Джак Ванс
Градът на часките (8)

7.

Странноприемница „Мъртвата степ“ беше най-забележителната постройка в разрушения град: продълговата сграда със сложна конструкция от покриви и фронтони, в подножието на централния хълм на Пера. Както и при останалите ханове и странноприемници на Тчай тук имаше просторна зала с високи маси, но вместо грубо сковани пейки бяха поставени кресла с високи облегалки, изработени от лъскаво черно дърво. Три полилея от ковано желязо и цветно стъкло осветяваха помещението, по стените висяха голям брой старинни керамични маски — спомен от отдавна отминали времена на културно процъфтяване.

На масите бяха насядали все бегълци от опустошения керван, из въздуха се носеше примамлив аромат на вкусни гозби. Рейт усети, че настроението му се подобрява. Ето най-сетне възможност да се насладят на известни удобства и стил.

Съдържателят беше нисък човек с месести рамене и равно подрязана червеникава брада. Ръцете му бяха в непрестанно движение, дори краката му потропваха, сякаш целият му живот бе посветен на необяснимо и безцелно надбягване. На въпроса на Рейт дали ще ги приеме той размаха отчаяно ръце.

— Ама вие не знаете ли? Зелените демони са унищожили кервана на Баоджиян. Тук е пълно с бегълци, представа нямам къде ще ги настаня. Някои не могат да си платят, какво да ги правя? Нага Гохо ми нареди да приютя всички.

— Ние също идваме от кервана — поясни Рейт. — Но за разлика от други можем да си платим.

Лицето на съдържателя просветна.

— Ще ви намеря единична стая, на повече не бива да разчитате. И един съвет — озърна се бързо през рамо. — Внимавайте какво говорите. Напоследък доста неща се промениха в Пера.

Той отведе тримата в тясна, но чиста стаичка, където след малко донесоха още две койки. В странноприемницата нямаше сухи дрехи, налагаше се да слязат обратно в залата за гости с подгизналите си одежди. Тук се натъкнаха на Анахо, който беше пристигнал час преди тях. Видяха и Баоджиян, седнал край огъня, втренчил поглед в пламъците.

За вечеря поднесоха обилни порции варено месо и питки твърд черен хляб. Докато се хранеха, в странноприемницата влязоха седмина мъже, които застанаха насред помещението и се заоглеждаха с нагли, предизвикателни погледи. Бяха едри и яки мъжаги, понапълнели от охолния живот. Шестимата носеха тъмночервени наметала, стилни панталони от черна кожа и шикозни шапки с пискюли. Това трябва да са бирниците, реши Рейт. Седмият, който бе издокаран в бродиран сюртук, очевидно беше самият Нага Гохо, висок и слаб мъж с неестествено голяма глава и хищно изражение. Още щом заговори, в помещението се възцари тишина.

— Добре дошли на всички, добре дошли в Пера! В нашия малък град цари ред, ако случайно не сте забелязали. Законите се спазват стриктно. Събираме такси и данъци от всички, включително и от временно пребиваващите. Ако някой не разполага с налични средства, ще трябва да си изработи дълга чрез общественополезен труд. И тъй, има ли някакви въпроси или възражения? — той огледа всички в помещението, но никой не посмя да отговори. Бирниците се разпръснаха и засъбираха подадените монети. Рейт неохотно заплати таксата от девет секвина за него, Траз и Цветето на Кат. Никой от гостите не смееше да възроптае срещу откровеното изнудване. Когато липсва обществен ред, помисли си Рейт, правото на силния се приема за нещо естествено.

Нага Гохо забеляза Цветето на Кат и се изпъна, сучейки тънките си мустаци. Той повика съдържателя и двамата проведоха тих разговор, по време на който Нага Гохо не сваляше очи от Илин-Илан.

Съдържателят прекоси залата и се наведе към Рейт.

— Нага Гохо много харесва жената — той посочи Цветето. — Иска да узнае какво е нейното положение: дали е робиня, твоя дъщеря или съпруга?

Рейт погледна крадешком Илин-Илан и забеляза, че момичето се е вцепенило. Ако разкрие, че е самостоятелна и свободна, тя ще бъде оставена на милостта на Нага Гохо. Ако пък заяви, че му принадлежи, без никакво съмнение ще отправи открито предизвикателство към нейния ухажор. Той взе компромисно решение.

— Аз съм неин придружител, тя пътува под моя закрила.

Съдържателят прехапа устни, повдигна рамене и се върна да докладва на Нага Гохо, който кимна отсечено и се зае с други неща. Малко след това бирниците си тръгнаха.

 

 

В тясната стая Рейт се озова в смущаваща близост с Цветето на Кат. Тя седеше на койката си, опряла брадичка на свитите си колене.

— Я се усмихни — подкани я Рейт. — Животът не е чак толкова лош.

Тя поклати тъжно глава.

— Изгубена съм сред варвари: камък, изпуснат в Тембарската дълбина. Скоро всички ще ме забравят.

— Глупости — сгълча я Рейт. — Ще поемеш за дома със следващия керван, който напуска Пера.

Илин-Илан не изглеждаше убедена.

— У дома ще нарекат някоя друга Цветето на Кат, тя ще носи моето цвете на Празненството на сезоните. Принцове ще я обсаждат с молби да им разкрива имената си, а аз няма да съм там. Никой няма да си спомни за мен, никой няма да попита за моите имена.

— Ами кажи ги на мен тогава — засмя се Рейт. — Аз искам да ги чуя.

Тя се извърна към него.

— Наистина ли? Вярно ли е, че го искаш?

— Съвсем вярно — отвърна Рейт, изненадан от внезапното й вълнение.

Момичето погледна крадешком към Траз, който дремеше на своята койка.

— Ела отвън — прошепна тя в ухото на Рейт и скочи на крака.

Рейт я последва на балкона. Известно време двамата стояха подпрени на перилата, с докосващи се лакти и рамене, загледани в разрушения град. Аз подаде лице между облаците, долу светнаха бледи отражения, чу се далечна и тъжна песен, подрънкване на перо върху струни. Девойката заговори с припрян, нисък глас:

— Моето цвете е Илин-Илан, но това вече го знаеш, това е моето Цветно име. Използва се само на приеми и шествия — тя го погледна развълнувано и се наведе към него, а Рейт долови омайния полъх на чистото й девическо тяло.

— Значи имаш и други имена? — попита той сподавено.

— Да — въздъхна тя и се доближи още малко. Рейт почувства, че му се завива свят. — Защо не ме попита по-рано? Сигурно си знаел, че щях да ти ги кажа.

— Можеш да ми ги кажеш и сега. Кои са другите ти имена?

— Придворното ми име е Шар Зарин — отвърна свенливо девойката. Сетне се поколеба и опря глава на рамото му, а ръката на Рейт обгърна тънкото й кръстче. — Детското ми име беше Зози, но само баща ми ме наричаше така.

— Цветно име, придворно име, детско име… Какви други имена притежаваш?

— Име за приятели, тайно име и още едно. Името за приятели е… искаш ли да го узнаеш? Ще ти го кажа и тогава ще станем приятели, а ти ще трябва да ми съобщиш твоето.

— Разбира се — кимна прегракнало Рейт.

— Дерл.

Рейт целуна извърнатото й нагоре лице.

— Моето малко име е Адам.

— Това ли е името ти за приятели?

— Да май може да се нарече и така.

— Имаш ли тайно име?

— Не. Поне не го зная.

Последва тих, нервен смях.

— Какво пък, може би така е по-добре. Защото ако те попитам и ти ми го кажеш, тогава ще познавам тайните на твоята душа, и после — тя го погледна и дишането й се учести. — Трябва да имаш тайно име, такова, което е известно само на теб. Аз имам.

— И кое е твоето? — попита той, завладян от напрежението й.

Момичето доближи устни до ухото му.

— Лилае. Тя е нимфа, която живее в облаците над планината Дарамтиса и обича звездния бог Ктан — погледна го, цялата тръпнеща в очакване и Рейт я целуна трескаво. Чу тихата й въздишка. — Когато сме сами, ти ще ме наричаш Лилае, а аз ще ти казвам Ктан, и нека това е твоето тайно име.

— Щом ти харесва — засмя се Рейт.

— Ще чакаме тук, докато пристигне керван, който отива на изток — обратно през степта до Коуд, откъдето ще продължим за Драскадия и накрая от Верводей за Кат.

Той опря пръст на устните й.

— Трябва да ида в Дадиче.

— Дадиче? Градът на сините часки? Още ли те преследва тази фикс идея? Но защо?

Рейт вдигна очи към нощното небе, сякаш се опитваше да почерпи сили от звездите, макар че нито една от тях не се виждаше. Какво да й отговори? Ако й каже истината, може да го сметне за луд, въпреки че най-вероятно тъкмо нейните предци бяха пратили сигнала до Земята.

Поколеба се, ядосан от собствената си нерешителност. Цветето на Кат — Илин-Илан, Шар Зарин, Зози, Дерл, Лилае, в зависимост от социалните условности — положи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му.

— Сега, когато зная, че ти си Ктан, а ти знаеш, че съм Лилае, твоят ум е и мой и твоите удоволствия са мои. И тъй, какво те тегли към Дадиче?

Рейт си пое дълбоко въздух.

— Пристигнах в Котан с космически кораб. Сините часки едва не ме погубиха и откараха моя кораб в Дадиче — поне така предполагам. Трябва да си го върна.

Цветето на Кат го гледаше объркано.

— Но къде се научи да управляваш космически кораб? Ти не си дирдирчовек, нито уонкоид. Или си?

— Разбира се, че не съм. Не повече от теб. Научиха ме.

— Каква мистериозна история! — ръката й неволно го стискаше за рамото. — И какво ще направиш ако успееш да си върнеш кораба?

— Първо, ще те откарам в Кат.

Пръстите го стиснаха по-силно, очите й търсеха неговите в мрака.

— А след това? Ще се върнеш ли в твоята страна?

— Да.

— Имаш ли там жена… съпруга?

— О, не. Нямам си.

— Някой, който да знае тайното ти име?

— Нямах тайно име, докато ти не ми измисли.

Момичето отдръпна ръка от рамото му и зарея тъжен поглед към руините на Пера.

— Ако отидеш в Дадиче, те ще те подушат и убият.

— Да ме „подушат“? Какво искаш да кажеш?

Тя се извърна и го стрелна с очи.

— Ти си истинска загадка! Знаеш толкова много и същевременно толкова малко. Човек би си помислил, че си от най-далечния остров на Тчай. Обонянието на сините часки е по-силно дори от зрението им!

— И въпреки това смятам да си опитам късмета.

— Не те разбирам — въздъхна тя с приглушен глас. — Казах ти името си, издадох ти най-съкровената си тайна, а ти дори не се трогна. И не пожела да промениш намеренията си.

Рейт я улови за ръцете. В началото тя остана вцепенена, но постепенно се отпусна.

— Не е вярно, че не си ме трогнала — рече й. — Напротив. Но наистина трябва да отида в Дадиче — заради теб и заради мен.

— Защо заради мен? За да ме откараш в Кат?

— Това и нещо повече. Харесва ли ти да сте под властта на дирдири, часки и уонки, да не говорим за пнумите?

— Не зная… не съм се замисляла за това. Нали все ни повтарят, че хората са уроди. Макар безумният крал Хопсин да твърдеше, че хората произхождат от далечна планета. Опита се да ги повика на помощ, но, разбира се, те не дойдоха. Това беше преди сто и петдесет години.

— Доста дълго време за чакане — съгласи се Рейт. Целуна я отново и тя му позволи, но не отвърна. Треската беше преминала.

— Чувствам се някак странно — чу я да шепне. — Всъщност не зная какво чувствам.

Стояха опрени на перилата й заслушани в звуците на странноприемницата — тих смях откъм залата за гости, плач на дете, строгия глас на майка му. Цветето на Кат въздъхна.

— Май е време да си лягам.

Рейт я задържа.

— Дерл.

— Да?

— Когато се върна от Дадиче…

— Никога няма да се върнеш от Дадиче. Сините часки ще те пленят и ще те използват за своите игри… Сега се опитай да поспиш и забрави, че съществувам.

Тя се прибра в стаичката. Рейт остана на балкона — в началото се проклинаше, после осъзна, че не би могъл да се държи по друг начин, освен ако беше съставен от нещо друго, а не от плът и кръв.

Решено: утре поема към Дадиче, където ще разбере какво му готви бъдещето.