Лев Толстой
Холстомер ^[0] (11) (История на един кон)

Глава XI

Домакинът се върна и усмихвайки се, седна срещу Никита. Известно време те мълчаха.

— Та, ти казваше, че си го купил от Воейков — каза Серпуховски уж нехайно.

— Да — Атласния, нали казах. Все ми се искаше да купя кобили от Дубовицки. Но му е останало само смет.

— Той фалира — каза Серпуховски и изведнъж млъкна и се огледа наоколо. Спомни си, че дължи на същия този фалирал човек двадесет хиляди. И че ако ще се говори за „фалирал“, хората вероятно говорят това тъкмо за него. Той млъкна.

Двамата пак дълго мълчаха. Домакинът премисляше с какво да се похвали пред госта. Серпуховски измисляше с какво да покаже, че не смята себе си за фалирал. Но и у двамата мислите се точеха мудно, макар че те се мъчеха да се ободряват с пури. „Но кога ще пийнем?“ — мислеше Серпуховски. „Непременно трябва да се пийне, иначе с този човек можеш да умреш от мъка“ — мислеше домакинът.

— Е, ти дълго ли ще останеш тук? — каза Серпуховски.

— Около един месец. Но да вечеряме вече, нали? Фриц, готово ли е?

Отидоха в трапезарията. В трапезарията под лампата имаше маса, а върху нея свещи и най-необикновени неща: сифони, украшения на тапите, необикновено вино в шишета, необикновени лакомства, ракия. Те пиха, хапнаха, пак пиха, пак хапнаха и разговорът се завърза. Серпуховски се зачерви и започна да говори, без да се притеснява.

Говориха за жените. Кой каквато бе имал: циганка, танцьорка, французойка.

— Какво, ти остави ли Матье? — попита домакинът. Матье беше държанката, която бе разорила Серпуховски.

— Не аз нея, а тя мене. Ах, братко, като си спомня колко нещо пропилях в живота си! Сега съм доволен, като събера хиляда рубли, доволен съм наистина, че мога да избягам от всички. В Москва не мога да живея. Ах, какво да ти разправям!

На домакина му беше досадно да слуша Серпуховски. Искаше му се да говори за себе си — да се хвали. А на Серпуховски му се искаше да говори за себе си — за блестящото си минало. Домакинът му наля вино и чакаше кога ще свърши, за да му разкаже за себе си, че неговият конезавод е уреден сега тъй, както у никого преди. И че неговата Мари не само заради парите, но със сърцето си го обича.

— Исках да ти кажа, че в моя конезавод… — понечи да каже той, но Серпуховски го пресече.

— Имаше време, мога да кажа — започна той, — когато обичах и умеех да поживея. Ето, ти говориш за езда, но кажи ми кой от конете ти е най-буен.

Домакинът се зарадва, че ще може да разкаже още за конезавода и той дори почна, но Серпуховски пак го пресече.

— Да, да — каза той. — Това у вас, стопаните на конезаводи, е само от суетност, а не за удоволствие и не за самия живот. А с мене не беше тъй. Ето, казах ти днес, че имах един ездитен кон, пъстър, със същите петна, както на коня, който язди твоят коняр. Ех, какъв кон беше! Ти не можеше да го знаеш; то беше през четиридесет и втора година, аз току-що бях дошъл в Москва; отивам при един джамбазин и гледам — пъстър скопен жребец. Добре сложен. Хареса ми. Цената? Хиляда рубли. Хареса ми, взех го и почнах да го яздя. Не съм имал, пък и ти нямаш и няма да имаш такъв кон. Не съм виждал по-добър кон — нито за езда, нито по сила, нито по красота. Ти беше малък, тогава не си могъл да знаеш, но предполагам да си чувал. Цяла Москва го знаеше.

— Да, чувал съм — каза неохотно домакинът, — но аз исках да ти кажа за своите…

— Значи, чувал си. Купих го ей тъй, без да питам за породата му, без атестат; после я научих. Ние с Воейков издирвахме. Той беше син на Любезни първи, Холстомер. Мери платно. Заради пъстротата му в Хреновския конезавод го дали на главния коняр, а той го скопил и го продал на един джамбазин. Такива коне вече няма, приятелю мой! Ех, какво време беше! Ех ти, младост! — изпя той от една циганска песен. Започна да се напива. — Ех, хубаво време беше. Бях двадесет и пет годишен, имах осемдесет хиляди сребърни рубли доход, нито един бял косъм, всичките ми зъби — като бисери. За каквото и да се заловях — всичко ми вървеше; и всичко свърши.

— Но тогава не е имало такива буйни коне — каза домакинът, възползуван от настъпилата пауза. — Ще ти кажа, че моите първи коне започнаха да ходят без…

— Твоите коне! Че тогава бяха по-буйни.

— Как по-буйни?

— По-буйни. Като сега помня, излязох веднъж в Москва на надбягвания с него. Мои коне не участвуваха. Не обичах бегачите в тръс, моите бяха породисти: Генерал, Шоле, Мохамед. С пъстрия се возех аз. Кочияшът ми беше славен младеж, обичах го. И той се пропи. Та, значи, отидох. — Серпуховски — казват ми, — кога ще почнеш да отглеждаш бегачи? — Дявол да ги вземе вашите мужици, моят пъстър файтонджийски кон ще надбяга всички ваши. — Ами, ще надбяга. — Обзалагам се за хиляда рубли. — Ударихме ръцете. Пуснахме ги. Изпревари ги с пет секунди, спечелих облога за хиляда рубли. Но това още нищо не е. С породистите, впрегнати в тройка, сто версти взех за три часа. Цяла Москва знае.

И Серпуховски започна да си съчинява тъй умело и непрекъснато, че домакинът не можеше да вмъкне в разговора нито дума и седеше омърлушен срещу него, като само за развлечение наливаше вино в неговата и своята чаша.

Вече бе почнало да се разсъмва. А те още седяха. На домакина му беше мъчително досадно. Той стана.

— Щом ще спим — да спим — каза Серпуховски, като стана и залитайки и пъшкайки, тръгна към определената за него стая.

Домакинът лежеше с любовницата си.

— Не, той е невъзможен. Напи се и само дрънка.

— И ме задиря.

— Страхувам се, че ще поиска пари.

Серпуховски лежеше несъблечен на леглото и пъхтеше.

„Изглежда, много дрънках — помисли той. — Е, все едно. Виното е хубаво, но той е голяма свиня. Има в него нещо бакалско. И аз съм голяма свиня — каза той и се закиска. — Ту аз имам държанка, ту самият аз съм държанец. Да, Винклерша ме издържа — аз вземам пари от нея. Тъй му се пада, тъй му се пада! Но, да се съблека, ботушите си не мога да сваля.“

— Ех! Ей! — извика той, но слугата, определен да му прислужва, отдавна беше отишъл да спи.

Той седна, свали китела, жилетката и панталоните смъкна как да е, но ботушите дълго време не можа да събуе, пречеше му отпуснатият търбух. Криво-ляво изу единия, другия — мъчи се, мъчи се, задъха се и се умори. И тъй, с ботуша на единия крак, той се тръшна и захърка, като изпълняше цялата стая с дъх на тютюн, вино и порочна старост.