Пиер Беноа
Алберта (6)

V

Не можех да се наситя да чета писмото й.

„Мила мамо — пишеше ми тя, — много ще се изненадаш: ще се омъжвам. Да, това е съвсем вярно. Годеникът ми е много хубав, много добър, много интелигентен, въобще превъзходен във всяко отношение. Ти знаеш много добре, че ако аз не го намирах такъв, той не би бил мой годеник. Запознах се с него в междусъюзническата комисия по материалите за автомобилната тракция, на която (не зная дали съм ти съобщила), аз съм секретарка от шест месеца. Франц е причислен към тази комисия като съветник, защото не е французин. Не подскачай: той даже е немец, т.е. поляк. Да, на пръв поглед тази работа изглежда сложна, но ти ще разбереш по-нататък. Произхожда от много старо полско семейство. В качеството си на инженер в една от най-големите германски автомобилни фирми, той намерил през миналия август, че е съвсем безполезно да се присъедини към пруския полк, дето предстояло да бъде мобилизиран. След лични приключения, които няма да изброявам, той бива ранен в Шампан, като член на полския доброволчески легион и после причислен към комисията за автомобилни материали. Там той е извънредно полезен, защото познава повече от всеки друг всички патенти и тайни. В тази комисия ние се и запознахме. Ти се сещаш за останалото. Можеше да се оженим веднага. Но от една страна той очаква някакви документи, които подготвят за него в полската мисия, а от друга страна, мила мамо, макар и да съм пълнолетна, зная, че ти ще се уплашиш от подобни бързи действия. Освен това Франц гори от желание да се запознае с майката на своята годеница, а аз смятам, че чистият въздух в Магелон ще му бъде полезен, защото той е уморен от много неща, а и сега върши огромна работа. Накратко казано, ние тръгваме от Париж идущата седмица, точно в неделя и ще пристигнем на другия ден в девет часа. Няма нужда да ти казвам да разпоредиш да приготвят, каквото трябва. Напротив, понеже те познавам, аз настоявам да не дигнеш цяла революция в къщи и да не разсипеш младата си помощничка. Ти познаваш вкуса ми. А пък Франц е най-лесно задоволимият момък на света. Прибавям, което за тебе е най-добра гаранция, той е католик и двамата ще се разберете много добре, за да ми държите проповеди на тази тема…“

* * *

Тази неочаквана новина, разбира се, ме учуди, а и малко разтревожи. Толкова пъти Камила подчертаваше, желанието си да остане сама и независима! Освен това един подобен избор, при обстоятелствата, в които живеехме, не ми вдъхваше доверие. Признавам впрочем, че ако такива бяха най-очебийните причини за моето неудовлетворение, те не бяха достатъчни да обяснят смесицата от любопитство и душевно вълнение, която растеше в мен. През цялата седмица на очакване трябваше да напрягам всичкото си хладнокръвие, за да надмогна вълнението, чиито причини не схващах. Впрочем, както при всички случаи, причините да се страхувам, се уравновесяваха от други неща, от които можех да бъда доволна. Аз бях много често слушала от Камила похвали за свободната любов и затова се боях да не би един ден тя да приложи теорията си на практика. Затова зла воля беше от моя страна, че не се радвам на един проект, чието реализиране отбелязваше края на всичките ми страхове.

Не беше въпрос, нека употребя думите на Камила, да вдигам революция в Магелон. Но все пак тази къща беше обитавана само от мен, а нарядко и от дъщеря ми. Малко по малко сега аз забелязвах, че бях изоставила целия дом да се пропие от някаква сънна атмосфера. Днес трябваше да разтворя бързо прозорците му за слънце и живот… Цели пет дни, с помощта на малката си слугиня, аз се захванах да уредя всичко. Извадих из старите шкафове най-дребните съкровища, които бях почти забравила, махнах калъфите от креслата в приемната и стаите, побързах да напълня вазите с цветя, поправих часовниците, които сочеха различно време. През време на тия трескави дни в къщи се отбиваха различни странни личности: майстор, който поправи водосточните тръби, стъклар за счупените прозорци и даже един акордьор за пианата. Сега се мъча да си припомня чувствата, които ме вълнуваха, докато давах нареждания за всичко това. Безспорно е, че се вълнувах. Но от какво беше това вълнение? Дали поради някакво предчувствие за бъдещето? Или пък това бе просто вълнение на майка, която ще се срещне с непознатия човек, определен да осигури щастието на детето й? Или пък банална загриженост на домакиня, която се бои да не я сварят неподготвена? Не зная, не зная. Едно е сигурно, че в известни моменти безпокойството ми беше толкова силно, че почти желаех да получа от Камила писмо, с което да ми съобщава, че по някаква причина, безразлично каква, тя е променила плана си и не ще дойде в Магелон.

* * *

В неделя след обяд всичко беше вече наредено и аз не бях получила никакво друго нареждане. Значи щяха да пристигнат. Все пак една подробност ме смущаваше. В писмото си Камила пишеше, че ще пристигне в девет часа сутринта, което значеше, че ще тръгнат от Париж с нощния влак. Дотогава тя винаги тръгваше от Париж сутрин и пристигаше привечер. Понеже нямах железопътен указател, аз реших да сляза до града и да направя справка.

Въпросният град има три хиляди жители и до днес не е свързан с никаква железница. Най-близката станция е отдалечена на около двадесет километра. Пътници, които слязат на тази гара, рискуват да не намерят никога превозно средство, ако хора от околностите, приятели или роднини, не ги посрещнат с автомобил или файтон. От разписанието научих, че има само един влак пристигащ от Париж сутрин в осем часа и четиридесет и седем минути. Камила съобщаваше с писмото си девет часа. Сигурно беше същият влак, нямаше как да се излъжа. Прочее, без повече да се колебая, аз отидох в гаража и помолих един шофьор да ме вземе от къщи на другия ден сутринта между седем и половина и осем без четвърт. Аз му казах също да избере най-мощния си автомобил, за да може да отнесе колкото се може повече багаж.

Понеже трябваше да ставам рано, реших и да заспя по-рано отколкото обикновено. Не успях да го направя. Сънят бягаше от очите ми. Седнах до прозореца. Юлската нощ не беше особено гореща, а мене ми се струваше, че ще се задуша. Слязох в столовата, осветена тук-там от лунната светлина. Взех от бюфета чаша и изпих две чаши вода една след друга. После излязох на терасата.

Тя бе цяла окъпана в светлина. Нощта беше тъй ясна, че се различаваха всички къщи в долината, със странните им покриви от плоски керемиди. Ливадите бяха като боядисани сребърно. Двете кули на разрушения замък, който се издига над селото, се очертаваха със странна яснота. При всяко подухване на вятъра се разнасяше миризмата на магнолия.

Нямаше никакъв шум. Безнадеждно напрягах слуха си, като че ли можех да чуя шума на експреса, който водеше към мен Камила и непознатия. На другия ден вечерта те щяха да стоят на същото място. Как ли изглеждаше той? Тя даже не беше ми съобщила възрастта му. А как ли се отнася тя с него? Дали са вече на ти? Аз никога не говорех на ти с мъжа си. Наистина, аз не го избрах.

Завих се с тънкото шалче, което бях метнала върху дългата си нощница като слизах. Стори ми се, че е студено. Усещах голите си ръце. Дали бяха замръзнали или трескави. Не знаех. Каква ли беше тая внезапна отпуснатост? Спомних си прабаба си креолката. Никога не бях мислила толкова за нея, както през последните тия шест дни. Навярно тя приличаше на жената, каквато чувствувах, че съм станала нея вечер…

Хайде! Бедна изоставена жена, прибери се в леговището си!

— Госпожо! Госпожо! Автомобилът дойде!

— Боже, колко е часът?

— Наближава осем, госпожо.

— Защо не ме събудихте по-рано?

— Госпожата нищо не ми каза. Не знаех.

Скочих и се заобличах бързо. За по-малко от четвърт час аз бях готова.

— Спомняте си всичките ми нареждания за обяда, нали, Мария?

— Да, госпожо, да.

— А пъпеша? А пъстървите?

— Току-що ги донесоха, госпожо.

— Не се грижете за виното, аз сама ще сляза в избата. Ето ключа от големия шкаф за покривките на масата. Да бъде подредено, когато пристигнем. А, непременно ми дайте да опитам предварително гъбите и гъшия черен дроб.

В автомобила, който ме носеше сред утринната прохлада, усетих, че ме обзема едно светло замайване. Чувах смътно, че шофьорът ми задава учтиво въпроси, без да се обръща.

— Значи, госпожо, този път госпожица Камила ще остане малко повече между нас?

— Не зная, Анри.

Понеже отговорите ми почнаха да стават едносрични, добрият човек измени методата си и започна да ми дава сведения за земеделското състояние на кантона.

— Царевицата е добра. За лозите също не може да се каже, че отиват зле. Ето, ако искате да видите.

И колата като че намали хода.

— По-бързо, Анри, по-бързо. По моя вина, ние закъсняхме.

— Бяхме закъснели, но наваксахме… А, ето я и гарата. Както ви казвах! Едва е девет без четвърт. Сигурно ще има да чакате.

Той не се лъжеше. Влакът имаше четиридесет минути закъснение. Седнах на един стол, който ми предложи прислужничката в бюфета. Обаче не ме свърташе на едно място. Девет часа… Още двадесет и седем минути!… А за мене преди седмица нямаха значение ни години, ни месеци, ни дни, си мислех аз, как ще мога да дочакам да изминат тия минути!…

* * *

Станах и започнах да се разхождам колкото е възможно по-спокойно. Отивах от единия до другия край на тротоара и хвърлях безпокоен поглед към часовника, колчем минавах край него. Девет и дванадесет… Девет и шестнадесет… Девет и двадесет.

— Вагонът първа класа спира по-горе — ми каза любезно дежурният чиновник.

Девет и двадесет и пет! Изведнъж измъченото ми сърце се сви още повече. В същото време позвъня ритмично звънец, който като че не искаше да спре. Над дърветата, на около триста метра, се показаха две големи кълба дим и затичаха към мен.

— Внимание! Отдръпнете се!

Вече две-три вратички на вагони, които влизаха в гарата, почнаха да се отварят от нетърпеливите. Влакът пристигаше с такава бързина, че за момент изпитах безпокойство и се запитах дали ще може да се спре.