Пиер Беноа
Алберта (14)

XIII

На другия ден след обяд, без да съобщавам на Франц за проектите си, за да не се противопостави, аз слязох пешком до града. Тръгнах наслуки край малката река, която оприличава града на една скромна Венеция. В градската градина по кея Де Реколе хората ме поздравяваха, спираха ме да питат как съм и да научат кога ще бъде сватбата на Камила. Отговарях машинално. На няколко пъти за малко щях да изгубя кураж и да поема пътя към Магелон.

— Хайде — шепнех си сама, — трябва…

Като стигнах до къщата на нотариуса, дръпнах с разтуптяно сърце кордона на звънеца. Никой не ми отговори. Не се чуваше никакъв шум от къщата. Нима беше възможно подобно щастие? Тъкмо се готвех да се връщам, без да упорствувам повече, чух стъпки по коридора. Вратата се полуотвори от старата слугиня.

— Не ви върви, госпожо. Да бяхте дошли вчера… Днес бедният господин се грее на огъня и е болен от грип. Аз съм заета само с това да му приготвям грог. Лекарят му забрани да работи, но уверена съм, че ще приеме госпожата, ако тя желае това и ако не се бои от заразата.

— Не, не, не си струва труда. Кажете му само, че съм идвала и че ще дойда пак, щом оздравее.

Тръгнах си с лека стъпка. Не сторих ли това, което бях обещала? Виждате до какви детски хитрости прибягваше моята съвест.

Както винаги Франц ме очакваше на терасата. Разменихме си продължителен поглед, който заменяше цял разговор.

В осем часа Камила беше още в стаята си. Мария се качи горе да й съобщи, че вечерята е сложена. Тя дойде почти веднага.

— Добър вечер. Има ли поща?

— Три-четири писма за теб — каза Франц, който бе излязъл за половин час, за да отиде с автомобила за пощата.

Ту той, ту тя ходеха до пощата. Но имаше вече месец откак не бяха ходили заедно.

— Позволяваш ли, мамо? — каза Камила. И тя почна да разпечатва пликовете.

— Нищо особено. А, ето едно писмо от моя шеф. Препоръчва ми добре да си почина. „Ще има много работа през ноември“, прибавя той. Добре, добре, ще се стараем. А за теб няма ли нищо?

— Също нищо особено. Един отговор от френското дружество за производство на коли. Спогодихме се.

— За какво?

— За моя проект. Нали си в течение…

— Вече не съм в течение на нищо. Но както и да е. Казвай.

— Ето — каза Франц с малко нервен глас. — За моя модел, аз имах идеята да се откажа от входната врата. За да се влиза, покривът и една част се завъртат около хоризонтална скоба. Щом се настанят пътниците, покривната конструкция се връща обратно посредством едно копче, което командва електрически сервомотор. По тоя начин постигам това, което искам, т.е. една необикновено ниска кола, подобна на бобслей с покрив. Какво ще кажеш?

— Това ми се вижда твърде умно.

— Да, сигурно не е традиционно решение. Ами ако и предният калник се върти задно с колелата, за да се намали съпротивлението на въздуха?… За всичко това трябваше да водя обширна кореспонденция с инженерите от френското дружество. Разбира се, отначало взеха всичко това за глупост. После ме разбраха. Писмото, за което ти говоря, вече поставя въпроса за сметките.

— Добре. Ами ходи ли да видиш в кметството бюлетина? Добри ли са новините?

— Донякъде. Френските войски заедно с британските са предприели атака в Белгия, в района на гората Хоутхулст. В бюлетина утре заран ще има подробности. Артилерийска престрелка в Ен, около Пантеон. Навярно между Кран и Ай. Познаваш мястото. Артилерийска престрелка също и по десния бряг на Мьоза.

— Това ли е всичко?

— Няма нищо за отбелязване по останалите фронтове.

— Разбира се. Не обичам много тия периоди на външно спокойствие…

Камила млъкна. Нито Франц, нито, аз посмяхме да прекъснем мълчанието. Тия вечери и обеди, през които отначало бликаше толкова много радост, се бяха превърнали в истинско мъчение за нас. Звукът на моя глас съдържаше нещо, което ме плашеше, приличаше на изповед; навярно Франц изпитваше същото.

Бяхме стигнали вече до там, че отваряхме уста само за да отговаряме на все по-редките и по-кратки въпроси на Камила. За щастие край нас се намираше Мария. Тя обичаше да разправя дневните новини. Вместо да й заповядам да мълчи, аз тревожно очаквах момента, когато ще започне да разсейва мълчанието със своите забележки и истории.

Точно тая вечер личеше по всичко, че тя има нещо за казване, но не смееше да почне.

— Какво има? Кажи де, Мария! — каза Камила, която от известно време я наблюдаваше. — Сигурно имаш нещо да разкажеш.

— Отде знае госпожицата?

— Това не е много мъчно да се разбере. Устните ти мърдат. Ти си повтаряш на ум това, което чакаш да те помолим да ни кажеш.

— О, госпожице! Моля госпожицата да повярва, че работата не е до смях. Когато се случва такова нещо на човек, уважаван в целия край…

— На кого се е случило нещо лошо?

— Госпожата познава Клеман, нали? — попита малката слугиня, която очевидно чакаше да се намеся в разговора.

— Кой Клеман? Изполичарят от Мейнард ли?

— Той същият.

— Познавам го малко. Зная, че е много добър човек и жена му е много мила. Струва ми се, че се нарича Алфонсина. Дори е и хубава.

— О, жена му!

Мария вдигна очи към небето.

— Какво е направила тя? — попита Камила.

— Всички говореха за нея като за госпожата. Но сега… Главното е, че тя много добре прикриваше играта си.

— Какво се е случило?

— Напуснала го, госпожице, напуснала го и отишла в Тулуза при някакъв братовчед, търговец на велосипеди. Тия дни бил освободен от военна служба. Изглежда, че са си подредили работата, когато той се е връщал в отпуск. Оставила на Клеман писмо, с което му съобщавала, че може да прави каквото си иска, че обича другиго и че не ще се върне никога. Жена с две деца! Какво нещастие! Нали, госпожо. Клеман има право да поиска връщането й със стражари?

Учудена от мълчанието, с което посрещнахме нейната история, Мария повтори:

— Нали, госпожо?

— Не зная — прошепнах аз.

Камила се разсмя буйно. Мария я изгледа смаяно.

— Значи тоя беден Клеман е бил недостойно измамен! Не се е съмнявал в нищо?

— Че отде може да знае, госпожице?…

— Е, кажи ми, сега какво прави той цял ден?

— Плаче, госпожице, плаче и се занимава с децата. Много жална картина! Шивачката Ирма ходила днес след обяд. На коленете си държал последното дете, което няма още две години. Хранел го с кашица и от време на време го слагал в люлката, за да избърше едрите си сълзи.

— У Медея^[1] има повече сила — каза Камила. — Нали, мамо, нали Франц? Мария, а какво ще прави сега тоя нещастник?

— Какво ще прави ли? Че нищо, какво може да направи?

Камила вдигна презрително рамене.

— Слушай, твоят Клеман наистина е глупак. Не си струва да се занимаваме с него.

— Какво би сторила госпожицата на негово място?

Нито Франц, нито аз се помръднахме. Мария не подозираше дори, че не бива да задава този въпрос на Камила, нито пък да разправя историята на Клеман.

Но Камила се смееше искрено:

— Какво бих сторила ли? Чуваш ли я, мамо, колко е смешна! Какво бих сторила ли? Ето какво!

Настъпи мълчание.

— Зная какво бих сторила…

Тя ни поглеждаше един след друг.

— Как? Нито ти, Мария, нито ти, мамо, нито ти, Франц, не сте любопитни да ме попитате какво бих направила?

Никой не отваря уста. Чух как Франц прошепна сухо:

— Какъв смешен разговор!

Камила като че не забелязваше това мнение. Имаше вид, че се забавлява много.

— Е, мамо?

— Какво би направила ти? — можах най-после, да кажа аз.

— А, най-после. Наистина аз май избързах като казах, че зная. Всъщност не зная. Зависи. Във всеки случай в едно нещо съм уверена, а именно, че вестниците ще съобщават за това и то на добро място, на място поне толкова добро, колкото е мястото на бюлетина. Още на другия ден.

С нисък и глух глас тя прибави, но тоя път се обръщаше само към себе си:

— Не ще ме спре нищо! Нищо!

* * *

Настъпи минута, през която се чуваше само тракането на часовника.

— Франц има право — каза Камила без ни най-малко стеснение. — Тоя разговор няма никакъв смисъл. Да говорим за друго. Тъкмо се сетих, мамо, ти имаше намерение днес да ходиш при нотариуса.

— Ходих — казах аз.

— Басирам се, че не е бил в къщи.

— Напротив, там беше.

— Значи, срещна се с него?

— Не можах. Беше болен. Силен грип.

Камила сви устни.

— Уверена бях.

— Как така беше уверена? Да не би аз да съм му изпратила тоя грип?

— Е, не се сърди, мамо. Как се измени характерът ти! Колко се промени ти самата! Не теб, в случая обвинявам аз, случая, който напоследък върши такива смешни работи!

Тя мислеше.

— Знаеш ли горе-долу колко време ще боледува този нотариус?

Направих знак, че не знам.

— Ще трябва да го сменим.

— Той ми е адвокат от десет години. Това ще се изтълкува лошо в околността.

— В околността има и други неща, които зле се тълкуват. Мислиш ли, че не се шушука по наш адрес?

Пребледнях като мъртвец.

— Да, по мой адрес и по адрес на Франц, разбира се. Оня ден в града една добра жена прошепна, като минавах: „Тия хора грешат, че толкова бавят сватбата си. Закъсняла сватба е равна на развалена сватба.“ Всичко това има за цел да ти припомни едно нещо: ние трябва да напуснем Магелон на 1 ноември. Ще бъде неудобно, след като известихме (ти най-първо стори това), че сме дошли да се женим тук, да заминем, без да извършим една формалност, която от наивност аз смятах за много по-проста. Слушай, искаш ли аз да се заема с юридическите въпроси? Както знаете успях с книжата на Франц. Впрочем, заявявам още веднъж, че съм готова да премина тия пречки и да се омъжа без контракт. Имаме си доверие една на друга, нали? Мамо, аз съм твоя законна наследница. При тия условия, защо са тия формалности? Разбира се, в случай, че ти поискаш да се омъжиш…

— Ще ми дадеш ли на разположение и утрешния ден, Камила?

Тя ме погледна смаяно и наведе глава в знак на съгласие.

* * *

„Тоя път, мислех си аз, тоя път е вече свършено. Всичко е съвсем свършено.“