Пиер Беноа
Алберта (11)

X

Август беше към края си, а също и лятото. По всичко личеше, че зимата ще бъде сурова. Сутрин полето се пробуждаше покрито с гъста сива пара. Прелетните птички, които обикновено се виждаха само в края на октомври, започнаха да се явяват, а септемврийските изчезнаха. Гълъбите почнаха да прехвърчат по-рядко. Селяните палеха тревата по потъмнелите нивя. Димът се смесваше с мъглата и разпръскваше миризма на влага и на изгоряло, тъй характерни за зимата.

Камила повтаряше:

— Мамо, докато съм в Париж, не бива да позволяваш на Франц, да върши глупости.

И наистина при първото застудяване Франц почна да ни безпокои. Беше почнал отново да кашля и по начина, с който слагаше ръка на гърдите си, разбирахме, че раната му го измъчва. През деня лъчистото слънце разпръскваше нашия страх. Но щом мръкнеше, почвахме отново да се боим. Имаше вече седмица откак бяхме прекратили разходките с автомобила.

— Миналата нощ — продължаваше Камила разгърнала някакъв вестник — температурата в Бове е била три градуса, а в Париж — пет. Това не е нормално за сезона. Сега виждаш нали, че имахме право като решихме да останеш тук през моето отсъствие…

— Че аз още не съм дал съгласието си — възразяваше Франц.

— Ние го решихме вместо теб. Остава ти само да се подчиниш. Че и каква работа имаш там? Трябва да искам продължение на отпуската си до края на месеца и по-прилично е да сторя това лично. Когато това става писмено прилича на изнудване. Какво? Какво има да кажеш? Да не мислиш, че не мога да пътувам сама? Ако е необходимо някой да дойде с мен, не ще бъдеш ти, а мама, която е ходила в Париж само веднъж и то още едно време. Мамо, не би ли искала да дойдеш и да направиш сама покупките си за зимата?

— Ти знаеш много добре, Камила, че сама можеш, да ги направиш. Дадох ти списък, а пък колкото до пробите ти имаш моя ръст. Оставям всичко на тебе.

— Проби, проби! Да знаеш само колко време отнемат те! Не искам да отсъствувам повече от седмица, а ще ми трябват най-малко три дни, за да тичам за теб в Бон-Марше и Прентан^[1]. Освен това заради господина ще трябва да отида и в полската мисия. С голямо удоволствие бих ги наругала. Чудно защо още не пристигат тия книжа!

— Повтарям ти, че няма защо да си правиш тоя труд — казваше Франц, който като че се боеше да не би Камила да извърши някаква глупост. — По-добре ще е, ако им пиша.

— За да не ти отговарят ли? Не. Искам да ми е чиста съвестта. Искам да зная коя е причината за това закъснение. Басирам се, че в Рим са направили необходимото и че документите ти са забутани из техните канцеларии. Докато чакаш, мамо, ти ще можеш най-после да се занимаеш с нотариуса. Време е вече.

— Как, момичето ми! Ето вече повече от десет пъти откак ти предлагам да направя необходимото. Спомняш си, нали, че постоянно си ми казвала, че работата не е бърза.

— Знам, знам… Знам също така, че ако работите вървят все така, ние никога не ще се оженим. Както и да е, няма какво да се ядосваме. Сега сме едва 29 август, а аз заминавам на 8 септември. Дотогава навярно ще получим някакви новини…

* * *

Пощата получавахме от малкия град, който отстоеше на една левга от Магелон. Писмата се раздаваха по два пъти на ден: сутрин и към седем часа вечерта. Разбира се, раздавачът минаваше през Магелон само веднъж, по пладне. Докато бях сама и очаквах от време на време писмо от дъщеря си, аз бях свикнала с това бавно получаване на пощата. Но Камила и Франц съвсем не бяха като мен и всяка вечер отиваха в града, за да получат писмата и вестниците от пощата и да прочетат бюлетина, който в три часа се закачваше в кметството. Благодарение на техния автомобил, тази разходка им отнемаше не повече от четвърт час. Откакто Франц беше принуден да се грижи повече за здравето си, Камила отиваше сама и караше с пълна скорост малкото чудовище. Така тя се бавеше още по-малко.

Тая вечер тя тръгна по-рано от обикновено, понеже имаше доста работа в града и между другото трябваше да се отбива и в аптеката заради Франц.

Остави ни двама на терасата.

— Няма защо да ме чакате навън — каза тя. — Мамо, бъди така любезна и щом се стъмни, накарай този господин да се прибере вътре.

Франц пушеше. Погледът му се рееше зад оградата, над потъмнялото поле. Слънцето залязваше. Откъм потъналата вече в мъгла ливада се чуваше звънецът на една крава, но тя не се виждаше. Стадо овни мина по пътя.

Франц запали втора цигара. След като Камила излезе, ние не бяхме разменили нито дума. Разбрах, че трябва да наруша това мълчание, през време на което чувствувах, че вече не съм господарка на сърцето си.

— Не е добре да се пуши толкова.

Той се усмихна покорно и хвърли цигарата. Вслушвах се отчаяно и желаех, както се желае спасение, скоро да чуя свирката на автомобила, който ще донесе Камила.

— Вие сте добра към мен — каза най-после Франц.

Не отговорих нищо. Той продължи:

— Само да знаехте колко съм ви благодарен, че ме приехте по тоя начин!

— Годеникът на Камила е тук, като у дома си, нали? — прошепнах аз със слаб глас и разбрах, но твърде късно как неумело постъпих.

— Годеникът на Камила — повтори той.

Четири или пет метра отделяха креслото ми от неговото. Последната си надежда вложих в това разстояние. Той продължи:

— Наистина ли направихте всичко това само за годеника на Камила?

— Ако не беше тя, ние нямаше никога да се запознаем — отговорих аз с тон, който се мъчех да бъде сух. Този път се осмелих да го погледна.

Той извърна очи с кротко огорчение.

— Разбира се — прошепна той. — Разбира се…

В същия този миг го задави кашлица. При движението, което направи, за да сложи ръка на гърдите си, завивката, която Камила, преди да тръгне бе метнала на раменете му, падна на земята.

Завтекох се да я вдигна.

— Лошо ли ви е? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не. Малко… Нищо. Извинявайте, че ви разтревожих така! Моля ви се, оставете завивката, не ми е студено.

Аз не го слушах.

— Напротив, настоявам да се завиете. Какво ще каже Камила? Впрочем вече е тъмно. Да се приберем, така ще бъде по-добре.

— Още една минута! — молеше той. — Тъй ми е добре тук.

— Да, но тогава слушайте…

Аз прибрах над гърдите му двата края на завивката. Той се възползува от това, че бях наведена над него, улови ръцете ми и ги целуна.

В тоя миг, заклевам се, и може би това беше едничката ми защита, движението, което направих, за да го отблъсна, беше искрено, спонтанно. Но той продължаваше с нежна упоритост да държи ръката ми до устните си.

— Франц!

Той продължаваше да стиска ръката ми, но поне за миг престана да я целува.

— Колко съм щастлив! Усетихте ли, че ме нарекохте по име? Никога по-рано не сте правили това.

— Пуснете ръката ми!

— Ръката ви ли? Че откога ми е забранено да целувам ръката на майката на Камила? Не целувам ли аз тази ръка всяка сутрин и всяка вечер пред нея? Какво? Какво има? Какво ви е?

Паднах на колене на пясъка. Той скочи. Мъчеше се да ме прегърне, може би с намерение да ме вдигне.

— Моля ви се. Какво ви е? Аз по-скоро би трябвало да…

Веднага след това се чу шума на автомобила, който завиваше по пътя. След три минути Камила щеше да бъде тук. Знаех това, уверена бях в него, обаче не бях способна да направя нито едно движение. Франц ме вдигна и ме отнесе до моето кресло.

— Свестете се. Необходимо е… вие знаете… Тя пристига.

Гласът му не беше вече така гальовен като преди малко. Ниско, заповеднически и тревожно, той повтаряше: „Трябва! Трябва!“ И изведнъж аз чух, че гласът му се мъчи да стане естествен и весел. Той извика:

— А, най-после! Ето я и Камила.

Камила скочи от автомобила, спрян както винаги с бърз и точен удар на спирачката пред терасата и тръгна към нас. Не я гледах. Очаквах с ужас първата й дума, за да разбера по звука на гласа й дали се съмнява в нещо.

— Как, тук ли сте още? Има близо час откак съм тръгнала! Човек може да замръзне на тази тераса!

Тя видя завивката при нозете на Франц.

— Така ли трябваше… — започна тя.

— Завивката падна, като станах да те посрещна. Хайде, Камила, не се карай. Не бъди лоша.

— Много добре, много добре! Ето ти писма и вестници, лошо момче! Разбира се, няма нищо нито от поляците, нито от папата. Но в замяна на това ходих при нотариуса. Той ще те чака вдругиден, мамо. Задължава се да уреди всичко така, че след две седмици, като се върна от Париж, да ни остане само да подпишем… Я, какво ти е?

— Нищо. Струва ми се, че съм настинала, Камила.

— Туй то! Натоварих те да се грижиш за Франц, а ти…

Тя се приближи. В пълната вече тъмнина аз чувствувах почти до мен нейното тъй чисто, тъй искрено лице. С нечувано усилие, успях да се усмихна. Камила продължаваше да ме гледа.

— Бедна ми мамо — каза тя най-после, — ти няма също да се разболяваш, нали? Хайде стига сме вършили глупости тая вечер. Да се прибираме.

* * *

Седмицата мина без особени събития. Времето се поправяше и Франц също започна отново да работи с Камила.

Както вече казах, тя бе определила да замине за Париж на 8 септември. На 6, през време на вечерята, тя разговаряше с годеника си за усъвършенствуванията, които бе направил още по машината си.

— Много съм доволен — казваше Франц. — Ти разбираш преимуществата на тази система за охлаждане с радиатор, сложен върху покрива на автомобила. За усилването, струва ми се, че ще се спра на едно усъвършенствуване на натиска тип Руте. А, ето едно много важно нещо: ти знаеш, че ние фабрикуваме буталата и лостовете от сплав електрон, поради лекотата. Трябва да знаеш, като се вземат предвид грамадните поръчки, които тази фабрика има да извършва за военни нужди, дали ще може да ни доставя нужните количества, от които ще имаме нужда. Дружеството се намира на улица „Ла Файет“ номер 132. Бъди така любезна, мини оттам и…

Камила си играеше с ножа.

— Ако не виждаш някакво неудобство в това — каза тя. — Ние ще пишем на дружеството.

— Да пишем ли! Уверявам те, че е по-добре…

— Ще ти обясня. Когато ви говорих за отиването си в Париж, мама и ти ми, повторихте няколко пъти, че бих могла да се освободя от това пътуване и, че като се пише на някои хора, могат да се добият същите резултати, както ако човек отиде при тях: и тъй аз размислих. Отстъпвам пред вашите доводи. Няма да замина.