Пиер Беноа
Алберта (2)

I

Повече отколкото във всяка друга драма възрастите на актьорите на настоящата имат голямо значение. Тия именно противни възрасти са причина, повече от мен, повече даже и от Франц, за следващите събития. Аз бях на четиридесет и една година, когато Камила и Франц се сгодиха. Тогава той беше на тридесет и четири години, а тя — на двадесет и две. Десет година изминаха. Сега Франц е на четиридесет и две години, а аз съм на повече от четиридесет и девет… Уви, аз съм вече стара, много стара жена!

Ще гледам да не изпусна известни подробности, които са привидно неуловими даже и за едно тъй монотонно, тъй лишено от непредвидени случки съществуване, каквото беше моето през цели четиридесет години. В момента, когато тези случки идват при нас, човек не им обръща, внимание. А после, по-късно, много по-късно, когато си ги припомня, когато те изведнъж изпъкват, осветени от грубата светлина на катастрофата, човек бива обхванат от мъртвешки страх, чувствува се предопределен, неотговорен. Неотговорен! Аз много добре съзнавам виновността, си, виновност, признаването на която не беше ми наложено от нищо и от никого, за да разкрия всичко това. Случаите да се оправдая, които ще имам по-нататък, няма да бъдат тъй чести.

Тук, на масата, върху която пиша, има една фотография на Камила като малка. Челото й вече издава признаците на упоритост, над него има къдрица, която тогава беше тъй руса, а очите са бледи, побледнели и от това, че фотографията е изхабена от честите ми целувки! Безкрайните ми дни минават със слагането и изваждането от куфара на тази фотография. При всяко изваждане ми се струва, че за първи път виждам Камила. Какво мога да очаквам от това гледане на портрета? Смекчение или усилване на моите угризения? Случва ми се ту едното, ту другото. О, печални, преминали дни, защо тези две създания не бяха обречени на щастие?

Щастие! Без съмнение и други, между стените на тази килия, са произнасяли тази дума и може би повече са заслужавали щастие от мен… Обаче Камила, детето ми!

Веднъж, спомням си, тя беше едва на две години, лекарят излезе от нейната стая и ни заговори с нисък глас. Болна беше от круп. Четири нощи аз прекарах край главичката на малкото си момиченце и всеки момент се страхувах да не ми го грабне смъртта. Ако в тази минута аз можех да предвиждам какво ще стане с мен и с нея, наистина по-добре щеше да бъде… Но къде се отклонявам аз? Едва съм пристъпила към задачата си и вече започвам да говоря глупости. А при това тази изповед има своето оправдание само ако бъде точна и изложена сухо като рапорт.

* * *

Баща ми, по занятие бирник, бил назначен към 1872 год. в околийския център, дето по-късно аз се омъжих. Две години след назначението той се оженил за майка ми, която му донесла зестра малка рента и една къща на село, където се оттеглих като овдовях. Родителите ми се ползуваха с уважението на всички околни и аз няма защо да намалявам тази всеобща почит, даже и като давам да се разбере, че детинството ми би могло да бъде по-щастливо. Впрочем, аз прекарах малка част от детството си в къщи. Майка ми умря, когато бях на шест години, а на осем аз постъпих като пансионерка в девическата гимназия на града. Баща ми не одобряваше светското образование, но беше чиновник. Освен това обичаше да казва, че средствата ни са малки и че той не иска един ден дъщеря му да го упреква, че не я е направил способна да си изкарва прехраната. Да съм способна да изкарвам прехраната си значеше да мога да свърша основното училище, а ако е възможно и гимназия.

Той не беше лош човек. Напротив. Обаче избухванията му бяха страшни. Само суетността му, когато някой я погалеше, можеше да има надмощие над неговата грубост. Още докато бях съвсем малка, аз можах да разбера това. Не е добре, когато детето още от съвсем рано започне да разсъждава за своите родители. По това време председател на републиката беше Карно и той посети един ден града ни. Макар че щеше да престои само няколко часа, повече от месец преди това уреждаха подробностите на церемонията. На големия площад се издигна естрада, окичена с национални знамена и общинският съвет реши три момиченца от гимназията да чакат там облечени: едното в синьо, другото в бяло, а третото в червено. Облеченото в бяло момиченце трябваше да прочете кратко приветствие, а другите две да поднесат цветя на държавния глава. Понеже бях първа в класа по декламация, аз бях натоварена с приветствуването. Повече се уплаших от това, вместо да се възгордея, защото познавах враждебното отношение на баща си към управляващия режим и предварително знаех какво ще се случи, когато той научи, че дъщеря му е включена в това посрещане.

Пристигането на председателя беше определено за понеделник. Неделният ден, който прекарах в къщи, беше за мен дълго мъчение. Едва вечерта, когато като пансионерка трябваше да се прибера в лицея, аз се осмелих да кажа истината на баща си. Яростта му надмина всичко, каквото можех да си въобразя: „А, значи по този начин те показват пренебрежението си към бащинската власт! Добре тогава, ще видят!“ Аз се прибрах в пансиона обляна в сълзи и готова да посрещна всякакви скандали. На другия ден, когато се обличах и повтарях за последен път приветствието, още не можех да дойда на себе си. Първото лице, което видях на естрадата между тълпата, беше баща ми. Той беше на втория ред в групата облечени в рединготи чиновници, които щяха да бъдат представени на председателя на републиката. Чувствувах, че ме гледа, но избягвах погледа му, защото знаех, че е сърдит. Езикът ми прилепваше на небцето. Все пак ми дойде малко кураж, когато камбанният звън и музиката възвестиха приближаването на кортежа. Аз се повдигнах на пръсти. Понеже през целия си живот съм си спомняла за това, аз се питам как съм могла да видя в тоя момент всички подробности: белите пера на генералите, сребърните бродерии на дрехата на префекта, дебелите мъже, препасани с трицветни ленти, които бяха депутатите от окръга, най-после него, човека с черната брада и с гърди препасани с големия червен кордон. Направиха ми знак и аз изведнъж чух гласа си, че звъни сред затихналия изведнъж площад. Гласът ми беше тъй променен! Имаше неочакван тембър, който ме окуражи и изведнъж избухнаха ръкопляскания…

Председателят бе вече получил цветята от синьото и червеното момиченце. Той ме погледна усмихнато:

— Много е хубава тази брюнетка. Как ви е името, миличка?

Нямах време да избъбря името си. Един мъж, червен от радост, се вмъкна между председателя и мене. По-късно научих, че това беше кметът.

— Това е дъщерята на нашия бирник, господин председателю. Ако благоволите да ми позволите…

В същото време той правеше повелителни и отчаяни знаци към баща ми. Последният трябваше да пресече една двойна редица от чиновници, за да бъде допуснат пръв измежду всички, за да стисне ръката на председателя. Той ми се видя несръчен, малко побледнял. Видях го ясно, защото вече не се боях да го гледам.

— Моите сърдечни поздрави, драги господине. Дъщеря ви е наистина превъзходна и има прелестен глас.

Понеже училищата бяха разпуснати, останалата част от деня аз прекарах в къщи. През време на обеда баща ми съвсем не скриваше задоволството си.

— Не беше лошо приветствуването. И е съчинено в много по-добър дух, отколкото можех да се надявам. Смятам даже, че авторът трябваше да наблегне още повече на другия, на великия, на дядо му, организаторът на победата^[1]. Внукът също изглеждаше много добре, по-добре отколкото на портрет.

Баща ми стана и започна да се разхожда из столовата. Като мина край моя стол, той сложи ръка на челото ми. Чух го да си шепне така, като че дотогава не бе се сещал за това.

— Наистина, той има право. Малката Алберта е хубава!

Хубава! Аз съм хубава! Трябваше да чакам тридесет години, за да чуя пак да ми се кажат тия думи и с каква цена заплатих за тях!

* * *

Както беше решено, Алберта свърши прогимназия и после гимназия. Свърших изпитите почти без препятствие, обаче решено беше, че няма да бъда един от ония феникси, с които се гордее женското образование във Франция. Баща ми беше взел своето решение. Той старееше. Страдаше от болест, която го отнесе в гроба. Струва ми се, че ако по това време бях проявила желание да следвам проектите, които той някога бе посветил на мен, в моето намерение той би видял само знак на неблагодарност. С мълчаливо съгласие от моя страна бе решено да си остана в къщи. Беше решено също, но при други известни условия, че ще се омъжа.

Старата слугиня, която работеше у нас от четвърт век се прибра в селото си, за да доживее там края на живота си. Аз на драго сърце, даже с радост, се натоварих с нейната работа и открих, че съм безпогрешна домакиня. Стори ми се, че в това е истинската ми мисия. Девическата гимназия беше само епизод в живота ми. Тя не беше оставила в мен нито независимия дух, нито решителността, които по-късно се проявиха тъй силно у Камила. Разбира се, по време на учението, беше ми се случвало да чета романи, обаче само такива, каквито се изискваха в програмата. Не искам да се доказвам повече разсъдлива, отколкото съм и ще излъжа, ако кажа, че сърцето ми е останало нечувствително към преживяванията на някои героини на романи. Обаче никога не ми е минавало през ума да съпоставям съдбата си с тяхната. Най-съблазнителните картини на поетическото въображение си оставаха затворени между страниците на книгата веднага, щом я затворех. Те преставаха да имат власт над мен. Те не ме преследваха нито при ежедневната разходка, която правех с баща си, нито в кухнята, нито пък в мрачната ми стая, в чистото и строго легло, дето почиваше чистото ми като на дете или на старец тяло.

* * *

Беше ноември. Бяха изминали година и три месеца, откакто живеех с баща си, когато той ме попита една сутрин ненадейно:

— Алберта, нали нямаш нищо против да се омъжиш за Жером?

Господин Жером беше от пет години негов помощник. Баща ми трябваше да си даде оставката от първи януари. В тоя момент беше решено от окръжната и централната власти, че господин Жером ще го замести напълно в работата, която поради разклатеното си здраве, баща ми вече бе му почти отстъпил. Той беше мъж висок и слаб, късоглед и рус, постоянно облечен в жакет, излъскан на лактите. Той никак не обичаше да го канят на гости, защото в пансиона, дето се хранеше, бе свикнал да чете вестника си по време на яденето. Обаче, малко по малко той отстъпи пред настояванията на началника си и започна да идва на вечеря у нас. Това значеше увеличение на моята работа, обаче не се оплаквах, защото тази компания даваше добро настроение на баща ми. Двамата мъже говореха за дневните постъпления в касата. След вечеря те играеха на табла и това беше едничкото им развлечение.

— Нали нямаш нищо против, да се омъжиш за него?

— Но, тате, не е ли необходимо да го обичам?

— Да го обичаш ли? Само това липсваше. Мислиш ли, че е прилично? Нима си въобразяваш, че аз обичах майка ти, когато се оженихме? Хайде де, ти се шегуваш…

И наистина, аз се шегувах. И защо пък да не се омъжа за господин Жером? И тоя път отделих реалността от романтизма. Аз четях любовни романи така, както бих чела някое пътешествие към области така далечни, че изглеждат въображаеми. Гледах на живота като на нещо плоско, студено и достойно и допущах, че тази плоскост, тази студенина и достойнство са тъй естествени, тъй нормални, че няма защо да се обиждаме от тях или пък да се хвалим.

На уречената дата, която беше твърде близо до неговата смърт, баща ми си даде оставката и аз се омъжих за господин Жером. Той беше на тридесет и девет години, обаче и това нямаше значение, понеже беше от ония хора, които през целия си живот изглеждат на една и съща възраст.