Лев Толстой
Холстомер ^[0] (1) (История на един кон)

Глава I

Все по-високо и по-високо се издигаше небето, по-широко се разливаше сиянието на утрото, по-бяло ставаше матовото сребро на росата, по-безжизнен ставаше лунният сърп, по-звучна — гората, хората почнаха да стават и в господарския конски двор все по-често и по-често се чуваше пръхтене, шумолене на слама и дори сърдито пискливо цвилене на струпали се наедно и скарали се за нещо коне.

— Е, е! Стига! Гладници! — каза старият коняр, като отваряше скърцащата врата. — Къде? — викна той и замахна към една кобилка, която понечи да се провре през вратата.

Конярят Нестер беше облечен в казашка горна дреха, препасан с ремък, на който блестеше тока̀, камшикът му беше метнат през рамо и хлябът вързан в кърпа за пояса. В ръцете си носеше седло и юзда.

Конете никак не се уплашиха и не се оскърбиха от насмешливия тон на коняря, те се престориха, че им е все едно и бавно се отдръпнаха от вратата, само една стара, дореста и гривеста кобила сви уши и бързо обърна задницата си. В това време младата кобилка, която стоеше зад нея и до която това никак не се отнасяше, изцвили тънко и удари със задницата си първия попаднал до нея кон.

— Е-е! — извика още по-силно и по-страшно конярят и се запъти към края на двора.

От всички коне, които бяха в хергелето (около стотина) най-малко нетърпение показваше един пъстър кон, който стоеше самотен в къта под навеса и присвил очи, ближеше една дъбова греда от сайванта. Не се знаеше какъв вкус намираше в това пъстрият кон, но изражението му беше сериозно и замислено, когато правеше това.

— Глезун! — пак със същия тон се обърна към него конярят, като го приближи и сложи върху тора край него седлото и охлузения вече потник.

Пъстрият кон престана да ближе дървото и без да мърда, дълго гледа Нестер. Той не се засмя, не се разсърди, не се навъси, а само пое дъх с целия си корем и тежко-тежко въздъхна и се извърна. Конярят обхвана шията му и му сложи юздата.

— Защо въздишаш? — каза Нестер.

Конят махна с опашката, сякаш казваше: „Тъй, няма нищо, Нестер.“ Нестер му сложи потника и седлото, а конят сви уши, за да изрази, изглежда, недоволството си, но заради тази глупост само го наругаха и почнаха да стягат колана на седлото. Сега пък конят се наду, но пъхнаха пръст в устата му и го удариха с коляно в корема, тъй че той трябваше да изпусне поетия въздух. Въпреки това, когато пристегнаха още колана, той отново сви уши и дори се огледа наоколо. Макар да знаеше, че това няма да му помогне, той все пак смяташе за нужно да покаже, че тази работа му е неприятна и че всякога ще изразява недоволството си. Когато беше оседлан, той отмести отеклия си десен крак и започна да дъвче юздата също по някакви особени съображения, защото време беше вече да знае, че юздата не може да има никакъв вкус.

Нестер сложи крак на късото стреме и се качи на коня, разви камшика, издърпа изпод коленете горната си дреха, седна на седлото с една особена, кочияшка, ловджийска, конярска стойка и дръпна юздите. Конят вдигна глава, изразявайки готовност да върви, накъдето му заповядат, но не мръдна от мястото си. Той знаеше, че преди да тръгнат, конярят ще има още много да вика, седнал върху него, да дава нареждания на другия коняр Васка и на конете. Действително Нестер започна да вика: „Васка! Ей, Васка! Пусна ли кобилките? Къде си, дявол да те вземе! Ей! Спиш ли? Отваряй, пусни най-напред да минат кобилките!“ и така нататък.

Вратата заскърца. Васка, сърдит и сънлив, хванал коня за поводите, стоеше до опорната греда на вратата и пропускаше конете. Конете, един след друг, стъпяйки предпазливо по сламата и душейки я, започнаха да минават: млади кобилки, жребчета-годинаци с остригана грива, сукалчета и тежки майки, които внимателно една по една промъкваха през вратата своите утроби. Младите кобилки се притискаха понякога по две, по три, като слагаха глави една на друга върху гърбовете си, и краката им ситнеха при вратата, за което винаги биваха нахоквани от конярите. Сукалчетата понякога се хвърляха в краката на чужди майки и остро цвилеха, обаждайки се на късото подвикване на майките.

Една млада игрива кобилка, щом само се измъкна от вратата, наведе глава, изви я встрани, хвърли къч и изцвили продължително; но все пак не посмя да изтича пред сивата, стара, осипана със ситни бели петна Жулдиба, която, с тихи, тежки стъпки, поклащайки корема си ту на едната, ту на другата страна, вървеше важно, както винаги, пред всички коне.

За няколко минути толкова оживеният и пълен обор печално опустя; тъжно стърчаха стълбовете под празните навеси и се виждаше само утъпканата, измесена с тор слама. Колкото и да беше свикнал пъстрият кон с тази картина на запустяване, тя, изглежда, му подействува тъжно. Той бавно, като че се кланяше, отпусна и вдигна глава, въздъхна, доколкото му позволяваше стегнатият колан, и като се клатеше на своите изкривени, неразтъпкани крака, закрета след табуна, отнасяйки на костеливия си гръб стария Нестер.

„Зная — сега, като излезем на пътя, той ще започне да секва с огнивото си огън и ще запуши своята дървена луличка с медна обковка и с верижка — мислеше конят. — Аз се радвам на това, защото сутрин рано, когато е още росно, този мирис ми е приятен и ми напомня за много приятни неща; лошото е само туй, че с лулата в зъби старият всякога почва да се държи дръзко, въобразява си нещо и сяда на едната ми страна, непременно на едната; а мене ме боли на тази страна. Впрочем негова работа, не ми е за пръв път да страдам за удоволствието на други. Аз дори започнах вече да намирам някакво конско удоволствие в това. Нека се поперчи, сиромахът. Та нали и той важничи само когато е самичък, когато никой не го вижда, нека си седи на една страна“ — разсъждаваше конят и стъпвайки предпазливо с кривите си крака, вървеше по средата на пътя.