Пиер Беноа
Алберта (17)

XVI

С все още наведена глава над камината, Франц не беше мръднал.

— Почакай още малко — заповядах на Мария.

Дали младата селянка не чувствуваше как приближава вятърът на катастрофата? Вместо да се прибере в кухнята, тя застана на вратата и не престана да ме гледа с очи, пълни с тревога.

Отидох до прозореца и го отворих. И бях принудена веднага да го затворя. Бурята се вмъкна в стаята. Тежкият висящ полилей залюля венеца си от свещници и издаде стенещ звук.

Стояхме и тримата неподвижно. Франц седеше, аз и Мария бяхме прави до момента, когато часовникът прозвъни последната четвърт преди девет часа.

Тогава пристъпих към Франц. С едно движение, грубостта на което не се опитах да намаля, аз го улових за рамото.

— Хайде!

Той не се обърна. Разклатих го. Лицето му се изплъзна от ръцете. Беше пребледнял.

— Хайде!

— Какво? — прошепна той.

— Не ме ли разбирате? Хайде.

Мария бе чула. Вече стоеше до мен, след като беше откачила от коридора каучуковата пелерина на Франц и моето манто за дъжд, което обличах, когато обикалях градината.

Франц се изправи.

— Разбирам, ще отиваме да посрещнем Камила, Безпокоите се? Не бива да се безпокоите. И миналата седмица беше осем и половина, когато тя се прибра, нали, Мария?

— Господине — каза слугинята, — наближава вече девет.

— Девет часа! О, това е друга работа! Трябва да вървим. В такова време… трябваше да й попречим… Направих каквото можех, нали? Но вие не се ли боите да не настинете? Може би ще бъде по-добре, ако аз сам…

Бях вече сложила мантото си. Подадох му неговото. Мария се примоли:

— Ще ми позволи ли госпожата да дойда с нея?

— Не, остани. Или по-добре вземи фенера, ще ни придружиш до оградата.

Мракът беше толкова лепкав, че се спъвахме по поляната. Светлината на фенера танцуваше по повърхността на грамадните и черни локви.

Щом излязохме на пътя, тръгнах по-бързо. Почти тичах.

Отзад чувах пресипналия глас на Франц.

— Внимавай, нищо не се вижда. Ти си луда!

Той ме застигна, улови ме за ръката. Отблъснах го и се затичах още по-бързо. Изведнъж се спрях, прострях ръка и извиках:

— Там! Погледни!… Там!

Ще трябва да припомня особеностите на пътя, който съединява Магелон с града. Тоя път е с чести, възвишения, стърчащи над равнината е около четири до двадесет метра. Обратно на повечето, по този няма много завои. Само на едно място по средата той извива внезапно под прав ъгъл. Тъкмо там е и най-голямата му височина. Царевичното поле, над което се издига, е по-ниско с около двадесет метра. Спомняте си, че при първата ми разходка с автомобила на Франц, Камила, която държеше кормилото, бе поразена от този внезапен завой. Оттогава тя бе минавала през това място нощем и денем повече от сто пъти. Но няколко пъти бях чувала Франц да я упреква, че много се доверява на познаването на пътя и че не намалява достатъчно скоростта. Наистина и той самия не даваше добър пример и небрежността му беше равна на тази на Камила и дори я надминаваше.

Отдалечени на повече от петстотин метра от завоя, ние още не можехме да различим в тъмнината нищо. Но това беше точно мястото, което продължаваше да сочи протегнатата ми ръка.

— Там!

Пред нас колебливо в тъмнината проблясваше рой от жълти точки, седем или осем фенера на спрени автомобили или коли. От време на време една от светлините изчезваше и после отново се появяваше, щом се отстранеше силуетът, който бе застинал пред нея. Отляво долу (зловеща подробност за още първия поглед), се движеха две светли точки. Едната блестеше силно като джобно електрическо фенерче.

— Хайде — каза Франц, — хайде!

Сега вече той тичаше. Беше ме уловил за ръката й ме влачеше. Спъвахме се в камъните и браздите. Светлините ставаха все по-ясни. Оставаха ни около стотина метра, когато видяхме, че една от светлините се отдели от другите, а в същото време и чухме шума на мотор. Един автомобил вървеше по пътя насреща ни… Някой отиваше да съобщи в Магелон…

— Стой! — извика Франц.

Шофьорът се подчини.

— А, госпожо, вие ли сте?

Познах Анри, който ме беше отвел преди три месеца на гарата в деня на Камилиното пристигане. Три месеца!…

Той слезе от колата. Улових го за ръка.

— Анри! Боже мой! Моля ви се, Анри. Какво има? Тя е, нали?

Той не отговаряше. Гледаше Франц, без да посмее да му направи знак. На него искаше да говори. Но аз не изпущах ръката му.

— Анри, моля ви се! Не виждаш ли?…

Той не можа повече да издържи.

— Ох, госпожо — каза той, като целуваше ръката ми, — не мислех, че вас ще срещна най-напред. Бедната, бедната млада госпожица!

Без да продума, Франц обърна автомобила. Анри ми помогна да се кача и почти веднага се озовахме сред група от сенки. Бяха селяни от околността и някои граждани. Всички млъкнаха, като ме познаха.

Пътят край пропастта е обграден с тясна редица камъни. Една дупка от два метра сред тая груба ограда показваше мястото, откъдето бе паднал автомобилът на Камила.

Франц скочи от колата на Анри и вече почна да слиза по наклона. Поисках да го последвам. Уловиха ме няколко чифта ръце.

— Оставете ме. И аз трябва да видя…

В същия момент пристигна друг автомобил. Това беше лекарят, когото бяха повикали. Той бе стар и мъчно подвижен. Принудиха се да го приведат отдалеко, за да отиде до зловещата картина, която едва се различаваше долу в равнината.

Дотолкова, доколкото ми позволиха аз се наведох. Фенерът и електрическата лампа, които преди малко бяхме видели от пътя, че се движат нагоре-надолу, сега стояха неподвижно и съсредоточаваха върху тия безформени развалини своята треперлива светлина. Не се чуваше никакъв шум, ни дума не излизаше от тая мрачна дупка, нито пък някакъв стон. После ми се стори, че чувам нещо, ридание и зле прикрит плач. Това беше Франц.

— Франц, Фрац — виках аз. — Тя е още жива, нали? Тя живее.

Не получих отговор. Само до мен един човек, чието лице не можех да различа, прошепна на нашенско наречие:

— Бедната жена! Защо да стои тук?! Трябва да я отведем в Магелон.

Още веднъж аз се помъчих да се изплъзна. Кръгът им около мен се стесни. Почтителни ръце ме уловиха. Бях победена, отпуснах се в калта и заплаках.

* * *

След един час се свестих на кушетката пред камината на кухнята в магелонската ни къща. Буен огън гореше. Цепениците бяха мокри, та не можаха да запалят огън в моята стая. Затова бяха ме турили в кухнята.

В дъното на стаята имаше и други хора. Познах своите изполичари. Видях също и Анри и двамата селяни, които бяха помогнали да вдигнем до пътя тялото на дъщеря ми. Видях, че дрехите им са мокри и изцапани с пръст…

— Приближете до огъня, приближете се…

Но те, милите, не смееха. Стояха настрана, седнали до масата, и изпразваха мълчаливо бутилките вино, които им бяха донесли, за да се стоплят.

В тоя момент влезе Мария. Тя се хвърли в нозете ми и покри ръцете ми със сълзи. Опитах се да стана.

— Мария, искам да я видя.

— Не, госпожо, не!

— Защо не ми позволявате да я видя? Толкова ли е страшно?

— Не сега, госпожо. По-късно.

— Мъртва е, нали? Все пак не бива да стои сама. Защо я остави?

— При нея е господин Франц, госпожо. Бедният господин, и той е за оплакване. Отидоха да повикат две калугерки от Мориак. Ще дойдат заедно със свещеника. Къде е оставила госпожата ключовете?

— Ключовете ли? Защо? Кои ключове?

— Ключовете от големия шкаф с бельото.

— Ключовете от големия шкаф с бельото ли? А, разбирам! Бедното дете!… Не зная, Мария. Потърси ги. Ще ги намериш. Отде мога да знам…

Тя излезе. Сломена, затворих очи. Селяните мислеха, че не ги чувам и говореха помежду си шепнешком. Слушаха Анри, който им обясняваше нещастието.

— Много бързо е карала, бедната, това е сигурно. И сигурно е мислела, че завоят е по-далеч. Познаваше пътя много добре, но при тая тъмнина и проклетия дъжд насреща!… Казвам ви, не е разбрала, че се намира при завоя. Доказателство за това е, че дори не е опитала спирачките. Уверен съм в това. Видях следите. Човек не може да се излъже, когато пътят е мокър. Тя се е ударила направо в преградата. И от там — хоп! — колата е полетяла в празното пространство като лястовица. Блъснала се е на няколко метра в стръмнината. Ако беше направила дори и най-малкия опит за завой, щеше да се търколи насреща.

— Ти слиза ли в нивата да видиш?

— Разбира се. Бях един от първите. Адриен, изполичарят от Ла Виаланжел, забелязал най-първо нещастието. Видял, че липсват камъни в оградата. А били там, като минавал преди два часа. Затова се е усъмнил. Почакал някой да мине. Аз и Люсиен пристигнахме почти едновременно. Слязохме. Бедната госпожица, вече нямаше какво да се прави! Самият автомобил не беше повреден. Че е як, як е, това се вижда особено след едно такова падане! Кормилото и лоста за скоростите, разбира се, са счупени, но колата е почти непокътната. Учуди ме само едно нещо…

— Какво?

— Лостът на ръчната спирачка. Беше вдигнат. Навярно ударът го е докарал до това положение, защото, нали, ако госпожицата го бе дръпнала, автомобилът щеше да намали хода си и тя би могла да направи завоя. Тогава…

— Шът! — извика един от изполичарите. С едно неволно движение ги бях разтревожила. Те млъкнаха.

Малко по-късно пристигнаха сестрите за нощното бдение. Мария вече можеше да запали огъня в моята стая. Изполичарите й помогнаха да вдигнат кушетката. Искаха да ме накарат да си легна. Отказвах и продължавах да моля да ми позволят да видя Камила. Напразно.

Между четири и пет часа съм заспала. Можете да си представите, какви са били тия минути на страшен сън, прекъсван от кошмари и ридания. Струваше ми се, че Франц е до мен. Мъчех се да го отблъсна. Нямах сили. Като отворих очи, видях, че не съм се излъгала.

Той беше там. Наистина той. Високият му мрачен силует се навеждаше над мен. Беше подложил едната си ръка под шията ми. Покриваше косите ми с целувки. Чувствувах как текат горещите му сълзи. С пресекнал глас той не преставаше да повтаря: „Целият ми живот, дали ще стигне целият ми живот, за да мога да те утеша и да стигна един ден до…“

Бях безчувствена и го оставях да прави каквото иска. Неусетно неговите устни се спуснаха от челото и бузите ми до моите устни и аз почувствувах, обзета от ужас, че отвръщам на неговата целувка.