Лев Толстой
Холстомер ^[0] (8) (История на един кон)

Глава VIII

ЧЕТВЪРТА НОЩ

Вечерта, когато затвориха вратите и всичко утихна, пъстрият продължи така:

— Много наблюдения над хората и конете успях да направя, докато преминавах от ръка на ръка. Най-продължително се задържах при двама господари: при един княз, хусарски офицер, и след това при една бабичка, която живееше до черквата „Свети Никола Чудотворец“.

При хусарския офицер прекарах най-хубавите дни от живота си.

Макар той да бе причина за моята гибел, макар нищо и никого никога да не е обичал, аз го обичах и го обичам именно затова. Харесваше ми в него именно туй, че беше красив, щастлив, богат и затова никого не обичаше. Вие разбирате това наше възвишено конско чувство. Неговата студенина, неговата жестокост, моята зависимост от него придаваха особена сила на обичта ми към него. Убий ме, умори ме от препускане, мислех си аз понякога в нашите хубави времена — ще бъда още по-щастлив.

Той ме купи от джамбазина, на когото ме беше продал за осемстотин рубли главният коняр. Купи ме затуй, че никой нямаше пъстри коне. Това беше най-хубавото ми време. Той имаше любовница. Аз знаех това, защото всеки ден го возех при нея и нея при него, а понякога ги возех и заедно. Любовницата му беше красавица и той беше красавец, и кочияшът му беше красавец. И затова аз ги обичах. И ми беше приятно да живея. Животът ми протичаше тъй: сутрин дохождаше конярят да ме почисти, не самият кочияш, а конярят. Конярят беше млад юначага, взет от мужиците. Той отваряше вратата, проветряваше конските изпарения, изхвърляше тора, снемаше чуловете и започваше да си играе с четката по тялото и с чесалото да засипва с белезникави ивици пърхот дървения, очукан от шиповете на подковите под. Аз го захапвах на шега за ръкава и потропвах с крак. После ни завеждаха един след друг при едно корито със студена вода и младото конярче се радваше на гладките петна, резултат на неговия труд, на правия като стрела крак с широко копито, на лъснатата задница и гръб — така охранени и чисти, просто да си легнеш от почуда. Зад високите решетки трупаха сено, сипваха овес в дъбовите ясли. Дохождаше Теофан, главният кочияш.

Господарят и кочияшът си приличаха. И единият, и другият от нищо не се страхуваха и никого не обичаха, освен себе си, и заради това всички ги обичаха. Теофан носеше червена рубашка и кадифени панталони с жакет. Обичах, когато той понякога, в празник, напомаден, с жакета, се отбие в конюшнята и извика: „Ей, животинче, ти ме забрави!“ — и ме мушне в бедрото с дръжката на вилата, но не за да ме заболи, а само на шега. Аз веднага разбирах шегата, свивах уши и траках със зъби.

Имаше при нас един вран жребец, който караше заедно с други коне. Нощем ме впрягаха с него. Този дървеняк не разбираше от шеги, а беше просто зъл като дявол. Аз стоях в конюшнята до него, отделен с преграда, и често пъти сериозно му се зъбех. Теофан не се страхуваше от него. Понякога ще дойде право при него, ще викне, струва ти се, че ще го убие — но не, Теофан само мине край него и му надене оглавника. Веднъж, заедно впрегнати, ние се понесохме по Кузнецкия булевард.

Нито господарят, нито кочияшът се изплашиха, и двамата се смееха, викаха на хората и ни задържаха и завиваха тъй, че никого не стъпкахме.

На служба при тях аз изгубих най-хубавите си качества и половината от живота си. Тук ме препоиха и повредиха краката ми. Но въпреки туй, това беше най-хубавото време от живота ми. В дванадесет часа̀ дохождаха, слагаха ми хамутите, намазваха копитата ми, намокряха перчема и гривата ми и ме вкарваха между аръшите.

Шейната беше тръстикова, плетена, с кадифе, хамутите с малки сребърни токички, поводите копринени и едно време — прелест. Такъмите бяха такива, че когато всички поводи и ремъчета бяха нагласени и стегнати, не можеше да се разбере къде свършват такъмите и къде започва конят. Впрегнат ме в сайванта, вече съм готов за тръгване. Ще излезе Теофан, по-широк отзад, отколкото в плещите, с червен пояс до подмишниците, ще прегледа такъмите, ще седне, ще оправи кафтана си, ще сложи крак в стремето, винаги ще се пошегува с нещо, ще окачи камшика, с който почти никога няма да ме шибне, ами го окачва ей тъй, за да е всичко в ред, и ще каже: „Карай!“ И като че танцувам с всяка стъпка, аз потеглям през вратата и готвачката, излязла да плисне помията, спира на прага, и мужиците, които са докарали на двора дърва, пулят очи. Излезе, поразкара ме и спре. Ще излязат лакеите, ще приближат кочияшите и ще почнат разговори. Всички чакат, понякога стоим по два-три часа при входа, от време на време се поразтъпчем, завием и пак спираме.

Най-после ще зашумят отвъд вратата, ще изтича във фрак побелелият Тихон, пуснал коремче, ще викне: „Приближавай!“ Тогава го нямаше това глупаво: „Напред!“, като че аз не зная, че се кара не назад, а напред. Теофан ще подвикне с уста. Ще приближи до входа и ще излезе князът нехайно-бързо, сякаш няма нищо удивително нито в тази шейна, нито в коня, нито в Теофан, който ще изпъне гръб и ще обтегне ръце тъй, както, струва ти се, не могат дълго да се държат, ще излезе князът с войнишката си шапка и с шинел със сива боброва яка, която закрива руменото му, с черни вежди, красиво лице, което никога не би трябвало да се закрива, ще излезе, подрънквайки със сабята, шпорите и медните търкалца отзад на галошите, стъпяйки по килима, сякаш бърза и не обръща внимание на мене и на Теофан — онова, което гледат и на което се любуват всички освен него. Теофан подвикне, аз опъна поводите и честно, ходом ние се приближим и спрем; аз погледна с едното око княза, махна с породистата си глава и тънкия перчем. Князът е в добро настроение, понякога се шегува с Теофан, Теофан му отговаря, като леко извръща красивата си глава и без да отпуска ръце, прави едва забележимо движение с поводите, което аз добре разбирам, и раз-раз-раз, все с по-широки и по-широки крачки, тръпнейки с всеки мускул и хвърляйки сняг, смесен с кал по предницата, аз карам. Тогава също тъй го нямаше днешният глупав навик да се вика: „О!“ — сякаш кочияша го боли нещо, а викаха: „Варда, пази се!“ — Варда, пази се! — вика Теофан и хората се отдръпват и спират, и извиват шии, оглеждайки красивия кон, красивия кочияш и красивия господар.

Обичах да изпреварвам добрите бегачи. Когато се случеше ние с Теофан да видим отдалеч някакъв впряг, достоен за нашите усилия, и ние, летейки като вихър, почваме полека-лека да го настигаме, аз вече хвърлям кал в гърба на шейната пред нас, изравнявам се със седналия в нея човек и пръхтя над главата му, изравнявам се със седлото, с дъгата, вече не го виждам и само чувам след себе си все повече и повече отдалечаващите се негови звуци. А князът и Теофан, и аз — ние мълчим и се преструваме, че ей тъй просто сме тръгнали по своята работа, че дори и не забелязваме ония, които настигаме из пътя си и които са тръгнали с лоши коне. Обичах аз да надгонвам, но обичах също тъй и да се срещам с добри бегачи; само един миг, звук, поглед и ние вече сме се разминали и пак летим самотно, всеки по своя път.

Заскърца портата и се чуха гласовете на Нестер и Васка.

ПЕТА НОЩ

Времето започна да се променя. Беше намръщено, заранта и роса нямаше, но беше топло и комарите се лепяха. Щом вкараха табуна в двора, конете се насъбраха около пъстрия и той така завърши своята история.

— Моят щастлив живот завърши скоро. Аз преживях тъй само две години. В края на втората зима се случи най-радостното за мене събитие и след него най-голямото ми нещастие. Това беше през Сирница, возих княза на надбягванията. Надбягваха се Атласния и Бичето. Не зная какво прави той в беседката, но зная, че излезе и заповяда на Теофан да влезе в кръга на надбягванията. Помня, въведоха ме в кръга, наредиха ме, наредиха и Атласния. Атласния караше шейна с дъга над аръшите, а аз, както си бях, в градска шейна. На завоя аз го отхвърлих встрани; приветствуваха ме и със смях, и с възторжени викове.

Когато ме изпроводиха, подир мене вървеше тълпа. Пет-шест души предлагаха на княза хиляди. Той само се смееше, като показваше белите си зъби.

— Не — казваше той, — това не е кон, а приятел, планини злато да ми давате, не го продавам. Довиждане, господа — зави той добре краката си и седна.

— Към Стожинка! — Това беше жилището на неговата любовница. И ние полетяхме. Това беше нашият последен щастлив ден.

Пристигнахме у дома й. Той я наричаше своя. А тя беше залюбила другиго и бе заминала с него. Той научи това в жилището й. Беше пет часът и той, без да ме разпряга, тръгна да я дири. Нещо, което никога не беше се случвало: шибаха ме с камшик и ме караха да препускам. За първи път се препънах и ми стана съвестно, и исках да поправя грешката си, но изведнъж чух князът да крещи с глас, който сякаш не беше неговия: „Карай!“ И камшикът изплющя и ме шибна и аз се засилих и ударих единия си крак в желязото на предницата. Настигнахме я след двадесет и пет версти. Аз го докарах, но треперех цяла нощ и нищо не можех да ям. На заранта ми дадоха вода. Аз пих и навеки престанах да бъда онзи кон, който бях. Аз боледувах, мъчиха ме и ме осакатяваха — или както казват хората, лекуваха ме. Окапаха ми копитата, явиха се отоци и краката ми се изкривиха, гърдите не се виждаха и се появи обща отпадналост и слабост. Продадоха ме на един джамбазин. Той ме хранеше с моркови и с нещо друго и направи от мене нещо, което никак не приличаше на мене, но което можеше да измами несведущия. Нямах вече сили, не можех да тегля нищо. Освен това джамбазинът ме мъчеше много: щом дойдеха купувачи, той влизаше в конюшнята при мене и започваше да ме шиба с един отвратителен камшик и да ме плаши тъй, че ме докарваше до лудост. После изтриваше белезите от камшика и ме изкарваше. От джамбазина ме купи една бабичка. Тя отиваше постоянно с кола до манастира „Свети Николай Чудотворец“ и биеше кочияша. Кочияшът плачеше при моите ясли. И тогава аз научих, че сълзите имат приятен солен вкус. После бабичката умря. Нейният управител ме закара на село и ме продаде на един манифактурист, после преядох пшеница и заболях още по-лошо. Продадоха ме на един мужик. При него орях, почти нищо не ядях и ми нараниха крака с палешник. Пак боледувах. Един циганин ме взе в замяна. Той ме мъчеше ужасно и най-после ме продаде на тукашния управител. И ето ме сега тук.

Всички мълчаха. Започна да капе дъжд.