Пиер Беноа
Алберта (13)

XII

И досега не съм разбрала същността на тази история с документите. Но уверена съм, че Франц ги беше получил и, че по писмото, с което й изпращаха дубликатите, Камила беше научила това. Следователно не е мъчно да си представи човек какъв е бил след тоя момент животът в Магелон. Не съм виждала по-тревожно, по-гибелно положение! Дали тогава съм имала ясна представа за тази двусмислица, за тази опасност! Колкото повече се мъча, толкова по се чувствувам неспособна да разбера това. Мога да кажа само, че не исках да мисля за тези работи. В това е грешката ми, в това е и моето престъпление. То трая около петнадесет дни, първите петнадесет дни от тази трагична есен. Бях като замаяна. С наслада вървях край някаква пропаст. Единственото ми извинение беше мисълта, че ще падна само аз.

Колкото първите дни на септември бяха студени и досадни, толкова октомврийските бяха хубави. Пеперудите, изчезнали за момент, подхвърчаха от всички страни на терасата и стигаха чак до столовата. Познавах ги всичките. Съобщавах имената им на Франц. Малки сини пеперуди, наречени аргуси, кафяви птици, изпъстрени със сребристи и седефени ромбчета, черно-сапфирови мориоси. В стаята си, между прозореца и завесата, често виждах една странна нощна пеперуда. Крилете й са сиво-пурпурни. В нашия край я наричат младоженка. Пущах я да си излезе и се чудех защо дават такова весело име на едно насекомо, което изглеждаше покрито с кръв и пепел.

По взаимно съгласие, без предварително да се съветваме, ние изоставихме лова на глигани, защото разбрахме, че е по-добре да не оставяме Камила толкова дълго сама. Без тя да ме моли за това, аз заговорих за опасността, на която се подлага Франц при продължителното бродене из горските усои. Камила изслуша това обяснение с едно безразлично поклащане на главата. „Както искате“, това като че бяха единствените й думи за всичко. Въпреки привидната свобода, която ни оставяше, за да види може би до каква степен ще злоупотребяваме с нея, ние вече не се отдалечавахме от къщи, от терасата, дето падаха лъскавите плодове на дивите кестени. Само понякога, когато, слънцето блестеше така изкусително, след обяд и Камила се качваше горе да работи, Франц приготвяше автомобила, виненочервеното малко чудовище, което не бива да забравяме. Ние избягвахме за час до някой от замъците, накацали върху околните скали. Ходехме до кулите на Св. Лаврентий, едната от които всяка година се разрушаваше от стихии, а другата беше масивна и издута. Върху нея танцуваха някога през феодалните празници, а сега бе обсадена от девствените гори. Отивахме до мрачния сиво-син Монтал дьо Ревери, в чието име по странен начин се съчетават носталгия и радостно възвръщане, до червения Кастелио, чийто вътрешен, пълен е палми двор напомня едновременно Хьохкьонигсбург и Генераллифе, отивахме най-после и до Лубрекас. Той беше най-любимият ни замък. От неговата височина се виждаше като на длан керсиполската равнина, оградена от север с мрачния кръг на Овернските планини. Нашите неспокойни сърца чернеха от там спокойствието, от което имаха толкова голяма нужда. Сред тая мълчалива самотност ние изпитвахме чувството, че сме свободни. Нашите общи мисли се сливаха под чувственото и чисто небе. Нищо не съществуваше, освен двама ни, които едва живееха, потопени, сляпо и сред толкова лазур. Нашето щастие би било пълно, ако очите ни, които ние упорито се мъчехме да крием един от друг, не се насочваха непрекъснато към една и съща точка на хоризонта, към Мигел и малката къща, където трябваше след известно време да се приберем при Камила.

Повечето пъти, когато се прибирахме, тя си беше още в стаята. Понякога ни чакаше на терасата и се люлееше с цигара в уста на един стол. Посрещаше ни засмяно:

— Мамо, по време на отсъствието ви се получи колет за тебе. Платих, както и първите два пъти. Това прави малко повече от четири хиляди и седемстотин франка… Не, не, няма защо да ми даваш парите сега. Ще уредиш всичко наведнъж, нали имаме общи сметки. Тъкмо се сетих, че още се бавим да ги уредим…

— Преди малко ходих при нотариуса. Нямаше го. Но бъди спокойна, утре ще отида пак. Къде е пакетът?

— В твоята стая. Казах да го занесат там.

Като че тази година есента продължаваше до сетни сили хубавите си дни и се боеше от момента, когато трябваше да потъне в зимната нощ, или пък се мъчеше да влезе в нея, накичена е прелести, които да предизвикват още по-голямо съжаление за славния залез. Изглеждаше като че и аз се мъчех да й подражавам. В това отношение съветите на Камила не бяха излишни. Тя нямаше настроение да ги допълва с нови, но и аз, разбира се, вече нямах нужда от това. Сещате се какво, съдържаха колетите от Париж. Като се отказа от пътуването си, Камила отклони също така и отговорността за различните покупки, с които я бях натоварила. Не ми беше много трудно да я заместя и ето че това, което някога беше за мен истинска мъка, сега стана най-приятната ми грижа. Живеех вече сред модни журнали и каталози. Когато сутрин Мария влизаше в стаята ми, ако не бях, пред тоалетната си масичка и не опитвах някой нов начин за сресване, тя ме намираше седнала при леглото, покрито с кройки за рокли или всякакви видове и цветове мостри плат.

Разказвах вече за радостното учудване, с което Камила бе посрещнала първите ми опити, чрез които започнах да се освобождавам от мрачния си траур. Сега напредъкът ми по тоя път предизвикваше много по-малко ентусиазъм и аз вече знаех, че не ме очаква насърчителен поглед всеки път, когато се появявах в нова рокля. А при това роклите ми бяха много прости и глупави. Но не бива да се забравя, че само преди три месеца аз бранех тъкмо намерението си да не напущам никога траура. По тъкмо обратна еволюция, колкото повече аз се грижех за тоалета си, толкова Камила показваше все по-голямо безразличие към всичко, което съставя женския лукс. И, спомням си, първия път, когато се явих на терасата с червило на устните и напудрена, аз разбрах, че тя е забелязала това само защото след тази дата Камила вече никога не си сложи червило и не се напудри.

Впрочем, тя никога не ми направи забележка за това. Не, не, веднъж, само веднъж!… Тоя ден бях в светло синя рокля, с бледо портокалени волани и с лек нагръдник, който откриваше много ниско раменете ми, както в портретите на Винтерхалтер. Тя се усмихна и се задоволи да каже:

— Колко си елегантна, мамо! От двете ни, наистина биха казали, че ти ще се омъжваш!

Тази мисъл, разбира се, ме накара да се разтреперя. Но това вълнение беше само временно. Е, че какво пък най-после! Защо да се боя, че съм елегантна и че Камила вижда това? Нали най-важното беше той да го види? Оттогава аз вече имах само една грижа — да му се отплатя, че ме преобрази, да му дам да разбере, че той, само той е причина за това чудо и да му благодаря, че ме откри на мене самата, като се подлагах все по-хубава и по-хубава на погледа му.

* * *

Един ден Мария ми каза свенливо:

— Госпожата забеляза ли?

— Какво?

— Изражението на госпожицата от няколко дни.

— Е?

— Би казал човек, че тази година нашият климат не й понася.

— Госпожицата работи много напоследък — отговорих сухо. — Трябва само малко да си почине…

* * *

И така, в тия безумни часове, аз решително отбягвах (не мога да не призная това) всичко, което беше в състояние да ме върне към дълга. Нищо не сторих, докато още имах възможност, да предотвратя бурята надвиснала над нашите глави. Сто пъти, хиляди пъти, зная това. Добре, трябваше да викна на Камила: „Защо стоиш тук, непредпазливо малко момиче? Бягай, бягай много далеч! Не чувствуваш ли, както казва Мария, че въздухът е лош за теб? Не стой нито минута повече в една къща, подлостта на която не разбираш!“ Или пък друго трябваше. Не Камила трябваше да си отиде. Ако аз си отидех, Магелон нямаше вече да бъде клопка и пак можеше да стане стария приветлив приют сред ясната жълто-розова есен. Да, аз трябваше да отстъпя мястото. Места за отшелничество не липсваха. На една левга отстоеше женски манастир, дето често мислех да поискам да ме приемат в моменти, когато не чувствувах вече нужда да си полагам само за себе си всички грижи, които изисква домакинството. Разколебавах се само от страх да не би Камила да ме вземе за егоистка, понеже не бих могла вече да я приемам през ваканциите. Сега сигурно дъщеря ми щеше да покаже съжаление само от учтивост при подобно решение. Там, или още по-далеч, трябваше да отида, щом се боях, че ще затъна като чувствам до себе си страшния си антагонист я като дишам същия въздух с него. Много по-далеч, на другия край на земята, безразлично къде! Но трябваше да замина, да замина! Това, което стана, не би се случило и нощите ми не биха били това, което са сега — лепкавата каша от кошмари и угризения на съвестта.

Така разсъждавам днес. Но тогава можех ли да предвидя това, което се случи? Дали бях дори способна да взема подобно решение? Нещастна мощ на любовта! Спомням си, че на матурата получих добра бележка по история. Питаха ме за процеса на една нещастна кралица и аз можах да цитирам ни преподавателя знаменитите думи: „Аз се обръщам към всички майки!“ Това е последният вик, който мога да изтръгна от себе си. Но ако, след като открия пред тях сърцето си и раните му, аз извикам: „Обръщам се към всички жени“, дали ще има някоя лицемерка, която да хвърли камък отгоре ми? Нещастна мощ на любовта! Всяка жена би излицемерила, ако откаже, че поне веднъж през живота си не е била нейна робиня, готова на всичко, включително и на престъпление и позор. Не, не, уверена съм в това. Заклевам се, Алберта не е едно гнусно изключение. Аз съм само една нещастница, която обстоятелствата подтикнаха да отиде до края на лудостта си. Оставаше още малко, за да свърша живота си като вдовица и безукорна майка. Аз ли съм виновна, че стана друго? От отговора на този въпрос не се боя. За грях тогава наистина странно би било да ми приписват примките, на които станах жертва тук долу на земята. Аз ли съм желала късното откриване на моята красота? Не бих ли стигнала до четиридесет и три годишна възраст, без дори да подозирам плътските прелести на моето тяло? Не бих желала да прониквам в тоя непознат за мен рай, ако един коварен архангел не бе ме отвел до вратата му. Виновна ли съм, че тази гледка ме ослепи? Виновна ли съм, че след този момент нещата вече почнаха да съществуват за мен само заради насладата и любовта? О, страстите на най-неспокойните мъже не значат нищо в сравнение със страстите на една жена, която чувствува отчаяние, че скоро ще изчезне светлината. Една такава жена признава, че ще пожертвува всичко и би излъгала, ако кажеше противното. „Всичко, дори и Камила?“ — казвате вие. Разбирам, да, Камила! Не бива да се мисли, че при тора отвратително падение съм забравила за Камила. Но какво! Тя беше едва на двадесет и две години. Щеше да си намери друг Франц… Дали пък и обичаше тоя?… Да… Знаех, че го обича… Бедното дете!…

Тогава?…

* * *

Беше вече 8 октомври. Тоя ден привечер за вечеря Камила слезе в столовата, засмяла както винаги.

— А подялбата, мамо? Срещна ли се с нотариуса за уреждането на моя контракт?

— Нали знаеш, че бях заета през целия ден. Изполичарите бяха при мен. Но утре вече сигурно ще отида в града.

— Много добре, защото все пак трябва да те предупредя: венчани или невенчани, ние трябва да се върнем в Париж на 1 ноември… Или поне аз…

Какво спокойствие имаше в тези думи! Дали беше естествено? Или престорено? Няма да закъснеем да узнаем това.