Джак Ванс
Градът на часките (13)

12.

Рейт събра на съвещание своите заместници, които все още бяха екзалтирани от победата.

— Днес спечелихме само защото те ни подцениха — поде той. — Но все още могат да ни нападнат с превъзхождащи сили. Предполагам, че още тази вечер ще организират мощен военен отряд, в който ще включат всички наземни и въздушни части. И утре ще се върнат, за да ни накажат. Вие какво мислите?

Никой не беше на друго мнение.

— След като е ясно, че войната ще продължи, най-добре да вземем инициативата и да приготвим някои изненади на часките. Те се отнасят презрително към хората и ние бихме могли да се възползваме от това. Тъй като огневата ни мощ е ограничена, да я съсредоточим там, където ще ги заболи най-много.

Брантего плесна възмутено с ръце.

— Те разполагат с хиляди войници часкоиди. Имат въздушни кораби и лъчеви оръжия — докато ние сме само хора, въоръжени предимно арбалети.

— Арбалетите убиват също така сигурно, както и лъчевите оръжия — отвърна Рейт.

— Но корабите, картечниците, мощта и интелигентността на сините часки! Те ще ни изтребят и ще превърнат Пера в кратер.

Чергарят Тостиг реши да го прекъсне:

— Дълго време им служехме вярно за жалки грошове. Те ни презират. Защо им е да се занимават с нас, след като ни мислят за плява?

— Защото така постъпват сините часки! — Тостиг поклати глава.

— По-скоро старите часки. Но не и сините. Те биха предпочели да ни обсадят, да ни оставят да измрем от глад и да отведат вождовете ни в Дадиче, за да ги накажат.

— Има основание — съгласи се Анахо. — Но кой може да знае със сигурност как ще постъпят сините часки? Всички часки са безумци, по един или друг начин.

— Тъкмо по тази причина — заговори отново Рейт — смятам, че трябва да отвърнем с прищявка на прищевките им!

Брантего подсмръкна презрително.

— Май прищевките са единственото, в което можем да се мерим със сините часки.

Обсъждането продължи, даваха се предложения, които се обмисляха и отхвърляха, докато най-сетне се стигна до неохотно съгласие. Пратиха вестоносци да вдигнат населението. Сред негодуващи викове и детски рев жените, децата и старците бяха натоварени на оцелелите фургони и каруци и пратени на двайсетина мили навътре в степта, където да изградят временен лагер.

След това, въоръжена с всичко, с каквото разполагаше, милицията се отправи в ускорен марш към Белбалската клисура.

Рейт, Траз и Анахо останаха в Пера. Те увиха клетката със зелените часки с голямо платнище и я натовариха на въздухолета. По изгрев-слънце Анахо вдигна кораба и го насочи в посоката, в която гледаха зелените часки: на североизток. Прелетяха двайсет мили, после, още двайсет и тогава Траз, който наблюдаваше зелените часки през един отвор, извика:

— Те се обръщат, обръщат се на запад!

Анахо изви носа на кораба в същата посока и след няколко минути забелязаха лагера на зелените часки сред ниски, подобни на треви дървета, на брега на едно блато.

— Не се приближавай твърде много — нареди Рейт, докато оглеждаше лагера през визоскопа. — Достатъчно е да знаят, че техните са наблизо. Да се връщаме в Белбалската клисура.

Въздухолетът изви на юг, носейки се ниско над верига от скали, извърнати с лице към Шанизадския океан. Когато наближиха Белбалската клисура, избраха едно място, откъдето да наблюдават едновременно Дадиче и Пера.

Изминаха два часа. Рейт започна да губи търпение. Плановете му бяха построени върху хипотези и рационални предположения и най-вече върху прословутата склонност към прищевки на сините часки. И ето че за негово облекчение, откъм Дадиче се приближаваше, дълга черна колона. Когато погледна нататък през визоскопа, Рейт преброи стотина фургона, натоварени със сини часки и часкоиди, както и много други същества, въоръжени до зъби или носещи снаряжение.

— Този път — заяви Рейт — ни приемат сериозно — той огледа небето. — Не виждам въздухолети, но сигурно са пратили няколко на разузнаване. Време е да действаме. До половин час ще наближат Белбалската клисура.

Спуснаха се с платформата в степта и се приземиха на няколко мили южно от пътя. Тук изтърколиха клетката на земята и махнаха платнището. Подобните на чудовища зелени войни скочиха и огледаха напрегнато хоризонта.

Рейт отключи вратата, дръпна резето и се върна на кораба, който Анахо незабавно издигна. Зелените часки напуснаха клетката с триумфални викове и изправиха мускулестите си тела в цял ръст. Вдигнаха металносивите си очи към кораба и размахаха ръце в израз на сляпа ненавист. После се обърнаха на север и се затичаха през степта.

Фургоните от Дадиче вече навлизаха в клисурата. Зелените часки ги забелязаха, спряха учудени, сетне хукнаха към един храсталак, и се притаиха там, съвършено неподвижни, почти невидими.

Колоната се извиваше надолу по пътя от клисурата и скоро се разпростря на цяла миля дължина по пътя през равнината.

Анахо издигна кораба до едно сенчесто дере и се приземи. Рейт огледа небето за вражески летателни съдове, след това обърна взор на изток. Притаени в шубраците, зелените часки оставаха невидими. Военната сила на Дадиче беше като страховита гигантска стоножка, пълзяща към руините на стария град.

Лагерът на зелените часки бе само на четирийсет мили северно оттук.

Рейт се върна при кораба.

— Направихме каквото можахме. Сега остава да чакаме.

Експедицията на сините часки наближи Пера и както предния ден се раздели на четири отряда, които заобиколиха изоставените руини. Блеснаха лъчеви оръжия, прицелени в подозрителните места, съгледвачи изтичаха напред, под прикритието на гъстия огън. Те достигнаха първите камъни и след като не забелязаха никакви признаци за съпротива, спряха, за да се прегрупират и да получат нови задачи.

Половин час по-късно съгледвачите се върнаха от града, подкарали със себе си онези граждани, които поради глупост или инертност бяха предпочели да останат в Пера.

Изминаха още петнайсет минути, докато пленниците бъдат разпитани. Последва кратък период на колебание в командването на сините часки. Очевидно не бяха очаквали да заварят града опразнен и сега се чудеха какво да предприемат.

Отредите, които бяха заобиколили града, се върнаха при главните сили, след което всички се отправиха назад към Дадиче — разочаровани и мрачни.

Рейт погледна към северния хоризонт за раздвижване. Ако теорията за телепатичния начин на общуване при зелените часки бе достоверна, би трябвало в момента те да докладват за придвижването на своите омразни врагове. Но степта на север оставаше пуста и нямаше никакви признаци за движение.

Силите на часките наближиха отново Белбалската клисура. Изведнъж иззад храсталаците, изпод земята, сякаш от самия въздух, наизскача цяла орда зелени часки. Рейт не можеше да разбере как толкова много войници, яхнали гигантски скакуни, се бяха приближили така незабелязано. Те се нахвърлиха върху колоната, нанасяйки светкавични удари с дългите си закривени саби. Тежките оръдия на платформите бяха неизползваеми в близкия бой, който се развихри. Зелените часки притичваха между колите и оставяха след себе си кървави купчини.

Рейт извърна очи, усещайки, че му призлява. Побърза да се качи на кораба.

— Да се връщаме при нашите хора в планините.

 

 

Въздухолетът откри милицията на уговореното място, едно дере на около половин миля от Белбалската клисура. Отредите се спуснаха надолу по хълма, прикривайки се между гъстите дървета. Рейт остана на въздухолета, следейки с визоскопа небето за разузнавателни кораби на сините часки. Малко по-късно откъм Дадиче се появиха няколко кораба, които профучаха с пълна скорост на изток — вероятно подкрепления за обсадената колона. Рейт ги изпроводи с очи, докато се скриха зад Белбалската клисура. Когато отново насочи визоскопа към Дадиче, зърна блясъка на бели униформи под стените.

— Сега е най-подходящият момент — рече той на Анахо.

Въздухолетът се стрелна към главната порта на града. Стражите, които предполагаха, че корабът е от техните, въртяха объркано глави. Заел удобна позиция за стрелба, Рейт натисна спусъка на предното пясъчно оръдие. Пътят към сърцето на Дадиче беше отворен. Перанската милиция можеше да нахлуе в града.

Рейт скочи от кораба и прати два отряда да завладеят депото за летящи платформи. Третият взвод остана при портала, заедно с основната част от пясъкострелите и лъчевите оръдия. Два взвода бяха пратени да окупират града.

Тези два взвода, свирепи и безпощадни като повечето обитатели на Тчай, избиваха сини часки и часкоиди, а също и жените им, въпреки че не оказваха никаква съпротива. Дисциплината от последните няколко дена бързо потъна в забрава — вражда от хиляди поколения експлодира в кръвожадни изстъпления и сеч.

Рейт, Анахо, Траз и още шестима се отправиха с въздухолета към Техническия център. Вратите бяха затворени, сградата изглеждаше празна. Корабът се спусна до централния площад — един залп на пясъкострелите бе достатъчен да разбие вратите. Неспособен да овладее нетърпението си, Рейт изтича в сградата.

И там, както и предишния път, съгледа познатите очертания на разузнавателния кораб.

Доближи го с разтуптяно сърце.

Корпусът беше разрязан, двигателят, енергоклетките и конверторът — извадени. От кораба бе останала само черупката.

Възможността да открие кораба си в близко до идеалното състояние беше неосъществима мечта. Рейт го знаеше подсъзнателно. Но ирационалният оптимизъм бе взел връх.

Сега както оптимизмът, така и надеждата да се върне на Земята трябваше да бъдат забравени. Корабът беше почти изкормен. Двигателите бяха разглобени, резервоарът — срязан, финият баланс на мощността — нарушен.

Рейт осъзна, че Анахо е застанал до него.

— Това не е космически кораб на сините часки — заяви той уверено. — Къде е бил построен?

— На Земята.

— Земята?

— Планетата на хората.

Анахо извърна глава и голото му безкосмено лице отрази объркването, което изпълваше душата му, сякаш току-що светът, който познаваше, се беше сринал до основи.

— Интересна концепция — подхвърли той през рамо.

Рейт надзърна мрачно във вътрешността на кораба, но там нямаше нищо интересно. След известно време се върна при другите, които тъкмо бяха получили доклад от отряда при градската порта. Били забелязани останките на сините часки, които се връщали в града, след като, изглежда, бяха успели да отбият набезите на зелените.

Двата взвода, пратени да патрулират из града, бяха напълно извън контрол и на тях повече не можеше да се разчита. Други два все още държаха площадката за излитане и приземяване и с тези при портала ставаха към стотина души.

Рейт даде заповед да подготвят засада. Опитаха се да придадат на портала сравнително нормален изглед. Трима мъже, облечени като часкоиди, надзъртаха от караулката.

Останките от отряда на часките доближиха портала. Тъй като не забелязаха нищо подозрително, те се приготвиха да влязат в града. Пясъкострели и лъчеви оръдия откриха огън едновременно, колоната спря, огъна се и се разпадна. Оцелелите бяха твърде зашеметени, за да оказват съпротива. Неколцина хукнаха назад към степта, преследвани от крещящи мъже с бели униформи, други се скупчиха като добичета, очакващи да бъдат изклани.

Тези на въздушните кораби бяха в по-добро положение. Веднага щом забелязаха засадата, те се издигнаха обратно в небето. Войниците на Рейт, незапознати с оръжията на сините часки, ги обстреляха хаотично и по-скоро от късмет, отколкото благодарение на някакво умение, свалиха четири платформи. Останалите описаха няколко кръга на голяма височина, след което се насочиха на юг, към Сааба, Дкекме и Аудск.

През целия следобед в града възникваха спорадични стълкновения, на местата, където перанската милиция се натъкваше на сини часки, твърдо решени да се отбраняват. Оцелелите — възрастни, женски или младенци — бяха избивани безпощадно; Рейт успя да се застъпи с известен успех за часкоидите и спаси всички, с изключение на тези в сиво-виолетовите униформи, които споделиха съдбата на своите господари.

Останалите часкоиди — мъже и жени — захвърлиха фалшивите си темета по нареждане на Рейт и се скупчиха, смълчани и настръхнали, в средата на централния булевард.

По залез-слънце милицията, изморена от кланетата и грабежите и натоварена с достатъчно плячка, се събра край градската порта. Тук запалиха огньове и се заеха да приготвят вечерята.

Рейт, който се смили над нещастните часкоиди, чийто свят само за един ден се бе сринал и изчезнал, се приближи до тяхната група. Жените тихо оплакваха мъртвите.

Един плещест мъжага попита с рязък глас:

— Какво смятате да правите с нас?

— Нищо — отвърна Рейт. — Избихме сините часки, защото те ни нападнаха. Вие сте хора, стига да не ни причинявате зло, и ние няма да ви сторим нищо лошо.

Часкоидът изръмжа.

— Вече го причинихте на доста от нас.

— Защото предпочетохте да се сражавате на страната на чуждоземци срещу хората, което е противоестествено.

Часкоидът се намръщи.

— Че какво противоестествено има в това? Ние сме часкоиди, първият стадий на един велик и тайнствен цикъл.

— Пълни глупости — сряза го Рейт. — Вие сте толкова часки, колкото дирдирхората приличат на дирдири. И едните и другите са човеци. Часките и дирдирите са ви поробили, отнели са правото ви на свободно съществуване. Дойде часът да узнаете цялата истина!

Часкоидите извърнаха един по един лица към него.

— Така че, доколкото зависи от мен — продължи Рейт, — можете да живеете както пожелаете. Дадиче е ваш — стига да не се завърнат сините часки.

— Какво искаш да кажеш? — попита с разтреперан глас часкоидът.

— Точно това, което чу. Утре се прибираме в Пера. Дадиче остава за вас.

— Това добре, но ако сините часки се върнат от Сааба, от Дкекме и Азизаудри, както най-вероятно ще направят?

— Избийте ги, прогонете ги! Дадиче вече е град на хора. И ако не вярвате, че сините часки са ви мамили, надзърнете в погребалния дом до стената. Казали са ви, че сте ларви и че малките часки се зараждат в мозъците ви. Идете и огледайте мозъците на мъртвите часкоиди. Няма да откриете зародиши — само човешки мозъци. След това, ако желаете, се върнете по домовете си. Единственият ми съвет е да свалите фалшивите скалпове. Ако ги носите, за нас няма да бъдете хора, а сини часки, и ще се отнасяме с вас, както подобава.

Рейт се върна в своя лагер. Часкоидите, които все още не можеха да повярват на думите му, потънаха безшумно в мрака и вероятно се разотидоха по домовете си.

Анахо го пресрещна на пътя.

— Чух какво им каза. Не знаеш нищо за дирдирите и дирдирхората! Дори теорията ти да е вярна, ние пак си оставаме дирдирхора! Ние признаваме превъзходството на дирдирите и ги смятаме за свой недостижим и мечтан идеал. Тъй както Сянката никога не може да закрие Слънцето, така хората никога не ще надминат дирдирите.

— Знаеш ли — отвърна малко троснато Рейт, — за един интелигентен човек проявяваш досадна упоритост и липса на въображение. Някой ден, сигурен съм, ще осъзнаеш грешката си, а дотогава вярвай, в каквото си искаш.