Джак Ванс
Градът на часките (7)

6.

Час след зазоряване стигнаха Фазимското кръстовище: три мрачни и неприветливи постройки от кал в покрайнините на степта, заобиколени от висока стена, в която бяха прорязани тесни черни амбразури. Рейт спря фургона, изтича при вратата и заблъска с юмрук, викайки с цяло гърло. Не последва никакъв отговор. Изтощени от преживяното напрежение, двамата се свиха във фургона и зачакаха, докато обитателите на граничната станция се пробудят и благоволят да им отворят.

Докато тършуваше из задната част на фургона, Рейт се натъкна на две малки чувалчета, пълни със секвини в количества, които дори беше трудно да изчисли.

— Ето къде жриците са държали съкровището си — рече той на Цветето на Кат. — Надявам се, че ще е повече от достатъчно да ти осигури безпрепятствено завръщане у дома.

— Нима ще ми дадеш всички тези секвини и ще ме пратиш у дома без дори да поискаш нещо за себе си? — попита изненадано девойката.

— Естествено — отвърна Рейт, без да се замисли.

— Шегата на дирдирчовека май ще се окаже истина — произнесе замислено девойката. — Ти действително се държиш така, сякаш идващ от далечен свят — и тя се извърна настрани, показвайки, че разговорът е приключил.

Докато Рейт оглеждаше степта, на устните му трепкаше тъжна усмивка. Дори да предположи невъзможното — че успее да се върне на Земята, — щеше ли да заживее спокойно там и никога да не помисли за Тчай? Едва ли, реши той. Невъзможно бе да се предвиди как би постъпила земната управа, но той самият едва ли би живял спокойно, докато дирдири, часки и уонки експлоатират хората и ги използват като презрени слуги. Всичко това го караше да се чувства лично ангажиран. Той попита замислено Илин-Илан:

— Как гледат твоите сънародници на дирдирхората, часкоидите и останалите?

Тя се намръщи объркано и по някаква причина на лицето й се изписа обида.

— Какво има да им гледат? Когато не ни пречат, просто не им обръщаме внимание. Защо разпитваш за дирдирхората? Нали говорехме за теб и мен!

Рейт втренчи поглед в нея. Тя го наблюдаваше със смирено очакване. Рейт въздъхна и понечи да се доближи до нея, когато вратата на станцията неочаквано се разтвори и един мъж излезе навън. Беше нисък и плещест, с яки дълги крака, голям крив нос и кожа в цвят на олово — изглежда бе от сивите хора.

— Кои сте вие? Този фургон е от Сборището. Снощи в небето се издигаха пламъци. Дали заради ритуала? Жриците са раздразнителни и свирепи като скални потлинъци по време на ритуала.

Рейт смотолеви нещо в отговор и вкара фургона в двора.

 

 

За закуска получиха чай от билки, коричка изсъхнал хляб, след което се върнаха при фургона в очакване да се появи керванът. От сутрешното им настроение не бе останала и следа — сега и двамата бяха мрачни и мълчаливи. Рейт предостави капрата на Илин-Илан, а той самият се изтегна на леглото в дъното на фургона. Слънцето приличаше приятно и двамата се унесоха в сън.

По пладне керванът се показа в далечината: дебела черта в сиво и черно. Оцелелият илантски съгледвач, придружен от навъсен младеж, свален от някое картечно гнездо и повишен в ранг, доближи станцията на своя скакун, после се върна да докладва на водача на кервана. Първи пристигнаха високите фургони, теглени от шестокраките чудовища, загърнатите в плътни наметала кочияши надзъртаха сънливо изпод широкополите си шапки. След тях се доближиха моторните платформи с бараките, от които поглеждаха любопитни пътници. Траз поздрави Рейт с нескрита радост, Анахо само размаха пръсти в неразбираем жест.

— Сигурни бяхме, че са те отвлекли и дори убили — заяви Траз на Рейт. — Претърсихме хълмовете и огледахме степта, но не намерихме нищо. Днес смятахме да те потърсим при Сборището.

— Ние? — учуди се Рейт.

— Аз и дирдирчовекът. Той не е чак такъв боклук, за какъвто го мислех.

— Сборището вече не съществува — обясни Рейт.

Появи се Баоджиян, спря наблизо, погледна Рейт и Илин-Илан, но не зададе никакви въпроси. Рейт, който подозираше, че водачът е помогнал на жриците да се измъкнат незабелязано от Задънската станция, не му предостави никаква информация за последвалите събития. Баоджиян им отдели две стаи и прие фургона на жриците като разплата за транспорта им до Пера.

Междувременно хамалите свалиха вързопи и чували и ги струпаха в двора на станцията, на тяхно място натовариха други. После керванът се отправи на североизток.

Изминаха няколко дена — безгрижни лениви часове, през които се влачеха през степта. Известно време заобикаляха широко и плитко езеро с неприятна на вкус солена вода, отвъд което навлязоха предпазливо в обрасло с бели тръстики мочурище. Съгледвачите се натъкнаха на засада, поставена от джуджета, обитаващи мочурището, които се изпокриха сред тръстиките преди още стрелците да открият огън по тях.

На три пъти дирдирски въздухолет се спускаше ниско над тях, за да оглежда кервана, при всеки от тези случаи Анахо се криеше в стаята си. Веднъж към тях прояви интерес и летяща платформа на сини часки.

Рейт навярно щеше да се наслаждава на ленивото пътуване, ако не гореше от желание да разбере какво е станало с неговия кораб. Съществуваше и въпросът с Илин-Илан, Цветето на Кат. Когато стигнат в Пера, керванът щеше да поеме обратно към Коуд на Дуан Жер, където девойката можеше да се качи на кораб за Кат. Рейт предполагаше, че това е нейният план, макар че тя не споделяше нищо с него, тъй като след разговора онази сутрин се държеше хладно и дръпнато.

Така се нижеха дните, докато керванът пълзеше на север, под ниското сиво небе на Тчай. На два пъти следобедите бяха разтърсвани от кратка и яростна буря, но през останалата част на деня и нощта времето беше спокойно. Прекосиха една тъмна гора и на следващия ден се озоваха на стар павиран път сред огромно черно блато, обрасло с растения мехури, между които сновяха насекоми мехури, стараещи се да приличат на растенията. Блатото беше населено с най-различни изумителни същества: безкрили, подобни на жаби твари, които се носеха из въздуха, задвижвани от перкоподобни опашки; злобни хищници, хибрид между паяк и прилеп, които разпъваха крилете си като хвърчила и се поклащаха с часове, повдигнати от напора на ветровете.

В станция Планински вятър те се срещнаха с кервана, който пътуваше за Малагаш — град, разположен в южния край на хълмовете над Хедайхайския залив. На два пъти забелязваха малки отряди на зелени часки, но те не показваха признаци, че се готвят да ги нападнат. Водачът на кервана обясни, че били групи в размножителен период, на път към един район за чифтосване северно от Мъртвата степ. Малко по-късно край пътя се появи неголям отряд чергари, които стърчаха неподвижно и ги разглеждаха мрачно: високи и едри мъже и жени, с лица, изрисувани в синьо. Траз твърдеше, че са канибали и че в сражение жените им се бият наравно с мъжете. На два пъти керванът премина в близост до руините на изоставени градове, по-късно изви на юг, за да достави ароматични масла и есенции от амфирско дърво в един град на старите часки, който порази въображението на Рейт. Градът се състоеше от безброй ниски бели куполи, скрити под дебели пластове от окапали листа и заобиколени от градини. Въздухът правеше впечатление с необичайната си свежест, извираща от високи жълто-зелени дървета, които приличаха на тополи, но тук ги наричаха адарак. Рейт узна, че те били специално отглеждани от старите часки и сините часки, сред които чистотата на въздуха била на огромна почит.

Керванът спря в елипсовидна долчинка, покрита с гъста ниска трева, и Баоджиян незабавно свика целия персонал и всички пътници.

— Това е Голее, град на старите часки — обяви той. — Не напускайте този район, в противен случай може да пострадате от някой от номерата на старите часки. Някои са съвсем безобидни, като да ви примамят в лабиринт или да ви упоят с някоя есенция, след което ще миришете отвратително седмици наред. Но ако се възбудят или са в особено шеговито настроение, номерата им могат да бъдат жестоки, дори смъртоносни. Веднъж упоиха един от моите кормчии с непознато вещество, нагласиха чертите на лицето му по друг начин и му прибавиха дълга сива брада. Не забравяйте — при никакви обстоятелства не прекрачвайте пределите на долчинката, дори ако часките ви канят най-учтиво или ви изкушават. Те принадлежат към древна и покварена раса, не познават милост и се интересуват само от своите есенции и миризми, както и от зловещите си шегички. И тъй, смятайте се за предупредени: придържайте се към границите на долчинката, не скитайте сред градините и ако цените живота си, не влизайте в домовете на старите часки.

С тези думи инструктажът приключи.

Стоките се товареха на ниски моторни шейни, управлявани от неколцина обезсърчени часкоиди: дребни хорица, които изглеждаха далеч по-примитивни и изостанали от сините часкоиди, познати на Рейт от по-рано. Те имаха мършави и прегърбени тела, сиви сбръчкани лица, изпъкнали чела и устни, нашарени с брадавици, над несъществуващите брадички. Подобно на сините часкоиди, тези също носеха фалшиви скалпове, които надвисваха над очите им и завършваха отгоре с остър ръб. Движенията им бяха забързани и потайни, не разменяха нито дума с персонала на кервана и се интересуваха единствено от собствените си задължения. По някое време се появиха и четирима стари часки. Те се приближиха до фургона с пътниците и докато ги разглеждаше от парапета, Рейт ги оприличи на едри сребролюспести риби с уродливи получовешки ръце и крака. Кожата им беше като жълтеникав сатен, плътно покрита с люспи, ала телата им изглеждаха крехки и съсухрени, а очите им приличаха на мънички сребристи сачми, движеха се независимо едно от друго и се въртяха постоянно. Рейт ги разглеждаше с огромен интерес, те почувстваха погледа му и спряха, поглеждайки нагоре, към мястото, където седеше. Кимнаха му и го възнаградиха с приветливи жестове, на които Рейт се постара да отвърне подобаващо. Те го разглеждаха внимателно в продължение на няколко секунди с яркосребристите си очи, сетне отминаха.

Баоджиян не се забави нито миг в Голее. Веднага щом натовари фургоните със сандъци с лекарства и тинктури, чували с изсушени треви и сбръчкани плодове, той даде сигнал за потегляне и керванът се отправи на север. Баоджиян им каза, че предпочита да прекарат нощта в откритата степ, вместо да рискуват да бъдат изложени на прищевките и капризите на старите часки.

Степта беше пусто и затревено пасище, равно като тепсия. Изправен на покрива на техния фургон, Рейт можеше да оглежда с визоскопа на разстояние от двайсет мили наоколо и така пръв забеляза голяма група от зелени часки. Предупреди водача, който незабавно се разпореди да заемат кръгова формация и да обърнат оръдията към предполагаемата посока на нападение. Зелените часки ги наближиха, препускайки върху мускулестите си чудовища, и развяваха жълти и черни знамена на дългите си копия, които подчертаваха тяхната войнственост и агресивност.

— Току-що са слезли от север — обясни Траз на Рейт. — Това е значението на знамената. Натъпкали са се с шипеста риба и ангбат, от което кръвта им се сгъстява и разпалва, а те стават раздразнителни. Развеят ли жълтите и черните знамена дори хората емблеми предпочитат да си плюят на петите, вместо да влизат в битка.

Въпреки жълтите и черните знамена зелените войни предпочетоха да не нападат открито кервана, а вместо това спряха на около половин миля. Рейт ги разгледа през визоскопа и откри, че тези същества се различават коренно от старите часки. На височина достигаха два и половина метра, имаха масивни тела и яки крайници, а люспите им бяха добре очертани и притежаваха зеленикав, метален блясък. Лицата им бяха дребни с особено жесток и злобен изглед под изпъкналите скалпове. Бяха загърнати в груби кожени наметала, пристегнати отгоре с ремъци, от които стърчаха саби, бойни тояги и арбалети като тези, с които бяха въоръжени хората емблеми. Опасни създания, ако се срещнеш с тях в битка, помисли си Рейт. Възседнали яките си чудовища, те разглеждаха кервана около пет минути, после се обърнаха и препуснаха на изток.

Керванът се подреди в колона и продължи по пътя си. Траз остана изненадан от необичайното миролюбив на зелените часки.

— Когато носят жълти и черни знамена, те са като обезумели. Може би ще подготвят засада от другата страна на гората.

Баоджиян заподозря подобна стратегия и през следващите няколко дена изпращаше съгледвачите си напред. Нощем не се налагаше да вземат допълнителни предпазни мерки, тъй като в тъмното зелените часки ставаха апатични и се сгушваха един в друг, сумтяха и стенеха, в очакване да настъпи зората.

 

 

Пред тях се простираше Пера — последната спирка на кервана. Предавателят на Рейт определи разстояние от шейсет мили на запад до източника на основния сигнал. Той разпита водача на кервана, който го информира, че в тази посока се намира град на сините часки на име Дадиче.

— Избягвай ги на всяка цена, това са зли създания, лукави като старите часки и зли като зелените.

— Те не търгуват ли с хората?

— Напротив, търговията е доста оживена и дори Пера е нещо като главен център за обмен със сините часки, който се осъществява от кастата на превозвачите. Проблемът е, че само на тях е разрешено да влизат в Дадиче. От всички часки сините са ми най-противни. Старите часки може да не се държат дружелюбно, но те са по-скоро злонамерени, отколкото свирепи. Понякога, разбира се, крайният резултат е същият, както и при буря — той посочи скупчилите се на запад черни облаци, — ще те измокри не по-малко, отколкото ако цопнеш в морето.

— След Пера се връщаш право в Коуд, нали?

— След три дни престой.

— Най-вероятно принцеса Илин-Илан ще пътува с теб и ще вземе кораб за Кат.

— Чудесно, но ще може ли да си плати?

— Остави на мен.

— В такъв случай няма никакъв проблем. А ти какво ще правиш? Защо не заминеш с нея за Кат?

— Не. Най-вероятно ще остана в Пера.

Баоджиян го изгледа за миг втренчено, после едва забележимо поклати глава.

— Златните яоси на Кат са много заможни хора. Но какво пък, на Тчай нищо не може да се предскаже, освен неприятностите. Зелените часки ни обърнаха гръб. Истинско чудо е, че не ни нападнаха. Започвам да си мисля, че може да стигнем Пера без никакви инциденти.

Надеждите на Баоджиян не се оправдаха. Когато Пера бе на една ръка разстояние — град от рушащи се палати, и напукани паметници, заобикалящи централна твърдина, също като повечето от градовете, покрай които бяха минали, — зелените часки се зададоха от изток. В същия миг се разрази и буря. Светкавици се стовариха върху степта, от юг се приближаваше черна пелена от плющящи дъждовни капки.

Баоджиян реши, че Пера е твърде далеч, за да им осигури убежище и заповяда на кервана да заеме кръгова отбрана. И този път тъкмо навреме, защото зелените часки не проявиха предишната си нерешителност. Приведени над огромните си ездитни чудовища, те се приближиха в стремителен галоп, с твърдото намерение да пробият пръстена от фургони.

За първи път пясъкострелите издадоха своя характерен гъргорещ звук, който едва се чуваше от тътена на бурята. Дъждът затрудняваше допълнително стрелбата с оръдията. Зелените часки, които вероятно координираха атаката си телепатично, продължаваха да препускат напред — някои от тях бяха поразени от пясъчните залпове и падаха мъртви, други издъхваха смазани под туловищата на повалените животни. За един кратък миг в атаката се долови смут и объркване, но отзад напираха нови, свежи сили, които прескачаха повалените тела. Стрелците отново откриха огън под акомпанимента на светкавиците и оглушителните гръмотевици.

Зелените часки падаха по-бързо, отколкото съумяваха да настъпват, и очевидно решиха да сменят тактиката. Тези, които се бяха лишили от своите скакуни, залегнаха зад обгорените им трупове, извадиха арбалетите си и още с първия залп повалиха трима от стрелците. Ездачите възобновиха атаката си, надявайки се да разбият кръга със силата на набраната инерция. Отново бяха отблъснати, след като на овакантените места при оръдията се покатериха кормчии и кочияши. Нов дъжд от стрели се посипа върху картечните гнезда.

За трети път зелените часки се хвърлиха в атака, пришпорвайки безжалостно разпенените добичета.

Дълги, разкривени светкавици раздираха черното небе зад тях, а тътнежът им бе като зловещ съпровод на свирепата битка. Зелените часки понасяха ужасяващи загуби, земята беше осеяна със стенещи и мъртви войни, но други заемаха местата им и не след дълго първите редици доближиха фургоните дотолкова, че да встъпят в ръкопашен бой със защитниците.

От тук нататък изходът на битката беше предрешен. Рейт улови Цветето на Кат за ръката и кимна на Траз да го последва. Тримата хукнаха към града, присъединявайки се към тълпата изплашени пътници, стрелци, хамали, кормчии и кочияши, които напускаха фургоните си и бягаха, накъдето им видят очите. Керванът беше изоставен.

Зелените часки нададоха победни викове и се заеха да посичат оцелелите, стоварвайки безразборно оръжия върху оголените глави и вратове. Един войн с пламнали от бойна възбуда очи се хвърли срещу Рейт, Илин-Илан и Траз. Рейт държеше игломета си готов за стрелба, но се поколеба да пропилее безценните си муниции, затова само наведе рязко глава под свистящата сабя. Скакунът на часка се подхлъзна върху податливия торф и ездачът се люшна на една страна. Рейт скочи към него, размаха кинжала си и го посече през врата, оставяйки дълбока диря през мускулите, сухожилията и кръвоносните съдове. Войникът тупна в тревата, но продължаваше да размахва бясно ръце и крака, сякаш се съпротивляваше на самата смърт. Тримата не сметнаха за нужно да изчакат изхода на тази предрешена борба. Рейт дръпна сабята, която се оказа грубо изкован лист стомана, дълъг почти колкото него и широк като ръката му. После тримата отново се затичаха през дъжда, който се бе сгъстил дотолкова, че наподобяваше непрогледна завеса. От време на време мярваха лъскавите тела на алените часки, които бяха като злокобни призраци, друг път застигаха изплашени бегълци, приведени под шибащите капки и забързани към руините на Пера.

С подгизнали дрехи, цапайки през локвите, тримата най-сетне достигнаха бетонните плочи в покрайнините на Пера и решиха, че поне засега са в известна безопасност от зелените часки. Притаиха се под една надвиснала козирка, където останаха разтреперани и задъхани под несекващите напори на дъжда и вятъра. Траз обяви с философско спокойствие:

— Е, поне, стигнахме Пера, закъдето бяхме тръгнали.

— В доста окаяно състояние — съгласи се Рейт, — но сме живи.

Какво ще правим сега?

Рейт бръкна в кесията, извади предавателя и провери вектора и разстоянието.

— Сочи към Дадиче, двайсет мили западно оттук. Смятам да отида там.

Траз поклати неодобрително глава.

— Сините часки ще се разправят жестоко с теб.

Девойката от Кат внезапно се подпря на стената, скри лицето си в шепи и заплака — за първи път Рейт я виждаше да дава воля на чувствата си. Той я потупа успокоително по рамото.

— Какво те мъчи? Е, освен че ти е студено и си мокра, гладна и изплашена до смърт?

— Никога няма да се прибера в Кат. Никога! Сигурна съм в това.

— Разбира се, че ще се прибереш! Има и други кервани.

Девойката изтри разплаканите си очи и го погледна недоверчиво. Дъждът най-сетне бе започнал да отслабва. Светкавиците проблясваха на изток, гръмотевиците отслабнаха до далечен тътен. Само след няколко минути облаците се разкъсаха и върху влажните камъни затанцуваха слънчеви лъчи. Тримата измокрени бегълци се подадоха изпод козирката и едва не се сблъскаха с дребен мъж, загърнат в старо кожено наметало и понесъл наръч мокри дърва. Мъжът подскочи изплашено, изпусна вързопа и понечи да побегне, но Рейт го улови за наметалото.

— Чакай, защо си се разбързал? Кажи ни къде можем да се стоплим и нахраним.

Мъжът видимо се успокои. Огледа ги един по един изпод рунтавите си вежди, пресегна се и освободи крайчеца на дрехата си от ръката на Рейт с изражение на накърнено достойнство.

— Храна и подслон, тези неща не се предлагат тук свободно. Можете ли да си платите?

— Ами можем, естествено.

Мъжът се замисли.

— Какво пък, бих могъл да ви заведа и у дома, имам три свободни ниши… — той поклати неохотно глава. — Но ще е по-добре да идете в странноприемница „Мъртвата степ“. Ако ви взема при мен, бирниците ще ми приберат печалбата и пак няма да ми остане нищо.

— „Мъртвата степ“ най-добрата странноприемница в Пера ли е?

— Ами да, чудесно е обзаведена. Вярно, бирниците ще ви вземат по някоя и друга парица, но няма как, трябва да плащаме за нашата сигурност. В Пера само Нага Гохо и неговите бирници могат да обират и насилват и това е закон. По-добре е, отколкото ако всички го правят, нали?

— Този Нага Гохо държи Пера, така ли?

— Да, може и тъй да се каже — мъжът посочи една масивна постройка в централната част на града. — Това е неговият дворец върху цитаделата — там живее със своите бирници. Но няма да кажа нищо повече, в края на краищата те прогониха фунгите в Северна Пера, търговията с Дадиче процъфтява, бандитите заобикалят отдалече града, тъй че нещата можеха и да са по-зле.

— Ясно — кимна Рейт. — Какво пък, как да намерим тази странноприемница?

— Ей я там, в подножието на хълма. Където свършва пътят на керваните.