротея се е обадила, защото е искала да говори с полицията за Ед? Предполагам, иска да знае кой го е извършил. Бедната Доротея. Той много й липсваше миналия уикенд, когато не дойде. Тя толкова нетърпеливо очакваше посещенията му, а той никога не пропускаше нито едно. О, не, той винаги беше тук, всяка неделя, освен в уикенда, когато имаше ураган. И сега, разбира се. — Погледът й срещна този на Мел. — Толкова съжалявам — каза тя тихо. — Мистър Винсънт беше много мил, много щедър джентълмен. Ще липсва на всички ни.

— Той още не е мъртъв — изрече бързо Мел в отговор, разтревожена от начина й на изразяване. „Отсъствах прекалено дълго, всичко би могло да се случи през това време, хората вече говорят така, сякаш си е отишъл от този свят…“

— Разбира се, аз не казах на Доротея за това. Щеше много да се разтревожи. И не знам как е разбрала за случилото се. Гледането на телевизия се наблюдава строго, а разбрах, че не вижда достатъчно добре, за да чете вестници. Пък и сметките й продължават да се плащат чрез някакъв тръст.

Тя отметна назад дългата си коса. Прилича на тийнейджър от шейсетте, помисли си Камелия. Предполагаше, че някои хора имат таланта просто да остават да живеят в удобно за тях време и възраст — времето и възрастта, когато са били най-щастливи.

— Мис Феърлънд, трябва да поговоря с мадам Доротея. Вярвам, че тя разполага с информация за Ед Винсънт, която може да ни помогне в търсенето на неговия нападател.

— Доротея?! Е, ще бъда много изненадана! — Тя се отпусна назад на стола, като че шокът от думите му беше изцедил всичките й жизнени сили. — Но как е възможно Доротея да знае кой е искал да убие мистър Винсънт?

— Тя твърди, при обаждането си, че разполага с информация, която със сигурност ще е от интерес за нас. — Камелия сви рамене. — Страхувам се, че трябва да настоя да се срещна с нея, мис Феърлънд.

— Ами, не знам… — Тя явно се колебаеше.

— Тук сме съвсем официално по работа на полицията, мадам — предупреди я Камелия.

— О! Официално. Ами, добре, тогава, предполагам, всичко е наред. Но тя е много стара и с крехко здраве, предупреждавам ви, трябва да внимавате за нея.

Глава 35

Стаята на мадам Доротея беше просторна, с високи двойни френски прозорци, които водеха към тераса, на която имаше много цветя в саксии. Ароматът на гардении изпълваше въздуха, раздвижван от лекия бриз, чуваше се ромоленето на шадравана и напомняше на Мел за стотици такива мързеливи и спокойни слънчеви дни, прекарани в плантацията на Юга по времето, когато беше дете.

Беше минало много, много време от детството на мадам Доротея и като че ли всеки ден от нейния живот се беше отразил на сбръчканото й, съсипано от живота, лице. Остро изпъкнали скули прозираха под изтънялата и изсъхнала кожа, очите й имаха възможно най-бледия сив оттенък, напомнящ за студено зимно небе, но изразяваха интелигентност и чувствителна душа. Тя ги погледна въпросително, когато влязоха. Рядката й коса беше опъната назад толкова здраво, че според Мел можеше да изиграе ролята на лифтинг на лицето, но, на деветдесет и три, у мадам Доротея едва ли беше останала някаква суетност. Което се доказваше от факта, че беше облечена в раздърпано кожено палто, толкова неугледно, че не можеше да се познае от какво животно е, та лесно можеше да мине и за праисторическо. Тя им помаха с ужасно слабата си ръка, за да ги покани да влязат.

— Елате в моето царство! — извика с толкова тънък глас, че той се пропука като счупено стъкло. Последва толкова гърлен звук, че накара Мел да подскочи от изненада.

Стаята беше обзаведена с три дивана, тапицирани с дамаска на цветя, възглавнички с дантели, много инкрустирани вази, порцеланови статуетки на ярко оцветени папагали, кристални джунджурийки, бродирани възглавнички за столовете и други все така претрупани с украса вещи. Мадам Доротея беше взела своето минало със себе си, когато беше дошла в дома. Имаше само една снимка в голяма, обикновена сребърна рамка, поставена на нощното шкафче. Беше на Ед, толкова красив, толкова здрав, толкова жизнен, че Мел извика шокирана.

Мис Феърлънд ги представи и мадам Доротея се отпусна назад на големите, имитиращи леопардова кожа, възглавници, които й помагаха да седи изправена в креслото, прекалено голямо за дребничката й крехка фигура. Тя дълго време гледа Мел.

— Ти си тази, в която Ед е влюбен, нали? — каза тя най-после.

Мел коленичи до креслото на Доротея. Нетърпеливо взе ръката й в своята.

— Вие знаете?

— Ед ми казва всичко. Всичко — добави тя и дяволито намигна. — Винаги е било така. Още откакто се срещнахме.

Тя погледна над главата на Мел към Риана Феърлънд, която стоеше до вратата.

— Вие можете вече да ни оставите сами — каза й високомерно. — Разговорът ми с мис Меридю и детектив Камелия е личен.

Мис Феърлънд се колебаеше. Хвърли поглед на Камелия. Той кимна и тя, като въздъхна от съжаление, затвори безшумно вратата след себе си. В стаята падаха дълги сенки, които оставяха мадам в полумрак. Така, тя приличаше на восъчна фигура, съхранена, за да остане недокосната от времето.

— Доста време ви трябваше, докато стигнете дотук — каза тя остро на Камелия.

— Съжалявам, мадам, но получих съобщението ви едва вчера. Бяхме в Хейнсвил.

— Ха! Хейнсвил. — Направи гримаса на неодобрение.

— Били сте там?

— Никога. И слава Богу. Но от онова, което Ед ми е казвал, не ми звучи като място, където някой би искал да живее.

— И какво, по-точно, ви е казвал Ед, мадам Доротея? — Мел седеше на малко кръгло и ниско столче до креслото на старата жена. Тя отново я хвана за ръката, защото искаше да осъществи и физически контакт с тази жена, която очевидно много обичаше Ед. И която, изглежда, Ед също обичаше.

— Не изглеждате така, както аз си представях. Мислех, че, ако се влюби, то ще е в жена, която изглежда по-различно от вас. — Мадам я оглеждаше неприкрито и с остър поглед. Ясните й сини очи не бяха замъглени от катаракт, както е обикновено с много старите хора. — Аз си мислех, че би се влюбил в южняшка красавица. Която е от благородническо потекло и семейството й притежава много земя. Точно обратното на положението, което неговото семейство е имало. Защото обикновено така става, когато един мъж се издига в социалната стълбица.

— Не мисля, че Ед се издига сега, мадам — каза Мел. — Защото той вече е на върха.

— Ах! Значи той няма нужда от съпруга, която да играе ролята на трофей. — Тя изгледа остро и проницателно Камелия. — Съпругите трофеи могат да бъдат всякакви детективе — руса секс бомба, едва излязла от училище тийнейджърка, звезда в обществото. Или пък момичето от Юга, което живее в съседния апартамент.

Камелия кимна, но се чувстваше неудобно. Имаше чувството, че тази старица може да чете мисли.

— Предполагам, че е по-добре да ви се представя. Аз съм мадмоазел Доротея Джеферсън Дювал. Роднина на известния президент от страна на майка ми. И на креолите Дювал от страна на баща ми. И съм гражданка на Чарлстън още от раждането си. Такава ще бъда и до смъртта си.

— Приятно местенце за живеене е този град — измърмори Камелия, който вече се питаше какво прави тук. Нима тя щеше само да си бъбри така, да им разкаже историята на живота си и да им обяснява защо Ед Винсънт е неин герой, че е така добър да й плаща сметките в щедър жест на благотворителност?

— Мам’зел Доротея, разкажете ми за Ед, моля — помоли се сладко Мел. Изпитваше такава отчаяна нужда да разбере истината, че би могла да седи цяла нощ в краката на старата жена. Би изплакала всичките си сълзи, би целувала ръцете й, би й дала душата си, за да узнае онова, което тя имаше да каже.

Но вместо да продължи да говори, мадмоазел Доротея извади бутилка бърбън иззад възглавничката си. Те я гледаха изумени как изважда чаша за вода от античното барче от дъбово дърво, по което имаше доста бели петна, и си налива една добра доза. Мам’зел отметна глава назад, отпи дълга глътка и въздъхна от задоволство.

— От години се опитват да ме откажат от този „вреден“ навик. Ед също. Казах му, че със същия успех може да се опита да откаже кърмачето от майчиното мляко. — Дяволитият й смях сега не звучеше сухо, а беше онзи нежен и изискан звук, който излиза измежду устните на южняшките красавици — звук, който Мел добре познаваше. — Непрекъснато ми повтарят, че ще умра от пиене. Вече петдесет години. Ха, а ето ме мен, надживяла всички лекари. И винаги се намира някой, който може да бъде подкупен, за да наруши закона и да ти донесе онова, от което имаш нужда. Но, предполагам, вие вече знаете това — добави тя, като се обърна към Камелия.

— Да, мадам, знам го. — Той от своя страна предполагаше, че на нейната възраст бърбънът вече не може да й навреди. „Желая й късмет с алкохола“ — помисли си.

— Извиках ви тук — каза тя, като ги гледаше замислено, — защото реших, че сигурно имате нужда да узнаете нещо за истинския Ед Винсънт. Да знаете също така, че истинското му име е Тео Роугън.

Мел въздъхна толкова силно, че въздишката й отекна в стаята. „Слава Богу! — помисли си тя. — Той не е Мич. Не той е убил семейството си…“

— Но Тео Роугън не е ли загинал в пожара? — запита Камелия.

Мам’зел му махна нетърпеливо с ръка да не я прекъсва.

— Хайде сега, не избързвайте толкова много. Познавам Ед от трийсет години и ще ви разкажа цялата история, но трябва да започна от самото начало. — Тя отпи още една дълга глътка от бърбъна, като мислеше какво да им каже.

Глава 36

Тя му липсваше — о, как му липсваше… ароматът й, тази хладна секси миризма, която би разпознал дори пред парфюмерийния щанд на „Блумингдейл’с“, съблазнителна смес от аромата на собствената й нежна плът, лилии, жасмин и лято… Ароматът на узряла праскова… Усмихна се, като си помисли… „Къде отиде ти? О, Зелда, къде отиде? Надявам се, че не си отишла там, не и в Хейнсвил… Не мога да понеса мисълта за това, мисълта, че си там… Онова място, където животът ми се обърка, откъдето никога няма да бъдат изтрити срамът и вината ми…“

Мислите му отново се върнаха към онази ужасна нощ. Рожденият му ден. Нощта, в която Майкъл Хейнс поиска да купи бащината му земя. Нощта, в която Мич прокле баща им за отказа му да я продаде. Беше си помислил, че Мич ще удари баща им, той беше толкова ядосан… Но беше по-лошо от това, о, много по-лошо…

 

 

Тео се беше измъкнал незабелязано от колибата и тичаше надолу по пътя, а раницата подскачаше на гърба му и го удряше по раменете. Дъхът започна да не му достига, вероятно заради силния вятър. Задъхваше се, залиташе и се хващаше за клоните на дърветата, за да се задържи на крака. Вятърът стенеше и огласяше цялата гора, която като че ли беше оживяла. Тя се тресеше и трепереше, когато вятърът чупеше огромни клони или пък изтръгваше из корен някое дърво.

Изпита огромно облекчение, когато най-после излезе на открито място и започна да слиза по поляната, която водеше към Хейнсвил. Сега започна да бяга по-бързо, с наведена глава. Бягаше равномерно под дъжда, вятърът духаше в гърба му и така му помагаше, като че ли знаеше за спешната му задача.

Беше изминал две мили, когато видя светлината на автомобилни фарове да прорязва нощта. Дали Майкъл Хейнс не водеше Мич у дома? Като не искаше да го хванат, той се скри в гъстите брези край пътя. Стройните им стволове се люлееха силно под напорите на вятъра, а златистите им листа почти напълно го покриха. Той не смееше да диша, когато колата го наближи. Надничаше иззад скривалището си, полузаслепен от фаровете. Когато превозното средство мина покрай него, видя, че това е камион пикап и в него има двама мъже. Не познаваше камиона, не познаваше и мъжете, но предположи, че са от сезонните работници. Чудеше се за къде ли са тръгнали. Пътят свършваше във фермата Соригейт, която беше собственост на Хейнс, но не беше вероятно да са се запътили натам по това време на нощта. Другото възможно място беше неговият дом.

Предупредителен сигнал беше изпратен от мозъка му към краката му и само след секунда той тичаше в посоката, от която беше дошъл. Тичаше бързо по средата на тесния път, забравил за силния дъжд, борейки се с вятъра.

Почти беше стигнал до дома си, когато го видя. Ярък червен пламък, озаряващ сивото, ниско надвиснало, небе.

— Не! — извика диво той. — Моля те, Господи, не…

После отново затича. Залиташе, подхлъзваше се, падаше. Беше отчаян. Стигна до просеката в гората и видя мъжете да наливат още бензин в пламъците. Колибата експлодира. Той викаше. Непрекъснат, мъчителен вик. Видя ясно силуетите на мъжете, когато те се обърнаха. Чу дрезгавите им викове, изразяващи единствено тревога. Видя единия да вдига карабината си и да се прицелва.

Парализиран от шок, той нададе пронизителен писък на страх и мъка, преди инстинктът да му подскаже да избяга дълбоко в гората.

Познаваше гората като задния си двор, беше пребродил всеки инч, знаеше всичките й тайни и скривалища. Намери малката пещера, където той и сестрите му бяха играли някога на криеница. Успя да напъха високото си кокалесто тяло в отвора, стиснал дланите на двете си ръце над главата. Криеше се като животно, преследвано от ловци. Беше висок шест фута, но беше още четиринайсетгодишно дете, ужасено и само в света. Страхът го караше да трепери силно, неудържимо. Едва можеше да диша в тясното пространство. Завладя го дълбоко отчаяние, докато чакаше убийците на семейството му да намерят и него. И тогава едно име изникна ярко като пламъците — толкова ярко, като че ли го видя изписано: Мич. Брат му не беше един от мъжете, които бяха подпалили пожара. Но той знаеше със сигурност, че Мич има нещо общо с това.

Вече чуваше как мъжете тичат из гората, те стъпваха върху клонките и ги чупеха. Чуваше тихите им проклятия, когато се спъваха, чу и думите им.

— А, майната му на тоя! — изпсува единият.

— Който и да е бил, няма да се осмели да каже нищо на никого — каза другият близо до него.

— Цялото семейство загина. Свършихме си работата — съгласи се първият. — Да се измитаме.

Мъжете тръгнаха към камиона си. Чу се, макар и слабо, ревът на двигателя и после камионът изчезна в нощта. Скован от шока, Тео едва успя да излезе от скривалището си. Изтича обратно до просеката и втренчи поглед в димящите останки на колибата. Това беше всичко, което беше останало от неговото семейство. И Мич.

По лицето му се стичаха сълзи — едри като дъждовните капки. Риданията го задавиха, завладя го силен срам. Беше избягал, беше се скрил в гората, докато семейството му умираше. Макар да беше видял как избухва колибата и да знаеше, че нищо не би могъл да направи, това не намаляваше нито болката, нито срама. Трябваше да се опита да им помогне. Трябваше да удуши мъжете, да им счупи вратовете, да ги стъпче с крака. Да, трябваше да ги убие. А сега щеше да убие Мич. Дълго време седя върху пъна на дървото, което баща му беше отрязал миналата година. Мислите му бяха отчаяни, черни, изпълнени с насилие. Сърцето му се беше свило от мъка. Представяше си как ще отиде в града, ще намери Мич и… ще го убие.

Когато зората изгря, той се надигна уморено от мястото си и тръгна към все още димящите развалини.

— Господ да прости, мамо, татко — прошепна. — Господ да прости, Джеърд и Джес, Онър и Грейс. Сега вие сте на небето и сте в безопасност, далеч от всичко това. Господ ще се погрижи за вас. А аз ще се погрижа за Мич.

Беше готов да се закълне, че в този момент чу гласа на майка си — спокоен, разумен, ясен. Тя му казваше, че не трябва да убива Мич. Че ако го убие, той също ще бъде убиец, а тя не иска той да цапа ръцете си с кръв. Вдигна глава, огледа се в учудване. Но майка му, разбира се, не беше там. Гласът, който уж беше чул, беше гласът на собствената му съвест.

Имаше само едно нещо, което трябваше да направи. Взе малкия вързоп, в който бяха новата му риза и дънките, подарък за рождения му ден, и тръгна през гората към върха на планината. Не можеше да види върха, защото беше обвит в мъгла, но дъждът беше спрял и слаб лъч слънчева светлина се опитваше да пробие облаците.

От другата страна на планината беше Южна Каролина. Той възнамеряваше да остави толкова голяма територия между себе си и Тенеси, брат си Мич и Майкъл Хейнс, колкото е възможно. Предполагаше, че убийците са прави. Хората ще приемат, че цялото семейство е загинало в пламъците. Той никога вече нямаше да види брат си.

Глава 37

— Аз не пролях нито сълза, когато ми разказа какво е сполетяло семейството му онази нощ — каза мам’зел Доротея. — Не плаках и когато ми разказа какво се е случило после. Бях голяма егоистка. Родителите ми ме бяха разглезили. Никога пет пари не давах какво мислят останалите. Живеех така, както на мен ми харесва. Но този млад непознат докосна някаква струна в сърцето ми. Или поне в онова, което беше останало от него.

Тя гледаше замислено съдържанието на чашата си, като че ли в него търсеше отговора на въпроса, защо историята на Тео Роугън й се беше сторила толкова тъжна.

— Той беше толкова млад — каза тя най-после. — Толкова млад, че предизвикваше съжаление. Толкова слаб, почти умиращ от глад. О, не слаб като мен, която, мога да кажа, бях извънредно слаба, защото така исках. Тоест, предпочитах да пия, отколкото да ям. А той беше толкова галантен. Млад джентълмен. — Тя замълча за момент, после добави с нежност в гласа: — Помислих си, че това можеше да е синът, който никога не бях имала. Момчето, което щеше да осмисли живота ми. После отново го огледах хубаво от главата до петите. И пак помислих, че би могъл да бъде мой син. И така, мили мои, това беше началото на нашия съвместен живот.

 

 

Ед чувстваше тялото си като мъртва тежест…

„Мъртво. Каква ирония. Тялото ми е мъртво, но умът ми работи. Непрекъснато си спомням случки от миналото. Живеех живот на скитник, непрекъснато пътувах, скачах на товарни влакове, понякога нарушавах законите, крадях храна от други скитници, като се навъртах покрай техните биваци. Бях слабо, недохранено момче, но изглеждах по-голям за своите четиринайсет години. Лъжех за възрастта си, разбира се, винаги казвах, че съм на шестнайсет, и никой не подлагаше на съмнение това. Приемах всяка работа, която успявах да намеря: берях памук или тютюн, работех в полето. Животът ми беше по-лош и от този на баща ми. Той поне притежаваше парчето земя, на което работеше. Аз бях още по-долу, евтина работна ръка. Нямах висока стойност за никого. Освен че винаги можеха да разчитат на още един гръб, превит в полето. Мразех този живот, но не виждах как мога да се измъкна. Докато не се появи Доротея Джеферсън Дювал и не ме спаси.“

 

 

Почти година, след като прехвърли билото на планината и навлезе в Южна Каролина, той стигна Чарлстън в една много студена и дъждовна нощ. Температурата беше доста под нулата. Беше облечен само в дънките си, които, точно както беше предвидила майка му, сега се виеха около глезените му; в износената фланелена риза, също получена на последния му рожден ден, и мазната и мръсна вече мушама, която някога беше принадлежала на баща му.

Беше януари и черните поля се простираха безлюдни и безплодни под корицата скреж. Нямаше работа и Тео вървеше, гладен и премръзнал, само с пет цента в джоба си. И стигна до красивия град Чарлстън.

Никога не беше виждал подобно място. Светлината струеше през високите прозорци на прекрасните къщи и заливаше тротоарите, по които имаше малки квадрати, където растяха дървета. Витрините на магазините блестяха, сякаш златни, а такова нещо той беше виждал само при редките си посещения на киното в Хейнсвил. Добре облечени хора изпълваха тротоарите и влизаха в ресторантите, откъдето се носеха различни аромати, които го подлудяваха и го караха да чувства още по-остро глада. Лъскави автомобили се носеха по шосето в нощта и сигурно, както с копнеж си помисли той, с тях хората се прибираха в уютните си и топли домове.

Този град беше всичко, за което беше мечтал, и дори повече. Красив, богат, бляскав и… чувствен. С него, той беше сигурен в това, усещаше го, не можеха да се сравняват нито Париж, нито Лондон, нито дори Рим със своите прекрасни антични сгради. Разбира се, неговата преценка едва ли беше вярна, защото той нямаше база за сравнение — Чарлстън всъщност беше първият град, който виждаше. Но беше сигурен, че ако беше богат, щеше да иска да живее тук, в една от тези прекрасни къщи.

Всяка беше боядисана в пастелни цветове и беше скрита зад високи стени и порти с железни решетки, които образуваха сложни плетеници. А зад тях можеха да се видят градини, в които растяха магнолии и стари огромни дъбове. Къщите имаха и задни четвъртити дворчета с шадравани, които мълчаха през зимата, но щяха да подновят песента през лятото и да изпълнят въздуха с благодатна влага.

Тео изчака ресторантите да затворят и започна да рови в кофите за боклук, като се бореше за тази привилегия с уличните котки, които също търсеха храна. Изгълтваше лакомо останките от вечерята на другите хора и глозгаше кокалите от пържолите, за да хапне поне трохи месо, а когато намереше в боклука боб или ориз, за него това беше истинско угощение. Беше още гладен, когато отново тръгна по вече смълчаните улици — слаба сива сянка, която пешеходците дори не забелязваха.

Сигурно беше около полунощ, когато стигна до района, известен като Батъри. Просторните ливади стигаха чак до морето и по тях растяха на групички могъщи дъбове, издигаха се стари паметници и древни оръдия. Вятърът беше леденостуден и той трепереше под черната мушама. Спомни си как братята и сестрите му се тълпяха около камината, протягаха крака към огъня, в който се печаха кестени, как спореха и се удряха, но незлобливо, весели и сплотени като малки кученца в дървената си колибка. В този момент Тео изпитваше такава мъка и толкова силен копнеж по стария си дом и семейството си, че коленете му омекнаха. Той се отпусна на замръзналата трева, наведе глава и потъна в мъка и отчаяние. Нямаше за какво да живее.

Почти вкочанен от студ, най-после се размърда и се отдалечи от водата, за да намери заслон, където да се скрие от вятъра. Отдалечи се на север от Батъри и попадна в района на най-богатите къщи. Те бяха тъмни и мълчаливи, щастливите семейства, които живееха в тях, спяха в топлите си и удобни легла. Завистта оставяше горчив вкус в устата му, въпреки че беше готов да замени, който и да е от тези богати домове за малката дървена колиба, за да може да върне живота на семейството си, да бъдат пак всички заедно и в безопасност в планините Грейт Смокиз.

Спря пред голяма къща, боядисана в странния за него розов цвят. През прозорците не струеше светлина, но той забеляза малка странична врата, която беше открехната. Видя също, че тя води към малък вътрешен двор, и бързо пристъпи вътре. Високите стени спираха вятъра и той се спря за минутка, за да напълни добре дробовете си с въздух и за да свикнат очите му с малко по-пълния мрак тук. Той беше момче, расло сред природата, беше свикнал да върви през пресечена местност нощем и можеше лесно да намери пътя си в тъмното, дори по-лесно, отколкото някои хора денем.

Мина предпазливо покрай замръзналия шадраван и през ниска дървена врата, вградена в тухлената стена, и се озова в занемарена градина. Въпреки че беше зима, можеше да се види, че доста отдавна тук никой не е работил. Лозите задушаваха камелиите, останали без листа розови храсти простираха бодливите си клонки по пътеката, а живият плет, който някога е ограждал цветните лехи, сега ги беше завладял целите. Бодлива зеленика се виеше нагоре по стените на къщата и по множеството статуи на нимфи и ангели, почти скривайки ги от хорските очи. Той видя друга сграда в далечния край на градината. Стените й бяха така плътно покрити с мръсотия, че не беше възможно да забележи, преди да влезе в нея, че е изградена изцяло от стъкло.

Когато очите му свикнаха с черния непрогледен мрак, той видя останките на отдавна мъртви растения: изсъхнали портокалови, лимонови, смокинови и прасковени дръвчета. Разбра, че се намира в нещо като оранжерия, която обаче отдавна не е била отоплявана. Имаше дълга маса от дървени греди, отрупана с големи глинени саксии и гърнета, в които са били засаждани семената и отглеждан разсадът. В подобни съдове баща му беше отглеждал разсада за доматите. На масата имаше и стари торбички със семена, както и дебели платна, с които разсадът е бил завиван. Той не се поколеба. Покатери се върху масата, зави се с платната така, че дори носът му не се подаваше навън, и се сви, за да може тялото му да задържа по-добре топлината. Беше си намерил убежище за през нощта.

Докато температурата падаше и ледът се разпростираше все повече по стъклата на заслона му, той имаше чувството, че може би ще се срещне за втори път със смъртта. Зимата щеше да го убие, макар Мич и Майкъл Хейнс да не бяха успели. Смъртта щеше да му прави компания тази вечер и той щеше да я приветства.

 

 

Събуди се едва когато колебливите лъчи на зимното слънце постоплиха малко вкочанените му крака. Изпъна силно тялото си в цялата му дължина с ръце, прострени над главата, изненадан, че е още жив. И първата му мисъл беше, че отново е гладен.

— Господи, едър си, който и да си! — Женски глас проряза тишината остро като пистолетен изстрел.

Тео стреснато отметна завивките си и втренчи поглед в жената, която седеше срещу него в зелен градински стол. Много светли очи, потънали в дълбоки тъмни сенки, го гледаха спокойно. Посребрялата й коса беше силно опъната назад и разкриваше напълно скулестото й набръчкано лице. Беше много слаба, ръцете й приличаха на крилцата на врабче, а стъпалата й бяха много малки и напъхани в стари ботуши. Изглеждаше толкова раздърпана, колкото беше и той, в коженото си палто, което имаше вид, като че ли някога беше принадлежало на много по-едра жена, и обгръщаше крехката й фигура като някоя бедняшка мантия. Празна бутилка от бърбън стоеше изправена на пода до краката й.

Той въздъхна облекчено. Беше скитница като самия него и търсеше временен подслон и топлина. Почувства съжаление, когато я погледна. Не можеше да се досети каква е възрастта й, но разбираше, че е прекалено стара, за да живее такъв живот. Би желал да й помогне, но не можеше да помогне достатъчно и на себе си.

— Съжалявам, мадам, ако съм ви изненадал — каза той, като си спомни, че трябва да бъде учтив с по-старите от него така, както и с по-богатите от него.

Тя се изсмя гърлено. Звукът беше толкова ужасен, че косата му настръхна, и едва по-късно той разбра, че тя се смее.

— Мисля, че по-скоро аз те изненадах, млади момко. Лъжа ли се, или долавям акцента на планинец?

Тео почувства как се изчервява. Този негов акцент, който не можеше да преодолее, непрекъснато му създаваше проблеми още откакто беше напуснал дома си. Не му беше ясно защо хората го разбираха толкова трудно, докато не осъзна, че те говорят различно. Тогава се опита да ги имитира. Той се плъзна бързо на пода, напъха краищата на ризата си в панталоните, прокара длани през гъстата си черна коса и тя щръкна, подобно гребен на петел.

— Не те видях, като влязох снощи. Съжалявам, иначе щях да те оставя сама. Нямаше да нарушавам съня ти.

Тя отново се засмя.

— На моята възраст, човек не се тревожи чак толкова много за съня си. Има само едно нещо, което да очаквам — онзи дълъг, вечен, последен сън.

Те се гледаха дълго и мълчаливо и нито един от двамата не разбираше онова, което виждаше. Той мислеше, че тя очевидно е толкова бедна, колкото и той, но пък говореше като образована жена. А тя мислеше, че той прилича на грубо младо животно, слабо и диво.

— Ние си приличаме, ти и аз — каза тя най-после, като разгада болката и страха, стаени в очите му. — Но по различни причини. — Тя слезе тромаво от градинския стол и Тео побърза да й помогне. Трепна, когато я докосна. Дланта й беше леденостудена, лилава, безкръвна, а дъхът й миришеше на бърбън.

— Къде се криете, мадам? Мога ли да направя нещо, за да ви помогна?

— Можеш ли да се сетиш за нещо? — Тя вдигна поглед към него. Беше нисичка и крехка като сестра му Грейс.

Той отново се изчерви объркан.

— Не, не мога, мадам. Нямам нищо, което бих могъл да ви предложа. Освен ръката си, за да ви помогна да вървите по улицата.

Тя кимна замислено.

— Много възпитано, наистина. Благодаря ти, но мога да се справя и сама. — Тя тръгна бавно към вратата на оранжерията като се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. — Сигурно си гладен — каза, когато стигна до нея.

— Предполагам, мадам. Да, гладен съм. — Стомахът на Тео изкъркори силно, когато тя му припомни, че на света съществува и храна. — Но ще намеря нещо, рано или късно.

— Чакай тук. Нали няма да избягаш?

Тя затвори след себе си стъклената врата, по която имаше и счупени стъкла, толкова внимателно, като че ли беше направена от венециански кристал. Тео остана на мястото си, без да помръдне дори сантиметър, и продължи да клати глава учудено. Един естествен повик на тялото му го върна обратно в реалността и той намери закътан ъгъл в градината. Закопча мръсните си стари дънки, намери метална кофа, пълна с вода, и наплиска лицето си. Дори не трепна. През целия си живот се беше мил със студена вода, дори с ледена вода като тази — през зимата. Приглади косата си и оправи дрехите си, докато не стана толкова спретнат, колкото би могло да бъде момче, което е спало с дрехите си в продължение на няколко месеца.

Възрастната жена се върна след няколко минути. Буташе стара детска количка, която някога е била великолепна. Бляскавите й, боядисани в морскосиньо, железа и мека кремава дамаска са били много удобни за някое бебе на богато семейство. А сега в нея имаше пресни хлебчета, чинийка с масло и каничка с много горещо кафе, от чийто аромат краката на Тео се подкосиха.

— Къде докопа всичко това? — Страхуваше се, че го е откраднала.

— О, хората тук ме познават. — Тя му се усмихна. — Понякога ме съжаляват. Мислят, че имам нужда да се поохраня малко. Но младите хора като теб имат по-голяма нужда от храна. — Тя бутна количката към него.

И отново зае мястото си в зеления градински стол. Загледа го как налива кафе в двете порцеланови чашки.

— Искате ли захар и сметана, мадам? — Гледаше я въпросително.

— Имаш приятни маниери. — Тя намести старото си кожено палто да пада елегантно от раменете й, като че ли то беше скъпо палто от норка. — През целия си живот съм пила само черно кафе. Благодаря ти, но няма да променям навиците си сега. Макар докторите да казват, че трябва да го направя. Но какво знаят те, старите глупаци? Винаги ги питам, защо, след като знаят толкова много, те също умират?

Тя отпи от кафето, май без да забелязва, че е ужасно горещо. Тео току-що беше изгорил езика си.

— Подай ми парченце хляб, младежо, и малко масло.

Той никога досега не беше виждал малко сребърно ножче, а това беше и със сложни гравюри.

— Прекалено е красиво, за да бъде използвано за нещо — каза той и започна да го върти из ръцете си.

— Помни това, което ще ти кажа, млади човече. — Тя го погледна право в очите. Нейните бяха толкова ясносини, че изглеждаха почти прозрачни, по-бледи дори от зимното небе. За миг повярва, че ако гледа много дълго и упорито в тях, ще може да види душата й. Потрепери, защото през главата му мина мисълта, дали тя не е вещица. — Помни — каза тя отново, — че нещо, което е красиво, е дори още по-красиво, ако може да бъде полезно.

Цяла минута Тео размисля над думите й. Може би беше права.

— Не е ли време да се представиш?

Тя си седеше наперено, отпиваше от кафето си и топлината му беше предизвикала лека розовина по сбръчканите й бузи. Тео остави хапката, която току-що беше топнал в маслото. Беше най-вкусното нещо, което беше вкусвал от може би година и не му се искаше да го изпуска дори за секунда. Но не беше забравил добрите си маниери, а също и факта, че точно тази старица му беше донесла закуската.

— Аз съм Теодор Роугън, покойник, от района на град Хейнсвил, в източната част на щата Тенеси.

— Никога не съм го чувала. Но не мисля, че много хора знаят за него. Хейнсвил — не звучи като името на голям град.

— Не е голям, мадам — съгласи се Тео.

— Е, добре, а аз съм Доротея Джеферсън Дювал, роднина на известния президент по майчина линия. И на креолите Дювал по бащина линия.

— Така ли, мадам, тоест, мисис Дювал. — Тео беше учтив, но всъщност нямаше търпение да продължи със закуската си.

— Мадмоазел — поправи го тя остро. — Мадмоазел Джеферсън Дювал. Запомни това, Тео Роугън.

— О, ще го запомня, мадмоазел Джеферсън Дювал — побърза да се съгласи той.

— Довърши си закуската — нареди му тя и отново отпи от кафето си. — А после ще поговорим.

 

 

„След това всяка нощ спях в оранжерията, спомни си Ед. И всяка сутрин мам’зел Джеферсън Дювал идваше със старата бебешка количка, в която имаше хляб, масло и горещо кафе. Престанах да я питам откъде ги взема, къде прекарва времето си или къде спи всяка нощ. Тя никога не говореше за себе си, докато споделяхме закуската си, но ми задаваше много въпроси. Бях по-изненадан и от нея, когато усетих, че й разказвам за Мич и за убийството на моето семейство. За това, колко се срамувах, че не съм се опитал да ги спася. И за това, колко много ми се искаше да убия брат си.“

 

 

Мам’зел Доротея, която здраво държеше в двете си малки длани с изпъкнали сини вени чашата, отново напълнена с бърбън, сега отпи поредната глътка. Проницателният поглед на бледите й очи срещна този на Камелия.

— И така, аз го запитах: „Защо не го уби?“ И знаете ли какво отговори той? „Защото тогава и моите ръце щяха да бъдат изцапани с кръв.“ Така каза. „А мама не би одобрила това.“ Казах му, че отговорът му е много разумен, и после го запитах: „И какво, по-точно, ще правиш с живота си, който така щастливо е бил пощаден?“

Ръката й трепереше силно и затова тя много внимателно постави обратно вече празната чаша на изцапаната антична масичка.

— „Искам да стана човек със стойност — каза ми той. — Истински човек.“ А аз си помислих, че съм точно тази, която може да му помогне да осъществи мечтите си.

Тя се облегна назад на възглавничките, а лицето й, подобно на череп, остана в сянката — толкова слабо забележимо, че все едно тя не беше там. Като призрак от миналото на Ед, помисли си Мел.

— Уморена съм — прошепна мам’зел Доротея. — Утре отново ще настъпи ден. Елате да ме видите тогава…

Тя вече спеше, когато двамата излязоха тихо от стаята и я оставиха сама с аромата на гардениите и с ромона на шадравана. И с мечтите, които е имала в прекрасното си минало.

Камелия затвори безшумно тежката врата. „В място като това“, — помисли си — „човек бързо се научава на правилата.“

 

 

Докато слизаха по стъпалата към колата, Камелия хвърли бърз поглед на Мел. Тя не беше произнесла нито дума, докато мам’зел Доротея разказваше историята си. Нито веднъж не я прекъсна, не проля нито една сълза. Но той долавяше напрежението в сковаността на врата й, в здраво стиснатите й юмруци, в строгата извивка на устните й. Прегърна я през раменете.

— Ще се разплачеш ли?

Тя се обърна да го погледне, после поклати глава. Уморена усмивка повдигна леко кранчетата на устните й.

— Бедният Ед — прошепна. — Бедното някогашно момче. Как въобще е оцелял?

— Не би могъл без мадам Доротея.

— Слава Богу! Много съм й благодарна — каза Мел тихо. Но също както беше и с мам’зел сърцето я болеше за момчето, което се беше превърнало в мъжа, когото тя толкова много обичаше.

Глава 38

Като се върнаха във взетата под наем кола, Мел седна зад кормилото и натисна здраво педала на газта. Караше като луда, а Камелия седеше с отметната назад глава и затворени очи.

— Помни, че аз съм ченге — каза той, като отвори очи. — Мога да те глобя за това, че превишаваш два пъти разрешената скорост.

Мел натисна рязко спирачките. Като намали до скромната скорост от петдесет мили в час. Усмихна му се широко и лъчезарно.

— Съжалявам, детективе. Странно, представих си, че съм с приятел.

Погледите им се срещнаха.

— Знаеш, че съм ти приятел.

Тя кимна и бързо отмести поглед, но се усмихваше. А Камелия гледаше право напред. Тези думи бяха най-близо до признанието, че всъщност е влюбен в нея. Не би посмял да й каже нищо повече. Беше смешно и той го знаеше. А сигурно и изглеждаха смешно — тя, толкова висока и руса, той, по-нисък от нея и мургав. Грубият сицилианец полицай и красивата южнячка. Тя беше толкова чувствителна, обичаше да изразява привързаността, обичаше физическия контакт с хората. Хващаше го под ръка, когато вървяха по улицата; държеше ръката му в ресторанта, докато вечеряха, и той й говореше; отпускаше глава на рамото му, когато беше уморена, а той шофираше. И той завиждаше на един мъж, който лежеше на смъртно легло, защото тя го обичаше.

— Благодаря за хапчето против грип — каза Мел. — Чувствам се по-добре.

— Дали е от хапчето, или историята на мам’зел Доротея те накара да се почувстваш по-добре? — Тя му се усмихна и той добави: — Окей, окей. Казах ли ти, че сега съжалявам? Защото подозирах, че Ед е всъщност Мич.

— Сигурна съм, че е така.

— Извинявам се. Но нека ти напомня, че все още не знаем всичко за Ед Винсънт, тоест — Тео Роугън.

— Така е. Но, както каза мам’зел Доротея, и утре е ден.

Сега отиваха на север, пътуваха по тесен път, който Мел добре познаваше. Странно, помисли си тя, колко по-къс й се беше видял този път в онази дълга и страшна нощ, когато вятърът поваляше дървета, сякаш бяха кибритени клечки, а океанът ревеше и заливаше сушата. Несъзнателно, тя натисна спирачките, като стигнаха до моста, и остави двигателят да работи напразно, втренчила отново поглед в мястото, където мислеше, че ще дойде краят на живота й. Мостът беше поправен и морето под него блестеше доброжелателно и синьо. Почувства ръката на Камелия на рамото си, обърна се и срещна погледа му.

— Това е вече минало, Мел — каза й той нежно. — Няма нужда да се страхуваш от това място повече.

Но тя още тръпнеше вътрешно. Едва когато стигна от другата страна, изпусна дъха си на една дълга въздишка. И отново подкара колата, нагоре по неравната ливада, после през горичката към плажната вила. Паркира и изключи двигателя. Остана седнала, загледана мълчаливо и замислено в частното убежище на Ед, което сякаш се припичаше на нежното слънце.

— Хубаво местенце — каза Камелия най-сетне. Излезе от колата и изкачи стъпалата на верандата. — Да, хубаво е тук — каза той с нескрито одобрение. А умът му правеше нова преценка на образа на Ед Винсънт — богаташа, предприемача. Къщата беше малка, но удобна. Приличаше по-скоро на рибарска колиба, отколкото на имение в Хамптънс — такова, каквото той очакваше да види.

Мел изкачи стъпалата на два скока. Застана до него и започна да наднича през прозорците. И изведнъж сграбчи ръката му.

— Това е. В тази стая беше тялото. А сейфът е ей там — зад картината, пейзажа с дървената колиба насред гората.

— Колибата на Ед — предположи Камелия и Мел осъзна, че това най-вероятно е истина. Ед не беше забравил стария си дом, не беше забравил откъде идва, дори след всичките тези години на успех и богатство.

— Да влезем — каза тя.

Камелия предположи, че тя иска веднъж завинаги да прогони страха, като се изправи лице в лице с него.

— Аз съм ченге — каза той. — Не мога да влизам с взлом в къщите на другите хора. Поне не и без заповед.

— Е, аз пък съм любовница на собственика. И мога да влизам в къщите му, когато си пожелая. — Тя се усмихна. — Освен това няма да ми е за първи път.

— Имаш ли ключ?

Тя поклати глава, а той въздъхна и се върна по протежение на цялата веранда, за да провери вратата. Ключалката беше стара и дори дете би могло да я насили. Трябваха му около пет секунди, за да отвори вратата.

— Господи, о, скъпи! — Мел го гледаше с възхищение. — Всеки би си помислил, че така си изкарваш прехраната.

Той отвори широко вратата и двамата застанаха на прага. Надничаха вътре като крадци, които се страхуват да влязат, за да не бъдат хванати на местопрестъплението.

— Не е хубаво да се нахълтва така в чужда собственост — каза Камелия, който се чувстваше неудобно. Но Мел мина покрай него и влезе в стаята с висок таван и с изглед към океана. Той я видя да спира пред вратата вдясно, да изправя решително рамене, да си поема дълбоко дъх и най-накрая — да отваря широко вратата.

Слънчевата светлина заля стаята, която беше видяла само за две секунди, преди всичко да потъне в мрак. Намери с поглед мястото, където беше трупът. Сега там имаше антично ориенталско килимче с красиви фигури в червено и синьо. По лавиците с книги, покрили целите стени, нямаше и петънце прах. Единственият знак за занемареност беше поувехналата бегония в саксия, поставена на рамката на прозореца.

Сърцето на Мел се сви и тя предпазливо пристъпи в библиотеката. После направи още една крачка и още една. „Всичко е окей — повтаряше си наум. — Всичко е окей, няма нужда да се страхуваш повече. Това е стаята на Ед, това са неговите книги, неговото бюро стои под прозореца, химикалите, които той използва, са поставени в малки продълговати кутийки. Колко мило — помисли си тя, някак разсеяно, — че той използва такива обикновени кутийки, когато може да си позволи най-доброто бюро на «Дънхил и Марк Крос». Но такъв си е Ед.“

Чу Камелия зад себе си и посочи към мястото, където беше лежало тялото. А после му показа къде е сейфът. Камелия обхвана всичко само с един поглед. Но нямаше какво да научи тук. Плажната вила беше почистена цялостно, беше също така огледана от местната полиция, както и от частния детектив на Ед. При тази ситуация, интересът му беше формален.

Той я хвана за ръката и двамата излязоха от библиотеката, като затвориха решително вратата след себе си.

— Погледни само каква гледка! — Тя отиде към редицата високи френски прозорци и ги отвори.

Съблякоха връхните си дрехи, Камелия разхлаби сребристата си вратовръзка и нави ръкавите на ризата си. Останаха до прозорците няколко минути и просто вдишваха с пълни гърди свежия и солен морски въздух, повдигнали блажено лицата си към слънцето.

Голямата, 38-футова моторница „Европа“ беше завързана на частния док отдясно на вилата, а няколко дървени стъпала водеха надолу до нея. Камелия беше човек, който разбира от лодки, но никога не беше имал собствена. Сега си помисли, че това тук е една наистина прекрасна играчка за вече пораснало момче. За втори път този ден, той изпита завист към Ед. Слезе по няколкото стъпала и стъпи на безупречно излъсканата палуба от тиково дърво. Тук нямаше стъклени повърхности, лодката беше стара и удобна, но добре ремонтирана. Боята беше нова и лъщеше, но новият зелен брезент, който я покриваше, на места беше пострадал лошо от урагана. Той хвърли поглед на новия двигател, към който имаше и устройство за намаляване на шума. Беше мощен. Предположи, че лодката сигурно развива скорост от четиринайсет възела.

Мел скочи до него. Закрачи бавно по палубата, прокара нежно длани по перилата, също от тиково дърво. Странно, но беше сигурна, че Ед сам ги е полирал. Отпред имаше една-единствена кабина с твърда койка и доста голям и разпуснат хамак. В малката и тясна кухничка, тип бокс, имаше електрически котлон, микровълнова печка и малка хладилна камера, поставена в клетка от тиково дърво. Това беше лодката на мъж, тук нямаше украси или джунджурийки, всичко беше просто и безупречно чисто. Мел отиде до перилата, хвана се за тях и загледа надалече, към дълбоката наситено зелена вода. Мислеше за Ню Йорк, за стаята в болницата с униформените ченгета отпред, които охраняваха един умиращ. Сълзите се затъркаляха неспирно по бузите й и закапаха в спокойната вода. Тя подпря глава на перилата и се остави на чувствата си.

След известно време Камелия я намери там. Застана непохватно малко встрани от нея. Риданията разтърсваха стройното й тяло, но дори животът му да зависеше от това, не би намерил подходящите думи, с които да я успокои.

— Няма какво да се каже, което вече да не е казано, Мел — обади се той най-накрая. — И нищо, което би могло да направим и да не е направено вече.

Тя кимна.

— Знам. — Гласът й беше приглушен. Той отиде и се подпря на перилата до нея. Искаше да я вземе в прегръдките си — точно така, както беше направил в деня на първата им среща. Само че сега я познаваше и болката, която изпитваше заради нея, беше различна.

Нещо привлече погледа му. Неясният предмет плаваше, подръпваше веригата на котвата. Камелия се наведе през перилата и втренчи поглед в дълбините, но видя само неясна сянка. Потърси наоколо някакво желязо, намери едно подобно на кука, и забърза обратно към котвата. Легна на една страна и направи няколко неуспешни опита, докато улови предмета. Беше много тежък и не можеше да го помръдне, камо ли да го извади от водата. Беше се закачил за котвата. Отказа се.

— Мел, скъпа — каза той и, Господ да я благослови, тя вдигна поглед към него и се усмихна.

— Казах ти, че тая работа със „скъпи“ е заразителна — каза тя и кихна.

— Бейби — той твърдо промени обръщението си, — защо не идеш да си подремнеш хубавичко в къщата?

Тя отвори широко очи.

— Защо?

Той въздъхна. После си помисли, че все някога ще трябва да й каже.

— Мисля, че може би намерихме нещо интересно. Ще извикам местния шериф да дойде тук.

Тя също се надвеси над перилата.

— Аз нищо не виждам.

— Нещо се е закачило за веригата на котвата. Имам нужда от помощ, за да го изтегля.

Очите й се разшириха още повече. Изразяваха силна тревога.

— Не мислиш, че…?

— Не знам какво да мисля. Междувременно, отиди и си направи чаша чай или каквото там правят южняшките красавици, когато не са желани наоколо.

— Чай от лайка — каза тя и изтри очите си с една доста разкъсана вече хартиена носна кърпичка. Той й предложи своята носна кърпа.

— Deja vu отново. — Все още с подсмърчания и хълцания, тя успя да се усмихне, защото си спомни как беше предположила, че е женен, след като видя чистите му и изгладени носни кърпи. — Но не си мисли, че толкова лесно ще се отървеш от мен, детектив Камелия. Ще остана тук, докато не открием какво е онова нещо във водата.

— Може и да не ти хареса — предупреди я той.

— Ще видя сама.

Мел направи няколко крачки назад по палубата. Седна на сянка, докато Камелия извика местните ченгета. После той отиде и седна при нея.

— Ще бъдат тук в десет. — Останаха да седят мълчаливо, с погледи, зареяни далеч в океана. Чакаха.

Глава 39

Хората на шерифа водеха със себе си двама огромни мъжаги и водолаз. Стиснаха им ръцете, казаха им, че за тях е удоволствие да работят заедно, и се заловиха за работа.

Прогонена на терасата, Мел гледаше как водолазът се прехвърля през перилата, а после изчезва във водата. За нула време, според нея, той отново се показа.

— Нещо като хладилна камера — каза той. — Само дето някой си е направил труда да я омотае с тежка желязна верига. По дяволите, сигурно тежи цял тон.

Шерифът му подаде стоманени ножици и той отново се гмурна. Мел очакваше, че скоро ще изскочи пак над водата, но той потъна като че ли за цяла вечност. Виждаше как Камелия крачи нетърпеливо по палубата с ръце на гърба. Изглеждаше толкова не на място с костюма си, колкото и едно обикновено глухарче на „Таймс скуеър“. Вятърът разроши внимателно пригладената му тъмна коса и Мел се засмя. Камелия беше хубав, макар че вероятно дори не го осъзнаваше. Но беше готова да се обзаложи, че Клаудия го знае. Също така си помисли, че Клаудия сигурно е щастлива жена. Жена с късмет.

Най-после, водолазът изплува над водата, като се бореше с два пъти по-дълга от него ръждясала желязна верига. Двамата мъже се надвесиха, хванаха веригата, после с помощта на стоманените куки и другите си инструменти издърпаха камерата на повърхността. Камелия веднага коленичи, макар да знаеше, че може завинаги да съсипе безупречните си тъмносиви панталони, и помогна да я прехвърлят над перилата.

Най-сетне, тя беше на палубата. Мъжете стояха и я гледаха. Синя пластмасова хладилна камера, с множество петна ръжда и запечатана с водоустойчива жълта лепенка. Бързо махнаха лепенката и повдигнаха капака.

— Господи! — Чу Мел Камелия да ахва и всички бързо направиха по крачка назад, запушили носовете си с длани.

— За Бога, сложете капака на мястото му — задавено извика шерифът, извади клетъчния си телефон и се обади на прокурора да изпрати катафалка.

— Да, това си е труп, точно така — чу го Мел да казва. — Но на кого, или по-скоро на какво, е трудно да се каже. На този етап на разлагане би могъл да бъде и на куче.

Камелия изкачи няколкото дървени стъпала, за да отиде при Мел. Тя протегна ръка към него.

— Това не може да е истина — прошепна тя, ужасена. — Такива неща обикновено не се случват на хубави и добри жени като мен. Това е истински кошмар и става все по-лошо и по-лошо.

Камелия я прегърна и с двете си ръце. Чувстваше с гърдите си меката й нежна плът, чувстваше как тялото й трепери, вдъхваше аромата на парфюма й, който ухаеше на лято и цветя.

— Ще направят аутопсия — каза той. — В този момент не можем да кажем чий е трупът, но съм готов да се обзаложа, че е тялото от библиотеката.

— Ура за Агата Кристи! — прошепна тя в ухото му. — Сега остава само да намерим проклетия иконом.

Той неохотно я освободи от прегръдката си.

— Да се махаме оттук — каза и й подаде коженото яке. — Имам нужда от по-свеж въздух от този тук, както и от едно по-силно питие.

Тя го хвана под ръка и двамата забързаха към колата. Този път шофираше той. Като стигнаха моста, срещнаха катафалката, придружена от полицейска кола, в която седеше фотограф. Изчакаха ги да минат, преди самите те да прекосят моста.

— Ще искат да говорят с теб по-късно — каза й Камелия и тя кимна.

— Ще говоря с тях, ако не се опитват да намекват, че имам някаква вина — отвърна уморено тя.

 

 

За разлика от Хейнсвил, Чарлстън беше истински. Той беше част от историята: грациозен, елегантен, джентълменски. А „Омни“ на „Чарлстън Плейс“ беше доста голям и изискан хотел, който се извисяваше над по-старата, с историческо значение, част на града. Подовете му бяха от мрамор, а полилеите му блестяха като в доброто старо време. Барът на хотела също беше много добър. Камелия си помисли, че напоследък май прекарват по-голямата част от времето си в барове.

— Искаш ли да завършиш дните си като мам’зел Доротея? — запита я той с усмивка, когато Мел се качи на едно от високите столчета и си поръча коктейл „Космополитън“, като помоли, ако имат, да налеят френска водка. И, разбира се, те имаха.

— Съмнявам се мам’зел Доротея някога да е имала такъв следобед, та да я накара да пие. Предполагам, че е започнала да пие по други причини. Тя очевидно е дама. Живее в едно от тези огромни имения. Или поне е живяла, преди да пропилее всичките си пари за алкохол.

— Случва се и на най-добрите — каза той, като отпи от малцовото уиски, което беше с цвета на нейните очи. И защо, по дяволите, не можеше да забрави това? Изпи го, кажи-речи, на една глътка и си поръча друго. Обеща си утре вече да пие чиста водка. Днес беше видял достатъчно, че да преобърне стомаха и на най-издръжливия човек, а уискито го затопляше приятно. Погледна крадешком Мел с крайчеца на окото си.

— Тази вечер ще правиш ли нещо специално, лейди?

Тя се обърна към него. Явно мислеше над думите му. Той затаи дъх.

— Ами… — каза тя бавно — мислех да лежа дълго във ваната, после да изям купа овесена каша…

Той отвори широко уста и тя се засмя.

— Просто се пошегувах. Не, нямам никакви планове. Ти какво имаш предвид?

— Вечеря? Но не набързо, този път. В някое приятно място, подходящо за дама от Юга.

Тя отново се засмя звънливо — този приятен звук, който той започваше да свързва с жените на Юга.

— Сигурно ме бъркаш с мам’зел Доротея — каза тя. — Тя е южняшката дама.

— Да, и никога не би позволила на човек да го забрави. Видя ли я само как се справи с Риана Феърлънд? Като графиня със слугата си.

— Предполагам, че изглежда твърда, но има добро сърце — каза Мел, после добави: — Сигурно е много специална, щом Ед я обича.

— Той избира само най-добрите жени — каза Камелия тихо. После, за да скрие смущението си, поръча още едно питие. — Още за теб?

Тя поклати глава и се плъзна долу.

— Може би ще е по-добре да отида да се излегна във ваната. За да мога да изляза на вечеря с теб.

Той я обгърна с поглед: бяла раздърпана тениска, къса черна пола, старото кожено яке, преметнато през рамо… Но той би я извел на вечеря, както и да изглежда.

— Според мен изглеждаш направо страхотно — каза той, изпълнен с копнеж, и я чу да се смее, докато излизаше, с издадена напред и нагоре брадичка.

 

 

Не беше лесно да направиш резервация в „82 Куин“, но Камелия беше чувал, че този е най-добрият ресторант, затова използва служебното си положение. Чакаше във фоайето на хотела вече половин час, разтревожен да не би да закъснеят, копнеещ за всяка секунда от тази нощ. Не знаеше какво да очаква, затова, със сигурност, нищо не планираше. Щеше да остави нещата да следват естествения си ход.

Мел излезе с устрем от асансьора, закъсняла, както винаги. Докато вървеше към него през мраморното фоайе, Камелия беше готов да се закълне, че всички мъже обръщат глави след нея. Тя вървеше уверено, без дори да забелязва чувствата, които предизвиква, облечена в тази тясна черна рокля и тези високи обувки. Беше като същество от друг свят, като златно момиче. Той никога не беше познавал някоя като нея, никога не беше виждал подобна жена. Изправи се и поклати глава.

— Изглеждаш зашеметяващо. — Хвана дланта й и я поднесе към устните си.

— Е, детектив Камелия, благодаря ти. — Тя се засмя. — Сигурно е от роклята — прокара ръце по хълбоците си и подръпна надолу краищата на плата.

Той побърза да извърне поглед от дългите й, голи, загорели крака. Исусе, нима щеше да стане романтик на стари години, какви са тези мисли, които му минават през ума? Нима може да се каже за нечии крака, че са „целунати от слънцето“? И при това беше четирийсет и шест годишен, женен мъж с четири деца! И, на всичкото отгоре, беше ченге, а тя… Беше забравил какво точно е Мелба във връзка с този случай, освен това, че беше с него, за да му помогне да открият какво е било миналото на Ед. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че тя е влюбена до уши във Винсънт.

Оправи вратовръзката си, приглади косата си назад с онзи вече познат й жест на филмова звезда, който, кой знае защо, я караше да се хили глупаво, после й подаде ръка. Все още смеейки се, тя я пое и двамата излязоха засмени на улицата, където спряха такси. Камелия беше изключително щастлив — като тийнейджър.

„82 Куин“ беше претъпкано с хора, които се тълпяха в антрето, пиеха питиета в бара и чакаха да се освободят маси. Чуваха се откъслеци от разговори и весел смях. Но Камелия и Мел бяха заведени веднага в очарователен вътрешен двор, ограден с червени тухли, където им пазеха маса, поставена под ароматен розов храст. На масата бяха запалени свещи.

— На Ед би му харесало тук — каза Мел, като че ли на себе си, и се огледа.

— Той вероятно знае за това местенце. — Камелия пое менюто, предложено им от келнера.

— Това е градът, който го е осиновил. И, слава на Бога за това — добави Мел.

Попита я какво би желала да пие. Тя избра в „Перие жу фльор де Шампан Розе“, защото харесваше розовия му цвят, както и вкуса му.

— Шампанското е толкова… Не знам, не мога да намеря точната дума, но е… подходящо за празници, създава настроение — каза тя и отново му се усмихна с широката си, лъчезарна усмивка. — А това е любимото и на Райли.

— Райли има любимо шампанско?! На седем години!?

Тя се засмя.

— Разбира се, че има. Винаги й давам да опита от моята чаша. Така, предполагам, любопитството няма да стане причина за провала й по-късно — в пубертета. Една глътка не би й навредила, в никакъв случай. Тя много обича и хайвер. „Белуга“, ако може да избира, но и „Севруга“ не отказва. — Мел отново се засмя. — Ако не беше Ед, тя нямаше да е опитвала хайвер. Аз не мога да си го позволя. О! — Добави, като си спомни каква е цената и на шампанското. — Ние харчим много пари, Марко Камелия. Не можеш да си позволиш шампанско със заплатата си на ченге.

— И ти не можеш да си позволиш шампанско с твоя камион.

Те се засмяха и, още веднъж, тя протегна ръка през масата и хвана неговата.

— Знаеш ли какво? Аз наистина те харесвам. Искам да кажа, че отначало направо те мразех. Реших, че се мислиш за Ал Пачино в някоя полицейска роля, а аз — русокосата заподозряна, за която просто си сигурен, че е извършила мръсната работа.

— О? — Той се усмихна. — А сега какво мислиш?

— Мисля… — Тя го гледаше съсредоточено: изпъкналите му скули, твърдата му брадичка, строгата линия на устните му, не по-малко строгото изражение на очите му. Дълбоки, тъмни, нежни кафяви очи, които в момента я гледаха леко развеселено. — Мисля, че си моят герой — прошепна. — Ти ще намериш онзи, който е стрелял по Ед. Дължа ти благодарност, Марко Камелия.

Той поклати глава.

— Не, още нищо не ми дължиш, Зелда, извинявай, Мелба Меридю. Още не съм го заловил. Освен това — сви рамене той, — аз съм само ченге, което си върши работата. И не съм ничий герой.

— О, разбира се, че си — каза тя. Стана, заобиколи масата и го целуна по устата. А това, помисли си шокиран Марко Камелия, ще ми даде повече сили дори от бутилката шампанско.

— Господи! — Възкликна и допря пръсти до устните си. — Защо направи това?

Тя отново зае мястото си срещу него и се засмя.

— Защото, скъпи мой Марко, аз те обичам. Обичам те за това, че си честен човек; за това, че си загрижен за другите, че имаш нежно и добро сърце. И за това, че си мой приятел.

Келнерът наля шампанско в чашите им и Камелия вдигна своята.

— Ще пия за това — каза той, разтърсен до дъното на душата си. Но нямаше начин да й каже какво изпитва той към нея.

— Приятели. — Мел също вдигна чашата си, докосна неговата и двамата отпиха. Тя въздъхна щастливо, сигурна, че Ед ще издържи, макар още да беше в кома. „Нито по-зле, нито по-добре“ — това бяха думите, които винаги чуваше, когато се обадеше в болницата.

— А сега, тост и за Ед — каза Камелия и те отново чукнаха чаши. — За неговото бързо възстановяване. И — добави той — да се сбъднат всичките ви мечти.

Очите на Мел се напълниха със сълзи, но тя нямаше да им позволи да потекат свободно този път.

— Благодаря — отговори простичко и после поръча супа от раци, пържени скариди, пържени картофи със сирене и лук. Убеди го да опита омарите, пълнени с по-малки раци, и агнешките пържоли, намазани с пикантен сос.

— За да мога и аз да опитам от онова, което ще си поръчаш ти — побърза да добави тя. После каза: — О, Боже, забравих, че не мога да ям много, когато съм с тази рокля.

— А аз мислех, че тя се разтяга. — Той, с известно съмнение, огледа извивките на тялото й.

— Е, не знам, може и да се разтяга. — Тя отново му се усмихна лъчезарно. — По дяволите, тази вечер май ще я изпробвам.

Досега не беше разбрал, че тя всъщност обожава храната. Всичко, което я беше виждал да яде — и при това, доста неохотно — беше бекон с яйца и кифлички. Но когато ставаше въпрос за истинска храна, това момиче можеше да погълне цял тон. Той се усмихна на ентусиазма й, докато тя ахкаше ту „О!“, ту „А!“ и си гребваше пълни лъжици от супата. Усмихна й се, когато тя си открадна два омара от неговите, просто за да ги опита, и изви очи към тавана, за да изрази одобрението си.

— Мислех, че живееш само на хляб и вода, образно казано. — Той леко й се присмиваше, но тя, изглежда, нямаше нищо против.

— Така си е. Но не и когато някой друг приготвя храната. А тази храна тук, мили мой Камелия, е приготвена превъзходно. — Тя вдигна поглед от чинията си. — Хайде, разкажи ми нещо повече за себе си.

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че моята история не е така романтична като тази на Ед.

Тя сви рамене.

— А на мен неговата история никак не ми харесва. Ако моят живот беше такъв, щях да си мисля, че живея в ада.

— Но така се случва и във всички романтични истории. Бедните момчета успяват в живота, въпреки всички трудности. Не знаех, че подобни неща се случват и в истинския живот. Моят дядо нямал особен късмет. Дошъл в Съединените щати от Сицилия, получил работа във фабрика за шапки — и онези дни всички носели шапки. Делял стая с друг сицилианец, спестявал каквото можел. После неговият съквартирант казал, че семейството му имало спешна нужда от пари. Дядо ми му дал назаем всичките си пари. До последния цент. И никога повече не го видял. Оттогава вече нямал вяра на нито един сицилианец. Минали няколко години, но накрая все пак изпратил пари на баба ми, за да отиде при него. Живеели в едностаен апартамент в блок под наем в източната част на града. Тя също работела, помагала в местния магазин, чистела къщите на богатите, грижела се за децата им… Въобще правела каквото можела. Докато самата тя не си родила дете. Момче. Баща ми, Отавио Камелия. — Той направи пауза, защото тя му подаде една от своите пържени скариди.

— Хайде, опитай ги — настоя тя, докато държеше пред устата му вилицата, от която капеше сос. — Никога вече няма да ти попаднат толкова добре приготвени скариди.

Той взе вилицата и лапна скаридата. Усети и вкуса на червилото й, малко от което беше останало по вилицата, но това му достави удоволствие. Щеше да го помни цял живот.

— Още! — настоя тя. — Разкажи ми още нещо. За баща ти.

Той сви рамене.

— Няма много за разказване. Бил трудолюбиво дете, завършил гимназия, но като много други нямал възможност да постъпи в колеж, защото трябвало да изкарва пари. Сменил дузина работни места през годините. Оженил се за красиво италианско момиче, Кармела. — Той се усмихна. — На което се наложило да прекара целия си живот под името Кармела Камелия. Имали три деца — моя милост и две дъщери. Купили си малка къща в Бронкс, успели да ни отгледат, да ни изучат и да платят за две прекрасни малки италиански сватби. — Той отново сви рамене. — Аз се записах в полицията.

— Какъвто бащата, такъв и синът — каза тя, а очите й блестяха от интерес. Наистина й беше забавно.

Той кимна.

— Тогава срещнах Клаудия…

— Пуерториканската красавица.

Той отново кимна с усмивка.

— Съгласен съм с това описание. Останалото го знаеш.

— Не, не го знам. — Той я погледна изненадан. — Още не знам какви са мечтите ти — добави тя тихо.

Той извади бутилката от кофичката с лед и отново напълни чашите им.

— Не съм сигурен какви са мечтите ми. Но предполагам, че както става с повечето хора, те са погребани някъде под пластовете на реалността.

— Както стана с моите. — Той я погледна въпросително. — Винаги съм искала да бъда балерина — обясни му тя. — Бях тромаво дете, което беше винаги последно в класа по балет. Извисявах се като кула над другите деца, винаги поставях на пода грешния палец, дори не можех да се поклоня както трябва. — Тя въздъхна. — Чувствах се като великана от приказката „Джак и бобеното стъбло“. И все продължавах да раста и накрая не остана нито едно момче, което би могло да ми бъде партньор, камо ли да ме повдигне от земята. — Тя се усмихна широко и отпи от чашата си. — Харесва ми това шампанско — каза замечтано. — Не мислиш ли, че трябва да занесем и на мадам Доротея, да я поглезим малко, а?

— Мислиш ли, че би го предпочела пред бутилка бърбън?

— Може би не, но ще бъде един вид благодарност. Може би трябва да й занесем и малки френски пастички, да си направим чаено парти.

— Само че без чай.

Тя се засмя.

— Някак си не мога да си представя мам’зел Доротея да пие чай. — Тя обра с хапката си и последните остатъци от пикантния сос от чинията си и въздъхна доволно. — Това раят ли е или какво?

Той тъкмо щеше да изрази съгласието си с нея, когато звънна клетъчният му телефон. Тя направи недоволна гримаса.

— Реалността напомня за себе си — оплака се и го погледна тревожно. Той отговаряше само с „да“ и „не“ и накрая каза: „Ще се видим в единайсет и половина“. След това прекъсна връзката. Тя го гледаше в очакване.

— Шерифът. Аутопсията е довечера. Попита ме дали искам да бъда там.

Тя отпи голяма глътка шампанско и се опита да не мисли за съдържанието на синята хладилна камера, която бяха извадили от океана.

— Не съм сигурна, че ще мога да се справя и с десерт. — Гласът й звучеше едва чуто.

— Съжалявам. Разговорът не е подходящ за вечеря. И едва ли е най-подходящият завършек на една прекрасна вечер.

— Какво на света е съвършено, Марко? — Тя отново протегна ръка към него, но този път той стисна здраво нейната.

Дали не беше заради изпитото шампанско, не знаеше, но каза:

— За мен тази вечер беше съвършена. Най-доброто, за което мога да си спомня.

Мел си пое дълбоко въздух. Знаеше, че е на несигурна почва.

— Тогава значи паметта ти е много къса, детективе — каза тя и успя да се усмихне, макар и невесело. — Може би трябва да извеждаш Клаудия по-често, да й купуваш шампанско.

— Може би — съгласи се той. Но със съжаление, помисли си Мел. — Само че Клаудия предпочита червено вино. Тъмночервено „Кианти“ от Антинори е онова, което й купувам винаги за рождения ден.

— Радвам се. — Тя стисна ръката му и издърпа своята. — Трябваше да се уверя, че цениш онова, което имаш.

Погледите им се срещнаха.

— Да, ценя го. Повярвай ми, Мелба Меридю, ценя го.

Тя беше радостна, че не се беше изплъзнал и не я беше нарекъл пак „Зелда“. Марко Камелия беше приятен човек. Добър човек. Много привлекателен мъж. Но сърцето му би трябвало да принадлежи на друга, както и нейното — на друг.

— Приятели — каза му отново, когато той направи знак на келнера да донесе сметката.

— Винаги — отвърна й простичко.

И странно, но тя беше сигурна, че той говори истината. Предаността беше неотделима част от характера му, макар и скрита, като нежността и добротата му, под фасадата на грубото и сурово ченге.

Глава 40

Една аутопсия не беше точно събитието, на което Камелия би избрал да присъства след прекрасната вечеря, но беше тук, за да си върши работата.

Остави Мел пред хотела. Тя го целуна за лека нощ във фоайето под завистливите погледи на другите мъже гости и на персонала, после отиде до асансьора, откъдето му махна леко, докато се усмихваше приятелски на всички.

Без да отделя поглед от нея, Камелия поклати глава. Щеше завинаги да запази спомена за това, как изглеждаше тя тази вечер.

 

 

Патологичното отделение беше цялото само бели плочки и стоманени повърхности, миришеше на формалдехид. Редица стоманени хладилни камери съдържаха трупове, на които предстоеше да се направи аутопсия или трябваше да бъдат разпознати от роднините си.

От опит знаеше, че патолозите не са нито с нежни и сръчни пръсти, нито с артистична душа като хирурзите. Тук телата се режеха грубо и се разтваряха целите, органите се изваждаха и претегляха, след което ги пускаха в стоманени съдини, дори съдържанието на стомасите им се проучваше и записваше.

Само че този път разполагаха само с куп вонящи останки от разложена плът и кости.

Някъде в тази каша патологът намери зъби, по които трупът можеше да бъде идентифициран от зъболекарите. Намериха и косми, които щяха да изследват за ДНК. Така щеше да се потвърди полът на жертвата. Намериха и четири куршума от четирийсет милиметров полуавтоматичен пистолет.

Камелия съжали, че е ял раци. Стомахът му започна да се преобръща, но той направи усилие да запази спокойствие и дух. Като член на нюйоркското управление на янките, не би могъл да изложи своите хора пред тези конфедералисти.

— Не знам как успявате да си вършите работата така бързо! — удиви се той.

— За да бъдем честни, понякога и аз се чудя — отговори сивокосият лекар. — Предполагам, че ми помагат годините практика. Но когато бях начинаещ, много пъти ми прилошаваше. — Усмихна се и свали гумените ръкавици, после изми ръцете си. — Ела, хайде да изпием по чашка хубаво силно кафе и ще ти кажа какво открих.

Беше два и половина сутринта и горещото кафе стопли премръзналия и измъчен стомах на Камелия. Патологът каза, че трупът е, без никакво съмнение, на мъж, който е бил вече мъртъв, когато е бил поставен в хладилната чанта. Убили са го с изстрели от съвсем близко разстояние. Най-вероятно са стреляли с четирийсетмилиметров.

Камелия мислено отбеляза, че оръжието е същото, с което са стреляли и по Ед Винсънт.

От изследвания материал от коса и кожа патологът предположи, че мъжът е латиноамериканец. Каза още, че са го застреляли в гръб.

— Как можете да кажете това от… — Камелия не знаеше дори как да опише миризливата каша, която бяха намерили в океана.

— Такава ми е работата — отговори той студено. — Имам още един труп, с който трябва да се справя, преди да мога да си почина. Така че, ако ме извините…

Докато стискаше студената длан на патолога, Камелия долови слабата миризма на формалдехид и дезинфектант. Не можа да изпие кафето си. Побърза да се махне оттам и да се върне в хотела, от където веднага се обади в отдела си. Аутопсиите го изнервяха. В такива случаи винаги изпитваше благодарност, че е жив.

Предаде информацията на колегите си, като подчерта, че още не знае кой е мъжът и как трупът се е озовал в хладилната чанта, че резултатите от ДНК анализа ще бъде готов едва след шест седмици. Чу обичайните недоволни мърморения на колегите си, след което им каза, че това най-вероятно е латиноамериканецът, който Мелба Меридю е видяла мъртъв в библиотеката в плажната вила на Ед Винсънт.

После седна и написа пълен рапорт за случилото се през деня, с изключение на разговора им с мам’зел Доротея, който, засега, предпочете да запази единствено за себе си. Тази история още не беше завършена, а той нямаше намерение да издава каквито и да било тайни, преди да се увери накъде водят те.

Хотелското легло беше твърдо, одеялата — топли. Той заспа веднага, след като положи глава на възглавницата. Което, тъй като беше вече пет сутринта, не означаваше кой знае какво. Трябваше да бъде отново на крак в седем и тридесет, готов за онова, което ще му поднесе денят. И за още един ден в компанията на Мелба Меридю.

Глава 41

На следващата сутрин, в единайсет часа, завариха мам’зел Доротея подпряна на голямата си възглавница, облечена с дреха от плат, подобен на леопардова кожа, да ги чака, а светлите й очи блестяха живо. Като се наведе, за да я целуне, Мел долови слабия аромат на пудра за лице. Хареса й, че старата мома се е постарала заради тях, както би направила всяка красавица, отгледана в Юга. Но мадам Доротея се сви, за да избегне прегръдката й.

— Господи, целувката е обичаен поздрав в днешно време! — Тя махна пренебрежително със слабата си ръка с изпъкнали сини вени. — Този жест вече нищо не означава между близки, камо ли между хора, които едва се познават и всъщност не дават пет пари един за друг.

— О, но вие наистина ме интересувате, мам’зел. — Вече позагубила първоначалния си ентусиазъм, Мел зае мястото си на ниското столче и й се усмихна. По леката руменина, избила по хлътналите бузи на Доротея, Мел предположи, че е била развълнувана от целувката, макар да не иска да си го признае.

— Предполагам, щом като казвате, че сте влюбена в Ед, знаете какво е било състоянието му тази сутрин?

— Разбира се. Говоря с лекарите по няколко пъти на ден. Обаждам се и през нощта — добави тя. Спомни си последния път, когато към три часа сутринта я беше обхванало отчаяние, беше изпитала ужасно предчувствие, че нещо с Ед не е наред и се беше обадила, плувнала в пот и почти полудяла от тревога, ужасена от онова, което би могла да чуе. Казаха й, че Ед е неспокоен, но състоянието му е все същото. Мел си мислеше, че се чувства като двигател, който работи на празни обороти. Чака. Но какво?

— Бих искала да мога да ви кажа нещо по-добро — каза тя тихо. — Но Ед е все още в кома, все още диша с помощта на дихателна тръба. Има мозъчна дейност и това дава надежда на лекарите.

— Той винаги е имал добър мозък — съгласи се Доротея. — Виждаше се дори тогава, когато беше още незряло момче, необразовано. Обаче имаше искра у него. Предполагам, психиатрите биха казали, че съм прехвърлила върху него собствените си амбиции и копнежи, но ще сбъркат. Аз бях тази, която вземаше от него. Изпитвах удоволствие да му показвам един различен свят, да го уча разни неща за живота. — Тя се засмя с онзи звук, сякаш от гърлото на някоя вещица от приказките, и Мел подскочи. — А Ед попиваше всичко като гъба — добави Доротея, потънала в спомените си.

— Но истината беше — каза тя след малко, — че не знаеше какво иска да прави с живота си. Лятото беше изкарал как да е, но щеше да гладува през зимата. Странно ми се струваше, но ако не беше преживял онази зима, напролет щеше да е вече мъртъв. На следващата вечер пак се върна в изоставената оранжерия. Аз бях преровила всичките си гардероби, за да му намеря подходящи дрехи и топли одеяла за грубото му легло. Отворих консерва задушено говеждо и го стоплих, заедно с малко ориз и хляб. — В очите й се беше появило отнесено изражение, тя се усмихваше, защото си спомняше физиономията, която беше направил тогава — все едно вече беше умрял и се беше озовал в рая. — Докато мрачните и студени зимни дни отминаваха, ние се опознавахме все по-добре. Спомням си колко много се смях, когато той ме попита какви са надеждите ми за бъдещето. „За мен няма бъдеще, Тео — казах му тогава. — Има само днес.“ Той ме погледна и разбра, че съм права. Бях такава, каквато бях. Жена в края на шейсетте си години, пристрастена към бутилката.

Един ден го запитах дали не иска да види къщата, но видях, че се страхува. „Всичко е наред — казах му. — Там ме познават. Обещавам, няма да помислят, че искаш да откраднеш фамилното сребро.“ Ах, моят дом — каза Доротея с въздишка, лека като пролетен бриз. — Къщата „Джеферсън“ беше известна някога, знаете ли. Разбира се, баща ми искаше да я преименува на „Дювал Хаус“, но мама му каза, че богатството на Дювал е съвсем отскоро, а Джеферсън са стар род, така че името на къщата си остана. Само че в онези години беше станала такава, каквато беше и градината — запустяла. Не ми бяха останали никакви пари, с които да я поддържам. Малкото, което имах, харчех все за пиене. Бях истински враг на реда и обноските на Юга — добави Доротея и изсумтя, за да потвърди думите си. — Винаги постъпвах така, както искам, дори когато знаех, че не е правилно. По дяволите, парите и без това нямаше да ми стигнат да стегна местенцето си. Освен това, нямаше за кого другиго да се грижа, освен за себе си.

Тя пъхна ръка зад възглавницата и извади бутилката „Саутърн Камфърт“ и протегна другата към чашата.

— Мам’зел, моля ви. — Камелия рязко се изправи. — Позволете. — Той пое бутилката от ръцете й и наля малко в чашата.

— Янки с приятни маниери — каза тя. — Не знаех, че такова нещо съществува на света. — Тя го погледна учудено, но и весело.

— Аз съм сицилианец, мадам — поправи я Камелия, — а дядо ми вярваше, че нещата трябва да се правят както едно време. Честност, любезност, уважение към по-възрастните.

— И сега ли мисли така. — Тя се замисли над думите му и отпи дълга глътка. — Как ми се иска и моите родители да бяха ме възпитали така — добави тя и се усмихна дяволито. — Е, както и да е, къщата беше също като градината. И като мен самата. Развалина. Тео и аз вървяхме заедно през някога изисканите стаи, натъпкани с онези стари тъмни мебели, вече пълни с червеи, с износените ориенталски килимчета и замъглени огледала, с избелелите копринени завеси, станали толкова крехки от слънцето, че можеха да се разпаднат само ако ги докоснеш с ръка. Спряхме се по-задълго в библиотеката и той втренчи поглед в книгата. Имаше хиляди книги, покрити, както и всичко друго в къщата, с вековен прах. „Колко много знание“ — каза той с глас, пълен с възхищение.

Мам’зел въздъхна и отпи още една глътка от бърбъна.

— Видях такъв копнеж, изписан на лицето му, че веднага разбрах — неговата жажда за знания беше толкова силна, колкото моята за алкохола. Той беше също така и джентълмен. Нито веднъж не попита за празните бутилки, които бяха навсякъде. Казах му, че дамите, като остареят, започват да пият, защото само това им остава. После го заведох в кухнята. И сега го виждам как тръгна към огъня като гълъб, който се завръща у дома, протегнал ръце към топлината и вдъхващ аромата на кафе, което бях сложила да приготвя. И тогава се сети. „Това е твоята къща, нали?“ — запита. Казах му, че тя принадлежи на семейство Джеферсън от двеста години. Че не е на семейство Дювал. Че Дювал са креоли, които отскоро имат пари. Че са от Луизиана — добави тя, като че ли това имаше някакво голямо значение. Мел обаче като южнячка знаеше, че това наистина има значение за Доротея. — Дювал забогатели благодарение на търговията с Франция, но богатството не им дало класа. — Мам’зел изсумтя презрително. — Но мама си падала по мургавите мъже и по френския акцент, типичен за Ню Орлийнс. Тя настояла да се омъжи за мосю Пол Дювал, макар баща й да бил против и да заплашил, че ще я лиши от наследство. Тя обаче се омъжила за него и резултатът съм била аз. Нямало други деца и ужасно ме разглезили. Била съм като принцеса. Родителите ми мислеха, че съм прекалено добра, за да се омъжа. Искаха ме цялата за себе си и аз с радост се подчинявах на това им желание. Докато не умряха и не ме оставиха, старата мома мадмоазел Джеферсън Дювал, сама в голямата къща имение. Единствено с бърбъна.

Камелия гледаше Мел, която се наведе да целуне ръката на Доротея. Забеляза една сълза да блести на бузата й и разбра, че съчувства на самотата на старата жена.

— Сигурно сте уморена. — Мел изтри сълзата с длан и успя да се усмихне, макар и сковано. — Вижте, мам’зел Доротея, донесохме ви пасти от френската фурна в града. И бутилка шампанско, за да отпразнуваме срещата си.

— Шампанско? — Доротея доби загадъчен вид. Изведнъж Мел се усъмни, че Камелия е бил прав и е трябвало да донесат бутилка бърбън. Но се оказа, че не е трябвало да се тревожи. Лицето на Доротея грейна и тя се засмя.

— Шампанско и френски пасти. Колко очарователно! — Каза тя в ролята на южняшката красавица. — Е, няма как да пием шампанско от чашки за кафе, затова ще позвъня да ни донесат подходящи чаши. А също и чинии — Тя огледа добре кутията с малки, подобни на бижута, пасти. — Спомням си тази фурна. Майка ми пазаруваше оттам — каза тя доволна. И Мел се усмихна лъчезарно на Камелия, защото бяха купили пастите от място, подходящо за ранга на мам’зел Доротея.

— Пиехме шампанско на баловете — потъна в спомените си Доротея. — Беше прекрасно. Помня още, че по онова време от него ми се въртеше главата. Защото, разбира се, в онези дни не пиех алкохол — добави повече от скромно. — Понякога пиех по чаша вино на вечеря, защото татко беше французин, нали разбирате. Господи, как ще се зарадва Тео на това! — добави тя и отхапа от плодовата паста, покрита със сметана. — Той винаги е обичал сладкото.

Това беше ново за Мел, но тя предположи, че израстването и времето са се погрижили за изчезването на този негов дребен порок.

— Дадох му място в къщата, разбира се — продължи да говори мам’зел. — И аз започнах да го уча да говори правилно. А Тео ми помагаше. Почисти къщата, изхвърли всичките онези бутилки, изми подовете, прозорците, лакира мебелите. Той беше мой иконом, момче за всичко, но отношенията ни не бяха като между господарка и слуга. И двамата бяхме отхвърлени от обществото, нали разбирате — добави тя с усмивка. — Аз се напивах до смърт, нямах за какво да живея. А той умираше от глад и нямаше за кого да живее. Може да се каже, че се спасихме взаимно. Грижехме се един за друг и се радвахме на компанията си. Разхождахме се до Батъри. Вземах го, когато отивах да купувам храна, и понякога дори обядвахме в някое заведение. Не се срамувах от това, че съм в компанията на дрипавото момче от планината, а и той не се срамуваше от ексцентричната си алкохолизирана придружителка. Отношенията ни бяха като между равни хора. Бяха основани на нуждата и на двамата от общуване, на това, че трябваше да споделим с някого самотата си, на това, че бяхме отхвърлени. И така, както можете да се досетите — добави тихо и замечтано Доротея, — ние започнахме да се грижим и тревожим един за друг, да изпитваме привързаност. Когато узнах на колко е години, настоях да се запише в гимназията. И тогава, мили мои — каза тя с уморена въздишка, — животът на Тео Роугън започна да се променя. На него не му беше лесно, защото в училище му се присмиваха. Смееха се на акцента му и заради ексцентричната му баба. Тео на всички казваше, че съм му баба. Какво друго би могъл да каже? Че той е бездомен, а аз — алкохоличка, която му е дала подслон? Той чувстваше, че трябва да говори и постъпва така, че аз да бъда уважавана.

Тя отново въздъхна, като си спомни колко трудно е било за него.

— Но той успя да завърши училище. Получи не само диплома, но и стипендия за „Дюк“. Беше — каза тя с усмивка — първият успех в живота му. Първият път, в който той беше много горд със себе си. Тео Роугън не е име, което един победител може да носи, казах му. То е име за човек, който непрекъснато губи, част от миналото ти. Време е да оставиш всичко зад себе си. Аз се спрях на Едуард, защото името е добро, здраво, носено от не малко принцове. И Джеферсън, разбира се. Казах му, че човек не би могъл да направи по-добре от това да вземе името на известен президент. Освен това то беше моето име и моят подарък за него. А после имахме нужда от хубава фамилия, такава, която да няма и намек за бедност в себе си. Име, което да приляга на победител в живота. Мисля, че Винсънт е добре, казах аз. Погрижих се за законната страна на нещата и така Тео Роугън стана Едуард Джеферсън Винсънт. Ед Винсънт, току-що завършил университета „Дюк“.

Глава 42

„Зелда, Зелда, ти ме изостави… Винаги съм се питал дали ще си отидеш — точно така, както и се появи в живота ми, като ме оставиш с мъката ми отново сам. Защо? Мое златно момиче, моя джорджийска прасковка, сладка моя… къде си… Господи, колко ми липсваш! Може би съм умрял. Сигурно е така и затова не можеш да стигнеш при мен… Но аз те познавам, знам колко си решителна и упорита. Ти ще ме намериш дори в отвъдното. О, Боже мой, никога не съм мислил, че ще използвам тази дума, особено когато се отнася до мен… Тук е тъмно, толкова тъмно през цялото време. Може би вече съм в гроба, погребан…“

Студена пот изби по кожата му. Сестрата, която тъкмо беше в стаята, хвана ръката му и тревожно измери пулса, провери какъв е ритъмът на сърцето, кръвното налягане, провери още дали банките са пълни.

— Няма съмнение, че има мозъчна дейност — каза тя на глас.

„Значи не съм мъртъв — помисли си Ед и изпита облекчение. — Още не. Имам още време. Още време, за да й кажа, че я обичам, че я желая, че не мога да живея без нея. Точно сега не мога да падна на едно коляно, но моля те, омъжи се за мен, Зелда… Толкова отчаяно искам да чуя гласа ти, мила моя… Да те чуя да казваш… Да.“

Отнякъде долетя пронизителен телефонен звън. Чу тихите стъпки на сестрата, лекото шумолене на памучната й престилка, едва доловимия шепот на гласа й. После тя се върна.

— Не съм сигурна, че трябва да правя това — каза тя и колебанието й беше очевидно, — но онази ваша млада любима е много убедителна… Пък и какво, предполагам, че няма да ви навреди.

Тя допря нещо студено до ухото му и той чу гласа на Зелда.

— Ед, аз съм тук, в Чарлстън, скъпи. Не съм те изоставила, не се тревожи. И знаеш ли какво, скъпи? Сега знам всичко, много повече, отколкото знаех преди. Сърцето ме боли за теб. Мам’зел Доротея е чудесна. Тя ти изпраща своята любов. Разказа ни цялата история. И, Ед — гласът й изневери и тя направи пауза, за да се успокои, — искам да ти кажа колко много се гордея с теб. И колко много те обичам. О, скъпи, чуваш ли ме? Трябва да повярвам, че ме чуваш. Не мога да си позволя да мисля, че не си там. Чакай ме, Ед. Ще бъда при теб… утре… Обичам те. И винаги ще те обичам.

Сестрата отдръпна слушалката от ухото му — неговата жизненоважна връзка с Мел — и една сълза се плъзна по хлътналата му сега буза.

— О, мили Боже! — каза сестрата бавно, изумено. — О, мили Боже! Той я чу! Той я позна!

Ед отново я чу да стъпва тихо с обувките си с гумени подметки. Само че този път тя тичаше. Той долови вълнението в гласа й, когато извика лекаря. „Благодаря ти, Боже — каза си той и още една сълза се плъзна изпод затворените му клепачи. — И на теб благодаря, Зелда, че съм още жив. И ти обещавам, че ще те чакам, скъпа. Поне до утре…“

 

 

Сънуваше, че пак е в Чарлстън, но с Мел и мам’зел Доротея. Всички бяха отново млади или, в случая с Доротея, по-млади… Зелда, която по онова време не беше част от живота му, сега беше с него в съня му. Тя беше неговият ангел пазител.

Той видя брат си отново.

Беше в първата си година в „Дюк“, заслужил скъпоценната стипендия, която едва стигаше да покрие таксите. Ако искаше да яде или да има място, където да спи, трябваше да работи. „Нищо в живота не идва даром“ — беше казал, изпълнен със страхопочитание, когато беше пристигнало писмото, в което се съобщаваше, че е приет. За дете от планините, където амбицията не се простира по-далеко от това да имаш собствено парче земя и да успееш да изхранваш семейството си, той беше постигнал успех. Или поне беше поел по пътя на успеха.

Не беше лесно. Но той не беше предопределен за лесен успех. Нищо в живота му не беше леко и гладко.

 

 

Беше работил на полето цялото онова лято. Беше изкарал достатъчно да си купи два чифта дънки, няколко тениски, пуловер и топло яке и чифт нови ботуши за първата зима в колежа. Бяха му останали още двайсет и пет долара, с които трябваше да преживява, докато си намери подходяща работа в Дъръм, където се надяваше да изкарва достатъчно за храна и квартира. Беше на седмото небе, докато не дойде време да се сбогува.

Мам’зел Доротея му подаде запечатан плик. Изведнъж той изпита нежелание да я изостави.

— Вземи това и тръгвай, глупаво дете — каза тя и го целуна бързо по бузата — нещо, което никога не беше правила. Те никога не даваха външна изява на привързаността си, това беше тяхно неписано правило. Бяха приятели, съдружници в играта, наречена живот, и побеждаваха останалите играчи, когато можеха. И двамата се хранеха оскъдно. Той — защото така нареждаха обстоятелствата, а тя — защото такъв беше изборът й. Никога не знаеха дали накрая ще излязат победители. Или ще загубят.

В автобуса на път за Дъръм той отвори плика. Вътре имаше четиристотин долара. Повече пари, отколкото беше виждал в живота си. Знаеше, че трябва да е продала нещо ценно, за да получи толкова пари, и внезапно изпита тревога за нея. Тревожеше се как ще се справя тя без него, отново сама. Нямаше да има кой да й помогне да си легне в леглото, когато прекали с пиенето. Да се погрижи да й е топло и да яде от време на време. Едва устоя на желанието да спре автобуса и веднага да се върне у дома. Но знаеше, че тя само би го отпратила отново.

 

 

Беше едва в първата година, когато научи, че са намерили Доротея, сама и в безсъзнание, заключена в красивата стара къща. Била в това състояние два дни, преди да я открият. Един електротехник трябвало да получи достъп до къщата, за да отстрани повреда в електрозахранването. Като не успял да накара собствениците да му отворят, се обадил в полицията. Научи също, че е в болницата и че не се очаква да живее. Адвокатът на семейството му каза, че трябва да побърза да отиде при нея, ако иска да я види жива.

Дълбоко нажален, Ед прекоси кампуса, за да отиде до църквата на университета. Кулата с камбаната се извисяваше двайсет и един етажа по-нагоре. Беше построена в готически стил, от солидни камъни, прозорците бяха извити в горния си край и покрити с цветни стъкла. Тя, все пак, му предлагаше някаква утеха. Той коленичи и се помоли за живота на мам’зел Доротея Джеферсън Дювал. Като се изключи майка му, тя беше единствената жена, която беше обичал. Не можеше да си представи живота без нея. Бъдещето му изглеждаше мрачно.

Вървеше по алеята пред църквата на път за стаята си, когато видя брат си. Шокът го принуди да замръзне на място. Мич беше с група мъже, всичките облечени в костюми и с вратовръзки, всичките с дипломатически куфарчета в ръце. Брат му имаше вид на преуспял човек, беше облечен официално, но, както винаги, залиташе. Очите му бяха очите на подлец, каквито винаги са си били, въпреки че на лицето му беше изписана усмивка. Той потупваше по гърбовете останалите мъже, изпълнен с приятелски чувства, но Ед знаеше, с онзи свой стар инстинкт, че той замисля нещо лошо. Мич винаги се държеше приятно, когато искаше нещо. Освен в нощта, в която беше убил семейството си.

Изведнъж Ед изпита ужасен страх и се скри в сянката зад църквата. „Сега е моментът — каза му някакъв вътрешен глас. — Можеш да го проследиш да го убиеш… да отмъстиш за майка си и баща си, за братята и сестрите си.“

Но как би могъл? Не беше видял Мич да подпалва колибата им, още не знаеше със сигурност дали е виновен. Знаеше обаче със сърцето си. То беше сигурно.

Не, не можеше да го направи. Отново изпита ужасен срам. Прибра се в стаята си, като все гледаше да се движи в сянката, за да не види никой болката му.

 

 

Магнолиите бяха цъфнали, когато на следващия ден се върна в Чарлстън. Всички дървета бяха в бяло и розово и приличаха на букета на младо момиче. В градините изобилстваха лилии и техният сладък аромат се смесваше приятно със соления морски въздух. Никога нямаше да забрави този ден и неговата атмосфера. Беше се помъчил да избута спомените за Мич в някакъв далечен и тъмен ъгъл от подсъзнанието си, а сега те отново изплуваха. Реши да не мисли за брат си и отиде да види мам’зел.

 

 

„Мам’зел, когато те видях да лежиш на онова тясно болнично легло, толкова крехка и дребна на вид, се запитах как, въобще, е възможно да оцелееш. Беше толкова слаба, изглеждаше така премръзнала и самотна, толкова безпомощна. Аз взех дланите ти в своите и ти заговорих. Казах ти колко много те обичам, точно както сега Зелда прави с мен. Казах ти: «Не ме изоставяй, мам’зел Доротея. Аз съм егоист. Имах нужда от теб, за да се грижиш за мен. Имах нужда от теб, за да се върна у дома. Имах нужда от теб, за да се гордееш с мен и за да знам, че има за какво да се боря, да стана човек. Да постигна успех. За теб. Моята баба.»«

 

 

Той седя дълго при нея. После го повикаха на телефона и отиде да види семейния адвокат, Бърнард Хоторн. Този мъж изглеждаше дори още по-възрастен и от мадам Доротея. Бил адвокат на баща й. Ед обаче нямаше да се учуди, ако научи, че е бил адвокат и на баба й. Фирмата, която беше много стара, със сигурност е обслужвала и дядо й, и прадядо й. Имаха кутии и кутии, пълни с прашни стари книжа, на които пишеше: »Джеферсън“ и „Джеферсън Дювал“. Старият Бърнард му каза, че сега работят за семейството от вярност към него, а не за пари, защото на мам’зел вече не й били останали никакви.

— Всичко, което й е останало — каза той на Ед, — е голямата къща. И онези от мебелите и вещите, които още не е продала. О, и онази стара и порутена къща на плажа. Но тя не струва нищо или поне така ми казаха.

Той хвърли поглед на книжата пред себе си и Ед разпозна едрите и разлети букви на Доротея. Със същия почерк бяха написани писмата, които всяка седмица получаваше от нея.

— Освен това, мам’зел вече прехвърли собствеността над плажната къща на вас. — Хоторн изгледа Ед над върха на очилата си. — Мой дълг е да ви информирам, че, като собственик, отсега нататък вие ще плащате всички данъци по собствеността, плюс разходите по поддръжката, ако искате да си я запазите. Макар че, както вече казах, съмнявам се тя да има някаква стойност в този момент. Може би само земята струва нещо. И тъй като е далеч от шосето и не се намира в район, популярен сред туристите и почиващите, не е вероятно да успеете да я продадете. — Той сви рамене и без това слабият му глас заглъхна съвсем, когато затвори папката — Мам’зел също така посочва вас като изпълнител на завещанието. Дава ви власт също като на адвокат и сега вие се намирате в такова положение, че трябва да вземете решение какво ще правите с къщата „Джеферсън“. Също така, трябва да се погрижите и за старата дама. Ед мълчеше.

— Знам, че е трудно — каза Хоторн. — Вие сте още студент и нямате доходи. Съжалявам за това, мистър Винсънт, но такава е волята на мам’зел.

Ед се замисли. Той много искаше да се погрижи за своята благодетелка. Но как?

— Предлагам да продадем мебелите и другите вещи на търг и да обявим къщата за продан, макар точно сега да не се търсят къщи с историческа стойност. В тях обикновено трябва да се вложат доста пари, а младите хора не искат да имат проблеми с дървесни червеи, гнили дъски и стари мазилки. Те искат всички удобства. — Хоторн отново въздъхна, като че ли със съжаление. — Надявам се нещата да се променят някой ден, но… — Гласът му отново заглъхна и той се облегна назад, потънал в мислите си.

Ед му благодари, каза че, разбира се, ще се погрижи за мам’зел Доротея и го помоли да обяви и къщата, и мебелите, за продан. Реши да запази малкото вещи, с които, знаеше, мам’зел не би искала за нищо на света да се раздели.

Отиде пак в болницата и държа ръката на мам’зел в продължение на няколко часа, от време на време й говореше, обещаваше й бутилка първокачествен бърбън, когато се събуди, обещаваше й разходка на слънчевата светлина до Батъри, разказваше й за цъфналите магнолии и аромата на белите лилии. После отиде до Хезърд Пойнт, за да разгледа собствеността си.

Плажната къща, построена в готически стил, украсена с кули, беше толкова порутена, колкото и къщата имение, макар и да не беше и наполовина толкова величествена. Всичко в нея беше повредено: гредите, верандата, покривът. Стъклата на всички прозорци бяха счупени, а онова, което някога е било алея, сега беше пътека от натрошени камъни и високо избуяли плевели. Но гледката, която се разкриваше пред очите ти, беше удивителна — безкрай от спокоен син океан чак до още по-синия хоризонт. Малки, също разнебитени, стъпала водеха до заливче, около което сега растеше висока трева. Някога бащата на мам’зел е държал там яхтата си.

Ед обиколи собствеността си с чувството, че е крал. Благодарение на своята приятелка, той имаше дом. Доротея не го беше забравила и сега той нямаше да забрави за нея. Беше негов ред да стане благодетел.

Глава 43

Мам’зел протегна ръка към бутилката и Камелия побърза да й услужи. Не можеше да си представи как дребничка жена като нея изпиваше толкова много алкохол.

— За голямо мое съжаление, не умрях тогава, когато исках. — Мам’зел си наля бърбън замислена. — Нямах намерение да бъда в тежест на младия си приятел. Исках той да наследи всичко, тоест онова, което беше останало. А всъщност стана така, че той наследи грижите за мен. — Тя въздъхна, но очите й бяха засмени. — Заради мен и защото изпитваше остра нужда от пари, Ед беше принуден да отложи обучението си в колежа. Докато лежах в болницата, той стегна плажната къща. И премести в нея всичките ми любими мебели. — Тя погали с любов античната масичка, по която имаше малки бели кръгчета от чашите, които години наред беше оставяла върху нея. — Той създаде нов дом за мен. Не му казах, не ми даваше сърце, че съм свикнала да живея в града и че мразя живота толкова близо до плажа и океана, че без старите и любими улици на Чарлстън, без любимите ми магазини, без моя стар дом съм загубена. „По дяволите — казах си, — поне веднъж задръж острия си език зад зъбите, жено. Той напусна колежа заради теб, изнемогваше от работа, показа, че те обича. А кой друг мъж в нещастния ти живот те е обичал някога? Не те обичаше дори и баща ти, искам да кажа, не така самоотвержено. О, не, никой не те е обичал като него.“

Тя подаде чашата си, за да я напълнят отново, и Камелия се подчини.

— Вие би трябвало да знаете — каза тя и изгледа настойчиво Мел, — че когато Ед Винсънт даде сърцето си на някого, го дава цялото. И завинаги.

Мел кимна. Знаеше добре това. Доротея отпи от бърбъна.

— Ед видя брат си отново — каза тя. — Случайно, в университета, в същия ден, в който научил, че съм в болницата и чукам на вратата на смъртта. Не съм сигурна кое от двете го е разтърсило повече. Разказа ми за това по-късно. Доколкото могъл да види, Мич никак не се е променил, само дето имал вид на преуспяващ човек. След това никога вече не спомена брат си.

Погледът на Мел срещна този на Камелия. И двамата мислеха за едно и също — че може би Мич се е опитал да убие Ед.

— Казаха ми, че голямата къща имение не струва нищо, макар накрая някой да я купил — прекалено евтино, но какво можех да направя? Остана си такава, каквато беше — полусрутена — много години. Чух, че наскоро била продадена за втори път и възстановена, че отново изглежда както едно време, но нямам никакво желание да я видя. Тя е част от миналото и когато Ед ме спаси, точно така, както аз го бях спасила, реших, че трябва да споделя неговата философия за живота. Станах жена, която живее заради днешния ден. Миналото наистина беше мъртво, веднъж завинаги.

— Но вие сте още с нас. — Импулсивно, Мел стана и я прегърна, но Доротея нетърпеливо побърза да се освободи.

— По дяволите, момиче, не прави така. Почти си разлях питието.

Тя я гледа гневно цяла секунда, преди да продължи разказа си.

— Ед не се върна в колежа толкова бързо, колкото мислеше. Намираше си работа където можеше, като понякога работеше на три места едновременно. Беше много сръчен. Работеше като механик, градинар, общ работник на полето. Всичко, което му предложеха. А това ме натъжаваше два пъти повече, защото осъзнавах, че той пак е там, откъдето беше тръгнал. Обеща ми да се върне в колежа следващата година… После — следващата… И по-следващата… После ни казаха, че можем да купим къщата заради неплатени данъци. Познавах търговец антиквар и изпратих Ед при него с много стари книги. Изкарахме, колкото да платим данъците и да си купим един много стар камион. Ед обикаляше Чарлстън с него и питаше хората дали не искат да им изхвърли боклука. Предлагаше много ниски цени за всичките си услуги. За тях това беше добра сделка. Той сам вдигаше казаните и ги изсипваше в камиона. После караше до бунището и сам изхвърляше боклука. — Погледът на Доротея срещна този на Мел. — Сърцето ме болеше за него — каза тя простичко. — Имах намерение да направя така, че животът му да стане по-добър. А ето че той отново се свеждаше до това — до оцеляването. Но у Ед нямаше фалшива гордост. Той правеше всичко възможно, точно каквото трябва, за да запази малкия ни дом. Не беше добър живот, но поне сам си беше господар. На следващата година успя да си купи втори камион и нае един младеж да му помага. За пет години камионите станаха петдесет и скоро той притежаваше монопола над изхвърлянето на боклук в стария град, в новите квартали, всъщност в цяла Северна Каролина. Но пазеше добре тайната си. За тази работа използваше името Тео Роугън. Мислех, че не иска да „цапа“ красивото си ново име — особено името Джеферсън. Тревожех се за него, защото мислеше само за работа. Не се срещаше с никого, не общуваше с хора, като се изключат случайните момичета, които срещаше в бара или по време на разходките си из Батъри. Но жените го харесваха, знаете ли. Винаги е било така. Той беше красив младеж. Харесваше жените, но никога не доведе някое момиче у дома, никога не се влюби. Беше прекалено зает. Когато навърши двайсет и осем, получи предложение за своята боклукчийска компания, която сега беше най-голямата в южните щати. Парите бяха добри, макар и не прекалено щедри, но Ед подозираше, че консорциумът, от който идваше предложението, така или иначе ще превземе компанията му. Със сила, ако е необходимо. Затова прие. И с първите истински пари, които сложи в джоба си, ме премести, с всичките ми любими вещи и мебели, във великолепието на „Феърлъндс“. Затвори плажната къща, остави в нея само няколко стари мебели, картината с колибата. И замина на север. Да търси своето богатство. И, Господи, как успя само! — Добави тя с лека усмивка. — Каза ми, че в мига, когато видял небостъргачите на Манхатън да се издигат в небето, като прекосил моста Трибъроу, вече знаел, че там ще бъде неговият дом. Че там му е мястото.

Глава 44

Камелия освободи стаите им в хотел „Омни“ в Чарлстън. Хванаха късния следобеден полет за Ню Йорк с прехвърляне в Атланта. Мел се беше излегнала на седалката. Изглеждаше изцедена и не казваше нито думичка. Камелия я погледна няколко пъти, но тя явно беше потънала в собствените си мисли, без съмнение мислеше за това, как се е стекъл животът на любовника й. Беше ли Ед различен човек от онзи, когото тя познаваше? Може би, но Камелия знаеше, че това не би променило чувствата й.

Летището в Атланта беше много оживено и полетът за Ню Йорк се забави. Седнаха в бара и си поръчаха две бири.

— Разбира се, Мич го е направил — каза Мел и точно тогава телефонът на Камелия звънна. Той се извини и отговори на обаждането.

Мел огледа летището. Спомняше си как идваше тук като дете, но по онова време я нямаше тази просторна и елегантна сграда. Като на всички други места, южният свят от нейното детство беше изчезнал, беше се разраснал, беше се превърнал в чудовище. Тя въздъхна и отново посвети вниманието си на Камелия. Той беше приключил с телефонното обаждане. Ъгълчетата на устните му бяха повдигнати от горчива усмивка.

— Имаме досието на Мич Роугън. Както каза добрият стар шериф Даксбъри, момчето си го бивало. Крадял от Майкъл Хейнс. И си излежал наказанието, когато накрая го пипнали. Не минало много време обаче и бил отново в бизнеса. И имал пари в джоба си. Тогава Хейнс умрял… по време на ваканция на остров Кайман — при много подозрителни обстоятелства. Но отново нищо не било доказано. Говорело се обаче, че Мич Роугън отново имал нещо общо. След това той на няколко пъти имал вземане-даване със закона: измама, влизания с взлом в чужда собственост, сделки с наркотици, подозрение в убийство. Списъкът с провиненията му приличаше на възхвала на престъпния ум. Само спомени нещо и Мич Роугън вече го е направил.

— Нали ти казах. — Мел му хвърли триумфален поглед. — Мич е искал да убие Ед, защото Ед е знаел, че той е избил семейството си.

Камелия я изгледа със съжаление.

— Мич Роугън умрял преди десет години — каза той. — Катастрофа с лодки на Бахамите. Бил там на риболов. Никой не си направил труда да изпрати тленните му останки у дома, защото никой не давал и пет пари за него. Погребали го там.

 

 

На Мел й се стори, че обратният полет до Ню Йорк няма край. А пътуването от летището до болницата й се видя дори още по-дълго. Депресията я дърпаше към някаква тъмна бездна. Беше си помислила, че са намерили убиеца. А сега — нищо. Пътуването до Хейнсвил и Чарлстън се беше оказало безплодно. Бяха отново на първото квадратче.

Но не съвсем, все пак. Сега поне знаеше каква е историята на живота на Ед и щеше да има нещо, което цял живот да пази като най-скъп спомен. А беше възможно само това да й остане. Така й нашепваше слабо вътрешно гласче — слабо, но заплашително. Нервна, тя искаше шофьорът да кара по-бързо и по-бързо…

Напрегната, изпълнена с чувството за необходимост да бърза, скочи от таксито още преди да е спряло напълно, изкачи на бегом стъпалата на болницата и мина бързо през автоматичните врати.

Камелия гледаше след нея. Тя дори беше забравила за неговото съществуване. Той въздъхна, но знаеше, че така трябва да бъде. Обади се по телефона у дома си.

— Ще си бъда вкъщи след два часа, скъпа — каза на Клаудия и я чу да се смее при това необичайно за него мило обръщение.

— Беше на юг прекалено дълго — каза му тя. — И откога ме наричаш „скъпа“? Нали винаги се обръщахме един към друг с tesoro.

— И все още е така. Tesoro — добави той тихо. Но си помисли, че тя е права. Беше се забавил прекалено много на юг. Мел Меридю го беше завладяла. Той си спомни, с уморена усмивка, нейната целувка и тръгна към полицейското управление — мястото, което Клаудия наричаше „постоянния втори дом на детектива“.

 

 

Сърцето на Мел се качи в гърлото, докато тя тичаше по безкрайния, излъскан до блясък, коридор… Въобще не биваше да го оставя, сега можеше да е мъртъв.

Офицер Броцки крачеше пред вратата с наведена глава, с ръце зад гърба — точно като Камелия. Като чу стъпките й, той веднага застана нащрек.

— О, това сте вие — каза той вместо поздрав. — Значи се върнахте…

— Как сте, офицер Броцки! — извика тя възможно най-учтиво и веднага тръгна към вратата на стаята.

— Хей, мис, лекарят е вътре. Не можете да вле…

Но беше прекалено късно. Тя вече беше вътре.

Арт Джейкъбс стоеше до леглото на Ед и гледаше с тъжно изражение стария си приятел. Вдигна очи, когато Мелба се стрелна през вратата. Обхвана само с един поглед рошавата й руса коса, големите измъчени очи, дългите крака и късата пола.

— Как сте, Зелда? — каза той и протегна ръката си. Тя увисна на нея, като че ли той спасяваше нейния живот, а не този на Ед.

— Добре ли е той? О, моля ви, кажете ми, че е добре.

— Все същото, ако това искате да чуете.

Тя седна в крайчеца на леглото и загледа Ед, които все още беше неподвижен и закачен за мониторите.

— О, слава Богу, че не умря, докато ме нямаше — прошепна тя.

Мониторът премигна и кривата, изобразяваща сърдечната дейност на Ед, се вдигна леко нагоре. Доктор Джейкъбс втренчи поглед в нея, много изненадан. Нямаше съмнение, че той разпознава жената и реагира на нейното присъствие.

„Ти се върна… Върна се при мен, бейби. Защо въобще ти трябваше да ходиш там? Защо в Хейнсвил? Тази част от живота си съм заключил дълбоко и съм изхвърлил ключа… Боли дори сега. И все още изпитвам остра вина, че въобще съм поискал да убия брат си. Знам, че е грешно. Не е нужно мама да ми казва, че това е грях… Но тази омраза никога няма да изчезне… Никога вече не видях Мич, знаеш ли. Никога, след онзи ден в «Дюк». И благодаря на Бога за това.“

Мел се наведе над него и зашепна в ухото му. Той би я разпознал винаги по аромата на кожата и парфюма й. Нейният мирис завинаги се беше закодирал в сетивата му…

— Мам’зел Доротея ти изпраща любовта си. Тя те обича толкова много, Ед. Разказва ми дълго за теб, за това, колко упорито си работил. Как се грижела за теб и как после ти си се грижил за нея. Толкова се гордея с теб, скъпи мой. Наистина много се гордея.

Почувства сълзите й да мокрят бузата му, но дори да можеше, не би ги избърсал. Беше щастлив, че тя плаче. Това означаваше, че го обича. Зелда, Зелда…

— Ще трябва отново да те оставя, Ед — казваше му тя и самата мисъл за това го караше да трепери вътрешно. — Заради Райли. Трябва да отида при нея. Вече минаха осем дни, Ед, откакто си тук… — Не смееше да му каже, че някой е стрелял по него, защото, ако той не го знаеше, това можеше да го уплаши…

„Райли. Това умно, сладко малко момиченце, родено от прекрасното тяло на Зелда… Толкова много бих искал и друго дете, мое. Мое, макар че и Райли завинаги ще си остане моята първа дъщеря. — В този момент почти се засмя на глас. — Виж ме ти, правя планове за деца, когато дори не мога да си отворя очите, камо ли да играя ролята на баща…“

— Ще отсъствам само една нощ, скъпи — каза му тя и стисна по-силно ръката му. — Само още една нощ. Но Райли има нужда да види майка си. Иска да научи новините за теб от мен, не по телефона. Кой знае, дори може да се върна с нея — добави тя, вдъхновена от идеята.

„Разбира се, че трябва да отидеш.“ Той изведнъж се почувства много уморен, толкова отчаян и уморен… Като че ли се носеше по вода, а после започна да потъва в онази черна дупка, в чийто край нямаше и лъч светлина. Мел почувства ръката на Арт Джейкъбс на рамото си.

— По-добре да го оставим да си почине сега, Зелда — каза той и й помогна да се изправи на крака.

Тя вдигна изненадано поглед при обръщението „Зелда“, но това беше най-добрият приятел на Ед. Всичко беше наред този път.

— Страхувам се, че дочух част от разговора ви — каза Арт и се усмихна извинително. — Не се тревожете, ще го наглеждам, докато ви няма.

— Обещавате ли, че ще бъде още жив, когато се върна? — В очите й отново имаше тревога и настоятелност.

Той кимна.

— Обещавам да направя най-доброто, което мога — каза той.

И Мел разбра, че наистина ще бъде така.

Глава 45

Райли и Хариет чакаха Мел на летището. Радостта им, че я виждат, блестеше като ярката слънчева светлина на този прекрасен лосанджелиски ден. Райли скочи в прегръдките й и зарови глава на рамото й като катеричка. Вдъхваше аромата на шията й, на лицето й, а после я обсипа с целувки. Господи, колко добре се чувстваше така — с детските крачета, обвити около кръста й. И как приятно ухаеше детето й — на току-що измита коса и чиста тениска, изсушена на слънцето в задния двор и на… пържени картофки от „Макдоналд’с“. А и колко приятно беше да целуваш нежната детска кожа!

— Ти си сладка като сладолед — увери я Мел и започна със същата бързина да й връща целувките.

— А ти миришеш на самолет и на престояло кафе — оплака се, но щастлива, Райли. Мел се засмя и я пусна обратно на земята. Като продължаваше да държи Райли за ръката, тя обгърна с другата раменете на Хариет, която беше сдържана, но наистина се радваше да я види.

— Изглеждаш ужасно — каза направо Хариет.

— Много ти благодаря, приятелко. — Мел й се усмихна щастливо. — Нищо обаче не може да се сравни с това, как се чувствам.

— Мамо, как е Ед? Каза ли, че ще излезе някоя неделя с нас?

— Ед е добре, скъпа. Говорих с лекаря и той обеща Ед да бъде добре, докато съм тук с теб. Сигурна съм, че Ед разбра правилно твоето съобщение и скоро, когато бъде по-добре, редовно ще излиза с нас в неделя.

— Ами аз? — Оплака се Хариет, вдигна стария куфар на Мел и тръгна към паркинга. — Аз какво ще правя в неделя? Ще стоя съвсем сама?

— О, Хар. — Големите очи на Райли, толкова подобни на тези на майка й, изведнъж изразиха тревога. Тя не искаше да нарани чувствата на Хариет. — И ти можеш да идваш, ако наистина искаш.

— Всичко е наред, дете. Мога да го преживея. След като цяла седмица се грижих за теб, ще се радвам да бъда свободна в неделя. Сама — каза тя с усмивка. — Просто се шегувах, Райли — добави, в случай че е възникнало недоразумение.

Хариет седна на шофьорското място и подкара стария камион „Волво“, а Мел се сгуши на задната седалка с Райли — двете седяха прегърнати, от време на време си разменяха целувки, обещаваха си да се поглезят една друга, дори да ядат сладолед преди вечеря, ако Райли пожелае. А иска ли Райли да яде сладолед? Дали иска? Райли даде специални инструкции на Хариет да кара до най-близкия „Баскин-Робинс“, чието местонахождение знаеше добре. После, щастливи със сладоледа в ръце, те подкараха към дома.

Мел дълго и втренчено гледа старата къща — като че ли я виждаше за първи път. Тя изглеждаше съвсем същата. Същият надраскан дървен под, същата смесица от стилове в мебелите, същото старо пиано с два липсващи клавиша и пиринчен медал, който отказваше точно когато Райли се упражняваше най-упорито. Огромният диван, купен на разпродажба, беше по-подходящ за голяма къща имение. Тапицерията му беше изцапана вече с доста петна. Кухнята, все така боядисана във весело синьо и жълто, ярка като вила на Средиземноморието, леките завеси на прозорците на втория етаж все така се вееха на нежния бриз, верандата беше все така затрупана от играчки и вещи на Райли, а хамакът — с възглавнички. Лола заподскача весело към тях на задните си лапи.

— Също като цирково куче! — Извика гордо Райли, а Лола започна да лае, да върти опашка и въобще — да създава шум и суматоха.

Отвориха бутилка вино, приготвиха вечеря и започнаха да говорят всички едновременно. Мел им разказваше докъде е стигнало разследването, Хариет я осведомяваше какво ново има по работата във фирмата им, а Райли ги прекъсваше при всяка възможност с много важните, според нея, свои истории за училището и особено за Джейсън Мейсън, който, каза тя гневно, все още я преследвал и наблюдавал с „окото на частен детектив“.

Учуденият поглед на Мел срещна този на Хариет, после двете едновременно погледнаха Райли.

— Откъде си научила този израз? — запита я Мел.

— От Интернет. Няма да повярваш какви изрази има там!

— Да, готова съм да се обзаложа — каза Мел мрачно. — Окей, значи е време отново да се заемем с възпитанието ти, малко момиченце.

— Аз не съм малко момиченце, аз съм най-високата в класа.

Мел въздъхна съчувствено.

— Знам, скъпа. И аз бях най-високата в класа.

Райли се изкикоти щастливо и зае мястото си пред старата маса от борово дърво. Лола скочи в скута й и за първи път Мел не й каза да остави кучето на пода. Тази вечер беше специална и, разбира се, също щеше да вземе участие. „Щастието — помисли си Мел и огледа малкия си дом и малобройното си семейство, — е там, където е сърцето ти.“ Само дето част от сърцето й беше останала в Манхатън. В болницата. С Ед.

Глава 46

На сто мили южно от Лос Анджелис, Гус Араманов беше още в офиса си, намиращ се в яхтклуба на Сан Диего. Той беше брокер на яхти и съпругата му смяташе, че наистина е добър в работата си, защото на семейството му нищо не липсваше. Но пък, от друга страна, Лайла не знаеше точно колко печели Гус, защото той никога не говореше за финансовите си дела с нея. Винаги й казваше да купи онова, от което тя и двете деца имат нужда, и да престане да се тревожи.

Бяха женени от седем години и притежаваха приятен дом, в който имаше четири спални и три бани, на тиха и приятна улица в предградията на Сан Диего. Килимите във всичките им стаи бяха бели и се простираха от стена до стена, в дневната имаха телевизор с голям екран, а нейният „Линкълн Невигейтър“ и неговият „Мерцедес Р350“ стояха в гаража, в който имаше място за три автомобила. Там бяха и велосипедите на децата. Нейният гардероб беше претъпкан с най-добрите тоалети на „Нордсторм“ и „Мейси“. Тя разполагаше с домашна прислужница, а децата й посещаваха скъпи частни училища. Лайла не задаваше никакви въпроси.

Гус Араманов беше с повече от двайсет години по-възрастен от пухкавата си русокоса съпруга. Когато бяха насаме в леглото, което ставаше рядко, защото все някое от децата се сгушваше до тях, той й шептеше тихо в ухото, че е „неговата малка играчка“. А Лайла го наричаше „голямото ми плюшено мече“. Гус беше висок шест фута и шест инча и имаше мощното телосложение на строителен работник — дебел врат, мускулести рамене и дълги ръце. Имаше тъмна коса и здрава квадратна челюст и обикновено носеше тъмни очила, които успешно скриваха факта, че топлите му кафяви очи имат много мило и любезно изражение. „Плюшено мече“ беше описанието, което много точно му прилягаше.

Все още в офиса си, Гус включи телефонния секретар и прослуша единственото оставено съобщение. То беше кратко и насочено право в целта. А и той прекрасно знаеше кой се обажда. „Досега вече два пъти се прецака, да те вземат дяволите! — каза гласът на Марио де Сото. — Ако до следващата седмица той не е мъртъв, ти ще бъдеш мъртъв.“

Изведнъж сърцето на Гус се сви и той почувства бодежи. Очите му се изцъклиха. Изправи се рязко на крака, сграбчи с все сили облегалката на стола и започна да се удря с юмрук по гърдите. Изпитваше остра болка.

 

 

Късно една вечер преди няколко месеца Гус Араманов или, както преди се наричаше, Джордж Артенски получи първото телефонно обаждане относно Ед Винсънт. Можеше да живее и без тази поръчка. Наближаваше уикендът, а той беше обещал да заведе децата в „Морски свят“. Но бизнесът си е бизнес. Каза на Лайла да опакова една чанта багаж, защото рано на другата сутрин ще трябва да пътува.

— О, но ти обеща! — Щеше да каже Лайла, но успя да стисне устни и да задържи езика зад зъбите си. Знаеше прекрасно, че не бива нито да мърмори, нито да се оплаква.

На следващата сутрин той целуна Лайла за довиждане, отиде с мерцедеса си до летището и хвана първия полет за Ню Йорк. Оттам, под прикритието на друго име и друга самоличност, хвана полет за Чарлстън. Носеше само едно дипломатическо куфарче и малкия куфар, приготвен му от Лайла.

В Чарлстън нае един „Форд торъс“ и се записа в хотел „Марио“ под името Едгар Форест. Даде домашен адрес в Кей Бискейн, Флорида.

— Очаквам малък пакет — каза той на дежурния на рецепцията. — Даже трябваше вече да е тук.

Дежурният му подаде пакета, той се подписа и се качи в стаята си. Включи телевизора и хвана местните новини. Дъждът, който се изливаше над района през целия ден, беше прераснал в тропическа буря и по новините предаваха, че има голяма вероятност от ураган, известен по тези места като „Джулио“. Той нетърпеливо погледна часовника си. Май беше по-добре да тръгва.

Отвори пакета и внимателно разопакова полуавтоматичния „Смит & Уесън“, след което го закачи на еластичния колан, който препаса през талията си. Потупа одобрително кобура, преди да закопчее ризата си над него. Това беше любимото му оръжие за дребна работа като тази, а точно това положение на кобура му даваше бързина на движението.

Като остави телевизора включен, той излезе и постави на вратата знака: „Не ме безпокойте.“ Навън се изливаше наистина пороен дъжд — все едно някой изливаше вода с кофа върху предното стъкло. Той шофираше извънредно внимателно. Дъждът щеше да го забави. Той се проклинаше, че не се е сетил по-рано да се осведоми за времето в района. Беше почти девет и половина, когато прекоси тесния мост, който свързваше малкото полуостровче с главната суша. Въпреки че дъждът барабанеше силно по покрива на колата, той чуваше грохота на океана. С копнеж си помисли за проваления слънчев уикенд с момчетата си и за посещението в „Морски свят“. Извади от дипломатическото куфарче мушамен дъждобран във формата на пончо и се наметна, след което си сложи чифт латексови ръкавици.

Като проклинаше пороя, той слезе от колата и тромаво побягна към къщата. Под заслона на предната веранда обмисли каква позиция да заеме и се запита дали Ед Винсънт е вече вътре. Познаваше типа алармена система на къщата. Съмняваше се, че е включена, въпреки че имаха генератор за спешни случаи. Той беше професионалист и му беше необходимо по-малко от минута, за да се справи с простата ключалка.

Вътре къщата тънеше в мрак. Спря се за миг, за да събере мислите си. Голяма стая с изглед към океана. Бяха му казали, че кухнята и кухненските помещения се намират в предната лява част. А това означаваше, че библиотеката е в далечния десен край.

Обутите му в маратонки крака не издаваха никакъв звук, докато вървеше по полирания дървен под. Имаше зрението на котка, можеше да вижда в тъмното, усещаше предметите пред себе си с някакъв свой личен радар. Пред вратата на библиотеката спря, за да се ослуша. Отвътре долетя лек звук като от щракане. Гус се усмихна. Познаваше този звук — той се получаваше, когато някой неопитен човек се опитва да се справи с ключалка.

Бутна леко вратата и тя се отвори безшумно. Един мъж стоеше пред отворената вратичка на сейфа. Гус се съмняваше, че той е чул някой от петте изстрела, които отправи в гърба му. Краката на мъжа просто се свиха и той буквално се свлече на пода. Като парцалена кукла, чийто конци са били прерязани. Гус дори се удиви, че това е възможно.

Отиде до него и добре го разгледа. Горната част на главата му беше отнесена и части от мозъка му се бяха залепили за лицето. Но Гус успя да види, че очите му са кафяви, кожата — маслинена, че има мустаци и черна коса. Мъжът беше латиноамериканец, вероятно — кубинец.

По челото на Гус изби пот, която се стичаше в очите му. Не беше убил този, когото трябва.

Глава 47

Гус си помисли, че това е дяволски късмет. Как е могъл този да избере точно тази нощ, за да обере къщата. Сега трябваше да чака Ед Винсънт да се върне. Трябваше да свърши работата, която му бяха поверили. Вдигна парите, които се бяха пръснали по килимчето, и ги напъха в джоба на якето си. Какво от това, че някои от тях бяха изцапани с кръв? Никога не бива да изпускаш възможност да изкараш допълнително. Та нали щеше да му се наложи да поработи малко повече от предвиденото? Нямаше шанс да се върне при Лайла и децата утре, както беше обещал, помисли със съжаление.

И тогава входният звънец звънна. Гус се пъхна по-надълбоко в тъмното пространство под стълбите с готов за стрелба пистолет. Надяваше се това да не е шерифът или пък патрулна полицейска кола, дошла да провери къщата.

— Ало?

Беше жена.

— Има ли някой тук?

Чуваше движенията й. Беше още до вратата и силуетът й се очертаваше. И тогава блесна светлината, която го заслепи. Той се притисна до стената и почти престана да диша. Непознатата се мотаеше наоколо, като че ли мястото беше нейно, и ядеше желирани бонбони, за Бога… В следващия миг тя влезе в библиотеката. Сцената там никак не беше приятна. Трябваше по-бързо да се измита оттук.

Входната врата се затръшна след него, блъсната от вятъра. Той се спря за секунда, втренчил поглед в масивния сребрист камион, паркиран отпред. Прочете надписа отстрани: „Мувинг он“. Какво, по дяволите, правеше тя с този камион? Дали Ед Винсънт не се изнасяше? В нощ като тази?

Вятърът се нахвърли върху него и само за миг той остана без дъх и прогизна до кости. Стигна до наетия „Форд“. Господи, каква нощ! Какво, по дяволите, правеше тук?

Отново започна да проклина и запали двигателя. Той се задави и после — нищо. Опита отново. Колата не мръдваше. Толкова с неговото бързо измитане оттам. Как, дявол да го вземе, щеше да се измъкне?

Онзи проклет кубинец му беше съсипал вечерта. А всичко трябваше да бъде толкова лесно. Ето, сега и тази жена, за която трябваше да се тревожи. Пък и какво, по дяволите, беше станало с Ед Винсънт? Ръката му се спусна към кобура и се спря там. Работата се усложняваше. Предположи, че ще му се наложи да убие и жената. По-късно щеше да потопи и двете тела в океана. Високите и мощни вълни щяха да ги завлекат навътре и може би те никога нямаше да бъдат открити.

Но това означаваше, че ще трябва да изчака бурята да спре, преди да може да замине. А и колата му не искаше да запали. И изведнъж осъзна, че единственото превозно средство, което би могло да мине по моста в такова време, е този голям камион. Върна се в къщата и загаси осветлението. Сграбчи жената още при първия й вик, но тя започна да се бори с него. А беше силна, жилава. Макар да беше много едър, му беше трудно да я удържа. Успя да му се отскубне, но той беше по-бърз. Първи стигна до камиона. И тогава вече тя падна в ръцете му.

Или поне така си мислеше той, докато тя не подкара камиона право в проклетото дърво. Гус си помисли, че е дошъл и неговият край, но жената понесе цялата сила на удара. Тя лежеше напряко на седалката, от главата й капеше кръв. Беше неподвижна, също като мъртва. А той беше човек, който е виждал смъртта толкова често, че би могъл да я разпознае.

Глава 48

Гус не помнеше как се е добрал до хотела. Раздърпаната му външност и фактът, че беше мокър до кости, не предизвикаха никакви коментари. Все пак навън бушуваше ураган и най-вероятно той не беше излязъл в такова време, за да се разходи или да отиде на театър.

Доста по-късно същата вечер хвана късните новини и видя как прибраха тялото й. Гледаше очарован картината на хотелския телевизор и се питаше как успяха да я измъкнат от смачканата кабина. А после по новините казаха, че е жива. Изумен, гледаше как линейката я отнася бързо към болницата, откъдето по-късно предадоха, че имала фрактура на черепа и мозъчно сътресение. Репортерът каза, че е имала късмет, задето не е загинала при катастрофата и особено когато огромното дърво се стоварило върху кабината.

Ха! Те не знаеха какъв късмет е извадила. Тази жилава кучка сигурно имаше девет живота. Девет? Гус се надяваше да са само три и че третия път късметът ще бъде с него. Отново въздъхна. Точно сега нито късметът, нито обстоятелствата, нито времето бяха на негова страна.

Беше достатъчно умен, за да изчака в хотелската си стая. Късно на следващата вечер, когато ураганът най-сетне затихна, той нае спортна кола и се върна в плажната къща.

Сърцето му биеше силно, дланите му се потяха. Наближи моста. Не му харесваше мисълта да се опита отново да го прекоси, но този път той поне беше над водата.

Почистването на местопрестъплението също не беше лесно. Беше взел със себе си четки с твърд косъм за излъскване на пода, парцали, препарати за премахване на петна. Имаше наистина много кръв, но за щастие ориенталското килимче беше тъмно и след почистването петната не личаха много, почти никак.

Почисти всичко и сложи трупа на кубинеца в голямата хладилна чанта, която също беше донесъл за целта. После изведе „Европа“ в морето, омота хладилната чанта с вериги, за да тежи повече, и я избута през борда. Пистолета също хвърли във водата. Видя ги как потъват. Водата беше доста бурна, но той се чувстваше на яхтата също като у дома си. Стигна в безопасност отново до кея.

Най-накрая върна наетия „Форд“ във фирмата за коли под наем и отиде до летището. Не беше оставил никакви следи. Когато излезе от плажната къща, тя беше чиста и подредена.

До този момент жената не беше споменала нищо за случилото се. Беше прегледал не само местните вестници, но и изданията на по-големите осведомителни агенции в района. Надяваше се, че мозъчното сътресение се е отразило на паметта й. И все пак не искаше да допуска никакви рискове. Жената можеше да го разпознае.

Проучи данните на телефонната агенция, за да открие телефона и адреса на компанията „Мувинг он“, а след това да открие кой е собственикът на камиона. Прегледа данните на двата щата на име Каролина, на щатите Вирджиния, Джорджия, Тенеси и Алабама. Нищо.

Гус се отпусна уморено на стола си и отпи глътка от полупразната бутилка водка „Смирнов“. Бяха минали десет дни, откакто най-после беше застрелял Ед Винсънт на слизане от самолета му на „Ла Гуардия“. Досега всеки друг щеше да е мъртъв. Дори лекарите казваха, че не могат да си обяснят как е още жив.

Ако Винсънт не предадеше Богу дух скоро, той щеше да бъде принуден да отиде в болницата, за да го довърши. А това вече щеше да е много рисковано. Наистина много рисковано. Освен това тревожеше се и за жената с камиона, макар че, слава Богу, Марио де Сото не знаеше за нея. Нито за мъртвия кубинец. И, разбира се, не знаеше за парите от сейфа. Той изстена, хванал главата си с ръце. С готовност би върнал парите на минутата, стига да се освободеше от този проблем.

Жената трябваше да загине при катастрофата. Ед Винсънт трябваше да умре пред хангара на „Ла Гуардия“. И всичко щеше да бъде просто перфектно, всичко щеше да бъде от чисто — по-чисто. А сега имаше двама души, които най-сетне трябваше да убие. Беше под напрежение. И много разтревожен.

По дяволите, налагаше се да я открие!

Глава 49

На другото крайбрежие, в Маями, Марио де Сото натисна бутона за край на разговора на своята „Нокия“. Той беше висок и доста едър мъж, около осемдесет паунда, винаги добре избръснат, с тесни очи и тъмна коса, тук-там прошарена. Гледаше намръщен през прозореца на кабинета си. Голямата къща имение в италиански стил имаше изглед към океана. Ако се интересуваше от гледката, от това място би могъл да види просторните зелени ливади, които обграждаха къщата и редиците високи кралски палми, които определяха границите на имота му, както и синьо-зеления Атлантически океан, който се простираше до още по-синия хоризонт. Но Марио не гледаше това. Умът му беше зает с други неща.

Беше направил добра сделка. Едно от условията му за участие в сделката — елиминирането на Ед Винсънт — трябваше да бъде изпълнено до определена дата. Беше дал дума. А сега обещанието му беше нарушено и той беше много, наистина много, ядосан.

Не беше трудно да наеме убиец. Въпросът беше в качеството. Гус Араманов, бившият Джордж Артенски, беше наистина нещо качествено. Беше най-добрият. Само че този път той се беше провалил, а сега времето изтичаше. Ако Ед Винсънт не умреше скоро, трябваше да се направи нещо по въпроса.

Алберто Ричи току-що беше разговарял по телефона с Марио — тихо и спокойно, както винаги. Беше му казал, че е по-добре да се погрижи за проблема. Не беше употребил израза „в противен случай“, но Марио схвана смисъла. Ако не го направеше, със сделката беше свършено. Нещата следваха определена схема, или по-скоро — верига. Ричи даваше обещания на инвеститорите, той самият обещаваше на Ричи, а наемният убиец даваше обещания на него. Всичко, на всеки етап, би могло да се обърка. И се беше объркало. Благодарение първо на проклетия ураган, а после — на треперещата ръка на Араманов.

Набра служебния номер на наемния убиец на Западното крайбрежие за втори път и закрачи неспокойно по студения мраморен под, заслушан в сигнала. Никой не отговаряше. Вече два дни никой не вдигаше телефона. Ядосан, набра домашния му номер.

— Жилището на Араманов — каза напевно и високо гласът на Лайла. Икономката й имаше свободен ден, но тя и без това обичаше да отговаря на телефона.

— Търся Гус. — Тонът на Марио беше нетърпелив, груб.

— Опитайте в офиса. — Лайла май беше изненадана. Гус никога не даваше домашния си номер на познатите си от бизнеса.

— Вече опитах там. Два дни опитвам.

— О! Дали не мога да му предам съобщението ви? Да му кажа да ви се обади? — Сега Лайла беше несигурна. Имаше нещо заплашително в тона на този човек. Той не викаше, но нещо в гласа му я плашеше.

— Кажете му да се обади на Марио. Веднага, мисис Араманов.

Марио приключи разговора и се върна при прозореца. Този път забеляза гледката, но той я възприемаше по различен начин. Не виждаше яркочервените и пурпурните бугенвилии, които се изкачваха по розовите стени на къщата му, а виждаше електрическата ограда и жиците, които бяха нейният връх. Не виждаше слънцето, което блестеше като златно кълбо над синьо-зеления океан, а масивните железни порти и къщата на охраната, двамата въоръжени с „Узи“ мъже, винаги в готовност за стрелба. Не виждаше приятно хладния, тъмносин и безкраен воден басейн и безупречния червен тенис корт, а виждаше поставените на много места видеокамери и детекторите, скрити в храстите, тренираните за нападение добермани, които обикаляха из владението му. Марио де Сото виждаше един затвор.

Естествено, имението в Маями беше различно от затворите, в които беше прекарал известно време. Тук поне разполагаше със свой собствен главен готвач. Но напоследък беше загубил апетита си и ядеше главно печени зеленчуци и от време на време парче риба. Вече не пиеше. Откакто, преди три години, едва не беше умрял от масиран инфаркт. Позволяваше си само чаша мляко, винаги с пакет царевични пръчици. Никога не можеше да им устои и това не беше някакъв странен остатък от детството му. Тогава нямаше възможност да яде царевични пръчици.

Имаше още шофьор и черен „Мерцедес SI900“, както и червено „Ферари“ и тъмносин „Бентли“. Но вече рядко излизаше навън.

Имаше и приятелка — руса, красива, обсипана с бижута и ухаеща приятно. Тя винаги носеше дрехи на „Версаче“ и сексапилно бельо. Но на него вече не му ставаше.

Марио беше загубил апетита си не само към храната, а и към живота. Допреди няколко седмици, когато при него се отби Алберто Ричи.

Алберто беше в бизнеса с недвижими имоти и оперираше посредством компанията „Кайман Айлъндс“, известна още като „Чудовището“. Той беше на път да сключи страхотна сделка за място за летателни средства на Пето авеню, но беше срещнал упорита съпротива. Ед Винсънт.

Марио беше направил първите си големи пари точно в областта на недвижимите имоти. И първият му престой в затвора беше именно за измама на инвеститорите в същата сделка с недвижим имот. Но той все пак излезе като победител, и то само две години след това. И с добре скрита и набъбнала банкова сметка. Беше вършил и други неща, за които никак не му се искаше да говори. Имаше и много хора, които биха искали да го видят мъртъв.

Но Алберто Ричи беше чист и искаше да продължи да живее по същия начин: без измами, без убийства… Поне не такива, които да могат да се свържат с него. Ричи беше уважаван член на обществото и на новата и млада съпруга това се харесваше. Те водеха бурен обществен живот. Той използваше други хора за мръсната си работа. И този път не беше по-различно.

Де Сото беше направил повече от изгодна сделка с Ричи. Щеше да притежава двайсет процента от собствеността на Пето авеню, при това при намалени финансови ангажименти. А в замяна трябваше да го освободи от съперника му.

Точно мисълта за „състезание“ и „съперник“ му доставяше най-голямо удоволствие. Беше се смял до припадък над думите, избрани от Ричи, над начина му на изразяване. Отмъщението само падаше в ръцете му. Всичко се нареждаше идеално за него. Ед Винсънт беше единственият човек на планетата, който знаеше нещо, което щеше да го прати зад решетките завинаги — но само ако го познаеше. Но Ед Винсънт със сигурност не познаваше Марио де Сото.

Той неспокойно излезе от голямата къща и остана една минута, с ръце зад гърба, с тъмните очила да скриват присвитите му очи, да оглежда собствеността, която беше купил благодарение на плодовития си на идеи престъпен ум. Мъжът, който обикаляше къщата заедно с двата добермана, го поздрави, а в следващата секунда неговият помощник застана до него.

Помощникът беше разтревожен. Марио не беше излизал никъде от седмици, не беше добре. Той забърза след него.

— Мистър Де Сото, къде отивате, сър?

Като продължаваше да не му обръща внимание, Марио се качи в хеликоптера. Закопча се с колана и сложи каската с необходимите приспособления на главата си. Помощникът бързо отстъпи назад, когато перките започнаха да се въртят. И Марио се издигна нагоре и встрани, поел път към Бахамите.

Като гледаше отгоре своята обширна собственост, разположена до океана, той мислеше за това, колко малко радост му носи тя. И какво голямо удоволствие ще му даде сделката с „Чудовището“. Но това щеше да стане само ако изпълнеше своята част от уговорката.

Глава 50

Лайла Араманов не можеше да си обясни защо напоследък съпругът й е така обсебен от новините. Дори се хранеше пред телевизора, сам във всекидневната на семейството, без да обръща внимание на децата, на които остро казваше. „Махайте се!“ или „Хайде, поиграйте си, не можете ли да играете като всички нормални деца?“, или „Купил съм ви достатъчно играчки, за Бога!“ Лайла стоеше до вратата и го гледаше как превключва каналите, напрегнат като котка по време на празника на Вси светии. Можеше да се закълне, че той успява да чуе всички новини по всички канали. Лайла въздъхна и реши, че вече е време да поговори с него, да открие какво не е наред, да го накара да сподели чувствата си с нея.

Гус седеше на обичайното си място пред телевизора с шест инчовия екран. Сандвичи с шунка, швейцарско сирене, домати и лук — независимо от изисканите забележки на Лайла за това, как се отразява лукът на дъха му — стояха недокоснати в чиния на пода. Тя отбеляза, че той е изял само две хапки. А до чинията стояха няколко празни кутийки бира, заменени вече от водка „Смирнов“. Той пиеше направо от бутилката, защото чаша не се виждаше никъде. Нещата определено не бяха добри.

Тя отиде зад него и го прегърна, сгушила нос в големия му и широк и врат.

— Какво става с моето голямо плюшено мече? — Проплака напевно тя. — Той се отдалечава от своята малка играчка и я оставя съвсем сама и самотна.

Гус превключи от NBC на „Хедлайн нюз“.

— О, за Бога, остави ме сам, хайде! — Беше киселият му отговор.

Лайла се отдалечи от него толкова рязко, все едно беше ужилена.

— Какво, по дяволите, ти става? — Тя разсеяно прокара длани с безупречен френски маникюр през фризираната си светлоруса коса, за първи път без да се интересува, че тя се изправи смешно нагоре. — Знаеш ли какво, Гус Араманов? Ти просто не си същият човек, който беше.

Гус дори не извърна поглед от телевизора, за да я погледне.

— Благодаря, че сподели това с мен. Скъпи — добави тя злобно. — Защо си изпускаш нервите така? Да не си изпаднал в депресия? Какъв е този лош нрав? Ти нагрубяваш дори децата! — Очите й се напълниха със сълзи, когато си спомни какъв беше животът им допреди няколко дни. — Горките невинни дечица! — започна да подсмърча.

— Лайла, остави това сега, моля те. — Гус се наведе напред, защото по новините говореха за Ед Винсънт.

„Мистър Винсънт все още е в кома. Вече мина цяла седмица и лекарите казват, че състоянието му не се е подобрило. Междувременно, извършителят на престъплението…“

— Ти дори вече не ме слушаш! — извика Лайла, побесняла и дълбоко разстроена.

— Млъквай, Лайла! — Той усили звука.

„… или извършителите, са все още на свобода, но от полицията твърдят, че разследването напредва.“

— Копеле! — изпищя Лайла. Тя започна бързо да се изкачва по стъпалата, покрити с бяла пътека. В тяхната розова, просторна спалня, тя грабна онова, което й беше необходимо за нощта — любимата си възглавница — и тръгна към спалнята за гости. Нещастното копеле можеше да спи сам тази нощ. Ако зависеше от нея, можеше да прекарва всичките си нощи в самота.

Вратата на спалнята за гости се затръшна силно след нея и прозорците издрънчаха, но Гус дори не забеляза. Беше ядосан, а също и обзет от паника. Де Сото не беше човек, с когото можеш да си играеш. А съобщението му беше кратко и изключително ясно.

Глава 51

Хариет Симънс току-що беше оставила Мел на летището, откъдето тя щеше отново да вземе самолета за Ню Йорк. Тя си мислеше, че е трудно за който и да е човек да се разкъсва така между трите си задължения в живота, но до този момент тя се справяше. На първо място идваше Райли, макар понякога Хариет да чувстваше, че умната малка Райли се грижи за нея, а не обратното, както си му е редът. За нея това беше удоволствие, а не задължение, но пък отнемаше много време. Само Господ знае как майките успяват да изкарат деня, чудеше се тя, докато маневрираше умело с големия сребрист камион из натовареното сутрешно движение.

Беше на път за второто си задължение — трябваше да опаковат вещите и мебелите от едно жилище в Марина дел Рей, за да ги преместят на другия ден в къща в Санта Моника. Лесна работа, стига помощниците й да се появяха навреме. Човек обаче не можеше да е сигурен в това тези дни, защото, както би казала майката на Мел: „Помощниците вече не са такива, каквито бяха едно време.“

Тя се усмихна, когато се сети за майката на Мел. Смешно й беше и това, че Мел въобще не съзнаваше колко много прилича на майка си. Умна, твърда, предана на приятелите си, вярна на навиците си. Интелигентна. И южнячка.

Третото задължение на Хариет за деня беше прослушване по обяд в Западен Холивуд, което беше ужасно далеч от Марина и можеше да й коства време, в което можеше да работи. Не знаеше защо се тревожи толкова много за това. Не беше получавала работа като актриса вече от две години, дори и в реклами. И дори в такива, в които те обличат като клоун, та никой да не познае кой се крие под костюма, където те карат да преправяш гласа си и да пищиш, така че никой да не знае, че всъщност можеш да играеш. Може би наистина беше време и тя да „се премести“ — да признае най-сетне, че работи в компанията „Мувинг он“ и да забрави, че някога е имала амбицията да стане актриса. Който й да е измислил думата „амбиция“, е бил истински гений, защото тя важеше за почти цялото население на Холивуд. Да, беше готова да заложи главата си, че почти всички тук искаха да играят в киното.

Въздъхна и се замисли за бъдещето си. Нямаше мъж на хоризонта или поне нямаше такъв, когото да обича достатъчно, че да го постави в категорията „постоянен“. Но пък, като се замислеше, харесваше живота си и такъв. Тя и Мел се разбираха чудесно, макар че, ако Мел се омъжеше за Ед, щеше да стане жена на богаташ и вероятно щеше да живее в Ню Йорк. А тя щеше да остане с бизнеса по преместването. Господи! Не беше сигурна, че може да се справи сама.

„Разбира се, че можеш, нали не си идиотка — каза си тя и нетърпеливо отметна назад червената си коса. — Какво правиш сега, ако не се справяш и не ръководиш бизнеса сама? Освен това, какво щеше да стане, ако Ед умреше?“

При тази мисъл сърцето й се сви. Мел щеше да бъде съкрушена. Загубата й щеше да бъде огромна, сърцето — сломено. Така щеше да се чувства и Райли, която беше започнала да мисли за Ед като за част от семейството. Разбира се, Райли не знаеше нищо за богатството на Ед и за неговия бизнес. Тя знаеше само, че е мил и приятен човек, който я кара да се смее и който, това и тя можеше да види, обича майка й.

Хариет простена, когато движението по магистралата спря напълно. Това се случваше всеки ден на шосе 405. Господи, щеше да закъснее. Облегна се назад с въздишка и започна да барабани нетърпеливо с пръсти по кормилото. Нито една кола не се помръдваше, а идиотът зад нея натискаше клаксона като луд — като че ли тя можеше да се отмести и да му направи път. Глупак. Лявата колона помръдна с инч напред, после отново започна да се движи. Тя отново простена — ама че късмет, отново беше в грешната колона!

Гус Араманов успя да вмъкне своя мерцедес в лявата колона, без да обръща внимание на клаксоните и на скърцането на спирачки зад себе си. Смръщи вежди, когато колоната започна да се движи бавно. Щеше да му е необходима цяла вечност, за да стигне до Марина дел Рей, но тази колона поне се движеше. Набра скорост, за да изпревари големия сребрист камион, който се движеше вдясно, и хвърли разсеян поглед към него. И видя надписа „Мувинг он“ отстрани, изписан с яркочервени букви.

Гус почти се блъсна в колата пред него. Натисна рязко спирачките, без да обръща внимание на воя на клаксоните. Намали и изчака камионът да се изравни с него. Втренчи поглед в кабината, за да види дали шофира същата жена. Но не, зад кормилото седеше слаба червенокоса жена, която го изгледа унищожително. Той се облегна назад и я остави да мине пред него. Както си мислеше, телефонът на компанията беше изписан отзад. Запомни го. Първите три цифри бяха 310 — кодът за района. Жената беше тук, в Лос Анджелис. И е била тук през цялото време.

Усмихваше се, докато караше зад камиона към изхода за Марина. Изведнъж едното бреме беше паднало от плещите му. Видя как камионът спря на паркинга пред един жилищен блок. Червенокосата жена слезе, отвори задните врати и забърза към сградата.

Той паркира, извади ериксона си и набра номера на компанията „Мувинг он“. Компютърен глас го информира, че в офиса няма никой, и му предложи да остави съобщение. „Натиснете 1 за Мел Меридю и 2 — за Хариет Симънс“ — каза гласът. Те със сигурност щяха да се свържат с него, а засега му пожелават приятен ден.

Умно, помисли си той и затвори. Мел Меридю и Хариет Симънс. Питаше се коя ли от тях е жертвата му.

Свърза се с помощника си, той провери в компютърните данни и му даде домашния телефон и адреса на Мел Меридю. Гус се върна на магистралата, влезе в шосето за Санта Моника и намери „Аскът стрийт“. Отново паркира от другата страна на улицата и втренчи поглед в номер 139, оглеждайки порутеното бунгало, широката веранда и надвисналите кулички. Имаше хамак, а в него бяха нахвърляни детски играчки — плюшено мече и други подобни, също като онези, с които играеха неговите деца.

Запомни тази информация, за да я използва по-късно, после се върна в офиса си в яхтклуба в Марина дел Рей. Свърши неотложната работа, после тръгна на юг към Сан Диего, към дома си. Щеше да се погрижи първо за жената. После щеше да се погрижи и за Ед Винсънт — вече имаше план за това. За пореден път.

Лайла беше доволна, когато Гус се върна у дома с дребни подаръци за децата. На нея той поднесе букет рози и кратко обяснение.

— Проблеми в бизнеса — беше всичко, което каза.

Тя се върна отново в голямата розова спалня и се учуди колко любвеобилен беше той тази нощ. Беше също като едно време. Тя отново имаше своя голям плюшен мечок.

Глава 52

Докато Мел летеше към Ню Йорк, Марко Камелия беше в самолета на „Върджин Атлантик“, на път за Лондон. Беше се облегнал назад на червената седалка и ядеше шоколадов сладолед. Гледаше филм с Шарън Стоун на екрана на личния си портативен телевизор. Отново, за кой ли път, актрисата му напомни за Мел. Той въздъхна дълбоко и дояде сладоледа. Помисли си, че и двете жени са недостижими за него.

Реалността беше следната — най-после бяха успели да проследят кой притежава правото на собственост върху имота на Пето авеню. Консорциум от арабски инвеститори, които не казаха нищо, освен, чрез преводач, че не искат да ги замесват. Нарочно напуснаха страната и на полицията беше трудно да стигне до тях, но тази сутрин от Скотланд Ярд им съобщиха, че един от арабите притежава къща в Лондон и че в момента живее в нея. И Камелия се качи на първия самолет за „Хийтроу“.

Рано сутринта Лондон беше сив, покрит с влажна мъгла, която англичаните наричаха „ръмеж“, но която според Камелия беше ужасно студен дъжд. Той трепереше, докато чакаше такси. Влагата проникваше до костите му и той се чудеше как британците се примиряват с това ден след ден, година след година. Дали тук въобще настъпваше пролет, лято, приятен слънчев ден? Той подозираше, че това се случва само във филмите. А те определено нямаха никаква връзка с реалността на днешния ден.

Регистрира се в просторен и безличен хотел близо до „Странд“, хвърли набързо приготвената си чанта на леглото, обади се на човека, който щеше да му помага — инспектор Макферсън от Скотланд Ярд. Двамата се разбраха Камелия да отиде в управлението веднага.

Уличното движение беше истински кошмар и му трябваха десет минути повече, отколкото беше очаквал. Беше много ядосан, защото беше накарал Макферсън да чака.

Когато най-после мина през портала от червени тухли на свещената британска институция, известна като Скотланд Ярд, не можеше да не мисли за Шерлок Холмс. Само че тук всичко беше толкова съвременно и изискано като в самолетната компания „Върджин Атлантик“. А инспектор Макферсън беше висок човек с червеникава кожа, брада и боботещ глас, който отекваше чак в другия край на коридора, когато поздравеше някого с ентусиазъм.

За разлика от типичното нюйоркско управление, тук нямаше огромни купове прашни папки, вече използвани чашки за кафе и мазни петна от мръсни пръсти. Камелия седна. Предложиха му горещо кафе в здрава и изискана порцеланова чашка и няколко бисквити от личните запаси на Макферсън.

— Аз съм шотландец — каза Макферсън с гръмогласен смях. — Не мога да изкарам деня, без да си хапна поне една бисквита. Не са толкова хубави, колкото изпечените от майка ми, признавам, но са достатъчно добри. Освен това — добави той, — аз съм пристрастен към захарта.

Камелия прие бисквитите и се заслуша в думите на Макферсън, който му обясняваше каква е работата. Един от изпълнителните директори в арабския консорциум, Халид ал Шериф, пристигнал в Лондон преди два дни. Къщата му се охранявала, но Макферсън успял да се сдобие с разрешително и сега мъжът трябвало да отговори на няколко въпроса във връзка със сделките с недвижими имоти.

Той бил от Саудитска Арабия, най-големият син в семейството, чието богатство било придобито от петрол и от недотам изяснени източници. За разлика от много свои съвременници мултимилионери, Халиф стоял далеч от игралните зали и нощните клубове и, каквито и да били предпочитанията му и удоволствията, на които се отдава, той ги пазел лично за себе си.

— Говори се, че е отдаден изцяло на бизнеса — каза Макферсън на Камелия. — За него истинският хазарт е, да излезе победител във важна сделка. Като тази, например. Оттам и възможната двойна игра — да се мъчи да изиграе и двамата потенциални купувачи, като ги настрои един против друг.

— Ситуацията ми е позната. — Камелия си спомни как беше победен при покупката на къщата в Куинс. Другият купувач непрекъснато вдигаше цената с по някоя хилядарка, докато накрая каза, че му стига толкова. Същото беше и при Халид ал Шериф, само дето залозите бяха по-високи. Бизнесът си е бизнес.

Колега на Макферсън караше умело черния „Воксхол“ без отличителни знаци през лабиринта от улици на централен Лондон, където движението също беше натоварено. Замаян, Камелия затвори очи. Мислеше, че никога няма да свикне с това движение на автомобилите в лявото платно. Освен това беше изкарал безсънна нощ, а дрямката в самолета само беше объркала работата на мозъчните му клетки, вместо да го накара да се почувства отпочинал. Никога през живота си не се беше чувствал по-малко готов за разпит. Особено на един темпераментен и много богат заподозрян.

Къщата, на изисканото Бишъп авеню, в не по-малко изисканото предградие Хампстед, беше повече от великолепна. За да стигнат до нея, след като са преминали през двамата здравеняци до портата, двете ръмжащи немски овчарки и интеркома, им трябваха повече от десет минути — време, в което Камелия пушеше нетърпеливо цигарата си, а Макферсън мълчеше.

Мраморното преддверие имаше височина от четиридесет фута. Таванът се поддържаше от издигнатите на равни интервали ониксови колони, които стигаха чак до свода, боядисан в синьо и обсипан със звезди.

Слуга, облечен в бяла роба, придържана от син колан, ги въведе в главния салон.

Халид ал Шериф седеше до прозореца, сам. До всички стени имаше просторно място, което се издигаше над основния под и беше боядисано в златисто жълто. По него бяха нахвърляни множество възглавнички в ярките цветове на скъпоценните камъни. На малки кристални масички, тук-там пред този „подиум“ бяха поставени сребърни и златни чинии, в които пък имаше пресни смокини, различни видове ядки и захаросани бадеми. Сводестият таван беше боядисан в синьо и имаше малко прозорче в най-високата си част. Богати ориенталски килимчета покриваха мраморния под, а букет красиви лилии не само украсяваше стаята, но и разпръскваше живителен нежен и сладък аромат.

Изумен, Камелия си помисли, че тук всичко е като сцена от филм. Като в султански палат. Не знаеше, че има хора, които живеят по този начин, дори да са богати. Но този тук наистина беше много богат. Неимоверно богат.

— Това великолепие тук може да ти вземе ума — промърмори под носа си Макферсън, докато чакаше ал Шериф да ги поздрави.

Шериф не се изправи. Нито им предложи нещо освежително.

— Аз не съм ви поканил, господа — каза той и си взе няколко смокини. — И не мога да си представя за какво ще се отнасят вашите въпроси. Но можете да сте сигурни, че посланикът на моята страна ще направи сериозно оплакване пред вашия външен министър. — Той лапна една смокиня и ги погледна невинно с топлите си кафяви очи.

Беше красив мъж. В края на четирийсетте си години, със слабо, мургаво лице, мустаци и тъмна коса, полускрита под покривало във веселите цветове бяло и червено. Камелия можеше също така да види, че тялото му е във форма, макар да беше покрито от бяла роба. Стъпалата му бяха боси и Камелия успя да забележи, че ноктите на големите му пръсти са боядисани с ярък лак.

Шериф изяде смокинята и лапна друга, без да каже нищо повече. Камелия погледна Макферсън и той му кимна, с което му даде разрешение да започне разпита.

— Мистър Шериф, няма нужда да се тревожите и се извинявам, че ви причиняваме неудобство. — Камелия се потеше, защото тази дипломация му беше чужда. Той беше свикнал да прибира трупове и ранени от улицата след стрелба и не познаваше изисканите маниери на по-високите среди. — Ние се нуждаем само от отговор на един-единствен прост въпрос.

Шериф само повдигна вежди.

— Въпросът е — каза Камелия след дълга минута тишина — кой е другият купувач в сделката за собствеността на Пето авеню, освен Ед Винсънт?

Шериф не го погледна, когато най-накрая заговори.

— Разбира се, със съжаление научих за инцидента, сполетял мистър Винсънт. Както и да е, трудно ми е да повярвам, че това има нещо общо с възможната покупка на моята собственост.

Той имаше безупречен британски акцент, изискан, такъв, с какъвто говорят във висшите среди. Беше получил образованието си в „Хароу“, както Камелия знаеше от Макферсън.

— Сър. — Сега думата взе Макферсън. — Страхувам се, че трябва да ви помоля да отговорите на въпроса на детектив Камелия.

Шериф му хвърли кратък поглед.

— А ако не го направя?

— Ще трябва да ви отведа за разпит. — Макферсън показа разрешителното. — Сър — добави той много учтиво и внимателно, — разбира се, знам колко неприятно ще бъде това за вас.

Шериф лапна третата смокиня. Задъвка замислено, после преглътна.

— Имаше няколко потенциални купувача — каза той, очевидно разбрал, че този път съдбата е против него и трябва да изостави залога. — Един от тях направи предложение, което от самото начало беше неприемливо. Ед Винсънт предложи по-висока цена. Неговото предложение беше прието, макар да останаха за доуточняване някои подробности, които трябваше да бъдат уредени от адвокатите. След това предстоеше подписването на договора. Тогава първият купувач ни направи по-изгодно предложение, но, както и преди, остана анонимен.

Камелия беше скръстил ръце на гърба си и навел глава — положение на тялото, обичайно за него, преди да започне да крачи из стаята. За него краченето напред-назад беше вид отпускане на напрежението, то му помагаше да мисли, даваше простор на ума му. Сега той каза:

— И вие приехте предложението на анонимния купувач?

— Чаках новото предложение на мистър Винсънт, макар той да се кълнеше, че предложената цена е окончателна. Той твърдеше, че след като сме си стиснали ръцете, значи сделката е сключена.

Камелия загуби вече цялото си търпение. Готвеше се да му каже да престане да си играе с тях и да им каже истината.

— И така, кой беше другият играч, мистър Шериф? — запита той и в гласа му имаше нещо — ниска, гърлена и заплашителна нотка, което накара Шериф да го погледне страхливо.

— Името му е Алберто Ричи — каза той извънредно неохотно, защото знаеше, че няма избор.

— А… Ричи! — Камелия беше изненадан.

— Благодарим ви много за съдействието, сър — каза Макферсън.

И двамата излязоха бързо. Наистина бяха благодарни докато слизаха по стъпалата, с едното око вперено в огромните немски овчарки. После се качиха в колата и подкараха по изисканото Бишъп авеню.

Камелия изтри чело с безупречната си бяла носна кърпа.

— Предпочитам да ми извадят зъб, отколкото да се разправям с хора като този. Това просто не е обичайната за мен среда.

— Познавате ли Ричи?

Камелия кимна.

— Познавам само репутацията му. Той е същият филантроп като Ед Винсънт, известен с порядъчността си, с парите си и стила си на живот. И, доколкото знам, е чист.

— Значи не мислите, че той е убиецът, когото търсите?

Камелия поклати глава.

— Мисля, че работата е много по-сложна от това.

Той се сбогува с Макферсън, позвъни, за да се отчете за свършената работа, и преди да е заспал прав, взе такси до Сохо. Изяде една добра и порядъчно голяма пица „Маргарита“ в заведението „Пица експрес“ на Уордор стрийт, после се разходи по „Рони Скотс“, слуша джаз в продължение на около час, докато пиеше уиски и пушеше цигари, и накрая главата му се замая толкова, че вече не чуваше музиката. Отново спря такси, взе чантата с багажа, който така и не беше използвал, отписа се от хотела и потегли за „Хийтроу“, където се качи на първия полет за Ню Йорк. Спа като новородено през целия път.

Глава 53

Ед я чу да идва, познаваше тракането на високите й токчета, звука, който издаваше полата й, когато се триеше в бедрата й… Отново вдъхна аромата на парфюма й и главата му се замая… Сърцето му откликна веднага. Или поне онова, което беше останало от сърцето му. Чувстваше се така, сякаш се плъзга бързо и неконтролируемо по стръмен склон и всеки удар в земята става все по-груб и силен, а после движението се забавя и забавя… И всяка мисъл идваше все по-трудно и по-трудно. Сигурно накрая щеше да дойде и последната мисъл. Щеше да е толкова по-лесно да спре да се бори, да се предаде и да се плъзне без никакви усилия, да потъне в забвение… В земята, където няма повече разкъсваща болка и обезпокоителни мисли, които бяха само полуреалност. Те не можеха да заместят истинския живот.

Не можеше да си представи каквото и да било съществуване без нея. Това би било непоносимо. Как би могъл да съществува, без никога вече да я вземе в прегръдките си?! Не можеше да си представи, че повече никога няма да чуе гласа й, който го нарича „скъпи“…

— Скъпи — каза тя и гласът й беше нежен и топъл като ласка. — Аз съм тук, с теб. И този път няма да си тръгна. С теб съм завинаги, Ед Винсънт, независимо дали ти харесва или не.

„О, харесва ми, харесва ми, всичко е наред…“ Щеше да се усмихне, ако можеше. Но можеше само да поеме следващата глътка въздух, подадена му от апарата.

— Райли ти изпраща любовта си и с нетърпение очаква нашите недели заедно. Не знам дали няма търпение да е с теб, или да яде хайвер, но наистина е нетърпелива да излезе на вечеря с теб. Може би си сложил основите на нещо по-голямо, отколкото си мислиш.

„И аз нямам търпение. Да чуя отново смеха на Райли, този звънлив и трептящ звук, който сякаш извира дълбоко от нея… Може да изяде сама цяла унция хайвер, макар, предполагам, от това да й прилошее. Аз просто обичам това дете.“

— Хариет също ти изпраща любовта си — каза Мел. — Тя се справя с „Мувинг он“ в моето отсъствие.

Той долови веселата нотка в гласа й и му се прииска да се засмее.

— Макар че, разбира се, би признала с готовност, че без мен не е същото.

„Обзалагам се.“

— И аз я обичам. Обичам всичко в нея — добави Мел с благодарност. — Тя е най-добрата приятелка, грижи се за Райли и за Лола, която, ако можеше, щеше да ти каже, че с радост би те захапала за глезена…

„О, това проклето кученце… Предполагам, че ще трябва просто да се примиря с него. Лола е част от живота на Райли. Да, ако оживея, ще трябва да заобичам и кучето…“

— Сега ще помълча малко — каза му Мел нежно. — Ще те оставя да си почиваш, да събереш малко сили. Искам само да знаеш, че те обичам, Ед Винсънт, това е всичко.

Тя го целуна, о, толкова нежно, по устните. Доколкото успя, защото й пречеха всичките тези тръби… Щастие беше, че може да потъне в забвение с мисълта за нейната любов, да потъне в мир и спокойствие, в мрак…

 

 

За втори път Камелия чакаше, за да проведе разпит. Този път — Алберто Ричи. Чакаше пред пищна и луксозна градска къща в Манхатън на Източна шейсет и четвърта. Прозорците бяха високи, завесите — брокатени и с богат набор, а по облицованите с коприна стени висяха картини на Бонар и Пикасо. Докато крачеше нетърпеливо напред-назад, Камелия разглеждаше безценните антики и си мислеше, че това местенце тук сигурно струва повече, отколкото той би могъл да изкара за цял живот. И все пак, когато Ричи се запъти усмихнат към него, с протегната ръка, той осъзна, че въобще не му завижда.

Въпросите не му разкриха нищо. Ричи беше чист като света вода ненапита. Срещу него нямаше нищо — никакви доклади, никакви черни петна. И все пак, в очите му имаше нещо — студенина, която противоречеше на топлата му усмивка и я омаловажаваше. Тя пречеше да се приемат с приятелски чувства и твърдото му ръкостискане, и приятелското потупване по рамото, и любезните думи.

— Разбира се, познавам Ед — призна Ричи. — Макар и не много отблизо. Често се срещаме в обществото, на търгове и т.н. Знаете колко щедър беше Ед към благотворителните организации. Искам да кажа, все още е — побърза да се поправи той. — Също като мен, той вярва, че си струва да помагаш на другите.

„Да, бе, обзалагам се, че е така“ — мислеше си Камелия, докато оглеждаше лукса около себе си.

— Просто не съм знаел, че моите сделки с недвижима собственост имат нещо общо с нещастието, сполетяло Ед Винсънт. Исусе, и сега още не мога да повярвам, че и сделката е замесена в това. Детективе, не мислите ли, че щях да се откажа от наддаването моментално, ако знаех, че има някакъв проблем?

„Не — мислеше си Камелия, докато вървеше бавно по Източна шестдесет и четвърта улица с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на тъмния си костюм. — Не мисли така, мистър Ричи. Мисля, че знаете нещо, което аз не знам.“

 

 

Мел вдигна поглед, когато Камелия влезе в болничната стая. Той я огледа, загрижен за това, как се чувства тя. И веднага видя, че е изтощена.

Тя стана, за да го прегърне, после го отдалечи на една ръка разстояние и го огледа внимателно.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Той се усмихна.

— Ставаме двама. Какво ще кажеш за чашка кафе?

Тя погледна към Ед. Зелените линии на мониторите бяха спокойни и като че ли безкрайни. Дай боже да са безкрайни, помоли се тя.

Не Броцки беше дежурен пред вратата, а млад полицай, който приличаше на слабичко момченце в доста голяма за него полицейска униформа и с нова лъскава значка. Той се изправи елегантно, когато детектив Камелия излезе от стаята, а Мел с нежност си помисли, че бедният младеж изглежда отегчен до смърт. Тя предположи, че той сигурно е очаквал повече вълнение от полицейската работа от това да седи дълги часове пред стая в болницата.

Тя хвана Камелия под ръка, двамата излязоха от болницата и тръгнаха към заведението на ъгъла.

— Къде беше? — запита го, когато седна срещу него, до малката пластмасова маса. — Липсваше ми.

— О, да, сигурно съм ти липсвал, колкото и пилешката супа.

— Не, вярно е, липсваше ми. — Тя отпи глътка кафе и му се усмихна. — Пък и аз много харесвах пилешка супа. Тя означаваше, че ще отсъствам от училище.

— Училище? Това означава, че си яла пилешка супа до напреднала възраст. Моите деца престанаха да ядат супа веднага щом започнаха да ходят на детска градина.

— Предполагам, че винаги съм се развивала малко по-бавно. — Тя се засмя и го хвана за ръката. — Не, Камелия, наистина ми липсваше. Сякаш са минали векове, откакто ходихме до Чарлстън и се видяхме с мам’зел Доротея.

— Да. След като питаш, бях в Лондон — каза той и поръча две препечени кифлички с пълнеж от сирене крема.

— Това дава обяснение.

— На какво?

— На нездравата ти бледнина. Сигурно е от сивото и дъждовно време. А също и лекия британски акцент, който долавям.

— Глупости! — каза той с усмивка.

— Окей, и какво прави в Лондон, освен да губиш тегло и да не спиш?

Тя беше проницателна, трябваше да й се признае. Забелязваше всяка подробност, дори факта, че стоеше буден вече повече от четирийсет и осем часа.

— Търсих информация за човека, стрелял по Ед.

Очите й станаха кръгли, но тя нищо не каза. Чакаше. Той й разказа за Скотланд Ярд и Халид ал Шериф, за Алберто Ричи. През това време изядоха кифличките. Те не бяха достатъчно препечени за неговия вкус, но той беше прекалено изтощен, за да се разправя с келнера.

— Ричи — каза тя замислено. — Чела съм за него. Много богат, винаги присъства на благотворителните сбирки, придружен от бляскавата си съпруга, чиито дрехи винаги са висша мода. Доста е известен в града.

— Да, но въпросът е как се е издигнал до там? Сделките му изглеждат чисти, но те все още не са достатъчни да обяснят начина му на живот и лукса, който го заобикаля. Искам да кажа, картините на Пикасо, например, наистина струват скъпо. А също и тези на Бонар.

Мел вдигна заинтересувано вежди.

— Ти разпознаваш картините на Бонар?

Той видя, че тя е впечатлена, и се усмихна.

— Искаш да кажеш, че всеки тъпак може да разпознае картините на Пикасо, но тези на Бонар… ха?!

Мел се изчерви, а той много хареса руменината, избила по лицето й. Така то изглеждаше още по-нежно.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така.

— Разбира се, че си искала. Но ти прощавам, всичко е наред. — Той сви рамене. — Аз съм просто ченге, какво знам аз? Само че, как така се е случило, не знам, но обичам изкуството. Водя децата си по изложби винаги, когато имам възможност. Което не е толкова често, колкото ми се иска.

— Аз видях дъщеря си вчера — каза му тя с лека тъга. — Господи, колко ми липсва тя!

— Странно, нали, как тези ревящи малки вързопчета стават първо забавни бебета, а после израстват в деца и накрая стават истински хора. И как успяват да обсебят сърцето ти.

— Да — съгласи се тя, спомняйки си всяка стъпка и всяка усмивка на Райли. Изпитваше такова облекчение, че го вижда, че е с него, че стресът просто се изпари и напрежението се разпръсна. Като хубава новина, присъствието на Камелия я караше да се чувства по-добре. Може би прекалено добре, помисли си виновно тя.

„О, Господи — мислеше си Камелия, докато вървеше с нея обратно към болницата. — Как се радвам, че пак съм тук. С нея. То е като да се върнеш у дома.“

Глава 54

Гус Араманов караше бавно по Аскът стрийт сребристия си „Камара“, отново взет под наем с помощта на фалшива шофьорска книжка. От прозорците на долния етаж на номер 139 струеше светлина и той погледна часовника на таблото. Почти осем. Сигурно детето си е легнало вече. Неговите сигурно вече спят, Лайла се е погрижила за това. Тя беше добра майка, в това нямаше съмнение, а момчетата му бяха много добри момчета. Като всеки баща, и той се гордееше с тях.

Не беше щастливо стечение на обстоятелствата, че детето ще е вкъщи, когато отведе майката. Това го тревожеше, защото обичаше децата. Но нямаше избор. Не можеше да застреля жената, докато работи, защото наоколо имаше твърде много хора. Значи трябваше да го направи в дома й.

Паркира взетата под наем кола два блока по-нататък, после се върна пеш до номер 139. Улицата се намираше в жилищен квартал, а нямаше никой по улиците. В Лос Анджелис рядко имаше някой по улиците в кварталите, а и той се беше потрудил да проучи навиците на съседите. Знаеше кога ще е най-спокойно, защото всички ще са пред телевизорите. Осем часът беше най-доброто време. Само мисълта за момичето го глождеше и той отново се помоли то да си е вече в леглото.

Единствената улична лампа беше в далечния край, а разлистените дървета хвърляха допълнителна сянка. Той вървеше към номер 139, без да бърза, просто в случай, че някой го види. Спря се на верандата, за да дръпне маската на лицето си, после опита вратата. Не беше заключена. „Разбира се“ — помисли си той. Тя е точно от онези жени, които биха оставили вратата си незаключена.

Влезе направо във всекидневната стая. Тя се осветяваше от две лампи, покрити с абажури от плат и украсени с ресни. И беше празна. От горния етаж се чуваше звукът на телевизора, а от стаята отляво се усещаше познатият мирис на храна, взета от китайски ресторант. Предположи, че там е кухнята.

Гус сложи полуавтоматичния „Сигма“ да легне в дланта му, постави заглушитела. Щеше да бъде лесно, да свърши за секунди…

Заслуша се, за да чуе шумовете, характерни за живота. Нищо. Освен… Чакай, какво беше това?! Той напрегна слух и чу леко драскане. И после дълбока, сърцераздирателна въздишка.

 

 

Райли седеше до масата в кухнята и си пишеше домашните. Тази вечер трябваше да напише есе за достойнствата на кучетата, като ги сравни с тези на котките. Беше трудно. Тя определено обичаше повече кучетата, заради Лола. И затова, разбира се, за Райли беше трудно да гледа безпристрастно на котките, които също много обичаше, но все пак те не можеха да се състезават с кучетата. Прокара длани през къдриците си и загледа отчаяно единствения параграф, който беше написала.

Кучетата са по-добри, защото котките не излизат на разходка с теб, не могат да играят на хвърляне и хващане на плажа, не обичат сдъвкано пилешко месо, а Лола обича и трите неща. И аз обичам Лола, защото тя е моето куче, макар че понякога хапе. Хапе лекичко, но аз знам, че това е нейният начин да ти каже „здравей“. Мама казва, че Лола трябва да има по-добри маниери, но маниерите на Лола все не се подобряват.

Питаше се дали е написала „сдъвкано пилешко месо“ правилно, когато чу стъпките. Вдигна поглед, като очакваше да види Хариет, която беше в задната спалня и гледаше телевизия, а Лола спеше на леглото до нея. Хариет й беше казала, че е много уморена тази вечер, защото през целия ден е местила мебели и чанти. А Райли се бавеше повече от обичайното с домашното си, защото Хариет й беше позволила да погледа малко телевизия. Беше я поглезила и с китайската храна, която тя много обичаше.

Когато видя Гус, ококори очи и отвори широко уста във формата на буквата „О“. Беше много изненадана. Гус втренчи поглед в нея, не по-малко шокиран. И тогава тя, първа, реагира.

— Хариет! — изпищя. — Хариет, тук има един мъж…

Гус чу стъпките на Хариет, която бягаше надолу по стълбите и лая на кучето. Скри се бързо зад вратата на кухнята с готов за стрелба пистолет. Въобще не му харесваше идеята, че ще трябва да извърши убийство пред очите на дете, но наистина нямаше избор.

Хариет влетя в кухнята, предшествана от Лола, и Райли само втренчи поглед в нея, смразена на място от шока. Но не и Лола. Кучето подуши Гус, хвърли се към него и го захапа за бедрото.

Гус успя да отблъсне кучето от себе си и подпря гръб на стената. Дулото на пистолета потрепери несигурно за момент и инстинктивно Хариет сграбчи Райли в прегръдките си. Бутна бързо детето зад себе си и двете тръгнаха гърбом към вратата. Сърцето й се беше качило в гърлото, а очите й бяха широко отворени и изразяваха неописуем ужас. Знаеше само, че трябва да излязат, да избягат, да стигнат до съседите и да наберат 911.

Кучето пак заби зъби в крака на Гус и той го удари с пистолета по главата. То нададе вой и падна назад. Райли излезе иззад гърба на Хариет и се хвърли на пода до нараненото куче.

— Ти я уби! — извика тя на Гус. — Това е моето куче, мистър, и Господ със сигурност ще те накаже за постъпката ти.

По врата и гърба на Гус се стичаше пот. Ситуацията не беше от обичайните. Не така го беше планирал. Досега не му се беше налагало да се справя с дете и куче. Или поне не с това куче. Умееше да се справя лесно с нападащи добермани например. Насочи пистолета към Хариет. Ужасеният поглед на Райли проследи дулото на пистолета.

— Ооо! — извика тя. После се хвърли отгоре му, с което го изненада и успя да го събори по гръб.

Гус я изрита встрани. Потта вече капеше от него. Това тук май се превръщаше във фарс. Дори не беше видял още жената, която се канеше да убие.

Хариет също скочи отгоре му. Започна да се бори за пистолета, но той я удари силно по гърлото, с което я задуши, и тя падна на пода.

— О, не, о, не! — викаше и плачеше детето — Не, Хариет…

Гус се изправи. Отстъпи заднишком към вратата с пистолет, насочен в детето.

— Едно движение, дете, и двете сте мъртви — каза той.

Гласът му беше по-плътен от обикновено, защото беше много разтревожен. Всичко се беше развило не така, както трябва. Той беше професионален наемен убиец, един от най-добрите в бизнеса. Или поне, беше досега, до провала с Ед Винсънт. Какво, по дяволите, правеше, размахал пистолета под носа на едно дете?

— Остани на мястото си! — предупреди той Райли. — Ще бъда в съседната стая. Ако мръднеш, ще убия и двете ви. Ясно ли е?

Устните й трепереха, но тя кимна сериозно с глава. Продължаваше да го гледа с широко отворени и ужасени очи, докато той отстъпваше към вратата.

После той се втурна надолу по стъпалата и влезе в колата. Запали бързо двигателя и в следващата секунда го нямаше. Излезе на магистралата за Санта Моника, от която щеше да се влее в шосе 405 за Марина дел Рей. Молеше се детето да направи така, както му беше заповядано, за да има време той да избяга.

Райли остана замръзнала на мястото си цяла минута. Беше толкова ужасена, че се страхуваше да диша, за да не я чуе той. Гледаше тревожно изгубилата съзнание Хариет и Лола, просната в цяла дължина до нея с кървяща глава. Не, не можеше да издържи повече. Дори да я застреля, трябваше да се обади за помощ. Изправи се с мъка на крака, отиде до телефона и набра 911.

Глава 55

Камелия беше в „офиса“ си, тоест — малкото пространство, определено му в сградата на управлението. Седеше на въртящия се стол, който се подпираше само на задните си крака, повдигнал крака на бюрото. Беше навил леко ръкавите на колосаната си бяла риза, а от устата му висеше цигара „Уинстън“. Наистина се опитваше да се пребори с този лош навик, Господ му беше свидетел, защото никак не беше полезен за него, но от време на време, когато нещата не се развиваха добре, като сега например, отново се поддаваше. С чувство за вина си помисли, че сигурно вече е неизлечимо пристрастен, и дръпна за последен път, преди да я угаси в издраскания на много места зелен метален пепелник, който сигурно стоеше на тази маса от трийсет години. Камелия си помисли, че той вече е нещо като антика.

Бутна пепелника настрани и започна още веднъж да преглежда докладите по случая Ед Винсънт. Разследваха вече повече от две седмици и като се изключи участието на Ричи в спорната сделка, не бяха открили абсолютно нищо.

Миналото на Ед не им беше помогнало много, освен че успяха да разберат какъв е произходът му. И донякъде какъв е характерът му. Разбраха някои от причините той да е така щедър към благотворителните организации и откъде идва желанието му да помага на млади хора при нужда.

Разсеяно, почти без да забележи, Камелия си взе още една цигара от пакета. Постави я между устните си, после си спомни. Захвърли я гневно на пода, отвратен от себе си. Нямаше воля. Не можеше да преодолее дори страстта си към цигарите, как тогава очакваше да преодолее страстта си към Мелба Меридю?

Телефонът звънна и той протегна ръка към него.

— Как я караш? — каза той на детектива от управлението в Лос Анджелис, като се питаше какво ли става. Но изправи напрегнато гръб, докато слушаше какво се е случило. Хвърли поглед на компютъра си. — Информацията се зарежда в момента — отговори той, като наблегна на всяка дума. — Ще ти се обадя в пет.

Втренчи напрегнато поглед в доклада, който излизаше на екрана. Той разкриваше подробности по нападението над дъщерята на Мел и приятелката й. Хариет Симънс беше в Медицинския център с мозъчно сътресение. Райли Меридю беше взета под защитното попечителство на държавата. А кучето, Лола, беше във ветеринарна болница. Сърцето му се сви. Наемният убиец търсеше Мел.

Детето беше дало, доколкото може, описание на нападателя: едър мъж, наистина едър. Лицето му било покрито с черна вълнена маска. И имал смешен акцент.

От управлението в Лос Анджелис мислеха, че е може би Джордж Артенски, а Камелия не се съмняваше, че са прави. Сърцето го заболяваше, като си помислеше как да съобщи това на Мел.

Спусна ръкавите на ризата си и облече палтото си. Не беше нещо, което можеш ей така, по телефона, да съобщиш на една жена. Трябваше да се върне в болницата, за да й го каже. Но отиде първо на телефона, за да съобщи на детектива, че според него извършителят е Джордж Артенски. Каза му още, че ще пуснат компютърна снимка на заподозрения, която да бъде разпространена незабавно по телевизията.

Преследването започваше.

 

 

Рик Естевез тази сутрин седеше до леглото на Ед заедно с Мел. Беше донесъл брой на „Уол стрийт джърнъл“ и четеше на глас информация за последните борсови сделки, с което се надяваше да стимулира мозъчната дейност на Ед. Мел пък милваше ръката му. Погледът й не се отместваше нито за секунда от лицето му, но все пак тя погледна към вратата, когато влезе Камелия. Усмихна му се с широката си усмивка, а неговото сърце се сви още повече.

— Трябва да говоря с теб.

Той й даде знак да излезе в коридора. Тя побърза да го последва.

— Нещо не е наред. — Тя тревожно се взря в лицето му. — Какво е? Какво се е случило?

— Станал е инцидент.

Сега тя се втренчи в него, сякаш не разбираше.

— Какво означава това?

— Хариет била нападната в къщата. Предполагаме, че е бил наемният убиец.

Мел покри устата си с длан и ококори ужасено очи.

— Тя е добре, а също и Райли. Хариет има мозъчно сътресение, но Райли, освен няколко одрасквания, не е наранена.

Мел изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Камелия я обгърна с ръка и й помогна да седне на стола пред вратата, където обикновено седеше униформеният полицай. Хрумна му, че не видя дежурния полицай, затова се огледа нетърпеливо нагоре и надолу по коридора. Предположи, че полицаят е отишъл до тоалетната. Но той не би трябвало да го направи, без да извика колегата си, който дежуреше на долния етаж. Трябваше да им направи забележка.

Естевез излезе от стаята на Ед Винсънт. И ги погледна изненадан. Веднага се забелязваше, че нещо не е наред.

— Къде е тя? — Мел стискаше отчаяно ръката на Камелия. — Къде е Райли?

— Не се тревожи, в безопасност е. Под попечителство е, в държавно учреждение.

— Искаш да кажеш, че е в полицейско управление? — Гласът на Мел издаваше паника и беше стигнал до пределна височина. — Хариет е в болница, а дъщеря ми е в затвор. О, Боже мой… горкото ми детенце…

Погледът на Естевез срещна този на Камелия.

— Какво се е случило?

Камелия го осведоми докато Мел просто седеше, втренчила празен поглед в пространството. Беше поставила детето си в опасност. И приятелката си. Почти беше загубила и двете. И какво правеше тя в този кошмар? Какво ужасно нещо беше сторил Ед, че някой толкова отчаяно искаше смъртта му, та беше готов да убива дори деца? Почувства как вярата й в него се разклаща. Нищо не беше по-важно за нея от Райли. Детето, родено от нейното тяло. Детето, носещо нейната кръв. Райли беше нейният живот. Беше почти изпаднала в несвяст от шока. Камелия се канеше да извика лекар, когато Естевез се наведе над нея.

— Мелба, ти трябва да бъдеш с детето си и с приятелката си. Трябва да тръгнеш, веднага. Ще накарам да приготвят самолета на компанията и да те чакат на летището. Готова ли си да тръгнеш сега?

Празният поглед на Мел срещна неговия. Тя отново се върна в реалността.

— Да — прошепна.

— Добре. Ще го уредя незабавно. — Докато Естевез се отдалечаваше по блестящия от чистота коридор, Мел погледна Камелия.

— Ела с мен — каза тя.

Глава 56

Полетът до Калифорния на „Гълфстрийм IV“ мина като лош сън. Що се отнасяше до Мел, тя дори не забеляза луксозната обстановка. Не запомни нищо. Едва забелязваше и факта, че времето минава. Непрекъснато се оплакваше, че полетът трае много дълго. Трябваше да бъде там още сега. Още преди пет минути. Въобще не трябваше да ги оставя.

Вината сякаш тегнеше над клепачите й и й пречеше да вижда. Нея искаше наемният убиец. Ако тя беше там, той щеше да я застреля и да остави другите. Чувстваше, че случилото се е по нейна вина. Как въобще е могла да изложи Райли на такава опасност?

Камелия знаеше какво си мисли тя, но нищо не каза. Какво би могъл да направи? Да каже на една майка, че греши, че независимо какво ще се случи, наемният убиец ще я преследва? И че може би все още я търси?

Нямаше съмнение, Джордж Артенски започваше да губи самообладание. Започваше да се превръща в най-несръчния и нескопосен наемен убиец в света. Камелия все още продължаваше да се пита защо, когато телефонът звънна и той получи отговор на въпроса си.

Бяха проследили Джордж Артенски. Под името Гус Араманов, той живееше със съпругата си, Лайла, в Сан Диего. Той беше баща на две невръстни деца. Значи детето е накарало ръката на Араманов да затрепери, помисли си Камелия. Гус беше нарушил неписаното правило, на базата на което хората от неговата професия градяха гордостта си. Беше позволил на чувствата да се намесят в работата му. Беше благодарен, че в черната душа на Араманов все пак се е запазило поне едно човешко чувство — милост.

Камелия погледна Мел. Очите й бяха затворени и тя като че ли спеше. Той обаче знаеше, че не спи. Сигурно и тя като него премисляше всичко отново и отново и търсеше отговори. Или нещо, за което да се хване.

Той се усмихна, защото си спомни историята за У. С. Фийлдс, известния комичен актьор, за който се знаеше, че е заклет атеист. На Фийлдс му казали, че скоро ще умре, и един от неговите приятели отишъл да го види. Заварил го да чете Библията. „Какво, за Бога, правиш?“ — запитал го приятелят му, изумен. „Търси за какво да се захвана. Слаби места.“ Такъв бил отговорът на Фийлдс.

Тази история винаги се беше струвала на Камелия извънредно смешна. Сега той се запита дали това правеше и Артенски/Араманов. Дали и той не търсеше слаби места, които да му послужат за изход от кашата, която сам беше създал. Не му желаеше късмет.

На летището в Санта Моника ги чакаше лимузина. Веднага отидоха в държавното учреждение, където за Райли се грижеха социални работници. Тя се хвърли в прегръдките на майка си, но този път на лицето й не грееше широка и лъчезарна усмивка.

— О, мамо! — каза тя. — Той беше ужасен! Удари Хариет и почти уби Лола, а мен ме ритна…

— Знам, знам, скъпа. — Мел погали дъщеря си по главата и отметна къдриците й назад от мокрото от сълзи лице. — Всичко е наред сега. Аз съм тук.

Силата на майчината любов, помисли си Камелия и си спомни за Клаудия и собствените си деца. Как тя се грижеше за тях, как ги защитаваше, пазеше ги от неприятности и стоеше край тях в дългите часове на деня и нощта, докато той работеше. Той спокойно оставяше цялата отговорност на нея. Какво би представлявал светът без майчината любов? Реши, че без нея сигурно щяха да се раждат хора само като Гус Араманов.

Райли се качи с тях в лимузината и всички отидоха до Медицинския център. Хариет беше седнала в леглото и сякаш беше нащрек, макар широка лента да обвързваше главата й.

— Изглеждам прекрасно, нали? — каза тя вместо поздрав. — Винаги мога да получа работа като статист във филм. Или ролята на трупа, който карат в количка по коридора на болницата. Изглеждам достатъчно добре за тази роля.

— О, престани, Харт! — Мел й се усмихна през сълзи. — Онова не е било шега работа. Ние сме в сериозна опасност. И то заради мен.

— Вярно е — съгласи се Хариет, вече спокойно. — Вероятно трябва да се обадя на Джони Кохран и да те дам под съд.

Двете се прегърнаха, а Райли се покатери на леглото до нея.

— Ти ни спаси живота, дете — каза Хариет гордо. — Не се уплаши от онзи грамаден мъж. Аз самата не бих се справила по-добре. — Тя видя Камелия, който крачеше в коридора с наведена глава и ръце, скръстени на гърба, безупречно облечен в сиво от главата до петите. Челото му беше смръщено, черната му коса, намазана с гел и вчесана назад. Стори й се, че го познава отнякъде.

— Довела си със себе си човек на мафията — каза тя високо. — Или пък е кандидат за актьор.

Звънливият смях на Мел изпълни въздуха и Камелия изненадано ги погледна. Слава Богу, помисли си той, че отново могат да се смеят. Мел му махна с ръка да влезе в стаята.

— Детектив Марко Камелия, това е приятелката ми Хариет.

Докато стискаше ръката на Хариет, той се учуди колко дребничка и крехка е тя. Като знаеше, че е в света на киното, очакваше да види по-едра жена. А тя като че ли не можеше да вдигне и чашка с кафе. Разбра, че греши обаче, когато стисна силно ръката му. Той реши, че сигурно е въпрос на властване на волята над плътта.

— Изглеждате превъзходно, като се има предвид какво сте преживели — каза й с усмивка.

— И вие, като се има предвид, че през последните няколко седмици сте били в присъствието на Мел.

На Мел й хареса, че двамата се усмихнаха един на друг. Виждаше се, че си допадат. Тя обичаше приятелите й да се харесват и да се чувстват добре заедно. Междувременно, нямаше да изпуска от поглед нито Хариет, нито Райли.

— Кога ще те изпишат? — запита тя. — На летището в Санта Моника ме чака частен самолет, с който всички ще отидем в Ню Йорк.

Очите на Райли щяха да изскочат.

— Уоу, частен самолет! — Тя рядко пътуваше със самолет. — И Ню Йорк!

Никога не беше ходила там. Изведнъж светът й се стори отново чудесно място за живот.

— Частен самолет?! — повтори като ехо Хариет.

Мел кимна.

— „Гълфстрийм IV“.

— Веднага излизам оттук — каза Хариет с широка усмивка.

 

 

На път за летището взеха Лола от ветеринарната лечебница. Главата й беше превързана, а на врата си имаше голяма овална каишка. Дори не си направиха труда да отидат до къщата. Мел им обеща да се отбият в „Блумингдейл’с“ за да си купят нови дрехи. После се качиха в самолета и отлетяха.

„В безопасност — помисли си Мел. — Поне за момента.“

Глава 57

Естевез ги чакаше на летището в Ню Йорк.

— След като Ед не може да ви посрещне, аз трябва да поема тази отговорност — каза той на Камелия. — Уредил съм да се настанят в мансардния апартамент на Ед. Там има двама мъже въоръжена охрана, денонощно. Ще ги придружават, където и да отидат.

Но когато пристигнаха пред Винсънт Тауърс на Пето авеню, Естевез отказа да влезе в дома. Ед никога не го беше канил там и той чувстваше, че ако сега пристъпи прага, това ще бъде своего рода натрапване. Сбогува се с тях и обеща да им се обади по-късно, за да види дали се нуждаят от нещо.

— Всичките ви разноски ще бъдат платени от компанията на Ед — каза той на Мел. — Моля ви, погрижете се за онова, от което дъщеря ви и приятелката ви имат нужда. Нека момиченцето ви си прекара добре. Заслужила си го е.

Охраната ги чакаше — двама високи млади мъже в консервативни тъмни костюми и вратовръзки, широкоплещести и с очи, които забелязваха всичко. Райли беше много впечатлена.

— Само почакай да кажа на децата в училище! — дивеше се тя. А после направо подскочи, като видя колко просторно е жилището.

Като я гледаше как тича от стая в стая, от прозорец на прозорец, Мел благодареше на Бога, че дъщеря й е все още с нея. После изпрати да им донесат пица, настани Хариет удобно на доста изтърбушения стар диван, а Райли настани пред телевизора и бързо излезе, за да види как е Ед. „Отидох до Лос Анджелис и се върнах само за един ден!“ — учудваше се тя. — „О, това е силата на наистина големите пари. А ето че на теб те не ти помагат, скъпи Ед“ — помисли си тя с вече познатата болка в сърцето.

Докато пътуваха към болницата, държеше за утеха Камелия за ръката.

Глава 58

Марио де Сото стоеше прав пред редицата телевизионни екрани в своята стая за наблюдение. Всеки екран беше настроен на различен канал и на всеки един от тях се виждаше лицето на Гус Араманов. Дланите на Марио бяха свити в юмруци, а гърбът му беше изправен и скован от гняв.

Проклетият наемен убиец отново се беше изложил! Полицията разпространяваше снимката му по телевизията. Тя беше на първа страница и на всички вестници. Той знаеше, че е само въпрос на време да открият Гус и да се помъчат да се споразумеят с него. А Араманов би им разказал всичко, за да запази живота си.

Излезе от залата с екраните и прекоси мраморното фоайе на път за входната врата. Подпря едрото си тяло на порталните колони и огледа красивия си, но омразен, затвор. Образът на новия живот, който си беше изградил, започна да се разпада.

Когато Марио купи тази голяма нова къща в Маями, той я напълни с най-хубавите и най-скъпи вещи, които един декоратор би могъл да му намери. Скъпи мебели, произведения на изкуството, сребро, книги. Той беше винаги гладен за знание и направо поглъщаше книгите. Обичаше да се хвали, че е прочел всички книги от библиотеката си, което, разбира се, не беше вярно. Но пък той винаги беше обичал и лъжите не по-малко от книгите.

Марио де Сото не беше кръщелното му име. Не беше и единственото име, което беше използвал. Беше имал и няколко други имена, преди да се сдобие с името Марио де Сото. Истинският Марио, когото беше поканил на риболов на Хаваите, „случайно“ се удави.

Лесно му беше да смени самоличността си. Никой тук не познаваше нито един от двамата, а той беше подбрал внимателно мъжа, с когото да се случи „нещастния случай“. Знаеше, че живее сам и че няма роднини, нито пък хора, които да се интересуват от него в Щатите. Той беше кубинец, горе-долу на неговата възраст и с неговото телосложение. Приличаха си, макар и не толкова силно, и в чертите на лицето. Семейството на истинския Марио беше все още в Хавана и нямаше никакъв шанс да се измъкне от там. И така, той уби Марио де Сото и си присвои самоличността му, след като беше погребал „Мич Роугън“ на Бахамите. Върна се в Маями щастлив, съвсем нов човек.

Никой, нито дори ченгетата, не му обърна внимание, когато се засели в най-богатата част на Маями. Беше просто още един кубинец с недотам изяснен произход, най-вероятно търговец на наркотици, който е забогатял и навреме се е отказал от този рискован и непочтен бизнес.

После започна да пръска парите си за нови скъпи и лъскави коли, за скъпи и красиви жени и ченгетата се заинтересуваха от него. Никой не знаеше откъде точно идват парите му, никой не можеше да проследи него или пък многобройните му компании и бизнес сделки. Започнаха да се разпространяват истории, да се клюкарства кога сделките му не вървят. А най-много се говореше, когато двамата бизнес партньори на Марио изчезнаха безследно. Но той беше много умен и не позволи на пазителите на закона да се хванат за нещо. Но враговете му имаха достатъчно причини и поводи. Имаше много хора, които искаха да го видят мъртъв, много хора, които жадуваха отмъщение, хора, които си искаха парите обратно.

Точно от тях се страхуваше Марио. Беше превърнал дома си в крепост и никога не излизаше без двама въоръжени бодигардове. Досега всъщност излизанията му се брояха на пръсти.

И точно когато получи всичко от живота, той започна да губи вкуса си. Точно тогава обаче се появи Алберто Ричи със своето предложение. Тази сделка щеше да бъде последният шанс на Марио да легализира доходите си. Щеше да го превърне в истински магнат по недвижима собственост. Видя се да води богат обществен живот, също като Ричи, и дори може би придружен от красива русокоса съпруга като неговата. Освен това, тази сделка щеше да му позволи да се отърве веднъж завинаги от Ед Винсънт. Не беше и мечтал за повече. Беше се смял до сълзи от радост, когато беше чул кой е пречката, застанала пред Ричи.

Но, разбира се, Ричи не беше направил писмено предложение под формата на договор или каквото и да било, което двамата да са подписали. Работата се градеше само на ръкостискане. Уговорката беше, че преди да получи облага, Марио трябва първи да се погрижи за своята част от сделка! И ето, че сега Ричи беше чист и свободен, а Марио се печеше на адски огън.

Марио хвърли поглед на бодигардовете си, които се преструваха, че не го гледат. Искаше му се да убие Ричи. Но повече искаше да види мъртъв Ед. Освен това, сега му се налагаше сам, със собствените си ръце, да се погрижи за по-малкия си брат.

 

 

Лайла Араманов седеше в любимото кресло на Гус пред телевизора с шестдесет инчов екран и гледаше снимката на съпруга си по новините в единайсет. Русата й коса беше прибрана набързо назад и откриваше бледото й, негримирано лице, по което бавно се стичаха сълзи. Лайла беше съкрушена. Светът й се беше разпаднал и тя нямаше опорна точка.

Представители на медиите обсаждаха вратата й. Снимачните екипи я дебнеха от огромни камиони, пълни с оборудване. Нахални русокоси репортерки в червени костюми и с къси прически бяха приготвили микрофони, за да й ги пъхнат под носа, ако само си подаде главата през вратата. Което тя направи само когато пристигна поръчаната пица. Гимназистът, който изпълни поръчката, се наслаждаваше на всяка минута от нейната „слава“. Той беше позирал за камерите и каза на репортерите каква точно е поръчката й, като се усмихваше широко като звезда от сапунена опера.

Гус просто беше изчезнал, без нищо да й каже. Така и не се прибра у дома. Беше я оставил да разбере истината от новините, по които казаха, че той е наемен убиец, заподозрян в опита за убийство на Ед Винсънт и за нападение над жена и дете в Санта Моника.

Отначало не повярва, че говорят за Гус. За нейния огромен плюшен мечок. Човек, който обичаше децата си. Но беше вярно и прекрасният й живот се изпари като дим. Тази къща, елегантните коли, всичките й тоалети щяха да й бъдат отнети.

Тя отиде до прозореца и леко отмести тежката копринена завеса. Виждаше униформените полицаи да стоят все така в предния двор. Знаеше, че има още пред входната врата и в задния двор. Обграждаха дома й, чакаха Гус да се върне. Но Лайла знаеше, че той никога няма да се върне. Беше я оставил сама да посреща неприятностите. Ако някога докопаше това лъжливо и зло копеле, щеше да го удуши със собствените си ръце.

Глава 59

Летището в Санта Моника, макар и малко, беше много оживено. Тук кацаха всякакви самолети — от малки „Чесна Скайрейнс“ с един-единствен двигател, като този на Ед, до самолети „Гълфстрийм“, с които пътуваха звезди на рокендрола и изпълнителни директори на медиите. Кацаха още и стотици частни самолети, чиито собственици редовно обикаляха щата и вечно бързаха, както и самолети на чартърните компании.

Летището беше може би разположено твърде близо до океана, но пък притежаваше весела атмосфера. На терасата на покрива хората можеха да пият по едно мартини и да гледат как някой малък самолет прави красиви лупинги, как червените и зелените светлинки премигват в мрака сред мощния рев на реактивните двигатели.

„В полета с реактивен самолет има някакво великолепие“, помисли си Марио де Сото, докато пилотът му приземяваше чартърния „Лиър“. Спуснаха стълбите, помощникът му отвори вратата и пилотът излезе от кабината, за да каже довиждане на единствения си пътник.

— Наслаждавайте се на голфа, мистър Фарар — каза той на Марио де Сото, който този път беше избрал да се представи с фамилното име на баща си.

Куфарът му марка „Вютон“ и чантата му с принадлежностите за голф вече го чакаха в количката. Той собственоръчно ги закара до наетия сребрист „Линкълн Таун“. Нищо не би могло да прикрие мощната му набита фигура, но той беше облякъл елегантен сив костюм, носеше очила със сребърни рамки. И мустаци. Когато облечеше костюма си за голф, се превръщаше в застаряващ човек с приятни маниери, който се радва на играта със свои стари приятели.

Качи се в наетата кола и тръгна към Сан Диего. Разбира се, знаеше, че последното място, където би могъл да намери Гус, е неговият дом. Едва ли щеше да бъде и в офиса си, като се имаше предвид, че го търси половината свят. Но щеше да започне търсенето от крайбрежния район на Санта Моника. Нае стая в „Марио“, хапна в близкото кафене, после си легна. И утре беше ден. Надяваше се, че ще бъде последният за Гус Араманов.

 

 

Когато на следващата сутрин отиде пред офиса на Гус, видя, че пред него има униформен полицай. Както и двама репортери, които никак не изглеждаха щастливи от дългото и скучно чакане. Още повече полицаи имаше пръснати из яхтклуба и малкото пристанище, където беше закотвена и яхтата „Хетера“, собственост на Гус.

Марио разбра, че задачата му никак няма да е лесна.

Видя наблизо едно заведение, влезе, поръча си айс нектар и започна да пие бавно през сламката докато усилено мислеше. Собственият му престъпен мозък работеше като този на Гус и му беше лесно да се постави на мястото на Гус, за да обмисли „своя“ следващ ход.

Изпи докрай нектара си и се върна в „Линкълна“. Потегли на север по шосе 405, обратно към Лос Анджелис. Беше станал късен следобед, когато се регистрира в „Риц Карлтън“ в Марина дел Рей.

Глава 60

Мел беше с Камелия в заведението на ъгъла до болницата. Вече бяха станали редовни гости и персоналът ги познаваше. Винаги сядаха на една и съща маса — онази до прозореца, от която се разкриваше гледка към уличното движение. И ако имаха късмет, понякога улавяха и по някой слънчев лъч. Слънцето много липсваше на Мел, която прекарваше цели дълги дни, затворена в затъмнената болнична стая.

— Нашата маса — каза тя и се усмихна на Камелия.

— Бих искал да беше в някое по-изискано заведение — каза той, изпълнен със съжаление.

— Като ресторанта в Чарлстън — спомни си тя.

Той й се усмихна, когато погледите им се срещнаха.

— Ние двамата май вече имаме доста общи спомени.

— Хората ще започнат да говорят.

Той отново се засмя.

— За какво? За това, че ти купувам кафе? Кифла или сандвич и, понякога, ако имаш късмет, и по някой бонбон?

— Не забравяй яйцата с бекон — напомни му тя и двамата се засмяха щастливо.

Докато гледаше как Камелия слага захар в кафето си, Мел си каза, че вече така е свикнала с него, че ще й липсва. Беше станал част от нея. Странно, но сега вече не можеше да си представи, че той няма да е винаги до нея, готов да й се притече на помощ. Те бяха нещо като тим, бяха обединили усилията си, за да помогнат на Ед. Но дали това беше всичко? Мел втренчи поглед в чашата си с кафе учудена.

— Обзалагам се, че няма да трае още дълго. — Камелия разбърка кафето си. — Когато човек е така загазил като Гус Араманов, няма място на света, където би могъл да се скрие. — Спомни си за едно друго убийство в Маями. — Дори Кюнанан накрая разбра, че има само един-единствен изход. И го прие. Застреля се на лодката си.

Мел потрепери.

— Нима се надяваме Араманов да направи същото?

— Не се надяваме, но не съм сигурен, че той ще измисли нещо различно. — Донесоха им препечените кифлички и той намаза нейната с лек слой сирене крема, защото знаеше, че тя така ги обича. И й я подаде с нежност. Жестът беше наистина безкрайно интимен.

— Разбира се, има един начин за измъкване — добави той. — Винаги може да се спазари с представителите на закона. Той ще ни каже името на мъжа, който го е наел, а ние ще го пощадим.

— Живот, прекаран в затвора. — Мел отново потрепери, защото дори мисълта за това й се виждаше страшна.

— Това не се случва с порядъчните хора. — Камелия отхапа от кифличката си. — Но той е платен убиец. И Ед Винсънт не е първият, когото е убил. — Задържа ръката си във въздуха, като видя тревогата в очите й. — Съжалявам. Този път той не успя, а се опита да убие.

Клетъчните им телефони иззвъняха едновременно и те се спогледаха виновно. Само че имаше и други клиенти и в заведението беше толкова шумно, че никой не обърна внимание на дразнещия звън на телефоните им.

— Здравей, Райли — каза Мел нежно с устни, почти залепени за телефона. — Добре съм, скъпа. Къде отиваш? О, в града на радиото с Хамиш…? — Хамиш се беше превърнал в личния бодигард на Райли и след като прекараха два дни заедно, те бяха станали неразделни приятели. Хамиш се чувстваше длъжен да я забавлява, но винаги поставяше работата на първо място, а това означаваше, че най-много е загрижен за безопасността на Райли. Мел беше доволна от това стечение на обстоятелствата. Сега тя й пожела да се забавлява добре и й каза, че ще се видят по-късно.

Въпреки шума от множеството разговори, виковете към келнерите, съскането на парата и цвърченето на грила, за Мел беше невъзможно да не дочуе разговора на Камелия. Той говореше с Клаудия.

— Забравил ли съм? — каза той. — Но как съм могъл? Да, tesoro, прекарали сме много години заедно. Но можеш да ги намалиш наполовина, ако си спомниш колко седмици съм работил, без да се прибирам у дома… Добре, тогава, добре. Да. Вечеря в петък вечер. При Нино. И кога не съм ти носил подарък за годишнината? — Усмихваше се, когато й каза довиждане.

— И колко години, по-точно? — запита го Мел.

— Двайсет и шест. Не. Излъгах. В петък стават двайсет и седем.

Тя кимна и се запита какво ли е да си толкова дълго с мъжа, когото обичаш.

— Разкажи ми за сватбата си — каза тя.

— Сватбите са нещо, от което се вълнуват жените. Нали знаеш, имаше шаферки и много цветя, а Клаудия изглеждаше… Беше много красива.

Изведнъж той си спомни съвсем ясно как изглеждаше тя тогава. Дългата й черна коса беше прибрана и прикрепена с венец от цветя, а дългият воал полускриваше лицето й от него, докато двамата се вричаха пред олтара.

— Сватбата беше хубава — смени темата той. — Чичовците и лелите ми долетяха от Италия и Сицилия. На сватбата дойдоха с голям автобус и приличаха досущ на италианско семейство от някой филм. Роберто Бенини трябваше да е там, за да ги заснеме. Виното се лееше, жените бяха изпекли италиански сладки, а малките деца тичаха наоколо и се пречкаха на всички. Леля София се подхлъзна по време на танците и размаха крака във въздуха, като показа от тялото си повече, отколкото би трябвало. Всички много се смяха. — Той й се усмихна. — Прекарахме наистина чудесно.

Мел се засмя, но всъщност не знаеше какво е да имаш такова голямо семейство. Никога не беше имала. Беше се надявала сама да създаде такова, да бъде онзи, който е поставил основите му, така да се каже. Но сега не беше сигурна, че това ще се случи.

Тя смръщи вежди, когато си помисли за Ед. Той още не реагираше. Все още го хранеха венозно, но той беше толкова отслабнал, че тя вече не виждаше в него едрия мъж, в когото се беше влюбила. Тази сутрин, когато беше взела ръката му в своята, тя беше останала напълно неподвижна. Никакво движение, нито дори най-малък признак на отговор, само безкрайното леко бръмчене на апаратите и мониторите, докато животът му бавно изтичаше.

Тя рязко отблъсна стола си назад.

— Трябва да се връщам.

Камелия я погледна изненадано. На лицето й отново беше изписана тревога, нещо като „ако не съм там, той ще умре“ — израз, който той вече добре познаваше. Този път Мел плати сметката, защото имаха уговорка, че ще се редуват. Камелия я изпрати до болницата и се сбогува с нея пред вратата. Той трябваше да се върне в управлението, ако не за друго, то поне да види докъде са стигнали със случая Араманов.

Отново Броцки беше дежурен. Мел поклати невярващо глава, докато крачеше към него по дългия коридор.

— Не ти ли позволяват поне да четеш? — запита го тя.

— Аз съм охрана, мадам. Трябва да съм нащрек във всяка секунда.

— Ти си добро ченге, Броцки — каза тя и видя как руменината избива на бялото му, гладко, прилично на бебешко, лице.

— Благодаря ви, мадам — отговори той с доволна усмивка.

 

 

Мел зае обичайното си място до леглото на Ед. Вдигна ръката му към устните си и почака за някакъв отговор, нещо, трепване, което да й подскаже, че той още усеща и чувства. Нищо. Беше го изгубила някъде в мрака. Но мониторите продължаваха да бръмчат равномерно, за да й кажат, че той е още в земята на живите. „О, Ед — помисли си тя, — кога ще свърши този кошмар? И как ще свърши?“

Глава 61

Марина дел Рей представляваше доста голям залив, в който бяха хвърлени много яхти и хиляди по-малки лодки. Марио не беше от хората, които са пътували много по море, а и това не го влечеше особено. Но беше минал курс по риболов и можеше да се оправи с една лодка, ако се наложи. Както и беше направил в онзи случай, когато уби човека, чиято самоличност си присвои.

Имаше както по-малки, така и по-големи дълбоко газещи яхти с панамска и бахамска регистрация, нови и стари лодки, платноходки, мощни моторни лодки, рибарски лодки. За каквото и да си помислиш, можеш да го намериш в Марина дел Рей. Марио предположи, че жителите на Калифорния са като жителите на Флорида — щом живеят на брега на океана, значи имат нужда от лодка.

Разхождаше се по кея и си мислеше за това, какво ли е да си толкова богат, че да няма какво да правиш, освен да газиш по цял ден из мътните води. После започна да мисли за това, колко ли често се използва всяка яхта. Започна да пресмята на ум колко трябва да се удържа за амортизация след всяко излизане във вода. Като събра всички малки суми, се получи една доста тлъста сума. Реши, че една красива жена излиза по-евтино от която и да е лодка — вечеря, рокли и от време на време по някое бижу. Една жена би била по-добра инвестиция, защото от нея може да се очаква да върне част от вложените пари. Неговата гледна точка беше, че за един мъж е по-добре да наема лодка, когато има нужда от такава, отколкото да я поддържа целогодишно. Няма никакъв смисъл да притежаваш нещо, което не използваш.

Влезе, уж бавно и безцелно, в офиса на брокера, където прояви интерес към една доста мощна моторна лодка, и откри, че много малко от собствениците живеят практически на лодките си. Марио си помисли, че човек би могъл лесно да се скрие тук. Но дори един убиец трябва да се храни. А и, като познаваше Гус, реши, че той не може и без да пие.

Обиколи с колата, за да намери най-близките магазини за храна и спиртни напитки. На разстояние, което можеше да се измине и пеш, имаше минимаркет, който беше отворен от седем сутринта до единайсет вечерта, а до него, невзрачно магазинче за алкохол с железни решетки на прозорците. Наблизо имаше и други магазини, по-големи и по-бляскави, отворени почти през цялото денонощие. Знаеше, че Гус щеше да ги избягва.

Марио не беше търпелив, но паркира колата пред малките магазинчета и зачака. Трябваше да издържи, колкото и време да беше необходимо.

 

 

Беше тъмно, когато Гус излезе от района на залива и прекоси шосето, за да си купи водка от невзрачното магазинче с решетките. Нямаше апетит, но имаше нужда от алкохол, за да притъпи дейността на мозъка си, който не преставаше да мисли за едно и също. Взе четири бутилки „Смирнов“ и половин дузина захарни пръчици и излезе. Поколеба се пред минимаркета, после влезе, избра си две пилешки бутчета и неспокойно се нареди на опашката, плати и бързо излезе.

Ирония на съдбата беше, според Марио, че прикритието на Араманов толкова много прилича на неговото собствено — мустаци, очила. Само че, вместо да си слага сива перука, Гус беше обръснал изцяло главата си. Което само подсилваше приликата му с питбул.

Марио изкара колата от паркинга и остави двигателя да работи на тихи обороти, защото трябваше да следи пешеходец, и то от достатъчно голямо разстояние, че да не бъде забелязан. Марио имаше богат опит в тази игра, беше експерт. Като стигнаха района на залива, той паркира колата и започна да следи Араманов пеш.

Гус се качи на борда на стара и на места ръждясала двайсет и осемфутова „Бейлайнър“, която се нуждаеше от боядисване. Собственик й беше човек, който вече не съществуваше. Гус го беше премахнал извънредно внимателно, защото дължеше пари не на тези, които биха позволили това. Гус беше запазил лодката за себе си и я използваше, когато беше в Лос Анджелис по работа. На борда имаше няколко малки едностайни апартамента и прекрасен бар. Никак не е трудно да заведеш жена на борда на такава яхта, особено ако имаш мерцедес, а и вечер, в полумрака, старата „Бейлайнър“ не беше чак толкова лоша.

Слезе несигурно, препъвайки се, по няколкото стъпала до кабината, отпусна се тежко на стария и мръсен сив стол и остави бутилките на масата пред себе си. Отвори първата и отпи дълга глътка. Водката не го накара да се почувства по-добре, само упои малко мозъка му. Беше прецакан и го знаеше. Премисляше целия сценарий отново и отново и виждаше, че има само един шанс. Дори и той беше много рискован и означаваше живот в затвора. Изборът нямаше да му донесе щастие. Грабна пакета с двете пилешки бутчета и ги изгълта на няколко огромни хапки, като си помогна при преглъщането с още няколко щедри глътки водка. Запита се какво ли прави Лайла, но не и децата. Те вече не бяха негови деца. Беше загубил правата си над тях, разбираше го ясно. Нямаше да го боли и наполовина толкова от този факт, ако беше успял да се сдобие с добра сума пари и нов паспорт, както и еднопосочен самолетен билет за Европа или Южна Америка. Но вече беше прекалено късно за това.

Седеше там и разсъждаваше над грешките си, когато чу шум. Вдигна глава и подуши въздуха като куче. Вятърът не донесе до него мириса на непознат, но му помогна да усети движение под лодката. Ето — отново. Дали вятърът кара мачтите да издават този шум?

Замисли се за това, че щом трябваше да убие човек, за да се сдобие с яхта, то щеше да е по-добре тя да е хубава и голяма, с която да можеше да се измъкне оттук, преди да излъчат новините, когато отново чу шума. Извърна поглед и видя нечии крака да слизат по стълбите. Нямаше време да извади пистолета от колана, прикрепен на талията му. Марио де Сото вече беше насочил към него своя „Кар К9“.

Останаха, секунда, загледани един в друг, с което признаха, че се познават. После Марио каза:

— Защо не отпиеш още една глътка, а, Гус?

Гус само продължи да го гледа втренчено. Знаеше, че това е краят и че няма сили нищо да промени. Замисли се срещу колко много мъже се беше изправял, точно така, само че тогава той беше в силна позиция. Едва сега разбра как се чувстват жертвите, които гледат в дулото на револвера и чакат да настъпи краят на света.

Револверът на Марио проследи движенията му, когато Гус посегна към бутилката водка, вдигна я и отпи още една дълга глътка. После предложи и на Марио.

— Искаш ли да я опиташ? Най-добрата е.

Марио поклати глава.

— Не, аз съм почитател на марката „Абсолют“.

Гус кимна. И пак отпи.

— Е, може да умреш и щастлив — каза Марио с лека, невесела усмивка.

Гус чувстваше тежината на полупразната бутилка в ръката си. Имаше шанс… последен шанс.

Марио видя бутилката да лети към него. Когато тя се издигна високо във въздуха, той отстъпи леко и безшумно встрани. Водката заля панталоните, а очите му, и без това тесни и злобни, се присвиха още по-злобно.

— Винаги съм поддържал теорията, че наемните убийци са глупави — каза той. — Защо иначе биха рискували живота си, като вършат мръсната работа на другите?! Наградата със сигурност не е толкова голяма, че да компенсира рисковете.

Гус чувстваше успокояващата го топлина на „Сигма“-та върху корема си под ризата. Ризата беше хавайска, купена по време на една безгрижна ваканция с Лайла. Той я носеше свободно пусната отгоре, защото така можеше бързо и лесно да извади пистолета. Марио беше глупакът, защото си губеше времето да му говори. А това даваше възможност да мисли, той още можеше да координира действията си… Все още можеше да спечели. Но Марио си имаше свой план.

— Стани! — Той посочи с револвера мястото, където Гус трябваше да застане. — Вдигни ръце над главата! — изкомандва.

Гус се подчини. Евтин метален стол стоеше между тях. Бяха еднакви на ръст, а той беше в по-добра форма от Марио. С рязко и внезапно движение, той бутна стола към Марио и протегна ръка към „Сигма“-та.

Но Марио беше по-бърз. Притисна револвера си до главата на Гус и го принуди да коленичи. Сега той беше на мястото, на което първоначално трябваше да застане. Марио нямаше намерение да губи повече време. Удари силно и главата на Гус увисна назад.

Марио коленичи до загубилия съзнание наемен убиец. Не му се искаше да цапа чистите си и изискани панталони на мръсния под, но нямаше избор. Беше си сложил тънки хирургически ръкавици. Извади „Сигма“-та на Гус и я сложи до главата му. Обви пръстите му около пистолета, приближи го до главата му и натисна спусъка. Куршумът направи дупка в главата на Гус, а ръката му се изцапа с нагар. Този път очите на Гус гледаха втренчени в нищото, а мозъкът му изпръска стените и изцапа килима.

Марио изчака секунда и се ослуша. Револверът на Гус имаше, разбира се, заглушител и звукът от изстрела едва ли щеше да бъде чут на кея. Вятърът духаше силно и поклащаше яхтата. Изправи се и отиде до стъпалата. Обърна се и хвърли последен поглед на мъжа, който беше прецакал живота му. В следващата секунда вече го нямаше там.

Дъждът току-що беше започнал да вали — този странен лосанджелиски дъжд, който започва внезапно и се превръща в порой, принуждаващ пешеходците да тичат по улиците в търсене на подслон. Но на Гус Араманов вече за нищо не му пукаше. Животът беше свършил за него.

Никой не видя Марио, когато излезе от сенките и започна да подтичва в дъжда. Никой не го забеляза и когато стигна до паркинга, качи се в колата и подкара към хотела.

Малко по-късно той вече стоеше под горещата струя на душа и се сапунисваше усилено, за да измие от себе си мръсотията на яхтата. Остана дълго време в банята, после се загърна с хавлия и се обади на рум сървис.

— Водка мартини, веднага — каза той рязко. — И нека водката да бъде „Абсолют“. Да, с маслина. Е, какво пък, по дяволите, нека бъде двойно. Може да донесете и малко печено пиле. Да, нека бъде покрито с галета.

Усмихваше се, когато остави слушалката. Не беше се чувствал толкова добре от години.

Глава 62

Беше осем и половина в петък вечер. Камелия празнуваше годишнината си с Клаудия в „При Нино“. Беше й купил цветя — букет розови рози, беше поръчал „Антинори Кианти Ризерва“. Имаше и подарък за нея — огърлица, чиито диаманти имаха формата на сърца. Знаеше, че до този момент тя си мисли, че няма нищо друго, освен цветята, и се радваше на кутийката в джоба си, готов да я изненада по-късно. Вечерта вървеше добре.

 

 

Мел беше прекарала дълъг ден в болницата до леглото на Ед. А сега трябваше да отдели малко време и на Райли. Целуна го нежно, каза му, че ще се върне след два часа, и добави:

— Чакай ме, скъпи. Не си отивай, чуваш ли?

Целуна го отново, стисна ръката му и го погали по косата.

 

 

Ед я чу да си тръгва, макар сега шумовете, които стигаха до него, да му се струваха по-далечни. Без значение колко силно и упорито се съпротивляваше, мракът го завладяваше все по-често и все за по-дълго… Безкраен мрак, където нямаше мечти, които да подхранват желанието му за живот… Където любовта не можеше да бъде усетена… Където нямаше думи за утеха… „Върни се, моя любов!“, искаше да извика след нея. „Знам, че Райли има нужда от теб и че се проявявам като егоист… Но имам нужда от теб, Мел… Искам те. Тялото ми те иска, съзнанието ми те иска, сърцето ми те иска. Като онази стара песен: «Цялото ми аз». Да, онова, което съществува между нас, е любов. Само че сега съм толкова уморен… Става ми все по-трудно и по-трудно да се боря. Губя битката, а не искам да те изоставя… Само ти ме задържаш на този свят. Мел, скъпа моя…“

 

 

Марио много внимаваше да покрие следите си и чартърният самолет, който нае в Лос Анджелис, беше на друга компания. Приземи се на „Ла Гуардия“ същото място, на което Араманов почти беше успял да застреля Ед.

Този път Марио пътуваше под името Майкъл Милър. Милър беше семейното име на майка му — Елин Милър Роугън. Беше използвал бащиното си име, Фарар, в пътуването до Лос Анджелис. Не знаеше защо толкова много му се иска да използва техните имена на този етап, освен може би, че му се виждаше подходящо да го направи, след като и Ед най-после ще се присъедини към мъртвото му семейство.

Марио си беше осигурил непоклатимо алиби. От Лос Анджелис се беше обадил на лекаря си и се беше оплакал от проблеми със сърцето. Беше уредил да го прегледат в болницата в Манхатън късно същата вечер, за да бъде готов за пълни изследвания на следващата сутрин. Марио познаваше добре процедурата и знаеше какво точно да каже на кардиолога, за да привлече вниманието му.

Дадоха му частна стая и го помолиха да им даде дрехите си и да облече болнична пижама. Той се подчини, легна на тясното легло, изтърпя да му измерят температурата и да му вземат кръвна проба. После каза на сестрата, че умира за сън, и помоли да не го безпокоят.

— Разбира се — съгласи се тя, — сутринта ще бъде доста натоварена за вас, мистър Милър. По-добре е да се наспите.

Той гледа след нея, докато тя не излезе от стаята, изчака десет минути, после стана и облече дрехите си — черна риза, черни панталони и леко спортно сако марка „Адидас“, купено в Лос Анджелис. Завърза маратонките си, пооправи облеклото си, вчеса косата си. Отвори малката чанта, която носеше със себе си. Там имаше само едно внимателно сгънато бяло палто — като онези, които носят лекарите — две химикалки и папка с документи, които изглеждаха официални и важни. Извади папката и химикалките, сложи ги във вътрешния джоб на сакото си, отвори вратата и надникна предпазливо навън.

В болницата цареше покоят, характерен за нощта, и коридорите бяха полутъмни. В края му се виждаше ярката светлина, която се процеждаше от стаята на сестрите, и се чуваше, макар и тихо, как те оживено бъбрят.

Зелената табела на аварийния изход светеше над врата в другия край на коридора. Като се придържаше близо до стената, той забърза натам. Вратата на противопожарното стълбище беше тежка и трябваше много да внимава, за да не се затръшне силно след него. Придържа я, докато тя не се затвори плавно, после се огледа.

Намираше се на бетонно стълбище, осветено от ярки неонови лампи. Числа, изписани с ярка червена боя, указваха етажа. Намираше се на четвъртия етаж. Знаеше, че интензивното отделение е на десетия етаж.

Облече докторския халат и пъхна химикалките в джоба си. Те му придаваха по-официален вид, както и папката с документите.

Маратонките му скърцаха заради металните скобки, които ограждаха края на всяко стъпало, а цялото стълбище миришеше непоносимо на дезинфектант. Направи недоволна гримаса, защото мразеше тази миризма. А до десетия етаж имаше още доста. Вече не му достигаше дъх и чувстваше бедрените си мускули пренапрегнати, когато бутна вратата на десетия етаж, за да я отвори съвсем малко — пролука, през която би могъл да надникне.

Видя, че положението е същото като на четвъртия етаж и че стаята на сестрите е отново разположена в средата на етажа. Нямаше дежурно ченге. Предположи, че сигурно вече са престанали да охраняват Ед, защото са решили, че няма смисъл. Усмихна се. Най-после, беше на правилното място и в подходящото време.

Извади револвера „Кар К9“ от кобура, прикрепен към глезена му. Обичаше този малък пистолет, той прилягаше в дланта му, сякаш беше правен по поръчка. А и заради формата му, криеше се много лесно. Напомняше на Марио за първия му пистолет, онзи, с който беше убил първия си човек — съперник в бизнеса. Нещата не се бяха променили много.

Като се потеше обилно, той пристъпи в дългия, блестящ от чистота, дезинфекциран коридор.

Глава 63

Камелия беше по средата на основното блюдо, когато пейджърът му иззвъня. Към него се обърнаха много глави, много очи го погледнаха раздразнено и той се изкашля, за да прикрие смущението си. Умишлено беше оставил клетъчния си телефон в колата, за да не ги безпокоят, но пейджърът беше неговата пъпна връв, която го свързваше с управлението. Не можеше да живее без пъпната си връв, нали?

Извини се на съпругата си и отиде във фоайето, за да отговори. Беше кратък и дискретен в отговорите си, а след като разговорът свърши, се върна при масата си и отново седна. Клаудия знаеше какво следва: такава беше цялата история на живота й.

Камелия й каза, че има новини по случая Ед Винсънт. Че трябвало веднага да се върне на работа, защото нещата се развивали твърде бързо. Тя разбираше, обаче я болеше.

— Обещавам ти, че ще празнуваме отново — каза Камелия докато плащаше сметката. — Следващата седмица, tesoro.

Беше вече настанил Клаудия в таксито и то беше потеглило, когато той осъзна, че тя беше забравила розите.

 

 

Камелия се обади на Мел в болницата. Тя не беше там, затова той се обади в апартамента на Ед.

— Какво има? — Изведнъж я обзе чувството, че неговият глас е гласът на съдбата, който ей сега ще й съобщи ужасни новини.

— Нищо. Може ли да се срещнем в нашето заведение след петнайсет минути?

Тя дори не се поколеба.

— Ще бъда там.

 

 

Поръчаха кафе и кифлички. Мел го гледаше тревожно с широко отворени очи и чакаше да й каже какво е толкова спешно. Беше облечена в дънки и маратонки и раздърпан бял суичър, на който пишеше: „Лейкърс“, а късата й коса беше прибрана под бейзболна шапка. Камелия си помисли, че тя е като лъч слънчева светлина в манхатънската нощ.

— Съжалявам, че те извиках така внезапно.

Той отхапа от кифличката със сирене. Беше жилава, очевидно изпечена сутринта, и той с отвращение я остави обратно в чинията. И без това не беше гладен. Просто беше в нещо като стрес. Мел пък въобще не обърна внимание на кафето си.

— И така, какво става? — запита тя.

— Заловили са нашия наемен убиец.

Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— О, Боже! Не мога да повярвам!

— Спокойно можеш да повярваш. Открила го е полицията на Лос Анджелис, на лодката му. Мъртъв.

Тя отново ахна.

— Мъртъв?

— Един-единствен изстрел в слепоочието. Приличало на самоубийство, но не са сигурни. Разследват.

За първи път я виждаше да загуби дар слово.

— Каква ирония, нали? — каза той. — Наемният убиец пръсва собствения си мозък.

Тя потрепери и покри лицето си с ръце. Той подозираше, че плаче, и зачака. Беше му страшно неловко и не знаеше какво да каже. Мел си пое дълбоко дъх.

— Добре съм. Сега съм добре. Беше от шока, нали разбираш. От облекчението да разбера, че всичко е свършило. Най-после.

Той не искаше да бъде този, който, за пореден път, ще разпръсне илюзиите й, но трябваше да й го каже.

— Още нищо не е приключило, Мел. „Заловихме“ наемния убиец. Но още не сме заловили човека, който го е наел. — Той постави лакти на малката маса и се наведе към нея. — А той е истинският убиец.

Очите й с цвета на отлежало уиски отново се уголемиха тревожно. Тя втренчи поглед в лицето му. Видя как зениците й се разширяват и разбра, че й е причинил истински шок. Лицето й беше толкова близо до неговото, че би могъл да я целуне.

— О, Марко — каза тя с треперещ глас. — Ед е все още в опасност. Трябва да отида при него.

И веднага скочи на крака, грабна чантата си от стола и отново разпиля съдържанието й по пода. Той предположи, че това не е инцидент и че той не е първият мъж, който коленичи, за да й помогне да прибере вещите си: слънчевите очила, химикалите, червила, ключове, стари рецепти, неплатени сметки, две малки играчки от „Макдоналд’с“, които всъщност бяха на Райли, дребни монети, старо портмоне, малка кожена рамка, в която имаше снимка на Ед.

Тя буквално се вкопчи в ръката му, докато вървяха към болницата.

— За мен е по-добре да се върна в управлението — каза той, когато изкачиха стъпалата и влязоха във фоайето. — Можеш ли вече да се оправиш? Сама?

Тя кимна, но той виждаше, че е нервна. Може би си мислеше, че сега, когато наемният убиец е мъртъв, и Ед ще умре.

Гледа след нея, докато отиде до асансьорите, после остана известно време на стъпалата отпред, замислен за хода на нощта. Тя беше студена и мъглива, необичайна за сезона. Потърси в джоба си кутията „Уинстън“ и напипа малката велурена кутийка. Нададе измъчен стон. Подаръкът на Клаудия за годишнината. Дали въобще някога ще му прости? Предполагаше, че да. Та нали винаги му прощаваше?

„Не че нямам извинение“, помисли си той докато палеше забранената цигара. Погледна отново вътре през стъклените врати и видя, че Мел още чака при асансьорите. Главата й беше наведена надолу, беше втренчила поглед в пода — изгубена, знаеше той, в собствените си тъжни мисли.

Тя вдигна глава, когато асансьорът спря, после влезе вътре. Тази вечер у нея имаше нещо, което го караше да се чувства неспокоен. Някаква всепоглъщаща тъга. Никога не я беше виждал такава. Тя беше обикновено толкова весела, толкова смела, но тази вечер изглеждаше съсипана. Запита се дали не сбърка, като й каза, че истинският убиец е все още на свобода и неразкрит. Започна да крачи напред-назад по стъпалата и да дърпа с наслада от цигарата. Нещо в цялата тази работа го тревожеше. Много.

Глава 64

Ед чу вратата да се затваря. Надяваше се, че е Зелда, защото тя много му липсваше. Ослуша се за познатите стъпки, но долови само тишина. После чу скърцането на обувки с гумени подметки. Мъж, помисли си. Вероятно лекар. Сега долавяше и дишането му. Дишаше тежко, като че ли беше бягал… Искаше му се да извика. Хей, кой е там? Но не можеше.

 

 

Беше толкова близо. Ед можеше да долови миризмата на тялото му… мускусна миризма с примес на сандалово дърво. Но имаше и нещо друго, нещо, което го озадачаваше. Чужда, непозната миризма. Мирис на опасност. Първичната реакция за бягство покачи нивото на адреналин в кръвта му и кривата на сърцето му, отразена от монитора, подскочи рязко нагоре. Боже мой, щяха да го спипат, все пак… Почувства последен прилив на енергия… На живот — такъв, какъвто не беше чувствал от седмици.

 

 

Отвори широко очи. И погледна право в лицето на брат си… Мич не проговори. Не се усмихна. Просто му върна втренчения поглед. После изтръгна дихателната тръба от гърлото на Ед, махна и маркучите на банките и катетрите.

Докато правеше това, се усмихваше злобно. Кривите на мониторите побесняха, зазвъняха алармите. Трябваше да се измъкне бързо.

 

 

Мел не знаеше защо е толкова нервна. След онова, което Камелия току-що й беше казал, трябваше да се чувства по-сигурна. Но някой, там навън, все още искаше смъртта на Ед. Инстинктът й подсказваше, че е била далеч от него прекалено дълго. Измина коридора със скоростта на бегач на къси разстояния, устремил се към победата.

Спря се озадачена. Пред вратата на Ед нямаше униформен полицай. Все още се чудеше къде ли е Броцки, когато отвори със замах вратата.

Първото, което й направи впечатление, беше тишината. Мониторите не бипкаха равномерно. А апаратите поддържаха живота на Ед. Видя непознатия лекар и отбеляза факта, че маркучите и катетрите разливат безценните течности по белите чаршафи. И монитора със застрашителната равна зелена линия.

— О, мили Боже, не, нееее! — изпищя тя.

Лекарят се обърна рязко и я изгледа. Тя видя револвера в ръката му и сърцето й подскочи. Една-единствена, мощна тръпка премина през тялото й. Ед беше мъртъв. Този мъж го беше убил. Като виеше от ярост, тя се хвърли върху него. С целия си ръст от шест фута.

Мич не го беше очаквал. Падна на колене, после, със залитане, се изправи отново на крака и тръгна към вратата.

Очите на Ед бяха широко отворени. Мел се изправи с мъка и се наведе над Ед, като отчаяно се опитваше да напъха дихателната тръба в трахеотомичния отвор в гърлото му.

— Ед, о, Ед, скъпи, дръж се — ридаеше тя. — Всичко ще бъде наред, обещавам…

Погледът му беше фиксиран някъде над рамото й.

Тя видя предупреждението в очите му и се обърна. Убиецът се беше върнал. Инстинктивно, Мел се хвърли върху Ед, за да го защити. И почувства изгаряща болка и топлина, когато куршумите се врязаха в тялото й.

 

 

Като се върна от почивката си за кафе, Броцки видя един мъж да излиза от стаята на Ед. Втурна се след него възбуден като боен кон при вида на схватката. Такава беше полицейската работа. Мъжът беше едър и не можеше да бяга толкова бързо, а Броцки вече беше извадил пистолета си.

— Спри! — извика той. — Спри или ще стрелям!

Беше грешка, че предупреди убиец като Мич Роугън. Той се обърна и стреля. За онази част от секундата, която беше необходима на Броцки да осъзнае, че е улучен и да изпадне в безсъзнание, Мич беше изчезнал.

 

 

В това време Камелия излезе от асансьора и видя Броцки. Изтича до него, като внимателно заобиколи пищящата сестра. Вратата на стаята на Ед беше отворена и той видя Мел да лежи на пода. Сега и други хора — лекари, сестри — тичаха към тях. Избутаха го встрани, когато лекарите наобиколиха Мел, която кървеше обилно, и я сложиха да легне върху болничната количка. Той коленичи до Броцки, който приличаше на мъртъв. Камелия почувства бремето на отговорността да пада на раменете му. Бедното момче, бедното проклето копеле.

Гледа известно време как сестрите бутат двете колички към асансьора, за да стигнат по-бързо до операционната. Онази негова част, която принадлежеше на Мел, ги следваше и по-нататък.

Глава 65

Истински, неподправен ужас караше Марио де Сото да тича надолу по бетонните стъпала на аварийното стълбище толкова бързо, колкото никога досега. Спря да си поеме дъх на четвъртия етаж. Имаше намерение да се върне в стаята си, да се пъхне обратно в леглото, а на сутринта да каже на лекаря, че е променил решението си, че не иска да се подлага на всичките тези тестове и да си тръгне. Никой нямаше да го заподозре. Щеше да бъде просто поредният труден пациент, един измежду стотици в тази болница. Но разбираше, че вече няма шанс да използва това алиби.

Продължи надолу до третия етаж, после до втория, до първия. Стигна до подземния паркинг и затича през многото коли към изхода. Пъхна револвера обратно в кобура, прикрепен към глезена му, и оправи дрехите си. Все още дишаше тежко, когато излезе на улицата и бързо се скри в сенките, защото чу воя на полицейските сирени. Виждаше сините светлини да блестят, униформени полицаи да тичат навътре и навън от сградата, да вадят пистолети.

У него гореше гняв, силен и неутолим като реактивно гориво. Гняв, насочен към Гус Араманов, заради когото беше изпаднал в това положение — на евтин убиец, когото преследват по улиците на Манхатън. Гняв и към Алберто Ричи, който му беше предложил сделка и който, знаеше добре това, щеше да отрече, че го познава. Ричи винаги излизаше като победител. Но не и този път.

Излезе от сенките и спря едно такси.

— Източна шейсет и четвърта улица — каза.

Камелия вече тичаше надолу по аварийното стълбище, единствения изход за убиеца. Видя захвърления на паркинга бял халат, чу воя на сирените с помощта, която бяха повикали. Наведе се, с пистолета в ръка, и започна да се оглежда из полутъмното помещение.

Никога досега не се беше чувствал така, по време на нито едно друго разследване. Нуждата да убие този човек го поглъщаше. Ако Мел беше мъртва, не знаеше как ще се справи с това. Когато извика допълнителни полицаи в паркинга, мисълта за смъртта го беше обсебила изцяло.

Глава 66

Джулиана Ричи даваше вечеря. За нея това беше много важен случай, защото отчаяно искаше да стане съпредседател на най-голямото благотворително събитие за годината в полза на бавноразвиващите се деца. Събитие, което щеше да я издигне на върха на обществения живот в Манхатън.

Джулиана беше висока и русокоса и извънредно елегантна в дългата си копринена рокля, естествено, висша мода. С нея носеше последния подарък на Алберто — огърлица от смарагди и диаманти и обици към нея.

Къщата току-що беше обновена от последния нает дизайнер и изглеждаше като мечта. Навсякъде, където имаше достатъчно място, бяха поставени огромни саксии с цветя. Цветя имаше и в множеството вази, артистично разпръснати тук-там. На масата стояха най-изискани прибори марка „Кристофел“, „Бакара“ и „Бернадо“, икономът и наетите келнери чакаха до столовете, а готвачът се беше постарал като за кралското семейство.

Покрай дългата маса седяха двайсет души, а Алберто изглеждаше необикновено красив и представителен начело. От другата страна седеше Джулиана. Тъкмо удостояваха с вниманието си десерта — суфле от диви ягоди от Южна Франция, сервирано с леко и изискано шампанско (любимото на по-голямата част от гостите й), когато икономът влезе и дискретно прошепна нещо в ухото на съпруга й.

 

 

Марио чакаше Алберто Ричи във фоайето. Оглеждаше изисканата обстановка, постигната не само с вкус, но и с много пари. Беше си мислил, че неговата къща имение в Маями беше върхът на лукса и класата, но това тук беше нещо различно. Произведенията на изкуството на тези стени изглеждаха достойни и за най-великия музей, а мебелите притежаваха благородната патина на скъпи антики. Дори килимът беше великолепен, дълъг четирийсет фута, копринен, със сигурност идващ от Отоманската империя. Чувстваше, че му е лошо. Стомахът му беше свит. Беше си мислил, че има всичко на света. Сега разбираше, че няма нищо.

Надникна през огромния букет цветя, поставен на позлатената конзола, към венецианското огледало и отражението на собственото си лице. Едва се позна. Нима този свит и сгърбен, пребледнял мъж беше наистина Мич Роугън?

Обърна се, когато Ричи влезе забързано и гневно.

Ричи освободи иконома с махане на ръка с добре поддържан маникюр.

— Какво правиш тук? — изсъска той. — Казах ти никога да не влизаш във връзка с мен, никога да не идваш в къщата ми. — Вече беше хванал Марио за ръката в областта над лакътя и го буташе към входната врата. — Излизай и не се връщай, глупаво копеле такова!

Марио се обърна и го погледна. Притисна тънкия револвер „Кар“ към стомаха му и се усмихна, преди да дръпне спусъка.

Глава 67

Не откриха никого на паркинга — заподозреният беше избягал. Всички полицаи, които бяха наблизо, се заеха да го търсят, сигурни, че не е избягал далеко. Камелия също беше навън, в близост до болницата, когато клетъчният му телефон иззвъня. Съобщиха му, че е имало стрелба в дома на Алберто Ричи.

Камелия знаеше, интуитивно, че Ричи е в дъното на сделката за онзи недвижим имот. Независимо кого беше използвал за мръсната си работа, Ричи беше истинският убиец.

Като пусна сирените на полицейската кола, стигна до Източна шейсет и четвърта улица за минути.

 

 

Мич Роугън, понастоящем Марио де Сото, все още стоеше до трупа на Ричи, който кървеше обилно върху безценния килим от времето на Отоманската империя. Револверът му беше насочен към Джулиана Ричи, застанала на стълбите, откъдето се беше опитала да избяга. Тя пищеше силно.

— Ако не млъкнеш, само след секунда ще си мъртва! — каза й той с леден глас. Тя веднага затвори уста, но все още се чуваха тихите й стонове. Светлината, която струеше от красивия кристален полилей, се отразяваше в хиляди лъчи от диамантите и смарагдите, украсяващи шията й. Той ги гледаше с нескрита завист.

Беше се проявил като глупак, като проклет глупак. Винаги мъжете като Ричи, вече мъртвия Ричи, вземаха големите награди. Докато мъжете като него обираха трохите и си мислеха, че са голяма работа. Целият му проклет живот беше една заблуда, балон, който лесно можеше да се спука.

Той чу полицейските сирени и виковете на ужасените гости, които все още бяха събрани в голямата трапезария. Беше готов да се разсмее. Те със сигурност не са очаквали това, когато са обличали елегантните си дрехи висша мода и са се кичили с безценни бижута за партито на Алберто Ричи.

Вратата се отвори рязко. Онази проклетница започна отново да пищи. Той се обърна, за да погледне… и ги видя да идват. Разбра, че това е краят. Пъхна револвера в устата си и дръпна спусъка.

Глава 68

Камелия наблюдаваше прокурора, който си вършеше съвестно работата, докато полицаите се занимаваха с Джулиана Ричи и гостите в трапезарията. Когато коленичи до двата трупа, вече не чуваше толкова ясно истеричните им хълцания. И двамата мъртви мъже бяха лоши по природа. Алчни хора, които не биха позволили нищо да ги спре, готови на всяка цена да задоволят жаждата си за още. Още пари, още красиви вещи, още власт. А ето че сега нямаха никаква власт, бяха напълно безпомощни. И той се надяваше, че ще отидат право в ада.

Около него кипеше трескава дейност: вземаха се отпечатъци, правеха се снимки от всички възможни ъгли, детективите претърсваха за улики, други униформени служители успокояваха гостите, че всичко е приключило и тях не ги грози опасност. Ричи със сигурност никога не е очаквал домът му да се превърне в място за подобна сцена.

Камелия се питаше какво ли точно знае съпругата на Ричи. Например за неговите сделки. Скоро щяха да разберат, беше сигурен. Това беше краят за желанието на Джулиана да се издигне още по-високо в социален план, както и да заеме солиден пост в някоя благотворителна организация. Най-вероятно щеше да се наложи да замени дома си с великолепните мебели, красивите си дрехи, смарагдите и диамантите с оранжевите дрехи, които дават на затворниците и единично легло в тясна килия.

Хвърли последен поглед на телата, после запали цигара. Да вървят по дяволите забраните върху пушенето, помисли си уморено. Тази вечер му се беше струпало прекалено много.

 

 

Вече бяха изминали няколко часа. Здрачът, който цареше в стаята за възстановяване беше успокоителен. Бяха извадили куршумите от лявата ръка на Мел, от лявото й бедро, но тя беше все още замаяна от упойката. Беше я обзела непреодолима летаргия и тя се запита, но някак мързеливо, дали така се чувства и Ед. Ед! Веднага се изправи до седнало положение. Трябваше да се измъкне оттук…

Беше при вратата, макар да й беше трудно да пази равновесие, нощницата падаше свободно около тялото и дори се пречкаше в краката й, когато влезе Камелия и я залови „на местопрестъплението“. Той я подхвана под лакътя и почувства биенето на сърцето й, мекотата на плътта й…

— Къде мислиш, че отиваш, скъпа? — каза нежно.

Тя се изкикоти.

— Колко пъти ти казах, че това обръщение е заразително? — каза и потъна отново в забвението. Изплъзна се от ръцете му и падна на пода.

Камелия я вдигна внимателно и я занесе до леглото, след което извика медицинските сестри. Изчака да я прегледат, а те през цялото време мърмореха, че сигурно е луда, задето въобще се е опитала да стане от леглото, че въобще не могат да разберат как е успяла, след като едва преди половин час е излязла от операционната.

Камелия остана до леглото на Мел, загледан в бледото й лице. Обвиняваше себе си за онова, което се беше случило. Той трябваше да предвиди всичко, да ръководи нещата, да се скара по-строго на младите полицаи, които охраняваха вратата на Ед. Беше необходима само една малка грешка и ето че всичко отиваше по дяволите.

Броцки все още беше в операционната. Имаше заседнал куршум в гръдния кош. Кариерата му в нюйоркското подразделение на полицията можеше да свърши още преди да е започнала.

В моменти като този, Камелия винаги се връщаше към корените на католическата си вяра. Той се молеше за него. И за себе си. Беше човек, следователно, имаше грехове.

Глава 69

Изминаха няколко часа, преди Мел да се събуди напълно. Тя сграбчи Камелия за ръката и потръпна, когато болката я прониза.

— Кажи ми какво се случи!

— Не прави резки движения — каза той толкова спокойно, колкото можеше, като се има предвид, че сърцето му биеше лудо. — Току-що извадиха куршумите от ръката и бедрото ти. Предполагам, си се движела толкова бързо, че Мич не е могъл да се прицели добре. Не е улучил сериозно нито теб, нито Ед. И все пак имаш ужасен късмет, че си жива.

Въпросът, който не смееше да зададе, тя изрази посредством изражението на очите си.

— Ед също е жив — каза той.

Тя се отпусна на възглавниците с нескрито облекчение.

— О, благодаря ти, Господи — прошепна тя. — Благодаря ти, толкова много съм ти благодарна!

Изведнъж тя тревожно се изправи.

— Колко… жив е той?

— Ще бъде толкова добре, колкото е бил предишният Ед — усмихна се Камелия. — Щях да кажа, че ще е „като нов“, но реших, че сигурно ще предпочетеш стария Ед, когото добре познаваш.

Тя го дари с лъчезарната си усмивка.

— Кога ще мога да го видя?

Той сви рамене.

— По-добре питай лекарите. А можеш да навестиш и Броцки, щом си решила да обикаляш болницата.

— Броцки?

Разбира се, тя не знаеше. Той й каза за Броцки, който се беше провинил и беше наказан, но щеше да се оправи и, също като нея, нямаше да страда от трайни увреждания.

— Нашият Мич май не е толкова добър стрелец — каза Мел с усмивка на облекчение.

— Достатъчно добър, за да убие Алберто Ричи. А после и себе си.

Очите й бяха широко отворени от учудване, затова той й разказа по-подробно как беше завършила историята.

— Така че вече нямаме причина за тревога — каза той най-накрая. — И ти, и Ед сте свободни да се върнете у дома си и да живеете в безопасност.

Мел се чувстваше така, сякаш огромен оловен облак се беше вдигнал от хоризонта и пред нея се откриваше светла слънчева страна. Тревогата, стресът, страхът за Ед, за Райли, за всички, които обичаше, вече бяха част от миналото. Тя хвана ръката на Камелия и я стисна.

— Какво щях да правя без теб?

Камелия сви рамене. Тя отново го караше да се чувства неудобно.

— Всеки друг полицай от нашето управление също би се погрижил за теб, мадам. Такава ни е работата — да служим на обществото.

— О, разбира се. Преди всичко — дългът. — Тя отново стисна ръката му. — Райли ми каза да ти предам нейните благодарности. Кани се да ти пише писмо.

— Ще го поставя в рамка. Не получаваме много писма от благодарност.

На прага застана един от лекарите.

— Изглеждате по-добре — каза той на Мел. — Вашето присъствие е много желано на горния етаж, в стаята на Ед Винсънт. Готова ли сте да се изкачите дотам?

— Дали съм готова? — Тя веднага отметна чаршафите и прехвърли краката си на пода, но едновременно направи гримаса на болка и се засмя. — Нямам търпение — каза, когато й помогнаха да седне в количката и я завиха с одеяло.

Камелия гледаше как сестрите я бутат по коридора.

— О, между другото — извика той и Мел се обърна, — кажи на Ед, че две много хубави картини на Бонар ще се продават на търг не след дълго.

Смехът й отекна в коридора.

Глава 70

Ед беше подпрян поне с дузина възглавници, за да седне в леглото. Нямаше вече тръби, системи и маркучи. Само мониторът работеше, но той отмерваше равномерното и силно биене на сърцето му. Ед си мислеше, че е голяма ирония на съдбата фактът, че опитвайки се да го убие, брат му Мич беше успял да го върне от страната на мъртвите. Брат му май можеше да се мери с доктор Франкенщайн. Ето че сега мъртвият беше Мич. Той въздъхна. Борбата се беше оказала и дълга, и тежка. Дори не беше сигурен, че ще успее да си спомни всички сънища, които го бяха споходили в периода, когато беше нито тук, нито там. Но те вече нямаха значение. Зелда беше с него.

Сестрата приближи количката й плътно до леглото и те дълго останаха загледани един в друг. Тя беше бледа в сравнение с тена на златна праскова, който той помнеше, очите й бяха станали огромни от напиращите в нея чувства, които тя не можеше да изрази с думи. Той поклати глава, защото тя го учудваше. Караше сърцето му да бие бързо — нещо, което доста отдавна не се беше случвало. Въпреки бледнината по бузите й, тя беше зашеметяващо красива с някаква необичайна смесица от невинност и сексапилност. Той се усмихна и протегна ръка да хване нейната.

Мел се беше потопила в очите му, които й се струваха толкова дълбоки, че можеше да се удави в тях. Тя му беше толкова благодарна, че беше успял да се пребори със смъртта, че можеше да се разплаче. Но не го направи, а се наведе и целуна дланта му. На него му се стори, че целувката й е лека като пърхане на пеперудени криле, защото сега добре си спомни горещите им и страстни нощи, когато целувките й бяха по-различни.

— Не изглеждаш зле за човек, който се връща към живот — каза тя с треперещ глас.

— Успях да се преборя, защото имах нужда да се върна при теб. — Ръката му стисна силно нейната и тя се усмихна — добре познатата му широка усмивка, озаряваща всичко наоколо.

— Ласкател.

— Да, такъв съм — каза той. — Приготви се само да чуеш всичко онова, което ще ти кажа през следващите дни.

— През цялото време бях тук, с теб, Ед — каза тя. Питаше се дали той помни нещо или, напротив, мракът на комата го е обгръщал плътно.

— Знам. И ти благодаря.

— Няма защо. — Тя изведнъж стана стеснителна, сякаш не знаеше нито как да приеме комплиментите му, нито какво да му каже. Не беше така, когато той беше в кома. Тогава тя изливаше сърцето си пред него. — Може би сега трябва да започна да те опознавам наново.

Той се засмя.

— Помисли си само колко забавно ще бъде!

Погледите им отново се срещнаха и останаха приковани един в друг. После Мел се свлече от количката на пода — застана на колене, качи първо оперирания си крак на леглото, а после тялото й го последва. Претърколи се веднъж и ето че вече лежеше до него. Ръцете му я обгърнаха, устата му покри нейната. Притиснаха се един в друг, като че ли никога нямаше да се пуснат. Когато най-после разделиха устните си, за да поемат глътка въздух, тя се засмя.

— Какво ще кажат сестрите, ако ме заварят тук? — запита и се изкикоти с онзи свой така заразителен кикот.

Той я погледна и се усмихна.

— Да ти кажа честно, скъпа — каза с тон, възможно най-близо до този на Рет Бътлър, — пет пари не давам.

Глава 71

— Накрая истината винаги излиза наяве — каза им детектив Камелия много по-късно.

— И аз съм сигурна в това — отговори Мел, благодарна за помощта му.

— Мама винаги казваше, че Мич сякаш не е от нашето семейство, а е подменен при раждането. — Гласът на Ед все още представляваше дрезгав шепот. — Че никак, ама никак, не е добър.

— И е била права. — Камелия стоеше прав и гледаше надолу към мъжа в болничното легло. Той беше загубил много тегло, но вече изглеждаше по-добре. Поне беше отново в страната на живите. Благодарение на сочната джорджийска прасковка.

Той погледна Мел, която не откъсваше поглед от Ед. Тя като че ли все още не можеше да повярва, че той седи, държи ръката й и й говори. А Ед също я гледаше, без дори да премигва, като че ли на света не съществуваше никой друг. Те бяха в своя вълшебен свят, познат само на влюбените.

Камелия въздъхна. Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде. Що се отнасяше до него, той щеше да храни любов към Мелба Елоиз Меридю до последния си дъх. Тази любов щеше да отиде в гроба с него. Но никой никога няма да узнае нито за нея, нито за това, колко близо беше до така и неизреченото признание, че я обича. Никой, и особено Клаудия. Той не би могъл да очаква от нея да разбере, че онова, което изпитваше към Мел, беше нещо, което се случва само веднъж в живота. Че е било чувство, така неочаквано и мощно, че не е могъл да се съпротивлява.

Но то не се отразяваше на любовта му към Клаудия. Той би умрял за нея — точно така, както Мел беше готова да умре за Ед. Ето сега ще си отиде у дома и ще я прегърне, макар тя да е заспала. Тя ще ухае на „Арпаж“ както винаги. Той беше много щастлив човек. Прекръсти се бързо. Този път, слава на Бога, наистина беше извадил късмет.

Наведе се и бързо целуна Мел по меката и нежна буза. И тя ухаеше приятно. Не беше на „Арпаж“, но беше приятно.

Мел се изправи в целия си едър ръст. Погледна го в очите и той разбра, че тя знае. Прегърна го и го притисна силно към гърдите си. По лицето й се стичаха сълзи. Камелия почервеня от смущение, добре че лицето му беше заровено в гърдите й. Като се замислеше, това беше точно мястото, където искаше да бъде устата му.

Мел излезе с него в коридора, за да се сбогуват.

— Къде отиваш сега? — запита го тя, като продължаваше да го държи за ръката.

— У дома, предполагам.

Тя го погледна крадешком.

— При Клаудия. Твоята единствена.

— Наистина, тя е единствена за мен — потвърди той.

Тя кимна.

— Благодаря ти, Марко.

— За какво ми благодариш?

— За любовта ти — отговори простичко.

Той си пое дълбоко дъх. Сърцето му биеше силно, неудържимо, като на тийнейджър. Приглади назад гъстата си тъмна коса с жест, който я накара да се усмихне. След това махна с ръка и се отдалечи от нея — надолу по дългия, чист и светъл болничен коридор.

— Хей! — извика тя.

Камелия се обърна да я погледне за последен път.

— Казвал ли ти е някога някой, че приличаш на Ал Пачино? — извика тя.

Той се смя чак докато излезе от болницата.

 

 

Вратите на асансьора се затвориха след него. Беше свършил работата си. Да, всичко беше приключило. За част от секундата, Камелия се запита какво ли щеше да стане, ако Ед беше умрял. Поклати глава. Нищо. Да, нищо нямаше да се случи. „Няма по-голям глупак от стария глупак“ — спомни си той поговорката и въздъхна. Мел щеше да се върне в Калифорния, при дъщеря си, към бизнеса си. И накрая щеше да намери някой друг, макар той да знаеше от онова, което тя беше споделила с него, че никога нямаше да е същото, както с Ед. А той щеше да се върне у дома си при Клаудия и децата, точно както правеше сега. Сви рамене. Никой не знаеше. Никой нямаше да страда. Освен него. А може би дори той можеше да научи нещо от случилото се.

Като си спомни разказа на Мел за Ед и розите, на път за вкъщи се отби в цветарския магазин и купи пет дузини огромни червени рози. Те ухаеха сладко и нежно като парфюма „Арпаж“ и той знаеше, че Клаудия ще ги хареса. Да, много я обичаше. Помисли си, че може би все пак ще се окаже, че в мъжкото сърце има място за повече от една жена.

Глава 72

Изпълнените им с любов погледи не се отделяха един от друг. Останалият свят въобще не съществуваше. Ед искаше да й разкаже за всичко, което мислеше. За всичко, което някога беше имало значение в живота му. Но после осъзна, че това всъщност не е необходимо. Зелда го познаваше. Знаеше кой е бил и какъв е станал. И го обичаше. Това беше достатъчно.

— Омъжи се за мен, Зелда — каза той.

Тя преглътна сълзите си на щастие. Гласът й трепереше, когато каза:

— Окей, глупачето ми. Но само ако обещаеш, че вече няма да позволиш да стрелят по теб. Не мисля, че ще мога да го преживея отново.

— Нито пък аз.

Той се смееше, когато устните й покриха неговите.

Беше спечелил битката. Животът беше чудесен.