Лев Толстой
Холстомер ^[0] (3) (История на един кон)

Глава III

Слънцето вече се бе издигнало над гората и ярко блестеше по тревата и по завоите на реката. Росата вече засъхваше и се събираше на капки, тук-там, около малкото блато и над гората, се разпръсваше като слаб дим последната утринна пара. Облачетата се къдреха, но вятър още нямаше. Отвъд реката стърчеше като четина зелената ръж, която се виеше на тръбички и миришеше на прясна зеленина и цветя. Кукувица кукаше пресипнало в гората и Нестер, проснат по гръб, броеше още колко години му остават да живее. Чучулиги се издигаха над ръжта и ливадата. Един закъснял заек попадна сред табуна и като излезе на простор, свря се в храсталака и се ослуша. Васка задряма, заврял глава в тревата, кобилките, като го заобиколиха, се пръснаха още по-нашироко в надолнището. Като пръхтяха, старите оставяха по росата светла следа и все избираха такова място, където никой не би им пречил, но вече не пасяха, а само захапваха вкусни тревички. Целият табун незабелязано се придвижваше в една посока. И пак старата Жулдиба, излязла важно пред другите, показваше докъде може да се върви нататък. Младата, за първи път ожребена черна Мушка непрекъснато се обаждаше и вдигнала опашка, пръхтеше на своето моравичко сукалче, което куцукаше около нея с треперещи колене. Дорестата още не раждала Лястовица, като атлазена, с гладък и блестящ косъм, навела глава тъй, че черният, сякаш копринен перчем закриваше челото и очите й, си играеше с тревата — отскубне я и я остави, после удари с мокрия си от росата крак, обрасъл с пухкави косми над копитото. Едно от по-големите сукалчета, което, изглежда, си въобразяваше някаква игра, вдигнало високо късичката си къдрава опашчица, вече двадесет и шест пъти обиколи, препускайки, около майка си, която спокойно щипеше тревата, успяла вече да свикне с характера на своя син, и само от време на време го поглеждаше отстрани с голямото си черно око. Едно от най-малките сукалчета, черно, с голяма глава, с учудено щръкнал между ушите му перчем и с опашче, още извито на оная страна, на която е било подгънато в утробата на майка си, вперило уши и тъпите си очи, без да мръдне от мястото си, гледаше втренчено сукалчето, което препускаше и се бе стъписало, без да може да се разбере завиждаше ли му, или го осъждаше, че върши това. Някои сучат, като бутат с нос, някои, неизвестно защо, въпреки призивите на майките им, препускат със ситен, неумел тръс право в противоположна посока, сякаш дирят нещо, и после, неизвестно защо, спират и цвилят с отчаяно пронизителен глас; някои лежат изтегнати на една страна, други се учат да пасат, трети се чешат със задния си крак зад ухото. Две още жребни кобили вървят отделно и като местят бавно краката си, все още пасат. Личи, че тяхното положение се уважава от другите и никой от младите не се решава да ги доближи и да им пречи. Ако пък някоя палавница намисли да дойде по-близко до тях, само едно движение на ухото и опашката е достатъчно, за да им покаже цялата непристойност на тяхното поведение.

Стриганите едногодишни кобилки се преструват вече на големи и важни и рядко подскачат и се събират с весели компании. Те пасат чинно, извивайки лебедовите си стригани шийки, и уж и те имат опашки, помахват с чуканчетата си. Също като големите, някои лягат, търкалят се или се чешат една друга. Най-веселата компания е съставена от двегодишни-тригодишни и нераждали кобилки. Те вървят почти всички заедно и в отделна весела моминска група. Сред тях се чува тропот, провикване, цвилене, шумно ритане. Те се събират, слагат главите си една на друга пряко през плешките си, душат се, подскачат и понякога, като изпръхтят и вдигнат високо опашки, припнат гордо и кокетно в полутръс или полугалоп пред другарките си. Първа красавица и подстрекателка между всички тези младежи беше палавата кафява кобилка. Което намислеше тя, това правеха и другите; където вървеше тя, там, подир нея, вървеше и цялата върволица красавици. Тази сутрин палавницата беше в особено игриво разположение. Веселото настроение я бе обхванало тъй, както обхваща и хората. Още при водопоя, като се пошегува със стареца, тя припна из водата, престори се, че се е уплашила от нещо, изпръхтя и с всички сили се понесе из полето тъй, че Васка трябваше да препуска подир нея и подир други, които се увлякоха подире й. После, като попасе малко, тя започна да се търкаля, после да ядосва старите кобили, като минаваше пред тях, после отдели едно сукалче и започна да тича след него, сякаш искаше да го ухапе. Майката се уплаши и престана да пасе, сукалчето викаше жално, но палавницата дори не го докосна, а само го поуплаши и направи зрелище на приятелките си, които гледаха съчувствено нейните лудории. После й хрумна да завърти главата на едно сиво конче, с което далече отвъд реката минаваше из ръжта беден мужик с рало. Тя спря горда, някак на една страна, вдигна глава, разтърси се и зацвили със сладък, нежен и проточен глас. И игривост, и чувство, и някаква тъга трептеше в това цвилене. В него имаше и желание, и обещание за любов, и тъга от любов.

Ето един ливаден дърдавец, прелитайки от едно място на друго в гъстата тръстика, страстно призовава другарката си, ето и кукувицата, и пъдпъдъкът пеят за любов, и цветята изпращат едно на друго по вятъра своя ароматен прашец.

„И аз съм и млада, и хубава, и силна — казваше цвиленето на палавницата, — а досега не ми е дадено да изпитам сладостта на това чувство, не само не ми е дадено да го изпитам, но нито един любовник, нито един не ме е още видял.“

И многозначителното цвилене отекна тъжно и младежки надолу и из полето и отдалече стигна до сивото конче. То вдигна уши и се ослуша. Мужикът го ритна с цървула си, но сивото конче беше очаровано от сребърния звук на далечното цвилене и също започна да цвили. Мужикът се разсърди, дръпна поводите и тъй го ритна с цървула по корема, че то не успя да довърши цвиленето и тръгна отново. Но на сивото конче му стана и сладко, и тъжно и откъм далечните ръжени ниви дълго още долитаха до табуна звуците на започнатото страстно цвилене и сърдитият глас на мужика.

Ако само от звука на този глас сивото конче можа да се обърка тъй, че да забрави длъжността си, какво би станало с него, ако видеше палавата красавица цяла, тъй както го викаше — с наострени уши, с разширени ноздри, поемайки надълбоко въздух, устремена нанякъде и трепереща с цялото си младо и красиво тяло.

Но палавницата не се замисляше дълго над своите впечатления. Когато гласът на сивото конче утихна, тя поцвили насмешливо още малко, наведе глава и започна да копае с крак земята, а след туй тръгна да дразни и ядосва пъстрия кон. Пъстрият кон беше постоянен мъченик и смешник на тая щастлива младеж. Той страдаше от тази младеж повече, отколкото от хората. Нито на едните, нито на другите той правеше нещо лошо. На хората той беше нужен, но защо го мъчеха младите коне?