Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази (1857–1863 г.) - Оригинално заглавие
- Холстомер, 1885 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2012)
- Разпознаване и корекция
- krechetalo (2012)
Издание:
Л. Н. Толстой
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази 1857–1863
Превел от руски: Георги Константинов
Издателство „Народна култура“, София, 1956
Л. Н. Толстой
Собрание сочинений в 14 томах
„Государственное издательство художественной литературы“
Москва, 1951
Тираж 200,000
Редактор: Милка Минева
Художник: Олга Йончева
Худ. редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректор: Лев Шопов
Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.
Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000
Поръчка №2 (481).
ЛГ IV
Цена 1955 г. — 15.90 лева.
ДПК Димитър Благоев
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
Глава VI
ВТОРА НОЩ
Щом вкараха конете в двора, те пак се струпаха около пъстрия.
— През месец август ни разделиха с майка ми — продължи пъстрият — и аз не чувствувах особена мъка. Виждах, че майка ми вече носеше моя по-малък брат, знаменития Мустакан, и аз вече не бях същият, както преди. Не ревнувах — но чувствувах, че ставам по-студен към нея. Освен това знаех, че като оставя майка си, ще постъпя в общото отделение на жребчетата, дето стояхме по две и по три, и всеки ден цялата младежка тумба излизахме на въздух. Аз бях в една кошара с Милия. Милия беше ездитен и по-късно на него яздеше императорът, и го рисуваха по картинки и на статуи. Тогава той беше още обикновено сукалче, с лъскав нежен косъм, лебедова шийка и като струни равни и тънки крака. Той беше винаги весел, добродушен и любезен; винаги беше готов да играе, да се лиже и да се пошегува с кон или с човек. Ние с него неусетно се сприятелихме, като живеехме заедно, и това приятелство продължи през цялото време на нашата младост. Беше весел и лекомислен. Тогава вече той започваше да люби, закачаше се с кобилките и се надсмиваше на моята невинност. За мое нещастие аз от самолюбие започнах да му подражавам; и много скоро се увлякох в любов. И тази моя ранна склонност беше причина за най-голямата промяна в моята съдба. Така се случи, че аз се увлякох.
Вязопуриха беше една година по-голяма от мене, ние с нея бяхме особено близки; но към края на есента забелязах, че тя почна да ме отбягва… Но аз няма да ви разказвам цялата тази нещастна история на моята първа любов, самата тя помни моето безумно увлечение, което завърши за мене с най-важната промяна в живота ми. Конярите се спуснаха да гонят нея, а мене — да бият. Вечерта мене ме затвориха в отделна кошара; аз цвилих цяла нощ, сякаш предчувствувах събитието на утрешния ден.
На заранта дойдоха в коридора на моята кошара генералът, главният коняр, другите коняри и се вдигна страшна врява. Генералът крещеше на главния коняр, главният коняр се оправдаваше, че не е нареждал да ме пускат, че това са направили на своя глава конярите. Генералът каза, че ще набие всичките, а жребчетата не бива да се държат. Главният коняр обеща, че всичко ще изпълни. Те млъкнаха и си отидоха. Аз нищо не разбирах, но виждах, че се замисля нещо лошо за мене.
На другия ден след това аз вече завинаги престанах да цвиля, аз станах, това, което съм сега. Целият свят ми се виждаше вече друг. Нищо не ми беше мило, аз се затворих в себе си и започнах да размишлявам. Отначало всичко ми беше отвратително. Престанах дори да пия, да ям и да ходя, а за игри и не помислях. Понякога ми идваше на ум да поритам, да потичам, да поцвиля; но веднага се явяваше страшният въпрос: защо? За какво? И последните ми сили пропадаха.
Веднъж привечер ме развеждаха в същото време, когато прибираха табуна от полето. Още отдалеч виждах облака прах с неясните познати очертания на всички наши майки. Чух весело цвилене и тропот. Спрях се, макар че въжето на оглавника, с който ме дърпаше конярят, режеше тила ми, и се загледах в приближаващия табун тъй, както се гледа завинаги загубеното и невъзвратимо щастие. Те се приближаваха и аз различавах една по една всички познати, красиви, величествени, здрави и охранени фигури. Тук-там някои от тях също се извръщаха към мене. Аз не чувствувах болка от оглавника, който конярят дърпаше. Аз се забравих и неволно, като си припомних миналото, зацвилих и се впуснах в тръс, но моето цвилене отекна тъжно, смешно и глупаво. В табуна не се засмяха, но аз забелязах, че много от тях от приличие извърнаха глави от мен. Очевидно беше им и противно, и жалко, и съвестно, и най-важно — смешно да ме гледат. Смешна им изглеждаше моята тънка неизразителна шия, голямата ми глава (бях отслабнал през това време), дългите ми тромави крака и глупавият тръс, с който по стар навик се впуснах около коняря. Никой не се обади на моето цвилене, всички се отвърнаха от мене. Изведнъж аз всичко разбрах, разбрах колко чужд бях станал завинаги на всички тях и не помня как стигнах у дома подир коняря.
И по-рано аз показвах склонност към сериозност и дълбокомислие, но сега в мене стана решителна промяна. Моята пъстрота, която възбуждаше такова странно презрение у хората, моето странно неочаквано нещастие и при това някак особеното ми положение в конезавода, което чувствувах, но още никак не можех да си обясня, ме принудиха да се задълбоча в себе си. Замислях се над несправедливостта на хората, които ме осъждаха, защото съм пъстър, замислях се за непостоянството на майчината и изобщо на женската любов и за нейната зависимост от физическите условия и главно, замислях се над качествата на онази странна порода животни, с които ние сме тъй тясно свързани и които наричаме хора — ония качества, от които произтичаше особеността на моето положение в конезавода, която аз чувствувах, но не можех да разбера. Значението на тая особеност и на човешките качества, върху които тя се основаваше, ми се откри при следния случай.
Беше през зимата, по време на празниците. Цял ден не ми дадоха храна и не ме напоиха. Както научих после, това станало, защото конярят бил пиян. През този същия ден главният коняр дойде при мене, видя, че нямам храна и започна да ругае с най-лоши думи коняря, който не беше там, после си отиде. На следния ден конярят заедно с един свой другар влезе в нашата преграда да ни даде сено, аз забелязах, че той беше особено бледен и печален; особено в позата на дългия му гръб имаше нещо внушително и предизвикващо състрадание. Той хвърли сърдито сено през решетката; аз понечих да подам глава през рамото му; но той ме удари с юмрук по муцуната така силно, че аз отскочих. След туй ме ритна в корема.
— Ако не беше тая краста — каза той, — нищо нямаше да се случи.
— Защо? Какво има? — запита другият коняр.
— Нали графските коне не ходи да наглежда, а своето жребче по два пъти на ден навестява.
— Нима на него дадоха пъстрото? — запита другият.
— Продали ли са му го, подарили ли — дявол ги знае. Графските коне, ако щеш да умориш от глад — нищо, а посмей да не дадеш храна на неговото жребче. Лягай, казва, и почва да те налага. Това не е християнин. Добитъка жали повече от човека, изглежда, не носи кръст на шията си, сам броеше ударите, варварин с варварин. Генералът не ме е пердашил тъй, целия ми гръб нашари, няма у него, изглежда, християнска душа.
Онова, което те говориха за боя и за християнството, аз разбрах добре, но тогава за мене беше съвсем неясно какво означаваха думите: своето, неговото жребче, от които разбирах, че хората предполагат някаква връзка между мене и главния коняр. В какво се състоеше тази връзка, аз никак не можех да проумея тогава. Едва много по-късно, когато ме отделиха от другите коне, разбрах какво значеше това. Но тогава никак не можех да разбера какво значеше туй, че мене ме наричаха собственост на човека. Думите: моят кон, които се отнасяха до мене, живия кон, ми изглеждаха тъй чудни, като думите: моя земя, мой въздух, моя вода.
Но тия думи имаха върху мене огромно влияние. Аз непрекъснато мислех за това и едва много по-късно, след продължителни и най-разнообразни отношения с хората, разбрах най-после значението, което придават хората на тия странни думи. Значението им е такова: хората се ръководят в живота не от дела, а от думи. Те обичат не толкова възможността да направят или да не направят нещо, колкото възможността да говорят за разни предмети с условени помежду им думи. Такива думи, които между тях се смятат особено важни, са думите: мой, моя, мое, които те казват за различни неща, същества и предмети, дори за земята, за хората и за конете. За едно и също нещо те се уговарят само един да казва — мое. И онзи, който, съгласно тази уговорена между тях игра, казва за най-много неща мое, се смята от тях за най-щастлив. Защо това е тъй, не зная; но така е. Преди аз дълго време се мъчих да си обясня това с някаква очевидна изгода; но това се оказа несправедливо.
Мнозина от хората, които например наричаха мене свой кон, не ме яздеха, но ме яздеха съвсем други. Хранеха ме също тъй не те, а съвсем други хора. Правеха ми добро пак не ония, които ме наричаха свой кон, а конярите, конските доктори и изобщо странични хора. По-късно, като разширих кръга на наблюденията си, аз се убедих, че не само по отношение на нас, конете, понятието мое няма никакво друго основание освен ниския и животински инстинкт на хората, наричан от тях чувство или право на собственост. Човекът казва: „моята къща“ и никога не живее в нея, а само се грижи за построяването и поддържането на къщата. Търговецът казва: „моят дюкян“. „Моят дюкян за платове“, например — и не носи дреха от най-хубавия плат, който има в дюкяна си. Има хора, които наричат земята своя, а никога не са виждали тази земя и никога не са минали по нея. Има хора, които наричат други хора свои, а никога не са виждали тия хора; и цялото им отношение към тия хора се състои в туй, че те им причиняват зло. Има хора, които наричат жените свои жени или съпруги, а тия жени живеят с други мъже. И хората се стремят в живота не да правят онова, което смятат за добро, а към туй, да наричат колкото може повече неща свои. Аз съм убеден сега, че в това именно се състои съществената разлика между хората и нас. И затова, без да говорим повече за другите наши предимства пред хората, само поради това вече смело можем да кажем, че по стълбата на живите същества стоим по-високо от хората: дейността на хората — поне на тия, с които съм бил в допир — се ръководи от думи, а нашата — от дела. И ето това право да казва за мене моят кон, бе получил главният коняр и поради туй преби от бой коняря. Това откритие силно ме порази и заедно с мислите и съжденията, които извикваше в хората моята пъстра козина, и със замислеността, предизвикана у мене от измяната на майка ми, ме застави да стана сериозен и дълбокомислен кон, какъвто ме виждате.
Аз бях триж нещастен: бях пъстър, бях скопен и хората си въобразиха за мене, че аз принадлежа не на бога и на себе си, както е свойствено на всичко живо, но че принадлежа на главния коняр.
Последиците от туй, което те си бяха въобразили за мене, бяха много. Първата от тях беше, че те вече ме държаха отделно, хранеха ме по-добре, често ме караха да препускам в кръг и по-рано започнаха да ме впрягат. За пръв път ме впрегнаха, когато бях на три години. Помня как за пръв път сам главният коняр, който си въобразяваше, че му принадлежа, заедно с група коняри започнаха да ме впрягат, очаквайки, че аз ще буйствувам или ще им окажа противодействие. Те ми стиснаха устата. Овързаха ме с въжета, като ме вкарваха между аръшите; метнаха на гърба ми широк ремъчен кръст и го привързаха за аръшите, за да не хвърлям къч; а пък аз очаквах само случай да покажа желанието и обичта си към труда.
Те се учудиха, че аз тръгнах като стар кон. Започнаха да ме карат с колата и аз се упражнявах да тичам тръс. Всеки ден постигах все по-големи и по-големи успехи, тъй че след три месеца сам генералът и мнозина други хвалеха вървежа ми. Но чудно нещо, именно защото те си въобразяваха, че аз не принадлежа на себе си, а на главния коняр, моят вървеж получаваше за тях съвсем друго значение.
Ездачите яздеха жребците, моите братя, учеха ги да се надбягват, изпитваха издръжливостта им, излизаха да ги гледат, караха ги в позлатени двуколки, покриваха ги със скъпи чулове. Аз возех обикновената двуколка на главния коняр, когато той отиваше по работа в Чесменка и по други чифлици. Всичко това ставаше поради туй, че бях пъстър, а главно поради туй, че по тяхното мнение не бях собственост на графа, а на главния коняр.
Утре, ако сме живи, ще ви разкажа каква главна последица имаше за мене това право на собственост, което си въобразяваше главният коняр.
През целия този ден конете се отнасяха почтително с Холстомер. Но държането на Нестер си беше все тъй грубо. Сивото конче на мужика, вече приближавайки табуна, зацвили и кафявата кобилка пак кокетничеше.