Джак Ванс
Градът на часките (3)

2.

Рейт се събуди от трепкаща светлина на огън и шепот на гласове. Над главата му имаше черен платнен навес, от двете страни се виждаше небе, изпъстрено със звезди. Кошмарът се оказа реалност. Стъпка по стъпка, усещане след усещане Рейт направи внимателна преценка на състоянието си. Лежеше върху сламеник от плетени тръстики, от който се носеше възкисел мирис, полурастителен, получовешки. Бяха му съблекли ризата, превръзка от върбови клонки пристягаше раменете му и придържаше счупените му кости. Той повдигна леко глава и се огледа. Навесът беше с отворени стени — чергило, опънато върху метални рейки. Още един парадокс, помисли си. Металните рейки говореха за сравнително високо ниво на развитие, докато оръжията и поведението на тези хора бяха съвсем дивашки. Рейт се помъчи да се обърне към огъня, но от усилието болките се върнаха и той отпусна глава.

Лагерът се намираше в открита местност — гората бе останала назад, ако можеше да се съди по звездите. Зачуди се каква ли е била съдбата на пилотското кресло и аварийния комплект. Доколкото си спомняше, креслото бе останало да виси на дървото. Следователно можеше да разчита само на себе си и на своите способности — на качествата, подсилени от сериозната подготовка за разузнавач, която някога Рейт бе сметнал за твърде педантична и пресилена. Той притежаваше широки познания по всички основни науки, лингвистични и комуникативни умения, бе изучавал астронавтика, космическа и енергийна технология, биометрия, метеорология, геология и токсикология. Толкова за теоретичната част — в добавка беше преминал интензивен курс на обучение по оцеляване в екстремни условия и ситуации: оръжейно дело, техники за нападение и самоотбрана, добиване на храна и вода, алпинизъм и катерачество, механика на космическите двигатели, поправка на електронни уреди и импровизирани ремонти при недостиг на средства. Не беше загинал при първия контакт, както бе станало с Пол Уандър, което означаваше, че засега поне ще живее — но какво от това? Шансовете му да се върне на Земята вероятно бяха безкрайно малки — а това потискаше естествения му интерес към тази чужда планета.

Нечия сянка падна върху лицето му — над Рейт се надвеси младежът, който му беше спасил живота. След като го разгледа от мрака, младежът коленичи и му предложи купа с нещо, което наподобяваше овесена каша.

— Благодаря… много благодаря — промърмори Рейт. — Но се съмнявам, че ще мога да ям — превръзката ме стяга.

Младежът се наведе напред и заговори с рязък глас. Рейт забеляза, че лицето му изглежда доста навъсено и напрегнато за едно момче, което едва ли имаше шестнайсет години.

С огромно усилие Рейт успя да се подпре на лакът и пое купата. Младежът се надигна и отстъпи няколко крачки назад, наблюдавайки мъчителните опити на Рейт да се нахрани. По някое време той се обърна и извика нещо в тъмнината. Дотича малко момиче. То се поклони, взе купата от Рейт и започна да го храни с искрена загриженост.

Младежът продължаваше да разглежда Рейт, видимо заинтригуван от него, също както Рейт бе объркан и заинтригуван от ставащото наоколо. Мъже и жени в един свят, който се намираше на двеста и дванайсет светлинни години от Земята! Паралелна еволюция? Невероятно! Лъжица след лъжица кашата потъваше в устата му. Момичето, което бе не повече от осемгодишно, носеше парцалива и не особено чиста роба. Петима-шестима мъже от племето дойдоха да гледат, чуваше се гърленият ромон на техните разговори, но младежът не им обръщаше внимание.

Най-сетне купата се изпразни, момичето опря до устните на Рейт чаша с кисела бира. Рейт отпи, тъй като несъмнено това се очакваше от него, макар че напитката дразнеше неприятно небцето.

— Благодаря — прошепна той на момичето, което отвърна със смутена усмивка и побърза да изчезне.

Рейт се излегна на сламеника. Младежът го заговори с груб тон — явно го питаше нещо.

— Съжалявам — отвърна Рейт. — Не разбирам. Но не се дразни — точно сега имам огромна нужда от приятели.

Младежът изостави опитите за контакт и също си тръгна. Изтегнат на сламеника, Рейт се помъчи да заспи. Пламъкът на огъня постепенно отслабваше, животът в лагера замираше.

Някъде отдалече долетя протяжен вик, или по-скоро животински вопъл, трептящ вой, на който отвърна втори, после трети и четвърти. Рейт отново се подпря на лакът и видя две луни в небето — с почти еднакви размери, едната розова, другата бледосиня, която тъкмо бе изгряла от изток.

Минута по-късно друг глас, от по-близо, се присъедини към общия вой. Рейт слушаше учудено — възможно ли бе това да е глас на жена? Още гласове го последваха, подхващайки безсловесен напев, който, заедно с далечния вой, бе като трагичен апотеоз на някакво огромно и непреодолимо злочестие.

Най-сетне напевът утихна и в лагера се възцари тишина. Рейт постепенно се унесе в сън.

 

 

На сутринта Рейт успя да разгледа по-добре лагера. Беше разположен в една долчинка между два широки и ниски хълма, сред много подобни възвишения, които се простираха на изток. Тук, по причини, които засега убягваха на Рейт, диваците бяха решили да намерят временно убежище. Всяка сутрин четирима млади войни, увити с дълги кафяви наметала, се качваха на малки електрически мотори и се отправяха в различни посоки из степта. Те се връщаха същата вечер с подробни доклади за Траз Онмале, младия вожд. Всяка сутрин се разпъваше и вдигаше огромно хвърчило, за което бе привързано седем-осемгодишно момче, чието задължение, изглежда, бе да наблюдава околностите. В късния следобед вятърът обикновено утихваше и хвърчилото бавно се спускаше. Момчето обикновено се отърваваше с някой лек удар в земята, макар че мъжагите, които теглеха въжетата, изглеждаха по-загрижени за безопасността на хвърчилото — четирикрило приспособление от черна ципа, изопната върху дървени ленти.

Всяка сутрин иззад хълма на изток долиташе пронизително блеене, което продължаваше около половин час. Глъчката, както узна Рейт, бе причинена от стадо многокраки животни, от които племето си набавяше месо. По това време племенният колач, висока два метра жена с добре очертани мускули, се отправяше към стадото, въоръжена с нож и сатър, за да отреже три или четири крака за храна. Понякога тя режеше парчета от гърба на животните или бъркаше през незараснала рана, за да издълбае малко от вътрешностите. Животните почти не възразяваха, когато им ампутираха крайници, които скоро израстваха наново, ала вдигаха страшна врява, щом се посягаше на вътрешностите им.

Докато костите на Рейт укрепваха, единствените му контакти бяха с жените, покорна и лишена от собствена воля маса, и с Траз Онмале, който посвещаваше почти цялата сутрин на Рейт, за да го учи на критски език и да проследи как се грижат за него. Синтактично не особено сложен, кратският се оказа обременен от досаден набор времена, наклонения и видове. Далеч, след като Рейт се научи да говори, Траз Онмале продължаваше да го коригира строго всеки път, когато допускаше незначителни грешки, или му показваше други начини за прилагане на противоречиви граматически правила.

Рейт научи, че светът, на който се намира, се казва Тчай, а луните са Аз и Браз. Диваците наричаха себе си крати, или „хора емблеми“, заради сребърните, медните, каменните или дървените знаци, които носеха на шапките си. Положението на един мъж се определяше от неговата емблема, която се смяташе за полубожествено същество със собствено име, подробна история, особености и ранг. Нямаше да е погрешно да се каже, че не мъжът носи емблемата, а тя го насочва и ръководи, тъй като му осигуряваше име и репутация и определяше ролята му в племето. Най-високопоставената емблема беше Онмале, носена от Траз, който преди да се сдобие с нея, бил обикновен момък. Онмале беше въплъщение на мъдростта, умението и решителността, както и на неподлежащото на определение кратско вирту. Мъжете се сдобиваха с емблема, като я наследяваха или я отнемаха от притежателя й, след като го убият, но можеха и сами да си направят такава. В последния случай обаче новата емблема не притежаваше свой характер, и вирту, докато носителят й не станеше участник в знаменателни събития и подвизи, след което се сдобиваше със статут. Когато емблемата преминаваше от едни ръце в други, новият й господар волю-неволю бе длъжен да приеме и нейния предполагаем характер. Някои емблеми бяха известни с враждебното си отношение към други и мъжете, които се сдобиваха с тях, бяха длъжни да се съобразяват с това. Имаше емблеми с над хилядагодишна история, някои бяха обречени и прехвърляха проклятието върху притежателите си, други внушаваха на владетелите си храброст и неустрашимост в боя. Рейт не се съмняваше, че познанията му по този въпрос са доста повърхностни и примитивни, сравнени с представите на кратите. Без емблема един член на племето беше като човек без лице, без престиж и предназначение. Той щеше да се превърне в това, което в момента бе и Рейт: роб, или жена, за тези две понятия в кратския имаше една дума.

Колкото и да бе странно, Рейт откри, че хората емблеми го смятат за пришълец от една далечна част на Тчай. Вместо да изпитват страхопочитание, задето се бе появил с разузнавателния скутер, те го мислеха за роб на някоя непозната за тях нечовешка раса, както часкоидите бяха роби на сините часки или дирдирхората на дирдирите.

Когато Рейт чу за пръв път това предположение от устата на Траз Онмале, той го отхвърли възмутено.

— Аз идвам от Земята, далечна планета, където сами сме си господари.

— А кой е построил вашия кораб? — поиска да узнае Траз Онмале със скептичен тон.

— Хората, естествено. Хората от Земята.

Траз Онмале поклати глава със съмнение.

— Как е възможно да съществуват хора толкова далече от Тчай?

Рейт не можа да се сдържи и се разсмя.

— Знаеш ли, и аз си задавах същия въпрос. Как са се появили хората на Тчай?

— Произходът на хората е добре известен — отвърна Траз Онмале със смразяващ тон. — Учат ни на това веднага след като проговорим. Вие не сте ли получавали подобни напътствия?

— О, на Земята вярваме, че човекът произхожда от протохуманоид, който на свой ред произлиза от един древен бозайник и така нататък, до появата на първите клетки.

Траз Онмале погледна с крайчеца на окото към жените, които работеха наблизо. Той им махна грубо с ръка.

— Изчезвайте, обсъждаме мъжки работи.

Жените побързаха да се отдалечат и Траз Онмале ги изпроводи с недоволен поглед.

— Сега ще разправят на целия лагер за глупостите, които дрънкаш. Шаманите ще се ядосат. Налага се да ти обясня истинския произход на човека. Виждал ли си двете луни в небето? Розовата се нарича Аз и е обител на блажените. Синята се казва Браз, място на страдания, където злите хора и крътшгеир^[1] биват пращани след смъртта им. Много, много отдавна двете луни се сблъскали, хиляди нещастници били откъснати от повърхността и паднали на Тчай. Сега техните предци копнеят да се завърнат на Аз — както добрите, така и лошите. Но Съдниците, черпещи мъдрост от сферите, които носят, отделят добрите от лошите и ги пращат там, където им е мястото.

— Интересно — промърмори Рейт. — А как стои въпросът с часките и дирдирите?

— Те не са хора. Дошли са на Тчай от далечни звезди, също както уонките, докато часкоидите и дирдирхората са нечисти мелези. Пнумите и фунгите са обитатели на северните пещери. Тези последните ги изтребваме охотно — той погледна с присвити очи Рейт. — Ако наистина произхождаш от друг свят, не може да си човек и ще трябва да наредя да те убият.

— Решението ми се струва прекалено сурово — заяви спокойно Рейт. — В края на краищата не съм причинил зло никому.

Траз Онмале направи жест с ръка, за да покаже, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Засега ще отложа това решение.

Рейт упражняваше обездвижените си крайници и упорито изучаваше езика. Кратите, както научи, не се придържаха към определено място, а скитаха из просторната Аманска степ, която заемаше южната част на континента, известен като Котан. Те нямаха задълбочени познания за условията в другите части на света. Знаеха, че съществуват още континенти — Кислован на юг, Кхарчан, Качан и Ракх, от другата страна на света. В степта се срещаха и други чергарски племена, в блатата и горите на юг живееха великани и човекоядци, които притежаваха различни свръхестествени способности. Сините часки бяха завладели далечния запад на Котан, дирдирите, които предпочитаха по-студен климат, живееха в Хаулк, полуостров, който се простираше на юг и на запад от Кислован и доближаваше североизточния бряг на Кхарчан.

На Тчай имаше още една раса на пришълци, уонките, но хората емблеми не знаеха почти нищо за тях. С местен произход бе зловеща раса, известна като пнуми, а също и техните безумни роднини, фунгите, за които кратите говореха неохотно и с опасение, снижаваха гласове и поглеждаха боязливо през рамо.

А времето течеше: дни, изпълнени с причудливи събития, нощи на отчаяние и копнеж по Земята. Костите на Рейт започнаха да зарастват и той се зае незабелязано да изучава лагера.

Около петдесетина навеса бяха вдигнати в подножието на хълма и покривите им се допираха, така че откъм небето да наподобяват гънки на местността. Отвъд навесите бяха струпани цял куп огромни, шестколесни товарни коли с двигатели, загърнати с маскировъчни покривала. Рейт беше дълбоко впечатлен от размерите на тези превозни средства и щеше да ги огледа по-внимателно, ако не беше сюрията дечурлига, които го следваха навсякъде и наблюдаваха всеки негов жест. Те усещаха интуитивно, че е различен, и това разпалваше любопитството им. Войните, за разлика от тях, не му обръщаха внимание — мъж без емблема не беше нещо повече от призрак.

В далечния край на лагера Рейт се натъкна на гигантска машина, монтирана върху влекач — огромен катапулт, чието изхвърлящо рамо бе поне десет метра дълго. Обсадна машина? От едната му страна бе изрисуван розов диск, от другата — син, и Рейт предположи, че това са изображения на луните Аз и Браз.

Минаваха дни, превръщаха се в седмици, в месец. Рейт не можеше да си обясни бездействието на племето. Нали бяха чергари, защо се задържаха в този лагер? Всяка сутрин четиримата съгледвачи изчезваха с моторите си, докато черното хвърчило увисваше над лагера и краката на наблюдателя се поклащаха безпомощно в небето. Войните очевидно проявяваха нетърпение и убиваха времето, като се упражняваха с оръжията си. А те бяха три вида: дълги и гъвкави рапири с пробождащ връх и режещо острие като опашката на скат; арбалет, задвижван от еластични въжета и изстрелващ къса переста стрела, и неголям триъгълен щит със заточени и издължени ръбове и остри като бръснач страни, изпълняващ едновременно ролята на отбранително и нападателно оръжие.

В началото за Рейт се грижеше осемгодишна хлапачка, сетне грохнала старица с набръчкано лице и накрая едно момиче, което щеше да е хубаво, ако не беше така меланхолично. Момичето беше на около осемнайсет години, с фини черти и великолепна руса коса, сплетена на плитки. Ходеше боса и беше облечена в роба от груб сивкав плат.

Един ден, когато Рейт седеше на пейката, момичето мина покрай него. Рейт я улови за кръста и я придърпа на коляно. Тялото й ухаеше на треви и папрат, на степен мъх и едва доловим мирис на влажна вълна. Тя го попита с дрезгав и разтревожен глас:

— Какво искаш от мен?

След това понечи да се изправи. Рейт намираше топлината на тялото й за особено примамлива.

— Първо ще махна сламките от косата ти… чакай, не се дърпай — тя се отпусна и го погледна с крайчеца на окото — изненадана, покорна и неспокойна. Рейт среса косите й с пръсти. Момичето седеше притихнало.

— Ето така — рече той накрая. — Сега си много по-хубава.

Момичето изглеждаше като в унес. Помръдна леко и бавно се изправи.

— Трябва да вървя — заяви припряно. — Някой може да ни види — но продължаваше да пристъпва от крак на крак. Рейт понечи да я дръпне обратно, но размисли и я пусна.

На следващия ден тя отново се завъртя около него и този път косата й беше сресана и чиста. Спря недалеч и го погледна през рамо. Рейт си спомни с тъга колко пъти му се бе случвало и други момичета да го поглеждат по този начин — на Земята. В неговия свят момичето щеше да се смята за красавица, а тук, в Аманската степ, тя едва ли имаше представа от подобни неща… Протегна й ръка, тя се приближи, сякаш притегляна въпреки волята си, което вероятно бе самата истина, защото познаваше добре обичаите на племето си. Рейт положи ръка на рамото й, сетне я плъзна около кръста й и я целуна. Тя изглеждаше озадачена. Рейт я попита усмихнато:

— Никой ли досега не го е правил с теб?

— Не. Много е приятно. Направи го пак.

Рейт въздъхна. Какво пък, защо не?… Зад гърба му се чуха стъпки, нещо го блъсна и повали на земята и същевременно той чу забързана и гневна тирада, от която не можа да разбере нито дума. Силен ритник в ребрата прати болезнени вълни към все още незаздравялото му рамо.

Мъжът се приближи към присвилото се момиче, притиснало с юмрук устата си. Той я зашлеви през лицето и продължи да я удря и да я засипва с оскърбления:

— Как смееш да интимничиш с този проклет чуждоземен роб, такава ли е твоята благодарност за чистотата на нашата раса?

Роб? Рейт се надигна от земята. Думата продължи да отеква в съзнанието му. Роб?

Момичето побягна и се скри под един от огромните фургони. Привлечен от шума, на сцената се появи Траз Онмале. Войнът, който бе нападнал Рейт, го сочеше с разтреперан от гняв пръст.

— Този тип е проклятие, черна поличба! Също както вече беше предсказано. Нетърпимо е да допускаме да осквернява жените ни! Той трябва да бъде убит или скопен!

Траз Онмале погледна със съмнение Рейт.

— Не виждам да е сторил нещо лошо.

— Не бил сторил нищо лошо! Само защото аз бях наблизо! Като има сила да прелъстява момичетата, защо не се хване на работа? Трябва ли да му тъпчем търбуха, докато се излежава на възглавници? Да го скопят и да го пратят да плете с жените!

Траз Онмале изрази неохотно съгласие, а Рейт си спомни с тъга за своя авариен комплект, останал да виси на дървото, в който освен лекарства, предавател, визоскоп и батерии, имаше и оръжие. Но със същия успех сега комплектът можеше да е на борда на „Изследовател IV“.

Междувременно Траз Онмале бе пратил да повикат жената касапин.

— И да си вземе острия нож. Робът трябва да бъде укротен.

— Чакайте! — извика Рейт. — Така ли се отнасяте с чужденците? Не знаете ли какво е гостоприемство?

— Не — отвърна Траз Онмале. — Не знаем. Ние сме крати и следваме напътствията на своите емблеми.

— Този човек ме удари — продължи да протестира Рейт. — Нима е страхливец? Отказва ли да се бие? Ами ако му отнема емблемата? Няма ли да заема неговото място в племето?

— Емблемата сама по себе си е мястото — обясни Траз Онмале. — Човекът Осом е само носител на емблемата Вадуз. Без Вадуз той ще е същият като теб. Но ако Вадуз се чувства добре с Осом, какъвто вероятно е случаят, никога няма да можеш да го получиш.

— Бих могъл да се опитам.

— Несъмнено. Само че е твърде късно — ето и касапина. Бъди така добър да си вдигнеш туниката.

Рейт извърна ужасен поглед към жената, чиито рамене бяха с по няколко сантиметра по-широки и мускулести от неговите и която се приближаваше със зловеща усмивка.

— Все още има малко време — прошепна Рейт. — Може да се окаже напълно достатъчно — той се извърна рязко към Осом Вадуз, който мигновено измъкна рапирата си, чийто връх потрепери и изсъска. Но Рейт вече беше пристъпил достатъчно близо, за да е във вътрешността на обсега на оръжието. Осом Вадуз се опита да отскочи назад, Рейт го улови за ръката, която бе твърда като стомана — в сегашното му състояние Осом Вадуз несъмнено бе по-силният от двамата. Осом дръпна рязко ръката си, за да събори Рейт на земята. Ала Рейт пристъпи в същата посока и се завъртя, за да лиши противника си от равновесие. Подложи рамо, Вадуз се претърколи през кръста му и се тръшна на земята. Рейт го изрита в главата, сетне опря стъпало на трахеята му и натисна с всичка сила. Докато Вадуз се мяташе и подскачаше, задушен и хъркащ, Рейт посегна към шапката му, но един от шаманите го изпревари.

— Аз спечелих в бой емблемата! — извика Рейт на Траз Онмале. — Тя е моя.

— В никакъв случай! — отвърна с нескрита омраза шаманът. — Законите ни не повеляват подобно нещо. Ти си роб и роб ще си останеш!

— И теб ли трябва да убия? — попита Рейт и пристъпи заплашително към него.

— Достатъчно! — кресна Траз Онмале. — Няма да има повече убийства! Прекратете!

— Какво ще стане с емблемата? — попита Рейт. — Съгласен ли си, че е моя?

— Трябва да помисля — обяви младежът. — А докато реша, стига караници. Отнесете тялото на кладата. Къде са Съдниците? Нека пристъпят напред и да отсъдят делата на мъжа Осом, който носеше Вадуз. Емблеми, докарайте машината!

Рейт се отмести настрани. След няколко минути той се доближи незабелязано до Траз Онмале.

— Ако искаш, мога да напусна племето и да продължа сам.

— Ще узнаеш желанията ми, когато бъдат изречени — каза младежът с непоколебимост, която вероятно му бе наложена от неговия Онмале. — Не забравяй, че си мой роб, аз бях този, който спря ножовете, да не те убият. Ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш проследен, заловен и бичуван. А сега отивай да събираш сено.

На Рейт му се стори, че Траз Онмале се държи по този начин само за да отклони вниманието на всички от неприятната заповед, която бе дал на касапина и която впоследствие бе отменил.

 

 

През целия ден разчлененото тяло на Осом, който доскоро носеше емблемата Вадуз, тлееше в специална метална пещ и вятърът разнасяше отвратителна смрад из лагера. Междувременно войните вдигнаха маскировъчното покривало на огромния катапулт, запалиха двигателя на влекача и го изкараха в центъра на селището.

Слънцето се спусна зад купчина от графитно пурпурни облаци, залезът бе като гневен ескиз в алено и кафяво. Трупът на Осом бе изгорял напълно, огънят се бе превърнал в пепел. След като цялото племе се събра около катапулта, главният шаман коленичи до огнището и размеси пепелта с животинска кръв, а получената тъмночервена каша изсипа в метална кутия, която постави в предния край на огромната стрела на катапулта.

Шаманът погледна на изток, където вече се бе появила пълната розова луна Аз. Той разпери ръце и се провикна към нея:

— О, Аз! Съдниците отсъдиха делата на този човек и го обявиха за добродетелен! Той е Осом, този, който носеше Вадуз. Приготви се, Аз! Изпращаме ти Осом!

Войните при катапулта задействаха механизма. Огромната ръка се завъртя във въздуха, еластичните въжета затрептяха от напрежение. Стрелата с пепелта на Осом бе насочена право към Аз. Племето подхвана стенещ напев, който бързо се въздигаше във всеобщ вой.

— Напред към Аз! — извика шаманът.

Катапултът издаде едно тътнещо тунг-туанг! Стрелата излетя, твърде бързо, за да бъде видяна с просто око. Миг по-късно високо в небето се появи яркобяло сияние и публиката нададе възторжени викове.

В продължение на половин час хората от племето стояха, загледани към Аз. Дали завиждаха на Осом, зачуди се Рейт, задето сега е заел мястото на Вадуз на Аз. Той местеше поглед сред зрителите, сега само тъмни силуети, докато осъзна, че неволно търси момичето, заради което се бе случило всичко това.

 

 

На следващия ден отново пратиха Рейт да събира фураж, или по-скоро изсъхнали листа, от които изтичаше гъст, подобен на парафин, тъмночервен сок. Въпреки че работата не му беше приятна, Рейт беше доволен, че поне за известно време ще се откъсне от монотонния живот в лагера.

Ниските хълмове се простираха докъдето му стигаше погледът, поредица от заоблени върхове в черно и кехлибарено, под ветровитото небе на Тчай. Рейт погледна на юг, към черната линия на гората, където все още се намираше пилотското кресло, поне така се надяваше. При първа възможност смяташе да поиска от Траз Онмале да го отведе на мястото… Внезапно почувства, че някой го наблюдава. Рейт се завъртя рязко, но не видя никого.

Все още нащрек, като се оглеждаше незабелязано с крайчеца на окото, той продължи да събира листа и да ги трупа в кошниците, които носеше с кобилици на рамо. Ето че стигна една долчинка, с ниски храсталаци, чиито синьо-червени цветове приличаха на разпалени пламъчета. Той зърна някакво движение сред храстите. Оказа се, че е момичето със сивата роба, което се преструваше, че не го забелязва. Рейт се спусна към нея и двамата застанаха един срещу друг. Момичето се усмихваше и пристъпваше смутено от крак на крак, сплела свенливо пръсти.

Рейт се пресегна и я улови за ръцете.

— Ако се срещаме и станем приятели, може да си имаме неприятности — рече той.

Момичето кимна.

— Зная… вярно ли е, че си от друг свят?

— Да.

— И как е там?

— Трудно е да се опише.

— Шаманите са глупаци, нали? Мъртвите не отиват на Аз.

— Съмнявам се.

Тя го доближи.

— Направи го отново.

Рейт я целуна. Но после я улови за раменете и я побутна назад.

— Не можем да бъдем любовници. Това ще ти донесе нещастие и още мъчения…

Тя сви рамене.

— Не ме е грижа. Искам да отида с теб на Земята.

— Де да можеше — въздъхна Рейт.

— Хайде пак го направи — подкани го момичето. — Само още веднъж… — внезапно извика тихо и погледна над рамото на Рейт. Той се извърна и забеляза, че храстите помръдват. Чу се свистене, приглушен удар и сърцераздирателен вик на болка. Момичето се свлече на колене и тупна на една страна, притиснала с ръце окървавената стрела, която стърчеше от гърдите й. Рейт нададе пресипнал вик, озъртайки се като побъркан.

Наоколо не се виждаше жива душа. Рейт се наведе към момичето. Устните й мърдаха, но той не успя да чуе какво му казва. Тя въздъхна и застина неподвижно.

Още известно време Рейт не можеше да откъсне поглед от трупа, докато в душата му клокочеше неистова ярост. Накрая приклекна, вдигна я на ръце — тежеше по-малко, отколкото очакваше — и я отнесе обратно в лагера, като се олюляваше от усилието. Занесе я право при навеса на Траз Онмале.

Младият вожд седеше на стол и размахваше дългата си рапира. Рейт положи внимателно трупа в краката му. Траз Онмале погледна окървавената гръд и втренчи свиреп поглед в Рейт.

— Срещнах я да събира листа — обясни Рейт. — Двамата разговаряхме… и тогава я удари стрела. Това беше убийство. Или може би стрелата е била предназначена за мен.

Траз Онмале погледна към стрелата и докосна перата й. Наоколо вече се бяха събрали неколцина войни. Траз Онмале ги изгледа един по един.

— Къде е Джад Пилуна?

Чу се шепот, дрезгави гласове, викове. Джад Пилуна се доближи: Рейт вече го помнеше от предишните им срещи, енергичен и чевръст мъж, с издължено мургаво лице и триъгълни устни, разтворени в момента в ехидна усмивка. Рейт го изгледа с нескрита омраза. Ето го убиеца.

Траз Онмале протегна ръка.

— Покажи ми арбалета си.

Джад Пилуна хвърли оръжието си — жест на презрително неуважение, и Траз Онмале го стрелна ядосано с очи. Той вдигна арбалета и го огледа, като обърна особено внимание на спусъковия механизъм и смазката от животинска мас, която войните полагаха в улея преди и след употреба на оръжието. Накрая обяви:

— Върху смазката има следи, днес си използвал арбалета. Стрелата — той посочи стърчащата от гърдите на убитото момиче стрела, — носи трите черни ивици на Пилуна. Ти си я убил.

Устата на Джад Пилуна се изкриви в грозна гримаса.

— Него исках да убия — извика. — Той е роб и еретик. Но и тя не беше по-добра.

— Кой си ти да решаваш? Ти ли носиш Онмале?

— Не. Но заявявам, че беше случайност. Не е престъпление да убиеш еретик.

Главният шаман пристъпи напред.

— Струва ми се, че тук по-важен е въпросът за еретика. Този човек — той посочи Рейт — очевидно е мелез, по мое мнение между дирдирчовек и пнумек. По неизвестни причини се е присъединил към нашето племе и сега сее ерес и заблуди. Нима ни мисли за толкова глупави, че да не забележим? Жестоко се лъже! Той подлъга тази млада жена, подмами я да съгреши, да забрави нашите традиции. Ето защо…

Траз Онмале отново прояви решителност, нетипична за неговата възраст, като прекъсна старейшината:

— Достатъчно. Дърдориш небивалици. Общоизвестно е, че Пилуна е емблема на тъмни дела. Джад; нейният носител, трябва да бъде изправен на съд за убийство, а Пилуна — обуздана.

— Заявявам, че съм невинен — произнесе с равнодушен тон Джад Пилуна. — Оставям се на правосъдието на луните.

Лицето на Траз Онмале потъмня от гняв.

— Забрави правосъдието на луните. Аз съм този, който сега ще те съди.

Джад Пилуна го погледна с безразличие.

— На Онмале не е разрешено да се бие.

Траз Онмале огледа присъстващите.

— Няма ли тук някоя благородна емблема, която да усмири кръвожадния Пилуна?

Никой от войните не отговори. Джад Пилуна кимна със задоволство.

— Емблемите решиха да не се месят. Призивът ти остава без последствие. Но ти си позволи да оклеветиш Пилуна, като ме нарече убиец. Настоявам за възмездие от луните.

— Донесете диска — нареди Траз Онмале с глас, в който се долавяше сдържан гняв.

Главният шаман напусна кръга, за да се върне не след дълго с кутия от резбована кост. Той се обърна към Джад Пилуна.

— Коя луна призоваваш за правосъдие?

— Настоявам за присъда от Аз, луната на добродетелта и мира, искам от нея да потвърди моето право.

— Много добре — кимна Траз Онмале. — Аз пък ще насоча молитвите си към Браз, Пъклената луна, и нека тя те обяви за свое изчадие.

Главният шаман бръкна в кутията и извади диск, от едната страна розов, от другата син.

— Отстъпете назад всички! — нареди той и хвърли диска във въздуха. Дискът се завъртя, заклати се, увисна за миг насред въздуха и после тупна на земята, с розовата страна отгоре. — Аз, луната на добродетелта, реши, че си невинен! — извика шаманът. — Браз няма причини да се намесва.

Рейт изсумтя недоволно. Сетне се обърна към Траз Онмале.

— Сега аз призовавам луните да ми бъдат съдници.

— Да съдят какво? — попита главният шаман. — Със сигурност не и твоята ерес! Тя не подлежи на съмнение!

— Призовавам Аз да ми преотстъпи емблемата Вадуз, за да мога да накажа убиеца Джад.

Траз Онмале погледна втрещено Рейт. Главният шаман нададе възмутен вик.

— Невъзможно, как така един роб ще носи емблема?

Траз Онмале сведе поглед към трупа, после изгледа предизвикателно шамана и кимна отсечено.

— Освобождавам го от оковите. Хвърляй диска на луните.

Главният магьосник не помръдна, с навъсен и сконфузен вид.

— Но разумно ли е това? Емблемата, Вадуз… — … едва ли е сред най-благородните емблеми.

— Хвърляй.

Шаманът погледна въпросително Джад Пилуна.

— Хвърляй — настоя и Джад Пилуна. — Ако луните решат да му предоставят емблемата, ще го нарежа на парчета. Винаги съм презирал Вадуз.

Докато се двоумеше, шаманът огледа високата мускулеста фигура на Джад Пилуна и също високото, но далеч по-мършаво тяло на Рейт. Тъй като очевидно беше предпазлив човек, той продължи да го увърта.

— Не може да разчитаме на ново отсъждане, дискът изчерпи стаената си сила.

— Глупости — прекъсна го Рейт. — Нали сам твърдиш, че дискът е под влиянието на двете луни. Как е възможно да е изчерпил силата си? Хвърляй диска!

— Хвърляй диска! — повтори заповеднически Траз Онмале.

— В такъв случай трябва да избереш Браз, защото си зъл еретик.

— Аз призовах Аз и ако реши, луната сама ще ме отхвърли.

Шаманът сви рамене.

— Както желаеш. Ще използвам друг диск.

— Не! — подскочи Рейт. — Същият диск!

Траз Онмале не сваляше втренчен поглед от шамана. Той пристъпи бавно напред.

— Използвай същия диск. Хвърляй!

С гневен жест главният шаман вдигна диска от земята, завъртя го и го метна високо във въздуха. Както и преди той се заклати, увисна за съвсем кратко, после се спусна плавно, с розовата страна нагоре.

— Аз е благоразположен към чужденеца! — обяви Траз Онмале. — Донесете емблемата Вадуз!

Главният шаман отново се прибра под навеса си и скоро се върна с емблемата. Траз Онмале я подаде на Рейт.

— Сега ти носиш Вадуз и си човек емблема като нас. Ще предизвикаш ли Джад Пилуна?

— Да.

Траз Онмале се обърна към Джад Пилуна.

— Готов ли си да защитаваш своята емблема?

— Незабавно — Джад Пилуна извади рапирата и я размаха със свистене над главата.

— Рапира и кинжал за новия Вадуз — заповяда Траз Онмале.

Рейт пое рапирата, която след малко му подадоха. Той премери теглото й на ръка и я завъртя, за да провери добре ли е балансирана. Никога досега не бе държал толкова гъвкаво оръжие, а бе изпробвал много и най-различни, тъй като фехтовката бе задължителен елемент от подготовката на разузнавача. Ако имаше някакъв недостатък, той бе, че рапирата бе неудобна за близък бой. По време на тренировките ги учеха да държат противника на разстояние и Рейт бе забелязал, че войните от племето прибягват до сходна техника, като размахват свирепо и дивашки острието, но почти не използват краката си. Не по-малко странен му се видя кинжалът за лявата ръка. Рейт размаха и него, като не изпускаше от погледа си Джад Пилуна. Противникът му стоеше на няколко крачки, на пръв поглед отпуснат, спокоен и равнодушен.

Опитът да се сражава с този човек на негова територия и с негово оръжие навярно бе равносилен на самоубийство, помисли си Рейт.

— Внимание! — разпери ръце Траз Онмале. — Вадуз предизвиква Пилуна. Досега е имало четирийсет и една подобни срещи. Пилуна е победил Вадуз при трийсет и четири от тях. Емблеми, заемете позиции!

Джад Пилуна незабавно се хвърли в атака, Рейт парира без усилие и нанесе вертикален удар с рапирата — удар, който Джад Пилуна отби с кинжала. В същия миг Рейт подскочи напред и замахна с кинжала към оголените гърди на Джад Пилуна — острието му се плъзна и остави кървава диря, недостатъчно, за да надделее в двубоя, но стигаше, за да лиши противника от самоувереност. С изцъклени от гняв очи и зачервено до пръсване лице Джад Пилуна отстъпи назад, сетне подхвана свирепа атака, притискайки Рейт със сила и технически умения. Рейт бе принуден да използва всичко, на което бе способен, за да издържи на атаката — да подхване своя, засега изглеждаше немислимо. Той почувства щракване и остра болка в рамото си, трудно си поемаше дъх. Острието на врага го прониза в бедрото, после в левия бицепс, възвърнал увереност, Джад Пилуна вложи нови сили в атаката, очаквайки всеки момент Рейт да падне по гръб и да бъде посечен на парчета. Но Рейт се наведе напред, отби рапирата с кинжала, замахна към главата на Джад Пилуна и успя да му килне шапката на една страна. Джад Пилуна се отдръпна, за да си нагласи шапката, и Рейт използва възможността да скъси дистанцията между двамата. Той замахна отново и този път събори шапката на земята, заедно с емблемата Пилуна. Рейт захвърли кинжала, наведе се чевръсто и взе шапката. Джад, лишен от Пилуна, замря смутено, лицето му бе скрито зад спусналите се къдрици. Той се хвърли напред, но Рейт скри шапката зад гърба си и укроти атаката му с острието на рапирата. Този път сполучи да прониже противника в рамото, преди остриетата им да се вплетат.

Джад опита да се освободи от кръстосаните оръжия и да спечели отново дистанция, но Рейт го следваше, задъхан и плувнал в пот.

— Сега аз държа Пилуна, емблемата, която те отхвърли и презря — извика той. — А ти, убиецо, се приготви да умреш.

Джад нададе безумен вик и се отново се втурна в атака. Рейт размаха шапката пред себе си и улови с нея острието на противниковата рапира. Замахна и прониза със своето оръжие доскорошния носител на Пилуна в корема. Джад стовари кинжала върху ръката му и успя да избие дръжката от пръстите му. За един кратък миг той остана изправен, втренчил поглед в стърчащата от корема му рапира. След това я измъкна, запокити я настрани и пристъпи към Рейт, който се наведе и затърси пипнешком хвърления кинжал. В мига, когато Джад се хвърли напред, Рейт вдигна кинжала и го насочи право към лицето на противника си. Острието хлътна в разтворената уста на Джад и се заби вътре, подобно на някакъв зловещ метален език. Коленете на Джад се подгънаха, той рухна на земята и остана да лежи със сгърчени пръсти.

Рейт, чиито гърди свистяха от усилието, хвърли шапката с гордия Пилуна в калта и отиде да се подпре на една от рейките на близкия навес.

В Лагера цареше пълна тишина.

Пръв наруши мълчанието Траз Онмале:

— Вадуз надви Пилуна. Емблемата придоби блясък. Къде са Съдниците? Нека дойдат и отсъдят делата на Джад Пилуна.

Трима шамани пристъпиха напред, огледаха новия труп, после Траз Онмале и накрая Рейт.

— Съдете — нареди им Траз Онмале със суров глас на възрастен човек. — Но искам да съдите справедливо!

Шаманите си зашушукаха, после главният заговори:

— Трудна ще е тази присъда. Джад живя като герой. Той служи с чест на Пилуна.

— Уби едно момиче.

— Но заради справедлива кауза — заради покварата на ереста, за сближаване с нечист мелез! Не би ли постъпил по същия начин всеки, който е искрено вярващ?

— Постъпката надвишаваше правата му. Съветвам ви да отсъдите, че е бил зъл човек. Положете го на кладата. Когато Браз изгрее, запратете пепелта на злото право в пъкъла.

— Така да бъде — прошепна главният шаман.

Траз Онмале се прибра под своя навес.

Рейт сведе очи към трупа на момичето, което сякаш всички бяха забравили. Да го остави тук през нощта, би било немислимо. Кладата вече беше запалена, готова да приеме трупа на Джад. Рейт повдигна тялото на момичето, отнесе го при огъня и пренебрегвайки възраженията на старите жени, които се грижеха за кладата, го положи в пещта с подобаващо внимание и състрадание.

 

 

С първите едри капки дъжд Рейт се прибра под навеса, който му бяха отредили.

Навън дъждът бързо се усилваше. Измокрените жени вдигнаха временен навес над кладата и продължиха да подхранват пламъците с дърва.

Някой влезе под навеса. Рейт се отдръпна към тъмния край, после отблясъците на огъня озариха лицето на Траз Онмале. Имаше мрачен и обезсърчен вид.

— Рейт Вадуз, къде си?

Рейт пристъпи напред. Траз Онмале го огледа и поклати натъжено глава.

— Откакто дойде в племето, всичко се обърка! Раздори, спорове, убийства. Съгледвачите се прибират с празни ръце. Пилуна беше опозорен. Шаманите са сърдити на Онмале. Кой си ти, че ни донесе толкова злочестини?

— Аз съм такъв, какъвто ти казах — заяви Рейт. — Човек от Земята.

— Ерес — завъртя глава Траз Онмале. — Хората емблеми са потомци на Аз. Така поне твърдят шаманите.

Рейт помисли малко, сетне заговори:

— Когато идеите си противоречат, какъвто е случаят тук, побеждава най-силната идея. Понякога е за добро, друг път за лошо. Смятам за несъвършено обществото, основаващо се на емблеми. Една промяна може да е за добро. Ти си под властта на жреци, които…

— Не — прекъсна го с решителен тон младежът. — Онмале управлява племето. Аз нося емблемата, той говори през моята уста.

— До известна степен. Но жреците са хитри и лесно постигат своето.

— Теб какво те е грижа? Да не си дошъл да ни унищожиш?

— Разбира се, че не. Никого не искам да унищожавам — освен ако не заплашва собственото ми съществуване.

Младежът въздъхна с натъжено лице.

— Ще призная, че съм объркан. Или грешиш ти, или шаманите.

— Шаманите грешат. На Земята човешката история датира от десет хиляди години.

Траз Онмале се разсмя.

— Веднъж, преди още да нося Онмале, нашето племе навлезе сред руините на стария Карсегус и там заловихме пнумек. Шаманите го подложиха на мъчения, за да открият какво знае, но единственото, което чуха, бяха проклятия за всичките петдесет и две хиляди години, откакто хората живеят на Тчай… Петдесет и две хиляди години срещу вашите десет хиляди. Всичко това е толкова странно.

— Много странно наистина.

Траз Онмале се надигна и погледна към небето, по което се носеха гонени от вятъра, разпокъсани облаци.

— Непрестанно се взирам в луните — рече той. — Шаманите също. Знаменията не са благоприятни, смятам, че назрява сблъсък. Ако Аз закрие Браз, ще бъде добре. Ако пък Браз засенчи Аз, някой друг ще понесе Онмале.

— А ти?

— Аз ще трябва да се простя с мъдростта на Онмале и да поправя стореното зло — след тези думи Траз Онмале напусна навеса.

 

 

В степта бушуваше буря — вече две нощи и един ден. На сутринта на втория ден слънцето изгря в ясното ветровито небе. Съгледвачите излязоха както обикновено, за да дотичат презглава в ранния следобед. В лагера изведнъж се възцари трескава активност. Сгъваха се чергила, събаряха се навесите и се свиваха вързопи. Жените товареха шестколесните платформи и фургоните, мъжете мажеха телата на своите скакуни, оседлаваха ги, привързваха юзди към чувствителните им бърни. Рейт се приближи до Траз Онмале.

— Какво става?

— Забелязали са керван на изток. Ще нападнем при река Йоба. Като Вадуз можеш да дойдеш с нас и да споделиш плячката.

Той заповяда да доведат един скакун. Рейт се покатери боязливо върху двукракото, издаващо неприятен мирис животно. Скакунът се размърда под непривичната тежест и удари в земята с топката на края на опашката си. Рейт дръпна юздите, скакунът приклекна и се понесе с огромни подскоци през степта, а Рейт се вкопчи в него, сякаш от това му зависеше животът — което бе самата истина. Зад гърба му се чуха викове и смях — подигравателни крясъци на опитни ездачи към новака, който изглежда е загазил.

Рейт най-сетне успя да укроти животното и го обърна назад. След няколко минути цялата група се отправи на северозапад, черните чудовища протягаха шии и пръскаха пяна от бърните си, войните подскачаха на седлата, стискаха хълбоците с колена и придържаха с ръце своите шапки. Рейт неволно бе завладян от някаква първична тръпка при вида на тази носеща се през степта в бесен галоп кавалкада.

Близо час хората емблеми препускаха по затревената равнина, като се привеждаха всеки път, когато излизаха на някое било. Хълмовете постепенно се снижаваха, пред тях се разпростря, огромна низина, белязана от тъмни сенки и черни петна. Отрядът спря на един хълм, докато войните се озъртаха във всички посоки. Траз Онмале пое ръководството и издаде заповеди. Рейт доближи скакуна си до неговия и наостри слух.

— … южният път към брода. Ще чакаме при Птичия гъсталак. Илантите първи ще преминат реката — ще идат да огледат Зедова гора и Белия хълм. Тогава удряме право в средата и изчезваме с фургоните със стока. Ясно ли е? Щом е тъй, напред към Птичия гъсталак!

Емблемите се спуснаха надолу по полегатия хълм, право към линията от високи дървета и групата изолирани шубраци, на самия бряг на река Йоба. Когато стигнаха гъстака, те спряха и притихнаха.

Мина време. В далечината се дочу слабо трополене и малко след това керванът се появи. На няколкостотин стъпки отпред яздеха трима войни в лъщящи жълтеникави кожи, нахлупили черни шапки, украсени с лишени от долна челюст човешки черепи. Те също яздеха скакуни, но доста по-едри и очевидно по-добре укротени и обучени, бяха въоръжени с пистолети и къси саби, а напреко на седлата носеха пушки.

Ала малко след това планът на емблемите бе изложен на огромен риск. Вместо да прекосят реката илантите спряха и изчакаха приближаването на кервана, като се озъртаха бдително: Към брега се приближиха шестколесни платформи, натоварени на невероятна височина с вързопи, чували и сандъци, както и с кошове, от които подаваха глави мъже и жени.

Водачът на кервана несъмнено бе човек предпазлив и опитен. Преди фургоните да нагазят в брода, той разположи оръдейни карети да прикриват възможните достъпи за атака и едва тогава прати илантите да огледат отсрещния бряг.

В Птичия гъсталак хората емблеми ругаеха сподавено.

— Съкровища, съкровища! Стока в изобилие! Шейсет натъпкани фургона! Но атаката ще е истинско самоубийство!

— Тъй е. Пясъчните оръдия ще ни пометат като пилци!

— Затова ли чакахме цели три месеца при Валграмските възвишения? Откъде ни сполетя тоз лош късмет?

— Такива бяха знаменията. Снощи, когато погледнах благословената Аз, беше нащърбена и забулена в облаци, несъмнено предупреждение.

— Всичко се обърка, пропадна работата! Трябва да сме под влиянието на Браз.

— На Браз или на онзи чернокос магьосник, който уби Джад Пилуна.

— Вярно! На всичко отгоре се довлече с нас, за да ни провали нападението. След като тук винаги сме успявали!

Гневни погледи стрелкаха Рейт, който се опитваше да изглежда незабележим. Вождовете се събраха на съвет.

— Нищо няма да постигнем, само ще покрием полето с мъртви войни и ще потопим емблемите в река Йоба.

— Щом е тъй, дали да не опитаме да нападнем през нощта?

— Не. Охраната им е нащрек. Техен командир е Баоджиян, а той никога не рискува! Дано душата му иде на Браз!

— И какво излиза — три месеца напразно чакане!

— По-добре така, отколкото да загазим. Да се връщаме в лагера. Жените вече са събрали багажа, потегляме на изток към Мераган.

— Че там е още по-голяма мизерия, отколкото на запад! Какъв отвратителен късмет!

— Знаменията! Знаменията! Всичките бяха лоши!

— Обратно в лагера значи — тук няма работа за нас!

Войните извърнаха животните и без да поглеждат назад, препуснаха право на юг в степта.

Рано същата вечер, все още ядосани, те пристигнаха в лагера. Жените, които бяха събрали багажа, бяха обсипани с проклятия, задето не им поднесли веднага вечеря и бира. След кратка словесна престрелка и едните, и другите най-сетне се усмириха.

Траз Онмале кръстосваше неспокойно из лагера, докато Рейт бе пренебрегван демонстративно от всички. Войните се наядоха с видим апетит, като не спираха да мърморят през цялото време, после, изтощени и обезсърчени, се наредиха около огъня.

Аз вече грееше на тъмния небосвод, но сега в небето се появи и синята луна Браз, която се насочи право към Аз. Шаманите първи забелязаха това и се надигнаха изплашени, сочейки с ръце нагоре.

Луните се сближиха, изглеждаше сякаш всеки миг ще се сблъскат. Войните нададоха ужасени викове. Но Браз застана пред розовия диск и го засенчи напълно.

— Така да бъде! Така да бъде! — провикна се към небето главният шаман.

Траз Онмале се обърна и се отдалечи бавно към мрака, където случайно се намираше и Рейт.

— Каква е тази глъчка? — попита той.

— Не видя ли? Браз надви Аз. Утре вечер ще трябва да отида на Аз, за да изкупя нашите грехове. Без съмнение ти също ще отпътуваш — за Браз.

— Искаш да кажеш — с огън и катапулт?

— Ами да. Трябва да съм щастлив, че носих Онмале толкова дълго. Предишният носител бе на половината на моята възраст, когато го пратиха на Аз.

— И смяташ ли, че този ритуал има някаква практическа стойност?

Траз Онмале се поколеба.

— Това е нещо, което всички очакват — ще поискат да си прережа гърлото до кладата. Не ми остава друго, освен да се подчиня.

— В такъв случай най-добре да тръгнем още сега. Скоро ще заспят като талпи. Когато се събудят, вече ще бъдем далече от тук.

— Какво? Само двамата? И къде ще идем?

— Не знам. Няма ли някоя страна, където хората да живеят, без да се избиват?

— Може и да съществува подобно място. Но не в Аманската степ.

— Да можех да си върна разузнавателния кораб и да имах късмет и време да го поправя, бихме могли да напуснем Тчай и да се върнем на Земята.

— Невъзможно. Часките взеха кораба. За теб той е изгубен завинаги.

— От това се боях. Както и да е, най-добре да тръгнем още сега, щом утре ще бъдем обречени на смърт.

Траз Онмале не сваляше поглед от луните.

— Онмале ми нарежда да остана. Не мога да му противореча. Той никога не е бягал — винаги е изпълнявал дълга си чак до смъртта.

— Доброволното самоубийство едва ли влиза в дълга — възрази Рейт. Той посегна неочаквано, смъкна шапката на Траз Онмале и откъсна емблемата. Траз извика така, сякаш бе изпитал остра болка. Облещи се в Рейт.

— Какво направи? Да докоснеш Онмале, е равносилно на смърт!

— Вече не си Траз Онмале, сега си само Траз.

Младежът сякаш се смали, вече нямаше доскорошния наперен и самоуверен вид.

— Ами добре — прошепна смирено. — Но не ме е страх да умра — сетне огледа лагера. — Ще трябва да тръгнем пешком. Ако се опитаме да сложим юзди на скакуните, те ще се разцвилят и ще пробудят всички. Чакай ме тук. Ще ида да взема наметала и храна. — Траз потъна в мрака, оставяйки Рейт с емблемата Онмале.

Рейт я погледна на светлината на луните и за миг му се стори, че емблемата също го гледа, че издава заповеди с неразбираемо съдържание. Рейт издълба дупка в земята и пусна Онмале вътре. Но емблемата сякаш потрепваше, надаваше беззвучен вик на отчаяние и докато я покриваше с пръст, го завладя усещане за вина, а когато най-сетне се надигна и изтърси ръце от пръста, по гърба му се стичаха ледени капки пот.

Мина време — един час? Може би два? Рейт не можеше да прецени. Откакто пристигна на Тчай вътрешният му часовник се беше разстроил.

Луните се спуснаха надолу по небето, наближаваше полунощ, откъм степта долитаха нощни звуци — тихите, пискливи вопли на степните кучета, прекъсвани от басово сумтене и оригване. В лагера огньовете бяха притъмнели до кехлибарено сияние, гласовете на диваците бяха утихнали.

Младежът изникна безшумно зад гърба му.

— Готов съм. Ето ти наметало и торба с храна.

Рейт забеляза, че Траз говори шепнешком и гласът му вече не звучи така уверено и решително. Черната му шапка се беше смачкала. Той огледа ръцете на Рейт и плъзна поглед под навеса, но не се поинтересува за съдбата на Онмале.

Отправиха се на север, изкатериха хълма и поеха по дългото било.

— Тук степните кучета ще ни виждат по-добре — обясни шепнешком Траз, — но нощните хищници се спотайват в низините.

— Ако успеем да стигнем гората и дървото, където оставих креслото и парашута, ще бъдем в далеч по-голяма безопасност. А после… — Рейт млъкна. Бъдещето бе скрито зад непроницаема завеса.

Изкатериха се на върха на хълма и спряха за малко да си отдъхнат. Двете луни озаряваха в бледо сияние степта, изпълвайки низините със сенки. От север долетяха ниски, протяжни вопли.

— Залегни — прошепна Траз. — На земята. Това са степни кучета.

Полежаха неподвижно петнайсетина минути, сетне зловещите вопли утихнаха на изток.

— Хайде — подкани го младежът. — Сигурно обикалят лагера с надежда да отвлекат някое дете.

Двамата поеха на юг, като се катереха и се спускаха от невисоките хълмове и избягваха тъмните низини.

— Скоро ще се развидели — рече Траз. — Когато зората се пукне, емблемите ще тръгнат по дирите ни. Ако стигнем реката, ще успеем да им се измъкнем. Само да не ни заловят хората от блатата, защото тогава лошо ни се пише.

Вървяха два часа, без да спират. Небето на изток започна да се обагря в бледа жълтеникава светлина и бе разчертано от източени черни облаци. Далеч пред тях бавно изникна тъмният масив на гората. Траз погледна през рамо в посоката, от която идваха.

— В лагера сигурно вече се пробуждат. Жените разпалват угасналите огньове. Съвсем скоро шаманите ще идат да потърсят Онмале. А също и мен. Когато разберат, че съм избягал, в лагера ще настъпи суматоха. Ще екнат викове и проклятия — всички ще бъдат ужасно разгневени. Емблемите ще изтичат при своите скакуни и ще препуснат в степта — Траз непрестанно шареше с очи към хоризонта. — Скоро ще се появят.

Най-сетне двамата доближиха края на гората, която все още тънеше в сумрак. Траз забави крачка и ту поглеждаше към гората, ту към степта зад тях.

— Колко е далече тресавището? — попита Рейт.

— Не е далече. Няколко мили, не повече. Но подушвам берл.

Рейт помириса въздуха и долови остра, животинска миризма.

— Може да е само диря — промърмори с изплашен глас Траз. — Емблемите ще са тук всеки момент. Най-добре да се насочим към реката.

— Първо да намерим пилотското кресло!

Траз повдигна обречено рамене и се шмугна в гората. Рейт погледна, през рамо. В далечината, там, където степта се сливаше с небето, се виждаха мънички черни точки. Той последва бързо Траз, който се придвижваше предпазливо и непрестанно спираше да помирише въздуха. В нетърпението си Рейт го застигна и побутна по гърба. Траз ускори крачка и скоро навлязоха в мек участък от торф. Далече зад тях вече се чуваше тропотът на ездитните животни.

Траз закова на място.

— Ето го дървото — той вдигна ръка. — Това ли търсеше?

— Да — кимна Рейт с огромно облекчение. — Боях се, че някой може да е бил тук.

Траз се покатери на дървото и спусна креслото. Рейт повдигна капака на нишата, извади отвътре пистолета, целуна го във възторга си и го пъхна в колана.

— Побързай — подкани го обезпокоено Траз. — Чувам емблемите, не са далече зад нас.

Рейт извади аварийния комплект и го метна на рамо.

— Да вървим. Сега вече могат да ни преследват на свой риск.

Траз го поведе по невидима пътека, която обикаляше тресавището, като спираше от време на време, за да прикрие следите, а след това се връщаше, увиснал от клоните на могъщите дървета. Сега вече гласовете на хората емблеми се чуваха съвсем ясно.

Траз и Рейт стигнаха брега на реката, чиито тъмнокафяви води се влачеха бавно. Траз намери един сал от сплетени клони, мъртви лиани и хумус, пристегнати с тръстикови стебла. Тласна го надолу по течението. Изминаха пет минути, четирима от хората емблеми прекосиха с жвакане тресавището, зад тях вървяха още десетина, със заредени арбалети. Те стигнаха брега, посочиха следите на мястото, където Траз бе избутал сала, и огледаха повърхността на реката. Салът се бе отдалечил на около двеста стъпки, където един водовъртеж го бе подхванал и го теглеше към отсрещния бряг. Емблемите нададоха яростни викове и се завтекоха надолу покрай брега, следвайки течението и отдалечаващия се сал.

— Бързо — прошепна Траз. — Съвсем скоро ще разкрият измамата. Трябва да се върнем обратно по следите.

Те се отдалечиха от реката, прекосиха, тресавището и отново се озоваха в гората, където се затичаха, докато виковете зад тях първо отслабнаха, дори се изгубиха, а после отново се появиха.

— Видели са дирите ни — обясни задъхано Траз. — Ще ни стигнат лесно със скакуните. Този път… — той млъкна и посочи с ръка. Рейт отново долови животинския мирис. — Това е берлът — прошепна изплашено Траз. — Ето там. Да се изкатерим на дървото.

Метнал аварийния комплект на рамо, Рейт последва младежа нагоре по клоните на лъскавото черно дърво.

— По-високо — шепнеше Траз. — Където чудовището не може да се покатери.

Берлът се появи — кафеникав звяр с мускулесто тяло и глава на глиган, разцепена от широка паст. От шията му се подаваха чифт дълги ръце, завършващи с рогови щипци, които животното държеше над главата си. Явно бе съсредоточено в звуците на приближаващите се диваци, защото не обръщаше внимание на двамата. Рейт си помисли, че никога досега не бе виждал толкова свирепа муцуна.

— Не разбирам защо трябва да се страхуваме — забърбори той. — Това е само едно животно…

Чудовището се скри в гората, миг по-късно шумът от преследването внезапно утихна.

— Подушили са берла — обясни Траз. — Да изчезваме.

Те се свлякоха надолу по дървото и побягнаха на север. Зад тях долетяха ужасени викове, гърлен рев и скърцане на зъби.

— Е, поне се отървахме от емблемите — произнесе с глух глас Траз. — Тези, които се спасят, ще си плюят на петите — той погледна изплашено Рейт. — А когато се върнат в лагера, няма да има Онмале. Какво ще стане? Дали племето няма да загине?

— Съмнявам се — отвърна Рейт. — Шаманите ще се погрижат.

Скоро след това излязоха от гората. Пред тях се ширна степта, равна и пуста, окъпана в мека, кехлибарена светлина.

— Какво има на запад от нас? — попита Рейт.

— Западен Аман и страната на старите часки. После Джангови върхове. Отвъд тях са сините часки и Еседрийската чупка.

— А на юг?

— Тресавища. Там живеят блатните хора. Те не са като нас — дребни жълти човечета с бели очи. Свирепи и хитри като сините часки.

— Нямат ли градове?

— Не. Няма никакви градове нататък — само руини. Но по други краища на степта има доста изоставени селища. Казват, че ги обитавали призраци и фунги, за последните е сигурно, че предпочитат руините.

Рейт продължи да задава различни въпроси за географията на Тчай, ала откри, че познанията на Траз са доста оскъдни. Дирдирите и дирдирхората живееха отвъд морето, но къде точно, Траз не знаеше. Имаше три вида часки — старите часки, потомци на някога могъща раса, които сега обитавали района около Джангови върхове; зелените часки, чергари от Мъртвата степ, и сините часки. Траз ненавиждаше всички часки, макар да призна, че никога не е виждал стари часки.

— Зелените са ужасни — истински демони! Те живеят в Мъртвата степ. Хората емблеми кръстосват из южната част и отиват нагоре само когато ще нападат кервани. Дози, който се готвехме да щурмуваме, е обикалял на юг, за да избегне зелените.

— И накъде се беше насочил?

— Вероятно към Пера или може би към Джалки на Лезматично море. По-сигурно е към Пера. Керваните от север на юг осъществяват търговия между Джалки и Мезуюн. Тези от изток на запад се движат между Пера и Коуд.

— Това градове на хора ли са?

Траз повдигна рамене.

— Ако могат да се нарекат градове. По-скоро селища. Но не зная много, само това, което съм чувал от шаманите. Гладен ли си? Защото аз умирам от глад. Хайде да ядем.

Те седнаха на един дънер, хапнаха по парче изсъхнала овесена каша и пиха от кожените манерки бира. Траз посочи нисък бурен, на който растяха мънички бели топчета.

— Няма да умрем от глад, докато наблизо има пътниче… А виждаш ли онези храсти? Това е ватак. От корените му можеш да извлечеш цяла кана мъзга. Но ако пиеш само ватак, рано или късно ще оглушееш. За кратко време обаче не е опасен.

Рейт надзърна в аварийния комплект.

— С тази лента мога да извличам влага от почвата или да пречиствам морска вода… това са хранителни таблетки, концентрати, ще стигнат най-малко за месец. Има резервни батерии… аптечка… нож, компас, визоскоп… предавател… — Рейт огледа малкото устройство с внезапно пробуден интерес.

— Това за какво служи? — попита Траз.

— Половината от един прибор за комуникация. Другата половина беше в пакета на Пол Уандър, който остана в разузнавателния кораб. Бих могъл да пратя сигнал, който ще предизвика автоматичен отговор и ще ми покаже местонахождението — Рейт натисна копчето с надпис „търсене“. На екранчето се появи стрелка на компас, която се завъртя на северозапад, до нея изникнаха 6.2 в бяло и 2 в червено. — Шест цяло и две по десет на втора — пресметна бързо Рейт. — Значи другият предавател — и вероятно корабът — се намират на разстояние 620 мили на северозапад.

— Тоест в страната на сините часки. Но това вече го знаехме.

Рейт извърна замислен поглед в тази посока.

— Не искаме да поемем на юг към блатата, нито да се върнем в гората. Какво има на изток, отвъд степта?

— Не зная. Предполагам, че там е Драскадският океан. Но той е много далече.

— От там ли идват керваните?

— Коуд е на един залив, който е свързан с Драскадия. Между тях са Аманската степ, хората емблеми и разни други племена — войните хвърчила, лудите секири, берловите тотеми, жълтогръбите и още, за които не знам почти нищо.

Рейт се замисли. Разузнавателният кораб бе откаран на северозапад от сините часки. Като че ли това бе най-приемливата посока.

Траз се унасяше в дрямка, отпуснал брадичка на гърди. Докато носеше Онмале, той притежаваше строг и решителен характер, ала сега, когато душата му бе освободена от бремето на емблемата, бе станал разсеян и тъжен, далеч по-затворен, отколкото Рейт смяташе за естествено.

Клепачите на Рейт също бяха натежали от умора — слънцето препичаше приятно, мястото изглеждаше безопасно… Ами ако се появи отново берлът? Рейт разтърси глава, за да се събуди. Докато Траз спеше, той си подреди наново багажа.