Пиер Беноа
Алберта (3)

II

Нахвърлях един бърз портрет на мъжа си. Няма да се връщам на него, защото, повтарям пак, това няма никакво значение. Моралният му портрет изисква повече описание, даже ако само се изброят неговите многобройни мании. Но дали е интересно това? Не вярвам, защото и аз самата, която трябваше да понасям техните следствия, никога не съм им обръщала особено внимание. А освен това, според контракта, който ни свързваше, съпругът беше само настойник, който ми дължи помощ и покровителство в замяна на моето послушание. „Това ли е всичко?“ — ще кажат някои. „В това ли се е ограничил сантименталният ви живот. Ей че любопитен малък провинциален град! Там няма ли жени с приключения?“ Разбира се, че има. Но пък как говорят за тях! С нисък глас, със загадки, със „Знаете ли…?“ — все неща, които биха могли да ни накарат да мислим, че тези жени са били болни от някаква срамна болест. Даже и ако плътта ми ме беше принудила да не държа сметка за общественото мнение, аз пак щях да се запазя, не толкова от уважение към себе си и от страх пред скандал, а поради омразата ми към лъжата и защото имах вродено чувство към ясните положения. Смятам, че тази е истината, защото, ако бях пожелала (това разбрах, разбира се, неотдавна), щях да предизвикам, както казват, обществена мълва. Обаче тогава аз не мислех за това и действително няма за какво да се хваля. Чувствеността ми, изглежда, беше окончателно заспала след зачеването на Камила. И днес, когато разбирам истинския смисъл на нещата, аз мога да кажа, че и дотогава тя не е бивала пробуждана.

Баща ми умря много скоро след сватбата. Почти веднага след това аз се почувствувах бременна, т.е. възвърнах се към самотността си. Трябва да призная, че още щом научи за състоянието ми, моят мъж се подчини съвсем кротко на предписанията на хигиената, морала и религията. Ние вече се виждахме само на обяд и на вечеря, и понеже той пак беше се възвърнал към стария си обичай да чете вестник на масата, обядите и вечерите повечето бяха мълчаливи. Понякога, когато му се приказваше и някоя статия му бе направила впечатление, през време на десерта той ми я съобщаваше. Никога аз не съм се интересувала от политика и вече не си спомням какви бяха убежденията на мъжа ми. Спомням си само тонът, с който той ми даваше своите обяснения и който е оставил в ушите ми впечатлението на ситен и мътен дъжд.

По времето на баща ми къщата поне кънтеше от силния му глас и от кавгите му. След като той умря, нищо вече нямаше, нищо не се чуваше и бебешки плач дори, защото Камила никога не плачеше, а по-късно, когато тя стана нервно и диво дете, напусна ни, за да се възползува от стипендията, която й дадоха в гимназията. Тази мъгла се разведряваше само през великденската ваканция и едномесечния отпуск на мъжа ми. Прекарвахме това време обикновено във вилата, останала като наследство от майка ми. По-късно ще имам достатъчно възможност да ви говоря за това село и затова сега няма да се спирам на него.

В града вечеряхме зиме в седем часа, а лете — в шест, за да може мъжът ми да играе на табла. И той също играеше със своя помощник, когото бе избрал по свой образ. Столовата ни имаше два прозореца. Щом свършеше яденето, аз сядах при единия, а те — при другия. Всеки слагаше върху стол до себе си чашата с кафе. Имах пълната възможност да ги наблюдавам, те си приличаха поразително: по глухия глас, по прегърбеността, по късогледството, по тая неопределима изкривеност, която се добива при държавната служба. „Ах, мислех си аз, изглежда, че всичко това става съвсем по правилник. Всички помощници са от един и същ калъп.“ Те продължаваха да играят безстрастно. Бавно се мръкваше. По улиците се чуваха детски викове и клюкарствата на жените край вратите. От моето кресло виждах един ъгъл от синьото небе, дето бродеха бели, червени и тъмновиолетови облаци. На коленете ми почиваше разпънат вестник, от време на време хвърлях поглед към него. Когато започвах да не виждам печалните букви, безпогрешно знаех какво ще стане. „Хм! Хм!“ — кашляше леко мъжът ми, а това значеше, че и те също вече не виждат. Тогава ставах, без да продумам, запалвах лампата и те можеха да продължат играта си. Докато аз вършех тази операция, те стояха неподвижни, без да си разменят нито дума.

Тази сцена се повтаряше без изменение до смъртта на мъжа ми. Както той бе наследил баща ми, така и него го замести помощникът му. Мисля, че и сега той заема същия пост. Обаче, сега поне не бях задължена да се омъжа за него.

През първите четири години след сватбата имахме обща спалня. После, поради болестта на Камила, за която вече загатнах, бяхме се принудили да я изолираме и аз трябваше да стоя при нея докато се поправи. Останах си там и след окончателното й оздравяване. По тоя въпрос мъжът ми не направи никаква забележка, а аз гледах колкото се може да се забрави тази работа.

Дните, които следваха един подир друг през нашия четиринадесет годишен семеен живот, така си приличаха, че сега ми е почти невъзможно да ги различа помежду им. Всичко на всичко сме вечеряли десет пъти по покана на някои познати. Само веднъж отидох на бал. Беше през май 1904 год. Бях вече на двадесет и осем години. В града ни беше назначен нов помощник-управител и жена му, която имаше претенции на светска дама, беше дала две вечеринки след пристигането си. Поканиха ни и, разбира се, ние се извинихме под благовиден предлог. След това една кавалерийска бригада остана за няколко дни в нашия град. Това беше добра плячка за помощник-управителката. Веднага тя разпрати покани за трети бал. Вече трябваше да отидем, защото при една среща на мъжа ми с помощник-управителя последния му бе дал да разбере, че едно ново отсъствие от наша страна ще направи лошо впечатление. Мъжът ми имаше малко старомоден, но все пак приличен фрак. Обаче аз нямах вечерна рокля. Понеже бях доста сръчна, можах скоро да си ушия всичко. За този ден отидох в окръжния град и намерих много хубав огненочервен копринен плат. Върху коприната метнах едно парче дантела, донесена преди половин век от баба ми при едно посещение на Кастилия. Работех с всички сили, без да има за това друг подтик, освен страха да не изглеждам смешна. В последния момент, поради размерите на манекена, който бях заела, видях, че много съм подчертала деколтето: Обаче какво можех да направя? Беше много късно. Страхът ми, обаче, се превърна в ужас, когато влязох, последвана от мъжа си, в салона на управлението. Аз бях много по-деколтирана от всички жени, повечето, от които и специално, помощник-управителката очевидно не бяха нищо пренебрегнали, за да си осигурят първото място в тая област.

Бях страшно смутена. Забелязах няколко усмивки, които означаваха: „Тази пък, за пръв път иде, но добре се е въоръжила!“ Разтреперана, смутена, след като минаха необходимите запознанства, аз се отделих в най-отдалечения ъгъл до вратата на градината. Музиките на двата полка бяха разположени на поляната и инструментите им блестяха в тъмнината. Изведнъж те засвириха Марсилезата и машинално последвах движението на всички присъствуващи, които станаха. Генералът влезе. Той обиколи салона, под ръка с помощник-управителката, която изглеждаше на седмото небе. Понеже бях много далече и те не можеха да дойдат до мен, ги оглеждах съвсем свободно. Подир генерала вървеше неговият адютант, един висок и мургав поручик, името на когото ми прошепнаха моите съседки. То беше едно от най-прочутите имена на Франция.

Това беше по времето, когато американските танци започваха да си пробиват път у нас, а аз знаех само валс. Пред мен минаваха и заминаваха танцуващите двойки. Как хубава беше преди войната драгунската униформа! Изведнъж, смутена, аз престанах да наблюдавам… Високият поручик, за когото вече споменах, се поклони пред мен. Канеше ме да танцуваме. Насядалите наоколо жени, привидно обзети от безразличие, наблюдаваха внимателно и слушаха.

— Ще можете, госпожо. Уверявам ви, че е много лесно.

Станах. Столовете край нас като че със съжаление се отместиха. Той ме взе в прегръдките си и изведнъж ми се стори, че нищо в салона вече не е на мястото си. Едва се осмелявах да се облягам на него. Но той ме принуждаваше към това настойчиво и нежно. Престанах да се дърпам. Електрическите лампи ставаха все по-многобройни в огледалата. Като минавах край едно от тях, на няколко пъти забелязвах, измежду купчината танцьори, в прегръдките на един висок мургав офицер млада жена в червено-черна рокля, с тъмни коси, която ми се струваше, че виждам за първи път и която намирах за хубава. Това бях аз.

Повече не чух нищо за кавалера си. И съвсем случайно през 1916 година научих, че той е паднал убит в Елзас през първите седмици на войната.

— Е, драги господине, когато човек има щастието да притежава жена, която предизвиква такава сензация, не е простено да не я показва, нали? — казваше с остричък глас след един час помощник-управителката на мъжа ми, превит на две от смущение.

Той се оплака, че му е много горещо и че после настинал. Прибрахме се и аз трябваше да възвирам вода, за да му приготвя чай. Като утихна шумът в стаята му, аз се прибрах в моята. Влязох на пръсти, за да не събудя Камила. След това се съблякох съвсем гола и спомням си, че тая нощ гледах дълго тялото си.

Сега търся в паметта си нещо из другите години на брачния ми живот, което заслужава да бъде разказано. Няма нищо. Наистина няма нищо друго. Като пиша това изречение, аз не мога да не мисля какво ще си кажат някои жени, които ще го прочетат. Аз предугаждам, че щастливите, галените, милите на съдбата ще кажат: „Възможна ли е подобна съкрушителна баналност? Да? Тогава жената, която се е помирила с подобно отстъпление, няма какво да се оплаква. Подобна мекушавост не заслужава по-добра участ.“ Уви! Чувам ви добре, мой горди сестри. Обаче другите, унижените мои сестри, с неизвестни съдбини, цялото това стадо, в което все пак има хубави сладострастни тела и велики неудовлетворени сърца, тия мои сестри сигурно не ще хвърлят камък по мен и не могат да сторят друго, освен да наведат с въздишка глави.

* * *

През зимата на 1908 година мъжът ми заболя от белодробно възпаление, което го събори за няколко дни. Бях на малко повече от тридесет и две години.

Сега мога спокойно да говоря за това събитие. Но бих се очернила много, ако кажа, че посрещнах студено смъртта на бащата на моето дете. Истината е, че много по-късно, много по-късно аз разбрах, че никога не съм го обичала.