Джак Ванс
Градът на часките (9)

8.

Нощта отмина и настъпи утрото — първо с ивица жълтеникава светлина, после с ярко сияние и накрая с появата на Карина 4269. Откъм кухнята полъхна мирис на запалени в огнищата дърва, придружен с дрънчене на съдове. Рейт се спусна в залата, където Анахо вече седеше на чаша чай. Рейт се присъедини към него и малко след това една прислужница постави на масата друга димяща чаша.

— Какво знаеш за Дадиче? — попита той.

Анахо топлеше дългите си бели пръсти над чашата.

— Градът е доста стар — съществува над двайсет хиляди години. Там е главният космодрум на часките, макар че напоследък не поддържат почти никакви връзки с родния си свят Годаг. Южно от Дадиче има заводи и фабрики, дори се осъществява известен търговски обмен между часките и дирдирите, макар и двете страни да го отричат. Какво ще търсиш в Дадиче? — дирдирчовекът втренчи в Рейт воднистосивите си очи.

Рейт не бързаше да отговори. Даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако разкрие картите си пред Анахо, когото все още преценяваше като неизвестна величина.

— Часките ми отнеха нещо, което е много важно за мен. Искам да си го върна, ако е възможно — отвърна накрая.

— Интересно — бе коментарът на Анахо, изречен с почти иронична нотка. — Успя да възбудиш любопитството ми. Какво биха могли да отнемат часките от един получовек, та да го накарат да пропътува няколко хиляди левги с надеждата да си го върне? И как се надяваш да си го вземеш, дори и да успееш да го откриеш?

— Мога да го открия. Проблемът е какво да правя след това.

— Ти ме заинтригува — призна дирдирчовекът. — Откъде смяташ да започнеш?

— Нужна ми е информация. Трябва да знам дали е възможно за хора като мен и теб да проникнат в Дадиче и да напуснат града безпрепятствено.

— Мен не ме брой — засмя се Анахо. — Ще ме подушат от няколко мили. Обонянието им е особено силно развито. Храната, която поглъщаме, доставя субстанции до кожата — часките ги улавят и по такъв начин различават дирдири от уонки, блатни обитатели от степни племена, богати от бедни, да не говорим за вариациите, предизвикани от болести, нечистоплътност, мазила, вода и десетки други фактори. Могат да подушат солта във въздишката на някой, който е бил близо до океана, да усетят озона от дробовете на друг, слизащ от планината. Знаят кога си гладен, ядосан или изплашен, могат да определят възрастта, пола и дори цвета на кожата ти. Носовете им са врати към едно съвсем различно измерение от възприятия.

Рейт обмисляше чутото.

Анахо се надигна и приближи съседната маса, край която седяха трима мъже в парцаливи дрехи — имаха восъчна, бледосива кожа, светлокестеняви коси и големи, покорни очи. Анахо ги попита нещо и те отвърнаха почтително. Дирдирчовекът се върна при Рейт.

— Тези тримата са каменоделци — посещават Дадиче често. Твърдят, че на запад от Пера страната е безопасна. Зелените часки избягват района заради градските оръдия. Никой няма да ни безпокои по пътя…

— Нас? И ти ли идваш?

— Защо не? Никога не съм виждал Дадиче и прочутите му градини. Можем да наемем два скакуна и да стигнем на миля-две от града. Часките рядко напускат градските очертания, поне така смятат каменоделците.

— Ами добре — отвърна Рейт. — Ще попитам Траз дали иска да прави компания на момичето.

 

 

В кошарата, която се намираше в задната част на странноприемницата, Рейт и Анахо наеха чифт скакуни от непозната за Рейт порода, с високи гъвкави крака. Двама слуги поставиха седла на нетърпеливите животни и пъхнаха металните пръчки за юздите през дупки в черепите им, при което животните огласиха околностите с яростно цвилене, шляпайки с дългите си пипала. Подадоха им юздите, Рейт и Анахо се метнаха на седлата и животните се отправиха с големи подскоци към пътя.

Минаха през центъра на Пера, където хора от всякакви човешки породи си бяха построили примитивни къщи от каменни плочи. Населението на града се оказа далеч по-голямо, отколкото Рейт бе предполагал, и вероятно наброяваше четири-пет хиляди души. Над всичко това се издигаше старата цитадела, в която живееше Нага Гохо със своите бирници.

Когато излязоха на централния площад, двамата бяха принудени да спрат при вида на ужасяващата гледка, която се разкри пред тях. Зад огромна бесилка имаше няколко дръвника, изцапани с потъмняла кръв. На два съседни кола стърчаха набити до кръста мъже. От една кула се поклащаше малка клетка, вътре бе натикано голо, потъмняло от слънцето същество, почти напълно изгубило човешкия си облик. Наблизо се разхождаше един бирник — дебеловрат младеж, облечен с жилетка и дълга до коленете черна престилка — униформата на бирниците. Рейт дръпна юздите на скакуна и се обърна към бирника.

— Какво е престъплението на този нещастник? — посочи той мъжа в клетката.

— Неподчинение, възпротиви се, когато Нага Гохо привика дъщеря му на служба.

— И колко още ще виси там?

Бирникът вдигна безразличен поглед.

— Предполагам, че ще издържи още три дена. Дъждът го поосвежава и има какво да пие.

— Ами тези? — Рейт извърна поглед към набучените на кол трупове.

— Дезертьори. Негодници, които се опитаха да избягат с парите, дадени им от Нага Гохо.

Анахо се приближи и дръпна спътника си за ръката.

— Да вървим.

Рейт се обърна неохотно — невъзможно беше да се поправят всички злини на тази окаяна планета. Но докато поглеждаше през рамо към нещастния човечец в клетката, почувства, че го изпълва срам. Какво би могъл да направи? Да се опълчи открито срещу Нага Гохо, би означавало да изложи живота си на риск без полза за когото и да било. Ако можеше да си върне кораба и да отлети на Земята, навярно би могъл да допринесе за подобряване на условията, в които живееха хората на Тчай. Последната мисъл го накара да прогони жестоката сцена от главата си и да продължи по пътя.

Извън очертанията на Пера имаше неравни парчета земя, нивички, в които местните хора отглеждаха растения за прехрана. По пътя към Дадиче трополяха каруци, натоварени със земеделска продукция — търговия, която изненада Рейт, който очакваше животът по тези места да е замрял.

Двамата изминаха около десетина мили, приближавайки се към верига от ниски хълмове. Тук пътят навлизаше в тясна клисура, затворена с висок портал, и те бяха принудени да спрат и да изчакат, докато пост на бирници инспектираше товара на една каруца пред тях. Когато дойде техният ред, им заявиха, че трябва да платят по един секвин, за да преминат.

— Нага Гохо не пропуска нито една възможност да забогатее — изръмжа Рейт, след като прекосиха през портата. — Какво прави с цялото това богатство?

Анахо повдигна рамене.

— Какво прави човек с богатството си?

Пътят продължаваше да се вие през клисурата. От другата й страна се простираше страната на сините часки — гориста местност, набраздена от малки реки и безброй езера. Имаше най-различни видове дървета — палми с червеникави листа, зелени иглолистни великани, черни дънери с множество клони, от които се поклащаха бели плодове, цели горички с адарак. Целият пейзаж бе като една голяма градина, отглеждана и поддържана с педантична загриженост.

Под тях лежеше Дадиче — град с ниски и плоски къщи, скрити под тонове листа. Невъзможно бе да се определят размерът и броят на населението на града, защото нямаше видима разлика между заселената част и парка. Рейт беше принуден да признае, че сините часки умеят да си създават среда за живеене.

Анахо, който бе привикнал с подобни гледки, заговори снизходително:

— Колко типично за душевността на часките — хаос, липса на форма и ред. Виждал ли си дирдирски градове? Ето това е гледка, от която ще ти секне дъхът! Истински аристократи, повярвай ми! А тази селска идилия… — Анахо махна презрително с ръка — просто отразява прищевките на сините часки. Вярно, не са апатични и покварени като старите часки — помниш ли Голее? — но да не забравяме, че онези са отмиращ вид от двайсет хиляди години… Е, какво ще правим сега? Какъв е този инструмент?

Рейт бе извадил предавателя, за да провери данните на малкия дисплей.

— Това — обясни той — е прибор, който показва посоката и разстояние от три мили и половина — той чукна с пръст върху индикатора. — Линията преминава през най-високата сграда в селището. И разстоянието съответства.

Анахо бе втренчил очарован поглед в миниатюрния прибор.

— Откъде взе този инструмент? Никога досега не съм виждал подобна изработка. И надписите — не са на дирдирски, не ми приличат и на часки или уонкски! Да не би да съществува някое затънтено кътче на Тчай, където получовеците произвеждат подобни неща? Това е изумително! А бях сигурен, че хората не са в състояние да се занимават с друго, освен с примитивно земеделие!

— Анахо, приятелю мой — заговори Рейт, — много неща има да учиш. Чакат те още доста изненади в този живот.

Рейт извади визоскопа от торбата и огледа околния район. Проследи маршрута на пътя надолу по хълма, през гора от дървета с огненочервени листа, до една стена, която досега не бе забелязал и която очевидно пазеше Дадиче от зелените часки. Пътят преминаваше през портал в стената и продължаваше през града. На приблизително равни интервали по него се виждаха каруци, натоварени с различни стоки — тези, които влизаха, караха земеделска продукция, а напускащите носеха сандъци, вероятно с промишлени стоки.

Анахо бе втренчил поглед във визоскопа. На лицето му отново бе изписана изненада, но този път се въздържа от коментари.

— Няма смисъл да продължаваме по пътя — заяви Рейт. — Ще се спуснем надолу по склона, докато се приближим до голямата сграда.

Анахо не възрази, двамата яздиха на юг още около миля и от време на време Рейт сверяваше посоката с предавателя. По някое време спряха и той кимна.

— Няма никакво съмнение, онова, което ми взеха и което искам да си върна, е там.

Дирдирчовекът изкриви устни в насмешлива усмивка.

— Това добре, но как ще го вземеш? Не можеш да отидеш до Портата, да потропаш с юмрук и да кажеш: „Ей, я ми върнете моето!“ Чака те разочарование. Съмнявам се и да си толкова ловък крадец, че да надхитриш часките. Какво смяташ да правиш?

Рейт гледаше с копнеж високата куполовидна сграда.

— Първо, ще разузнаем отблизо. Трябва да надзърна в онази сграда. Защото това, което търся, може въобще да не е там.

Анахо поклати укорително глава.

— Говориш с гатанки. В началото заяви, че предметът, който ти трябва, е там, а сега изразяваш съмнение.

Рейт се засмя, далеч по-уверено, отколкото се чувстваше. Сега, когато бяха съвсем близо до Дадиче и вероятно до космическия кораб, идеята да си го върне поглъщаше цялото му съзнание.

— Стига за днес. Да се прибираме в Пера.

Те препуснаха обратно и излязоха на пътя, където спряха, загледани във върволицата от каруци и платформи. Някои бяха теглени от животни, други се задвижваха с мотор. Тези към Дадиче караха храна: едри, подобни на дини плодове, вързопи с тръстика, чували с белезникави изпражнения, отделяни от блатните насекоми, мрежи с виолетови мехури.

— Тези каруци отиват в Дадиче — посочи Рейт. — Защо да не опитаме да влезем с тях?

Анахо поклати печално глава.

— Сините часки са непредсказуеми. Спипат ли те, не знаеш какво те чака. Може да те накарат да им изпълняваш всякакви циркаджийски номера. Като да вървиш по тел, опъната над яма с изпражнения или изгладнели скорпиони. Опиташ ли да се закрепиш, те ще нагорещят телта или ще пуснат по нея електрически ток, за да подскачаш и да правиш всякакви маймунджилъци. А може и да се озовеш в стъклен лабиринт в компанията на разярен фунг. Или да те пуснат със завързани очи в амфитеатър, из който обикаля циклодон — също със завързани очи. Ако пък си дирдир или дирдирчовек, ще те натоварят да решаваш логически задачи под заплахата, ако се провалиш, да бъдеш подложен на изтезания. Изобретателността им е безгранична.

Рейт разглеждаше намръщено града.

— Каруцарите не рискуват ли да изпитат същото?

— Те имат разрешение да влизат и да излизат, стига да не нарушават законите и реда.

— Тогава ще вляза като каруцар.

Анахо кимна.

— Най-очевидният подход. Ако ще го правиш, свали тези дрехи, натъркай се с кал, опуши се с дима на горящи кости, разходи се върху животински изпражнения, натъпчи се с пенибела, рамниче и вонянка и намажи кожата си с животинска мас. И като последна предпазна мярка никога не минавай откъдето духа вятърът покрай някой часк и не издишвай в близост до него, за да не долови мириса на зъбите и дъха ти.

Рейт си позволи една суха усмивка.

— С всяка измината минута този план ми се струва все по-неприемлив. Вярно, не ме е страх да умра. Въпросът е, че преди това бих искал да свърша някои важни неща. Като да върна онова момиче в Кат.

— Пфу! — изсумтя презрително Анахо. — Ставаш жертва на собствената си сантименталност. Това момиче е суетно и самовлюбено, само ще ти създаде проблеми. Остави я — нека й се случи каквото й е писано.

— Ако не беше суетна, щях да си помисля, че е глупава — подметна замислено Рейт.

Анахо целуна демонстративно върховете на пръстите си.

— Като говорим за красавици, трябва да видиш жените от моята раса! Ах! Елегантни създания, бели като снега, с лъщящи до блясък темета! Толкова много приличат на дирдирите, че понякога дори те се объркват. Но всеки си има вкус. Помни едно, приятелю, тази катайка може да бъде само източник на неприятности. Жени като нея вещаят бедствие, както облаците вещаят дъжд — помисли си колко ядове ти създаде досега!

Рейт повдигна рамене и сръчка скакуна да се раздвижи — те се отправиха на изток по пътя, обратно към степта и сиво-белите останки на Пера.

 

 

Късно същия следобед влязоха в разрушения град. Върнаха скакуните в кошарата и прекосиха площада към продълговатата странноприемница, озарена от лъчите на залязващото слънце.

В залата вече имаше доста посетители, наслаждаващи се на ранната вечеря. Но от Траз и Цветето на Кат нямаше и следа — нито тук, нито в стаичката на втория етаж. Рейт се спусна долу и отиде при съдържателя.

— Къде са моите приятели — момчето и катайката? Не ги намерих никъде.

Съдържателят направи кисела физиономия и отмести поглед встрани.

— Не се ли сещаш къде може да е момичето? Колкото до момъка, той изпадна в неистов бяс, когато дойдоха да я вземат. Бирниците му строшиха главата и го отведоха да го бесят.

— И кога стана това? — попита Рейт, който едва сдържаше гнева си.

— Не беше отдавна. Той до края ги риташе. Това момче е пълен глупак. Девойката е живо изкушение — защо си мислеше, че трябва да я защитава?

— Момичето в кулата ли прибраха?

— Ами предполагам. Какво ме интересува? Нага Гохо върши каквото му скимне — той държи Пера в ръцете си.

Рейт се върна при Анахо и извади от торбата оръжията.

— Погрижи се за останалите ми вещи — нареди той. — Ако не се върна, можеш да ги задържиш.

— Пак ли смяташ да рискуваш заради нея? — попита Анахо с почуда и неодобрение. — А какво ще стане с твоя „предмет“?

— Може да почака.

Рейт се затича към цитаделата.