Джак Ванс
Градът на часките (11)

10.

На следващата сутрин Рейт посети товарната рампа в южния край на града — мястото, където пристигаха каруците и моторните коли от околностите. Тук цареше трескава активност, по платформите се движеха върволици от хамали, натоварили различни стоки и земеделски продукти. Из въздуха ехтяха викове и проклятия, примесени с мученето на впрегатните добичета и бумтенето на машините, миришеше на пушек и на животински изпражнения.

Някои от превозните средства се управляваха от кормчия или каруцар и помощник, но повечето бяха с едночленен екипаж. Рейт избра една такава моторна платформа.

— За Дадиче ли пътуваш днес?

Кормчията, дребен човек с тясно черно лице, което сякаш се състоеше само от нос и издадено чело, кимна отсечено.

— Аха.

— Когато пристигнете в Дадиче, каква е процедурата?

— Може и да не стигна там, ако си губя времето в празни приказки.

— Не се безпокой, ще ти платя за изгубеното време. Та какво правиш там?

— Отивам до рампата, хамалите ме разтоварват, един чиновник ми дава разписка, излизам през портата и получавам секвини или възложително, ако ми възложат поръчка да откарам друг товар. Във втория случай отивам с възложителното в някоя фабрика или склад, товаря и поемам обратно към Пера.

— С други думи — няма никакви ограничения за влизане в Дадиче?

— Е, разбира се, че има ограничения. Не позволяват коли и каруци в градините, нито покрай реката. Не дават и да припарваме до южната част на града, където е хиподрумът. Говорят, че там се провеждали състезания с дирдирски колесници.

— Но навсякъде другаде няма забрани?

Кормчията погледна Рейт с присвити очи.

— Защо ме разпитваш за тези неща?

— Защото искам да дойда с теб до Дадиче и да ме върнеш обратно.

— Невъзможно. Нямаш разрешително.

— Ти ще ми намериш.

— Ясно. Значи си готов да платиш?

— Стига сумата да е разумна. Колко ще искаш?

— Десет секвина. И още пет за разрешителното.

— Много е! Десет за всичко или дванайсет, ако ме откараш, където ти наредя!

— Ха! За глупак ли ме вземаш? Може да поискаш да те откарам на Фаргонския полуостров.

— Няма да рискуваме чак толкова. Една малка разходка до Дадиче, за да огледам някои неща.

— Може, но за петнадесет секвина, нито грош по-малко.

— Уф, добре. Но ще искам да ми намериш дрехи като твоите.

— И не само това — имам и други съвети за теб: не носи метални предмети, защото това може да задейства алармите им. Махни всички стари дрехи, накисни се в кал и се натъркай с анелови листа. Трябва и да дъвчеш анел, за да прикриеш дъха си. При това се захващай още отсега, защото тръгваме след половин час.

Рейт направи, както му бяха заръчали, въпреки че кожата му настръхна от грубите дрехи, които му даде кормчията, а старата плетена шапка го жулеше по темето. Емник, както се представи кормчията, обискира Рейт, за да се увери, че не носи оръжия, които бяха забранени в пределите на града. После залепи стъклена табелка на рамото му.

— Това ти е пропускът. Когато минаваме през портала, извикай високо номера си, ей така: „Осемдесет и шести!“ След това ще мълчиш и няма да слизаш от колата. Ако подушат, че си чужденец, никой не може да ти помогне; най-малко разчитай на мен.

Рейт, който вече изпитваше известно безпокойство, не беше никак окуражен от тези съвети.

Колата пое с шумно бръмчене на запад, към ниските сиви хълмове, натоварена с чували изсушени тръстикови бръмбари, чиито жълтеникави телца и ококорени очички се редуваха с щръкнали краченца, оформяйки зловеща, килимоподобна шарка.

Емник не беше бъбривец, не проявяваше никакъв интерес към мотивите и намеренията на Рейт и след няколко полугласни реплики в началото на пътуването потъна в мълчание.

Колата пое нагоре по склона, електрическите генератори на всяко от колелата нададоха оглушителен, напрегнат вой. Навлязоха в един проход, който Емник нарече Белбалската клисура, и когато го преминаха, пред тях се ширна Дадиче — град с причудлива и донякъде страховита красота. Безпокойството на Рейт започна да нараства. Въпреки дрехите имаше чувството, че не прилича особено на останалите кормчии, нито че мирише като тях. А как стоеше въпросът с Емник? Дали би могъл да разчита на него? Рейт се опита да го прецени, докато го разглеждаше крадешком: съсухрен човечец с тъмно бакърена кожа, щръкнал нос и издадено чело, постоянно стиснати устни. Но човек — като Анахо, като Траз, като него самия, въпреки че Рейт идваше чак от далечната Земя. И все пак, какво бе останало в кръвта и гените му от онова далечно наследство? Емник бе жител на Тчай, душата му принадлежеше на тази планета, с нейните кехлибарени изгреви и оловносиви небеса, с кротките й пастелни цветове. Рейт бе склонен да му вярва точно колкото на първия непознат, което не беше много. Той извърна глава към Дадиче и попита:

— Къде ще разтоварваш стоките?

Емник се забави, преди да отговори, сякаш търсеше подходяща причина да не дава сведения. Накрая заговори неохотно:

— Където ми дадат най-добрата цена. Може да е на Северния пазар или на Речния. А може и да ударя кьоравото на Бонте базар.

— Ясно — кимна Рейт. Посочи голямата бяла сграда, която бе привлякла вниманието му предния ден. — А тази сграда там какво представлява?

Емник повдигна незаинтересувано рамене.

— Не ми е работа да знам. Купувам, прекарвам и продавам, другото не ме интересува.

— Да де, разбира се… Само че ми се ще да минем покрай онази сграда.

Емник изсумтя.

— Тя е встрани от обичайния ми маршрут.

— Какво от това? Нали ти плащам?

Емник се замисли и потъна в мълчание. Накрая рече:

— Първо ще идем на Северния пазар, да проверя как вървят тръстиковите бръмбари, после на Бонте базар. А по пътя ще минем покрай сградата.

Затрополиха надолу по хълма, покрай един пустеещ участък, на който бяха изсипани отпадъци, и после покрай тъмнозелени градини с перести храсталаци и щръкнали нагоре пъстроцветни дървета, наподобяващи палми. Пред тях бавно се издигаше стената на Дадиче, висока, трийсетина стъпки и изградена от лъскав синтетичен материал. При градската порта се виеше опашка от коли и каруци, очакващи да преминат проверка при неколцина часкоиди, облечени във виолетови панталони, зелени ризи и с високи, конусовидни шапки от черен филц. На поясите си имаха кобури с пистолети, а в ръцете държаха дълги и тънки метални пръчки, с които промушваха чувалите със стока.

— Това пък за какво? — попита Рейт, докато часкоидите мушкаха с отегчен вид товара на колата пред тях.

— Внимават да не проникнат в града зелени часки. Преди четирийсет години стотина зелени часки влезли в града скрити сред товарите — последвало страховито клане, преди всичките нападатели да бъдат избити. О, зелените и сините часки се мразят и в червата! Ако обичат нещо, то е да си пускат кръвчица едни на други!

— Какво да им кажа, ако ме заразпитват?

Емник повдигна рамене.

— Това си е твоя работа. Ако ме попитат, ще им отвърна, че си ми платил да те откарам в Дадиче. Че не е ли самата истина? А ти им разправяй каквото щеш… Не забравяй да извикаш номера си, когато аз викна моя.

Рейт кимна мрачно и не отговори.

Пътят пред тях беше чист, Емник приближи колата до портала и спря в очертанията на един червен правоъгълник.

— Четирийсет и пет — провикна се той.

— Осемдесет и шест — добави Рейт. Часкоидите наобиколиха колата и навряха металните си пръти в чувалите с тръстикови бръмбари. Един от тях стоеше отпред и ги разглеждаше — набит и кривокрак мъж с черти, струпани в долната част на лицето, почти липсваща като при Емник брадичка, но с малък сплеснат нос и ниско чело, скрито под грозния фалшив скалп, завършващ с ръб отгоре. Кожата му беше оловносива, покрита със синкави кръгчета, може би козметични. Пръстите му бяха къси и дебели, стъпалата — широки като лопати. Досега Рейт не бе виждал толкова сериозни отклонения, от човешката форма, във всеки случай часкоидът се отличаваше съществено от Анахо и Траз. Мъжът плъзна безразличен поглед по лицата на двамата, отстъпи назад и махна с ръка. Емник премести ръчката на скоростния лост напред и моторът изрева. Колата се разтресе и потегли бавно по широката улица.

Емник изгледа свъсено Рейт.

— Имаш късмет, че не беше на смяна капитанът на сините часки. Той щеше да те подуши от цяла миля. Миришеш на пот, както когато човек се страхува. Ако искаш да минеш за кормчия, трябва да запазиш пълно самообладание.

— Твърде много искаш от мен — отвърна Рейт. — Но ще се постарая.

Вече бяха навлезли в Дадиче. Виждаха се сини часки в техните градини, където се грижеха за растенията си, мъкнеха тежки камъни или почиваха в сянката на своите къщи с овални покриви. Все по-често Рейт долавяше разнообразни миризми и ухания — на оборски тор, разложено, подправки, обгорял кехлибар, ароматни свещи, животински ферменти, и не знаеше как да ги оцени — дали да ги сметне за отблъскващи, или за благоуханни?

Пътят продължи да се вие между къщите още няколко мили. Доколкото Рейт бе в състояние да прецени, сините часки не държаха особено да се изолират от съседите, нерядко дворовете им почти се сливаха с пътната настилка. Понякога из дворовете се виждаха приведени часкоиди — мъже и жени, неизменно за тях бе най-тежката работа. Случваше се часкоиди и часки да са заедно и Рейт не пропусна да забележи, че в такива моменти те не си обръщаха внимание едни на други, сякаш не съществуваха.

Емник нито се озърташе, нито правеше каквито й да било коментари. Рейт изрази учудване от привидната незаинтересованост на сините часки към минаващите по пътя превозни средства. В отговор Емник се изсмя мрачно.

— Не се заблуждавай! Ако наистина ги смяташ за отвеяни, опитай да слезеш от колата и да се разходиш между къщите! Ще те спипат мигом и ще те отведат в някой от техните салони, за да участваш в перверзните им игри. Ах тези хитреци, тези хитреци! Изглеждат тъй наивни, а са толкова жестоки. Безмилостни и лукави. Знаеш ли какъв номер спретнаха на нещастния кормчия Фосфер Аджан? Слязъл от колата си, за да се облекчи. Глупост невероятна, разбира се. Какво друго можел да очаква, освен да ги ядоса? И тъй, след като му завързали краката, натикали го в бъчва, пълна с нечистотии, които му стигали до брадичката. На дъното имало клапа. Когато гадорията ставала твърде гореща, Фосфер Аджан трябвало да се потопи на дъното и да отвори клапата, след което тя започвала да изстива, а когато съвсем се вледенявала, отново се навеждал, за да обърне процеса. Издържал така три дена, нагоре и надолу, а на четвъртия го върнали обратно при колата, за да се прибере при своите и да им разкаже какво е преживял. От мен го запомни, те обичат да нагласят играта според случая и никога досега не съм познавал по-изобретателни шегаджии — Емник хвърли на Рейт преценяващ поглед. — Какво си намислил да правиш? Защото ако ми кажеш, бих могъл да предскажа, с известна точност, какъв номер ще ти спретнат.

— Нищо не съм намислил. Просто съм любопитен да разбера как живеят.

— Живеят като налудничави майтапчии, от гледна точка на всички, които са пострадали от тях. Чувал съм, че особено много обичат да си правят шегички с нахалните зелени часки и пернатите фунги — едновременно, разбира се. Не по-малко се забавляват, ако им паднат в ръчичките дирдири и пнуми — карат ги да вършат какви ли не маймунджилъци. И всичко това в името на забавата, разбира се, сините часки мразят скуката.

— Чудя се защо ли не се вкопчат в някоя страховита война, докато се изтребят напълно? — подхвърли Рейт. — Говори се, че дирдирите били далеч по-могъщи от сините часки.

— Така е наистина и градовете им са великолепни, както разправят. Но часките притежават торпеда и мини, готови да разрушат градовете на дирдирите в случай на нападение. Това е нещо като мъртва хватка — всеки е достатъчно силен да унищожи другия, но никой не смее да го стори, с оглед на непредвидимите последици… Ала за мен най-важното е да не ми обръщат внимание, и докато е тъй, и аз ще постъпвам така с тях. Ей го там Северния пазар. Гледай, пълно е със сини часки. Много обичат да се пазарят, но дваж повече — да мамят. От теб ще искам да мълчиш. Никакви жестове, няма дори да кимаш, нито да въртиш глава! Инак току-виж заявили, че съм се съгласил да продам нещо на разорителна цена.

Емник насочи колата към открито пространство под сянката на гигантски чадър. Скоро след това Рейт стана свидетел на най-оживения пазарлък, който някога бе виждал. Приближи се един син часк, огледа изсушените бръмбари и направи с дрезгав глас предложение, което Емник отхвърли с възмутени крясъци. Около минута-две двамата си разменяха невероятни оскърбления, обхващащи всички аспекти на живота им и най-вече благополучието на техните роднини, след което неочаквано синият часк махна презрително с ръка и се отправи към следващата платформа с тръстикови бръмбари.

Емник извърна глава и намигна злобно на Рейт.

— Понякога отстоявам висока цена само за да ги дразня. Тъкмо така мога да разбера какви са в момента общоприетите цени. А сега, да си опитаме късмета на Бонте базар.

Рейт понечи да напомни на Емник за овалната сграда, но се отказа. Хитрият Емник не забравяше нищо. Той обърна колата и подкара по пътя край реката, който също преминаваше през район с цветущи къщички и градини. От едната страна се виждаха поредица от малки куполовидни постройки сред дръвчета със съвсем малко листа и кални дворове, в които играеха деца — къщите на часкоидите. Емник отбеляза с ехидна усмивка:

— Ето къде се зараждали сините часки, както ми обясни веднъж един часкоид, с всички интимни подробности.

— Какво искаш да кажеш?

— Часкоидите вярват, че във всеки от тях расте зародиш, който се развива в процеса на техния живот и се освобождава, когато те умират, за да се превърне в син часк. Виждаш ли на какви неща ги учат часките?

— Какво ли няма по широкия свят — отвърна Рейт. — А часкоидите не са ли виждали трупове на хора? Или деца на сини часки?

— Без съмнение. Но имат обяснение за всяко противоречие или несъответствие. Те самите искат да вярват в това, а и как иначе да оправдаят службата си при часките?

Емник, оказа се, беше далеч по-прозорлив, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— И за дирдирите ли смятат, че произхождат от дирдирхората? И уонките — от уонкоидите?

— Ами за това… — Емник сви рамене. — Може и да го мислят. Виж, ей я там твоята сграда.

Кварталът на часкоидите остана назад, скрит зад пояс от високи зелени дървета с огромни кафеникави цветове. Колата заобикаляше централната част на града. От едната страна на широката улица имаше обществени и административни постройки, подпрени от тънки арки и с покриви в най-причудливи форми. От другата страна се издигаше голямата сграда, в която според Рейт се намираше неговият кораб. Беше дълга колкото футболно игрище и почти толкова широка, с ниски стени и висок полуелипсовиден покрив. Истински архитектурен шедьовър, по тукашните стандарти.

Предназначението на сградата оставаше скрито. Виждаха се няколко входа, но никакви големи отвори за едрогабаритен транспорт. Рейт прецени, че вероятно това е задната част на постройката.

На Бонте базар Емник продаде чувалите си след истинска ария от яростни пазарлъци, докато Рейт се стараеше да остане незабележим за сините часки.

Емник не беше особено доволен от продажбата. Когато се върна при колата след разтоварването, той измърмори:

— Трябваше да поискам още двайсет секвина, стоката ми е първо качество. Но как да го втълпя в главата на онзи часк? Той те зяпаше и непрестанно се опитваше да те подуши, а като забеляза, че се криеш от него, стана още по-подозрителен. Да знаеш, че си ми длъжник за загубата.

— Не мисля, че те е измамил — възрази Рейт. — Хайде, да се връщаме.

— А какво ще кажеш за моите изгубени двайсет секвина?

— Забрави ги, те съществуват само във въображението ти. Виж, сините часки ни гледат.

Емник побърза да се настани на седалката за управление и включи мотора. Подтикван от яда си, той подкара по пътя, по който бяха дошли. Рейт му заговори с твърд глас:

— Без повече номера, карай по източния път към входа на голямата сграда!

— Винаги се прибирам по западния — захленчи Емник. — Защо да променям маршрута си сега?

— За твое добро…

— Хей, заплашваш ли ме? В центъра на Дадиче? Когато е достатъчно само да дам знак на часките…

— И това ще е последният знак в живота ти.

— А моите двайсет секвина?

— Вече получи петнайсет от мен, плюс печалбата. Стига си се оплаквал! Карай откъдето ти казах, инак ще ти извия врата!

С хъмкане, сподавени възражения и гневни погледи Емник се подчини.

Бялата сграда се издигаше пред тях. Пътят вървеше успоредно на фасадата, на около петдесетина метра от нея, с ивица зелена трева по средата. От главния път извиваше по-малък, който достигаше предната част на сградата. Подминаха го, тъй като щеше да е крайно подозрително да свърнат по него, и продължиха нататък, заобиколени от други коли и каруци, както и от няколко малки превозни средства, управлявани от часки. Рейт оглеждаше напрегнато фасадата. Три големи портала прорязваха предната стена. Този отляво и централният бяха затворени, отворен бе само крайният вдясно. Когато го подминаваха, Рейт надзърна и погледът му се плъзна по сияещи машини, лъскав метал и корпуса на една платформа, подобна на онази, която бе вдигнала и откарала неговия кораб.

Рейт се обърна към Емник.

— Това да не е заводът, където се строят въздухолети и космически кораби?

— Ами, предполагам — промърмори Емник.

— Веднъж вече те питах — защо не ми отговори?

— Защото не беше готов да ми платиш за информацията. Нищо не казвам даром.

— Обиколи още веднъж сградата.

— Ще ти струва допълнителни пет секвина.

— Два. И без мърморене, да не ти избия зъбите.

Емник изруга под нос и обърна колата назад.

— Някога поглеждал ли си през централния и левия портал?

— Ами да, няколко пъти.

— Какво има там?

— Колко ще ми платиш за информацията?

— Не много. Трябва да се уверя, че е от значение.

— Един секвин?

Рейт кимна.

— Понякога порталите зеят широко разтворени. Зад централния сглобяват секции от космически кораби, които после откарват някъде другаде. В левия строят по-малки летателни съдове, вероятно когато им потрябват за нещо. Напоследък не е имало много работа — сините часки не обичат да летят в космоса.

— Виждал ли си да карат тук кораби за ремонт? Например преди няколко месеца?

— Не. Защо питаш?

— Информацията ще ти донесе известна сума — отвърна Рейт.

В отговор Емник показа два реда жълтеникави зъби и замълча.

За втори път приближиха фасадата на голямата сграда.

— Забави — нареди Рейт, защото Емник бе преместил скоростния лост максимално напред и платформата се тресеше с бясна скорост по улицата.

Емник се подчини с видима неохота.

— Ако карам твърде бавно, може да заподозрат нещо, особено като видят как зяпаш нататък.

Рейт оглеждаше пътя, който водеше към сградата. Неколцина сини часки вървяха по него.

— Излез от пътя и спри за една-две минути — нареди Рейт.

Емник отново понечи да възрази, но Рейт се пресегна, дръпна ръчката назад и колата замря. Емник се задави от гняв.

— Слизай — иди да поправиш някое от колелата или провери акумулатора — инструктира го Рейт. — Престори се, че имаш някаква работа — той скочи на земята, без да откъсва поглед от сградата. Порталът отдясно го мамеше, широко разтворен. Толкова близо и същевременно тъй далече… Да можеше само да прекоси тези петдесет метра и да надзърне вътре!

И тогава какво? Дори и да види вътре кораба, едва ли щеше да го завари в работещо състояние — най-вероятно техниците на сините часки го бяха разглобили. Навярно го изучаваха, след като всичко вътре им беше непознато, ново, различно. Присъствието на човек в двора само щеше да събуди подозрението им. Не би могъл да си представи по-рисковано решение. Дори корабът да е вътре, Рейт нямаше никаква представа как да си го върне. Ако пък го нямаше и там държаха само предавателя на Пол Уандър, тогава щеше да се наложи да преосмисли плановете си и да потърси друго решение… Както и да е, не можеше да предприеме нищо, докато не надникне в завода. Изглеждаше толкова лесно. Само някакви си петдесетина метра… Не би могъл да се преоблече като син часк, оставаше само да се дегизира на часкоид. Нищожен шанс, помисли си той. Чертите му се отличаваха коренно от тези на часкоидите.

Всички тези мисли му отнеха броени секунди, но Емник очевидно губеше търпение. Рейт реши да потърси съвета му.

— Емник — заговори той, — да предположим, че искаш да узнаеш дали някакъв предмет — например малък космически кораб — се намира в сградата. Как би постъпил?

Емник изпъшка.

— И през ум не би ми минала подобна тъпотия. Бих се качил на колата и бих подкарал, докато все още съм цял-целеничък.

— Не можеш ли да измислиш някакво оправдание, за да влезем вътре?

— Няма такова. Престани да фантазираш!

— Или поне да спрем близо до портала?

— Не и не!

Рейт отново хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към сградата и двора. Толкова близо и същевременно тъй далече… Ядосваше се на себе си, на непреодолимите пречки, на сините часки, на Емник, на планетата Тчай. Петдесетина метра — работа за половин минута.

— Чакай ме тук — подхвърли той на Емник и закрачи право към портала.

— Върни се, ей, върни се веднага! — извика отзад пресипнало кормчията. — Да не си се побъркал?

Но Рейт само ускори крачка. На площадката до сградата имаше неколцина часкоиди, вероятно работници, които не му обърнаха внимание. Рейт забърза още повече. До портала оставаха само десетина метра. От него тъкмо излизаха трима сини часки. Сърцето на Рейт се разтуптя, дланите му се изпотиха. Сините часки със сигурност бяха подушили потта му, дали щяха да познаят, че мирише на страх? Изглеждаха погълнати от делата си и сякаш не му обръщаха внимание. С наведена глава и лице, скрито под широкополата шапка, Рейт забърза край тях. После, когато до портала оставаха няколко метра, тримата се извърнаха едновременно, сякаш по даден сигнал. Един от тях го заговори с креслив, превзет глас, думите бяха оформени от органи, различни от гласните струни.

— Човеко! Къде си тръгнал?

Рейт спря и отговори с обяснението, което беше измислил, докато пресичаше голямата улица.

— Идвам за старо желязо.

— Какво старо желязо?

— В сандък край портала — така ми казаха.

— Ах! — гъргорещ и бълбукащ звук, който Рейт не можа да интерпретира. — Няма старо желязо!

Един от другите промърмори нещо тихо и тримата изсъскаха едновременно, което вероятно бе аналог на човешкия смях.

— Старо желязо, а? Няма във фабриката. Но там — виждаш онази сграда? Там намериш старо желязо!

— Благодаря — отвърна ентусиазирано Рейт. — Все пак ще хвърля едно око — той измина последните метри, които го деляха от разтворения портал, и надзърна в обширното пространство отвъд, където бръмчаха машини, миришеше на метал и смазочно масло и на озон. В близкия край бяха подредени завършени секции на въздушна платформа, готови за сглобяване. Край тях работеха сини часки и часкоиди без видими признаци за кастово разделение. Покрай стените, както в много земни заводи или цехове, имаше тезгяхи, ракли и сандъци. В центъра бе положена цилиндрична секция на летателен апарат, който наподобяваше средно голям космически кораб. Зад него, почти скрито от корпуса, се мярна нещо познато — разузнавателният кораб, с който Рейт бе пристигнал на Тчай.

На пръв поглед не се виждаха никакви поражения по обшивката. Дори и двигателят да беше разглобен, нямаше как да определи от това разстояние. Това бе всичко, което Рейт успя да види. Тримата часки бяха замръзнали на няколко метра зад него и масивните им, покрити със синкави люспи глави помръдваха лекичко, сякаш душеха. Рейт осъзна, че точно това правят — улавяха миризмата му. В позата им пролича внезапно пробуден интерес и те изведнъж се отправиха към него.

Един от тях заговори с дрезгав, зловещ глас:

— Човеко! Внимание! Върни се веднага! Там няма старо желязо.

— Ти миришеш на човешки страх — добави вторият. — Миришеш на странни вещества.

— Болен съм — отвърна Рейт.

— Миришеш като странно облечения човек, който намерихме в странния космически кораб — добави третият. — Има нещо фалшиво в теб.

— Какво търсиш тук? — попита първият. — Кой те праща да шпионираш?

— Никой, аз съм кормчия, трябва да се връщам в Пера.

— Къде ти е колата? Не си дошъл пеша.

Рейт се насочи към изхода.

— Колата ми е на улицата — той вдигна ръка, после се ококори. От Емник и товарната платформа нямаше и следа. Рейт бързо се съвзе. — Колата ми! Откраднали са я! — провикна се с престорена уплаха. — Кой може да я е взел? — той размаха ръка за сбогом на тримата часки и се затича по затревената част между двата пътя.

Когато стигна храсталак с бели, пухкави като вълна цветове и широки зелени листа, той спря и се обърна, ала това, което видя, не го успокои по никакъв начин. Единият от тримата часки тичаше само на няколко крачки зад него и беше насочил някакъв инструмент с дълга пръчка към храста. Вторият говореше с тревожен вид в устройството в ръката му. Третият бе пресякъл портала и оглеждаше двора вътре, сякаш да провери дали всичко си е на мястото.

— Е, сега вече я загазих — промърмори Рейт. — Сам се напъхах в капана — той понечи да се обърне, но спря, забелязал група часкоиди, издокарани във виолетово-сиви униформи, които се появиха при портала, яхнали издължени и ниски мотоциклети. Сините часки им дадоха кратки напътствия, сочейки към храсталака между пътищата. Рейт не сметна за необходимо да губи повече време. Той изтича на пътя тъкмо когато наблизо преминаваше една кола, метна се в каросерията и се притаи между празните кошници, без да бъде забелязан от кормчията.

Отзад долетя ревът на дузина мотоциклети, които се понесоха с бясна скорост. Те подминаха колата с гневни електрически припуквания. Навярно за да преградят пътищата или да подсилят часовоите при главния портал.

Най-вероятно и за двете, реши Рейт. Малкото приключение, както бе предсказал Емник, заплашваше да приключи с фиаско. Рейт се съмняваше, че сините часки ще го включат в някоя от прословутите си игри — по-скоро щяха да предпочетат да измъкнат от него информация. А след това? В най-добрия случай Рейт щеше да изгуби свободата си. В най-лошия… по-добре да не мисли за това. Колата подскачаше с доста добра скорост, но Рейт знаеше, че няма никакви шансове да премине през портата. Близо до Северния пазар той скочи на земята и веднага се притаи зад ниска постройка от пореста бяла материя — склад или хранилище. Тъй като от настоящата позиция не виждаше нищо наоколо, той се покатери по стената на покрива на хранилището. Оттук можеше да наблюдава главния път и портала и страховете му се потвърдиха: най-малко десетина полицаи в сиво-виолетови униформи проверяваха щателно напускащите града коли. Ако Рейт възнамеряваше да излезе от Дадиче, трябваше да го стори по друг начин. Реката? Би могъл да изчака тук до спускането на нощта и после да заплува надолу по течението. Но Дадиче се простираше на няколко мили от двете страни на реката. Освен това Рейт нямаше никаква представа за съществата, които я обитаваха. Ами ако бяха хищни, както много други животни на планетата, в такъв случай едва ли би искал да се намира в близост до тях, при това в тяхната среда.

Тихо бръмчене привлече вниманието му. Той вдигна глава и забеляза една въздушна шейна само на стотина метра над него, кръжаща бавно над околностите. На седалката имаше двама сини часки с причудливи шлемове като издължени устни антени. Рейт почти веднага се досети какво е това — сигурно антените бяха нещо като обонятелни усилватели, с чиято помощ го издирваха.

Шейната продължи, без да променя курса си. Рейт си позволи една слаба въздишка. А може би предположенията му бяха погрешни? И това не бяха обонятелни антени, а церемониални принадлежности? Или украшения?

— Едва ли някога ще узная истината — рече си Рейт. Той огледа небето, но не се виждаха други летателни апарати. Надигна се и отново се озърна предпазливо. Вляво от него, зад редица от дървета адарак беше Северният пазар — бели бетонни навеси и стъклени паравани, зад които се мяркаха фигури в черни, тъмносини и червени дрехи, лъщяха металносини люспи. Вятърът, който полъхваше от север, носеше смесица от ухания на подправки, възкисела миризма на разлагащи се зеленчуци, на печено, варено и ферментирало месо, на сладкиши от мая и гъби.

Вдясно бяха къщичките на часкоидите, разпръснати сред градините. Отвъд тях, опряна в самата стена, стърчеше висока постройка, заобиколена от черни дървета. Ако Рейт можеше да се изкатери на покрива на тази сграда, вероятно би могъл да се спусне от външната страна на оградата. Той вдигна очи към небето. Здрачът беше най-подходящото време за подобно начинание, а дотогава оставаха два-три часа.

Рейт се спусна от покрива и се подпря замислен на стената. С толкова чувствителното си обоняние дали сините часки биха могли да го открият по миризмата, както ловджийските кучета? Не беше невъзможно, което означаваше, че ще е най-добре да не рискува.

Той намери две къси парчета дърво, завърза ги за подметките си и прекоси градината с дълги крачки.

Беше изминал едва трийсетина метра, когато чу шум зад гърба си и веднага се притаи. Надзъртайки внимателно иззад храста, Рейт установи, че предположенията му са били не само верни, но и своевременни. Край хранилището стояха трима часкоиди, полицаи с виолетово-сиви униформи и двама сини часки, един, от които носеше дълга пръчка, прикачена към някакъв уред, а също и към маска на носа му. Синият часк размахваше пръчката над земята и изглежда без никакво затруднение душеше следите на Рейт. В подножието на сградата съществото спря объркано, но скоро след това се досети, че Рейт се е качвал на покрива. И тримата се отдръпнаха предпазливо назад, очевидно сигурни, че Рейт продължава да се спотайва горе.

От наблюдателното си място на трийсетина метра Рейт по-нататък тихо се засмя, чудейки се какво ще си помислят преследвачите му, когато не го открият на покрива. След това, стъпвайки върху дървените подложки, той продължи да се прокрадва през градината.

С огромна предпазливост Рейт доближи високата сграда и спря зад едно дърво, за да разузнае положението. Сградата тънеше в мрак и изглеждаше необитаема. Както Рейт предполагаше, покривът й достигаше до самата стена.

Рейт погледна назад към града. Поне дузина въздушни шейни се рееха в небето. Те летяха ниско над района, който току-що бе прекосил, влачейки под себе си черни цилиндри с антени — вероятно обонятелни детектори. Достатъчно бе някоя от шейните да се доближи или дори да се озове от подветрената страна, и Рейт щеше да бъде засечен. Трябваше час по-скоро да намери прикритие и тъмната сграда до стената изглеждаше единствената подходяща възможност.

Рейт продължи да се озърта още пет минути. Не забеляза никакво движение в сградата. Напрягаше слух, но не дочуваше никакви шумове. Въпреки това все още не намираше кураж да я доближи. От друга страна, не биваше и да остава на мястото си. Той развърза импровизираните си подметки и направи няколко предпазливи крачки. Сетне, дочул шум зад гърба си, отново се върна в скривалището.

Звуците бяха ритмични удари на гонг. По пътя се приближаваше процесия от часкоиди, облечени в сиво-бели роби. Най-отпред четирима от тях носеха открит ковчег, в който бе положен загърнат в бяло платно труп. Следваха ги часкоиди, мъже и жени, които пееха и надаваха пронизителни крясъци. Навярно сградата беше мавзолей или погребален дом, на това се дължеше и мрачният, й изглед, както и фактът, че е необитаема.

Ударите на гонга постепенно се забавиха. Групата спря пред портала. Гонгът утихна. В пълна тишина четиримата отнесоха ковчега на терасата и го положиха тържествено. Опечалените се отдръпнаха назад и зачакаха. Гонгът отекна само веднъж.

В стената се появи процеп, който постепенно се разширяваше, превръщайки се във врата, зад която сякаш имаше бездна. Ярък лъч златиста светлина обля трупа. Отдясно и отляво излязоха двама сини часки, издокарани в ритуални одежди с множество коланчета, петлици, златисти листенца и пискюли. Те приближиха трупа, повдигнаха покривалото, под което се виждаше лице, полускрито под нахлупения фалшив скалп, сетне пристъпиха встрани. Спусна се завеса и скри трупа.

Измина близо минута. Златистият лъч се превърна в ослепителен блясък, отнякъде долетя жалостива мелодия, която като че бе изтръгната от струните на разстроена арфа. Завесата се вдигна. Трупът лежеше на същото място, но черепът му бе разтворен и в зейналия отвор седеше миниатюрна фигура на син часк, втренчила поглед в опечалените.

Гонгът отброи единайсет тържествени удара. Сините часки се провикнаха:

— Въздигането е налице! Човекът премина в по-горното си състояние! Всички вие бяхте свидетели на чудото на природата! Вдъхнете ликуващото му ухание! Човекът на име Загел Едгиз даде душата си, на този малък зародиш! Възможно ли е да има по-голямо блаженство? Само с усърдие, с упорито прилагане на изпитаните принципи на живот това величие ще споходи всеки един от вас! В своя първи живот аз бях Сагаза Осо — обяви часкът.

— А аз — жена на име Дисун Фуруиг — добави вторият. — Така ще стане и с вас. Вървете си и отнесете радостта в сърцата си! А ние ще намажем зародиша на Загел Едгиз с целебни масла и ще върнем празната черупка в земята. След две седмици можете да посетите своя обичан Загел Едгиз!

Опечалените, които вече не изглеждаха тъй печални, се върнаха обратно по пътя под веселите звуци на гонга и скоро се изгубиха зад хълма. Ковчегът с трупа и фигурката на часка се плъзна през отвора в сградата. Часките я последваха и вратата се затвори.

Рейт се засмя тихо, но млъкна веднага щом зърна една шейна да кръжи ниско в небето. Той се прокрадна през храстите и доближи погребалния дом. От часките нямаше и следа, Рейт заобиколи откъм задната страна на сградата, където тя опираше в стената.

В приземния етаж имаше арковиден вход. Рейт се заслуша и долови равномерно бумтене на машина. Той потрепери при мисълта за зловещата функция, която вероятно изпълняваше. Когато надзърна в мрака, видя само склад, хранилище за ненужни вещи. На рафтовете и лавиците имаше гърнета, делви, купища стари дрехи, изоставени и покрити с прахоляк машинарии с неясно предназначение. В стаята цареше хаос и изглежда, тук рядко се влизаше. Рейт огледа за последен път небето и се шмугна вътре.

Помещението се свързваше с друго през ниска арка. Имаше друга стая след първата, после още една и още една, всичките озарени от бледата светлина на лампите на тавана. Рейт се притаи зад една ракла и зачака.

Измина час, после още един. Рейт започна да губи търпение и реши да разузнае наоколо. В една странична стаичка откри сандък с изкуствени темета, всяко снабдено с надпис и неясни знаци. Той избра едно и го пробва. Изглежда, му пасваше добре — Рейт го свали и махна надписа. От купчината стари дрехи си хареса наметало и се загърна с него до брадичката. Надяваше се, че от известно разстояние и без да привлича вниманието, ще го сметнат за часкоид.

Светлината от прозорците избледня, Рейт надзърна и установи, че слънцето се е скрило зад облаци. Адараците поклащаха бавно клони. Рейт се изкатери на прозореца и огледа небето — поне за момента не се виждаха никакви въздушни шейни. Той излезе в градината, избра подходящо дърво и се покатери. Кората беше хлъзгава и мека, което доста затрудни задачата му. Най-сетне, целият омазан с ароматна мъзга и плувнал в пот под дебелото наметало, той се добра до покрива на погребалния дом.

Тук приклекна и първо погледна към Дадиче. Въздушните шейни бяха изчезнали, небето беше кафеникаво сиво в наближаващия здрач.

Рейт доближи края на покрива и огледа стената. Горният й край бе само на два метра от него, плосък, ако се изключеха високите трийсетина сантиметра зъбци на равни разстояния. Предупредителна система? Рейт не можеше да си представи друго предназначение. От другата страна стената бе висока близо десет метра — осем, ако се улови за ръба и увисне надолу. Рейт се опита да прецени шансовете си да се приземи, без да си счупи или изкълчи нещо — около трийсет процента, в зависимост от почвата в подножието на стената. С въже спускането щеше да е фасулска работа. В склада не беше видял въжета, но имаше достатъчно дрехи, от които да си направи. Но първо — какво ще се случи, когато пристъпи върху горната част на стената?

За да провери това, Рейт си свали наметалото. Придвижвайки се по покрива, докато доближи стената със зъбците, той размаха наметалото над тях.

Резултатът беше незабавен и стряскащ. От два съседни зъбеца бликнаха ярки огнени езици, които пронизаха наметалото и го подпалиха. Рейт го хвърли на покрива и скочи върху него, за да потуши пламъците, като се озърташе изплашено. Не се съмняваше, че някъде се е задействала аларма. Дали да рискува и да скочи от стената, а после да побегне през пущинака? Шансовете му бяха доста лоши и дори безнадеждни, ако го приклещеха на открито. Той се върна при дървото и се спусна обратно долу. В небето вече кръжаха няколко въздушни шейни. Рейт дочу далечно и пронизително свирене, което определено му действаше на нервите… Той хукна обратно към дърветата. Вниманието му привлякоха отблясъци на вода — зад дърветата имаше малко езеро, обрасло с бледи водни растения. Рейт захвърли обгореното наметало и фалшивото теме и скочи във водата, потопи се до шия и зачака.

Изминаха няколко безкрайно дълги, минути. В двора пристигна отряд мотоциклетисти. Две небесни шейни спуснаха обонятелни детектори над дърветата, едната вдясно от него, другата вляво. Те се отдалечиха бавно на изток — изглежда, сините часки смятаха, че е скочил от оградата и че сега е някъде навън, в полето. Ако наистина беше така, шансовете му да се измъкне незабелязано по-късно значително нарастваха… Постепенно Рейт усети, че нещо се движи на дъното на езерото. Някакво мускулесто, целеустремено тяло. Змиорка? Водна змия? Пипала? Рейт буквално изхвърча от езерото. Едва изминал десетина крачки, той чу нещо да се подава с шляпане от езерото и да издава звук, който наподобяваше разочаровано сумтене.

Рейт вдигна захвърленото наметало и фалшивото теме и се отдалечи от погребалния дом, оставяйки след себе си мокра диря.

Скоро стигна тясна алея, която се виеше между къщичките на часкоидите. Нощем те изглеждаха стаени, затворени, тайнствени. Имаха малки прозорчета, на два метра над земята. Някои изпускаха бледожълта светлина, като от газен фенер, което учуди Рейт. Със сигурност една толкова технологично напреднала раса като сините часки би могла да осигури на своите помощници електрическо и дори нуклеонично осветление… Поредният тчайски парадокс.

Мокрите дрехи не само тежаха, но и смърдяха отвратително. Това донякъде беше предимство, помисли си Рейт, защото щяха да прикрият неговата миризма. Той нахлузи фалшивото теме и се загърна в мокрото наметало. След това продължи с бавна и вдървена крачка към градската порта.

Небето беше черно, от Аз и Браз нямаше и следа, а улиците на Дадиче бяха оскъдно осветени. Появиха се двама часкоиди. Рейт наведе глава, прегърби рамене и закрачи с решителен вид. Двамата го подминаха без дори да го погледнат.

Окуражен от кратката среща, Рейт достигна централния булевард на около двеста метра от портата. Оттук се виждаха трима пазачи с виолетово-сиви униформи, но те имаха отегчен и изморен вид и Рейт отново се изпълни с надежда, че сините часки са се отказали да го преследват. Вероятно смятаха, че е вън от града.

За съжаление обаче грешаха, добави той.

Обмисли и отхвърли идеята да се затича право към портала, да го прекоси и да потъне в мрака, преди пазачите да успеят да реагират. Въздушните шейни щяха да го застигнат за броени секунди, както и отрядът от мотоциклетисти. А и с тези вонящи дрехи едва ли би могъл да се скрие — освен ако не се съблече и не побегне гол в тъмнината.

Рейт поклати обезсърчено глава… Вниманието му бе привлечено от една кръчма в мазето на висока сграда. От приземните прозорци блещукаха червени и жълти светлинки, чуваха се дрезгави разговори и от време на време изблици на висок смях. От вратата излязоха трима часкоиди, които закрачиха, полюшвайки се, по улицата. Рейт им обърна гръб и надзърна през прозорчето в кръчмата. Поне десетина часкоиди, с разкривени под фалшивите темета лица, седяха приведени над каменни делви с някаква упойваща течност и разменяха духовити любезности с малка група жени. Жените бяха облечени с черно-зелени рокли, а от фалшивите им темета се спускаха сърмени лентички. Носовете на едните и другите бяха оцветени в яркочервено. Унила сцена, помисли си Рейт, но въпреки това говореща за недвусмисления човешки произход на часкоидите. Тук присъстваха всички универсални съставки на веселието: упойващи напитки, красиви жени и приятели. Само че часкоидната версия изглеждаше някак вяла и мрачна… Още двама часкоиди минаха покрай Рейт, без да му обърнат внимание. Поне засега дегизировката явно вършеше работа, но дали би издържала на по-детайлно проучване, Рейт все още не знаеше със сигурност. Той продължи към портала, докато стигна на петдесетина крачки от него. Не смееше да се приближи повече. Пъхна се в една ниша между две сгради и продължи наблюдението на портала.

Беше късна нощ. Въздухът бързо изстиваше, Рейт започна да долавя странните миризми, които излъчваха градините в Дадиче.

Той задряма. Когато отвори очи, Аз се бе появила в небето и сияеше зад короните на бдящите адараци. Рейт промени положението си, изстена, потърка схванатия си врат и се намръщи от миризмата на мокрите си дрехи.

При портала двама от пазачите се бяха запилели някъде. Третият стърчеше неподвижно, унесен в дрямка. Помощниците му се бяха свили в малката караулка, откъдето надзъртаха към пустия път. Рейт се облегна на стената на нишата.

На изток небето порозовя от настъпващата зора, градът постепенно се пробуждаше. Новата смяна пристигна на портала. Рейт наблюдаваше как пристигащата и заминаващата групи обменят информация.

Час по-късно откъм Пера се зададоха първите коли и каруци. Най-отпред се поклащаше каруца, теглена от чифт впрегатни добичета и натоварена с каци туршия и сушено месо, ако можеше да се съди по миризмите, които се разнасяха наоколо. На капрата седяха двама — Емник, с по-мрачно и кисело изражение отвсякога, и Траз.

— Четирийсет и три — извика Емник.

— Сто и едно — добави Траз. Пазачите се приближиха, преброиха каците, огледаха каруцата и наредиха на Емник да продължи.

Докато каруцата минаваше покрай него, Рейт се подаде от нишата и тръгна успоредно с нея.

— Траз.

Младежът извърна глава и издаде тих звук на задоволство.

— Знаех си, че си жив.

— Ако се пропуснат някои подробности. Приличам ли ти на часкоид?

— Не особено. Дръж наметалото вдигнато до брадичката и носа. Когато се зададем откъм пазара, пъхни се под десния преден крак на животното отдясно.

Рейт се върна обратно в нишата, а каруцата бавно се отдалечи в посока към пазара. Час по-късно се върна, движейки се бавно. Емник я доближи към близката страна на пътя. Веднага щом се изравни с него, Рейт напусна скривалището си. Каруцата спря, Траз скочи и се престори, че затяга въжетата на каците отзад.

Рейт изтича, шмугна се между добичетата и откри, че по средата е провесен изцапан кожен хамак. Той се нагласи вътре и каруцата потегли. Рейт не виждаше нищо, освен провисналия търбух на животното и предните му крака.

Каруцата доближи портала. Той чу гласове и видя остроносите червени сандали на пазачите. След известно време каруцата се раздвижи отново и продължи с трополене към близките хълмове. Сега Рейт виждаше павирания междуградски път и стърчащите между плоските камъни тревички.

Най-сетне каруцата спря. Траз надникна под търбуха на животното.

— Излизай — никой не ни вижда.

Завладян от почти налудничаво облекчение, Рейт се измъкна от вонящото си скривалище. Смъкна фалшивото теме, запокити го към канавката, прибави към него подгизналото наметало, жилетката и ризата, после се качи обратно в каруцата, седна отзад и се облегна на една каца.

Траз се върна на капрата при Емник и каруцата потегли. Траз го разглеждаше загрижено през рамо.

— Да не си болен? Или ранен?

— Не. Само уморен. Но съм жив — благодарение на теб. И на Емник — поне така изглежда.

Траз метна свъсен поглед на кормчията.

— Този тип не оказа кой знае каква помощ. Наложи се да го посплаша малко, дори да го ступам.

— Ясно — Рейт втренчи критичен поглед в сгърбените рамене на Емник. — Да си призная, аз също не пазя добри спомени от краткото ни съвместно пътуване.

Раменете потрепериха. Емник се завъртя на седалката и на лицето му разцъфна жълтеникава усмивка.

— Сигурно не сте забравили, почитаеми господине, че ви съветвах да не вършите някои неща, преди още да разбера за високия ви пост.

— За високия ми пост? — повтори Рейт. — Какъв висок пост?

— Съветът на Пера те избра за градоначалник — обясни Траз. — Доста висок пост, ако питаш мен.