Лев Толстой
Холстомер ^[0] (История на един кон)

Глава I

Все по-високо и по-високо се издигаше небето, по-широко се разливаше сиянието на утрото, по-бяло ставаше матовото сребро на росата, по-безжизнен ставаше лунният сърп, по-звучна — гората, хората почнаха да стават и в господарския конски двор все по-често и по-често се чуваше пръхтене, шумолене на слама и дори сърдито пискливо цвилене на струпали се наедно и скарали се за нещо коне.

— Е, е! Стига! Гладници! — каза старият коняр, като отваряше скърцащата врата. — Къде? — викна той и замахна към една кобилка, която понечи да се провре през вратата.

Конярят Нестер беше облечен в казашка горна дреха, препасан с ремък, на който блестеше тока̀, камшикът му беше метнат през рамо и хлябът вързан в кърпа за пояса. В ръцете си носеше седло и юзда.

Конете никак не се уплашиха и не се оскърбиха от насмешливия тон на коняря, те се престориха, че им е все едно и бавно се отдръпнаха от вратата, само една стара, дореста и гривеста кобила сви уши и бързо обърна задницата си. В това време младата кобилка, която стоеше зад нея и до която това никак не се отнасяше, изцвили тънко и удари със задницата си първия попаднал до нея кон.

— Е-е! — извика още по-силно и по-страшно конярят и се запъти към края на двора.

От всички коне, които бяха в хергелето (около стотина) най-малко нетърпение показваше един пъстър кон, който стоеше самотен в къта под навеса и присвил очи, ближеше една дъбова греда от сайванта. Не се знаеше какъв вкус намираше в това пъстрият кон, но изражението му беше сериозно и замислено, когато правеше това.

— Глезун! — пак със същия тон се обърна към него конярят, като го приближи и сложи върху тора край него седлото и охлузения вече потник.

Пъстрият кон престана да ближе дървото и без да мърда, дълго гледа Нестер. Той не се засмя, не се разсърди, не се навъси, а само пое дъх с целия си корем и тежко-тежко въздъхна и се извърна. Конярят обхвана шията му и му сложи юздата.

— Защо въздишаш? — каза Нестер.

Конят махна с опашката, сякаш казваше: „Тъй, няма нищо, Нестер.“ Нестер му сложи потника и седлото, а конят сви уши, за да изрази, изглежда, недоволството си, но заради тази глупост само го наругаха и почнаха да стягат колана на седлото. Сега пък конят се наду, но пъхнаха пръст в устата му и го удариха с коляно в корема, тъй че той трябваше да изпусне поетия въздух. Въпреки това, когато пристегнаха още колана, той отново сви уши и дори се огледа наоколо. Макар да знаеше, че това няма да му помогне, той все пак смяташе за нужно да покаже, че тази работа му е неприятна и че всякога ще изразява недоволството си. Когато беше оседлан, той отмести отеклия си десен крак и започна да дъвче юздата също по някакви особени съображения, защото време беше вече да знае, че юздата не може да има никакъв вкус.

Нестер сложи крак на късото стреме и се качи на коня, разви камшика, издърпа изпод коленете горната си дреха, седна на седлото с една особена, кочияшка, ловджийска, конярска стойка и дръпна юздите. Конят вдигна глава, изразявайки готовност да върви, накъдето му заповядат, но не мръдна от мястото си. Той знаеше, че преди да тръгнат, конярят ще има още много да вика, седнал върху него, да дава нареждания на другия коняр Васка и на конете. Действително Нестер започна да вика: „Васка! Ей, Васка! Пусна ли кобилките? Къде си, дявол да те вземе! Ей! Спиш ли? Отваряй, пусни най-напред да минат кобилките!“ и така нататък.

Вратата заскърца. Васка, сърдит и сънлив, хванал коня за поводите, стоеше до опорната греда на вратата и пропускаше конете. Конете, един след друг, стъпяйки предпазливо по сламата и душейки я, започнаха да минават: млади кобилки, жребчета-годинаци с остригана грива, сукалчета и тежки майки, които внимателно една по една промъкваха през вратата своите утроби. Младите кобилки се притискаха понякога по две, по три, като слагаха глави една на друга върху гърбовете си, и краката им ситнеха при вратата, за което винаги биваха нахоквани от конярите. Сукалчетата понякога се хвърляха в краката на чужди майки и остро цвилеха, обаждайки се на късото подвикване на майките.

Една млада игрива кобилка, щом само се измъкна от вратата, наведе глава, изви я встрани, хвърли къч и изцвили продължително; но все пак не посмя да изтича пред сивата, стара, осипана със ситни бели петна Жулдиба, която, с тихи, тежки стъпки, поклащайки корема си ту на едната, ту на другата страна, вървеше важно, както винаги, пред всички коне.

За няколко минути толкова оживеният и пълен обор печално опустя; тъжно стърчаха стълбовете под празните навеси и се виждаше само утъпканата, измесена с тор слама. Колкото и да беше свикнал пъстрият кон с тази картина на запустяване, тя, изглежда, му подействува тъжно. Той бавно, като че се кланяше, отпусна и вдигна глава, въздъхна, доколкото му позволяваше стегнатият колан, и като се клатеше на своите изкривени, неразтъпкани крака, закрета след табуна, отнасяйки на костеливия си гръб стария Нестер.

„Зная — сега, като излезем на пътя, той ще започне да секва с огнивото си огън и ще запуши своята дървена луличка с медна обковка и с верижка — мислеше конят. — Аз се радвам на това, защото сутрин рано, когато е още росно, този мирис ми е приятен и ми напомня за много приятни неща; лошото е само туй, че с лулата в зъби старият всякога почва да се държи дръзко, въобразява си нещо и сяда на едната ми страна, непременно на едната; а мене ме боли на тази страна. Впрочем негова работа, не ми е за пръв път да страдам за удоволствието на други. Аз дори започнах вече да намирам някакво конско удоволствие в това. Нека се поперчи, сиромахът. Та нали и той важничи само когато е самичък, когато никой не го вижда, нека си седи на една страна“ — разсъждаваше конят и стъпвайки предпазливо с кривите си крака, вървеше по средата на пътя.

Глава II

Като докара табуна при реката, около която трябваше да пасат конете, Нестер слезе от коня и свали седлото. В това време табунът бавно почна да се пръска по неутъпканата още ливада, покрита с роса и пара, която се дигаше еднакво от ливадата и от реката, що я заобикаляше.

Като свали юздата от пъстрия кон, Нестер го почеса по шията, в отговор на което конят, в знак на благодарност и удоволствие, затвори очи. — Обича да го чешат, старият пес! — каза Нестер. В същност конят никак не обичаше това чесане и само от деликатност се преструваше, че му е приятно, и махна с глава в знак на съгласие. Но изведнъж, съвсем неочаквано и без всякаква причина, може би защото предполагаше, че твърде голямата фамилиарност може да извика лъжливи по своето значение мисли у пъстрия кон, Нестер без всякакво предупреждение отблъсна от себе си главата на коня, замахна с юздата и го удари доста силно по сухия крак и без да каже нещо, тръгна по могилката към пъна, до който седеше обикновено.

Макар тази постъпка да огорчи пъстрия кон, той не даде да се разбере това и като помахваше оскубаната опашка, душеше нещо по земята и пощипваше трева, и то само за да се разсее, тръгна към реката. Без да обръща някакво внимание на онова, което вършеха около него зарадваните от настъпилото утро млади кобилки, едногодишните жребчета и сукалчетата, и знаейки, че по-здравословно от всичко друго, особено на неговите години, е най-напред да се напие добре на гладно сърце, а след туй вече да яде, той си избра място, където брегът беше по-полегат и по-широк, и като натопи крака чак до космите над копитата, тикна муцуната си във водата и започна да смуче вода през разкъсаните си устни, да движи пълнещите се хълбоци и от удоволствие да помахва рядката си пъстра опашка, съвсем оголена в горния й край.

Кафявата кобилка-закачка, която винаги дразнеше стареца и му създаваше всякакви неприятности, и сега дойде да пие вода при него, уж й беше необходимо, а всъщност само за да размъти водата пред носа му. Но пъстрият вече се беше напил и сякаш не забелязвайки злия умисъл на кафявата кобилка, измъкна спокойно един след друг затъналите си крака, тръсна глава и като отиде настрана от по-младите, започна да пасе. Отместяйки краката си винаги по различен начин и пазейки да не тъпче без нужда тревата, почти без да се изправя, той пасе точно три часа. Като се наяде толкова, че коремът му увисна като чувал на мършавите твърди ребра, той застана спокойно на четирите си болни крака тъй, че да усеща колкото се може по-слабо болките, особено на десния преден крак, който беше по-слаб от всички, и заспа.

Има старост величествена, има противна, има и жалка старост. Има и противна, и величествена едновременно. Старостта на пъстрия кон беше именно от този род.

Конят беше висок на ръст — не по-малко от два аршина и петнадесет сантиметра. На цвят беше черно-пъстър. Такъв беше някога, а сега черните петна бяха станали калнокафяви. Пъстротата му се състоеше от три петна: едно на главата, изкривено към носа и до половината на шията. Дългата и замърсена с бодили грива беше някъде бяла, някъде кафеникава; другото петно вървеше край десния хълбок и стигаше до средата на корема; третото петно беше на задницата, като обхващаше горната част на опашката до половината на бутовете. Останалата част от опашката беше белезникава, пъстра. Голямата кокалеста глава, с дълбоки хлътнатини над очите и увиснала, разкъсана някога черна устна, висеше тежко и ниско на извитата от слабост, като че дървена шия. Зад увисналата устна се виждаше прехапаният встрани възчерен език и жълти останки от разядени долни зъби. Ушите, едното от които беше разрязано, висеха ниско отстрани и само от време на време лениво помръдваха, за да изгонят полепналите мухи. Един още дълъг кичур, който някога е кичил челото, висеше зад ухото, откритото чело беше хлътнало и грапаво, по широките челюсти кожата висеше на торбички. По шията и главата жилите се сплитаха на възли, които потръпваха и трепереха при всяко кацване на муха. Изразът на лицето беше строго търпелив, дълбокомислен и страдалчески. Предните му крака бяха свити на дъга при коленете, на двете копита имаше нарастъци, а на единия крак, до половината на който стигаше пъстрото петно, около коляното имаше голяма колкото юмрук буца. Задните крака бяха по-здрави; но както личеше и те бяха отдавна излинели по бутовете и косми вече не растяха по тия места. И четирите крака изглеждаха несъразмерно дълги спрямо мършавото тяло. Ребрата, макар и твърди, бяха тъй открити и опънати, че кожата беше сякаш засъхнала в падинките между тях. Шията и гърбът бяха нашарени със следи от стари удари, а отзад се виждаше още прясна подпухнала и гнояща рана; черната горна част на опашката с изпъкналите по нея прешлени стърчеше дълга и почти гола. На кафявата задница около опашката имаше обрасла с бели косми, голяма колкото длан рана, като че от ухапано, друг белег от рана се виждаше на предната плешка. Задните колене и опашката бяха нечисти поради постоянното разстройство на стомаха му. Космите по цялото му тяло, макар и къси, стърчаха. Но въпреки отвратителната старост на този кон, всеки, който го погледнеше, неволно се замисляше, а опитният човек веднага би казал, че на времето си той е бил забележително добър кон.

Опитният човек дори би казал, че в Русия има само една порода, която би могла да даде такава широка кост, такива грамадни бедрени кости, такива копита, такава тънкост на костите на крака, такава линия на шията, главно такава кост на главата, такова око — голямо, черно и светло, и такива породисти възли от жили около главата и шията, такава тънка кожа и такива косми. Наистина имаше нещо величествено във фигурата на този кон и в страшното съчетание в него от една страна — на противните признаци на старческата немощ, засилена с пъстрота на кожата и с държането му, и от друга — на израза на самоувереност и спокойното съзнание за красота и сила.

Като жива развалина стоеше той самотен сред росната ливада, а недалеч от него се чуваше тропот, пръхтене, младежко цвилене, внезапни резки провиквания на пръсналия се табун.

Глава III

Слънцето вече се бе издигнало над гората и ярко блестеше по тревата и по завоите на реката. Росата вече засъхваше и се събираше на капки, тук-там, около малкото блато и над гората, се разпръсваше като слаб дим последната утринна пара. Облачетата се къдреха, но вятър още нямаше. Отвъд реката стърчеше като четина зелената ръж, която се виеше на тръбички и миришеше на прясна зеленина и цветя. Кукувица кукаше пресипнало в гората и Нестер, проснат по гръб, броеше още колко години му остават да живее. Чучулиги се издигаха над ръжта и ливадата. Един закъснял заек попадна сред табуна и като излезе на простор, свря се в храсталака и се ослуша. Васка задряма, заврял глава в тревата, кобилките, като го заобиколиха, се пръснаха още по-нашироко в надолнището. Като пръхтяха, старите оставяха по росата светла следа и все избираха такова място, където никой не би им пречил, но вече не пасяха, а само захапваха вкусни тревички. Целият табун незабелязано се придвижваше в една посока. И пак старата Жулдиба, излязла важно пред другите, показваше докъде може да се върви нататък. Младата, за първи път ожребена черна Мушка непрекъснато се обаждаше и вдигнала опашка, пръхтеше на своето моравичко сукалче, което куцукаше около нея с треперещи колене. Дорестата още не раждала Лястовица, като атлазена, с гладък и блестящ косъм, навела глава тъй, че черният, сякаш копринен перчем закриваше челото и очите й, си играеше с тревата — отскубне я и я остави, после удари с мокрия си от росата крак, обрасъл с пухкави косми над копитото. Едно от по-големите сукалчета, което, изглежда, си въобразяваше някаква игра, вдигнало високо късичката си къдрава опашчица, вече двадесет и шест пъти обиколи, препускайки, около майка си, която спокойно щипеше тревата, успяла вече да свикне с характера на своя син, и само от време на време го поглеждаше отстрани с голямото си черно око. Едно от най-малките сукалчета, черно, с голяма глава, с учудено щръкнал между ушите му перчем и с опашче, още извито на оная страна, на която е било подгънато в утробата на майка си, вперило уши и тъпите си очи, без да мръдне от мястото си, гледаше втренчено сукалчето, което препускаше и се бе стъписало, без да може да се разбере завиждаше ли му, или го осъждаше, че върши това. Някои сучат, като бутат с нос, някои, неизвестно защо, въпреки призивите на майките им, препускат със ситен, неумел тръс право в противоположна посока, сякаш дирят нещо, и после, неизвестно защо, спират и цвилят с отчаяно пронизителен глас; някои лежат изтегнати на една страна, други се учат да пасат, трети се чешат със задния си крак зад ухото. Две още жребни кобили вървят отделно и като местят бавно краката си, все още пасат. Личи, че тяхното положение се уважава от другите и никой от младите не се решава да ги доближи и да им пречи. Ако пък някоя палавница намисли да дойде по-близко до тях, само едно движение на ухото и опашката е достатъчно, за да им покаже цялата непристойност на тяхното поведение.

Стриганите едногодишни кобилки се преструват вече на големи и важни и рядко подскачат и се събират с весели компании. Те пасат чинно, извивайки лебедовите си стригани шийки, и уж и те имат опашки, помахват с чуканчетата си. Също като големите, някои лягат, търкалят се или се чешат една друга. Най-веселата компания е съставена от двегодишни-тригодишни и нераждали кобилки. Те вървят почти всички заедно и в отделна весела моминска група. Сред тях се чува тропот, провикване, цвилене, шумно ритане. Те се събират, слагат главите си една на друга пряко през плешките си, душат се, подскачат и понякога, като изпръхтят и вдигнат високо опашки, припнат гордо и кокетно в полутръс или полугалоп пред другарките си. Първа красавица и подстрекателка между всички тези младежи беше палавата кафява кобилка. Което намислеше тя, това правеха и другите; където вървеше тя, там, подир нея, вървеше и цялата върволица красавици. Тази сутрин палавницата беше в особено игриво разположение. Веселото настроение я бе обхванало тъй, както обхваща и хората. Още при водопоя, като се пошегува със стареца, тя припна из водата, престори се, че се е уплашила от нещо, изпръхтя и с всички сили се понесе из полето тъй, че Васка трябваше да препуска подир нея и подир други, които се увлякоха подире й. После, като попасе малко, тя започна да се търкаля, после да ядосва старите кобили, като минаваше пред тях, после отдели едно сукалче и започна да тича след него, сякаш искаше да го ухапе. Майката се уплаши и престана да пасе, сукалчето викаше жално, но палавницата дори не го докосна, а само го поуплаши и направи зрелище на приятелките си, които гледаха съчувствено нейните лудории. После й хрумна да завърти главата на едно сиво конче, с което далече отвъд реката минаваше из ръжта беден мужик с рало. Тя спря горда, някак на една страна, вдигна глава, разтърси се и зацвили със сладък, нежен и проточен глас. И игривост, и чувство, и някаква тъга трептеше в това цвилене. В него имаше и желание, и обещание за любов, и тъга от любов.

Ето един ливаден дърдавец, прелитайки от едно място на друго в гъстата тръстика, страстно призовава другарката си, ето и кукувицата, и пъдпъдъкът пеят за любов, и цветята изпращат едно на друго по вятъра своя ароматен прашец.

„И аз съм и млада, и хубава, и силна — казваше цвиленето на палавницата, — а досега не ми е дадено да изпитам сладостта на това чувство, не само не ми е дадено да го изпитам, но нито един любовник, нито един не ме е още видял.“

И многозначителното цвилене отекна тъжно и младежки надолу и из полето и отдалече стигна до сивото конче. То вдигна уши и се ослуша. Мужикът го ритна с цървула си, но сивото конче беше очаровано от сребърния звук на далечното цвилене и също започна да цвили. Мужикът се разсърди, дръпна поводите и тъй го ритна с цървула по корема, че то не успя да довърши цвиленето и тръгна отново. Но на сивото конче му стана и сладко, и тъжно и откъм далечните ръжени ниви дълго още долитаха до табуна звуците на започнатото страстно цвилене и сърдитият глас на мужика.

Ако само от звука на този глас сивото конче можа да се обърка тъй, че да забрави длъжността си, какво би станало с него, ако видеше палавата красавица цяла, тъй както го викаше — с наострени уши, с разширени ноздри, поемайки надълбоко въздух, устремена нанякъде и трепереща с цялото си младо и красиво тяло.

Но палавницата не се замисляше дълго над своите впечатления. Когато гласът на сивото конче утихна, тя поцвили насмешливо още малко, наведе глава и започна да копае с крак земята, а след туй тръгна да дразни и ядосва пъстрия кон. Пъстрият кон беше постоянен мъченик и смешник на тая щастлива младеж. Той страдаше от тази младеж повече, отколкото от хората. Нито на едните, нито на другите той правеше нещо лошо. На хората той беше нужен, но защо го мъчеха младите коне?

Глава IV

Той беше стар, те бяха млади, той беше мършав, те бяха охранени, той беше тъжен, те бяха весели. Значи, той беше съвсем чужд, далечен, съвсем друго същество и не биваше да го жалят. Конете жалят само себе си и понякога само ония, в кожата на които могат лесно да си представят, че са. Но беше ли виновен пъстрият кон затуй, че бе стар и слаб, и грозен?… Изглеждаше, че не. Но по конските разбирания той беше виновен и винаги бяха прави само ония, които бяха силни, млади и щастливи, ония, пред които беше бъдещето, ония, на които от излишно напрежение трепереше всеки мускул и на които опашката се изправяше нагоре като кол. Може би и сам пъстрият кон разбираше това и в спокойни минути се съгласяваше, че той е виновен затуй, че вече е изживял живота си, че трябва да плати за този живот; но все пак той беше кон и често не можеше да потиска чувствата на оскърбление, тъга и негодувание, гледайки цялата тази младеж, която го наказваше за същото онова, на което всички те ще налетят в края на живота си. Причина, за да бъдат конете безжалостни, беше също тъй и аристократичното чувство. Всеки от тях водеше родословието си по баща или по майка от знаменитата Сметанка, докато пъстрият кон беше от неизвестен род; пъстрият беше пришелец, купен преди три години за осемдесет рубли на един панаир.

Кафявата кобилка, уж се разхождаше, се приближи съвсем близо до носа на пъстрия кон и го бутна. Той вече знаеше какво е това и без да отваря очи, сви уши и се озъби. Кобилката се обърна със задницата си и се престори, че иска да го ритне. Той отвори очи и мина от другата страна. Вече не му се спеше и той започна да пасе. Палавницата, придружена от другарките си, се приближи отново към него. Една двегодишна белочела кобилка, много глупава, която винаги подражаваше и във всичко следваше кафявата, се приближи заедно с нея и както винаги постъпват подражателите, започна да пресолява онова, което правеше подбудителката. Кафявата кобилка обикновено се приближаваше като че по своя работа и минаваше съвсем близо до носа на пъстрия кон, без да гледа в него, тъй че той решително не знаеше да се сърди или не и това беше наистина смешно. Така постъпи тя и сега, но белочелата, която вървеше след нея и беше особено весела, удари пъстрия кон направо с гърдите си. Той отново се озъби, изцвили остро и с бързина, която не можеше да се очаква от него, се впусна по дире й и я ухапа по бута. Белочелата хвърли къч и удари тежко стареца по мършавите голи ребра. Старецът дори изхърка, искаше пак да се спусне подире й, но после размисли и като въздъхна тежко, дръпна се встрани. Изглежда, цялата младеж в табуна прие като лично оскърбление дързостта, която си позволи пъстрият кон по отношение на белочелата кобилка, та през целия останал ден решително не му даваха да се храни и нито за минута не го оставяха на спокойствие, тъй че конярят на няколко пъти ги укротява и не можеше да разбере какво е станало с тях. Пъстрият кон беше тъй оскърбен, че сам отиде при Нестер, когато старият коняр се готвеше да подкара назад табуна, и се почувствува по-щастлив и по-спокоен, когато го оседлаха и възседнаха.

Бог знае какво мислеше старият кон, като отнасяше на гърба си стария Нестер. С огорчение ли мислеше той за нахалната и жестока младеж, или със свойствената на старците презрителна и мълчалива гордост прощаваше на ония, които го оскърбяваха, но той с нищо не прояви своите размисли дори до къщи.

Тази вечер на Нестер му бяха дошли на гости кумците и като караше табуна покрай къщите на прислугата, той забеляза една талига и кон, вързан при входа на неговата къща. Като прибра табуна, той толкова забърза, че без да свали седлото му, пусна пъстрия кон в двора, извика на Васка да го разседлае, затвори вратата и тръгна при кумците. Дали поради оскърблението, нанесено на белочелата кобилка, правнучката на Сметанка, от „краставия никаквец“, купен на конски пазар, който не знае нито баща си, нито майка си и поради това засегнал аристократическото чувство на целия табун, или поради туй, че пъстрият кон с високото седло без ездач представяше странно, фантастично за конете зрелище, но тази нощ в конския двор се случи нещо необикновено. Всички коне, млади и стари, тичаха озъбени подир пъстрия кон, гонеха го из двора, чуваха се удари на копита по мършавите му хълбоци и тежко пъшкане. Пъстрият кон не можеше вече да понася това, не можеше вече да избягва ударите. Той се спря насред двора, на лицето му се изписа отвратително слабо озлобление на безсилна старост, после отчаяние; той сви уши и неочаквано направи нещо такова, от което всички коне изведнъж утихнаха. Приближи се най-старата кобила Вязопуриха, подуши пъстрия кон и въздъхна. Въздъхна и конят.

Глава V

По средата на осветения от луната двор се възправяше високата мършава фигура на пъстрия кон с високото седло, с ярко очертаната топка върху дъгата на седлото. Конете около него стояха неподвижно и в дълбоко мълчание, сякаш бяха научили от него нещо ново, необикновено. И наистина, ново и неочаквано нещо те научиха от него.

Ето какво научиха от него.

ПЪРВА НОЩ

— Да, аз съм син на Любезний първи и на Мужичката. Според родословието името ми е Мужик първи. По родословие аз съм Мужик първи, а по уличния език съм Холстомер^[2], така ме нарекоха хората заради голямата, широка крачка при вървежа ми, равна на която нямаше в Русия. По произход няма в света кон, който да стои по-високо от мене по кръв. Никога не бих ви казал това. Защо? Вие никога не бихте ме познали. Както не ме познаваше Вязопуриха, която беше заедно с мене в Хреново и която ме позна едва сега. Вие и сега не бихте ми повярвали, ако не свидетелствуваше тази Вязопуриха. Никога не бих ви казал това. Не ми е нужно конското съжаление. Но вие искахте това. Да, аз съм онзи Холстомер, когото търсят и не могат да намерят любителите на коне, онзи Холстомер, когото познаваше самият граф и ме махна от завода затова, че надбягах неговия любимец Лебед.

Когато се родих, не знаех какво значи пъстър, мислех, че съм кон. Първата забележка за цвета на козината ми, спомням си, дълбоко порази и мене, и майка ми. Родил съм се, изглежда, нощем, на сутринта, вече облизан от майка си, стоях изправен на крака. Помня, че все нещо ми се искаше и всичко ми се струваше необикновено чудно и едновременно необикновено просто. Преградите за денуване там бяха в дълъг топъл коридор с решетъчни врати, през които се виждаше всичко. Мама ми поднасяше бозките си, а пък аз бях още тъй наивен, че тиках носа си ту под предните й крака, ту под яслите. Изведнъж майка ми се извърна към решетъчната врата и като прехвърли единия си крак през мене, се отдръпна встрани. Дежурният коняр гледаше през решетката към нас.

— Я гледай, Мужичката се ожребила — каза той и започна да отваря ключалката; той се изкачи по прясната настилка и ме прегърна с две ръце. — Гледай, Тарас — викна той, — какъв е пъстър, също като сврака.

Аз се дръпнах от него и се опънах по колене.

— Гледай го дяволчето — каза той.

Майка ми се обезпокои, но не се опита да ме защити, а само въздъхна тежко-тежко и се отдръпна малко настрана. Дойдоха конярите и започнаха да ме разглеждат. Един изтича да съобщи на главния коняр. Всички се смееха, като гледаха пъстрите петна по мене, и ме наричаха с различни чудни имена. Не само аз, но и майка ми не разбираше значението на тия думи. Досега между нас и между всички мои роднини не бе имало нито един пъстър кон. Ние не мислехме, че в това има нещо лошо. Телосложението и силата ми още тогава всички хвалеха.

— Гледай, какъв е чевръст — казваше конярят, — не можеш го удържа.

След известно време дойде главният коняр и започна да се чуди на моя цвят, той дори изглеждаше натъжен.

— И на кого се е метнал такава грозотия — каза той, — сега генералът няма да го остави в конезавода. Ех, Мужичке, добре ме нареди ти — обърна се той към майка ми. — Да беше родила поне белочело, а то — съвсем пъстро!

Майка ми нищо не отговаряше и както винаги в подобни случаи, отново въздъхна.

— И на кой ли дявол се е метнал, същински мужик — продължи той, — в конезавода не може да го оставим, срамота е, а пък е хубав, много хубав — казваше той, казваха и всички, които ме гледаха. След няколко дни дойде и самият генерал да ме види и пак всички, кой знае защо, се ужасяваха и ругаеха мене и майка ми за цвета на козината ми. „А пък е хубав, много хубав“ — повтаряше всеки, който ме видеше.

До пролетта живяхме в помещението за майките поотделно, всеки при своята майка, само понякога, когато снегът по покрива на конюшнята почна вече да се топи от слънцето, започнаха да ни пускат с майките в широкия двор, постлан с прясна слама. Тук за пръв път опознах всичките си роднини, близки и далечни. Тук от различните врати видях как излизаха със своите сукалчета всички знаменити кобили на онова време. Тук беше старата Холанка, Мушка — дъщеря на Сметанка, Краснуха, ездитната Доброхотиха, все знаменитости на онова време, всички се събираха тук със своите сукалчета, разхождаха се на слънчице, търкаляха се по прясната слама и се душеха една друга, както и обикновените коне. Вида на тая конюшня, пълна с красавиците на онова време, не мога да забравя и досега. На вас ви е чудно да мислите и да вярвате, че и аз съм бил млад и буен, но така беше. Тук беше и същата тая Вязопуриха, тогава още едногодишна, със стригана грива — мило, весело и игриво конче; но ще кажа, без да искам да я обиждам, макар че тя сега се смята за рядкост по своята кръв между вас, тогава беше от лошите коне на онзи приплод. Тя сама ще ви потвърди това.

Моята пъстрота, която толкова не се харесваше на хората, хареса извънредно много на всички коне; всички ме заобиколиха, радваха ми се и си играеха с мене. Аз започнах вече да забравям думите на хората за моята пъстрота и се чувствувах щастлив. Но скоро изпитах първата мъка в живота си и причина за нея беше майка ми. Когато вече започна снегът да се топи, врабците цвърчаха под навесите и във въздуха започна по-силно да се чувствува пролетта, майка ми започна да променя държането си към мене. Нравът й съвсем се измени; тя ту започваше без всякаква причина да играе, да тича по двора, което никак не отиваше на почтената й възраст; ту се замисляше и започваше да цвили; ту хапеше и риташе сестрите си кобили; ту почваше да ме души и да пръхти недоволно; ту, като излезеше на слънце, слагаше глава през рамото на братовчедката си Търговка и дълго и замислено я чешеше по гърба и ме отблъскваше от бозките си. Веднъж дойде главният коняр, заповяда да й сложат оглавник и я изведоха от конюшнята. Тя зацвили, аз й отговорих и се спуснах след нея, но тя не се и обърна да ме види. Конярят Тарас ме грабна на ръце, докато затваряха вратата, след като изведоха майка ми. Аз понечих да се изтръгна, съборих коняря в сламата — но вратата беше заключена и аз само чувах все повече и повече отдалечаващото се цвилене на майка си. И в това цвилене аз вече не чувах тя да ме вика, а чувах нещо друго. На нейния глас отдалече се обади мощният глас, както после узнах, на Добряк първи, който с два коняра отстрани е идел на среща с майка ми. Не помня кога е излязъл Тарас от моята кошара: беше ми много мъчно. Чувствувах, че завинаги съм изгубил обичта на майка си. И всичко това е, защото съм пъстър, мислех си, като си спомнях думите на хората за цвета на моята козина, и такъв бяс ме обхвана, че започнах да блъскам глава и колене о стените на кошарата — и се блъсках дотогава, докато се изпотих и капнах от умора.

След известно време майка ми се върна при мене. Чувах как тя в тръс и с ход, който не й беше присъщ, тичаше по коридора към нашата кошара. Отвориха й вратата, аз не можах да я позная, толкова се беше подмладила и разхубавила. Тя ме подуши, изпръхтя и започна да цвили високо. От целия й вид разбрах, че тя не ме обича вече. Разказваше ми за красотата на Добряка и за любовта си към него. Тия срещи продължаваха и отношенията между мене и майка ми ставаха все по-студени и по-студени.

Скоро след това ни пуснаха да пасем. Оттогава насам познах нови радости, които ми замениха загубата на майчината обич. Имах другарки и другари, всички ние се учехме заедно да пасем, да цвилим като големите и вдигнали опашки, да тичаме около майките си. Това беше щастливо време. Всичко ми се прощаваше, всички ме обичаха, радваха ми се и гледаха снизходително на всичко, каквото и да направех. Това не продължи много. Скоро с мен се случи нещо ужасно. — Конят въздъхна тежко-тежко и се отдалечи от останалите коне.

Вече отдавна се беше разсъмнало. Заскърцаха врати, влезе Нестер. Конете се пръснаха. Конярят оправи седлото на пъстрия кон и изкара табуна.

Глава VI

ВТОРА НОЩ

Щом вкараха конете в двора, те пак се струпаха около пъстрия.

— През месец август ни разделиха с майка ми — продължи пъстрият — и аз не чувствувах особена мъка. Виждах, че майка ми вече носеше моя по-малък брат, знаменития Мустакан, и аз вече не бях същият, както преди. Не ревнувах — но чувствувах, че ставам по-студен към нея. Освен това знаех, че като оставя майка си, ще постъпя в общото отделение на жребчетата, дето стояхме по две и по три, и всеки ден цялата младежка тумба излизахме на въздух. Аз бях в една кошара с Милия. Милия беше ездитен и по-късно на него яздеше императорът, и го рисуваха по картинки и на статуи. Тогава той беше още обикновено сукалче, с лъскав нежен косъм, лебедова шийка и като струни равни и тънки крака. Той беше винаги весел, добродушен и любезен; винаги беше готов да играе, да се лиже и да се пошегува с кон или с човек. Ние с него неусетно се сприятелихме, като живеехме заедно, и това приятелство продължи през цялото време на нашата младост. Беше весел и лекомислен. Тогава вече той започваше да люби, закачаше се с кобилките и се надсмиваше на моята невинност. За мое нещастие аз от самолюбие започнах да му подражавам; и много скоро се увлякох в любов. И тази моя ранна склонност беше причина за най-голямата промяна в моята съдба. Така се случи, че аз се увлякох.

Вязопуриха беше една година по-голяма от мене, ние с нея бяхме особено близки; но към края на есента забелязах, че тя почна да ме отбягва… Но аз няма да ви разказвам цялата тази нещастна история на моята първа любов, самата тя помни моето безумно увлечение, което завърши за мене с най-важната промяна в живота ми. Конярите се спуснаха да гонят нея, а мене — да бият. Вечерта мене ме затвориха в отделна кошара; аз цвилих цяла нощ, сякаш предчувствувах събитието на утрешния ден.

На заранта дойдоха в коридора на моята кошара генералът, главният коняр, другите коняри и се вдигна страшна врява. Генералът крещеше на главния коняр, главният коняр се оправдаваше, че не е нареждал да ме пускат, че това са направили на своя глава конярите. Генералът каза, че ще набие всичките, а жребчетата не бива да се държат. Главният коняр обеща, че всичко ще изпълни. Те млъкнаха и си отидоха. Аз нищо не разбирах, но виждах, че се замисля нещо лошо за мене.

На другия ден след това аз вече завинаги престанах да цвиля, аз станах, това, което съм сега. Целият свят ми се виждаше вече друг. Нищо не ми беше мило, аз се затворих в себе си и започнах да размишлявам. Отначало всичко ми беше отвратително. Престанах дори да пия, да ям и да ходя, а за игри и не помислях. Понякога ми идваше на ум да поритам, да потичам, да поцвиля; но веднага се явяваше страшният въпрос: защо? За какво? И последните ми сили пропадаха.

Веднъж привечер ме развеждаха в същото време, когато прибираха табуна от полето. Още отдалеч виждах облака прах с неясните познати очертания на всички наши майки. Чух весело цвилене и тропот. Спрях се, макар че въжето на оглавника, с който ме дърпаше конярят, режеше тила ми, и се загледах в приближаващия табун тъй, както се гледа завинаги загубеното и невъзвратимо щастие. Те се приближаваха и аз различавах една по една всички познати, красиви, величествени, здрави и охранени фигури. Тук-там някои от тях също се извръщаха към мене. Аз не чувствувах болка от оглавника, който конярят дърпаше. Аз се забравих и неволно, като си припомних миналото, зацвилих и се впуснах в тръс, но моето цвилене отекна тъжно, смешно и глупаво. В табуна не се засмяха, но аз забелязах, че много от тях от приличие извърнаха глави от мен. Очевидно беше им и противно, и жалко, и съвестно, и най-важно — смешно да ме гледат. Смешна им изглеждаше моята тънка неизразителна шия, голямата ми глава (бях отслабнал през това време), дългите ми тромави крака и глупавият тръс, с който по стар навик се впуснах около коняря. Никой не се обади на моето цвилене, всички се отвърнаха от мене. Изведнъж аз всичко разбрах, разбрах колко чужд бях станал завинаги на всички тях и не помня как стигнах у дома подир коняря.

И по-рано аз показвах склонност към сериозност и дълбокомислие, но сега в мене стана решителна промяна. Моята пъстрота, която възбуждаше такова странно презрение у хората, моето странно неочаквано нещастие и при това някак особеното ми положение в конезавода, което чувствувах, но още никак не можех да си обясня, ме принудиха да се задълбоча в себе си. Замислях се над несправедливостта на хората, които ме осъждаха, защото съм пъстър, замислях се за непостоянството на майчината и изобщо на женската любов и за нейната зависимост от физическите условия и главно, замислях се над качествата на онази странна порода животни, с които ние сме тъй тясно свързани и които наричаме хора — ония качества, от които произтичаше особеността на моето положение в конезавода, която аз чувствувах, но не можех да разбера. Значението на тая особеност и на човешките качества, върху които тя се основаваше, ми се откри при следния случай.

Беше през зимата, по време на празниците. Цял ден не ми дадоха храна и не ме напоиха. Както научих после, това станало, защото конярят бил пиян. През този същия ден главният коняр дойде при мене, видя, че нямам храна и започна да ругае с най-лоши думи коняря, който не беше там, после си отиде. На следния ден конярят заедно с един свой другар влезе в нашата преграда да ни даде сено, аз забелязах, че той беше особено бледен и печален; особено в позата на дългия му гръб имаше нещо внушително и предизвикващо състрадание. Той хвърли сърдито сено през решетката; аз понечих да подам глава през рамото му; но той ме удари с юмрук по муцуната така силно, че аз отскочих. След туй ме ритна в корема.

— Ако не беше тая краста — каза той, — нищо нямаше да се случи.

— Защо? Какво има? — запита другият коняр.

— Нали графските коне не ходи да наглежда, а своето жребче по два пъти на ден навестява.

— Нима на него дадоха пъстрото? — запита другият.

— Продали ли са му го, подарили ли — дявол ги знае. Графските коне, ако щеш да умориш от глад — нищо, а посмей да не дадеш храна на неговото жребче. Лягай, казва, и почва да те налага. Това не е християнин. Добитъка жали повече от човека, изглежда, не носи кръст на шията си, сам броеше ударите, варварин с варварин. Генералът не ме е пердашил тъй, целия ми гръб нашари, няма у него, изглежда, християнска душа.

Онова, което те говориха за боя и за християнството, аз разбрах добре, но тогава за мене беше съвсем неясно какво означаваха думите: своето, неговото жребче, от които разбирах, че хората предполагат някаква връзка между мене и главния коняр. В какво се състоеше тази връзка, аз никак не можех да проумея тогава. Едва много по-късно, когато ме отделиха от другите коне, разбрах какво значеше това. Но тогава никак не можех да разбера какво значеше туй, че мене ме наричаха собственост на човека. Думите: моят кон, които се отнасяха до мене, живия кон, ми изглеждаха тъй чудни, като думите: моя земя, мой въздух, моя вода.

Но тия думи имаха върху мене огромно влияние. Аз непрекъснато мислех за това и едва много по-късно, след продължителни и най-разнообразни отношения с хората, разбрах най-после значението, което придават хората на тия странни думи. Значението им е такова: хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за разни предмети с условени помежду им думи. Такива думи, които между тях се смятат особено важни, са думите: мой, моя, мое, които те казват за различни неща, същества и предмети, дори за земята, за хората и за конете. За едно и също нещо те се уговарят само един да казва — мое. И онзи, който, съгласно тази уговорена между тях игра, казва за най-много неща мое, се смята от тях за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная; но така е. Преди аз дълго време се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.

Мнозина от хората, които например наричаха мене свой кон, не ме яздеха, но ме яздеха съвсем други. Хранеха ме също тъй не те, а съвсем други хора. Правеха ми добро пак не ония, които ме наричаха свой кон, а конярите, конските доктори и изобщо странични хора. По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че не само по отношение на нас, конете, понятието мое няма никакво друго основание освен ниския и животински инстинкт на хората, наричан от тях чувство или право на собственост. Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят дюкян“. „Моят дюкян за платове“, например — и не носи дреха от най-хубавия плат, който има в дюкяна си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че те им причиняват зло. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже. И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои. Аз съм убеден сега, че в това именно се състои съществената разлика между хората и нас. И затова, без да говорим повече за другите наши предимства пред хората, само поради това вече смело можем да кажем, че по стълбата на живите същества стоим по-високо от хората: дейността на хората — поне на тия, с които съм бил в допир — се ръководи от думи, а нашата — от дела. И ето това право да казва за мене моят кон, бе получил главният коняр и поради туй преби от бой коняря. Това откритие силно ме порази и заедно с мислите и съжденията, които извикваше в хората моята пъстра козина, и със замислеността, предизвикана у мене от измяната на майка ми, ме застави да стана сериозен и дълбокомислен кон, какъвто ме виждате.

Аз бях триж нещастен: бях пъстър, бях скопен и хората си въобразиха за мене, че аз принадлежа не на бога и на себе си, както е свойствено на всичко живо, но че принадлежа на главния коняр.

Последиците от туй, което те си бяха въобразили за мене, бяха много. Първата от тях беше, че те вече ме държаха отделно, хранеха ме по-добре, често ме караха да препускам в кръг и по-рано започнаха да ме впрягат. За пръв път ме впрегнаха, когато бях на три години. Помня как за пръв път сам главният коняр, който си въобразяваше, че му принадлежа, заедно с група коняри започнаха да ме впрягат, очаквайки, че аз ще буйствувам или ще им окажа противодействие. Те ми стиснаха устата. Овързаха ме с въжета, като ме вкарваха между аръшите; метнаха на гърба ми широк ремъчен кръст и го привързаха за аръшите, за да не хвърлям къч; а пък аз очаквах само случай да покажа желанието и обичта си към труда.

Те се учудиха, че аз тръгнах като стар кон. Започнаха да ме карат с колата и аз се упражнявах да тичам тръс. Всеки ден постигах все по-големи и по-големи успехи, тъй че след три месеца сам генералът и мнозина други хвалеха вървежа ми. Но чудно нещо, именно защото те си въобразяваха, че аз не принадлежа на себе си, а на главния коняр, моят вървеж получаваше за тях съвсем друго значение.

Ездачите яздеха жребците, моите братя, учеха ги да се надбягват, изпитваха издръжливостта им, излизаха да ги гледат, караха ги в позлатени двуколки, покриваха ги със скъпи чулове. Аз возех обикновената двуколка на главния коняр, когато той отиваше по работа в Чесменка и по други чифлици. Всичко това ставаше поради туй, че бях пъстър, а главно поради туй, че по тяхното мнение не бях собственост на графа, а на главния коняр.

Утре, ако сме живи, ще ви разкажа каква главна последица имаше за мене това право на собственост, което си въобразяваше главният коняр.

През целия този ден конете се отнасяха почтително с Холстомер. Но държането на Нестер си беше все тъй грубо. Сивото конче на мужика, вече приближавайки табуна, зацвили и кафявата кобилка пак кокетничеше.

Глава VII

ТРЕТА НОЩ

Показа се нов месец и тънкият му сърп осветяваше фигурата на Холстомер, който стоеше насред двора. Конете се трупаха около него.

— Главната удивителна последица за мене от туй, че не бях нито графски, нито божи, а на главния коняр — продължи пъстрият кон — беше, че онова, което е наша главна заслуга — бързият ход, стана причина да бъда прогонен. Упражняваха Лебед да препуска с двуколката в кръг, а главният коняр, който ме караше, пристигна от Чесменка и спря край кръга. Лебед мина покрай нас. Той препускаше добре, но все пак се перчеше, нямаше в него онази пестеливост в движенията, която аз си бях изработил — тъй че в същия миг, в който единият крак докосва земята, да се отделя другият и да не се губи напразно и най-малкото усилие, а всяко усилие да те движи напред. Лебед мина край нас. Аз се дръпнах и понечих да вляза в кръга, главният коняр не ме задържа. „Че какво пък, нека се опита и моят Пъструшко!“ — извика той и когато Лебед се изравни с нас за втори път, той ме пусна. Лебед вече беше набрал скорост и затова при първата обиколка аз изостанах, но при втората започнах да го настигам, да приближавам двуколката, да се изравнявам с него, да го задминавам и го надминах. Опитахме се втори път — пак същото. Аз препусках по-бързо. И това докара всички в ужас. Решиха по-скоро да ме продадат някъде далече, та нищо да не се чуе. „Че ако научи графът — беда!“ Тъй говореха те. И ме продадоха на един джамбазин като отличен впрегатен кон. У джамбазина не останах дълго. Купи ме един хусар, дошъл да купува коне за войската. Всичко това беше тъй несправедливо, тъй жестоко, че аз се зарадвах, когато ме изведоха от Хреново и завинаги ме отделиха от всичко, което ми беше родно и мило. Беше ми много тежко между тях. Тях ги чакаха любов, почести, свобода, а мене — труд, унижения, унижения, труд и… тъй до края на живота ми! За какво? Затуй, че бях пъстър и поради това трябваше да стана кон на еди-кого си.

По-нататък тази вечер Холстомер не можа да разказва. В конския двор се случи едно събитие, което изплаши всички коне. Търговката, жребна закъсняла кобила, която отначало слушаше разказа, изведнъж се обърна и бавно отиде под сайванта и там започна да пъшка тъй високо, че обърна вниманието на всички коне; после тя легна, после пак стана, пак легна. Старите майки разбраха какво става с нея, но младежта се развълнува, остави пъстрия и наобиколи болната. На заранта имаше ново жребче, което се люлееше на крачетата си. Нестер извика главния коняр, заведоха кобилата с жребчето в отделна кошара и изкараха конете без нея.

Глава VIII

ЧЕТВЪРТА НОЩ

Вечерта, когато затвориха вратите и всичко утихна, пъстрият продължи така:

— Много наблюдения над хората и конете успях да направя, докато преминавах от ръка на ръка. Най-продължително се задържах при двама господари: при един княз, хусарски офицер, и след това при една бабичка, която живееше до черквата „Свети Никола Чудотворец“.

При хусарския офицер прекарах най-хубавите дни от живота си.

Макар той да бе причина за моята гибел, макар нищо и никого никога да не е обичал, аз го обичах и го обичам именно затова. Харесваше ми в него именно туй, че беше красив, щастлив, богат и затова никого не обичаше. Вие разбирате това наше възвишено конско чувство. Неговата студенина, неговата жестокост, моята зависимост от него придаваха особена сила на обичта ми към него. Убий ме, умори ме от препускане, мислех си аз понякога в нашите хубави времена — ще бъда още по-щастлив.

Той ме купи от джамбазина, на когото ме беше продал за осемстотин рубли главният коняр. Купи ме затуй, че никой нямаше пъстри коне. Това беше най-хубавото ми време. Той имаше любовница. Аз знаех това, защото всеки ден го возех при нея и нея при него, а понякога ги возех и заедно. Любовницата му беше красавица и той беше красавец, и кочияшът му беше красавец. И затова аз ги обичах. И ми беше приятно да живея. Животът ми протичаше тъй: сутрин дохождаше конярят да ме почисти, не самият кочияш, а конярят. Конярят беше млад юначага, взет от мужиците. Той отваряше вратата, проветряваше конските изпарения, изхвърляше тора, снемаше чуловете и започваше да си играе с четката по тялото и с чесалото да засипва с белезникави ивици пърхот дървения, очукан от шиповете на подковите под. Аз го захапвах на шега за ръкава и потропвах с крак. После ни завеждаха един след друг при едно корито със студена вода и младото конярче се радваше на гладките петна, резултат на неговия труд, на правия като стрела крак с широко копито, на лъснатата задница и гръб — така охранени и чисти, просто да си легнеш от почуда. Зад високите решетки трупаха сено, сипваха овес в дъбовите ясли. Дохождаше Теофан, главният кочияш.

Господарят и кочияшът си приличаха. И единият, и другият от нищо не се страхуваха и никого не обичаха, освен себе си, и заради това всички ги обичаха. Теофан носеше червена рубашка и кадифени панталони с жакет. Обичах, когато той понякога, в празник, напомаден, с жакета, се отбие в конюшнята и извика: „Ей, животинче, ти ме забрави!“ — и ме мушне в бедрото с дръжката на вилата, но не за да ме заболи, а само на шега. Аз веднага разбирах шегата, свивах уши и траках със зъби.

Имаше при нас един вран жребец, който караше заедно с други коне. Нощем ме впрягаха с него. Този дървеняк не разбираше от шеги, а беше просто зъл като дявол. Аз стоях в конюшнята до него, отделен с преграда, и често пъти сериозно му се зъбех. Теофан не се страхуваше от него. Понякога ще дойде право при него, ще викне, струва ти се, че ще го убие — но не, Теофан само мине край него и му надене оглавника. Веднъж, заедно впрегнати, ние се понесохме по Кузнецкия булевард.

Нито господарят, нито кочияшът се изплашиха, и двамата се смееха, викаха на хората и ни задържаха и завиваха тъй, че никого не стъпкахме.

На служба при тях аз изгубих най-хубавите си качества и половината от живота си. Тук ме препоиха и повредиха краката ми. Но въпреки туй, това беше най-хубавото време от живота ми. В дванадесет часа̀ дохождаха, слагаха ми хамутите, намазваха копитата ми, намокряха перчема и гривата ми и ме вкарваха между аръшите.

Шейната беше тръстикова, плетена, с кадифе, хамутите с малки сребърни токички, поводите копринени и едно време — прелест. Такъмите бяха такива, че когато всички поводи и ремъчета бяха нагласени и стегнати, не можеше да се разбере къде свършват такъмите и къде започва конят. Впрегнат ме в сайванта, вече съм готов за тръгване. Ще излезе Теофан, по-широк отзад, отколкото в плещите, с червен пояс до подмишниците, ще прегледа такъмите, ще седне, ще оправи кафтана си, ще сложи крак в стремето, винаги ще се пошегува с нещо, ще окачи камшика, с който почти никога няма да ме шибне, ами го окачва ей тъй, за да е всичко в ред, и ще каже: „Карай!“ И като че танцувам с всяка стъпка, аз потеглям през вратата и готвачката, излязла да плисне помията, спира на прага, и мужиците, които са докарали на двора дърва, пулят очи. Излезе, поразкара ме и спре. Ще излязат лакеите, ще приближат кочияшите и ще почнат разговори. Всички чакат, понякога стоим по два-три часа при входа, от време на време се поразтъпчем, завием и пак спираме.

Най-после ще зашумят отвъд вратата, ще изтича във фрак побелелият Тихон, пуснал коремче, ще викне: „Приближавай!“ Тогава го нямаше това глупаво: „Напред!“, като че аз не зная, че се кара не назад, а напред. Теофан ще подвикне с уста. Ще приближи до входа и ще излезе князът нехайно-бързо, сякаш няма нищо удивително нито в тази шейна, нито в коня, нито в Теофан, който ще изпъне гръб и ще обтегне ръце тъй, както, струва ти се, не могат дълго да се държат, ще излезе князът с войнишката си шапка и с шинел със сива боброва яка, която закрива руменото му, с черни вежди, красиво лице, което никога не би трябвало да се закрива, ще излезе, подрънквайки със сабята, шпорите и медните търкалца отзад на галошите, стъпяйки по килима, сякаш бърза и не обръща внимание на мене и на Теофан — онова, което гледат и на което се любуват всички освен него. Теофан подвикне, аз опъна поводите и честно, ходом ние се приближим и спрем; аз погледна с едното око княза, махна с породистата си глава и тънкия перчем. Князът е в добро настроение, понякога се шегува с Теофан, Теофан му отговаря, като леко извръща красивата си глава и без да отпуска ръце, прави едва забележимо движение с поводите, което аз добре разбирам, и раз-раз-раз, все с по-широки и по-широки крачки, тръпнейки с всеки мускул и хвърляйки сняг, смесен с кал по предницата, аз карам. Тогава също тъй го нямаше днешният глупав навик да се вика: „О!“ — сякаш кочияша го боли нещо, а викаха: „Варда, пази се!“ — Варда, пази се! — вика Теофан и хората се отдръпват и спират, и извиват шии, оглеждайки красивия кон, красивия кочияш и красивия господар.

Обичах да изпреварвам добрите бегачи. Когато се случеше ние с Теофан да видим отдалеч някакъв впряг, достоен за нашите усилия, и ние, летейки като вихър, почваме полека-лека да го настигаме, аз вече хвърлям кал в гърба на шейната пред нас, изравнявам се със седналия в нея човек и пръхтя над главата му, изравнявам се със седлото, с дъгата, вече не го виждам и само чувам след себе си все повече и повече отдалечаващите се негови звуци. А князът и Теофан, и аз — ние мълчим и се преструваме, че ей тъй просто сме тръгнали по своята работа, че дори и не забелязваме ония, които настигаме из пътя си и които са тръгнали с лоши коне. Обичах аз да надгонвам, но обичах също тъй и да се срещам с добри бегачи; само един миг, звук, поглед и ние вече сме се разминали и пак летим самотно, всеки по своя път.

Заскърца портата и се чуха гласовете на Нестер и Васка.

ПЕТА НОЩ

Времето започна да се променя. Беше намръщено, заранта и роса нямаше, но беше топло и комарите се лепяха. Щом вкараха табуна в двора, конете се насъбраха около пъстрия и той така завърши своята история.

— Моят щастлив живот завърши скоро. Аз преживях тъй само две години. В края на втората зима се случи най-радостното за мене събитие и след него най-голямото ми нещастие. Това беше през Сирница, возих княза на надбягванията. Надбягваха се Атласния и Бичето. Не зная какво прави той в беседката, но зная, че излезе и заповяда на Теофан да влезе в кръга на надбягванията. Помня, въведоха ме в кръга, наредиха ме, наредиха и Атласния. Атласния караше шейна с дъга над аръшите, а аз, както си бях, в градска шейна. На завоя аз го отхвърлих встрани; приветствуваха ме и със смях, и с възторжени викове.

Когато ме изпроводиха, подир мене вървеше тълпа. Пет-шест души предлагаха на княза хиляди. Той само се смееше, като показваше белите си зъби.

— Не — казваше той, — това не е кон, а приятел, планини злато да ми давате, не го продавам. Довиждане, господа — зави той добре краката си и седна.

— Към Стожинка! — Това беше жилището на неговата любовница. И ние полетяхме. Това беше нашият последен щастлив ден.

Пристигнахме у дома й. Той я наричаше своя. А тя беше залюбила другиго и бе заминала с него. Той научи това в жилището й. Беше пет часът и той, без да ме разпряга, тръгна да я дири. Нещо, което никога не беше се случвало: шибаха ме с камшик и ме караха да препускам. За първи път се препънах и ми стана съвестно, и исках да поправя грешката си, но изведнъж чух князът да крещи с глас, който сякаш не беше неговия: „Карай!“ И камшикът изплющя и ме шибна и аз се засилих и ударих единия си крак в желязото на предницата. Настигнахме я след двадесет и пет версти. Аз го докарах, но треперех цяла нощ и нищо не можех да ям. На заранта ми дадоха вода. Аз пих и навеки престанах да бъда онзи кон, който бях. Аз боледувах, мъчиха ме и ме осакатяваха — или както казват хората, лекуваха ме. Окапаха ми копитата, явиха се отоци и краката ми се изкривиха, гърдите не се виждаха и се появи обща отпадналост и слабост. Продадоха ме на един джамбазин. Той ме хранеше с моркови и с нещо друго и направи от мене нещо, което никак не приличаше на мене, но което можеше да измами несведущия. Нямах вече сили, не можех да тегля нищо. Освен това джамбазинът ме мъчеше много: щом дойдеха купувачи, той влизаше в конюшнята при мене и започваше да ме шиба с един отвратителен камшик и да ме плаши тъй, че ме докарваше до лудост. После изтриваше белезите от камшика и ме изкарваше. От джамбазина ме купи една бабичка. Тя отиваше постоянно с кола до манастира „Свети Николай Чудотворец“ и биеше кочияша. Кочияшът плачеше при моите ясли. И тогава аз научих, че сълзите имат приятен солен вкус. После бабичката умря. Нейният управител ме закара на село и ме продаде на един манифактурист, после преядох пшеница и заболях още по-лошо. Продадоха ме на един мужик. При него орях, почти нищо не ядях и ми нараниха крака с палешник. Пак боледувах. Един циганин ме взе в замяна. Той ме мъчеше ужасно и най-после ме продаде на тукашния управител. И ето ме сега тук.

Всички мълчаха. Започна да капе дъжд.

Глава IX

Като се връщаше дома следната вечер, табунът се сблъска с господаря и с един негов гост. Жулдиба, приближавайки към къщи, погледна отстрани две мъжки фигури: единият беше младият господар със сламена шапка, другият — висок, дебел, подпухнал военен. Старата кобила ги изгледа под око и като сви уши, мина покрай него; останалите — младежта — се подплашиха, обърнаха се, особено когато господарят и гостът нарочно влязоха сред конете, като си показваха нещо един на друг и разговаряха.

— Ето тази купих от Воейков — сивата с тъмните петна — каза господарят.

— А тази младата черна кобилка с белите крака коя е, бива си я — каза гостът. Те изредиха много коне, като ги подгонваха и спираха. Забелязаха и кафявата кобилка.

— Тя ми остана породиста от хреновските ездитни коне — каза господарят.

Те не можаха да разгледат всички коне тъй, както вървяха. Господарят викна на Нестер и старецът, като блъскаше припряно с токовете си по хълбоците на пъстрия кон, изтича в тръс напред. Пъстрият се поклащаше, накуцваше с единия крак, но тичаше тъй, че беше явно: той в никакъв случай не би възроптал, дори ако му заповядаха да тича тъй, колкото сили има, накрай света. Той дори беше готов да се впусне галоп и дори се опита с десния крак.

— Ето, смело мога да кажа, по-добър кон от тази кобила няма в цяла Русия — каза господарят, като посочваше една от кобилите. Гостенинът я похвали. Господарят се раздвижи развълнувано, потичваше, показваше и разказваше за историята и произхода на всеки кон. На гостенина очевидно му беше досадно да слуша домакина и той измисляше въпроси, за да дава вид, че се интересува от това.

— Да, да — казваше той разсеяно.

— Ти погледни — казваше домакинът, без да отговаря, — погледни само краката й… Скъпо я взех, но вече нейното двегодишно конче влезе в работа.

— Добре ли върви? — каза гостенинът.

Така изредиха почти всички коне и повече нямаше какво да се показва. И те млъкнаха.

— Е, да вървим ли?

— Да вървим. — Те тръгнаха към вратата. Гостът се радваше, че показването на конете свърши и че ще идат в къщи, където може да се похапне, да се пийне, да се пуши, и явно стана по-весел. Като мина край Нестер, който, яхнал пъстрия, очакваше още заповеди, гостът плесна с голямата си тлъста ръка задницата на пъстрия.

— Виж какъв е шарен! — каза той. — Също такъв пъстър кон имах, помниш ли, аз съм ти разказвал.

Домакинът чу, че става дума не за неговите коне, и не слушаше, а като се извръщаше, продължаваше да гледа табуна.

Изведнъж съвсем близо до ухото му се чу глупаво, слабо, старческо цвилене. Зацвили пъстрият кон, но не продължи, а сякаш се засрами и млъкна. Нито гостът, нито домакинът обърнаха внимание на това цвилене и се прибраха в къщи. Холстомер бе познал в подпухналия старец своя любим господар, някогашния блестящ богаташ-красавец Серпуховски.

Глава X

Дъждът продължаваше да ръми. В конския двор беше мрачно, а в господарския дом беше съвсем друго. Домакинът се бе разпоредил да се приготви разкошен вечерен чай в разкошната гостна. На масата бяха домакинът, домакинята и пристигналият гостенин.

Домакинята — бременна, което доста личеше по дигнатия корем, по правата, изпъната поза, по пълнотата и особено по очите, кротко и важно съсредоточените големи очи — седеше при самовара.

Домакинът държеше в ръце кутия с особени десетгодишни пури, каквито според него нямаше никой друг, и се канеше да се похвали с тях пред госта. Домакинът беше към двадесет и пет годишен красавец, свеж, грижливо гледан, причесан. Беше облечен в нов, широк дебел костюм, шит в Лондон. На верижката му имаше големи скъпи украшения. Копчетата на ризата му бяха големи, също масивни, златни, с бледосини скъпоценни камъни. Брадата му беше à la Наполеон III и мустачките, като миши опашчици, бяха напомадени и стърчаха тъй, както само в Париж могат да ги направят. Домакинята беше облечена с рокля от копринен муселин с големи пъстри цветя, на главата й имаше някакви особени, големи златни фуркети — в гъсти, руси, макар не всичките нейни, но прекрасни коси. По ръцете й блестяха много гривни и пръстени, и всичките скъпи. Самоварът беше сребърен, сервизът от тънък порцелан. Лакеят, великолепен в своя фрак, в бялата жилетка и връзка, стоеше при вратата като статуя и очакваше нареждания. Мебелите бяха ярки, от вито дърво, тапетите тъмни, с големи цветя. Край масата звънеше със сребърния си нашийник хрътка, необикновено тънка, която наричаха с някакво необикновено трудно английско име, лошо произнасяно и от двамата, които не знаеха английски. В ъгъла, сред цветя, имаше пиано incrusté^[3]. От всичко лъхаше на ново, на разкош, на редки неща. Всичко беше много хубаво, но върху всичко имаше един особен отпечатък на излишество, богатство и липса на духовни интереси.

Домакинът беше любител на коне-бегачи, здравеняк-сангвиник, един от ония, които никога не изчезват, пътуват в самурени шуби, хвърлят скъпи букети на артистките, пият най-скъпите вина от най-нова марка, в най-скъпия хотел, дават награди при надбягванията от свое име и издържат най-скъпи държанки.

Пристигналият, Никита Серпуховски, беше над четиридесетгодишен човек, висок, дебел, плешив, с големи мустаци и бакембарди. Някога трябва да е бил много красив. Сега се беше отпуснал, както личеше, физически и морално, и парично.

Той имаше толкова много дългове, че трябваше да служи, за да не го хвърлят в затвора. Сега отиваше в губернския град като началник на конезавод. Влиятелни роднини му издействуваха тая служба. Облечен беше във военен кител и сини панталони. Кителът и панталоните бяха такива, каквито никой, освен богат човек, не би си направил, бельото също, часовникът му също беше английски. Ботушите му бяха с някакви чудновати, един пръст дебели подметки.

Никита Серпуховски беше прахосал през живота си богатство от два милиона и освен това бе останал да дължи сто и двадесет хиляди. От такова богатство човек винаги придобива размах, който дава кредит и възможност да преживееш почти разкошно още десетина години. Десетината години вече си отиваха, размахът завършваше и животът на Никита ставаше тъжен. Той бе почнал вече да попийва, тоест да се напива, което по-рано с него не се случваше. Собствено той никога не беше нито почвал, нито свършвал да пие. Неговото падение личеше най-много в безпокойството на погледа му (очите му бяха почнали да играят) и в несигурността на интонацията и движенията. Това безпокойство поразяваше с туй, че то очевидно го бе обхванало отскоро, защото личеше, че той дълго време бе привикнал да не се бои никога от никого и от нищо и че сега, съвсем отскоро, след тежки страдания е стигнал до този страх, толкова несвойствен на природата му. Домакинът и домакинята забелязваха това, споглеждаха се тъй, че очевидно се разбираха един друг и отлагаха подробното обсъждане на този предмет за по-късно, когато ще си легнат, и търпяха бедния Никита, дори го обкръжаваха с особено внимание. Видимото щастие на младия домакин унижаваше Никита и го караше, спомняйки си своето безвъзвратно минало, болезнено да завижда.

— Не ви ли пречи пурата, Мари? — каза той, като се обръщаше към дамата с онзи особен, неуловим и придобиван само при дълъг опит тон — вежлив, приятелски, но не напълно почтителен, с който говорят хора, които познават висшия свят, с държанките му, и се отнасят с тях не както с жените си. Не че искаше да я оскърби, напротив, сега той по-скоро искаше да се нагоди към нея и към домакина, макар че за нищо на света не би признал това пред себе си. Но той вече бе свикнал да говори тъй с такива жени. Той знаеше, че самата тя би се учудила, дори би се оскърбила, ако той се държеше с нея като с дама. При това трябваше да запази известен оттенък на почтителен тон за истинската жена на човек, равен нему. С такива дами той винаги се държеше с уважение, но не защото споделяше така наричаните убеждения, които се проповядват в списанията (той никога не четеше този боклук), за уважение към личността на всеки човек, за нищожността на брака и други подобни, а защото така постъпват всички порядъчни хора, а той беше порядъчен човек, макар и изпаднал.

Той си взе една пура. Но домакинът взе несръчно шепа пури и ги предложи на госта.

— Не, ти ще видиш колко са хубави. Вземи.

Никита отклони с ръка пурите и в очите му се мярна едва забележимо оскърбление и срам.

— Благодаря. — Той извади своята кутия с пури. — Опитай моите.

Домакинята беше досетлива. Тя забеляза това и побърза да заговори с него:

— Много обичам пури. Самата аз бих пушила, ако не пушеха всички около мене.

И тя се усмихна със своята красива, добродушна усмивка. В отговор и той й се усмихна някак колебливо. Липсваха му два зъба.

— Не, вземи тая — продължаваше недосетливият домакин. — Другите са по-слаби. Фриц, bringen Sie noch eine Kasten — каза той, — dort zwei^[4].

Немецът-лакей донесе друга кутия.

— Ти какви обичаш повече? Силните ли? Тези са много хубави. Вземи ги всичките — продължаваше да му ги пъха в ръцете. Той очевидно се радваше, че имаше пред кого да се похвали с редките неща, които притежаваше, и не забелязваше нищо. Серпуховски запуши и побърза да продължи почнатия разговор.

— Та колко ти излезе Атласния? — каза той.

— Скъпо ми излезе, не по-малко от пет хиляди, но поне съм осигурен. Да видиш какви деца ми даде!

— Бегачи? — запита Серпуховски.

— Добри бегачи. Сега неговият син взе три награди. В Тула, Москва и в Петербург се надбягва с Воейковия Вран. Мръсният дресирач му отби четири скока, иначе щеше да го остави зад флага.

— Малко е недодялан. Много е спънат, ето какво ще ти кажа — каза Серпуховски.

— А майките защо са? Утре ще ти ги покажа. За Добриня дадох три хиляди. За Ласкавата — две хиляди.

И домакинът започна пак да изчислява богатствата си. Домакинята разбра, че на Серпуховски не му е приятно и че той се преструва, че слуша.

— Ще пиете ли още чай? — запита тя.

— Не — каза домакинът и продължи да разказва. Тя стана, домакинът я спря, прегърна я и я целуна.

Като ги гледаше, Серпуховски понечи да им се усмихне с неестествена усмивка, но когато домакинът стана и след като я прегърна, тръгна с нея до завесата на съседната врата — лицето на Никита изведнъж се измени, той въздъхна тежко и на подпухналото му лице изведнъж се изписа отчаяние. Дори злоба личеше по него.

Глава XI

Домакинът се върна и усмихвайки се, седна срещу Никита. Известно време те мълчаха.

— Та, ти казваше, че си го купил от Воейков — каза Серпуховски уж нехайно.

— Да — Атласния, нали казах. Все ми се искаше да купя кобили от Дубовицки. Но му е останало само смет.

— Той фалира — каза Серпуховски и изведнъж млъкна и се огледа наоколо. Спомни си, че дължи на същия този фалирал човек двадесет хиляди. И че ако ще се говори за „фалирал“, хората вероятно говорят това тъкмо за него. Той млъкна.

Двамата пак дълго мълчаха. Домакинът премисляше с какво да се похвали пред госта. Серпуховски измисляше с какво да покаже, че не смята себе си за фалирал. Но и у двамата мислите се точеха мудно, макар че те се мъчеха да се ободряват с пури. „Но кога ще пийнем?“ — мислеше Серпуховски. „Непременно трябва да се пийне, иначе с този човек можеш да умреш от мъка“ — мислеше домакинът.

— Е, ти дълго ли ще останеш тук? — каза Серпуховски.

— Около един месец. Но да вечеряме вече, нали? Фриц, готово ли е?

Отидоха в трапезарията. В трапезарията под лампата имаше маса, а върху нея свещи и най-необикновени неща: сифони, украшения на тапите, необикновено вино в шишета, необикновени лакомства, ракия. Те пиха, хапнаха, пак пиха, пак хапнаха и разговорът се завърза. Серпуховски се зачерви и започна да говори, без да се притеснява.

Говориха за жените. Кой каквато бе имал: циганка, танцьорка, французойка.

— Какво, ти остави ли Матье? — попита домакинът. Матье беше държанката, която бе разорила Серпуховски.

— Не аз нея, а тя мене. Ах, братко, като си спомня колко нещо пропилях в живота си! Сега съм доволен, като събера хиляда рубли, доволен съм наистина, че мога да избягам от всички. В Москва не мога да живея. Ах, какво да ти разправям!

На домакина му беше досадно да слуша Серпуховски. Искаше му се да говори за себе си — да се хвали. А на Серпуховски му се искаше да говори за себе си — за блестящото си минало. Домакинът му наля вино и чакаше кога ще свърши, за да му разкаже за себе си, че неговият конезавод е уреден сега тъй, както у никого преди. И че неговата Мари не само заради парите, но със сърцето си го обича.

— Исках да ти кажа, че в моя конезавод… — понечи да каже той, но Серпуховски го пресече.

— Имаше време, мога да кажа — започна той, — когато обичах и умеех да поживея. Ето, ти говориш за езда, но кажи ми кой от конете ти е най-буен.

Домакинът се зарадва, че ще може да разкаже още за конезавода и той дори почна, но Серпуховски пак го пресече.

— Да, да — каза той. — Това у вас, стопаните на конезаводи, е само от суетност, а не за удоволствие и не за самия живот. А с мене не беше тъй. Ето, казах ти днес, че имах един ездитен кон, пъстър, със същите петна, както на коня, който язди твоят коняр. Ех, какъв кон беше! Ти не можеше да го знаеш; то беше през четиридесет и втора година, аз току-що бях дошъл в Москва; отивам при един джамбазин и гледам — пъстър скопен жребец. Добре сложен. Хареса ми. Цената? Хиляда рубли. Хареса ми, взех го и почнах да го яздя. Не съм имал, пък и ти нямаш и няма да имаш такъв кон. Не съм виждал по-добър кон — нито за езда, нито по сила, нито по красота. Ти беше малък, тогава не си могъл да знаеш, но предполагам да си чувал. Цяла Москва го знаеше.

— Да, чувал съм — каза неохотно домакинът, — но аз исках да ти кажа за своите…

— Значи, чувал си. Купих го ей тъй, без да питам за породата му, без атестат; после я научих. Ние с Воейков издирвахме. Той беше син на Любезни първи, Холстомер. Мери платно. Заради пъстротата му в Хреновския конезавод го дали на главния коняр, а той го скопил и го продал на един джамбазин. Такива коне вече няма, приятелю мой! Ех, какво време беше! Ех ти, младост! — изпя той от една циганска песен. Започна да се напива. — Ех, хубаво време беше. Бях двадесет и пет годишен, имах осемдесет хиляди сребърни рубли доход, нито един бял косъм, всичките ми зъби — като бисери. За каквото и да се заловях — всичко ми вървеше; и всичко свърши.

— Но тогава не е имало такива буйни коне — каза домакинът, възползуван от настъпилата пауза. — Ще ти кажа, че моите първи коне започнаха да ходят без…

— Твоите коне! Че тогава бяха по-буйни.

— Как по-буйни?

— По-буйни. Като сега помня, излязох веднъж в Москва на надбягвания с него. Мои коне не участвуваха. Не обичах бегачите в тръс, моите бяха породисти: Генерал, Шоле, Мохамед. С пъстрия се возех аз. Кочияшът ми беше славен младеж, обичах го. И той се пропи. Та, значи, отидох. — Серпуховски — казват ми, — кога ще почнеш да отглеждаш бегачи? — Дявол да ги вземе вашите мужици, моят пъстър файтонджийски кон ще надбяга всички ваши. — Ами, ще надбяга. — Обзалагам се за хиляда рубли. — Ударихме ръцете. Пуснахме ги. Изпревари ги с пет секунди, спечелих облога за хиляда рубли. Но това още нищо не е. С породистите, впрегнати в тройка, сто версти взех за три часа. Цяла Москва знае.

И Серпуховски започна да си съчинява тъй умело и непрекъснато, че домакинът не можеше да вмъкне в разговора нито дума и седеше омърлушен срещу него, като само за развлечение наливаше вино в неговата и своята чаша.

Вече бе почнало да се разсъмва. А те още седяха. На домакина му беше мъчително досадно. Той стана.

— Щом ще спим — да спим — каза Серпуховски, като стана и залитайки и пъшкайки, тръгна към определената за него стая.

Домакинът лежеше с любовницата си.

— Не, той е невъзможен. Напи се и само дрънка.

— И ме задиря.

— Страхувам се, че ще поиска пари.

Серпуховски лежеше несъблечен на леглото и пъхтеше.

„Изглежда, много дрънках — помисли той. — Е, все едно. Виното е хубаво, но той е голяма свиня. Има в него нещо бакалско. И аз съм голяма свиня — каза той и се закиска. — Ту аз имам държанка, ту самият аз съм държанец. Да, Винклерша ме издържа — аз вземам пари от нея. Тъй му се пада, тъй му се пада! Но, да се съблека, ботушите си не мога да сваля.“

— Ех! Ей! — извика той, но слугата, определен да му прислужва, отдавна беше отишъл да спи.

Той седна, свали китела, жилетката и панталоните смъкна как да е, но ботушите дълго време не можа да събуе, пречеше му отпуснатият търбух. Криво-ляво изу единия, другия — мъчи се, мъчи се, задъха се и се умори. И тъй, с ботуша на единия крак, той се тръшна и захърка, като изпълняше цялата стая с дъх на тютюн, вино и порочна старост.

Глава XII

И да си спомнеше Холстомер още нещо тази нощ, Васка го разсея. Метна му чула и препусна, до заранта го държа пред вратата на една кръчма редом с един мужишки кон. Те се близаха. На заранта той тръгна с табуна и непрекъснато се чешеше.

„Нещо страшно много ме сърби“ — мислеше той.

Минаха пет дни. Извикаха конския доктор. Той с радост каза:

— Краста. Позволете да го предадем на циганите.

— Защо? Заколете го, още днес да го няма.

Тихо, ясно утро. Табунът тръгна към полето. Холстомер остана. Дойде някакъв чуден човек, мършав, черен, мръсен, в опръскан с нещо черен кафтан. Това беше кожодер. Той не го погледна, хвана повода на оглавника, метнат на Холстомер, и го поведе. Холстомер тръгна спокойно, без да се оглежда, тътрейки както винаги крака и повличайки със задните си крака слама. Като излезе от вратата, той понечи да тръгне към кладенеца, но кожодерът каза: — Няма защо.

Кожодерът и Васка, който вървеше отзад, стигнаха до долчинката зад тухления сайвант и сякаш на това най-обикновено място имаше нещо особено, спряха и кожодерът, като даде повода на Васка, свали кафтана, запретна ръкави, извади от ботуша си нож и брус, започна да точи ножа. Конят посегна към повода, искаше от досада да го подъвче, но беше далече, той въздъхна и затвори очи. Бърната му увисна, откриха се разядените жълти зъби и той почна да се унася в дрямка под звуците на наточвания нож. Само болният му, отекъл и отместен встрани крак потръпваше. Изведнъж почувствува, че го хващат за челюстите и вдигат главата му нагоре. Той отвори очи. Две кучета имаше пред него. Едното душеше по посока на кожодера, другото бе седнало и гледаше коня, сякаш чакаше нещо тъкмо от него. Конят ги погледна и започна да трие скулата си о ръката, която го държеше.

„Сигурно искат да ме лекуват — помисли той. — Нека!“

И наистина той усети, че нещо направиха с гърлото му. Заболя го, той трепна, мръдна с единия крак, но се задържа и зачака какво ще стане по-нататък. По-нататък стана туй, че нещо течно се разля на голяма струя по шията и гърдите му. Той въздъхна дълбоко. И му стана много по-леко. Падна цялата тежест на неговия живот. Той затвори очи и започна да навежда глава — никой не я държеше. После започна да навежда шията, после краката затрепераха, олюля се цялото му тяло. Той не толкова се уплаши, колкото се учуди. Всичко стана тъй ново. Той се учуди, понечи да скочи напред, нагоре. Но вместо това краката му, щом мръднаха, се заплетоха, той се наклони на една страна и като поиска да пристъпи, залитна напред и се строполи на лявата си страна. Кожодерът почака, докато престанат гърчовете, отпъди кучетата, които се бяха приближили, и после, като хвана единия крак, обърна коня по гръб и заповяда на Васка да държи крака, започна да го дере.

— Добър кон беше — каза Васка.

— Ако беше по-охранен, кожата щеше да е хубава — каза кожодерът.

Вечерта табунът се връщаше от хълма и ония, които вървяха от лявата страна, виждаха долу нещо червено, около което се суетяха кучета и прехвърчаха врани и ястреби. Едно куче, опряло крака в мършата, клатеше глава и късаше шумно онова, което беше захапало. Кафявата кобилка спря, протегна глава я шия и дълго вдишва дълбоко въздуха. Насила я прогониха.

Призори, в един дол сред старата гора, в залесената низина на една полянка радостно виеха едроглави вълчета. Бяха пет: четири почти еднакви, а едното мъничко, с глава по-голяма от туловището. Мършава залиняла вълчица, влачейки по земята пълен корем с увиснали бозки, излезе из храсталаците и седна срещу вълчетата. Вълчетата се наредиха в полукръг насреща й. Тя се приближи към най-малкото и като сви коляното и изви муцуната си надолу, направи няколко конвулсивни движения и отваряйки зъбестата си уста, напъна се и избълва един голям къс конско месо. По-големите вълчета насочиха муцунки към нея, но тя пристъпи застрашително към тях и предостави цялото парче на малкото. Малкото, като че се сърдеше, привлече с ръмжене месото към себе си и започна да ръфа. По същия начин вълчицата избълва и на второто, и на третото, и на всичките пет и тогава легна насреща им да си почине.

След една неделя край тухления сайвант се търкаляха само един голям череп и две бедрени кости, всичко останало беше разнесено. През лятото един мужик, който събираше кости, отнесе и тия кости и черепа и ги употреби за работа.

Мъртвото тяло на Серпуховски, което ходеше по света, ядеше и пиеше, прибраха в земята много по-късно. Нито кожата, нито месото, нито костите му бяха годни за нещо. А както вече от двадесет години неговото разхождащо се по света мъртво тяло беше голяма тежест за всички, тъй и прибирането на това тяло в земята беше само едно излишно затруднение за хората. Отдавна вече той никому не беше нужен, отдавна вече на всички беше в тежест, но все пак мъртвите, които погребват мъртви, намериха за нужно да облекат това подпухнало тяло, което веднага започна да се разлага, в хубав мундир, в хубави ботуши, да го положат в нов, хубав ковчег, с нови пискюли в четирите ъгли, после да сложат този нов ковчег в друг, оловен, и да го закарат в Москва, и там да разкопаят отдавнашни чужди кости, и тъкмо там да скрият това разлагащо се, гъмжащо от червеи тяло в нов мундир и лъснати ботуши и да затрупат всичко с пръст.