Лев Толстой
Холстомер ^[0] (10) (История на един кон)

Глава X

Дъждът продължаваше да ръми. В конския двор беше мрачно, а в господарския дом беше съвсем друго. Домакинът се бе разпоредил да се приготви разкошен вечерен чай в разкошната гостна. На масата бяха домакинът, домакинята и пристигналият гостенин.

Домакинята — бременна, което доста личеше по дигнатия корем, по правата, изпъната поза, по пълнотата и особено по очите, кротко и важно съсредоточените големи очи — седеше при самовара.

Домакинът държеше в ръце кутия с особени десетгодишни пури, каквито според него нямаше никой друг, и се канеше да се похвали с тях пред госта. Домакинът беше към двадесет и пет годишен красавец, свеж, грижливо гледан, причесан. Беше облечен в нов, широк дебел костюм, шит в Лондон. На верижката му имаше големи скъпи украшения. Копчетата на ризата му бяха големи, също масивни, златни, с бледосини скъпоценни камъни. Брадата му беше à la Наполеон III и мустачките, като миши опашчици, бяха напомадени и стърчаха тъй, както само в Париж могат да ги направят. Домакинята беше облечена с рокля от копринен муселин с големи пъстри цветя, на главата й имаше някакви особени, големи златни фуркети — в гъсти, руси, макар не всичките нейни, но прекрасни коси. По ръцете й блестяха много гривни и пръстени, и всичките скъпи. Самоварът беше сребърен, сервизът от тънък порцелан. Лакеят, великолепен в своя фрак, в бялата жилетка и връзка, стоеше при вратата като статуя и очакваше нареждания. Мебелите бяха ярки, от вито дърво, тапетите тъмни, с големи цветя. Край масата звънеше със сребърния си нашийник хрътка, необикновено тънка, която наричаха с някакво необикновено трудно английско име, лошо произнасяно и от двамата, които не знаеха английски. В ъгъла, сред цветя, имаше пиано incrusté^[1]. От всичко лъхаше на ново, на разкош, на редки неща. Всичко беше много хубаво, но върху всичко имаше един особен отпечатък на излишество, богатство и липса на духовни интереси.

Домакинът беше любител на коне-бегачи, здравеняк-сангвиник, един от ония, които никога не изчезват, пътуват в самурени шуби, хвърлят скъпи букети на артистките, пият най-скъпите вина от най-нова марка, в най-скъпия хотел, дават награди при надбягванията от свое име и издържат най-скъпи държанки.

Пристигналият, Никита Серпуховски, беше над четиридесетгодишен човек, висок, дебел, плешив, с големи мустаци и бакембарди. Някога трябва да е бил много красив. Сега се беше отпуснал, както личеше, физически и морално, и парично.

Той имаше толкова много дългове, че трябваше да служи, за да не го хвърлят в затвора. Сега отиваше в губернския град като началник на конезавод. Влиятелни роднини му издействуваха тая служба. Облечен беше във военен кител и сини панталони. Кителът и панталоните бяха такива, каквито никой, освен богат човек, не би си направил, бельото също, часовникът му също беше английски. Ботушите му бяха с някакви чудновати, един пръст дебели подметки.

Никита Серпуховски беше прахосал през живота си богатство от два милиона и освен това бе останал да дължи сто и двадесет хиляди. От такова богатство човек винаги придобива размах, който дава кредит и възможност да преживееш почти разкошно още десетина години. Десетината години вече си отиваха, размахът завършваше и животът на Никита ставаше тъжен. Той бе почнал вече да попийва, тоест да се напива, което по-рано с него не се случваше. Собствено той никога не беше нито почвал, нито свършвал да пие. Неговото падение личеше най-много в безпокойството на погледа му (очите му бяха почнали да играят) и в несигурността на интонацията и движенията. Това безпокойство поразяваше с туй, че то очевидно го бе обхванало отскоро, защото личеше, че той дълго време бе привикнал да не се бои никога от никого и от нищо и че сега, съвсем отскоро, след тежки страдания е стигнал до този страх, толкова несвойствен на природата му. Домакинът и домакинята забелязваха това, споглеждаха се тъй, че очевидно се разбираха един друг и отлагаха подробното обсъждане на този предмет за по-късно, когато ще си легнат, и търпяха бедния Никита, дори го обкръжаваха с особено внимание. Видимото щастие на младия домакин унижаваше Никита и го караше, спомняйки си своето безвъзвратно минало, болезнено да завижда.

— Не ви ли пречи пурата, Мари? — каза той, като се обръщаше към дамата с онзи особен, неуловим и придобиван само при дълъг опит тон — вежлив, приятелски, но не напълно почтителен, с който говорят хора, които познават висшия свят, с държанките му, и се отнасят с тях не както с жените си. Не че искаше да я оскърби, напротив, сега той по-скоро искаше да се нагоди към нея и към домакина, макар че за нищо на света не би признал това пред себе си. Но той вече бе свикнал да говори тъй с такива жени. Той знаеше, че самата тя би се учудила, дори би се оскърбила, ако той се държеше с нея като с дама. При това трябваше да запази известен оттенък на почтителен тон за истинската жена на човек, равен нему. С такива дами той винаги се държеше с уважение, но не защото споделяше така наричаните убеждения, които се проповядват в списанията (той никога не четеше този боклук), за уважение към личността на всеки човек, за нищожността на брака и други подобни, а защото така постъпват всички порядъчни хора, а той беше порядъчен човек, макар и изпаднал.

Той си взе една пура. Но домакинът взе несръчно шепа пури и ги предложи на госта.

— Не, ти ще видиш колко са хубави. Вземи.

Никита отклони с ръка пурите и в очите му се мярна едва забележимо оскърбление и срам.

— Благодаря. — Той извади своята кутия с пури. — Опитай моите.

Домакинята беше досетлива. Тя забеляза това и побърза да заговори с него:

— Много обичам пури. Самата аз бих пушила, ако не пушеха всички около мене.

И тя се усмихна със своята красива, добродушна усмивка. В отговор и той й се усмихна някак колебливо. Липсваха му два зъба.

— Не, вземи тая — продължаваше недосетливият домакин. — Другите са по-слаби. Фриц, bringen Sie noch eine Kasten — каза той, — dort zwei^[2].

Немецът-лакей донесе друга кутия.

— Ти какви обичаш повече? Силните ли? Тези са много хубави. Вземи ги всичките — продължаваше да му ги пъха в ръцете. Той очевидно се радваше, че имаше пред кого да се похвали с редките неща, които притежаваше, и не забелязваше нищо. Серпуховски запуши и побърза да продължи почнатия разговор.

— Та колко ти излезе Атласния? — каза той.

— Скъпо ми излезе, не по-малко от пет хиляди, но поне съм осигурен. Да видиш какви деца ми даде!

— Бегачи? — запита Серпуховски.

— Добри бегачи. Сега неговият син взе три награди. В Тула, Москва и в Петербург се надбягва с Воейковия Вран. Мръсният дресирач му отби четири скока, иначе щеше да го остави зад флага.

— Малко е недодялан. Много е спънат, ето какво ще ти кажа — каза Серпуховски.

— А майките защо са? Утре ще ти ги покажа. За Добриня дадох три хиляди. За Ласкавата — две хиляди.

И домакинът започна пак да изчислява богатствата си. Домакинята разбра, че на Серпуховски не му е приятно и че той се преструва, че слуша.

— Ще пиете ли още чай? — запита тя.

— Не — каза домакинът и продължи да разказва. Тя стана, домакинът я спря, прегърна я и я целуна.

Като ги гледаше, Серпуховски понечи да им се усмихне с неестествена усмивка, но когато домакинът стана и след като я прегърна, тръгна с нея до завесата на съседната врата — лицето на Никита изведнъж се измени, той въздъхна тежко и на подпухналото му лице изведнъж се изписа отчаяние. Дори злоба личеше по него.