Джак Ванс
Градът на часките (5)

4.

Рейт се събуди с някакво тревожно чувство, което поне за известно време не беше в състояние да си обясни. После се досети за причината — девойката и жриците на Женското тайнство. Известно време лежа, загледан мрачно в напукания таван. Каква глупост, да се забърква в неща, които не разбира! Какво си мислеше, че ще постигне?

Спусна се в залата, изяде купа с овесена каша, поднесена от една от размъкнатите дъщери на ханджията, излезе и седна на пейката отвън с надеждата да зърне красивата робиня.

Появиха се жриците и поведоха девойката към кервансарая, като не поглеждаха нито вляво, нито вдясно.

След около половин час излязоха на двора и подхванаха разговор с един дребосък от хълмовете, който се хилеше, кимаше угоднически и ги зяпаше с очи, блеснали от възхита и страхопочитание.

От залата се показаха илантите. Хвърляйки враждебни погледи на жриците и похотливи на девойката, те прекосиха двора, докараха дорестите си скакуни и се заеха да кастрят роговите израстъци на зеленикавите им хълбоци.

Жриците приключиха разговора с дребосъка и излязоха на разходка в степта, дърпайки момичето на няколко крачки зад тях. Илантите се спогледаха и започнаха да си шепнат възбудено.

Появи се Траз и седна до Рейт. Махна с ръка към степта.

— Наблизо има зелени часки — голяма група.

Рейт не виждаше нищо.

— Откъде знаеш?

— Подушвам дима от огнищата им.

— Аз не подушвам нищо — възрази Рейт.

Траз повдигна рамене.

— Поне триста трябва да са, може и към четиристотин.

— Хм. Как може да си толкоз сигурен?

— Мога да преценя по силата на вятъра и миризмата на пушека. Малката група създава по-малко дим от голямата. Това е пушек от поне триста зелени часки.

Рейт вдигна ръце в знак, че се предава.

Илантите, яхнали своите скакуни, се отдалечиха към зъберите и там спряха. Изправен до пейката, Анахо се разсмя.

— Тези май ще създадат ядове на жриците.

Рейт подскочи като ужилен и отиде да гледа какво ще стане. Илантите почакаха жриците да се отдалечат и препуснаха след тях. Жените нададоха разтревожени викове, с насмешливи крясъци илантите профучаха покрай тях, дръпнаха момичето, метнаха го на едно от седлата и се отдалечиха сред вдигнатия прахоляк към хълмовете. Жриците се озъртаха слисани, сетне хукнаха с пресекливи викове обратно към двора. Намериха Баоджиян, водача на кервана, и му посочиха похитителите с разтреперани от гняв пръсти.

— Жълтокожите негодници отвлякоха катайската девица!

— Само ще се позабавляват — успокои ги Баоджиян. — Ще ви я върнат, след като й се наситят.

— Но тогава ще е безполезна за отредената й роля! След като пътувахме толкова надалече и понесохме такива лишения! Истинска трагедия! Аз съм Преподобната майка на Фазимското сборище! А ти дори не искаш да ни помогнеш!

Водачът на кервана се изплю в прахоляка.

— Не съм тук да помагам. Аз управлявам кервана, избирам посоката, нямам време за други неща.

— Проклет да си! Не са ли тези твои слуги? Заповядай им!

— Заповядвам само в кервана. А това, което стана, беше в степта.

— Ох, какво да правим сега? Горко ни! Какво ще стане с Ритуала за просветление?

Рейт се озова на седлото на един от скакуните преди още да осъзнае какво върши, подтикван от импулс под нивото на съзнателната мисъл. Скакунът се понесе през степта и едва тогава, разбрал с какво се захваща, той промърмори:

— Да става каквото ще става.

Изпълваше го чувство на мрачно задоволство, струваше му се, че терзанията на младото момиче са далеч по-важни от собствените му несгоди.

Илантите не бяха стигнали далеч — нагоре до една малка долина, където зад каменист хълм имаше закътано местенце. Момичето се беше опряло разтреперано на един камък, съгледвачите тъкмо завързваха скакуните си, когато Рейт се появи на сцената.

— Какво искаш? — попита го недружелюбно един от тях. — Махай се, смятаме да проверим качествата на тази малка катайка.

— Ще я понаучим на това-онова, преди да я оставим на жриците! — добави друг през смях.

Рейт извади игломета.

— Ще ви избия до един — рече им през зъби, — дори само за удоволствие — сетне кимна на девойката. — Ела с мен.

Тя се озърташе като подплашено животинче, но наоколо се простираше само равна пустош.

Илантите стояха мълчаливо, с увиснали мустаци. Момичето бавно се покатери на скакуна до Рейт, той обърна животното и препусна към долината. Докато яздеха, тя го погледна, понечи да каже нещо, но не посмя. Отзад илантите се метнаха на своите скакуни и също препуснаха, огласяйки околностите с ядните си викове и проклятия.

Жриците стояха до входа на кервансарая, втренчили погледи в степта. Рейт дръпна, юздите и огледа четирите страховити фигури в черни наметала.

— Колко ти платиха? — обади се най-сетне девойката.

— Нищо — отвърна Рейт. — Дойдох по собствено желание.

— Отведи ме у дома — помоли го тя. — Върни ме в Кат! Бащи ми ще ти даде много повече — каквото поискаш!

Рейт посочи една тъмна линия, която пълзеше откъм хоризонта.

— Предполагам, че това са зелени часки. Най-добре да се приберем вътре.

— Жените ще ме вземат и отново ще ме приберат в клетката! — почти проплака тя. — Те ме ненавиждат, мислят ми само злото! — и посочи с ръка. — Ето ги, идват! Пусни ме да си вървя!

— Сама в степта?

— По-добре това!

— Няма да им разреша да те вземат — успокои я Рейт, докато се приближаваха бавно към кервансарая. Жриците го очакваха в тесния проход при зъберите.

— О, благородни човече! — провикна се Преподобната майка. — Каква храбра постъпка! Тя не е опозорена, нали?

— Не е ваша грижа — отвърна Рейт.

— Но какво означава това? Не било наша грижа! Как може да кажеш подобно нещо?

— Сега тя е моя собственост. Отнех я на тримата войни. Търсете от тях обезщетение, не от мен. Каквото взема, задържам.

Жриците се разсмяха зловещо.

— Ах, ти, нещастно, наперено мъжленце! Върни ни нашето, инак ще съжаляваш горчиво! Ние сме жрици на Женското тайнство!

— Ще бъдете мъртви жрици на Женското тайнство, ако дръзнете да посегнете на моята собственост — озъби се Рейт. Подмина ги със скакуна и прекоси двора. Тук спря, скочи от седлото и помогна на девойката да слезе. Още щом улови тясното й кръстче, можа да си обясни защо се бе втурнал към степта в преследване на илантите, въпреки че интуицията му крещеше да не предприема подобен ход.

— Как се казваш? — попита я той.

Тя се замисли, сякаш Рейт й бе задал сложна гатанка и отговори с видима неувереност.

— Баща ми е господар на двореца Син нефрит — сетне добави: — Ние сме от егейската каста. Понякога ме наричат Цвете Син нефрит, в други случаи Красивото цвете или Цветето на Кат… а още и Илин-Илан.

— Всичко това е прекалено сложно — призна Рейт и момичето кимна, че е на същото мнение. — А как ти викат приятелите?

— Зависи от кастовата им принадлежност. Ти благородник ли си?

— Ами да — потвърди Рейт, който не виждаше причини да отговори другояче.

— Възнамеряваш ли да ме превърнеш в своя робиня? Защото ако не е така, предпочитам да използваш моето име за приятели.

— Никога не съм притежавал робиня — отвърна Рейт. — Вярно, изкушението е голямо… но май ще предпочета името за приятели.

— Тогава можеш да ми казваш Цветето на Кат, което е официалното ми име за приятели, или да ме наричаш с неофициалното — Илин-Илан.

— Е, на първо време това последното ще свърши работа — той огледа двора, улови девойката за ръка и я отведе в залата, където се настаниха на една от масите. Тук най-сетне имаше възможност да разгледа внимателно Илин-Илан, Красивото цвете, Цветето на Кат. — Истината е, че не зная какво да правя с теб.

На двора жриците отново бяха наобиколили водача на кервана, който ги изслуша с любезно и сериозно изражение.

— Не е изключено проблемът да бъде решен без моето участие — продължи Рейт. — Не познавам законите тук.

— Няма закони в степта — обясни девойката. — Управлява само страхът.

Траз се присъедини към тях. Хвърли неодобрителен поглед на девойката.

— Какво смяташ да правиш с нея?

— Да я върна у дома, ако мога.

— Ако го направиш, животът ти ще бъде уреден — заговори му пламенно момичето. — Аз съм дъщеря на знатен род. Баща ми ще ти построи палат.

След думите й недоволството на Траз се поуталожи и той погледна на изток, сякаш се опитваше да си представи пътуването им.

— Няма да е невъзможно — обяви замислено.

— Не и за мен — поправи го Рейт. — Трябва да намеря разузнавателния кораб. Но ако ти искаш, можеш да я отведеш в Кат и да си осигуриш живот без лишения.

Траз погледна със съмнение към жриците.

— Без оръжие и помощ как бих могъл да я преведа през степта? И двамата ще попаднем в робство или ще ни убият.

Ето че към тях се приближи Баоджиян, водачът на кервана. Той заговори с равен глас:

— Жриците настояват да им помогна, което не мога да направя, тъй като прехвърлянето на собствеността е станало далече от кервана. Но се съгласих да поставя един въпрос: какви са намеренията ти относно девойката?

— Не е тяхна работа — отвърна Рейт. — Момичето ми принадлежи. Ако търсят обезщетение, да се обърнат към илантските съгледвачи. Аз нямам работа с тях.

— Думите ти са основателни — кимна Баоджиян. — Жриците също го знаят и възраженията им са породени от тяхното нещастие. Склонен съм да се съглася обаче, че са станали жертва на престъпление.

Рейт вдигна глава и откри, че керванджията го разглежда равнодушно.

— Сериозно ли говориш?

— Свикнал съм да разсъждавам с термини, като права върху собствеността или справедливост на сделката — продължи Баоджиян. — Жриците понесоха тежка загуба. Доколкото ми е известно, за тяхната церемония е необходимо строго определен тип момиче, пътували са надалеч да открият подходящата кандидатура и е ужасно да я изгубят в последния момент. Какво ще кажеш да ти платят солидна премия — да речем, половината от цената за красива робиня?

Рейт поклати глава.

— Не ме е грижа за загубата им. Не видях да се радват, когато момичето се отърва от онези негодници.

— Навярно не са били в настроение за това, дори при такъв щастлив изход — кимна Баоджиян. — Какво пък, ще ги запозная с мнението ти по въпроса. Ще трябва да потърсят друго решение.

— Надявам се, че случилото се по никакъв начин няма да възпрепятства нашето пътуване. Нито ще доведе до неприятни последици.

— Ни най-малко — потвърди уверено водачът на кервана. — Аз отговарям за реда по време на пътуването и няма да позволя никакви прояви на насилие. Винаги поставям над всичко безопасността на пътниците — той се поклони и си тръгна.

Рейт се присъедини към Траз и Анахо.

— Е, какво ще правим сега?

— Дните ти са преброени — отбеляза мрачно Траз. — Тези жрици са истински вещици. Имахме няколко такива в нашето племе. Нещата се оправиха чак когато им светихме масълцето.

Анахо огледа с преценяващ поглед Цветето на Кат, сякаш изучаваше любопитен животински екземпляр.

— Тя е златен яо, много стара порода — мелез между Първите смугли и Първите бели. Преди сто и петдесет години тези типове се самозабравиха и дори се заеха да конструират разни сложни механизми. Дирдирите им дадоха горчив урок.

— Преди сто и петдесет години? Колко е дълга тчайската година?

— Четиристотин осемдесет и осем дни, макар да не виждам какво общо има това с нашия разговор.

Рейт запресмята трескаво наум. Сто и петдесет тчайски години съответстваха приблизително на двеста и дванадесет земни. Съвпадение? Или предците на Цветето бяха пратили радиосигнала, който го бе довел на Тчай?

Цветето на Кат гледаше Анахо с нескрито отвращение.

— Ти си дирдирчовек! — заяви тя с пресипнал глас.

— От Шесто съсловие, безупречен от главата до петите!

Девойката се обърна към Рейт.

— Тези негодници торпилираха Сетра и Балисидре, те искаха да ни унищожат, защото ни завиждаха!

— „Завиждаха“ не е най-точната дума — намеси се Анахо. — Твоите сънародници си играеха със забранени сили, с неща, които не разбираха.

— И какво стана после? — попита Рейт.

— Нищо — отвърна Илин-Илан. — Градовете ни бяха разрушени, заедно с тях фабриките и Дворецът на изкуствата, както и Златните мрежи — съкровища, събирани хиляда години. Чудно ли е, че ненавиждаме дирдирите? Повече, отколкото пнумите, повече дори от часките, повече от уонките!

Анахо повдигна рамене.

— Не съм участвал лично в изтребването на яосите.

— Но защитаваш това гнусно дело! А то е същото!

— Да поговорим за нещо друго — предложи Рейт. — В края на краищата, това са събития отпреди двеста и дванадесет години и отдавна са забравени.

— Сто петдесет и пет! — поправи го Цветето на Кат.

— Така де. Е, какво ще кажеш? Искаш ли да ти взема други дрехи?

— Да. Тези ги нося, откакто онези отвратителни жени ме отвлякоха от градината. Нямам търпение да се изкъпя. Даваха ми само вода за пиене…

Рейт остана на пост до вратата, докато девойката се изкъпа, после й подаде кат нови дрехи, закупени от керванджиите, с еднаква кройка за мъже и жени. Тя излезе в коридорчето с още мокра коса, облечена в сиви бричове и тъмножълта туника и двамата отново се спуснаха на приземния етаж, в залата за гости, а после излязоха на двора. Тук цареше нервна и тревожна атмосфера, предизвикана от приближаването на зелените часки, на около миля до кервансарая. В картечните гнезда при зъберите имаше постове, Баоджиян бе разположил така своите платформи с оръдейни кули, че да държат под обстрел всички подходи към станцията.

Зелените часки не показваха никакво намерение да нападат. Те подредиха фургоните си в дълга редица и издигнаха зад тях стотина високи черни шатри.

Баоджиян дърпаше ядосано щръкналата си брада.

— Керванът от юг никога няма да се приближи, докато чергарите са наблизо. Когато съгледвачите им видят лагера на противника, ще се върнат и ще ги предупредят да изчакат. А това означава, че ще се забавим.

Преподобната майка нададе изпълнен с негодувание вик.

— Ритуалът ще започне без нас! Трябва ли да се бавим заради всяка дреболия?

Баоджиян размаха безпомощно ръце.

— Не виждате ли, че е невъзможно да се напусне станцията? Ще бъдем принудени да се бием. Всъщност не е изключено това да стане и при сегашното положение.

Някой се провикна:

— Защо не пратите жриците да изтанцуват своя ритуален танц на часките?

— Милост за нещастните часки — отвърна друг с подигравателен смях.

Жриците си тръгнаха разгневени.

Над степта се спусна здрач. Зелените часки, разпалиха редица от огньове, на чийто фон притичваха едрите им силуети. От време на време те спираха и вторачваха погледи в кервансарая.

— Те са телепатична раса — обясни Траз на Рейт, — четат си мислите. Понякога четат дори мислите на хората… макар че аз лично се съмнявам в това. Но кой знае?

За вечеря получиха купа със ситни зелени топчета, които приличаха на грах. Фенерите в залата едва мъждееха, за да попречат на часките да видят къде са разположени часовоите. Този път мераклиите за игра бяха далеч по-малко. Илантите се наливаха с някаква упойваща напитка и гласовете им постепенно набираха сила и кураж. Наложи се ханджията да ги предупреди, че в заведението му се поддържа същият ред, какъвто и в кервана и че ако продължават да шумят, ще бъде принуден да ги прокуди в степта. Тримата се усмириха, нахлупиха шапки на очите си и задрямаха около масата.

Залата постепенно се изпразни. Рейт отведе Илин-Илан в килията до неговата, която й бе наел.

— Залости си вратата — заръча й. — И не излизай, докато не изгрее слънцето. Ако някой се опита да влезе, тропай по стената, докато ме събудиш.

Тя го погледна през процепа на вратата с изражение, което Рейт не можа да разгадае. После попита:

— Значи наистина не възнамеряваш да ме направиш своя робиня?

— Не.

Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се прибра в своята килия.

Нощта премина. На следващия ден зелените часки продължаваха да се навъртат край станцията и пътниците нямаше какво да правят, освен да чакат.

Придружаван навсякъде от Цветето на Кат, Рейт отиде да разгледа отблизо оръдията на керванджиите — така наречените пясъкострели. Обясниха му, че тези оръжия наистина изстрелват пясък, като зареждат песъчинките електростатично и ги ускоряват до ужасяващата скорост на светлината, увеличавайки хилядократно масата на всяко зрънце. Така при среща с твърд предмет песъчинките го пронизват, след което отделят кинетичната си енергия в експлозия. Били стари, излезли от употреба оръжия на уонките, за което говореха и надписите на неразбираем, изпълнен с разкривени геометрични фигури език върху стволовете.

Когато се върна в гостната, Рейт завари Траз и Анахо да спорят за природата на фунгите. Младежът заяви, че това са същества, създадени от пнумеците, които са използвали пнумски трупове.

— Виждал ли си някога семейна двойка фунги? Или малки фунги? Не. Те са винаги сами. Присъщото им безумие и отчаяние пречи да се кръстосват помежду си.

Анахо махна снизходително с ръка.

— Пнумите също са самотници и се размножават по необичаен начин. Необичаен за хората и получовеците, бих казал, защото системата явно задоволява самите пнуми напълно. Знаеш ли, че разполагат с архиви от милиони години?

— Чувал съм — кимна навъсено Траз.

— Преди да пристигнат часките — продължи Анахо, — тук са властвали пнумите. Обитавали селца с ниски куполовидни къщички, но от тях сега няма и следа. По наше време те живеят в пещери и тунели под старите градове и водят мизерно съществуване. Дори дирдирите смятат за лоша поличба да се безпокоят пнуми.

— Значи часките са пристигнали на Тчай преди дирдирите? — попита Рейт.

— Това и малките деца го знаят — отвърна Анахо. — Само човек от някоя изолирана и далечна провинция — или от далечен свят — би бил неосведомен за подобен факт — той погледна Рейт с любопитство. — Но първите нашественици действително са били старите часки, преди сто хиляди години. Десет хиляди години по-късно се появили сините часки, от една планета, колонизирана далеч преди това при първите космически полети на часките. Старите часки и техните сини потомци се вкопчили в люта битка за Тчай и докарали зелените часки за ударна сила. Преди шейсет хиляди години на сцената се появили дирдирите. Часките вече били пострадали сериозно от междуособната война и тъй като дирдирите ги превъзхождали числено, не било трудно да се установят и да завладеят своя територия. С течение на времето войната била прекратена, но и до ден-днешен тези раси враждуват помежду си. Сравнително скоро, преди десет хиляди години, избухнала космическа война между дирдири и уонки, която се прехвърлила и на Тчай, след като уонките построили укрепления в Ракх и Южен Качан. Но сега вече няма почти никакви сражения, само дребни погранични стълкновения и престрелки. Всяка от расите се бои от другите две и подозира, че набират сили, за да й видят сметката. Пнумите са неутрални и не участват във войните, макар че наблюдават с интерес и си водят записки за техните хроники.

— А как стои въпросът с хората? — попита предпазливо Рейт. — Те кога са дошли на Тчай?

Анахо му хвърли подигравателен поглед.

— Би трябвало сам да знаеш, след като твърдиш, че идваш от света, където са се появили хората.

Рейт усети, че го провокират и премълча.

— Човекът — заговори с поучителен тон Анахо, — се е появил на Сибол и е дошъл на Тчай заедно с дирдирите. Хората са аморфни като восък и податливи на метаморфози. Първо от тях са произлезли блатните хора, после, след двайсет хиляди години — тези като него — той посочи Траз. — Други, поробени, се превърнали в часкоиди, пнумеци и дори уонкоиди. Съществуват хиляди хибриди и изродени потомства. Дори при дирдирхората има разновидности. Безупречните са сред най-чистите дирдирхора. При други обаче се наблюдават примеси на чужда кръв. Всъщност, на това се дължат и моите неприятности — поисках да ми признаят привилегии, които смятах, че ми се полагат, но ми бяха отказани, което доведе и до последващите събития…

Анахо продължаваше да говори, разказвайки за своите лични несгоди, но Рейт неусетно потъна в размисъл. Сега вече му беше ясно как са се появили хора на Тчай. Дирдирите са пътешествали из космоса от седемдесет хиляди години. През това време те вероятно са посетили Земята, при това на два пъти. При първото си посещение са заловили малка група протомонголоиди, при второто — двайсет хиляди години по-късно, според описанието на Анахо — са попаднали на хора от бялата раса. Тези две групи, подложени на особеностите на планетата Тчай, бяха мутирали, метаморфозирали, отново мутирали и преживели интензивна кръстоска помежду си, за да доведат до появата на объркващо разнообразие от човешки типове, населяващи понастоящем планетата.

И така: дирдирите несъмнено знаеха за съществуването на Земята и за човешкото население, но вероятно я смятаха все още за примитивна и изостанала планета. Рейт не би спечелил нищо, ако разпространява информацията, че в момента Земята владее космическите пътешествия, напротив, това би довело до големи нещастия. Нямаше никакви следи на борда на разузнавателния кораб, които да водят към Земята, с изключение вероятно на трупа на Пол Уандър. Във всеки случай сините часки го бяха отнели от дирдирите. Без отговор оставаше само един въпрос: кой бе изстрелял торпедото, разрушило „Изследовател IV“?

 

 

Два часа преди залез-слънце зелените часки вдигнаха лагера. Фургоните им се подредиха в кръг, войните се метнаха на едрите си мускулести скакуни и закръстосваха наоколо, после, по някакъв неуловим сигнал — вероятно телепатичен, досети се Рейт — групата се подреди в дълга колона и потегли на изток. Илантските съгледвачи ги последваха на дискретна дистанция. На сутринта те се върнаха с доклад, че отрядът на часките е завил на север.

Късно същия следобед се появи и керванът от Ейг до Хейдаха, натоварен с кожи, ароматни листа и стебла, качета с туршии и подправки. Баоджиян изкара платформите си в степта, където започна размяната. Между двата кервана бяха изтеглени дървени мостчета и по тях напред-назад засноваха товарачи, докато наоколо се разхождаха уморени кормчии и прислужници в пътническите къщи.

Час преди залез-слънце прехвърлянето на стоките привърши и в залата обявиха, че е време пътниците да се качват. Рейт, Траз, Анахо и Цветето на Кат излязоха на двора. Жриците не се виждаха никъде, Рейт предположи, че са се прибрали в своята къщичка.

Четиримата се отправиха между зъберите към кервана. В теснината обаче внезапно настъпи блъсканица, яки ръце сграбчиха Рейт в мечешка прегръдка и той усети, че го притиска меко и потно хриптящо тяло. Дръпна се рязко, двамата се претърколиха и тупнаха на земята. Преподобната майка го затисна с дебелите си крака. Друга жрица сграбчи Цветето на Кат и го повлече към кервана. Рейт лежеше затрупан под маса от плът и мускули. Една ръка се вкопчи в гърлото му, кръвта в артериите му запулсира и очите му заплашваха да изхвръкнат. Той успя да освободи ръката си и заби пръсти в лицето на Преподобната майка — беше меко и влажно. Тя изпъшка и изхриптя, Рейт напипа ноздрите й, бръкна в тях и ги завъртя, жрицата изрева от болка и го изрита — най-сетне Рейт беше на свобода.

Един от илантите вече тършуваше в багажа им. Анахо се отбраняваше хладнокръвно с рапира от набезите на другите двама. Преподобната майка сграбчи Рейт за краката, той я стъпка яростно, освободи се от хватката й и се хвърли напред тъкмо когато илантът, който ровичкаше в багажа, го видя и измъкна нож. Рейт го халоса с юмрук по жълтеникавата брадичка и съгледвачът тупна на земята. Рейт се метна на гърба на единия от илантите, обкръжили Анахо, и дирдирчовекът се възползва от това, за да промуши противника си в гърдите. Рейт избегна мушването на другия, улови го за ръката и го преметна с ловко движение през рамо. Междувременно Анахо довърши първия илант. Последният реши, че ще е най-добре да си плюе на петите и ги освободи от присъствието си.

Приближи се Траз, притиснал подпухналото си чело, и влачейки крака. Преподобната майка вече се бе покатерила на стълбичката към тяхната къща.

Никога досега Рейт не бе изпитвал подобен гняв. Той вдигна багажа си и се отправи към Баоджиян, който настаняваше пътниците по фургоните.

— Нападнаха ме! — поде без предисловие Рейт. — Но сигурно си забелязал! Жриците отведоха Цветето на Кат в тяхната къща и сега я държат пленница!

— Да — кимна Баоджиян, — видя ми се нещо подобно.

— Ами щом е така, покажи кой командва тук! Накажи ги за проявата на насилие!

Баоджиян поклати леко глава.

— Случката се разигра на ивицата земя между степта и кервана и следователно е извън моята юрисдикция. Както изглежда, жриците възвърнаха своята собственост по същия начин, по който я изгубиха. Нямаш причини да се оплакваш.

— Какво? — изрева Рейт. — Нима ще позволиш да подложат едно невинно създание на зловещите си ритуали?

Баоджиян протегна ръце.

— Нямам друг избор. Не мога да се разпореждам в степта, нито възнамерявам да го правя.

Рейт му хвърли поглед, изпълнен с гняв и презрение, после се обърна и огледа къщата на жриците.

— Длъжен съм да те предупредя — заговори зад гърба му Баоджиян, — че не бих желал да вършиш нередности в качеството си на пътник. Както вече подчертах веднъж, държа на реда в моя керван.

Известно време Рейт беше напълно лишен от дар слово. Накрая успя да промълви:

— Не те ли е грижа, че пред очите ти вършат такава злина?

— Злина? — Баоджиян се изсмя горчиво. — На Тчай тази дума няма значение. Едно нещо се случва или не се случва. Всеки, който се придържа към друга система от социални понятия, рано или късно ще напусне този свят — освен ако не обезумее като фунг. И тъй, позволи ми да ти покажа отреденото ти помещение, защото е време да потегляме. Бих искал да понатрупам някоя и друга левга зад нас, преди зелените часки да се появят отново. Изглежда, че останах само с един съгледвач.