Пиер Беноа
Алберта (7)

VI

Един по един малкото пътници, които слязоха от влака, излязоха от гарата. Остана само една стара селянка, диреща изгубения си билет. Влакът вече бе заминал.

Аз останах сама безпокойна и объркана.

— Госпожицата трябва да е изпуснала влака — каза шофьорът.

— Чудно ми се вижда това, Анри. В такъв случай тя би телеграфирала.

— Може би е направила това, госпожо. Само че вчера вечерта е било късно, а пощата сутрин почва работа от осем часа. На идване минахме край нея. Жалко, че не се сетихме да се отбием.

— Ще се отбием на връщане.

В пощата нямаше никаква телеграма.

— Ще ме откарате в Магелон — казах аз на Анри. — После на връщане ще отидете пак до пощата. Ако през деня пристигне телеграма, ще ми я донесете веднага.

— Добре, госпожо.

За десет минути се прибрахме. Отдалеч аз видях Мария, изправена на пътя пред отворената пътна врата.

— Госпожо! Госпожо!

— Е?

— Пристигнаха.

— Кои?

— Госпожицата и господинът.

— Пристигнали са с автомобил — каза Анри. — Още при завоя на пътя за Монд забелязах следи, които не познавам и които липсваха преди малко. Трябваше да се сетя и да успокоя госпожата.

Бързо се запътих за в къщи. Малката подскачаше до мен по алеята.

— Те пристигнаха към осем часа и половина, тутакси след заминаването на госпожата. Ако само госпожата беше видяла колко весели изглеждаха те! Той се смее гръмко, а госпожицата пее. Човек би казал, че са две деца.

И тя измъкна една двадесетфранкова банкнота от джоба на престилката си.

— А господинът ми даде това.

— Къде са те, Мария? Къде са?

— А! Ако бяха тук, госпожата, разбира се, щеше да ги чуе. Нали вече казах: те постоянно пеят. Пътната врата беше отворена. Госпожицата караше автомобила. Аз чух страшен шум. Изведнъж се сетих, че това са те, защото в цялата страна няма кола, която да прави такъв шум. Едва успях да изляза навън. Те вече бяха скочили от автомобила. Госпожицата ви викаше, а господинът се възхищаваше от всичко. Той изглеждаше много млад и колко е красив!…

— Е, най-после, къде са те?

Мария ми показа с ръка околната гора.

— Някъде там, в планината. Преди десет минути още се чуваха гласовете им. Най-напред обиколиха тичешком градината. Госпожицата грабна от ръцете ми гъшия дроб и изядоха половината с почти цял хляб. Закусиха на масата в кухнята. После госпожицата пожела веднага да покаже имението на господина. „Мама е отишла да ни посреща на гарата, каза тя. Това е по моя вина. Тя ще се върне най-рано след три четвърти часа. Имаме повече време, отколкото ни е нужно. Мария ще ни повика, когато мама се прибере.“ Ей сега ще ги повикам госпожо.

— Остави ги! Остави ги! Те скоро и сами ще се приберат.

Всъщност аз не бях недоволна от няколкото минути отсрочка, които случаят ми даваше. Възползувах се от това, за да се оттегля в стаята си и свалих шапката. Беше ми горещо. Наплисках лицето си със студена вода. Ако имах пудра, щях да я сложа, за да понижа малко температурата на бузите.

След това слязох долу. В антрето, хвърлени небрежно върху кръглата маса, лежаха два чифта ръкавици, шапката на Камила и един пътнически каскет на големи сиви и сини квадрати.

— Франц! Франц!

От близката гора се чуваше веселият глас на Камила.

— Чува ли госпожата? Госпожата иска ли…

— Остави, остави, Мария. Те идват вече. Погрижи се за обяда. Наближава единадесет часът…

Аз влязох от входната площадка, пред която стоеше техния автомобил. В бързината си да видят всичко, те го бяха оставили там, без да се погрижат да го вкарат в гаража, чиито врати Мария бе широко отворила.

Слугинята имаше право. В околността никога не бе се появявал подобен автомобил. Особеното в него не бяха размерите му. Той беше по-скоро малък и във всеки случай нисък. Тогава, разбира се, аз бях съвсем неспособна да разбера по какво се различаваше този автомобил от другите. Можех да забележа само чисто външната разлика: цветът на колата, размера на грамадните и издути калници. Имаше три места и три туби, две отпред и една отзад. Изглеждаше, че седнал вътре човек не можеше да се вижда отдалеч.

Аз облегнах чело на кормилото и погледнах отвътре на преградата крадешком, като че се боях да не бъда уловена. Тази преграда, наподобяваща гърдите на някой панаирджийски борец, обкичен с декорации, се губеше прикрита от безброй странни кръгове. Никога не бях виждала подобно нещо. Всичко блестеше, излъскано с любов. Колкото повече разглеждах тия металически и стъклени кутии, толкова усещах, че ме обладава едно особено чувство. Искаше ми се да видя как се раздвижват, как се въртят всички тия безбройни количества игли и да узная тайната им… Тайна! Уверена бях в тоя момент, че има някаква тайна в тази машина. Но каква? Като че лудост ме обхващаше! Нима сега пък започвах да се интересувам тъй страстно от автомобилното дело, аз, която до вчера смятах за тежко задължение необходимостта да се кача на автомобил, за да измина по-бързо няколко километра?… Но изведнъж чух глас, който ми смрази кръвта: „Мамо! Аз съм! Ние сме!“ Не бях чула стъпките им. Ръцете на Камила закриваха очите ми. Аз леко се мъчех да се освободя от пъргавата й прегръдка.

— Франц, тя още не ни е видяла. Целуни я. Искам да я целунеш, преди да те е видяла. Така е тъй смешно!

Те си говореха на ти.

В същия момент, когато пръстите на Камила се отпущаха, аз почувствувах, че ме издигат две силни ръце. Две буйни целувки се сложиха на бузите ми.

— Така, сега я свали долу. Позволявам ви да се гледате.

Франц стоеше срещу мен. Усмихнахме се един на друг. В държанието му имаше някаква прелестна обърканост, която ме окуражи.

Сега дойде ред на Камила да ме целуне. Тя стори това така, както никога не бе го правила. Значи, нужна й е била любовта, за да покаже привързаност към мен. За миг аз почувствувах омраза към този чужденец. После разбрах, че всъщност съм му длъжница и се усмихнах отново.

— Мамо! Мамо! Колко съм щастлива! Щастлива за всичко, че съм тук, че съм при тебе и Франц! Накарахме те да ходиш чак до гарата, бедна мамо! Прости ми! Сама аз не зная какво правя, тъй съм доволна. Чакай пак да те целуна! Той намира всичко тук за прелестно: околността, къщата, всичко. А той как ти се вижда? Кажи, кажи де, нали е хубав?

— Е, Камила!

Аз стоях, облегната на автомобила. Ръката ми случайно натисна сирената. Страшният звук пак прокънтя. Аз потреперих. Камила се разсмя.

— Нали ти казвах, Франц! Ти твърдеше, че този инструмент не вдига по-голям шум от другите. Я виж мама, която не е нервна като мен! Знаеш ли, мамо, тая работа и тя е изнамерена от него. Ще видиш още много други неща. Ние изпоплашихме тая заран и хората, и добитъка по пътя между Лимож и Монд. Голям шум вдигнахме! Аз карах. Знам да карам. Той ме научи. А в сравнение с тази кола всички друга са детски играчки. Но ей сега и ти ще разбереш това. Колко е часът? Едва единадесет и половина. Ще обядваме по-късно, нали? Имаме време да отидем до Каренак.

— До Каренак ли, момичето ми? Че до там има петнадесет километра.

— Не съм казала, че ще спираме там. Не бой се. Ние можем да караме и още по-бързо, ако искаме. Но тая сутрин няма какво да бързаме. Аз само искам да ти покажа как мога да се оправям с тази машина. Франц, седни отзад. Мамо, ела до мен. Хоп! Ето ти на!

Автомобилът потегли с гръмотевичен трясък. После почна да се движи с равномерно и могъщо пъшкане, прилично на човешко дихание. Наистина тази машина живееше.

Пътувахме по пътя, който бях преминала два пъти тази сутрин. Затова и още по-добре можех да съдя за разликата в бързината. Първите два километра бяха изминати с един скок. Изведнъж бързината намаля. В същия миг аз чух изотзад гласа на Франц:

— Внимание!

Камила вдигна рамене и завъртя кормилото.

— Готово! С тази кола наистина човек само нарочно може да сбърка, когато завива. Наистина тук има един лош, много лош завой. Обаче аз го забелязах преди малко. Не можеш да си представиш, мамо, когато човек кара кола, колко се развива паметта му за особеностите на местността.

Сега вече пътят беше прав. Вятърът все повече се усилваше. Камила направляваше колата с двете си протегнати напред ръце и глава извърната почти назад. Наведен към нея, Франц й шепнеше непонятни за мен автомобилни термини.

Ние само завихме край черквата в Каренак и после се върнахме в Магелон.

Камила скочи на земята.

— Е, мамо! Какво ще кажеш?

Не можах да й отговоря веднага. Замаяна от чистия въздух и светлината, аз тъй се люлеех, че Франц ми помогна да сляза.

— Какво ще кажа ли, Камила? Че никога няма да бъда спокойна, ако сама караш това чудовище и годеникът ти не е до теб.

Франц се усмихна.

— Затова, госпожо — каза той, — аз още не съм й разрешил да пътува сама.

— Разрешил ли? Я гледай, господине! Той говори като че вече е мой мъж. А освен това, как нарече ти мама преди малко? Струва ми се госпожа! А че не можа ли да намериш нещо по-интимно? Но наистина, как трябва да я наричаш? Кажи, мамо! Как мислиш?

— Но, момичето ми, че аз не съм мислила за това… Не зная…

— Значи все аз ще трябва да давам идеи и за трима ни! Весела работа! Да помислим. Майко, както всички казват? Че това е смешно, че това е невъзможно! Погледни я само, Франц! Човек би казал, че ми е сестра. Тя би могла да те нарича тате и не би сбъркала. Как тогава? О, ще видим. Това са въпроси, които се уреждат много по-добре след един хубав обяд, а ние умираме от глад. Хайде на трапезата! Мария! Хайде!