Джак Ванс
Градът на часките (6)

5.

Рейт, Траз и Анахо бяха настанени в отделни стаички в една от платформите с бараки. Стаите бяха обзаведени само с хамак и малък долап. Четири фургона пред тях беше платформата с къщата на жриците. През цялата нощ тя се поклащаше върху огромните си колела, потънала в мрак.

След като не можа да измисли план за спасяване на девойката, Рейт се тръшна в хамака и потъна в дълбок сън, унасян от равномерното поклащане на фургона.

Малко след като бледото слънце се отлепи от хоризонта, керванът спря. Пътниците се подредиха на опашка покрай снабдителния фургон и всеки получи питка със загърнато в нея варено месо и чаша гореща бира. Ниска мъгла висеше на парцали над степта, звуците на кервана сякаш само подчертаваха надвисналата тишина. За цветове не можеше да става и дума — съществуваше само сивото покривало на небето, сиво-кафеникавата тепсия на степта и разредената млечна пелена на мъглата. Къщата на жриците не показваше никакви признаци на живот, не се показа нито една от жените в черно, нито позволиха на Цветето на Кат да излезе в клетката отпред.

Рейт потърси водача на кервана.

— Колко път има до тяхното сборище? Кога ще пристигнем?

Баоджиян дъвчеше замислено питката.

— Довечера ще преспим в Бърбореща могила. Още един ден път до Задънска станция и на следващата сутрин сме на Фазимското кръстовище. Но жриците се безпокоят, че ще закъснеят за ритуала.

— И какъв е този ритуал? Какво всъщност ще правят?

Баоджиян повдигна рамене.

— Зная само слухове. Те са затворена група, говоря за жриците, мразят мъжете, при това с неестествена страст. Ненавистта им обхваща всички страни на отношенията мъже-жени и включва и онези жени, които стимулират еротичните желания. Ритуалът пречиствал тези силни чувства, разправят, че по време на тържеството жриците изпадали в нещо като транс.

— Два дни и половина, казваш.

— Два дни и половина до Фазимското кръстовище.

 

 

Керванът продължи да пълзи през степта, движейки се успоредно на веригата от хълмове, които ту се издигаха, ту се снишаваха. От време на време минаваха покрай клисури и тесни долини, които водеха към хълмовете и понякога бяха обрасли в дръвчета и шубраци. Рейт оглеждаше околностите с визоскопа и нерядко се случваше да зърне странни създания, които ги наблюдаваха от сенките, предполагаше, че са фунги или може би пнуми.

Но вниманието му най-често бе насочено към фургона на жриците. Денем там не се забелязваше никакъв живот, нощем, съвсем рядко, в прозорците блясваше трепкаща светлинка. На няколко пъти той слиза от тяхната платформа, за да доближи къщичката. Всеки път, когато го правеше, стрелецът в близкото картечно гнездо извръщаше оръжието си към него. Баоджиян очевидно бе издал заповед жриците да не бъдат обезпокоявани.

Анахо се опитваше да го разубеди.

— Защо се безпокоиш заради някаква си женска? Да не мислиш, че е единствената на този свят? Хора живеят и умират навсякъде. Какво ще кажеш за жертвите на старите часки и техните перверзни игри? Ами чергарите канибали в Кислован, които отглеждат и угояват мъже и жени сякаш са добитък? Или за дирдирите и дирдирхората в тъмниците на сините часки? Склонен си да ги забравяш, а се прехласваш по една прашинка в небето, заплесваш се по една жена само защото те измъчва зловещата участ, на която е обречена!

Рейт си позволи една тъжна усмивка.

— Човек не може да се справи с всичко. Но като спася това момиче, поне ще положа началото… доколкото ми е по силите.

Час по-късно Траз даде воля на сходни опасения.

— А какво ще стане с твоята космическа лодка? Забрави ли за своите планове? Ако нападнеш лириците, те ще те убият или — в най-добрия случай — ще те осакатят.

Рейт го изслуша, като кимаше търпеливо, признавайки справедливостта на забележките му, без обаче да позволява да го разубедят.

Към края на втория ден хълмовете станаха каменисти и неравни и от време на време над пътя надвисваха остри зъбери.

По залез-слънце керванът стигна Задънска станция, малък кервансарай, издълбан в стената на една от урвите. Тук спряха, за да разтоварят част от стоките и да ги заменят със скални кристали и малахитови плочки. И този път Баоджиян подреди кервана така, че фургоните с оръдия да гледат към степта. Докато минаваше покрай фургона с къщата на жриците, Рейт дочу слаб, безпомощен вик, който накара косата му да настръхне. Траз, почти завладян от паника, го улови за ръката.

— Не виждаш ли, че те наблюдават непрестанно? Баоджиян също е нащрек да не направиш някоя глупост!

Рейт се огледа със зла усмивка.

— О, не се безпокой, ще я направя! Само се постарай да си далече от мен, когато това стане! Каквото и да се случи, продължавай си по пътя!

Траз му хвърли изпълнен с укор и възмущение поглед.

— Наистина ли мислиш, че ще стоя настрана? Забрави ли, че сме приятели?

— Да. Но като знам какво може…

— Приключихме с обсъждането на въпроса — прекъсна го Траз и за пръв път от доста време насам в държанието му се почувства решителността на Онмале.

Рейт вдигна обезсърчено ръце и излезе да поразходи в степта. Знаеше, че не му остава много време. Трябваше да действа — но как? През нощта? Докато пътуваха към Фазимското кръстовище? Или след като жриците напуснат кервана?

Да действа сега, би означавало да си навлече сериозни неприятности.

Същото беше валидно и за нощта, когато жриците вероятно щяха да са нащрек, предчувствайки готовността му за отчаяни постъпки.

Но какво щеше да стане на Фазимското кръстовище, когато жриците поемат по своя път? Нямаше никаква представа. Вероятно те щяха да вземат мерки, за да се предпазят.

Здрачът постепенно отстъпи място на нощта, откъм степта долитаха заплашителни звуци. Рейт се прибра в своята стая и се изтегна в хамака. Не можеше, нито искаше да заспи. По някое време се надигна и излезе навън.

И двете луни висяха в небето. Аз грееше на запад и не след дълго се спусна зад хълмовете. Браз, ниско над източния хоризонт, хвърляше меланхолично сияние над равнината.

Станцията бе опустяла почти напълно, виждаха се само няколко светлини, тук нямаше шумни, изпълнени с веселие зали за гости. Зад прозорците в къщата на жриците премигваха светлини, по-често от друг път, изглежда вътре цареше някаква активност. Изведнъж всички светлини угаснаха и къщичката потъна в мрак.

Неспокоен и разтревожен, Рейт я заобиколи отзад. Дали не чу някакъв шум? Той спря и се взря в тъмнината. Някъде отблизо се чуваха тихи гласове. Някой се приближаваше към него, тромава сянка в тъмнината. Внезапно сянката се раздвижи и нещо удари Рейт по главата. Светлинки затанцуваха пред очите му, светът се преобърна…

 

 

Когато дойде на себе си, първото, което чу, бе познатият скърцащ, звук, който бе доловил и по-рано — скръц-скръц… скръц-скръц. Усети, че е завързан, не можеше да помръдне ръцете и краката си. Лежеше на някаква твърда повърхност, която се тресеше и подскачаше — товарната платформа на малък фургон. Колата, изглежда, се движеше по неравен път между хълмовете. Рейт напрегна мишци. Бяха го вързали с груба връв и ожулените китки го боляха силно. Той направи опит да се отпусне, стиснал зъби. От предната част на фургона се чуваше откъслечен разговор, някой се наведе и погледна през рамо към него. Рейт се постара да лежи неподвижно, преструвайки се, че е в безсъзнание, и тъмният силует се обърна напред. Жриците, най-вероятно. Но защо го бяха вързали, вместо да го убият на място?

Рейт смяташе, че се досеща.

Той отново напрегна мишци, но само си причини нови терзания. Който и да го бе вързал, явно беше бързал да приключи по-скоро с това. Бяха му взели само сабята, все още усещаше кесията да се поклаща на колана му.

Фургонът се разтресе силно, Рейт подскочи и при това му хрумна една идея. Изви се на една страна и бавно пропълзя към задния край на фургона, плувнал в пот от страх, че някой може да го забележи. Стигна ръба на платформата, фургонът отново подскочи и Рейт тупна в прахоляка. Колата се отдалечи, друсайки се върху камъните. Без да обръща внимание на раните си, Рейт се изви, обърна се по корем, пропълзя встрани от пътя и се спусна по каменист наклон до сенчеста долчинка. Остана да лежи там, опасявайки се, че всеки момент могат да разкрият бягството му. Но скърцането на фургона бе затихнало в далечината и в нощта не се чуваха никакви звуци, освен шепота на вятъра.

Рейт се надигна, наклони се и се изправи на колене. Опипвайки наоколо в мрака, той откри камък с остър ръб и започна да търка в него вървите на ръцете. Това сякаш продължи безконечно. Китките му се разкървавиха, главата му пулсираше, завладя го странно чувство за нереалност, кошмарно усещане за единение с мрака и скалите, сякаш те всички споделяха общо съзнание. Разтърси глава, за да проясни мислите си, и отново се съсредоточи върху въжетата. Вървите най-сетне се разхлабиха и ръцете му бяха свободни.

Рейт поседя така известно време, мърдайки с пръсти, за да успокои напрегнатите си мускули. След това се наведе да развърже краката си — доста трудна операция в мрака.

Най-сетне се изправи, но му се зави свят и той се подпря на близките камъни. Браз се издигна над най-високия хълм и изпълни долината с бледо зарево. Рейт се изкатери с мъка по склона и излезе на пътя.

Огледа го в двете посоки. Някъде зад него беше Задънска станция, отпред, на неизвестно разстояние, продължаваше да се движи фургонът, вероятно по-бързо, след като жриците бяха забелязали липсата му. Почти със сигурност в същия фургон се намираше и Илин-Илан. Рейт си пое дъх и се затича по пътя, в посоката, в която бе изчезнал фургонът, приготвяйки се за продължително преследване. Според Баоджиян Фазимското кръстовище бе на половин ден път, а Сборището на неизвестно разстояние по-нататък. Изглежда този път през хълмовете бе по-къс и пряк от главния.

Пътят продължаваше да се катери, като извиваше рязко, за да се промуши през клисурите между скалите. Рейт подтичваше уморено, поемайки си мъчително въздух. Беше изгубил надежда да застигне фургона, който бе теглен от яки осмокраки животни. Стигна една клисура, където спря да си поеме дъх, после отново продължи — спускаше се към горска поляна от другата страна, заобиколена от високи дървета. Всичко наоколо бе окъпано в синкавата светлина на Браз. Дърветата имаха причудливи, странни форми, с блестящи бели стъбла, които се издигаха спираловидно и понякога се преплитаха със стъблата на съседните дървета. Листата им бяха като дълги, черни и лъскави коси и всяко от дърветата завършваше вместо с корона, с грубо оформена сфера, която като че ли едва доловимо сияеше.

От гората долитаха звуци: крякане и стенания, изпълнени с такава човешка мъка, че от време на време Рейт спираше и се ослушваше, опрял ръка на кесията, в която държеше енергоклетката.

Браз потъна в гората, мяркаха се отблясъци по листата, между дърветата се проточваха светлинни колони, които сякаш се стараеха да следват темпото, поддържано от Рейт.

Той продължаваше да подтичва, да се препъва и накрая махна с ръка и закрачи бавно. Едро белезникаво същество се спусна безшумно над него. Изглеждаше крехко като пеперуда, с огромни, меки криле и кръгла главица на младенец. Малко по-нататък на Рейт му се стори, че дочува нисък и гробовен глас недалеч встрани от пътя. Но когато спря и наостри слух, не долови нищо. Той продължи, борейки се с убеждението, че върви насън през някакъв безкраен въображаем пейзаж и че краката го носят назад, а не напред.

Пътят се издигаше стръмно и описваше остър завой към поредната тясна клисура. Някога тук го бе запречвала висока каменна стена, сега обаче тя бе съборена. Стърчеше само арката на портала, през който преминаваха коловозите. Рейт спря, споходен от внезапни и необясними опасения. Всичко изглеждаше твърде невинно и прекалено безвредно, за да е истина.

Той вдигна едно камъче и го запокити напред в клисурата. Никакъв отговор, никаква реакция. Рейт напусна пътя и продължи да се прокрадва напред притиснат до стената и после до скалата на клисурата. След стотина стъпки излезе отново на пътя. Погледна в обратна посока, но дори и да имаше някаква опасност, дебнеща при портала, не можеше да я забележи в тъмнината.

Продължи нататък. На всеки няколко минути спираше да се ослуша. Стените на клисурата се отдръпнаха и снижиха, небето се приближи и тчайските съзвездия озариха сивкавите върхове на хълмовете.

Нещо отпред привлече вниманието му — зарево в небето? Шепот, някакъв звук, ту приглушен, ту усилващ се. Пътят продължаваше нагоре и се огъваше над една могила. Рейт спря на върха и погледна надолу, към сцена, причудлива и дива, колкото й самата планета Тчай.

Сборището на Женското тайнство се разполагаше насред неравна поляна, заобиколена от назъбени скали. В средата се издигаше масивна четириетажна постройка от камък, прехвърляща дерето между две канари. Навсякъде се виждаха дървени колиби, кошари и кафези за животни и птици, сеновали, хранилки и ясли. Точно под Рейт имаше щръкнала от хълма тераса, завършваща отзад с двуетажна постройка.

Тържественото събитие вече беше в своя вихър. Пламъци от десетки факли хвърляха червени, алени, пурпурни и оранжеви отблясъци върху двестате жени, които се полюшваха напред и назад в нещо средно между налудничав танц и хипнотичен транс. Те бяха полуголи, облечени само с черни панталони и черни ботуши и дори косите им бяха обръснати до голо. Много от тях нямаха гърди, показваха откровено чифт грозни, разкривени белези — тези жени бяха сред най-активните и маршируваха наоколо с блестящи от пот и животинска мазнина тела. Други, отпуснати на дървени скамейки, проявяваха симптоми на пълна умора и крайно изтощение. Под терасата, в няколко редици от кафези — тесни, ниски клетки, бяха натикани десетина голи мъже. Тъкмо те бяха първоизточникът на пронизителния напев, който Рейт бе чул още зад хълмовете. Всеки път, когато някой от тях замлъкнеше, между решетките под краката му лумваше пламък и нещастникът отново надаваше силни писъци. Пламъците се контролираха от разположен отпред пулт, зад който седеше жена, изцяло облечена в черно, и нямаше никакво съмнение, че тя оркестрира целия този демоничен хор.

„И аз сега щях да пея там — помисли си Рейт, — ако не беше подскочил фургонът.“

Още един певец се отпусна. Пламъците само караха тялото му да се гърчи мъчително. Изтеглиха го на терасата, нахлузиха чувал от прозрачна материя на главата му и го стегнаха на шията, след това го захвърлиха като стар килим през перилата. Междувременно в клетката бе натикан друг нещастник — силен млад мъж с грейнали от омраза очи. Той отказа да пее и изтърпя стоически, със стиснати зъби, поредицата от огнени изригвания. Една от жриците се доближи до клетката, издуха малко дим в лицето му и той запя заедно с останалите.

„Каква безмерна омраза към мъжете“ — мислеше си Рейт. На сцената се появи циркова трупа — високи мършави клоуни с белосани лица и нарисувани черни вежди. Под отвратения поглед на Рейт те заподскачаха и започнаха да се кълчат, да пъчат разголени гърди, докато жриците ги аплодираха с перверзно сладострастие.

След като клоуните се изтощиха, мястото им бе заето от един мим — той носеше перука с дълга руса коса, маска с ококорени очи и засмяна, червена уста, представяйки се за красива жена. „Те мразят не само, мъжете — мислеше си Рейт, — но и младостта, любовта и красотата!“

Докато мимът изпълняваше отвратителния си номер, в дъното на терасата бе дръпната черна завеса, иззад която се появи едър гол идиот с космато тяло и крайници, в състояние на силна еротична възбуда. Той се опитваше да се промуши в клетка от тънки стъклени пръчки, но не знаеше как да се справи с резето. В стъкления кафез се беше свила девойка, облечена в нощница от прозрачна материя: Цветето на Кат.

Лишеният от вторични полови белези мим приключи с чудатото си изпълнение. Певците подхванаха нов напев, тих и дрезгав лай, и жриците се скупчиха около терасата, нетърпеливи да видят какво ще стане, когато възбудено фъфлещият идиот проникне в клетката.

Рейт вече беше напуснал наблюдателния си пост. Придържайки се към сенчестите участъци, той заобиколи към задната част на терасата. Мина покрай навес, под който си почиваха клоуните. Недалеч от тях имаше колиба с двайсетина мъже в клетки, вероятно държани там, за да попълват редовете на певците. Охраняваше ги съсухрена старица с пушка, висока почти колкото самата нея.

Откъм терасата долетяха възбудени гласове. Лудият, изглежда, най-сетне бе успял да се справи с резето. Изгубил напълно каквото и да било желание да проявява галантност, Рейт се плъзна, незабелязано зад старицата и я повали с един удар, след това изтича в тесния коридор и отвори вратите на клетките. Мъжете наизскачаха един през друг в коридора, докато клоуните наблюдаваха цялата тази сцена слисани от почуда.

— Вземете й оръжието — извика Рейт на мъжете край него. — Освободете певците.

Той скочи върху близкия край на терасата. Идиотът беше проникнал в клетката и тъкмо разкъсваше нощницата на девойката. Рейт се прицели с игломета и прати една експлозивна стрела в извития гръб на изрода. Чу се тиха експлозия, идиотът подскочи и за миг сякаш се разду. Изправи се на колене, завъртя се и рухна мъртъв. Илин-Илан, Цветето на Кат, се озърташе замаяно, но след това забеляза Рейт. Той й махна, тя се промуши през вратата и прекоси тичешком терасата.

Едва сега жриците нададоха яростни викове, които се смениха с ужасени писъци, когато освободените мъже излязоха на подиума и един от тях насочи пушката на старицата към тълпата и откри безразборна стрелба. Други мъже освободиха певците. Младият мъж, когото последен бяха натикали зад решетките, изтича право при пулта. Той сграбчи жрицата диригент, издърпа я до празна клетка и я натика с ритници и удари вътре, след това се върна при пулта, натисна една от ръчките за изпускане на пламъци и жрицата запя с виещ алт. Друг от доскорошните пленници изтръгна факла и подпали навесите, останалите се въоръжиха със сопи и се нахвърлиха върху вцепенените зрителки.

Рейт поведе хлипащото момиче встрани от тълпата и успя пътьом да дръпне едно наметало, с което я загърна.

Жриците се опитваха да избягат в две посоки — нагоре по склона на хълма и по източния път. Имаше и такива, които се спотайваха под навесите или се затваряха в бараките само за да бъдат измъкнати навън и пребити със сопи.

Рейт поведе девойката по главния път на изток. Откъм конюшнята се приближи фургон, в който се бяха натоварили четири жрици. Сред тях изпъкваше с масивното си телосложение и властна осанка Преподобната майка. Изведнъж върху фургона се покатери разярен мъж, сграбчи Преподобната майка за шията и се зае да я души. Тя посегна с яките си ръчища, събори го върху платформата и започна да го тъпче. Рейт се метна зад нея, тласна я с всички сили и тя падна от фургона. Извърна се към останалите три жрици.

— Слизайте! — нареди им. — Марш от фургона!

— Но те ще ни избият! Тези мъже са побъркани! Те искат да убият Преподобната майка!

Рейт се обърна и погледна — четирима мъже бяха заобиколили Преподобната майка, която бе заела позиция за отбрана и ревеше като приклещена в ъгъла мечка. Една от жриците, възползвайки се от невниманието на Рейт, се опита да го промуши с нож. Той я събори на земята, другите две скоро последваха участта й. Рейт издърпа момичето във фургона и подкара по източния път, който трябваше да ги изведе при Фазимското кръстовище.

Илин-Илан, Цветето на Кат, се сгуши в него, изтощена и апатична. Рейт, който също бе на предела на силите си, се подпря на капрата. Небето зад него бе обхванато от разрастващо се алено зарево — огнени езици облизваха черния небосвод.