Пиер Беноа
Алберта (9)

VIII

Мога ли да очаквам от душата си прояснена справедливост, която ми е нужна, за да напиша следващите редове? Тайнствени неща ме плашат, когато се заемам да разказвам. Как мога да се надявам, че ще мога със здрава ръка да държа факела на истината? Ще се помъча. Ако не успея, то нека поне се знае, че съм се опитала.

* * *

На ръст Франц бе висок. Голото му чело и гърбавият нос придаваха на лицето му доста сурово изражение, обаче то се смекчаваше от кротостта на очите и почти женствената мекота на устните. Понеже съм виждала как в някои критични моменти тия устни се свиват грубо, а хубавите, весели и усмихнати очи изведнъж потъмняват като бурно небе, само аз зная с какво упорито самообладание, той бе постигнал спокойната кротост на своето изражение. Че кой би могъл да се съмнява в това? Франц се обличаше удобно и строго, като англосаксонец. Към всичко той се отнасяше ясно и определено като делови човек, който застава твърдо пред всеки проблем, за да го изучи добре. Ето каква черта от неговия характер узнаваха случайните наблюдатели. Обаче, и тези, които се сближаваха повече с него, не откриваха други черти от душевния му живот. Много хора, началниците му, приятелите, съперниците живееха с него в обикновените обстоятелства на живота, без да забележат сложността на неговия характер. Девет десети от познатите му го знаят като момък до известна степен гениален в занаята си, а в останалото мил, весел и малко наивен. Напротив, жените, колкото и посредствено интелигентни да бяха някои от тях, пак по-добре познаваха истинския Франц. Той беше много по-близко до тях. Те чувствуваха какво кипи под тая външна умереност. Те знаеха, че той е създаден, за да бъде техен господар и тяхна жертва. Колкото и заинтересован да изглеждаше при някой делови разговор между мъже в пушалнята или в някой кът на салона, жените знаеха, че само присъствието на една от тях е достатъчно, за да почне той само привидно да слуша събеседниците си и за да се появи на лицето му сладострастна тръпка, която усилваше недосегаемата мощ на неговата усмивка. И най-силната жена чувствуваше смътно желание да избяга, когато той се откъсваше от разговора с мъжете и се приближаваше към нея. Ако в такива моменти неговата лъкатушна и предизвикателна походка можеше да пробуди мисълта за хладно направена сметка, то това подозрение веднага изчезваше пред неговата тъжна и свенлива грация. Не можах никога да разбера дали тази свенливост е истинска или престорена, обаче, във всеки случай, тя не позволява Франц да бъде класиран в съвсем неинтересната категория на професионалните съблазнители.

Той толкова не обичаше да говори за себе си, че аз се осведомих посредством Камила за главните подробности в неговия живот. Самата тя ми призна, че голяма част от сведенията е събрала случайно, защото бе разговаряла с хора от неговото отечество. Ако ставаше нужда да отговори на някой въпрос относно миналия си живот, навиците си, предпочитанията и работата си, би казал човек, че той се мъчи да се очертае с най-неблагоприятни за него краски. Той умееше да настрои против себе си всички присъствуващи…

Сега виждам, че като говоря за Франц употребявам минало време, като че той вече е мъртъв…

Все ръководен от тази тактика на скромност, той не признаваше, че знае великолепно френски език и принуждаваше хората да вярват в това, защото говореше бавно, и имаше вид, като че постоянно търси думите. Всъщност той владееше до съвършенство езика и употребяваше винаги точни изрази, дори в областта на абстракцията. Той не обичаше никога да разговаря с хора, които не могат да го научат на нищо. Когато някои глупци, без да знаят с кого имат работа, поддържаха пред него някаква теза, която той би могъл да разбие само с една дума, Франц слушаше с такава усмивка, че другите я смятаха за одобрение. Всъщност неговата привидна кротост винаги беше основана на някаква жестокост. Като говоря така, аз съвсем не чувствувам, че съм жестока спрямо него. Мисля, че досега съм била строга само към себе си. Нямам намерение да очерням Франц. Даже и да исках, зная, че не бих могла.

* * *

Той произлизаше от едно от най-почтените полски семейства на източна Прусия и още от детинство открил у себе си това, което повечето техници презират — жаждата за образование. Още съвсем млад, той се записал във висшето индустриално училище в Данциг. Но чистата теория не можела вече да го удовлетвори.

Един ден родителите му узнали с учудване, че той е постъпил като прост работник във фабриката на Денц, дето се изработваха знаменитите дизелови мотори, прочути из цяла Европа. След завършването на стажа той имал щастието да го приемат почти веднага като механик-инженер по службата на изучаванията в „Daimler Motoren Gesallschaft“. Това дружество, чийто център е в Унтертюркхайм, близо до Щутгарт, е познато в цял свят. То именно фабрикуваше автомобилите, известни под името мерцедес. Франц бил натоварен със специалната служба за маршрутните автомобили. Нямал още тридесет години. Макар че беше много скромен и необщителен, той обичаше да си припомня с известна гордост тоя период от живота си. Там именно, от 1913 до 1914 година, между Лудвигсбург и Унтертюркхайм той провел изпитанията на една нова кола, която подготвил при най-строга секретност с малка група предани работници. С голяма мъка успял да издействува от началството си тая кола да бъде допусната в опитната Лионска обиколка за голямата награда на френския автомобилен клуб. Колата твърде леко победила всички други и била класирана първа. Франц вече бил сигурен в бъдещата и бляскава кариера. Но това било през 1914 година, а след няколко седмици войната избухна.

Според мобилизационното си назначение той бил причислен към един тежкоартилерийски полк, като началник на автомобилната тракция и сигурно в никой случай нямало да отиде на поста, си, защото Германия не обича да излага избраните си хора и да ги губи безполезно. Тогава се пробудил другият Франц, възпламенен от стария полски иредентизъм^[1]. Това е най-буйният и най-симпатичен период от неговия живот. Той минал в Швейцария, после във Франция, постъпил в първи полк на чуждестранния легион, влязъл за пръв път на 2 ноември 1914 година в окопите пред Кран с едно отделение, съставено от странни войници с руси бради и златни очила и командвано от един фелдфебел негър. „Разбира се, аз нямах намерение да прекарам с тях войната, разказваше той на мен и на Камила, когато ние успяхме да го накараме най-после да заговори за миналото си. Знаех много добре, че ползата, която можех да принеса с истинския си занаят, щеше да бъде по-голяма. Но исках предварително да докажа, че не за да не се бия аз бях дезертирал. Освен това, необходимо е за един мъж да види доброволно смъртта малко по-отблизо. Разчитах на случая, след като добия тази опитност, да получа служба по-близка до моите способности.“ Този случай се явил през февруари 1915 година при настъплението към Париж. Франц бил ранен в десния бял дроб. На другия ден го познал шофьорът на камиона, който го пренесъл към първия превързочен пункт. Тоя шофьор бил именно един от френските автомобилисти, участвували в Лионското състезание. Опитали се да му внушат, че се заблуждава, но доброто момче упорствувало. То било възнаградено за своето упорство, когато раненият дошъл в съзнание и могли да го разпитат. След като постигнал определената си цел, Франц вече на драго сърце съобщил истинското си име.

Започнали да се грижат за него. Към края на пролетта той вече бил здрав. Това било в оня момент, когато френското правителство започна да допуща, че войната ще бъде продължителна и че няма да бъде спечелена без индустриализацията й. Изтеглиха от предните линии инженерите и учените, които още не бяха заспали вечен сън. Приключението на Франц вдигнало малко шум и предизвикало някои ласкави симпатии. Когато, съкращавайки оздравяването си, той се поставил на разположение на военното министерство, наградили го с ордена на почетния легион и го назначили в Шале Мьодон, при техническата аеропланна секция, заради това, че той познавал авиационните мотори мерцедес, произхождащи от мотора създаден от него. След няколко месеца го назначили за съвещателен член в комисията за автомобилните материали, заседаваща в министерството на общите сгради. Там именно той се запознал с Камила. Той работил без умора. Имал вече възможности да прави лични проучвания, като в същото време участвувал като технически съветник в пет-шест комисии и служби. Най-после в началото на лятото през 1917 година успял да създаде тип на кола, чийто мотор е отзад — на мястото на багажника. Първият току-що излязъл от фабриката модел от тая кола беше малкото чудовище, което доведе него и Камила в. Магелон. Франц обичаше да повтаря, че при изчисленията си прибягнал до съдействието на дъщеря ми. Тя протестираше, но лесно беше да се види, че никоя друга похвала не би й била по сърце като тая.

На това отгоре Франц бил принуден да прекрати работата си. Много скоро след раняването той се заловил за работа. Изнурителният труд, а също така и непазенето при изпитанията на новата кола станали причина наново да се лекува. Осъден от лекарите на повече от тримесечна почивка, той се възползувал от нея, та да дойде с Камила в Магелон. Но пълният с книги и книжа сандък, който пристигна на другия ден, показваше, че той няма намерение да стои съвсем без работа през тоя период.

Когато пристигнаха в Магелон, дали Камила вече беше принадлежала на Франц? Колко пъти съм си задавала този въпрос, който странно надминаваше законната грижа на една майка. Но нищо в сегашното им държане не можеше да ми даде ключа на един проблем, който исках упорито да разреша, дните им бяха като дни на големи деца през ваканцията: разходки с автомобил, лов на риба и на речни раци по планинските порои — те постоянно ме канеха да ги придружа. Отначало отказвах, като се извинявах с домашни причини. После, малко по малко аз се присъединих към тях. Колко кратки ми се виждаха тези разходки! В началото на разходката аз бивах радостна, но колкото повече се мръкваше, някаква безкрайна мъка почваше да ме души. Вечеряхме и след това подхващахме разговор на терасата. Малко по малко усещах с ужас, как замира разговорът. Трябваше да се прибирам в стаята си. Един безпогрешен часовник звънеше в салона. Напразно Камила ми казваше: „Можеш да останеш още няколко минути с нас, мамо!“ Аз все пак чувствувах, че ще дойде миг, когато вече не ще мога да стоя. Те ме целуваха. Аз отивах в стаята си. Не палех лампа заради нощните пеперуди. От балкона си им казвах последно лека нощ. От там продължавах да ги гледам, когато нощта беше светла. В тъмна нощ виждах червените точки на техните цигари. Чувах гласовете им. Гласът на Камила беше ясен и свеж, а на Франц — глух и напевен. Говореха за работата си, за своите проекти и, признавам, не можех да се сдържа да не смятам тия разговори много положителни за две любещи се създания… Но навярно те водеха такива разговори от уважение към старата жена, която се готвеше да спи горе в стаята си…

На първия етаж на Магелонската ни къща има четири стаи. Те са разделени е коридора по две от всяка страна. Едните гледат към терасата и долината, а другите — към градината и планината. Стаята на Камила беше от същата страна като моята. Към десет, понякога към единадесет часа чувах Камила да казва:

„А сега, да отидем ли малко да поработим?“ Чувах шума от стъпките им по пясъка. След това се качваха по стълбите. Как силно се разтупваше сърцето ми! Отде идеше това вълнение? Дали наистина това беше от мъка, че съм прекарала такъв живот, че вече съм побеляла жена и че чувствувам сърцето си сломено, а тялото отпуснато? О, тайна на къщите, в които никакъв шум не се чува и в които никой не спи! В Магелонската ни къща стените са тъй дебели, че беше почти невъзможно да се чуе звук от една стая в друга. Това разбирах най-добре сутрин, когато Мария чистеше със селяшка несръчност тоалетните принадлежности в съседната стая. Не можех значи да зная в коя стая се събират Камила и Франц, нито пък в кой час се разделят… Имаше обаче стъкла над вратите. Благодарение на светлината, която се пръскаше из коридора, аз можех да разбера в коя стая гори лампата. Желаех я, в същото време се боях от изчезването на тази светлина, която потапяше къщата в още по-непоносимо мълчание… На сутринта, когато се събирахме на закуска, аз бледа и разстроена, те весели и естествени като винаги — наблюдавах ги изпод око, слушах ги как подновяват вчерашните си разговори, като че нищо не е било. Те хвалеха благодатта на Магелонските нощи, чистия въздух, който бил по-добър от въздуха на всяко друго познато на тях място. Аз се радвах заедно с тях и се сърдех за заслепението им. Можех ли да подозирам настойчивостта, с която един от двамата не преставаше да дебне най-малките признаци на промяна, които се явяваха у мен?