Лев Толстой
Холстомер ^[0] (5) (История на един кон)

Глава V

По средата на осветения от луната двор се възправяше високата мършава фигура на пъстрия кон с високото седло, с ярко очертаната топка върху дъгата на седлото. Конете около него стояха неподвижно и в дълбоко мълчание, сякаш бяха научили от него нещо ново, необикновено. И наистина, ново и неочаквано нещо те научиха от него.

Ето какво научиха от него.

ПЪРВА НОЩ

— Да, аз съм син на Любезний първи и на Мужичката. Според родословието името ми е Мужик първи. По родословие аз съм Мужик първи, а по уличния език съм Холстомер^[1], така ме нарекоха хората заради голямата, широка крачка при вървежа ми, равна на която нямаше в Русия. По произход няма в света кон, който да стои по-високо от мене по кръв. Никога не бих ви казал това. Защо? Вие никога не бихте ме познали. Както не ме познаваше Вязопуриха, която беше заедно с мене в Хреново и която ме позна едва сега. Вие и сега не бихте ми повярвали, ако не свидетелствуваше тази Вязопуриха. Никога не бих ви казал това. Не ми е нужно конското съжаление. Но вие искахте това. Да, аз съм онзи Холстомер, когото търсят и не могат да намерят любителите на коне, онзи Холстомер, когото познаваше самият граф и ме махна от завода затова, че надбягах неговия любимец Лебед.

Когато се родих, не знаех какво значи пъстър, мислех, че съм кон. Първата забележка за цвета на козината ми, спомням си, дълбоко порази и мене, и майка ми. Родил съм се, изглежда, нощем, на сутринта, вече облизан от майка си, стоях изправен на крака. Помня, че все нещо ми се искаше и всичко ми се струваше необикновено чудно и едновременно необикновено просто. Преградите за денуване там бяха в дълъг топъл коридор с решетъчни врати, през които се виждаше всичко. Мама ми поднасяше бозките си, а пък аз бях още тъй наивен, че тиках носа си ту под предните й крака, ту под яслите. Изведнъж майка ми се извърна към решетъчната врата и като прехвърли единия си крак през мене, се отдръпна встрани. Дежурният коняр гледаше през решетката към нас.

— Я гледай, Мужичката се ожребила — каза той и започна да отваря ключалката; той се изкачи по прясната настилка и ме прегърна с две ръце. — Гледай, Тарас — викна той, — какъв е пъстър, също като сврака.

Аз се дръпнах от него и се опънах по колене.

— Гледай го дяволчето — каза той.

Майка ми се обезпокои, но не се опита да ме защити, а само въздъхна тежко-тежко и се отдръпна малко настрана. Дойдоха конярите и започнаха да ме разглеждат. Един изтича да съобщи на главния коняр. Всички се смееха, като гледаха пъстрите петна по мене, и ме наричаха с различни чудни имена. Не само аз, но и майка ми не разбираше значението на тия думи. Досега между нас и между всички мои роднини не бе имало нито един пъстър кон. Ние не мислехме, че в това има нещо лошо. Телосложението и силата ми още тогава всички хвалеха.

— Гледай, какъв е чевръст — казваше конярят, — не можеш го удържа.

След известно време дойде главният коняр и започна да се чуди на моя цвят, той дори изглеждаше натъжен.

— И на кого се е метнал такава грозотия — каза той, — сега генералът няма да го остави в конезавода. Ех, Мужичке, добре ме нареди ти — обърна се той към майка ми. — Да беше родила поне белочело, а то — съвсем пъстро!

Майка ми нищо не отговаряше и както винаги в подобни случаи, отново въздъхна.

— И на кой ли дявол се е метнал, същински мужик — продължи той, — в конезавода не може да го оставим, срамота е, а пък е хубав, много хубав — казваше той, казваха и всички, които ме гледаха. След няколко дни дойде и самият генерал да ме види и пак всички, кой знае защо, се ужасяваха и ругаеха мене и майка ми за цвета на козината ми. „А пък е хубав, много хубав“ — повтаряше всеки, който ме видеше.

До пролетта живяхме в помещението за майките поотделно, всеки при своята майка, само понякога, когато снегът по покрива на конюшнята почна вече да се топи от слънцето, започнаха да ни пускат с майките в широкия двор, постлан с прясна слама. Тук за пръв път опознах всичките си роднини, близки и далечни. Тук от различните врати видях как излизаха със своите сукалчета всички знаменити кобили на онова време. Тук беше старата Холанка, Мушка — дъщеря на Сметанка, Краснуха, ездитната Доброхотиха, все знаменитости на онова време, всички се събираха тук със своите сукалчета, разхождаха се на слънчице, търкаляха се по прясната слама и се душеха една друга, както и обикновените коне. Вида на тая конюшня, пълна с красавиците на онова време, не мога да забравя и досега. На вас ви е чудно да мислите и да вярвате, че и аз съм бил млад и буен, но така беше. Тук беше и същата тая Вязопуриха, тогава още едногодишна, със стригана грива — мило, весело и игриво конче; но ще кажа, без да искам да я обиждам, макар че тя сега се смята за рядкост по своята кръв между вас, тогава беше от лошите коне на онзи приплод. Тя сама ще ви потвърди това.

Моята пъстрота, която толкова не се харесваше на хората, хареса извънредно много на всички коне; всички ме заобиколиха, радваха ми се и си играеха с мене. Аз започнах вече да забравям думите на хората за моята пъстрота и се чувствувах щастлив. Но скоро изпитах първата мъка в живота си и причина за нея беше майка ми. Когато вече започна снегът да се топи, врабците цвърчаха под навесите и във въздуха започна по-силно да се чувствува пролетта, майка ми започна да променя държането си към мене. Нравът й съвсем се измени; тя ту започваше без всякаква причина да играе, да тича по двора, което никак не отиваше на почтената й възраст; ту се замисляше и започваше да цвили; ту хапеше и риташе сестрите си кобили; ту почваше да ме души и да пръхти недоволно; ту, като излезеше на слънце, слагаше глава през рамото на братовчедката си Търговка и дълго и замислено я чешеше по гърба и ме отблъскваше от бозките си. Веднъж дойде главният коняр, заповяда да й сложат оглавник и я изведоха от конюшнята. Тя зацвили, аз й отговорих и се спуснах след нея, но тя не се и обърна да ме види. Конярят Тарас ме грабна на ръце, докато затваряха вратата, след като изведоха майка ми. Аз понечих да се изтръгна, съборих коняря в сламата — но вратата беше заключена и аз само чувах все повече и повече отдалечаващото се цвилене на майка си. И в това цвилене аз вече не чувах тя да ме вика, а чувах нещо друго. На нейния глас отдалече се обади мощният глас, както после узнах, на Добряк първи, който с два коняра отстрани е идел на среща с майка ми. Не помня кога е излязъл Тарас от моята кошара: беше ми много мъчно. Чувствувах, че завинаги съм изгубил обичта на майка си. И всичко това е, защото съм пъстър, мислех си, като си спомнях думите на хората за цвета на моята козина, и такъв бяс ме обхвана, че започнах да блъскам глава и колене о стените на кошарата — и се блъсках дотогава, докато се изпотих и капнах от умора.

След известно време майка ми се върна при мене. Чувах как тя в тръс и с ход, който не й беше присъщ, тичаше по коридора към нашата кошара. Отвориха й вратата, аз не можах да я позная, толкова се беше подмладила и разхубавила. Тя ме подуши, изпръхтя и започна да цвили високо. От целия й вид разбрах, че тя не ме обича вече. Разказваше ми за красотата на Добряка и за любовта си към него. Тия срещи продължаваха и отношенията между мене и майка ми ставаха все по-студени и по-студени.

Скоро след това ни пуснаха да пасем. Оттогава насам познах нови радости, които ми замениха загубата на майчината обич. Имах другарки и другари, всички ние се учехме заедно да пасем, да цвилим като големите и вдигнали опашки, да тичаме около майките си. Това беше щастливо време. Всичко ми се прощаваше, всички ме обичаха, радваха ми се и гледаха снизходително на всичко, каквото и да направех. Това не продължи много. Скоро с мен се случи нещо ужасно. — Конят въздъхна тежко-тежко и се отдалечи от останалите коне.

Вече отдавна се беше разсъмнало. Заскърцаха врати, влезе Нестер. Конете се пръснаха. Конярят оправи седлото на пъстрия кон и изкара табуна.