Лев Толстой
Холстомер ^[0] (12) (История на един кон)

Глава XII

И да си спомнеше Холстомер още нещо тази нощ, Васка го разсея. Метна му чула и препусна, до заранта го държа пред вратата на една кръчма редом с един мужишки кон. Те се близаха. На заранта той тръгна с табуна и непрекъснато се чешеше.

„Нещо страшно много ме сърби“ — мислеше той.

Минаха пет дни. Извикаха конския доктор. Той с радост каза:

— Краста. Позволете да го предадем на циганите.

— Защо? Заколете го, още днес да го няма.

Тихо, ясно утро. Табунът тръгна към полето. Холстомер остана. Дойде някакъв чуден човек, мършав, черен, мръсен, в опръскан с нещо черен кафтан. Това беше кожодер. Той не го погледна, хвана повода на оглавника, метнат на Холстомер, и го поведе. Холстомер тръгна спокойно, без да се оглежда, тътрейки както винаги крака и повличайки със задните си крака слама. Като излезе от вратата, той понечи да тръгне към кладенеца, но кожодерът каза: — Няма защо.

Кожодерът и Васка, който вървеше отзад, стигнаха до долчинката зад тухления сайвант и сякаш на това най-обикновено място имаше нещо особено, спряха и кожодерът, като даде повода на Васка, свали кафтана, запретна ръкави, извади от ботуша си нож и брус, започна да точи ножа. Конят посегна към повода, искаше от досада да го подъвче, но беше далече, той въздъхна и затвори очи. Бърната му увисна, откриха се разядените жълти зъби и той почна да се унася в дрямка под звуците на наточвания нож. Само болният му, отекъл и отместен встрани крак потръпваше. Изведнъж почувствува, че го хващат за челюстите и вдигат главата му нагоре. Той отвори очи. Две кучета имаше пред него. Едното душеше по посока на кожодера, другото бе седнало и гледаше коня, сякаш чакаше нещо тъкмо от него. Конят ги погледна и започна да трие скулата си о ръката, която го държеше.

„Сигурно искат да ме лекуват — помисли той. — Нека!“

И наистина той усети, че нещо направиха с гърлото му. Заболя го, той трепна, мръдна с единия крак, но се задържа и зачака какво ще стане по-нататък. По-нататък стана туй, че нещо течно се разля на голяма струя по шията и гърдите му. Той въздъхна дълбоко. И му стана много по-леко. Падна цялата тежест на неговия живот. Той затвори очи и започна да навежда глава — никой не я държеше. После започна да навежда шията, после краката затрепераха, олюля се цялото му тяло. Той не толкова се уплаши, колкото се учуди. Всичко стана тъй ново. Той се учуди, понечи да скочи напред, нагоре. Но вместо това краката му, щом мръднаха, се заплетоха, той се наклони на една страна и като поиска да пристъпи, залитна напред и се строполи на лявата си страна. Кожодерът почака, докато престанат гърчовете, отпъди кучетата, които се бяха приближили, и после, като хвана единия крак, обърна коня по гръб и заповяда на Васка да държи крака, започна да го дере.

— Добър кон беше — каза Васка.

— Ако беше по-охранен, кожата щеше да е хубава — каза кожодерът.

Вечерта табунът се връщаше от хълма и ония, които вървяха от лявата страна, виждаха долу нещо червено, около което се суетяха кучета и прехвърчаха врани и ястреби. Едно куче, опряло крака в мършата, клатеше глава и късаше шумно онова, което беше захапало. Кафявата кобилка спря, протегна глава я шия и дълго вдишва дълбоко въздуха. Насила я прогониха.

Призори, в един дол сред старата гора, в залесената низина на една полянка радостно виеха едроглави вълчета. Бяха пет: четири почти еднакви, а едното мъничко, с глава по-голяма от туловището. Мършава залиняла вълчица, влачейки по земята пълен корем с увиснали бозки, излезе из храсталаците и седна срещу вълчетата. Вълчетата се наредиха в полукръг насреща й. Тя се приближи към най-малкото и като сви коляното и изви муцуната си надолу, направи няколко конвулсивни движения и отваряйки зъбестата си уста, напъна се и избълва един голям къс конско месо. По-големите вълчета насочиха муцунки към нея, но тя пристъпи застрашително към тях и предостави цялото парче на малкото. Малкото, като че се сърдеше, привлече с ръмжене месото към себе си и започна да ръфа. По същия начин вълчицата избълва и на второто, и на третото, и на всичките пет и тогава легна насреща им да си почине.

След една неделя край тухления сайвант се търкаляха само един голям череп и две бедрени кости, всичко останало беше разнесено. През лятото един мужик, който събираше кости, отнесе и тия кости и черепа и ги употреби за работа.

Мъртвото тяло на Серпуховски, което ходеше по света, ядеше и пиеше, прибраха в земята много по-късно. Нито кожата, нито месото, нито костите му бяха годни за нещо. А както вече от двадесет години неговото разхождащо се по света мъртво тяло беше голяма тежест за всички, тъй и прибирането на това тяло в земята беше само едно излишно затруднение за хората. Отдавна вече той никому не беше нужен, отдавна вече на всички беше в тежест, но все пак мъртвите, които погребват мъртви, намериха за нужно да облекат това подпухнало тяло, което веднага започна да се разлага, в хубав мундир, в хубави ботуши, да го положат в нов, хубав ковчег, с нови пискюли в четирите ъгли, после да сложат този нов ковчег в друг, оловен, и да го закарат в Москва, и там да разкопаят отдавнашни чужди кости, и тъкмо там да скрият това разлагащо се, гъмжащо от червеи тяло в нов мундир и лъснати ботуши и да затрупат всичко с пръст.