Пиер Беноа
Алберта (19)

XVIII

В това изложение се мъча да кажа точно всичко, което стана, да дам вярна картина на събитията, да бдя да не би да ги променя заради мислите и съмненията, които по-късно се загнездиха у мен. Нека чувството, което изпитвам сега към Франц, чувство сложно, съставено еднакво от омраза, отвращение и любов, нека това чувство изчезне и нека остане само споменът за годините, когато Франц правеше всичко, за да бъда щастлива. Не зависеше от него това. Всичко, което човек можеше да направи в тази посока, той го направи. Той ме обичаше, както (зная това) не може да бъде обичана никоя жена по света. В тази любов той вложи безподобна искреност, плам и устрем. Грешката ми беше в това, че самата интензивност на тази страст я осъждаше да не бъде вечна. Грешката ми беше, дето си мислех, че щом съм обичала само един човек, имам право да се надявам, че той ще обича само мен. Мислех си най-вече, и това беше непростимата ми грешка, че великата любов стои над закона за възрастта. Как страшно е пробуждането от подобна заблуда! Има ли нещо по-жалко на земята от жена, която вижда, че любовта към нея е вече само съжаление?

* * *

Признавам, че през месеците, които последваха непосредствено смъртта на Камила, аз бях напълно щастлива. Именно през тия месеци мислех най-малко за умрялата. Разбира се, Франц не биваше да ме оставя дълго сама. Когато през зимата му се случваше да отива в града, за да телефонира или прати телеграма, той ме сварваше често разплакана, свита в креслото, разтреперана в някоя стая, без да имам сила да стана и запаля лампата. Но неговото присъствие разпръскваше веднага мрачните призраци, родени от тъмната самота. Достатъчно бе да ме вземе в прегръдките си. Вечеряхме и си прислужвахме вече сами, защото Мария не беше при нас в къщи. Бях й разрешила вечерно време да се прибира при родителите си. Тя се готвеше да се годява за сина на един гостилничар от околността. Идваше сутрин към десет часа, слагаше ни за обяд, а след обяд разтребваше къщата и си отиваше привечер като ни приготви вечерята. Така че старата къща ни принадлежеше без никакъв контрол и никое човешко същество не беше свидетел на първите седмици от нашето щастие.

Впрочем никой още не намираше за необикновено присъствието на Франц. Веднага след погребението на Камила, било поради сметка, било наистина от нужда да се лекува, той отиде да се консултира с градския лекар, един съвестен и плашлив старец, който се почувствува поласкан от това посещение. Този лекар беше на мнение, че ако Франц прекара зимата в Париж, непременно ще попречи на оздравяването си. Трябваше да остане колкото се може повече в Магелон, защото разбираше, че горският въздух има спасително влияние върху здравето му. Франц послуша много лесно този съвет, който може би беше предизвикал. Но отпуската му вече изтичаше. Трябваше да отиде в Париж, за да уреди всичко с административните и военните власти, от които зависеше. Разбира се, решено бе да го придружа. Това пътуване трая само толкоз, колкото беше необходимо да получи подновяване на отпуската си. Все пак той се възползува от случая, за да се занимае със своите работи и да посети някои едри индустриалци, между които и собственика на една от най-големите юзини в околностите на Париж. Той има време да нагласи в съгласие с него един проект за дружествен контракт за експлоатация на открития от него автомобилен модел. Възхищавам се от спокойствието, с което той нареждаше тъй сложни работи, без да успея да се усъмня, че дори и за минутка е престанал да мисли за мен. Преди да изтекат две седмици, ние вече се бяхме завърнали в Магелон.

Ако в тоя момент някой ми беше казал, че никога не ще излезем от там, струва ми се, че ние никак не бихме се учудили на подобно предсказание. Във всеки случай, ако един от нас би направил, някоя забележка, то не — Франц щеше да стори това, а аз, понеже знаех, че въпреки, всичко той има определена цел. Рано или късно трябваше да се преселим в Париж, ако не за цяла година, то поне за достатъчно дълъг период. Но в тоя момент ние не мислехме за толкова неща. Войната продължаваше. Не беше възможно да се предвиди какво ще стане на другия ден, а още повече да се организира нещо. Може би един ден ще изучат отражението на тази велика четиригодишна драма върху живота на хората, които не бяха пряко замесени в събитията. Налагаше се, според тогавашната терминология, мораториум над всички решения, които можеха да се смятат вече напълно определени. „Когато свърши войната“ — това беше една удобна формулировка, от която произтичаха толкова извънредни положения, порастваха и се пръсваха в различни, посоки. На каква възобновителна работа трябваше да се отдадат всички, когато мирът, след като възвърна всички към нормалния живот, не остави вече на безразличието и на безволието лекото извинение с изключителните обстоятелства!

Зимата на 1917 година! Зима трагична за толкова французи! Но не очаквайте съчувствие към неволята на страната у тази, която забрави толкова лесно трупа на дъщеря си! Войната съществуваше за жените само дотолкоз, доколкото те пряко страдаха от нея в привързаността и любовта си. Войната беше за мене звездообразната рана, която виждах нощем при светлината на кандилото върху гърдите на заспалия Франц. Скъпият ми! И като си представех, че можеха да го убият! Не мислех, че Камила още би била жива, ако германският куршум бе пронизал това сърце, чиито туптения чувах и изпитвах ужас само тогава, когато от време на време отслабваха. Едничката ми грижа, отечеството ми, вселената ми — бяха в това! Всичко, което съществуваше извън тази стая, ми беше чуждо и безразлично. Не можех да си представя, че нещо друго, освен Франц би могло да има значение.

А и той как ме обичаше! Една жена може да се мами във всичко, но не и за подобно нещо. Неговата любов е моето оправдание! Не се опитвайте да ме лишите от тази увереност, единствената, която ми остава, единствената останка, която изплува и за която упорито се държах до последното сгромолясване. Дори и ако, когато се явим пред съдиите, той почне да отрича всичко и каже, че съм луда и че никога чувството, което е изпитвал към мен, не е можело да го доведе до престъпление, аз ще се провикна пред съда: „Не го слушайте. Не виждате ли, че нещастникът иска да спаси главата си?“. И тонът ми ще бъде такъв, че ще ми повярват. Да, и това е същността на процеса, той ми даде най-осезателно и в същото време най-страшно доказателство за любовта си. Имаше и други, слава богу, толкова други, че не зная откъде да почна, за да ги изброя. Но нека той не си прави илюзии, аз ще кажа всичко. Ако е необходимо, ще отида до там, докъдето никога не се е осмелила да стигне една жена. Пред съдебните заседатели ще зарежа цялата си свенливост. Ще разкажа… и нека тогава никой не твърди, че съм си правила илюзии, нека не инсинуира, че думите, които ми е казал, че прегръдките, които ми е дал, е можел да ги каже и даде на други жени. Зная какво говоря. Имам си и сравнения. Зная, че е обичал и Камила. Навярно тя е била негова. Добре тогава… Когато той отсъствуваше от Магелон, аз постоянно ровех книгите на дъщеря си и видях най-после, че гибелната ми предвидливост се увенча с успех. Намерих писмата му до нея. О, всичко това е много недостойно, разбирам, но видели ли сте някога жена в подобно положение? Не вярвам. Ще намерите ли поне една, която да превъзмогне отвращението си и да се помъчи с мисълта да се постави на мое място? Милост, милост за мен, нещастната! Но какво значение има това! И тъй, аз четях тия писма. Казвах си: „Той я е обичал, тя също, това е сигурно, но както се обича едно бледо младо момиче. Какво значат бедните думи, които е употребявал за нея, в сравнение с тези, които отправяше към мен, в сравнение със сладострастните викове, които предизвиквах у него!“

* * *

През течение на тия дни и седмици, през които черпех вяра в себе си, от вярата, която ми липсваше дотогава, видях как Франц, горд и учуден от своето дело, гледа като зрител жената, която беше създал. Случваше му се много пъти, пресичайки изведнъж прегръдките ни, да ме отблъсне с кротко и бързо движение и, сложил ръце на раменете ми, да ме гледа със странна смесица от гордост и меланхолия. „Като си помисля само…“ — шепнеше той. Тук спираха думите му. Бях свободна да ги довършвам както си пожелая. „За какво мисли?“ — питах се аз опиянена. „Мисли, че е трябвало по-рано да ме опознае, че съм можела да принадлежа само на него. Не, не, той по-скоро мисли какво бях, когато се срещнахме. Смирена и смътна жена, в черна рокля, по-млада с една, но по-стара с десет години!“ Не ми е неприятно да говоря за това чудотворно подмладяване. Разбира се, ние двамата можехме да се лъжем по тоя въпрос. Но то се засвидетелствуваше и от толкова други доказателства! Познаваше се по учудения поглед на хората от нашия край, по думите и комплиментите, които ми подхвърляха пътуващите работници, чужденци за нашия край — наивни и груби почитания, но те ме очароваха и тревожеха. Как може човек наистина да остане безчувствен към толкова неща? Очите ми бяха по-тъмни и по-блестящи, косата ми престана да побелява. Походката, упражненията, все по-големите грижи, които полагах за тялото си, бяха му придали твърдост и гъвкавост, които, струваше ми се, никога не бях притежавала. По някакви тайнствени причини лицето ми се набръчкваше, но се и подмладяваше. Спокойната правилност на неговия овал бе заменена с някаква тревога, с нещо почти грубо, което се подчертаваше от употребата на мазила. Все пак още продължаваха да съществуват две Алберти. Първо тая, която не бях още съвсем престанала да бъда, бившата, жената в траур, майката на Камила, с една дума тази, която, срещаха в града по пътя, облегната на ръката на мъжа, когото продължаваха да наричат годеник на госпожицата и пред която продължаваха да свалят почтително шапка. След това идеше другата, тази що се откриваше, щом затворената врата превръщаше Магелон в жилище, непристъпно за чужди погледи. Кой я би познал, нея, с трептящите пурпурни устни, с почернените клепачи, под които блестяха очите й, с отпуснатите движения, в богатството и пъстротата на дрехите, в които се обличаше и в които цялата чувствена душа на прабабата-креолка се пробуждаше на воля. Мисля, че никой не се е мъчил е такъв устрем да си възвърне с всички възможни средства изгубените години.

А той? За да ми благодари, той произнасяше магически слова, думи, които едновременно ми откриваха пустотата на миналото ми съществувание и намираха начин да я запълнят.

Прекарахме години в тази великолепна изолация. Щом се мръкнеше, аз обгръщах, с ръце тази кестенява глава, тъй хубава, че бих се заклела, че и най-малкото престъпно намерение не би могло да се скрие в нея. Макар че по тоя въпрос имах нещо повече от подозрения и бях напълно уверена, не исках да мисля за това. Моето престъпление, бих искала да кажа и наказание, беше, дето си мислех, че великата любов изчиства и оправдава всичко. И каквото и да се случи, аз ще продължавам да мисля, че това престъпление има власт в сърцето на всяко същество, което наистина е обичало.

* * *

Месеците следваха един подир друг. Сезоните се сменяха. Една ноемврийска сутрин, тъкмо седяхме двамата на терасата, камбанен звън се разнесе под сивото небе. Последваха го камбаните на всички черкви от планината и долината. Погледнахме се с Франц. Краят на войната! Възможно ли беше?!

Жени, мъже, деца минаваха по пътя, смееха се всички и тичаха към града. Франц стана. Разхождаше се бързешком по терасата. Аз стоях все така неподвижно с объркана душа и продължавах да се вслушвам в звъна на камбаните; всеки удар ме приближаваше към нов живот. Предчувствувах, че той ще бъде пълен с примки.