Лев Толстой
Холстомер ^[0] (4) (История на един кон)

Глава IV

Той беше стар, те бяха млади, той беше мършав, те бяха охранени, той беше тъжен, те бяха весели. Значи, той беше съвсем чужд, далечен, съвсем друго същество и не биваше да го жалят. Конете жалят само себе си и понякога само ония, в кожата на които могат лесно да си представят, че са. Но беше ли виновен пъстрият кон затуй, че бе стар и слаб, и грозен?… Изглеждаше, че не. Но по конските разбирания той беше виновен и винаги бяха прави само ония, които бяха силни, млади и щастливи, ония, пред които беше бъдещето, ония, на които от излишно напрежение трепереше всеки мускул и на които опашката се изправяше нагоре като кол. Може би и сам пъстрият кон разбираше това и в спокойни минути се съгласяваше, че той е виновен затуй, че вече е изживял живота си, че трябва да плати за този живот; но все пак той беше кон и често не можеше да потиска чувствата на оскърбление, тъга и негодувание, гледайки цялата тази младеж, която го наказваше за същото онова, на което всички те ще налетят в края на живота си. Причина, за да бъдат конете безжалостни, беше също тъй и аристократичното чувство. Всеки от тях водеше родословието си по баща или по майка от знаменитата Сметанка, докато пъстрият кон беше от неизвестен род; пъстрият беше пришелец, купен преди три години за осемдесет рубли на един панаир.

Кафявата кобилка, уж се разхождаше, се приближи съвсем близо до носа на пъстрия кон и го бутна. Той вече знаеше какво е това и без да отваря очи, сви уши и се озъби. Кобилката се обърна със задницата си и се престори, че иска да го ритне. Той отвори очи и мина от другата страна. Вече не му се спеше и той започна да пасе. Палавницата, придружена от другарките си, се приближи отново към него. Една двегодишна белочела кобилка, много глупава, която винаги подражаваше и във всичко следваше кафявата, се приближи заедно с нея и както винаги постъпват подражателите, започна да пресолява онова, което правеше подбудителката. Кафявата кобилка обикновено се приближаваше като че по своя работа и минаваше съвсем близо до носа на пъстрия кон, без да гледа в него, тъй че той решително не знаеше да се сърди или не и това беше наистина смешно. Така постъпи тя и сега, но белочелата, която вървеше след нея и беше особено весела, удари пъстрия кон направо с гърдите си. Той отново се озъби, изцвили остро и с бързина, която не можеше да се очаква от него, се впусна по дире й и я ухапа по бута. Белочелата хвърли къч и удари тежко стареца по мършавите голи ребра. Старецът дори изхърка, искаше пак да се спусне подире й, но после размисли и като въздъхна тежко, дръпна се встрани. Изглежда, цялата младеж в табуна прие като лично оскърбление дързостта, която си позволи пъстрият кон по отношение на белочелата кобилка, та през целия останал ден решително не му даваха да се храни и нито за минута не го оставяха на спокойствие, тъй че конярят на няколко пъти ги укротява и не можеше да разбере какво е станало с тях. Пъстрият кон беше тъй оскърбен, че сам отиде при Нестер, когато старият коняр се готвеше да подкара назад табуна, и се почувствува по-щастлив и по-спокоен, когато го оседлаха и възседнаха.

Бог знае какво мислеше старият кон, като отнасяше на гърба си стария Нестер. С огорчение ли мислеше той за нахалната и жестока младеж, или със свойствената на старците презрителна и мълчалива гордост прощаваше на ония, които го оскърбяваха, но той с нищо не прояви своите размисли дори до къщи.

Тази вечер на Нестер му бяха дошли на гости кумците и като караше табуна покрай къщите на прислугата, той забеляза една талига и кон, вързан при входа на неговата къща. Като прибра табуна, той толкова забърза, че без да свали седлото му, пусна пъстрия кон в двора, извика на Васка да го разседлае, затвори вратата и тръгна при кумците. Дали поради оскърблението, нанесено на белочелата кобилка, правнучката на Сметанка, от „краставия никаквец“, купен на конски пазар, който не знае нито баща си, нито майка си и поради това засегнал аристократическото чувство на целия табун, или поради туй, че пъстрият кон с високото седло без ездач представяше странно, фантастично за конете зрелище, но тази нощ в конския двор се случи нещо необикновено. Всички коне, млади и стари, тичаха озъбени подир пъстрия кон, гонеха го из двора, чуваха се удари на копита по мършавите му хълбоци и тежко пъшкане. Пъстрият кон не можеше вече да понася това, не можеше вече да избягва ударите. Той се спря насред двора, на лицето му се изписа отвратително слабо озлобление на безсилна старост, после отчаяние; той сви уши и неочаквано направи нещо такова, от което всички коне изведнъж утихнаха. Приближи се най-старата кобила Вязопуриха, подуши пъстрия кон и въздъхна. Въздъхна и конят.